Ивайло Петров
Мъртво вълнение (27)

27

Новата земя бе на края на землището. Наблизо минаваше суха река, която набираше вода само през дъждовете. От брега на реката, обрасъл с леска, диви шипки и дрян, започваше земята на Догановите. Тя бе наведена на север и осеяна с обли камъни. Нямаше тлъстина и влага, защото дъждовете я свличаха надолу.

Догановите излизаха на полето с цялото семейство. Тодорчо и Минка ходеха на училище, но като свършеха часовете, идваха на нивата да помагат. Тодорчо откарваше конете в гората, а Минка бавеше малкото Мите.

На долния край на нивата стърчеше триъгълна шатра, под която висеше люлката. В нея спеше малкото, намръщено от мухите и потно от жегата. То се събуждаше час по час и блееше като агънце с ясен и силен глас. Калинка оставяше мотиката и като разкопчаваше вървешком мократа си от мляко блуза, сядаше до люлката и го кърмеше. После се връщаше на постата и се нареждаше до Мануш. След половин час Минка, измъчена от скука около шатрата, пак викаше:

— Мамо, ела, че Митето се разплака!

Мануш удряше с всичка сила мотиката и загърляше бързо и сръчно корените на царевицата. Докато Калинка кърмеше детето, той караше и нейния ред. От време на време се навеждаше, вземаше някой объл кафяв камък, изскочил изпод мотиката, и го хвърляше на края на нивата. Работеше с мълчаливо ожесточение, но понякога неволно къдреше устни и си свирукаше.

На края на постата тепаше батю му Юрдан, с овехтяла капела на главата и опретнати ръкави. Беше обут с гумени цървули и често събуваше ту единия, ту другия, да вади набъканите камъчета, които му убиваха пръстите. Той бе намръщен и кисел. Ако Юрданица чукнеше по невнимание мотиката си с неговата или резнеше коренче царевица, той мърмореше и псуваше.

— Сякаш с левия крак си тръгнал тая сутрин! — казваше Юрданица.

— Я млъкни, че като замахна! — ръмжеше Юрдан и хапеше посивелия си мустак.

След обедната почивка пръв стана Мануш. Пи вода, взе си мотиката и тръгна към поетата. Юрдан с мъка отлепи разкършената си снага от земята и измърмори:

— Караконджулът пак скочи. Я гледай, хората още почиват… Да имаше защо, а то хамалувай за тоя, дето духа…

— Де го да духне, тогаз няма да приказваш така! — опита се да се пошегува Юрданица.

— Стига си дрънкала! — сряза я Юрдан и я погледна накриво. — Като отвориш уста, не я затваряш!

Юрдан работеше без сърце. Разочарование, страх и неизвестност от бъдещето го измъчваше и той не виждаше нищо хубаво в утрешния ден. Не намираше смисъл да чопли тая каменлива чужда земя, ала не виждаше начин да си възвърне своята. Отчаянието го направи мнителен, омразата към кооператива го караше да избухва по най-дребни поводи. Преди известно време получи писмо от Киро. Пишеше, че приятели обещали да му намерят работа в града и че имал намерение, след като се уволни, да остане там. Не искал да се връща на село… Юрдан се разтревожи. Само това оставаше — да разделят семейството надве. „Ще си дойдеш тук, после ще мислим какво да правим“ — писа му Юрдан. Но Киро веднага му отговори с дълго писмо. Казваше, че щял да работи в Сухия док с двадесет лева надница. С наднормено можел да си докарва до хиляда лева на месец. Юрдан разбра, че синът му, който се чувства вече самостоятелен, няма да отстъпи от решението си. Ще остане там, ще се ожени… Няма да го виждат и чуват. А Юрдан не можеше да напусне селото и да отиде в града. Как ще остави къща и двор и да се запилее по чужди места! Така мислеше и жена му, така мислеха и всички от семейството. Но Киро държеше на своето. Пишеше, че вече е решил да остане в града. Юрдан ту се ядосваше, че не може да го обуздае, ту пък намираше, че е прав. Лошо ли ще му бъде да вади по хиляда лева, вместо да бъхти по тия камънаци! И суха пара на ръка, и спокойствие ще има… Но като си представяше, че живеят далече от Киро и няма да се радват на снаха и внуци, Юрдан отхвърляше тази мисъл. Той бе раздвоен и неспокоен. Топеше се отвътре и не знаеше какво да прави. Ако жена му се съгласяваше с него, той я ругаеше. Ако му противоречеше, пак й се караше и я наричаше глупава. И Мануш го дразнеше с усърдието си в работата. „За какво заляга, за какво се трепе? — питаше се Юрдан и не намираше отговор. — Направи една голяма беля, а сега си чупи ръцете в камъните!“

Напоследък Юрдан често си мислеше, че Мануш е виновен за всичко. Ако не бе се удрял в гърдите и клел да убива Марин, старият щеше да си живее и сега нямаше да ги преследват като убийци. И земята им взеха, и позора им лепнаха на челото. Угнетен и безпомощен, той забравяше, че по онова време сам изгаряше от жажда за мъст и бе готов да убие. Сега прехвърляше вината на брат си…

— И да се сърдим, и да викаме, все това — каза Мануш.

