Ивайло Петров
Мъртво вълнение (3)

3

Има едно време след вършитба, седмица или две, когато мъжете са по-свободни от полска работа и привечер излизат „нагоре“. Местата, където се събират, не са „нагоре“, защото Осеново е равно като длан. Тази дума, привнесена от другите села, означава: пивницата, шивачницата на бай Атанас, площадът пред селсъвета и портата на Тодор Догана.

Най-много мъже се събираха пред портата на Догана, или „буржоазния парламент“, както не беззлобно го наричаха отвъд реката. „Парламентът“ имаше свои обичаи. Тук например не можеха да присъстват, а още по-малко да вземат думата млади мъже и особено синовете на постоянните членове. Изключение се правеше само на по-големия син на Догана, Юрдан, който бе над четиридесетгодишен. Разговорите биваха ту интимни, ту конфузни, тъй че баща и син трябваше да се червят един пред друг. Ето защо понякога и Юрдан отиваше вкъщи, притеснен от присъствието на баща си. Не се гледаше с добро око на ония, които прекарваха вечерите си на други места из селото, както и на ония, които се напиваха. Въздържанието, освен в празнични и именни дни, бе едно от строгите изисквания на „парламента“.

С най-голямо уважение се ползваше Тодор Догана, защото той бе основател на „парламента“. Това стана преди години, когато дойде в Осеново от вътрешна Добруджа. Какво го бе прокудило от родния край с жена и две невръстни деца, никой не знаеше, а той и никому не бе поверил. Глави се ратай при Тишо, най-богатия човек в селото, и пое имота му като свой. Осеновчани не бяха виждали работен и сръчен човек като този мургав пришелец с орлов нос (затова го нарекоха Доган) и черни неспокойни очи. Тишо скръсти ръце и каза на селяните: „Друг като него със свещ няма да намеря.“

Догана поработи две-три години и успя да спести някой лев. Купи си десетина декара земя и оттогава забрави какво е почивка, какво е сън. Денем работеше на чуждото, вечер на своето. Невястата му, едра и здрава жена, бе поела домакинството на господаря. И тя ламтеше за свой имот. Вечер ходеше да помага на мъжа си, който ореше или сееше на месечина с нает добитък.

В ония години имаше обичай: ако някой бедняк построи колиба на общинска земя и до сутринта запуши комин, земята остава негова. Така направи и Догана. Сутринта отиде при Тишо и му каза: „Чорбаджи, дойде време и аз да запуша свой комин.“ За Тишо бе голяма загуба да се лиши от двама работници като Догана и жена му. Постъпката на ратая го възмути. Отиде в общината и накара кмета, с когото бяха съпартизани, да изпъди Догана от общинската земя. Стражарите развалиха колибата. След няколко дни осеновчани видяха долу край реката да пуши нова колиба. Стражарите и нея развалиха.

Започна страшна борба между най-богатия и най-бедния човек на селото. Единият действаше с пари и власт, а другият — с упорство и труд. Единият искаше да удовлетвори господарското си честолюбие, другият — да стъпи с два крака на майката земя и да създаде свой дом. Тишо направи пътека до общината, а Догана изрови като кърт цялата поляна около селото. Много нощи копа черната тлъста земя, облян в пот и накипял от злоба и ненавист.

Най-после струпа нова колиба от южната страна на реката и като че напук, близо до къщата на господаря. Това бе дръзко предизвикателство. Тишо веднага купи мястото от общината под предлог да окръгли имота си. Отиде при Догана и почука с бастуна си на вратата му. Догана излезе приведен изпод ниския праг на колибата. Бе решен да сложи тук основите на своя бъдещ дом и да го брани на живот и смърт. Скараха се и стигнаха до бой. Догана изтегли бастуна от ръцете му. Тишо се изплаши и побягна към дома си. Догана подтичваше след него и го удряше по задника не толкова да му причини болка, колкото да го направи за смях на хората, които гледаха от дворищата си. Тишовият син и новият му ратай, един млад и едър турчин, се хвърлиха върху Догана, но и двамата се намериха на земята. Догана грабна господарския син на ръце и го хвърли като труп през оградата. „Ако ме закачите още веднъж, ще ви затрия!“ — каза той и си влезе в колибата, а заканата му остана завинаги в душата на чорбаджията…

