Ивайло Петров
Мъртво вълнение (9)

9

Ако знаеше за нечистите намерения на дъщеря си, ако знаеше, че тя отива да се хвърли в жадните за женска плът ръце на Киро, чието семейство презираше като личен враг, Бойчански би тичал след камиона да я върне и накаже с всичката строгост на суровия си характер. Бойчански не подозираше това. Предполагаше, а и Мария мислеше така, че Славина се е решила на тая твърдоглава постъпка само от скука.

— Славето стои по-горе от тукашните младежи и няма своя среда — каза Мария.

— Е, та какво от това! Като няма среда, да я пуснем да скита сама из градовете! — Бойчански погледна сърдито жена си, като че я обвиняваше в съучастничество с дъщерята.

— Нямам десет дъщери, да ги пускам да ходят сами из градовете. Една ми е. Но като гледам, че от дете държи къщата на ръце… Нека пък се поразсее. Ще постои там ден-два и ще се върне…

Бойчански промърмори нещо и излезе. В друг случай той би мислил по-дълго за постъпката на дъщеря си, но сега нямаше време за това. Днес бе решил да обходи отново Догановата махала и да я покори на всяка цена. Като мислеше за Догана, тоя твърдоглав и див човек. Бойчански изпитваше мъчителна омраза. Десет нощи бе ходил у дома му и десет нощи се бе връщал без успех, гладен, уморен и унизен. Догана седеше на кревата си и слушаше с животинско търпение. Слушаше и нищо не казваше. Нито синовете, нито снахите се мяркаха в стаята му. Лягаха си рано и оставяха нарочно отворена портата, сякаш искаха да покажат презрението си към Бойчански. Старият Доган не показа никакви признаци на умора или досада. Готов бе да се съпротивява мълчаливо не десет, а хиляда нощи. Откъде черпеше душевна и телесна сила този седемдесетгодишен старец? Морална сила ли бе това, или невежество на един дивак?

Но Бойчански не бе още победен. Имаше време и средства да пречупи волята на тоя див селянин. Бурназов казваше, че Догана държи ключовете на средняшката крепост. Той е пълководецът. Падне ли, ще паднат и „войниците“ му. „Грешка! — реши Бойчански. — Ако обезоръжа «войниците», какво ще прави пълководецът? Ще се предаде!“ Ето каква бе неговата тактика, проста и ясна, и той съжаляваше, че не бе я открил и приложил досега. Колкото до „войниците“, с тях работата е много по-лека. Те имат слаби позиции. Едни не са издължени на държавата, други се нуждаят от разни документи от селсъвета, на трети земята е малко. При една замянка с неплодородни места ще вдигнат ръце. Нека Христан тълкува тези твърди мерки като акт на насилие. Какво разбира от революция този аритметик дърводелец? Той разбира нашата революция само от едната, „спокойната“ страна, като дребен либерал или дори като кулак. Ако избавя селянина ден по-скоро от частната собственост, аз върша полезно, а не вредно дело. Не насилям, а спасявам.

Това бе дълбоко убеждение на Бойчански, което не споделяше с другите ръководители, защото те бяха прости хора и не разбираха „диалектиката на борбата“. Всяко свое решение споделяше с Бурназов. По този начин той проверяваше правотата на своите решения и същевременно се застраховаше от вероятни грешки. Тази сутрин, преди да тръгне към Догановата махала, той отново позвъни по телефона в околийския град. Бурназов се заинтересува най-напред от хода на масовизацията. „Не им давайте дъх да поемат!“ — каза Бурназов с чужд, губещ се глас. „Какво?“ „Не им давайте дъх да си поемат! Дръжте здраво! В други села вече приключиха!“ „Разбрано!“

Бойчански повика младия бригадир Георги Каракашев и бай Марин и ги поведе към махалата. Вървяха мълчаливо. Като стигнаха първата къща от края, Бойчански сви наляво и влезе в двора. Стопанинът, Христо Бабадашки, известен като сериозен и работлив човек, разтоварваше нещо от каруцата. Размениха си поздрави и Бойчански го попита:

— Кога ще издължиш доставките си?

— Утре. Останаха ми петдесетина кила…

— А за стопанството помисли ли?

