Ивайло Петров
Мъртво вълнение (4)

4

След общоселското събрание Ради Бойчански поведе към дома си своя гост и приятел от затворническите години Стоян Бурназов, първи секретар на околийския комитет на партията. Няколко крачки след тях вървяха другите ръководители на селото: бай Марин, председателят на стопанството, партийният секретар Христан Николов и Велчо Табакерата. Всички бяха възбудени от събранието, което не мина много резултатно. Само двадесет души, и то малоимотни и безимотни, обещаха да влязат в стопанството. Останалите стопани се въздържаха въпреки дългата и убедителна реч на Бурназов. Зададоха се много въпроси, умни и безсмислени, шеговити и сериозни, така че през цялото време читалищният салон бе оживен като никога досега.

Славина бе приготвила масата за вечеря и още с пристигането на гостите бързо и сръчно насипа яденето. Бурназов поздрави любезно домакините и съблече сивопепелявото си пардесю от габардин. Местните гости се посуетиха пред прага и влязоха един по един, стъпвайки предпазливо и неуверено. Стаята бе широка и наредена по градски. Дъсченият под (рядкост в Осеново) бе постлан с котленски килим. Едната стена бе заета от стар библиотечен шкаф, препълнен със стари книги и списания, а отгоре бе поставена препарирана патица. От библиотеката до другата стена — персон и половина пружинен креват, отрупан с пъстри възглавници, между които бе полазил един голям зелен гущер, плетен от Мария в първите години на нейното учителство, но още нов и запазен. Върху нощното шкафче, потъмняло и олющено от времето, имаше стар радиоапарат „Телефункен“ със суха батерия.

Бурназов седна до Мария и каза:

— Изглеждаш ми добре, разхубавила си се.

— Минала край мене хубостта — усмихна се стеснително Мария.

Тя действително се бе разхубавила. Болестта отнемаше силите й, но разнежваше външността й. Розово-бяла, понапълняла, свежа и красива, тя изглеждаше здрава като на младини. Бурназов заговори за ония тежки години, когато тя и жена му идвали в затвора на свиждане. Спомняше си как двете пристъпвали след надзирателя плахи и пребледнели. Мария слушаше, усмихваше се стеснително и слагаше като селянка длан на устата си. Преди да каже нещо, тя неволно поглеждаше към мъжа си, като че очакваше одобрение или порицание на думите си.

— Видяхте ли? — каза Велчо Табакерата, като седнаха около масата. — Ония консерви от „парламента“ не си показаха носовете на събранието. Крият се като лисици…

— Това трябваше да се очаква — каза Бурназов. — Среднякът сега ще ни повърти на пръст известно време. Съгласява се с нас, когато му говорим за бъдещето, и тъй да се рече, главата му е наша, а краката му са забити като корени в земята в частната собственост. Трябва да го изтръгнем, без да пресушим корените…

Докато говореше, Бурназов ядеше бързо и свободно с голям апетит и от време на време похвалваше домакините за вкусното ядене. Той бе нисък, окръглен в тяло и лице, но тая окръгленост, придобита от неподвижност в работата и внезапно променилите се условия на живот, бе преждевременна и неестествена за неговите години. Очите му бяха малки, тъмни и живи, пръстите на ръцете му къси, обрасли в гъсти косми и подвижни. Под привидната му окръгленост и мекота се долавяше острият, гъвкав и непреклонен характер на човек, който в известни случаи действа съвсем хладнокръвно.

Той се нахрани много скоро, избърса със салфетка късо подстриганите си мустаци и се оттегли от трапезата. Домакините напразно го канеха да яде още. Той каза: „Благодаря, достатъчно“, и с удоволствие запали цигара. Другите гости, отдавайки му почит, също се оттеглиха от трапезата. Само Бойчански продължаваше да се храни шумно, с големи залъци. На него очевидно една порция не му стигаше за вечеря.

— Доколкото разбрах, начело на тъй наречения парламент стои Тодор Догана, а? — каза Бурназов и се засмя. — И изглежда, че „парламентът“ представлява своеобразна партия?

— Нещо такова — потвърди Бойчански. — Реката играе вече ролята на политическа граница между двете половини на селото. Време е да се вземат сериозни мерки против тези хора. Ние ги глезим.

— Ще паднат, няма къде да отидат — каза хитро усмихнат Бурназов. — Утрешният ден не е в тяхна полза. Те са объркани. Не мислят със собствените си глави, а гледат в очите Догана. Каквото стори той, същото ще сторят и те.

— Точно така е — обади се Марин. — Преди две години поканихме Догана да стане кооператор, той отказа. Същото направиха и съседите му. А те държат най-хубавата земя.

