Ивайло Петров
Мъртво вълнение (13)

13

Димян напразно се присмиваше на сина си, че не може да си „направи устата“ пред никоя мома. Динчо си намери жена и реши да се ожени за нея. Но коя бе тя? На този въпрос не биха могли да отговорят и най-остроумните осеновчани. Най-малко пък Димян и Нико Пачев, верните съмишленици и пълноправни членове на „парламента“, допускаха, че съдбата ще ги свърже в кръвно роднинство. Но фактът бе натъкнат на вниманието на хората, както интелигентно се изрази Велчо Табакерата една вечер пред селсъвета и добави:

— Да видим как ще реагират сега двамата сватове, в смисъл, значи, дали ще одобрят едно такова бракосъчетание!

Независимо от антикооперативното настроение, което ги свързваше в трайно приятелство, двамата родители не изпитваха особена радост от бъдещото бракосъчетание на децата си. Събитието ги завари неподготвени, а и не намираха, че „партиите“ им са подходящи. Държаха се на положение и смятаха, че не получават онова, което дават. За да си придадат по-голяма цена, бъдещите сватове почнаха да си разменят иронични погледи, да разговарят с дипломатическо презрение един към друг и да изтъкват личното си превъзходство.

Нико Пачев „ходеше гладен по нужда“ (осеновски израз), но се държеше като богат. Като му отидеше гост вкъщи, той се почесваше през джоба на потурите и казваше: „Ако беше дошъл вчера, щеше да ядеш кокошка.“ Той бе опозиция на всичко и на всички. Членувал бе във всички партии, за да се откаже от тях и мине в опозиция. Преди Девети беше с комунистите, след Девети се опълчи против тях. В Осеново имаше десетина души петковисти. Нико се скара с тях и се обяви за радикал, макар че в целия край нямаше нито един представител на тая партия.

Когато се роди дъщеря му Тина, Нико беше отишъл в Делиормана за дърва и се забави цяла седмица. Кръстиха момиченцето на баба му и попът записа името му в кръщелното свидетелство. Като се върна и узна името на дъщеря си, Нико махна с ръка и врякна:

— Никаква Тина! Донка, и толкоз!

— Попът я записа…

Нико извърши една естествена нужда в „оскубаната“ брада на попа и оттогава, верен на опакия си характер, противно на всички от семейството и селото, наричаше дъщеря си Донка…

Свикнал да се държи на „голямо“, сега Нико бе напълно в ролята си. Веднъж се срещнаха с Димян на улицата и Нико му каза:

— Давам ти дъщеря като цвят!

— Ама че цвят! — изгъгна Димян, като дъвчеше нещо.

— Моята дъщеря можеше да отиде на по-добро място, но нали е млада и глупава, сама да си бере грижата.

— Ба, от моя хапльо по-добър нямаше да намери!

Нико се почеса нервно по слабините и си отиде сериозно засегнат. Той би развалил годежа с удоволствие, но този път, колкото и да бе опак, разбра, че няма място за гордост и честолюбие. Всъщност той отдавна желаеше да махне от главата си „тая женска гад“, която взема, а нищо не дава в семейството. Тая бе третата дъщеря, която Нико щеше да омъжи. Имаше син войник и в него му бе надеждата. Ето защо, макар и да не смяташе Димян достоен за свой сват, прояви снизхождение и реши да му окачи на шията Тина (Донка). Тая работа нямаше да му струва много, защото си правеше сметка да я изпрати на чужда къща с малко чеиз, едно дръгливо шиле и няколко съдини.

И Димян си правеше сметчицата. Като научи „онова нещо“ за бъдещата си снаха, той я напсува и реши да върне годежа, но сестра му, която на подбив наричаха лудата Дана, се оказа по-далновидна и практична от него. Нейният съвет измести на заден план Димяновите претенции за чест.

— Онзи дръглив козел има петдесет декара. Ако не двайсет, десет ще пипнеш. Глава ли ще те заболи? Притисни го, когато трябва, ще даде каквото поискаш.

— Ами „онова“ дали е вярно? Да не ми я нахлузиш като скъсана гугла на главата.

— Щом мойто око е видяло и ухото ми чуло, не се съмнявай! — каза категорично Дана.

Ето защо и Димян от своя страна прояви снизхождение и прие Никовото сватовство.

А „онова нещо“ бе вярно. Тина (Донка) наистина бе имала краткотрайна връзка с един момък нехранимайко. Той обещаваше, че ще се ожени за нея, отведе я една нощ в крайречния върбалак, после си кривна шапката и се запиля да следва някакви си курсове. Тя плака горчиво, изживя самотно първите пристъпи на мъката, но позорът си остана позор. С никого не можеше да сподели, а най-малко с родителите си. Ако узнаеше за нейния позор, Нико щеше да я „заколи като яре“.

