Джеймс Грейди
Бесни кучета (27)

27.

Покривите на Ню Йорк на лунна светлина са страхотна гледка дори когато бягаш, за да си спасиш кожата.

Грабнахме парите на Джулс, взехме банкнотите от портмонето на Яроу, пликовете от кошницата, казахме „майната му“ и отворихме вратата на апартамента. Коридорът бе празен. Качихме се на асансьора и отворихме вратата към покрива на сградата с ключа на Джулс…

— И сега какво? — попита той, докато се щурахме из апартамента и си събирахме нещата. — Не изглеждате толкова луди, че да си мислите, че можете да летите.

— Имаме достатъчно мозък, за да разберем, че можем да умрем — отвърнах.

Дадохме възглавници на Джулс и Яроу и ги накарахме да легнат на пода.

Може би агентите в колата имаха задача просто да ни наблюдават. Може би планираха да ни хванат отвън. Или пък щяха да използват някаква хитрина, също като нас, за да влязат вътре и да накарат Джулс да им отвори. Ако пък решаха да действат с изненада и разбиеха вратата с ритник, метнеха светлинно звукови гранати или вкараха хора от специалните части, тогава най-доброто място, на което можеш да си, е проснат по очи на пода като заложник, който има нужда от помощ, или престъпник, решил да се предаде.

— И колко дълго трябва да стоим така? — попита Джулс, легнал на пода и притиснат до Яроу.

— Докато се съмне! — каза Зейн и метна палтото на Хейли. — Но това е само предположение.

— Искате да кажете, че дори не сте сигурни, че отвън има някой! — извика Джулс.

— Отвън винаги има някой — уверих го.

— От другата страна на улицата спира кола — започна да обяснява Ерик. — Жената от предната седалка слиза. Отива първо до единия, после до другия край на сградата. Връща се в колата. Сяда и чака. Гледа.

— Но това може да означава всичко! — възрази Яроу. — Не е задължително да търсят вас!

— Спират пред пожарен кран, а това е забранено — допълни Ерик.

— Ченгета. Преследвачи. Убийци — включи се Ръсел.

— Или арогантни глупаци — възрази Джулс. — Може и да бъркате.

— Бягате от въображаеми врагове — подкрепи го Яроу.

— Добре дошли в истинския свят — казах й.

На покрива побягнахме като пет мишки. Ако действахме като гълъбите, които подплашихме и накарахме да отлетят с гукане към сигурността на мрака, можеше да се издадем със силуетите си на фона на луната, подобно на Питър Пан и Уенди.

— Вик — каза Хейли, докато се прехвърляхме през стената, отделяща сградата на Джулс от съседната. — Според теб колко време ще останат на пода Джулс и Яроу?

— Достатъчно.

— Това е хубаво. — Хейли се усмихна.

— Дано си прав, че Джулс ще я разубеди да се обади на ченгетата — каза Зейн.

Скрихме се в сянката на малък склад на покрива. Миришеше на катран.

— Ако хората в колата са просто портиери от нощната смяна… — предположи Ръсел.

— Тогава няма да има значение колко дълго ще лежат на пода Джулс и докторката.

Някъде долу на улицата под нас изпищя клаксон на такси.

— Непредвидени последици — казах. — Невинни жертви.

— Трябваше да идем там — възрази Зейн. — Нямаше как да не го направим. Действахме умно.

— Да. И виж какви ги забъркахме.

Кацнали на покрива на сградата, се превръщахме в част от очертанията на Ню Йорк. Виждахме светлините на небостъргача „Крайслер“. Емпайър Стейт Билдинг. Кинг Конг обаче го нямаше. Нямаше ги и кулите — близнаци на Световния търговски център.

— Не бери грижа за тях — успокои ме Ръсел. — Нищо няма да им се случи. Те искат нас.

— Които и да са „те“ — каза Зейн.

— Това няма значение — отбелязах. — Може да е ЦРУ, пазачите от Замъка, ченгета, които работят, независимо от ЦРУ или просто са се отзовали на повикване, външни агенти, вътрешни шпиони, които са обсебили официалното разследване, или комбинация от всичко това.

— Каквото и да стане — допълни Хейли, — хванатият си е хванат, а мъртвият — мъртъв.

Ерик отвори една врата на покрива. Взехме асансьора, слязохме на партера и излязохме от сградата, все едно цял живот сме живели в нея. Бяхме на една пресечка от сградата на Джулс и заложихме на това, че преследвачите ни все още не са събрали достатъчно хора, за да блокират целия периметър.

Първият паркинг бе с електронни ключалки, а освен това прекалено близо до Джулс. От втория се влизаше и излизаше лесно, но ни се стори, че има прекалено много хора. Зейн забеляза пазача в будката на третия паркинг.

