Ивайло Петров
Мъртво вълнение (35)

35

Киро си дойде. Беше в края на вършитбата. Над селото, притихнало под огнения зной на слънцето, се носеше дъх на прясна слама. Киро слезе от рейса в Житница и оттам мина направо през полето. В едната ръка носеше дъсчен куфар, в другата стискаше сакото си, обърнато с хастара навън. Ризата му бе разкопчана до под гърдите и в мургавата ямичка на ключиците му лъщеше пот. Отвори портата и влезе в двора. За разлика от други път сега всичко му се виждаше пусто, остаряло и чуждо. Къщата сякаш се бе смалила и потънала в земята, оградата разкривена, овошките в градината прашни и унили. Домашните му работеха на хармана, Мануш вееше зърно, до него Юрданица отмяташе с мрежата отвятото. Юрдан склаждаше слама. Тодорчо, който се случи на двора със стомна вода, пръв видя батю си Киро и извика към хармана:

— Бати Киро си иде!

Всички се изправиха с вили и лопати в ръце и загледаха към двора. Юрданица не се стърпя и отиде да посрещне сина си.

— Очите ни се изгледаха. Ха днес, ха утре… Снощи не съм мигнала до късно. Тропне нещо отвън и аз слухтя. Днес, думам на стринка ти, сигурно ще си дойде — говореше Юрданица и не откъсваше очи от сина си. — Ами ти, майка, защо не писа кога ще си дойдеш? Да те посрещнем?

— И аз не знаех точно в кой ден ще ни уволнят — каза Киро, като вървеше, без да се спира. — Снощи ни пуснаха и аз тръгнах.

— Свърши я пущината, а? — каза Мануш, като се ръкуваше с него. Той искаше да каже още нещо, но Юрданица го прекъсна:

— Седни де, седни, почини си! Сякаш си отслабнал. Пролетес, като си дойде, по-загладен беше.

— Ехе, ти пък все за това… Добре си е той! — каза Юрдан. И той бе радостно смутен от пристигането на Киро, ала не се суетеше като жена си, а стоеше с дървената вила в ръка и се усмихваше.

— Я да не стърчим тука, а да отидем вкъщи. Хайде, Кире, да отидем вкъщи да похапнеш, че си гладен. Така де! Защо ще стърчим тука? После, като духне вятър, ще го отвеем. — Юрданица хвана Киро за ръка и го поведе.

Тодорчо с удоволствие понесе Кировия куфар.

— У, че мирише на нафталин! Защо бе, тате?

— Като отидеш в казармата, ще научиш — каза Мануш и тръгна подир другите към къщи.

Седнаха на пруста. Там бе сенчесто и хладно. От крайната стая излезе Калинка. Тя току-що бе кърмила детето и докато се ръкуваше с Киро, с другата неволно опипваше и дозакопчаваше блузата си.

— Ах, Кире, добре дошъл! — рече тя със своята свенлива и ласкава усмивка.

— Как си, стринке? — попита Киро и стана от стола си.

Калинка пое ръката му и я целуна бързо и срамежливо.

— Ех, стринке, докога ще ми целуваш ръка! — каза Киро, но в гласа му не се долавяше насмешка. — Аз вече остарях…

— Девер си ми, Кире. И да остарееш, пак ще ти целувам ръка. Ти си ми носил байрака на сватбата.

Двамата се гледаха със свян и уважение, което винаги бяха изпитвали един към друг. Сближаваше ги не само традицията, според която стринката и деверът са длъжни да се почитат и уважават, но и някаква тайна на младостта. Киро винаги бе чувствал, че само стринка му го разбира за всичко само с един поглед, защото бе най-младата жена вкъщи. Калинка пък се отнасяше с него с онова нежно и мило покровителство, което младите жени обичат да упражняват над още по-младите мъже в семейството.

Юрданица сложи пред Киро малка софра и набързо я отрупа с гощавка. Наля и ракия. Всички се чукнаха за госта. Киро не бе гладен, но от време на време похапваше по някой залък, защото майка му непрекъснато го подканяше. Той посягаше по-често към ракията. Като изпи третата чашка наведнъж, извади от джоба си кутия с цигари. Всички млъкнаха и едва сега забелязаха, че показалецът на лявата му ръка е пожълтял от тютюн. Юрданица отвори уста да каже нещо, но замълча, сведе очи към софрата и почна без нужда да подрежда яденето. Юрдан изглеждаше смутен. Мануш се усмихваше с крайчеца на устата си. Тодорчо гледаше батко си Киро със светнало лице и му се възхищаваше. Още довечера щеше да се похвали на другарчетата си, че батко му Киро се е завърнал от служба, донесъл е дървен куфар, на който е написано името му е химически молив, и че пуши цигари.

В Догановото семейство никой от мъжете не бе пушил. Това се смяташе за порок или за нещо вредно и срамно. И като гледаха как Киро вири цигарата под носа на баща си, всички се почувстваха някак обидени. С пушенето си Киро сякаш им показваше, че в техния дом вече няма оная задружност и уважение един към друг, с което бяха живели години наред. Но той бе гост и никой нищо не можеше да му каже.

Киро като че не забелязваше упрека на домашните си. Напипа кибрита в джоба си, драсна клечка, запали си цигарата и смукна с удоволствие. После хвърли клечката с движение на опитен пушач, смукна още веднъж и загледа някъде над главите на другите. От мургавите му трепкащи ноздри се източи дим и плувна над главата му. Тодорчо с възторг следеше малките синкави кръгчета, които бавно се разтапяха във въздуха.