Минаха години. Догана събра хубав имот. Работеше все така като „бесен“, а синовете му помагаха. Оземлиха го от общината с няколко декара и хвана маята. Ядеше царевичен хляб, примесен с ръж, а житото продаваше. Вземаше на изполица и гледаше той и синовете му да не износват повече от два чифта цървули на зима. Всяка година купуваше по една нива, ала не вземаше каквото му попадне. Купуваше плодородна земя около селото или покрай реката, за да му е подръка. Като дигна голяма двукатна къща и окръгли имота си, каза на синовете: „Гледайте и работете туй, което сме събрали. То ще стигне и престигне за всички!“

Синовете му възмъжаха, изпожениха се и народиха деца. И двамата бяха буйни, а понякога безразсъдни, особено Мануш, но с времето улегнаха и „влязоха в пътя“. Гледаха своите работи и не се месеха в чуждите, както ги бе учил баща им. Майка им почина внезапно, но редът вкъщи не се наруши, както става в други семейства след смъртта на свекървата. Тяхното семейство заживя в ритъма на суровата, но красива хармония на труда. И звуците на тази хармония изпълваха душата на всекиго от тях.

Като поостаря, Догана предаде „юздите“ в ръцете на синовете си. Не оставаше без работа, но му бе приятно да гледа как синовете му работят имота, който бе събирал цял живот с пот на чело. От млади години имаше обичай да излиза пред колибата си, а сега — пред портата, и това му стана навик. За какво мислеше, никой не би могъл да каже, а и той с никого не споделяше. Неговият ум бе прост и силен като земята, от чиято гръд просто и силно се раждаше животът. Той не се питаше защо се е родил, защо съществува светът и защо има радости и скърби у хората. Приемаше всичко наготово, както го гледаше с очите си. Неговата философия бе инстинктът му да живее и да брани живота на ония, които бе създал от своята кръв и плът. Той бе жив израстък на природата и я познаваше като себе си, и не познаваше у нея онова, което не познаваше у себе си. Сливаше се с нея чрез жаждата за труд и сладостта на отмората, чрез изгревите и залезите, тишината и шепота на листата и можеше безпогрешно да отгатва нейните промени, както ги предугаждат животните. И може би това мистично тайнство на сливането с природата го караше вече да стои с часове пред портата си и да мисли за неща, които с никого не можеше да сподели.

Мъжете от махалата свикнаха да идват при него. Ако бе хладно, идваха с наметнати ямурлуци или кожуси, втъкваха ръце в поясите, забиваха крака в земята и разговаряха до тъмно. Догана обикновено мълчеше и слушаше. В мургавото му циганско лице, в гъстите му, още черни мустаци имаше много сила и власт, които внушаваха страхопочитание на свои и чужди. Мъжете не смееха да му противоречат и да се шегуват с него, както правеха помежду си, защото изпитваха неговото обаяние. Догана знаеше кой „колко струва“ от съседите, но бе великодушен към техните недостатъци и никога не си позволяваше да ги осмива или съди. „На тоя свят всеки си е башка луд“ — казваше си той наум.

Съседите разискваха по всички въпроси — от личните и селските до държавните и световните, — но най-живо се интересуваха от политическите събития. Втората световна война, от заемането на Данциг до поражението на германците, новите оръжия, военните комюникета, бомбардировките, партизанското движение, деветосептемврийските събития, идването на съветската армия, борбите на правителствените партии с опозицията, цялата драматическа десетилетка от 1939 година бе техният неизменен и оживен дневен ред. Коментарите бяха ту спокойни и шеговити, ту противоречиви и заядливи до такава степен, че няколко души от състава подириха свои съмишленици отвъд реката. Въпреки това „парламентът“ оцеля до 1950 година.

