Ивайло Петров
Мъртво вълнение (22)

22

Вечерта всички се прибраха в една стая и легнаха заедно Юрданица и Калинка на единия креват, Тодорчо и Минка на другия. Децата скоро заспаха, но Юрданица и Калинка не мигнаха цяла нощ. И двете лежаха на гръб и си говореха шепнешком. Те бяха живели в разбирателство, но сега бедата ги сближаваше още повече. Разбираха, че душа до душа ще посрещнат и най-лошото, ако се случи занапред. Лавнеше ли кучето, двете замлъкваха, повдигаха глави от възглавницата и се ослушваха. Като не чуваше стъпки по двора, Калинка почваше тихо и сподавено да плаче.

— Булка, не се разкисвай! — говореше й Юрданица. — Може да се върнат днеска-утре. Ще ги подържат ден-два и ще ги пуснат. Няма да ги правят попара там… Старият, нали е изкуфял, дигнал нож, негова си работа. Мъжете ни какво са виновни… Трудна си, не слагай страх на сърцето си, че всичко се случва. Хайде да подремнем, че виж, мъжете потропат заран на вратата.

На разсъмване Калинка се унесе. Дишаше тежко и бълнуваше. Юрданица се обърна на другата страна и се замисли. Прозорците синееха. Чуваше се ясният шум на събуждащото се село. Стените бързо побеляваха от зората. Юрданица мислеше ту за свекъра си, който сега лежи в гроба със скръстени ръце, ту за Киро, който не знае още за неговата смърт, ту за мъжете. Къде ли са сега? Дали не са вече на път, или лежат в някоя тясна килия, посинели от бой, с вързани ръце? Мислят за дома. Мануш скърца със зъби, а Юрдан мълчи и пъшка. Веждите му са спуснати ниско над челото, гъстите му черни мустаци потрепват…

Юрданица си спомняше всяка черта от лицето на мъжа си, гадаеше мислите му, виждаше го да стои дълбоко замислен, мрачен и измъчен. Премисли целия си живот, от венчавката си досега — раждането на децата, радостите и тревогите, работата и веселбите, спомни си и ония далечни, скътани дълбоко в сърцето й, с никого несподелени момински трепети, когато по цели нощи мечтаеше за буйния и мургав син на Догана. Той бе тежък на характер и корав като камък. След женитбата поомекна и поулегна, но когато го хванеше яд на нея, вдигаше силната си ръка и удряше. Тя му се сърдеше по цели седмици, кълнеше го наум и съжаляваше, че не е случила на по-благодушен човек. Но минаваше време, тя забравяше всичко, като да не е било, и отново го обичаше с цялата си покорна женска душа. Сега, като мислеше за него, тя отново изпита прежната си чиста моминска любов и сърцето й премаля от болка. Изведнъж реши да отиде в Мирово, да вземе рейса за града и да го намери. Отметна юргана и понечи да стане, но Калинка изпищя и се гушна у нея.

— Убиха ме, убиха ме! — викаше тя и се притискаше в буля си.

— Защо викаш, кой ще те убие? — успокояваше я Юрданица — Сънувала си…

Калинка се успокои и виновно се усмихна:

— Сънувах, че ония ми хвърлят камъни. Един камък ме удари тука, по корема. Сякаш с нож ме прободе. Ох, бульо, като че иде!

— Кой?

— Детето. Ох, свива ме отвътре!

— Ами! Още е рано. Нали подир две седмици го очаквате? Сигурно си настинала.

— Мина ми, мина ми! — каза Калинка успокоена и лицето й се отпусна. — Уплаших се, рекох да не би… Кога раждах Тошо, така ме свиваше.

— Не приказвай тъй, че децата ще се събудят.

Юрданица слезе от кревата и облече фустата си.

— Ти си полеж, пък аз ще стана. Мисля да отида днеска до града или какво… да видя къде са тия мъже. Те може и да си дойдат, но…

— Иди, бульо, иди! И аз мислех същото тази нощ.

Вече два дни нямаха вест от тях.

Докато говореше, Калинка бавно и внимателно слезе от кревата, облече се и тръгна подир етърва си към кухнята. Коремът й беше много набъбнал и увиснал. Предницата на пъстрата й басмена рокля, разширена в кръста за бременността, се беше подигнала нагоре и откриваше стройните й розови крака до коленете. Лицето й бе леко подпухнало и имаше онзи кафяво-розов цвят на късната бременност, който придава на хубавите жени още по-мила и трогателна хубост. Като прекрачи прага на кухнята, болката в кръста я прободе по-силно и слезе към слабините. Зави й се свят. Хвана се за рамката на вратата и седна на прага. По носа й изби ситна пот.

Юрданица се спусна към нея и някак непохватно сложи ръка на мекото й заоблено рамо. Тя разбра, че етърва й ще ражда преждевременно от тревогите, които преживя напоследък, и това я изплаши. „В такива случаи, мина й през ума, или детето се ражда мъртво, или родилката умира.“

— Момче ще е, щом иска да излезе по-рано на бял свят! — Тя се усмихна, но тънко изрязаните й устни бяха побелели.

Калинка поиска да си легне в стаята, където спяха с Мануш, макар че стъклата на прозорците бяха изпочупени. Трепереше и плачеше. В ония минути, когато болката я отпущаше, тя гледаше тавана и говореше с тихо и странно спокойствие:

— Не е на хубаво… дето иде толкова рано. Зная аз, не е на хубаво. То да излезе живо, а аз може и да умра…

Юрданица слагаше ръце на кръста и й се караше с престорен гняв:

— Ух, глезло! Щяла да умре! Две деца изгледала, а се вайка като първескиня. Тъй се умирало то…

Юрданица изтича до дръвника да вземе съчки, но на пруста я стигнаха силните викове на Калинка. От другата стая изскочиха сънени децата. Тодорчо се ослуша и тръгна към вратата, иззад която се чуваха стенанията на майка му, но Юрданица му викна да не влиза там.

