Ивайло Петров
Мъртво вълнение (5)

5

Начело на акцията за масовизацията на стопанството застана Ради Бойчански. Това бе напълно естествено както за него, така и за останалите ръководители на селото. Той бе твърд и последователен във всяко обществено начинание, а и авторитетът му сред селяните бе голям. Повечето от тях, вече бащи и майки, бяха минали през неговите ръце. Всички бяха опитали яките му плесници, но това не им пречеше да пазят добър спомен за него и да казват: „За добро ни е пердашил по дебелите глави!“

Бойчански остави след себе си голяма обществена и просветна дейност. Постройката на училището, чешмата, читалището и много други културни мероприятия, така трудно осъществими през ония години, се смятаха за лично негово дело. Той бе едновременно учител, съдия, прошенописец, адвокат и съветник. Макар и тогава да си бе такъв строг и суров, селяните му се доверяваха. Може би защото бе чужденец. Осеновчани открай време уважаваха и вярваха повече на чужденците интелигенти (учители, общинари, свещеници), отколкото на местните. Гледаха на „своите“ като на роднини и същевременно се съмняваха в тяхната справедливост.

Учителят бе комунист и всички знаеха това. Водеше с помощта на жена си общообразователните курсове в читалището, преподаваше в най-достъпна форма лекции по смятане, история и „учение за звездите и земята“. Повечето от селяните бяха лениви и неподатливи. Посещаваха вечерното училище, за да дремят на топло, докато огладнеят. Но Бойчански си вършеше работата с усърдието на древен просветител. В края на краищата много от селяните, които заспиваха на лекциите, станаха комунисти и по-късно попаднаха в затвора заедно с него.

Като излезе от затвора и се завърна в село, Бойчански не отиде в училището, където бе работил повече от петнадесет години. Стана кмет, а по-късно председател на селсъвета. Наистина на този пост го назначиха от околийския комитет на партията, но и той не се противопостави, не изпита оная тъга към училището, която изпитват дългогодишните учители. Погълнаха го бурните събития от Девети септември и разпалиха дългогодишната му страст да се отдаде на обществена работа. Той беше закърмен с тази страст още от дете, когато баща му, работник строител и известен комунист в едно балканско градче, го изпращаше с тайни поръчения до своите съмишленици. Кратките бележници или нищо незначещи думи, които отнасяше до непознатите хора от градчето, го изпълваха с възторга на безстрашието и рисуваха в детското му въображение картини на тайнствени, героични подвизи.

Поканиха го на работа в околийския град, където можеше да се отдаде на по-широка обществено-политическа дейност, но отказа. Какво го задържаше в Осеново? Въпрос, на който не намираше отговор и никога не бе се опитал да намери. Може би спомените? Годините, през които бе възмъжал и изживял първите пориви на любовта и семейството? Идеалите, тъй светли в тогавашния мрак? Делата му, вградени в стените на училището, читалището и просмукани в душите на простите хора?…

Той ревнуваше всяко дело в полза на партията, в което не бе участвал или не можеше да участва по някакви причини. Струваше му се, че без него другите няма „да се справят, както трябва“. Недоверието към другите го караше да се осланя най-вече на себе си. И неговата ръка бе навсякъде. Възбуждението и леката тревога, която го обземаше по време на важни акции, се отразяваше на външността му. Походката му, винаги твърда и тежка, сега биваше и внушителна. Вървеше леко приведен напред, като че се готвеше да се бори със силен противник или да сплаши някого. Широките му рамене, шията и дори големите хрущяли на ушите бяха устремени напред, подобно на апарати, които трябва да ловят и най-малкия шум наоколо. У него всичко бе масивно и грубо, но хармонично сложено и в такива напрегнати дни той изглеждаше по-силен, по-мъжествен и по-млад от четиридесет и осем години.

С тая твърда и отсечена походка той крачеше към селсъвета. Беше неделя. Можеше да остане вкъщи да почине или да излезе на лов, ала не стори нито едното, нито другото. Прислужникът седеше на пейката пред входа и пушеше. Бойчански му заръча да чака и влезе в канцеларията си. Седна пред бюрото и погледна през прозореца. Виждаше се част от една къща, зад която блестяха сребристозелени върби. По-нататък се стелеше полето, примамващо със своята спокойна пустота. Бойчански отново се изкуши от мисълта да излезе за няколко часа на лов и опипа пушката, която стоеше изправена в ъгъла. Разглоби я, погледна в цевите, укори се, че не ги е почистил, и отново я сглоби. Да си играе с пушката и да си прави патрони, бе за него едно от най-приятните занимания. Докато вършеше това, въображението му рисуваше примамливи картини от лова.