— Приказваш си ги ти…

— Тогава да скръстим ръце! Щом не ти се работи, иди си легни под сянката!

Юрдан кипна.

— Когато едно куче не знае да лае, докарва вълк!

— Какво искаш да кажеш?

— Поведе се тате по ума ти, сега гние под земята. Ето какво исках да кажа…

Мануш престана да копае. Лицето му потъмня и се изкриви. В очите му блесна огън. Откак бе починал баща им, той не можеше да се освободи от тежката мисъл, че има вина за смъртта му. Мъка и угризение дълбаеха сърцето му. Всяка нощ го потискаха кошмарни сънища. Виждаше мъртвия образ на баща си, сух и смирен като образ на светец. Мануш знаеше, че той и брат му дължат свободата си на неговия живот, и си даде обет да не накърнява паметта му с лошо възпоминание. Но брат му не оценяваше светостта на бащината саможертва. Хитър и пресметлив, той искаше да освободи съвестта си от всякакви морални терзания и да уреди живота си занапред, както намери за добре. Мануш го ненавиждаше.

— Подъл човек си ти! — каза той, като го гледаше злобно. — Знаеш, че се мъча, и вместо да ми помогнеш като брат, слагаш пръст в раната ми. Искаш да прехвърлиш всичко на мой гръб. Добре, аз ще го понеса. От тебе нищо не очаквам.

— Защо да съм подъл! — усмихна се пресипнало и гузно Юрдан. — Докара ни тая беля, па сега…

— Лигльо си ти!

— Не лай бе, пале! — извика Юрдан. Двамата стояха един срещу друг и стискаха мотиките в ръце. Юрданица побледня и застана между тях.

— Не ви ли е срам да си говорите така? Братя сте. По гроба на баща им още трева не е поникнала, а те се гледат като врагове. Не се карайте, а за ръце се дръжте. На такова положение сме, че ако не си помогнете сами, никой няма да ви помогне. — Тя изкриви уста и заплака: — Какво беше преди година, какво е сега! Да бяха ми казвали, че Догановите синове ще се карат, нямаше да повярвам!

Калинка мълчеше. Кафявият загар на лицето й се обливаше с гъста руменина и тя засрамено гледаше пред себе си. Майчиното й сърце бе пълно с любов и тя недоумяваше как двама братя, толкова близки довчера, днес се гледат накриво и си разменят обидни думи.

До вечерта работиха мрачни и мълчаливи. И така всеки ден. Всички чувстваха как враждата се промъква като змия в семейството и го разделя надве, но никой от братята не можеше да стопли сърцето на другия. След вечеря Юрдан и Юрданица се отделяха в стаята си, разговаряха за свои работи и това им бе приятно. Препрочитаха писмата на Киро, решаваха да отидат при него, да доживеят старините си в града. После се отказваха от тия дръзки планове, спореха, сърдеха се и заспиваха след полунощ. След толкова години задружен живот те едва сега разбираха, че имат свои мисли и грижи, различни от тия на братовото семейство. Юрдан намекваше за дележ.

— Не го искам, но животът е такъв — казваше той и въздишаше. — Утре Киро ще се върне, ще се ожени и деца ще народи. Три семейства мъчно ще живеят в едно.

— Така е — съгласяваше се Юрданица. Тя държеше страната на мъжа си, но страдаше, като гледаше как здравите основи на семейството се разклащат. С усета на зряла жена тя разбираше, че спасението е само в задружния труд и разбирателството, но бе слаба да застане срещу подмолната стихия на разложението. То идеше някак от само себе си и рушеше дългогодишните добродетели на семейството.

— Няма вече имот, на нищо не се надяваме! — казваше с дрезгав глас Юрдан и се прозяваше разсънен. — Отсега нататък всеки ще я кара, както му намери лесното. Всеки ще стиска в шепата си каквото спечели, защото е малко. Да не мислиш, че Киро, ако остане в града, ще праща пари на чичо си. И Мануш ще гледа сина си, за него ще отделя… Огладняхме, а гладният забравя и братство, и роднинство.