— Идете си играйте на двора — каза тя малко сърдита и смутена. — На майка ти й стана лошо.

Децата слязоха на двора с наведени глави и като не знаеха какво да правят, отидоха в градинката. Провряха муцунките си през тарабите на оградата и загледаха към къщи със затаен дъх и замрели сърца. Тодорчо тръпнеше от вълнение. Досещаше се, че майка му ще ражда, и при всеки неин вик едва се сдържаше да не отиде да й помогне с нещо, но същевременно нямаше кураж да надникне в стаята й, където ставаше нещо тайнствено, срамно и страшно. Минка плачеше. Сълзите се събираха на острата й брадичка и оттам падаха на земята. Тодорчо грубо я бутна по рамото.

— Какво си се разревала ма! Мама ще ражда! — каза той намръщен. — Ще си имаме бебе, какво се пулиш!

Минка закри лицето си с ръце, а той отново се намръщи и една малка, но остра бръчица се вряза над нослето му точно между веждите.

Юрданица се видя в чудо. Щураше се из къщи с незавързана забрадка и ръцете й не я слушаха. Най-после й дойде наум да повика някого на помощ. Излезе на пруста и погледна към мегдана. Слънцето грееше силно насреща й и тя сложи сухата си излъскана длан на очите. По улиците не се виждаше никой. Хората отдавна бяха излезли на полето. От време на време минаваше бързо някоя каруца и оставаше по пътя бяла опашка от прах. Откъм нивите се чуваше боботене на трактор. Беше по онова време, когато шумналото село изведнъж се опразва и опустява. Кого да повика на помощ след онова, което се случи? Всички от село ги гледат като чумосани. Да прати за доктор в Брястово, далече е. Кой знае кога ще пристигне, пък и няма кой да го доведе с каруцата. „Баба Руска ще повикам — сети се Юрданица и притича на вратника. — Тя пък не може да върви, с каруца трябва да се доведе. Ох, Боже, откъде помощ, булката ще умре за едното чудо!“ — закърши ръце Юрданица и в тая минута зърна Тодю малоумния да дига прахоляка по улицата. Той подтичваше с наведена глава и размахваше тежката си дрянова тояга.

— Дядо Тодьо, ела, ела насам! — викна му Юрданица и сама се забърза срещу него.

Малоумният приближи. Мустаците и веждите му белееха като набрашнени. Дъното на торбата му висеше до коленете. Нечистата кожа на бузите потрепваше от една лека и безсмислена усмивка.

— Булката Манушовица душа бере, малко ще си има! — каза Юрданица. — Ела да запрегнеш каруцата и да доведеш баба Руска.

Тодю тръгна послушно след нея, като се усмихваше безсмислено и глупаво. Когато влязоха в двора, каза в скоропоговорка:

— Никой Тодю не обича, а за всички Тодю тича…

Тодорчо и Минка изтичаха от градината да помогнат на малоумния, който се будалкаше около конете и не можеше да ги запрегне. Метнаха се на каруцата и отидоха с него, а Юрданица изтича горе при Калинка.

Тя лежеше на кревата си облечена. Цялата й снага, дори и краката й бяха в пот. Лицето й бе станало синьо-червено, а устните й се бяха нащърбили. На бялата възглавница, където се стичаше вода от мокрите й коси, имаше алени петна от кръв. Тя не бе на себе си и не усети буля си. В пламналата й глава бе останала само една мисъл: да умре по-скоро и да се спаси от непосилните страдания. И тя повтаряше тая мисъл през кратките промеждутъци на конвулсиите тихо и примирено, като че виждаше пред себе си Бога и му се молеше:

— Нека да умра, нека да умра!

Неочаквано тя се изправи, слезе от кревата и като луда се устреми към прозореца. Хвана се за железните пръчки и с всичка сила се напъна, като че искаше да ги счупи и да се хвърли навън. Отпусна подпухналото си лице на рамката и за миг се загледа кротко и разумно към градината, където цъфтяха в луда надпревара ябълки и череши, а над тях ведро и мило синееше пролетното небе.

— Мануше, умирам! На кого ме остави, Манушко!

Юрданица с мъка откопча ръцете й от железните пръчки и я положи на кревата. От очите й рукнаха сълзи. „Жива я оплаквам“ — каза си тя и още повече се нажали. Калинка отново не я виждаше и не я познаваше. Захапа възглавницата и зави от болка.

Каруцата скоро се върна. Юрданица излезе да я посрещне и отдалече видя ухиленото лице на малоумния, който виреше дългата си тояга и се смееше като превзета жена: „Ха, ха, ха!“ Старицата бе престаряла, оглушала и оглупяла до такава степен, че не изпитваше нито радост, нито жал към хората. Стоеше като кукла и чакаше да я снемат на земята. Юрданица я дотътра криво-ляво до кревата на родилката и не забрави да напъди децата.

Те прекараха цял ден навън, забравени и измъчени. Прибраха се по тъмно в другата стая и легнаха гладни. Над селото падна лека и светла пролетна нощ. До късно се чуваха момински песни и смях, после всичко утихна. Широкият двор на Догановите опустя. Само сянката на малоумния се мярна по едно време и се скри под навеса. Той си постла наръч старо сено, изправи тоягата си до стената и легна. И тъй, лежешката, бъркаше в торбата си, вадеше късове хляб, които му бе дала Юрданица, и ядеше с пълна уста. Като изяде и последната троха, подложи торбата под главата си, затвори очи, ала не можа да заспи. Горе, откъм къщи, се чуваха стенанията на Калинка.