Днес бе неспокоен. Едно особено чувство на радост, нетърпение и тревога стягаше сърцето му. Разхождаше се от вратата до бюрото и мислеше за предстоящата масовизация. Прогнилите дъски на пода скърцаха под тежките му стъпки. Той съзнаваше, че масовизацията на стопанствата е исторически акт, венец на усилията на партията да сложи основите на социализма в село. Какво е сега? Две системи на работа и живот — частна и колективна, — два свята, които нямат нищо общо помежду си. Борби, тревоги, съмнения. „Всъщност — мислеше той — отсега нататък ще се осъществи нашият идеал — социализмът на село. Най-голямото зло на човека, частната собственост, ще бъде унищожена докрай.“ Спомни си колко страдания бе преживял и колко усилия бе отдал сам той в борбата против това вековно зло и изпита неудържим, почти фанатичен възторг.

Бойчански реши да започне агитацията още днес, още сега. Взе лист и нахвърли план за действие, за което бе мислил много отдавна.

„Да се сформират агитаторски групи.

Да се постави черна дъска пред селсъвета, на която да се вписват имената на стопаните, подали декларация за членство в ТКЗС.

Да се използват младежките седенки, беленки и вечеринки за трибуни на агитация.

Да се направи списък на стопаните, които не са внесли държавните си доставки.

Агитацията да се води навсякъде и по всяко време без никакво насилие.“

Бойчански направи списък на ония, които смяташе подходящи за агитатори, и изпрати прислужника да ги повика на бързо и кратко съвещание в партийния клуб. След десетина минути дойде Христан. Изглежда, че прислужникът се бе отбил най-напред при него. Той бе облечен в ново сако, но дърводелският метър стърчеше в горния му джоб, както през работните дни. Свали каскета си, седна на стола и прекара пръсти по олисялото си теме. Своеволните и прибързани решения на Бойчански в селските работи го дразнеха и той често го критикуваше насаме или пред партийното бюро. По пътя към селсъвета той размисли и отгатна намерението на Бойчански. „Добре, каза си той, ако не днес, утре трябваше да подемем акцията. Но Бойчански няма да си промени нрава. Свиква на такова важно съвещание актива на комунистите, без да ми се обади. Чуден човек!“ В друго време Христан би се засегнал от пренебрежението на Бойчански, както много пъти бе се засягал досега, но мисълта за предстоящата акция го развълнува и той забрави всички лични спорове и несъгласия между двамата.

— Е, какво, започваме ли? — каза той усмихнат.

— Да — каза Бойчански — Не бива да губим нито ден.

— Трябва да помислим…

— Ето! — прекъсна го Бойчански и му подаде листа, на който бе нахвърлил плана за действие.

Христан повдигна очилата над веждите си и го прочете.

— Добре! — каза той. — Така мислех и аз.

Бойчански сложи листа в джоба си, потърка ръце и нетърпеливо тръгна към вратата.

— Да вървим към клуба! Хората ще ни чакат.

В партийния клуб се бяха събрали около двадесет души — възрастни мъже, младежи и няколко девойки. Бойчански откри съвещанието и изложи съставения от него план за действие. Както винаги, той говореше високо и отчетливо и гръмкият му бас кънтеше из салона като в празна бъчва. Според осеновчани истинският оратор трябва да говори тъкмо така, „да не опява като поп, а да гърми, да тресе стъклата на прозорците, да действа на здравите им нерви“. Бойчански познаваше слабостта им към ефектната реч и бе се приучил да говори високо и разпалено. Слушаха го с интерес дори когато речите му не им допадаха.

Агитаторите зададоха много въпроси. Особено оживени бяха младежите. Те виждаха само приятната страна на предстоящата акция. Щяха да имат възможност да закъсняват вечер и да открадват по някой час за личните си работи. Предложиха да устроят вечеринка още тая вечер, за да започнат агитация сред младежите. Бойчански и другите ръководители се съгласиха. Младежите с готовност си разпределиха задълженията. Едни отидоха да подредят читалищния салон, други се заловиха да пишат лозунги, трети — да намерят черна дъска и да я поставят пред селсъвета.

