Ивайло Петров
Мъртво вълнение (12)

12

На сутринта към десет часа прислужникът на селсъвета дойде при Христан и му съобщи, че го „викат“.

— Пристигна „големият“.

— Кой?

— Другарят Бурназов.

Без да се бави, Христан прибра инструментите, заключи дърводелницата и както си беше в работна дочена куртка, тръгна към селсъвета. В горния ляв джоб на куртката му стърчеше жълт метър, на ухото му — дебел чер молив. "Навреме идва „големият“ — мислеше той и усилваше крачките си. Пред селсъвета вместо познатия джип бе спряла поизносена тъмносиня победа. Шофьорът, доста възрастен, пълен и намръщен човек, бе повдигнал капака на мотора и лениво бъркаше вътре. Около него стояха няколко деца, надничаха с любопитството на дивачета и крадешком опипваха олющения гланц на каросерията.

Бурназов седеше крак върху крак срещу вратата, облечен в неизменното си сивопепеляво пардесю. Христан го поздрави, ръкува се с него и седна в дъното на канцеларията. Тук бяха всички членове на партийното бюро: Велчо Табакерата, бай Марин, Дянко бригадирът и Георги Каракашев. Бойчански седеше зад бюрото си мрачно съсредоточен и непрекъснато ровеше в чекмеджето. Изваждаше някакви листи, гледаше ги разсеяно и отново ги прибираше. Ръката му видимо трепереше. Той бе облечен в нов костюм и нова риза, сякаш с това искаше да подчертае изключителното значение на предстоящото съвещание. Всички мълчаха. В присъствието на първия секретар бе неудобно да се говори, но в това мълчание имаше не обикновено стеснение, а нещо тревожно и неловко. То се четеше по лицата на всички.

Бурназов запали цигара, глътна дима, изпусна го през ноздрите си и кимна към Бойчански: започвай! В този жест, така обикновен на пръв поглед, се съдържаше истинската цел на съвещанието. Изразен с думи, този жест означаваше: „Получих писмото ти рано сутринта. Прочетох го внимателно и разбрах — този човек действително пречи на нашата работа. Той не може да заема повече отговорния пост секретар на партийната организация. Трябва да се отстрани, ако не завинаги, временно. Не разчитай само на моето присъствие. Дай аргументи! По-скоро, защото трябва да обиколя и други села!“…

Христан се чувстваше много невинен, за да изтълкува истинското значение на този жест. Мигновено му мина през ума, че думата трябваше да се даде най-напред на него, но и тая формалност не го смути. „Тук не е съд — каза си той, — а съвещание. Не е важно кой ще говори пръв — обвиняемият или обвинителят.“

Бойчански опря лакти на бюрото и почна да говори — най-напред спокойно и делово, а отпосле нервно и ожесточено. Вдигаше показалеца си и го забиваше във въздуха като нож. Гласът му ставаше все по-силен и злокобен. В очите му гореше фанатичен блясък.

— Другарят Христан Николов не притежава необходимите качества на комунист и още повече на партиен секретар. Той се поддава на упадъчни настроения… Какво следва от всичко това, другари? Следва, че той не вярва докрай в линията на партията по въпроса за масовизацията на стопанствата. Той разколеба агитаторския колектив. Две вечери никой от агитаторите не си изпълнява задачите. Той, другари, ни нарича егоисти!…

— Какво е това, и-гоиз ли беше, що? — попита Каракашев, изпулил кръглите си глуповати очички.

— В смисъл, значи, че… против… народа — обади се Велчо Табакерата. — Обаче аз искам да натъкна на вниманието ви факта, че…

— После ще имаш думата! — каза Бойчански и седна пребледнял зад бюрото си.

Бурназов запали нова цигара и седна по-удобно.

— А сега да чуем и другата страна!

— Аз не съм „друга страна“, другарю Бурназов. Аз съм секретар на партийната организация в село Осеново! — каза дърводелецът и се изправи. Свали очилата си и почна да ги търка о ръкава си. Очите му, несвикнали без стъкла, мигаха често и някак жалко. Когато сложи очилата си и погледна членовете на бюрото, лекото му безпокойство се превърна в истинска тревога. Тези хора стояха като вцепенени и по застиналите им лица не се долавяше никаква готовност да го подкрепят. Същите тези хора, с които бе живял и работил години наред, които му поверяваха радости, скърби и интимни вълнения. Сега те бяха затворени в себе си, далечни и чужди, лишени от воля и кураж да се противопоставят на Бойчански, а най-малко на Бурназов. Дали бяха уплашени, или вярваха, че той действително е вече „другата страна“? Ако не вярваха в това, не щеше ли да се намери поне един от тях да му изкаже съчувствието си с една дума, с един поглед? Беше сам, а няма нищо по-страшно да бъдеш сам. Не Бойчански, а той беше съденият. Дали не бе сгрешил, дали неволно не бе се озовал срещу партията и нейната политика? Както живакът на термометъра, загрян на огън, бързо се изкачва нагоре и изпълва тръбичката, така и тревогата му, стихийна и неудържима, изпълни цялото му същество и не остави място нито за съмнение, нито за вечно будната му съвест. Почувства се слаб и безсилен като оздравял от тежка болест. В това състояние на безсилие имаше нещо отрадно и спокойно. Предвкусвайки от безбурния и задружен живот, в който нямаше да има безсънни нощи, съмнения и омраза, той реши да се признае за виновен. Само няколко думи — „Другари, сгреших“, — и всичко ще се свърши.