Две години по-рано бе основано кооперативното стопанство. Поканиха и Догановите. Старият мълчаливо поклати глава и никой не дойде да го безпокои втори път. Съседите взеха пример от него и също отказаха. Те гледаха на новото стопанство като приумица на комунистите. Всички партии преди тях са измисляли нови закони и мероприятия, за да обърнат очите на народа към себе си. Само че всичко си е оставало на книга… „Дневният ред“ ставаше все по-весел. Вярваха, че „катунът“ скоро ще се разпадне, и с удоволствие се надсмиваха на кооператорите, на „циганията“ им, на порядките им и най-вече на ниския им трудоден. Нико Пачев не пропускаше случай да разкаже за съседа си, псувайки го цветисто, как получил аванс за полугодието два лева, а всеки ден изпушвал тютюн за три лева.

Но идеята за кооператива се промъкна като змия в махалата и намери една жертва в самия състав на „парламента“. Без да се съветва с някого от съседите си, Докуша се записа в стопанството. Неговата безразсъдна постъпка учуди, отпосле развесели мъжете. Няма защо да съжаляват глупака, който сам се пъха в капана. Нацвъкал пет деца, нека им пълни гърлата с два-три лева на трудоден. И каква служба заема в стопанството — кокошкар!

Докуша като че си бе турил очите на гърба — тъй равнодушно понасяше шегите на съседите си. Той приличаше на гризач — нисък, пъргав, с мъничко лице и големи заешки зъби, които непрекъснато тракаха като чаркове на мелница. Люпеше семки, плюеше шлюпките в краката си и гледаше встрани, като че не говореха на него. Понякога се обаждаше:

— Имам сметка, значик (той поставяше „к“ след някои думи), затуй влязох.

— Сметката ти е да лежиш в птичарника! — каза Каню Купов. — Да чукаш табла с някой хългъзник като тебе.

— Да не искаш да бъхтя на твоя имот като едно време. Умря Марко. Не можеш ме хвана вечек! Дадоха ми хората коматя в ръцете. Не съм гладен. Няма да ти търпя иксплуатациятак!

На тоя отговор не можеше да се възрази с никакво остроумие. Нико Пачев напразно се почеса едновременно с двете ръце — с едната по слабините през джоба (скъсан на дъното за тая цел), а с другата по перчема, сплъстен и побелял от пърхот. От него лъхна тънка и остра миризма на пор, която караше някои от съседите му да застават на почетно разстояние от него. Каню Купов се ухили глупаво и се изхрачи зад гърба му. Кроткият Обретен Николов недоверчиво поклати глава, а Пено Гълъбинкин обтегна дългата си жилеста шия и се усмихна. За пръв път, откак се събираше с тия хора, Докуша отговори твърдо и достойно на закачките им. Това им направи сериозно впечатление. Като че някой друг човек каза тия думи през неговата заешка уста. Някой от ръководителите на стопанството ли бе го подучил, или сам неволно бе дал израз на своя пробудил се класов инстинкт? Във всеки случай съседите почнаха да гледат на Докуша като на троянски кон и да се въздържат от всякакви коментари пред него. Уверени бяха, че той носи всичко на „ония“. Но „ония“, изглежда, бяха напълно осведомени за тяхното настроение и започнаха да изпращат свои агитатори.

Пръв дойде Велчо Табакерата. Той бе домакин на стопанството. Живееше в Догановата махала, но от известно време не можеше да понася „тия консерви“ и рядко се спираше при тях. Съседите го посрещнаха с любопитна неприязън, както се посреща пратеник от противников лагер.

— Живо-здраво, съседи! — каза той и се включи в техния кръг. — Какъв е дневният ред?

— На хилядото половината! — не закъсня да му отговори в тон Нико Пачев.

— Намислихте ли го? — попита Велчо. Той се поразкрачи и зае по-солидна стойка, като че искаше да си придаде тежест на равностоен член на „парламента“. Това бе първата му тактическа грешка. Втората му грешка бе, че си позволи да извади пред очите на съседите своята прословута табакера, забележителна с това, че на вътрешната страна на капака й имаше нарисувана съвсем гола жена. На всичко отгоре той навири цигара и направи няколко колелца, които с предизвикателно лекомислие лизнаха носовете на съседите и ги накараха да кихнат.