С Динчо се сприятелиха отскоро. Тя сама го предразположи. Разговаряха по седенките и танцуваха по вечеринките, които зачестиха по време на масовизацията. Динчо, вече двадесет и пет годишен, не бе се докосвал до жена. От дете бе свикнал да стои настрана от другите деца, а когато порасна и стана ерген, знаеше, че никоя мома няма да влезе в къщата на алчния грубиянин Димян. Димян се отнасяше с него като със слугиня, защото бе свикнал той да му готви, да го пере и чисти. Динчо работеше като жена вкъщи и като мъж на нивата. Можеше да изглежда по-мъжествен, ако домакинската работа не бе му придала някакви меки, женствени движения, и не тъй простоват, ако мизерията не бе убила самочувствието му. Той страдаше от грубостта на баща си и от нищетата вкъщи. За него казармата се оказа училище. Срещна различни хора, военни и цивилни, видя много неща из градовете, прочете някои книжки и разбра, че животът на село е тежък, примитивен и беден. Трябваше да се облекчи този живот и Динчо бе уверен, че това ще стане само чрез техниката, която му направи силно впечатление в казармата. Той се включи доброволно в агитаторската група и всяка вечер ходеше да убеждава хората да станат кооператори. Димян го хокаше, затваряше му вратата и го караше да влиза в стаята си през прозореца. Напоследък баща и син живееха като врагове под един покрив…

Но Динчо не бе самотен. И той имаше свои трепети и тайни, и той бе влюбен. И Тина (Донка) се влюби в него с оная предварителна признателност, която щеше да му дължи цял живот, ако той я спасеше от позора. Никой не подозираше каква драма изживява тая самотна душица. Ту се успокояваше, че Динчо ще й прости греха, ту пък се страхуваше, че тъкмо той, толкова чист и неопетнен, щеше да се отврати от нея и да я захвърли като парцал. Как да му се изповяда, как да го увери, че е измамена?

Безизходното положение често подтиква слабодушните към коварство. Момата почна да крои планове как да съблазни Динчо преждевременно и при такива обстоятелства, че той да получи незабелязано онова, което му се полага в първата брачна нощ. Но и това не бе леко. Трябваше да се действа така, че Динчо да не я вземе за лекомислена и опитна в тия работи, и същевременно да се преструва на свенлива и неотстъпчива на неговите желания.

Динчо отиде много развълнуван на първата нощна среща. Прекараха насаме два часа, затулени в храсталака на една градина. Щастлив и смутен, той прегърна тантурестата снага на момата и каза, че я обича от сърце. През цялото време бе нащрек, но не за себе си, а за нея. Не искаше да го зърнат чужди хора и да опетнят името на бъдещата му жена. Изгарящ от свенлива страст, той нито можеше, нито искаше да направи нещо повече, струваше му се, че ще я оскърби. Така че и в следващите нощни срещи не се осъществи коварният план на изтерзаното момиче.

Между другото „официалният“ годеж, определен за следната неделя, наближаваше. През това време Димян често ходеше у свата си на гости. На Нико му бяха неприятни тези посещения, но за да му покаже своето превъзходство, караше жена си да му слага софра и да го гощава. Димян се възползваше от гостоприемството, както си знаеше. Наяждаше се така, че се издуваше под мишниците, и не преставаше да се държи като нашественик в сватовия си дом. Гъгнеше, оригваше се и непрекъснато намекваше за чеиза на снахата. Нико му даваше известни надежди, говореше, че знае как се изпраща дъщеря на чужда къща, а на ума си го псуваше и си мислеше: „Веднъж да ти я окача на шията, после ела ме хвани за опашката!“

Двете страни си готвеха удар и нито една от тях не подозираше намеренията на другата. По средата оставаха Динчо и Тина (Донка). Той бе щастлив, покрай него и тя трябваше да се показва щастлива, но това й струваше много усилия. За няколко дни, които оставаха до годежа, така отслабна в лице и снага, че заприлича на дете. И сега не бе красива, но имаше у нея нещо мило и трогателно, което страданието придава на безпомощните. На годежа жените я гледаха и си шепнеха:

— Каква хубава булчица станала, да не й се надяваш.

Никой не се сети да каже, че дрехите й не са хубави или че вместо с обувки бе обута в гуменки, белосани с тебешир.

Лелята, постъкмена как да е за пред хора, бе поела ролята на свекърва. Разпореждаше из къщи, канеше гостите със силен мъжки глас и се караше на децата си. Немити и чорлави, те бяха опитали гозбите и очичките им светеха като на сити вълчета. Мануш и Калинка постояха, колкото да се отсрамят пред съседите, дадоха подарък на младоженците и си отидоха рано. След тях пристигнаха Христан и кака Катина, братовчедка на покойната Динчова майка. Димян много вечери бе пропъждал дърводелеца от дома си, но Христан пак дойде да почете сина му, защото го уважаваше и ценеше като умно и добро момче.

Колкото и скромен, годежът си бе годеж. И трапезата не беше празна (сватовете бяха заклали по едно шиле), и чашите бяха пълни. Свиреше другоселец гъдулар, нает за една нощ. Повеселиха се, попяха, после пак пиха. Димян, зачервен като рак, не се отделяше от трапезата. Понякога ставаше за малко, ходеше зад къщи, връщаше се и почваше да се тъпче. От устата му се стичаха струйки тлъстина.