— Ето защо Тодор Догана е средняшката крепост, която трябва да се превземе. Докато се води разяснителна работа сред другите стопани, Догана трябва да бъде най-важният прицел. Той ще даде ключовете на крепостта. Дайте, другари — каза Бурназов и смачка остатъка от цигарата си в чинията, в която се бе хранил, — да отидем тая вечер у Догана и да поговорим с него. От това вреда няма да имаме, а полза.

Бурназов живо скочи от стола си и поиска от Славина пардесюто и каскета си. Всички станаха след него, само Бойчански се позабави. Той познаваше тежкия характер на Догановите и бе уверен, че това късно посещение няма да ги зарадва. Същото мислеха и другарите му, но бяха любопитни да чуят как първият секретар на околийския комитет ще разговаря с Догана и какъв резултат ще има неговата агитация.

У Доганови светеха два прозореца — в приземната стая и в крайната горна, където спеше със семейството си по-малкият му син Мануш. Портата бе запъната отвътре с резе. Велчо провря ръката си през една пролука и изтегли резето. Откъм тъмния навес на обора залая кучето. То бе вързано на синджир, а синджирът на опънат от обора до оградата тел. На пруста изскърца врата, мярна се силует и един женски глас попита:

— Кой иде?

— Ние сме, бульо Юрданице — обади се Велчо. — Ще извинявате, искаме да видим за малко дядо Тодор.

Юрданица слезе по стълбите, отвори вратата, каза нещо на свекъра си и ги покани вътре. Гостите почукаха на вратата, макар тя да бе отворена, и влязоха. Юрданица бързо, сякаш не пипаше с ръце, успя да нареди столове за гостите и да отмести или потули някои вещи, които не бяха за пред чужди хора.

— Добре дошли сега! — каза тя, подаде ръка на Бурназов и се изправи чинно зад вратата.

„Човекът с две души“ седеше на дървения си креват, покрит с пъстър домоткан чаршаф, заметнат набързо върху юргана — приготвил се беше да спи. Докато гостите влизаха един по един, той ги гледаше втренчено с неопределен израз. После стана бавно, поглади черните си мустаци и стъпвайки леко по вълнени чорапи, каза с дебел и мощен, необичаен за сухото му тяло глас:

— Добре дошли!

— Добре или зле, дошли сме ти, не можеш ни изпъди, дядо Тодоре! — каза Бурназов, като се стараеше да говори просто, по „селски“. Той произхождаше от градско работническо семейство и онова, което се нарича „селски нрави“, познаваше външно от политическата си практика. Приготвил си бе някои изрази и поговорки, с които смяташе да влезе в контакт със селяните.

— От мойта къща никой не е излязъл изпъден — каза Догана и му подаде сухата си жилеста ръка. — Не ви познавам — додаде той, като го гледаше спокойно в очите.

— Другарят Бурназов! — обади се Велчо. — Първи секретар на околийския комитет на партията.

Бурназов очакваше, че името му ще окаже някакво влияние по лицето на стареца — учудване или притеснение, — което бе наблюдавал у много хора. Но по лицето на Догана не се появи подобно изражение. Той си седна на кревата бавно и спокойно, както бе станал, и ако по лицето му бе написано нещо, то трябваше да се чете така: „В моя дом и от царя съм по-голям.“

— Булка, виж приготви нещо да нагостим хората!

Юрданица посегна към долапа, но гостите, най-вече Бурназов, се възпротивиха и казаха, че току-що са станали от вечеря.

— Дай, дай, булка! — каза Догана, като че не чуваше молбите им. — Ще извинявате, но от хляба не сте по-големи, я! — обърна се той към Бурназов.

— Така е, дядо Тодоре, от хляба никой не е по-голям — неволно повтори Бурназов старата поговорка, с която всъщност не бе съгласен. Той изпита мигновено и необяснимо уважение към стареца. Наблюдаваше го и не откриваше у него нищо особено. Догана седеше с прибрани на скута си лъскави, оплетени в жили ръце и бавно местеше поглед подир снаха си, сякаш я наблюдаваше как шета. По скулестото му циганско лице, застинало в спокойна гримаса, не се долавяше определена мисъл. Ако бе светъл и рус, щеше да прилича на светец.

— Ти още не знаеш защо сме дошли, а караш снахата да ни гощава — каза шеговито Бойчански и другите мъже се засмяха.

Догана го погледна, повдигна вежди и отвърна:

— Лоши хора не са идвали досега в мойта къща, не вярвам и да дойдат.

Гостите предпазливо се спогледнаха. Доловиха в думите му тънък укор или така им се стори. Всеки от тях се бе опитал да го убеди да стане кооператор и раздразнен от неуспеха си, бе пуснал по някоя лоша дума за него. Тая дума вероятно бе стигнала до ушите му и сега той си връщаше обидата. Във всеки случай гостите бяха гузни. Единственото им упование бе Бурназов. Като най-авторитетен, на него се падаше задължението пръв да започне агитацията.