— Този не е много в час. Унася се, клюма, може би е пиян.

Ръсел и Ерик се промъкнаха покрай будката, без пазачът да отвори очи. След двадесет минути се измъкнаха с един син джип „Додж“. Дори клепачите на пазача не потрепнаха.

— Всичко си има — похвали се Ръсел, докато се товарехме вътре. — Компактдиск, джипиес няма, така че не могат да ни намерят чрез него. Седалки за петима ни, прах по покрива, така че най-вероятно не го ползват всеки ден и няма да открият липсата му скоро. Ако имаме късмет, няма да е снабден с устройство за проследяване при кражба.

Паркирахме близо до хотела ни в Челен. Оставихме Хейли зад волана и Ерик да я пази, а останалите трима рискувахме да влезем да приберем „аптечките“ и матриците и да се измъкнем през аварийния изход, който Ръсел предварително обезопаси, за да не задействаме алармата. Успяхме да се върнем в джипа, без да ни убият или хванат. Може би дори без да ни видят.

Хейли слезе от колата и отвори широко шофьорската врата.

— Ти ще караш. Това нещо наистина е огромно, но задната седалка е тясна за трима мъже.

— Изкарай ни оттук, братче — обади се Ръсел от задната седалка. — Давай да си плюем на петите и да се махаме от Ню Йорк.

— Не! — възпротивих се. — Не можем да си тръгнем просто така.

— Няма начин да останем повече тук! — каза Зейн.

— Помислете добре! — настоях. — Успели са да ни проследят до апартамента. Без значение как — дали са изпратили полицейска кола да види кои точно опечалени ще присъстват на помена, или пък сме се издънили някъде, или просто са по-умни, отколкото си мислим. Ще накарат Джулс и Яроу да им кажат, че сме тръгнали за Вашингтон. Без значение как, но ще го направят.

— Така е — включи се Хейли. — Въпросът е кога ще го направят.

— Да приемем, че е сега — отвърнах. — Във всеки случай конвенционалният изход за бягство е отрязан. Те знаят, че отиваме на юг, към Вашингтон. Ще се наредят по будките за събиране на такси по магистралата, ще поставят постове, ще организират преследвачи. Вече сигурно работят по въпроса, което означава, че са една крачка пред нас.

— Трябва да се разкараме оттук — обади се Ръсел.

— Но не както възнамерявахме първоначално — казах и се включих в потока коли. — Или както те си мислят, че ще го направим.

Отдалечихме се по всички правила за измъкване от опасна зона. Ръсел наблюдаваше едната страна на улицата. Зейн се зае с другата. Хейли се изтърколи в багажното отделение и подсигури тила — гледаше фаровете на колите зад нас. На седалката до мен Ерик имаше задачата да гледа насрещното движение, в случай че са решили да ни проследят, като пращат коли срещу нас и реагират на смяната на посоката ни с помощта на радиостанция. Аз пък се заех с това да се превърнем в движеща се мишена.

Влязохме в горната част на Ню Йорк по един мост.

Поехме известен риск и минахме през тунел.

Профучахме през дългата ярко осветена тръба, в която светлината се разсейваше, сякаш е впримчена в импровизирания телескоп на Ерик, направен от ваза. Ако преследвачите ни бяха направили засада в тунела, щеше да се вдигне доста шум и да ни покажат по новините, което пък, от своя страна, щеше да направи невъзможна дезинформацията от страна на ЦРУ. Платихме си таксата с пълното съзнание, че охранителните камери снимат отправянето ни на юг, както очакват преследвачите ни.

Тридесет секунди след като излязохме от тунела, извих волана наляво и се насочих към един от изходите на магистралата.

— Но това е пътят към Лонг Айланд — възкликна Зейн.

— Позна — отвърнах и скрих джипа зад въздушната струя на един камион.

През предното стъкло се виждаше единствено рекламният надпис върху задницата на камиона. С малко късмет всички охранителни камери и евентуалните наблюдатели в насрещното движение щяха да видят единствено пуснатите фарове на камиона.

След десет минути Хейли ни уведоми, че зад нас не се забелязват никакви подозрителни фарове. Отпуснах газта и позволих на камиона да продължи необезпокояван по пътя си в нощта.

Пак сме на път. Дълга самотна магистрала. Единствено нощта е вечна. Нощта и свиренето на гумите. В купето мирише на непознати, на деца и на нашата пот.

— Какво става с нас? — прошепна Ръсел.

— Всичко — изстреля неволно устата ми.

— Не бе — каза Ръсел. — Имам предвид наистина. Сериозно. Зейн… най-сетне се размекна толкова много от жегата, че се охлади. Аз… го направих. Казах си всичко. След толкова години в болницата… за пръв път се чувствам…

— Празен — обади се Зейн. — И лек като перце.