— Сега да си дойдем на думата! — безцеремонно започна лудата. Тя бе пийнала и лицето й лъщеше като стомана. — Да направим пазарлъка, че да сме сигурни едни на други. Да се знае кой какво взема и какво дава. Думай, свате!

Нико се почеса по перчема и врякна:

— Трябваше да кажеш: кой какво дава и какво взема.

— И така да е!

— Аз давам дъщеря — нищо не вземам. Тъй че вие сте ми длъжни.

— А, сватенце, не си криви душичката! Ти жена си гола ли взе навремето?

Нико се запъна. Очакваше такъв пазарлък, ала не предполагаше, че лудата ще го прави пред толкова чужди хора. Да обещае нещо, значи да го изпълни, а тъкмо това не искаше.

— Я оставете тия работи! — каза дърводелецът. — Не засрамвайте младите! Те се харесват, нека си живеят, както искат!

— Като се има напредвид фактът, че в сегашните времена, казано с други думи, тоест че тези обичаи са проста работа, смятам, че другарят Христан е прав — обади се и Велчо Табакерата. Той вероятно щеше да произнесе дълга и къдрава реч в защита на съвременния брак, но Дана му хвърли унищожителен поглед и извика:

— Я не го усуквай! Кога жениш синове, тогава ще нареждаш!

Нико се улови за думите на Велчо и каза:

— Христан право казва. Младите се харесват, значи нищо не им трябва.

— Когато Христан те агитираше да влезеш в текезесето, ти го псуваше, а сега се съгласяваш с него, защото ти изнася — засече го Дана. — На нас такива не минават. Дай там десетина декара, че да си гледаме работата.

— Ти си луда! — каза сащисан Нико.

— Не обиждай, свате, защото ей сега ще ти затворя устата! — извика Дана и погледна към снахата със замижали очи. — Луда щях да съм, ако вземах дъщеря ти без нищо. Още не знаем светица ли е, или грешница. И това има, сватенце!

Тина (Донка) съвсем се смали и пребледня. С усета на подгонено зверче тя разбра, че тази страшна жена знае за нейния позор и няма да отстъпи, докато не получи своето. Сведе очи към пода и зачака удара. Динчо леко я пипна за ръката и засрамен от мръсните намеци на леля си, каза с неочаквана острота:

— Лельо, събирай си езика! Не позволявам да говориш за жена ми така, разбра ли? Ще те изгоня и в къщата ми няма да стъпиш!

— А, страх ли те е, зетко? — каза лудата. — Не си сигурен за жена си. Може пък да не е чиста. Хората не са слепи, приказват.

Нико побесня. Скочи от масата и се нахвърли на лудата.

— Ти какво плещиш мари, пачавро с пачавра? Мойта дъщеря с пръст не е пипната. Как смееш ти… под съд ще те дам.

— Като мине сватбата… тогаз ще приказваме.

Тина (Донка) закри лицето си с ръце, изхлипа и изскочи навън. След нея излезе Динчо и я въведе в другата стая. Двамата стояха един срещу друг и мълчаха. В стаята бе студено. През стената се чуваха виковете на Нико. Никой не можеше да му попречи да отстоява честта на дъщеря си и той врякаше и удряше по масата с юмруци.

— Мръсни хора! — каза Динчо и прегърна жена си.

Тя трепереше като лист. Сложи ръце на раменете му и се гушна в него, жалка и безпомощна.

— Да се махаме оттука. Няма да позволя да ме унизяват.

— Къде ще отидем?

— Не знам… От утре напускам тая къща.

— Какво ще кажат за мене хората… не! Динчо, аз… Динчо!

— Не плачи! Каквато и да си, ти си моя жена!

Тогава момичето падна в краката му и почна да ги целува. Динчо я взе на ръце и я изнесе на двора. Минаха през вратника и тръгнаха по улицата.

Нико и жена му си отидоха дълбоко оскърбени и заявиха, че развалят годежа. И другите гости си отидоха след малко, за да разказват дни и месеци за това необикновено събитие. Защото в Осеново отдавна бяха забравени старовремските обичаи и ония, които ги спазваха, минаваха за прости и ограничени.

Христан и кака Катина вървяха към дома си. И двамата бяха потиснати, като че бяха присъствали на годежа на свой син или дъщеря. Преди да влязат в двора си, срещнаха младоженците. Те вървяха без посока, хванати за ръце, като безгрижни деца.

— Избягахме — каза Динчо — и няма да се върнем.

— А къде ще отидете бре, деца? — запита кака Катина.

— Тази нощ ще изкараме как да е, а утре ще се нанесем в Дончовата къща.

— Млади-глупави! — засмя се кака Катина. — Елате у нас, пък утре ще мислим.

— Така ще бъде най-добре — каза Христан. — Дончовата къща е пуста от две години. Трябва да се постегне.

Младоженците прекараха първата си брачна нощ у Христанови.