— Дай декларация!

Бабадашки го каза така спокойно, че тримата мъже не му повярваха и мълком се спогледаха. Бойчански извади от папката декларация и му я подаде. Бабадашки подписа, бутна калпака си на тила и хвърли плах поглед към къщи. От прозореца го гледаха домашните му.

— Така те искам, Христо! — каза Бойчански.

— Какво друго искате от мене?

— Приготви си семената и инвентара!

— Ясно.

Всичко мина така бързо и леко, че на Бойчански не му се искаше да си отиде веднага. Поговориха още малко с Христо и се отправиха към съседната къща. Тантурестият и набит като пън Кольо Мачков, който много вечери се бе съпротивявал на агитаторите, подписа декларацията с весело възбуждение, бърбореше и се подхилваше самодоволно, като че бе извършил подвиг. Искаше да ознаменува влизането си в стопанството и покани гостите вкъщи. Наля вино, а жена му, „претръпнала“ вече, даде мезе. Той бе склонен да задържи гостите до вечерта, сякаш се боеше да остане сам с жена си, но Бойчански стана след първата чашка и каза, че имат още много работа.

Дворът на Обретен Николов бе пуст. Посрещна ги едно малко кученце. Излая няколко пъти, подви опашка и почна да се умилква около тях. Щяха да се връщат назад, когато Каракашев забеляза стопанина в горния край на градината и го повика. Обретен остави вилата и дойде. Той бе слаб, тих и замислен човек. Преди известно време почина жена му и сега живееше с дъщеря си. Той бе дошъл в Осеново отпреди петнадесет години, но и сега минаваше за другоселец. В семейните му нрави, в работата и дори в облеклото му бе останало нещо, което го отличаваше от осеновчани. Като видя дебелата папка в ръцете на Бойчански, той се досети за какво са дошли тримата мъже и каза:

— Не ми стигна зърното тази година.

— Ще купиш.

— Отде пари?

— А в хамбара не остана ли нещо?

— Десетина крини…

— Да ги видим!

Обретен погледна Бойчански и в кротките му очи проблесна съпротива.

— Казах, че няма…

— Дай ключа!

— Дай го, Обретене! — обади се бай Марин, като забеляза, че Бойчански се изчерви и стисна плътно уста.

Бай Марин имаше по-друго отношение към тия работи. Той бе истински селянин, познаваше не само хората, но и нивите, и добитъка на всеки един. Разбираше, че на частната собственост трябва да се сложи край — животът отдавна му бе подсказал тая истина, — но съчувстваше на стопаните. С тези хора той бе работил години наред същата земя. Искаше му се да каже на Бойчански да пипа по-меко, ала не смееше да го поучи или да му се противопостави, защото се боеше от него.

— Дай ключа, Обретене! — повтори той. — Ще погледнем и това е.

— Какви сте вие, че да тършувате из хамбара ми? Казва ви се, че няма нищо вътре.

Бойчански посочи с ръка хамбара.

— Ще те арестувам!

— Щеш! Така се арестува човек! — каза с тихо, но решително упорство Обретен, което не очакваха от него.

Бойчански се раздразни от тая кротка, но както му се стори, подла съпротива. Грабна един камък от оградата и почна да удря така силно катинара, че празният хамбар закънтя и ударите се разнесоха из махалата. Съседите почнаха да надничат. Обретен стоеше встрани, но като гледаше как дебелият катинар се изкривява и чупи, пристъпи напред и извика:

— Махайте се от двора ми, разбойници! Не ви искам ни текезесето, ни дявола! — В големите му синкави очи гореше упорство на диво животно, заобиколено отвсякъде с ловци.

— Не обиждай! — каза Бойчански и с една крачка се намери срещу него.

— Махай се от главата ми! — изхриптя Обретен и го тласна така, че Бойчански се задъха и политна назад. Бай Марин предугади нещо лошо и рече да застане между двамата, но закъсня. Бойчански замахна и стовари юмрука си по бялото и потно лице на Обретен. От носа му бликна кръв. Трепереше като лист.

— Дай да подпиша… дай…

Всичко у него издаваше животинска уплаха. Бойчански веднага му пъхна декларацията.