Същата вечер агитаторите се отправиха към набелязаните къщи. Акцията трябваше да започне едновременно по всички „фронтове“. Бойчански остана последен. Той бе решил да посети Догановите и да поговори с тях още веднъж. Макар Догана да бе сложил ръка на сърцето си и да бе отказал пред Бурназов да влезе в стопанството, Бойчански не губеше надежда. „Той е пресметлив и умен старец, не може да не разбира политиката на партията, защото тая политика много скоро ще се обърне против него — мислеше Бойчански. — Той е тежък човек, трябва да се подхожда с нужното уважение към него. Ако не тая вечер, утре вечер ще се съгласи. Човек като него, който се ползва с уважението на цялото село, ще поведе всички към стопанството.“ Бойчански бе уверен, че ще изтръгне съгласието на Догана или синовете му, и отиваше към тях в най-приятно разположение като у близки роднини. Посрещна го Калинка, невястата на Мануш. На Бойчански му стана неудобно, когато тя го покани, без да съобщи на другите за неговото пристигане. Погледна през прозореца и видя всички от семейството, насядали в кръг, да разговарят нещо весело.

Догановите се изненадаха от посещението му, особено жените, но верни на нрава си, дадоха вид, че това не им прави никакво впечатление.

— Хора — каза малко смутено Бойчански, — извинявайте, че ви безпокоя! Дойдох да поговорим още веднъж за стопанството.

— Да поговорим — каза Догана, като че бе го очаквал с нетърпение.

Бойчански се обърна към Мануш, който седеше по-близо до него:

— Е, Манушко, искаш ли да станеш кооператор?

Мануш се усмихна и в очите му се появи нещо диво, но откровено и чисто:

— Не зависи от мене.

— А от кого?

— От баща ни.

— Добре правите — каза Бойчански, — че се съветвате с баща си, ала не сте деца. Вие работите тоя имот.

— Ние го работим, но баща ни е още жив — обади се Юрдан. — Имотът е негов.

Благоразположението на Бойчански се изпари като капка вода. Първият пристъп на гнева го лизна по сърцето. Само синовете на Догана можеха да бъдат така сляпо единодушни и сговорни помежду си в едно време, когато не бе нито естествено, нито възможно да се поддържат старите патриархалнобитови отношения в семейството. Достатъчно бе да поговориш с един, за да узнаеш мнението на всички. „Изостанали, тъпи, отвратителни егоисти!“ — мислеше той, като усещаше върху себе си тяхната прикрита с догановско благоприличие ненавист, и сам ги ненавиждаше.

Снахите дадоха знак на децата да мируват и се приготвиха да слушат разговора на мъжете, но един особен поглед на Юрдан ги накара да се приберат веднага по стаите си. След малко и синовете се прибраха, без да държат сметка, че обиждат госта.

— Поприказвайте с тате — каза Юрдан със скрита насмешка на излизане. — Ние да почиваме, че утре работа ни чака.

Бойчански и Догана останаха сами един срещу друг. Догана седеше пак на кревата си, отпуснал ръце на коленете. Бялата му, ниско остригана коса блестеше като сребро от светлината на лампата. „Почвай, аз съм готов да изтрая още една нощ без сън!“ — като че искаше да каже той. „Аз пък няма да те оставя, ще те мъча докрай, душата ти ще извадя, но ще те победя!“ — мислеше Бойчански. Той тръпнеше от раздразнение и правеше усилия да запази спокойствие. Усмихваше се, опитваше се да се шегува и говореше за неизбежната необходимост от кооперативните стопанства.

Догана помръдваше от време на време да се понамести, повдигаше белите си вежди и казваше по някоя дума. От горния кат на къщата не се чуваше ни шум, ни говор. Гърлото на Бойчански пресъхна. Стана, пи вода от менците и пак седна. Гладният му стомах изкъркори и го заболя от студената вода. Представи си вечерята, която го чакаше в кухнята, и предпазливо, уж че връзва обувката си, извади и погледна часовника. Беше единадесет и половина. „Няма да си отида!“ — каза си той и пак заговори.

Догана не се прозя нито веднъж. Седеше неподвижен като идол и слушаше. Безстрастната маска на лицето му вбесяваше Бойчански. Идеше му да стовари юмрука си в това скулесто, мустакато лице или да тикне дулото на пистолета си под носа му. „Подписвай, тъпо животно! С твоите сто декара искаш да върнеш революцията назад!“ Но това бе невъзможно. Само един жест или остра дума можеше да отвърне този упорит и див селянин завинаги от стопанството. За неговия пеш се държаха стопаните от цялата махала.

Бойчански си отиде късно след полунощ. Беше капнал за сън. Челюстите го боляха от говорене. Сбогува се с Догана усмихнат и му пожела лека нощ. Но още като хлопна портата зад гърба си, гневът и омразата към Догана и неговото семейство свиха сърцето му. „Ще пречупя волята им!“ — каза си той и стисна юмруци.

От тая нощ започна големият конфликт между него и Догановите.