Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mad Dogs, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Петко Петков, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джеймс Грейди
Заглавие: Бесни кучета
Преводач: Петко Петков
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: Роман
Националност: Американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 954-585-706-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3834
История
- — Добавяне
3.
Първо почука на отворената ми врата и каза: — Може ли да вляза, Вик?
От дъното на коридора се чу крясъкът на Ръсел: „Откъде да знам?“
Доктор Фридман обаче дори не трепна.
— Изчакай го малко — казах.
Ръсел пак изкрещя: „Също и с руснаците!“
— Уорън Зевън[1] — казах. — „Адвокати, оръжие и пари“.
— Според теб важно ли е, че Ръсел изпусна „тя“ от текста? „Тя бе също и с руснаците“.
— Може би просто не му е стигнал въздух да го каже.
— Мислиш ли?
Доктор Фридман седна на стола, а аз се настаних на дивана.
— Като стана дума за Ръсел — каза доктор Фридман, — какво мислиш за разказа му тази сутрин на груповата сесия?
— Хубав разказ. Само дето излъга.
— Откъде знаеш?
— Стига, докторе, всички знаем. Знаем го още от първия път, когато чухме историята, преди години.
— Добре де, как разбрахте?
— Заради жицата. Знаем, че лъже — заради жицата.
— По-точно?
— Номерът е, че ако използваш жица, за да удушиш такова дебело прасе като полковник Херцел, най-малкото, което ще ти се случи, е да си нарежеш ръцете. Когато започнеш душенето, жицата се впива в гърлото му, прерязва кръвоносните съдове и кръвта шурва като фонтан: по стените, по огледалото, по него, по теб. На излизане от тоалетната Ръсел трябва да е бил ходещо кърваво петно. Той обаче казва, че се е върнал на масата при главорезите на полковника и никой от тях не му казал и копче. Може да са били тъпи, може да са били пияни, може да са мразели полковника, но със сигурност са щели да забележат опръскания с кръв американец, който уж само отишъл до тоалетната. Най-малкото от инстинкт за самосъхранение е трябвало да попитат какво става. Според Ръсел обаче не попитали. Значи лъже.
— За всичко ли?
— Със сигурност знаем, че не понася Елвис. Знаем също, че фалшивата му самоличност е била на китарист и вокал в някаква група от Орегон, която тръгнала на турне из треторазредни европейски кръчми. В Белград е започнал активно да работи с фалшивата си самоличност, а именно да търси „изгубените си сръбски корени“. Така се е вмъкнал в бандата на главорезите.
— И къде е зрънцето истина в цялата история? — попита психоаналитикът.
Замислих се и казах:
— В клозета.
— Защо?
— Защото в разказа му това е мястото на убийството, горещата точка, епицентърът на събитията.
— Също както Малайзия за теб?
Трябваше да се сетя какво ми готви.
— Ако ти се говори за Азия, отбий се при Зейн — казах. — Той има таен почетен медал от Конгреса за службата си там. Войната му е приключила много преди да се появя аз. Сега са му останали само парче тенекия в чекмеджето на нощното шкафче и споменът, от който му е побеляла косата и който го стряска посред нощ.
— А теб какво те стряска посред нощ, Вик?
— Виж, последната ни среща е. Няма смисъл да се занимаваме с това.
— Напротив, има. Точно поради факта че това е последната ни среща, тайната ти ще е на по-сигурно място при мен, отколкото при доктор Джейкъбсън, който се връща от отпуска.
— Да бе, все едно няма да му оставиш записките си. Да не би за предаване на записки да ви задържат?
— Ти си задържаният, Вик.
— Трябва да ти кажа, че Замъкът е доста хубаво място за задържане.
— Може би, Вик. Но смисълът на живота е в свободата. Във възможността за избор.
Не отвърнах нищо, а той изчака, докато стрелката на секундарника обиколи циферблата.
— Как намираш останалите в отделението?
— Лесно. Не ги пускат много да излизат.
— Виж, Вик, не съм тук, за да ти се подигравам. Но ако ти смяташ да ми се подиграваш… — Докторът повдигна рамене. — Хайде пак: как намираш останалите четирима?
— Изпушили са — всички до един. В добрите дни се чувстват като парцал, в лошите — като бити с тояги. Могат да ме вбесят или да ме разсмеят до сълзи. Във всеки случай обаче се разбираме по-добре, отколкото ни разбирате всички вие. Може би защото сме преживели едно и също и сме стояли на ръба. Вие не сте го правили. Ние сме затворници. Вие не сте. От едната страна сме ние, от другата всички вие — доктори и сестри. Ние петимата, те четиримата… Само те са ми останали.
— Тоест станали сте нещо като семейство.
Изчака ме кажа нещо и запълни мълчанието ми с нов въпрос:
— Какво е мястото ти в това семейство? Баща?
— Не ме товари с такова бреме. Чичо Сам ни е баща.
— Значи всички вие сте му деца. — Доктор Фридман пак повдигна рамене. — Някой от вас смята ли да порасне?
— И повече да не е луд? Това трябва да го кажеш ти. Ти си докторът.
— Мислиш ли още за самоубийство?
— Че кой не мисли? Кой не е мислил?
— Да, но ти си го опитвал. При това два пъти.
— Какво искаш да кажеш? Според теб не го искам истински, или по-скоро, не съм го искал?
— Не. Според мен ти беше откровен до болка за самоубийството.
— В такъв случай излиза, че ЦРУ може би са прави и вече съм абсолютно неспособен да върша работа.
— Глупости. Ти си най-способният луд, когото познавам.
— И защо тогава не успях да се убия?
— Труден си за убиване. Дори и ти срещаш проблеми с това. По-важното е защо си спрял с опитите за самоубийство.
— Може би изчаквам подходящ момент.
— Или по-скоро си търсиш причина да не го направиш.
Очите ни се вкопчиха през стъклената преграда на тишината.
Най-сетне доктор Фридман погледна часовника си.
— Време е да ида при Хейли, за да чуя измислените й симптоми.
— Чопли си ранички, за да докаже, че е болна — казах.
— Ако си разбрал това…
— Другите са лесни.
— Разбира се. Защо според теб толкова много смахнати стават психоаналитици?
— Ей, докторе, да не би и ти да си смахнат?
— Вече не.
Излезе и затвори вратата.
Отделението ни се намира на третия етаж в Замъка. След като доктор Фридман си тръгна, се загледах през бронираното стъкло на прозореца към голите дървета и белите облаци в синьото пролетно небе и усетих, че по бузата ми се търкулва сълза.