Джеймс Грейди
Бесни кучета (53)

53.

Нощно пътуване към утрото на деветия ден.

— Каквото и да се случи сега — обади се Хейли от задната седалка на белия кадилак, докато се носехме по тъмното шосе — това ще е краят. Когато се появим в банката, ще се озовем на територията на Ланг. Утре изпускаме положението от контрол.

— Ако доживеем до утре — отвърнах.

— Уморен съм — прошепна Ерик. — Сърцето ме боли.

— Знам, миличък — успокои го Хейли. — Знам.

Никога досега не го бе наричала „миличък“ или с каквото и да е друго ласкаво име. Бяхме стигнали до някакъв край.

Или до някакво начало.

Ръцете ми трепереха на волана. Имах усещането, че стрелката — показваше, че резервоарът е пълен три четвърти — лъже. По-скоро си мислех, че караме на изпарения. Колата миришеше на пот, студено кафе, пластмасови чашки, смазка за оръжие, вкоравени парчета кал, паднали от мръсни обувки. Кари беше до мен. Взрях се в мрака пред нас — беше обсипан с жълти точки — и си помислих, че надушвам люляковия й шампоан. Въобразявах си.

— Ще се оправим — казах и метнах поглед към Кари, за да покажа, че говоря на нея. — И ти имаш голяма заслуга за това. Всичко, което направи, усилията ти…

— Виктор, недей — прекъсна ме Кари, без да откъсва очи от стъклото. — Опитах се да те убия. Бях на косъм да успея.

Гумите жужаха монотонно, но аз нямах намерение да се предавам. Тя просто трябваше да прозре онова, което е писано да стане. Някога. Но със сигурност. Реших обаче да не я натискам повече и се измъкнах с изтъркана шега:

— Винаги имаш възможност да се поправиш.

— Винаги. Никога. — Кари поклати глава. — Тези две думи са ти любими. Всъщност означават едно и също нещо. Трябва ти по-голям речник, за да изразиш понятия като сигурност и време.

— „Да“ е „ад“, прочетено отзад напред — казах.

— Какво означава това, по дяволите?

— Защо питаш мен? Аз съм луд.

— Кари — обади се Хейли, — какво ще стане, ако успеем да открием нещо в банката?

— Докато карахме през града, ми хрумна една възможност — отвърна единственият нормален човек в колата. — По това време най-вероятно вече издирват Ланг. По същото време обаче в групичката ви луди има двама действащи агенти от ЦРУ. Седем гласа са прекалено много, за да бъдат пренебрегнати. А Ланг…

— Докато карахме из града, зърнах белия купол на Капитолия. Някак си изпъкваше в мрака. Мисля си, че там е следващото място, където трябва да идем, за да избегнем дулата на преследвачите си.

— Страхотно — обадих се. — Конгресът просто гъмжи от хора, на които имам доверие.

— Стига само да включиш телевизионна камера и са готови да допълзят на колене през натрошени стъкла, за да попаднат в обектива — съгласи се Кари. — Повечето са като нощни пеперуди, които кръжат около ярките светлини. Но трябва да ти кажа, че там има и хора, които работят като пчелички. Трудят се като мравки и успяват да направят нещо. Имат повече сърце и кураж, отколкото си мислиш. Ако не друго, в Капитолия можем да намерим доста влиятелни хора, които да потърсят причините за смъртта на вашия доктор. Колкото повече хора трябва да контролира Кайл Русо и колкото по-влиятелни са те, толкова по-трудно му е да действа и да ви накара да си платите за свършеното.

Ерик, навярно налегнат от спомени, прошепна:

— Не можеш да убиеш всички.

Колата продължаваше да поглъща километрите. На десетина минути пред нас се движеше друга крадена кола с двама луди и един побелял директор на шпионска организация.

— Трябва да убием малко време — каза Зейн на Кари — звънна й някъде отпред от тъмното шосе. Червените стопове на разни коли от време на време се появяваха и изчезваха в стъклото. — Завиваме по изход 32 към Парктън. Излезте и вие оттам, но не се доближавайте. Нека първо намерим място, където да изчакаме банките да отворят.

Тъкмо завивахме към изхода на магистралата, когато той звънна пак и нареди:

— Минете през града и хванете един път вдясно с табела „Резерват“. Ще карате по него, докато не стигнете табелата за паркинг на кея. Би трябвало да сте тук за не повече от петнадесет минути.

— Представи си какво е да живееш на такова място — каза Кари, докато минавахме по главната улица, дълга едва три пресечки и оградена от магазини с витрини навярно от времето на Бийтълс. Къщите едва ли бяха повече от стотина. — Не си на плажа, не си в полето, не си в истински град, нямаш истински център, нямаш тръпка, която да го съживи, да го направи по-различен. Всичко наоколо избледнява ден след ден. Разни непознати всеки ден минават по главната ти улица, запътени към останалия свят. А ти какво правиш?

— Пускаш си телевизора и живееш в същото нищо, в което живеят и милиарди други хора — отвърнах. — Или си създаваш собствен свят. Или бягаш. Аз по-скоро се тревожа, че мога да умра тук, отколкото, че ще живея на подобно място.

— Ето я банката — каза Хейли.

