Джеймс Грейди
Бесни кучета (20)

20.

Силуетите на Ню Йорк се появиха пред очите ни след седем часа каране по нощната магистрала. Черните стълбове на небостъргачите, осеяни със светлите точици на прозорците, се издигаха величествено в мастиленочерното небе. Когато влязохме в града обаче, онова, което ни направи най-голямо впечатление, бяха двата огромни стълба празно пространство.

Стратегическото ни отклонение през Ню Йорк изискваше да направим разузнаването си, преди да слезем от колата и преди сутрешният трафик да задръсти улиците, но в този миг всички имахме нужда се поразтъпчем и да глътнем чист въздух.

Паркирахме крадената тойота на една уличка над Сентръл Парк. Зората бе обагрила Манхатън в магическо розово. По тротоарите все още нямаше никакви хора. Тръгнахме на разстояние един от друг, за да не би някой случаен минувач да заподозре, че сме заедно. Двамата с Ръсел вървяхме от едната страна на булеварда. Зейн и Ерик идваха на половин пресечка зад нас. Метнах поглед към Хейли на отсрещния тротоар.

Тя сякаш се носеше по слънчевата светлина покрай редица витрини, задръстени с манекени, които ни учеха как трябва да живеем. Поспря се пред една витрина, аранжирана с манекен — майка и двете й прекрасни дечица — манекенчета. Деликатната й черна длан се протегна към витрината, но докосна единствено стъклото.

Допирът явно я стресна. Ръката й отскочи назад. Тя забързано пресече платното, приближи се и ни се усмихна широко. После каза:

— Имам план.