Бурназов все още не подхващаше сериозен разговор. Дълбоко в себе си той се ласкаеше от суетното чувство, че ще респектира стареца както със силата на доводите си, така и с високия си пост на първи секретар. Но като влезе в къщата му и го видя, увереността му се разколеба. Този човек действително излъчваше особено внушение и неприятно чувство за независимост. Думите му бяха прости като пословици и в тях се криеше нещо двусмислено и същевременно логично от негова гледна точка. За Бурназов бе ясно, че предстоящият разговор със стареца в присъствието на селските ръководители ще бъде въпрос на лично превъзходство и едва ли не на превъзходство на партийната правда, и не се решаваше да го започне. Обмисляше своя ход и разглеждаше стаята. Освен кревата, масата и долапа, боядисани в кафяво, имаше голяма готварска печка и умивалник с циментово корито. В ъгъла, между вратата и източния прозорец, бе окачена голяма икона с образа на Богородица, сложила малкия Исус на коленете си, а под нея кандило, също така по-голямо от обикновените, но отдавна непалено. Вещите бяха малко, но здрави и чисти, и Бурназов си казваше, че отговарят напълно на характера на стопаните.

— Хайде сега елате до масата, пък не гледайте яденето! — каза Юрданица и застана права отстрани.

— Булка — каза Догана, — налей вино, че иди да си легнеш. Ние сами ще се гощаваме.

Юрданица наля вино, пожела „лека нощ“ на гостите и се качи горе в стаята си. Бурназов реши, че е време за сериозен разговор. Вдигна чашата, чукна се с Догана и каза:

— Ти се сещаш защо сме дошли, нали?

— Ще кажете. — Догана отпи от чашата си и се приготви да слуша.

— Дойдохме да те помолим да станеш кооператор. Ти си най-добрият стопанин в селото, за нас ще бъде голяма чест. Кажи си думата.

Догана повдигна вежди тъй, че от тъмните му очни ябълки блеснаха две искрици, и едва-едва се усмихна:

— Думата е като птиче. Изхвръкне ли от устата, няма да се върне.

— Така е — съгласи се Бурназов. — Но ти кажи какво мислиш за стопанството. Ще успее ли, или не?

— Всяка работа успява, стига да има кой да я върши. От човешката ръка нищо не се отърва.

— Значи нямаш нищо против стопанството?

— Какво против ще имам. Щом искат хората, нека си работят. Вижда ми се само, че раничко се заловихте с тая работа. Народ разен, мъчно привиква към общото…

— Във всяко ново дело има трудности. Едно време, когато дойде в селото гол като тояга, не ти ли беше трудно? Но ето че и имот събра, и семейство отгледа.

— Тъй беше — потвърди Догана и лицето му просветна, — с две голи ръце дойдох. Земята рових като къртица.

— Видиш ли? — подзе живо Бурназов. — И нас няма да ни спрат трудностите. Сега е времето да съберем хората в общо стопанство. Ще им дадем машини, ще ги облекчим в тежкия селски труд.

Бурназов заговори за руската революция, за победата на пролетариата в съюз с бедните и средни селяни, за класовата борба, за комунизма. Лицето му бе одухотворено и страстно, в очите му гореше странен блясък. Сечеше въздуха с късите си ръце, задаваше си въпроси и сам си отговаряше. Догана слушаше със скръстени на скута ръце, ням и неподвижен като паметник на простата, установена от вековете действителност, която няма нищо общо с големия, но невидим идеал.

Мина полунощ. Стаята се изпълни с дим. Лампата почна да мига и светлината отслабна. Обади се петел.

— Е, да си ходим! — каза с привидна шеговитост Бурназов и запали последната си цигара. — Май че много се разприказвахме, а?

— Млади сте, учени сте, много знаете — каза Догана. Той се пораздвижи и едва сега мустаците му се понадигнаха под напора на една прозявка. — Аз те слушах хубаво и всичко разбрах — обърна се той към Бурназов. — Ти ще ме слушаш ли?

Мъжете се смълчаха. Бурназов се поприведе напред и погледна стареца в очите. Надеждата да изтръгне неговото съгласие в последната минута още не бе го напуснала. Думите на похвала и благодарност, които щеше да каже както тук пред него, така и публично, бяха на устата му.

— Имота си съм събирал с пот и кръв. Той не е на нивата, не е в земята, нито в къщата ми. Той е в сърцето ми. — Догана понадигна острото си рамо и сложи ръка на лявата си гръд. — Можеш ли бръкна в сърцето ми?

— Насила имота ти не искаме! — каза със сдържан гняв Бурназов. — Но ти помисли! Умен човек си. Ще разбереш, че истината е на наша страна.

— Мисля… седемдесет години съм вървял по един път, а сега да се обърна и да тръгна по друг…

Марин каза:

— А ние как се обърнахме? Ние имот нямахме ли?

— Друго ви е сърцето… Не бързайте! На всичко ще му дойде времето. Времето учи човека.