Минахме покрай сграда от кафеникави тухли, добре поддържана морава и паркинг с електронен часовник, на който пишеше 2:37.

— Дилинджър^[1] сигурно е обожавал подобни банки — казах. — Тъмни прозорци, лесен път за бягство.

Продължихме по пътя през дърветата до паркинг, където чакаше краденото волво. Хоризонтът, където трябваше да са черно-сините води на Атлантика, чезнеше в мрак. Предната врата на волвото се отвори, Джон Ланг слезе, загърна се в палтото си, каза нещо на нашите хора в колата и затвори вратата. После се затича към нас и ме насочи да паркирам кадилака от другата страна на уличната лампа.

Изгасих двигателя. Кари отвори прозореца си.

Ланг пъхна глава в купето.

— Колко е хубаво да се разтъпче човек — каза и отвори вратата на Кари.

Тя слезе. Последвах примера й.

Хейли изкара Ерик от задната седалка и той се изправи до Ланг. Заобиколих масивното тяло на белия звяр и се присъединих към тях. Миришеше на студена вода, нощ, пролетни дървета, боклук от близкия контейнер и дим от фойерверки.

— Как е Зейн? — попита Кари.

— Задръж още секунда и после ти ще ми кажеш — отвърна Ланг и добави: — Вик, Зейн мисли, че след като трябва да сме по-официални, аз следва да поема командването.

— Давай — казах. Кари се втренчи във волвото и от начина, по който го направи, ми се прииска да се извърна и да погледна тежките океански вълни. — Ти си шефът все пак.

Докато обикалях белия кадилак, Ланг каза:

— Ерик, Вик каза, че аз съм шефът, така че се подчинявай на всичките ми заповеди. Дръж Хейли, за да не може да бяга или да стреля, или да поеме командването.

„Какво!“ Обърнах се… погледнах… видях: Ерик здраво бе стиснал Хейли.

Щрак! Кари падна на асфалта и тялото й се сгърчи…

Пиу! „Оох… нещо ме ужили“. Лявата половина на задника ми пламна, пресегнах се и напипах… стреличка.

Ланг стоеше, насочил гигантски черен пръст към мен.

„Пистолетът! Извади го… стреляй…“. Измъкнах пистолета от кобура и дясната ми ръка тръгна нагоре, но глокът внезапно излетя от вкочанените ми пръсти. Коленете ми омекнаха, олюлях се, времето и пространството се разтегнаха като дъвка, Ланг продължаваше да стои на два метра от мен, лявата ми ръка се опита да го сграбчи, да го удари, да предотврати…

Инерцията от собственото ми движение ме подхвана и ме понесе през мрака. Над главата ми се събраха черни облаци, звездите се завъртяха лудешки… Строполих се тежко по гръб, главата ми се тросна в асфалта. Пред очите ми се спусна бяла пелена.

Върнах се, пак съм тук. Очите ми виждат. Въртят се в орбитите си. Челюстта ми е схваната, устата — отворена. По бузите ми тече слюнка. Избърши… Ръцете, краката, китките, тялото — всичко е залепено за асфалта.

Щрак! Чу се наблизо.

Гласът на Ланг:

— Две стрелички би трябвало да са достатъчни за Кари. Не мислиш ли, Ерик? Не, не отговаряй! Умолителният ти глас ме дразни. Дръж здраво Хейли, макар че вече й взех пистолета. Както каза Вик, аз съм шефът, а не тя.

Краката ми сякаш са от дърво. Ръцете ми сякаш са чужди.

По асфалта отекнаха стъпки. Завъртях очи.

Кари лежеше изпружена до мен, трепереше като епилептична.

Вратата на волвото се отвори. Щрак!

Нещо се затътри по паважа. Сянката на Ланг се наведе. Гравитацията стовари нещо тежко близо до мен. Стъпките се отдалечиха.

Вратата на волвото се отвори. Щрак!

Нещо друго се затътри по паважа.

— Мамка му! — каза Ланг.

Помръднах глава. Ланг стовари Ръсел на метър от мен. Ръсел миришеше на дим от светлинно звуковата граната, пусната от Ланг в паркираното волво. Заместник-директорът бе използвал времето, през което взе палтото си от багажника на кадилака, за да пребърка жилетката с амунициите и да отмъкне една светлинно звукова граната и електрошоковия пистолет, с който бе повалил замаяните Ръсел и Зейн, а после и Кари. Сега им вкара по още една стреличка.

Наведе се над мен. Бялата му коса блестеше на светлината на уличната лампа.

Приклекна, приседна, седна на слабините ми… „Не мога да дишам, трудно ми е…“

Лицето на Джон Ланг. Красиво, слабо, лице от края на петдесетте. Скрито във вдигнатата яка на палтото му. Втренчил се е в отпуснатата ми челюст. Килограмите му ми тежат. Застава на четири крака. Гледа ме втренчено. Лице в лице.

Приближава се. Лицето му се приближава. „Не мога да се движа, не мога…“ Ще ме целуне ли?

Вампир. Приближава се, сякаш е…

Но той извърна лицето си встрани. Извърна и очите си, а бузата му продължи да се приближава все по-близо и по-близо до лицето ми.

Долепи ухо до челото ми.