— Чакахме тебе да ни го кажеш — обади се Каню.

— Ще ви го кажа. Става въпрос, че тази есен цялото село трябва да влезе в стопанството. Съгласен ли си, бай Нико?

— Ще се съглася, когато вълкът си види онова нещо!

— На вълка онова нещо е по-чисто от твоето и няма защо да си го гледа — отвърна Табакерата, без да се съобразява с възрастта му, а това бе противно на обичаите на „парламента“. — Аз поставям въпроса сериозно.

— Поставяй го, където и както си искаш. Защо го надяваш на нашия нос?

— От уважение…

— Мерсим за уважението — каза Нико.

Велчо се обърна към Догана с подчертано уважение:

— Какво ще кажеш, дядо Тодоре?

— Времето ще каже. — Догана погледна встрани, с което му даваше да разбере, че всеки друг въпрос ще досажда както нему, така и на останалите.

Но Велчо имаше партийно поръчение да нанесе първия удар на „консервите“. Уверен бе, че ще го постигне със силата на убеждението, и почна да говори. Според съседите той имаше само една голяма уста и нищо повече. Говореше бързо и превзето. Употребяваше думи и изрази, прочетени от книжки и заучени от учителите, с които дружеше. Някои го наричаха „дървен философ“, защото обичаше да чете вестници и да „бистри оная, която никой не може да избистри“ (скептичен осеновски израз, когато става дума за световната политика). Всъщност Велчо бе много сърдечен, доверчив, открит до наивност и поради това нетактичен. На него най-малко прилягаше задачата да агитира хора като своите съседи.

— Става въпрос, че поначало има обществено развитие — обобщи той накрая. — И никой не може да му се противопостави. Това е исторически закон.

По лицата на съседите цъфнаха иронични усмивки. Като истински осеновчани те не можеха да не се надсмеят на такива „учени думи“.

— Дал ти Господ език, дълъг като пояса ми — каза вечно гладният Димян. Извади от пояса си няколко презрели сливи и ги схруска с костилките.

— Щом искате да работите общо, работете си! — каза Каню Купов. — Нас не ни закачайте. Нали има сега равенство и свобода!

— Така е. Нашата власт донесе свобода на народа. Затова искаме да премахнем експлоатацията на човек от човека. Поначало частната собственост сама довежда до експлоатация. А в стопанството всеки ще получава според труда и имота, който влага. Държавата осигурява машини…

Велчо започна да им рисува бъдещето „ясно и конкретно“. Стигна дотам, че след като изброи благата, които ще получават от стопанството, спомена за комбинат от фурна, пералня и баня. На такъв сериозен довод можеше да отговори само Нико Пачев и той отговори с голямо удоволствие:

— Ти си като циганина в морето. Влязъл веднъж манго в морето и почнал да се дави. „Господи, рекъл, ако ме избавиш, ще ти запаля свещ като копраля.“ А циганката, която стояла на брега, се провикнала: „Откъде ще вземеш пари за такава свещ бре, манго?“ „Аз да изляза веднъж на брега, рекъл циганинът, па я паля свещ, я не.“ Та и вашата работа е такава. Сега обещавате, защото гледате да ни хванете, а после… Пък от банята, да ти кажа, няма голяма полза. Откак се помня като човек, не съм се къпал и пак съм жив и здрав. Тия, дето се къпят, по се разболяват, защото кожата им отънява…

Съседите наградиха Нико с гръмогласен смях. Но Велчо запази достойнството си. Не ги обиди за тяхната назадничавост. Щракна табакерата, запали цигарата и си отиде усмихнат, за да не им даде възможност да го помислят за победен. Съседите заговориха за беритбата на царевицата. Когато притъмня и вече не виждаха лицата си, те се разотидоха по домовете. И никой от тях не допускаше, че това е последното им „заседание“.