Ивайло Петров
Мъртво вълнение (24)

24

Славина го очакваше в сянката на къщата, наметната с тъмен шал. Изтръпнал от възбуда и напрежение, Киро взе меките й пълнички ръце и вдъхвайки уханието на евтиния й парфюм, бързо и жадно я притисна към гърдите си. И разбра, че не за смъртта на дядо си, не за болната си стринка, не за утеха на майка си бе дошъл в отпуск, а само за Славина. За нейните топли устни, за нейното тяло, узряло и кипнало за всеотдайни ласки и любов.

— Да влезем в зимника — каза тя и безшумно се отправи към голямата, покрита с тръстика колиба.

Киро се позабави малко, огледа наоколо и влезе при нея. Тя бе полегнала в един сандък от стара каруца, застлан със сено, а върху сеното меко домашно чердже. Киро затвори вратата, залости я с нещо и пипнешком се вмъкна в сандъка.

— Виждаш ли какво местенце съм приготвила! — каза Славина и му стори място.

Киро я прегърна. Дланта му се плъзна по копринената й блузка и той усети нетърпеливите пориви на плътта й. Телата им, тръпнещи от хлад и възбуда, все повече и повече се притискаха и сливаха в едно. Шепотът им, изпълнен с горещи призиви за взаимност, затихваше в мрака на колибата. И все по-бързо и по-бързо настъпваше оня миг, когато любовта се превръща в безумие…

В колибата не бе вече така тъмно. През прътите на стената прозираха тънки струи светлина и слагаха нежни целувки по голите рамене на Славина. Тя облече блузката си и отново полегна.

— Щях да те питам нещо — каза Киро.

— Какво?

— Как така ме срещна днес, още като пристигнах? Чудех се как да те видя.

Славина тихо се засмя.

— Как няма да те срещна! Като почина дядо ти, очаквах да си дойдеш. Два дни гледах ту пътя, ту вашия двор. Час по час минавах оттам. Тая сутрин те видях да запрягаш конете. Грабнах нещо в ръце и хукнах по улицата. Като се върнах, видях, че съм носила празна кофа. — Славина помълча и добави: — Ах, да ме види тате, ще ме убие. Представяш ли си, дойде сега и ни завари, като лежим един до друг. Няма да го преживея! Струва ми се, че ще умра от срам и страх. Лошо са се хванали с вашите…

— Да правят каквото искат! — каза Киро. — Нека се мразят, нека се убиват. Не им ща земята, не им ща селото. Като свърша службата, ще остана в града. Имам приятели — ще ми намерят работа. В Сухия док или в „Кораловаг“ постоянно търсят работници. Пък и на друго място ще се намери.

— Ами аз! Аз какво ще правя?

— И ти с мене.

— Не знам… да оставя сами нашите! Мама едва се тътри из къщи…

— Както искаш!

— А, така ли? И без мене ще отидеш в града?

— Ще отида, разбира се.

— Киренце, целуни ме!

— Дадено.

— Още, още!

Славина се задуши от целувката му, откъсна уста от неговата и се засмя.

— Тихо! — скара й се Киро.

— Не искам да зная за никого! Нека ме чуят! Половин година съм чакала тая среща… Шт! Чувам стъпки.

Славина се притисна към Киро и сърцето й лудо заби. Стъпките се чуха отново до стената на колибата. Киро погледна през пролуките и видя силуета на мъж, който пристъпваше към вратата. Тънките снопове светлина гаснеха един след друг и отново просветваха. Киро се уплаши. Унижението, което трябваше да преживее, ако този човек е Бойчански, го хвърли в ужас. Славина бе замряла в прегръдките му. Стъпките не се чуваха, но човекът стоеше отвън до вратата.

Беше Бойчански, Връщаше се от селсъвета. От няколко нощи, изпълнени с призраците на две смърти, той бе неспокоен и предпазлив. Вървеше по средата на улицата и на всеки завой слагаше пръст на спусъка. Уверен бе, че враговете на стопанството ще търсят случай да му отмъстят. За такива отмъщения бе слушал и чел в много съветски романи в периода след революцията, а и сам Бурназов му бе казал да си „отваря очите“. Прибираше се вкъщи през различни места, за да заблуди ония, които можеха да го причакат. Тая вечер мина през задния двор, който бе открит и осветлен от луната. Като чу шепот в зимника, той потрепери и помисли, че ей сега куршумът ще го прониже и свали на земята. Същевременно изпита някакво злорадство към „ония“, защото ненапразно се бе опасявал от тях. „Не съм бил жалък страхливец — каза си той. — Очакванията ми се оправдаха. Ето ги в колибата.“

Той съобрази и застана на ъгъла така, че да заварди вратата. Чувствайки предимство над ония, които бяха вътре, той насочи пистолета си и извика:

— Кой е там?

Отвътре се чу тропот. Изскърца някакъв сандък и хлопна о земята.

— Ще стрелям! — извика Бойчански и му се стори, че ония се готвят да изскочат навън и да се хвърлят отгоре му. Никой не се обади, а това показваше, че нямат намерение да се предават. След изстрела отвътре се чу уплашен женски глас. Вратата се отвори и от колибата изскочи Славина.

Бойчански насочи пистолета си към нея и я позна едва когато натисна мекия спусък. Позна я не толкова с очите си, колкото с обонянието си. От нея лъхна миризма на нещо топло и домашно, като че тя излизаше от стаята си по риза, току-що станала от сън. Бойчански бе изумен. Още не бе успял да я попита какво търси тук сама посред нощ, от колибата излезе Киро. Той държеше в ръката си някакво късо дръвце. Лицето му бе изкривено като на зверче, уловено в капан. Без да отмахне искрящите си очи от Бойчански, той се отри о стената, препъна се и бавно се отдалечи. Бойчански стоеше и слушаше твърдите му стъпки по улицата.

Славина побягна към къщи…