Велчо запали цигара и се обърна към него:

— Говори, Христане, говори! После и аз ще взема думата.

Бай Марин изпъшка, погледна го бегло, но съчувствено и пак се втренчи пред себе си. Това бе достатъчно за Христан да се опомни и превъзмогне мигновената си слабост. Той не бе сам.

— Аз — каза той — нарекох егоист лично него, а не „нас“, комунистите, както твърди Бойчански. Той изопачи думите ми и това показва, че аз бях прав, като го критикувах за някои неща. Какво направи той в отговор на моята критика? Изкара ме враг на партийната линия по въпроса за масовизацията на стопанството. Ние всички имаме право да се критикуваме и да изправяме грешките си. В това е нашата сила. В точка трета на устава на партията се казва: „Партията не може да има две дисциплини — едната за ръководителите, а другата за обикновените членове…“

— Известно ни е, че знаеш наизуст устава на партията! — обади се Бурназов. — Но това не означава, че го разбираш.

— Другарю Бурназов, аз зная наизуст устава на партията, защото всеки комунист трябва да го знае. Той е мое ръководство в живота. Там се казва още: „Който преследва някого за критика, не може да бъде в редовете на партията.“ И още: „Партийният член няма право да скрива неблагополучното положение на работите, които нанасят вреда на интересите на партията и държавата. Който му пречи да прави това, трябва да се наказва…“

— Но има една друга точка в устава на партията — възрази остро Бурназов, — в която се казва, че онзи член на партията, който се противопоставя на нейната политика, трябва да се наказва. Има ли такава точка?

— Има, но аз не противореча на тая точка…

— Противоречиш!

— Как, с какво? Вие сам казахте да не допускаме антипартийни методи в нашата работа.

— Кой ги допуска?

— Бойчански. Вчера наби един селянин и насила го накара да подпише декларация за членство в стопанството.

— Не е вярно! — Бурназов удари с косматия си юмрук по бюрото. — Бойчански се е защитил. Никой не може да вдига ръка безнаказано на председателя на селсъвета. Той е войник на партията и изпълнява нейните указания.

— Съмнявам се дали партията дава такива указания.

— Съмняваш се, значи, не вярваш. Комунистът няма право да се съмнява в това, което партията му връчва като заповед за изпълнение. Ето защо моето мнение е, че ти не можеш повече да заемаш поста партиен секретар. Ти демобилизираш хората и заставаш на открита позиция срещу решението на партията да масовизира стопанството.

— Никога не съм правил това. Нима мога аз да го направя! Другари… вие виждате…

— Ти наричаш борбата на партията против частната собственост насилие!… Помисли какво говориш! Другари, предлагам да гласувате за снемането на Христан Николов от поста партиен секретар. Вашето решение ще се обсъди внимателно в околийския комитет. Видите ли, другари — обърна се Бурназов към членовете на бюрото с една особена усмивка, — аз взех отношение към вашия дневен ред дотолкова, доколкото бях длъжен да разкритикувам неправилните позиции на Христан Николов. Що се отнася до решението, което ще вземете сега, трябва да гласувате с чиста съвест. Може някой да не е съгласен с мене, нека да не вдига ръка. Това е въпрос на лично мнение. Никой да не смята, че съм дошъл да оказвам известно влияние върху съвестта ви. Напротив, аз, така да се каже, съм неутрален. Все едно че ме няма.

За членовете на бюрото бе много трудно да повярват, че Бурназов е неутрален към тяхното решение, а да си представят, че не е между тях, им бе необходимо безкрайно въображение. Пръв вдигна ръка Бойчански с тържествуващо бледо лице. Какво мислеше в тоя миг, бе трудно да се отгатне. Хапеше мустак и гледаше в ръба на бюрото си мрачно и дори тъжно, като че изпращаше някого до вечното му жилище.

Бай Марин изпъшка, присви кротките си гълъбови очи, бавно вдигна показалеца си до челото и веднага го сне. Единствен Велчо не вдигна ръка. На него като че му бе приятно да демонстрира своята независимост пред първия секретар и открито го погледна в очите — благоприятен случай да упражни красноречието си в защита на Христан.

— Поначало аз не съм съгласен с другаря Бойчански — започна той, без да съзнава, че защитата му е съвсем излишна, тъй като мнозинството бе гласувало в полза на Бойчански.

— Уважавам личното ти мнение! — прекъсна го Бурназов с такъв тон, като че искаше да каже: няма да забравим поведението ти. — И така, другари, на работа!

Бурназов наложи сталинката си и тръгна към вратата. Мина през малкото коридорче с бързи стъпки и веднага влезе в колата. Членовете на бюрото се изправиха отстрани и чакаха така, докато шофьорът запали старата победа, която показваше сериозни признаци на умора.

Христан излезе на улицата и се упъти към дома си. Духаше силен североизточен вятър. По небето бягаха тъмни облаци. Тополите огъваха клони и листата им, лимоненожълти и нежни като скръбни ласки, падаха на брега или в реката с красивото и тъжно примирение на обречени. И никога нямаше да изпитат поривите на вятъра, никога нямаше да посрещнат и изпратят слънцето. Така или приблизително така си мислеше Христан, като ги гледаше. Вървеше по моста и си казваше, че и той е вече един откъснат лист. Затова и не чу сърдития и прегракнал клаксон на „Победата“, която пълзеше зад него и искаше път. Христан се отби от пътя и зърна през стъклото Бурназов. Той седеше до шофьора, пушеше цигара и държеше на коленете си голяма кожена чанта, в която бе скрита биографията на един комунист.