— Да — съгласи се Ръсел. — Смяташ ли, че коктейлът от хапчета, който си забъркахме, върши работа?

— Доктор Фридман казваше, че хапчетата са само инструменти — отвърнах. — Истинското лечение зависи единствено от нас.

— Включително и когато позволяваме да ни го прилагат — забеляза Хейли.

— Няма как.

Знаци, които умовете ни в онзи момент не можеха да разчетат, прелетяха край прозорците.

— Мислите ли, че все още сме луди? — попита Ръсел.

— Разбира се — отвърнах аз. — Някои неща са вечни.

— Аз пък си мислех, че според теб промяната е единственото сигурно нещо на този свят — обади се Хейли.

— Що за дивотия е това — учудих се. — Ако съм прав, значи съм направил първата крачка в грешната посока.

— Но в каква посока се движим? — попита Ръсел.

— Към Вашингтон — отговори Ерик.

— В крайна сметка, да — съгласих се аз.

— Кайл Русо — продължи Хейли. — Гласът от телефона. Черните букви на бялата картичка.

— Как се чувствате? — попита я Ръсел. — Ти и Ерик?

— Скоро няма да има значение как се чувствам — въздъхна Хейли.

— Значи си както винаги — отбеляза Зейн. — А Ерик… Как се чувстваше в апартамента на Джулс… Май си си същият като преди. Виктор обаче започва да се държи шантаво.

— Аз винаги съм си бил шантав!

— Не — възрази Ръсел. — Само така си мислиш. Прекалено си изтормозен, прекалено много се притесняваш, но сега… Сега вече си на свобода.

— Това ли имаш предвид? — Пуснах волана.

Движехме се с деветдесет километра в час.

— Лудница! — извика Ръсел.

Зейн се хвърли от задната седалка към таблото.

Аз обаче бях по-бърз и върнах дланите си на волана.

— Мислиш ли, че това е шантаво? — попитах. — Шантаво като „смешно“, а не като „смахнато“.

Зейн се намръщи в огледалото за обратно виждане, после каза:

— Ерик?

Дори намекът за заповед си е заповед, изискваща подчинение. Ерик тутакси докладва от седалката до мен:

— Вик държеше кормилото с крака.

— Което ми напомня за нещо — каза Хейли и заровичка из „аптечката“ си. Запали електрическо фенерче. Запрелиства медицинския справочник, който бяхме взели от Джулс. — Да, така си и помислих. Ръсел, помниш ли онези бели хапчета?

— Да, взех едно.

— Те са противозачатъчни.

— Какво?!

— Е, вече няма защо да се притесняваш, когато някой ти каже „да ти го начукам“ — отбелязах.

— Ето за това говоря! — възкликна Зейн. — Вик става все по-шантав.

— Аз пък се чувствам преебан!

— Ами… — обадих се.

— Ако ти се чувстваш преебан, помисли си как се чувства онази тийнейджърка в училището до „Старбъкс“, която ни е пробутала противозачатъчните си за няколко долара.

— Грешки на растежа — въздъхнах.

— Ами ние? — попита Ръсел. — Бяхме професионалисти, а сега…

— Все още се държим — отвърна Зейн. — Доктор Фридман твърдеше, че независимо какво ни е накарало да изперкаме, нямало да сме толкова зле, ако не сме били предразположени към полудяване от лоши гени или преживявания в детството.

— Значи трябва да си си бил смахнат, за да полудееш, така ли? — попитах аз. — Това е абсурдно.

Гумите жужаха монотонно по асфалта, нощта летеше край нас.

Ръсел подаде един от дисковете си на Ерик и той го пъхна в плейъра на крадената кола.

„Господин полицай…“ — запя Брус Спрингстийн, като си акомпанираше на акустична китара. — „Моля те, не ме спирай…“

Ерик седеше мълчаливо на предната седалка, светлините от таблото осветяваха лицето му.

— Ей, Ерик — казах. — Там в града, при Джулс, се справи страхотно.

Той се изчерви толкова силно, че сякаш усетих топлината от лицето му.

— Това с телескопа…

— Леонардо да Винчи — отвърна той. — Камера обскура.

— Моля?

— И преди са го правили. Нещо такова. Той.

— Аха. Е, това вече съвсем променя нещата. Извинявай, но реших, че да се сетиш за нещо толкова хитро, при положение че имаш на разположение броени минути, е достойно за уважение! — Усетих го как се усмихва на седалката до мен. — Карам си значи аз крадена кола, пълна с луди, кой знае кой ни преследва, а на седалката до мен си седи Леонардо да Винчи.

„Моля те не ме спирай…“

— А някои разчитат само на късмета си. — Засмях се.