Ивайло Петров
Мъртво вълнение (6)

6

Денем в селото е спокойно. Къщите се тулят под резедаво жълтеещите се дървета, дворищата са тихи, насипани с царевична шума, динени кори и очукани слънчогледови пити. Слънцето не достига вече своя зенит и къпе селото с морна и тъжна топлина. По припеците зад някой зид или къща седят стари жени. Предат или кърпят дрехи и наглеждат децата, които газят в реката и често се сбиват. Кооператорите берат царевица в северната част на землището. Частните стопани, които са свършили беритбата, ходят за дърва към далечното Лудогорие, на мелница или на оран…

Внезапно се разкрякват гъски, подплашени от куче или котка. Ръсейки бели перушини над дворищата, те се надигат тежко от земята, успяват да направят един кръг над върбите и бързат да кацнат около реката. И над селото отново ляга някаква ленива тъга. Тя иде от полето, от посърналите опустели стърнища, от златния прах на скорошната вършитба, който е оставил варак по листата на овошките, от белите самотни пътища, от тежкия дъх на зрели плодове, от прегорялата синева на небето, от цялата природа, притворила ресници след умората на летния труд.

Животът започва вечер. Още по здрач селото се изпълва с громола на каруци и плугове, които се връщат от полето и града. Младежите, облечени в по-чисти дрехи, излизат и се събират пред селсъвета. На път за вкъщи там се отбиват и възрастните мъже. Тълпят се пред черната дъска, на която са написани с едри и красиви букви имената на стопаните, подали декларация за членство в кооператива. Писарят Стоенчо, калиграфът на Осеново, невзрачен и мършав като скелет, стои пред черната дъска като търговец пред сергията си, вдига тебешира и вика:

— Побързайте да се запишете, граждани! Числото се попълва. После ще бъде късно. Хайде, бай Стойчо, кажи си трите имена!

— Уморен съм, не мога да си ги спомня.

— Аз ще ти ги припомня.

— Можеш ли ме хвана за… палеца!

— Дай го на жена си!

Тежък смях се разнася над площада. Един закъснял гълъб отдавна стои на ръба на покрива и дебне момент да влезе в гнездото си. Хвърка на другия край на покрива и оттам гледа с кръглото си рубинено око към тълпата. По ситата му гуша блестят разноцветните багри на залеза. Долу множеството от хора затихва и гълъбът, пристъпвайки с белите си крачета по керемидите, намира сгоден миг и се шмугва в гнездото под стряхата. Другарката му го посреща с топло гърлено гугукане.

— Посева ще искате ли? — пита някой зад гърба на другите.

— Няма да сеем с кратунени семки!

— Да даде стопанството.

— А то откъде ще вземе?

— От държавата.

— А! Ето какво се казва в устава относно сеитбения фонд! — И Стоенчо, изучил наизуст устава на ТКЗС, започва да обяснява с пресипнал глас. Селяните знаят всичко не по-зле от него, но задават въпроси, за да се „намират на работа“. Ония, чиито имена са написани на черната дъска, са неспокойни като деца, които са инжектирани и чакат ефекта от страшната инжекция. Едни са примирени, други съжаляват, но всички, влезли веднъж в „капана“, искат да повлекат и другите след себе си.

— Защо се теглите назад бе? На, аз, като влязох, пак съм жив!

— Чакай, ще те видим по-отсетнечка.

— Ба, да не мислиш, че ми е зор за тия келемета, дето ги дадох. Отървах се, което си е истина. Сега с всички заедно, пък каквото излезе.

Онзи, който говори това, псува „келеметата“, като че са му тегнали цял живот на главата.

Долу, откъм реката, се задава Нико Пачев. Пристъпва бавно и се почесва живописно през джоба на потурите. „Парламентът“ пред Догановата порта е разпуснат поради „военното положение“ и членовете му отстояват, всеки посвоему, опасния натиск на агитаторите. Каню Купов през деня бере царевица, а вечер заспива още на трапезата. Сънната му болест се оказа много полезна. Агитаторите не намират за нужно да разговарят със заспал човек и си отиват.

Димян не може да излезе наглава със сина си Динчо. Динчо е запален кооператор и като „не знае да лае, докарва вълците в кошарата“. Димян се справя с тях, както намери за добре, после заключва вратата на другата стая и синът му си влиза през прозореца. Партийният секретар Христан често го мъмри за това, но Димян казва, че е баща и „по която кълка иска, по нея ще бие сина си“…

Пено Гълъбинкин всяка вечер, щом излае кучето на чужд човек, скача през прозореца на кухнята и се крие в хамбара. Заравя крака в зърното и по цели часове трепери от студ и погнуса. Плъховете и мишките пълзят около него и весело цвърчат, сякаш си устройват вечеринка…

Само Нико Пачев, верен на опакия си характер, върши обратното. Макар да не му е приятно да гледа „ония“, ходи нарочно при тях, за да демонстрира своята самостоятелност.

Един шегобиец взема тебешира от ръцете на писаря и бързо написва на дъската името на Нико Пачев, само че обратното: Пачо Ников. Шегата е напълно в стила на Нико.

— Честито, бай Нико! Тайно си вършим работата, а? — казва някой. — Влязъл си в стопанството, без да се обадиш.

— Кой, аз ли? — вряква Нико и погледът му пада на черната дъска. — Кой се подиграва с мене? Кой смее! — Забелязва, че името му е написано обратно, и опърничавият му ум веднага му идва на помощ. — Така може! На покойния си бащица позволявам да влезе в стопанството. Ехе, на онзи свят е по-дручко. Там няма земя. Няма добитък. Може. То аслъ да вземат да запишат всички умрели, че да си изпълнят плана, а нас да оставят на мира. Жив човек влиза ли в стопанството бе?

Мъжете не са очаквали тоя обрат на шегата и прихват да се смеят, а Нико се почесва с две ръце по слабините…

От училищния двор излизат деца, източват се по улицата като пъстро ярешко стадо и несговорно скандират: „Всички в текезесето!“, „Чрез текезесе към социализъм!“, „В текезесето е нашето щастие!“ От двадесет дни това е тяхното извънучилищно задължение. Учителките старателно тактуват лозунгите, карат се на разсеяните деца и като обходят всички улици, спокойно си отиват по квартирите.

Ако няма вечеринка в читалищния салон, младежите отиват по седенки и беленки. Весели танци, закачки, ревниви упреци, уговорки за тайни срещи, откраднати целувки и все пак… най-много се говори за кооперативното стопанство. Спорят, карат се, увещават се по-горещо от възрастните. И тук има агитатори и агитирани, кооператори и частници, „прогресивни и консервативни“ — думи, заучени от кръжоците и пресата, сякаш случайно подхвърлени в остри реплики, думи, в които се крие противоречието на нашата епоха. И тук, както във всяка къща, хилядолетната частна собственост е поставена на сериозно изпитание…

— Хайде, другари! — казва Бойчански и пръв става да се срещне още веднъж с тая хилядолетна частна собственост. Той е брадясал, гладен, очите му са подути от безсъние. След него се изнизват другите агитатори и тръгват да тревожат бялата есенна нощ.