— Та ти пишеше, че искаш да останеш в града на работа — каза Юрданица, за да наруши неловкото мълчание. — Не ти ли се свиди тука? Я виж каква къща, какво ширине. Де ще се вреш из градските фабрики?

— Аз реших вече. Пък и работа си намерих в Сухия док. След десет дни ще постъпя с двама приятели от ротата. Сега чакам писмо.

Киро смукваше от цигарата и разсеяно гледаше към двора. Той говореше небрежно, защото не намираше за нужно да убеждава родителите си, нито пък да иска разрешение от тях. Той бе решил бъдещето си сам, и то преди година. Юрдан чувстваше, че трябва да каже нещо, ала не знаеше какво и как да го каже. Преди да си дойде Киро, той се уповаваше само на него. Ще се вдигнат от село, ще отидат там, в града, и ще заживеят спокойно. Ще работят, ще вадят сухи пари и никой няма да им виси на главата, както тук. По дяволите земята, дворът, къщата… Толкоз хора живеят без земя, без двор и къща! Човек на всичко свиква!… Така мислеше Юрдан, но сега, като разбра, че Киро наистина ще отиде в града, започна да се колебае.

— А ние какво ще правим? — каза той и неволно погледна към Мануш.

— Ще дойдете с мене.

— Не говори така бре, майка, че лошо ми става — обади се Юрданица. — Как ще напуснем двор и къща, та да ходим по градищата! Дума да не става. Ако се откъсна оттук, ще умра!

— Пейзани сте вие! — каза насмешливо Киро.

— Пезани ли? Какво е това? — наивно запита Юрдан.

— Прости хора сте — обясни Киро. — От носа си по-далече не виждате. Заровили сте носове в селската кал и не виждате какво става по света. Нов живот започва, социализъм се изгражда. Няма вече капитал, няма частна собственост. Какво си мислите вие: комунистите ни вземат земята! Комунистите каквото вземат, на народа го дават, искат да направят живота по-справедлив. Ще разберете вие защо става всичко, защо се премахват междите, но по-късно. Сега сте си слепи.

— Говориш така, сякаш бащинията ти е отмиляла — каза Юрдан. — Сякаш не си се родил на тая земя.

— Не ми е отмиляла, тате, но какво да правя тук? Моето бъдеще е в града. Строят се заводи, фабрики, търсят се работни ръце. Земята ще се работи отсега нататък с машини, с по-малко хора, но ще дава по-голямо производство. Така е в Съветския съюз, така ще бъде и у нас. И аз ви казвам: отваряйте си очите навреме. Няма връщане вече. Бедните са сто пъти повече от богатите. Тяхна си е властта, тяхно е и бъдещето. Не си чукайте главите, не си тровете живота, а запретвайте ръкави.

Киро стана от трапезата и се отправи към мивката. Вървеше бавно, без да поглежда встрани, защото нищо не привличаше погледа му. А какъв бе по-рано! Още като влезеше вкъщи и хапнеше, бързаше да отиде в обора, да види добитъка, ходеше из двора, обикаляше градината, питаше за всичко: колко килограма прасе са заклали, колко храна са изкарали от нивите и какви планове имат за идната година. Ако бе пролетно или лятно време, веднага се хващаше за работа редом с баща си и чичо си и чакаше с нетърпение да се уволни. Сега за нищо не попита, нищо не погледна. Изми се, облече си чиста риза, прекара гребена по късата си остра коса и излезе из село. Не отиде да помогне на домашните си да отвеят зърното на хармана. Те не искаха неговата помощ, но мислеха, че бе редно да постои още малко при тях, да му се изприкажат, да го погледат и му се порадват.

Привечер, като се събраха пак под пруста и седнаха да вечерят, Калинка рече усмихната:

— Няма ли да почакаме девера?

— Че да го почакаме! — каза Юрданица.

Мина половин час, но Киро не се върна.

— Хайде, слагайте яденето — каза Юрдан, обиден от постъпката на сина си. — Чакай го, чакай да се уволни, а той още първата вечер не се връща на софрата. Ей такива са сегашните млади. Нямат уважение ни към баща, ни към майка. Пък и цигара навирил на всичко отгоре!

— Ще му се скараш, нали си баща — каза Юрданица.

— А той като вземе да ме послуша! Не видиш ли, че за пет пари не ни има нас? Двайсет и четири годишен мъж стана, аз ще му давам ум. Дано той си го има в главата, пък от мене да не чака.

На друго време Юрдан хубавичко би си поприказвал със сина си, но сега всяка кавга бе в полза на Киро. Ако можеше още утре да хване пътя за града и да не се върне.

— Ами вие знаете ли, че Кирето май обикаля Славина? — рече пак усмихната Калинка.

— Приказки! — равнодушно забеляза Юрданица. — Миналата година седнал до нея на белянката и хората го одумват. Кога е обикалял?

— Е, тогава де, миналата година. Казаха ми някои момичета. И по жътва пак говорил с нея. Дойде ми наум, та ми стана смешно. Бате, представяш ли си Кирето да вземе Славина, а? Да ни я доведе някоя вечер, така, както си седим вкъщи? — Калинка се засмя вече с глас, който прозвуча някак детински и нелепо сред общото и сурово мълчание.

— Тогава вече не ми е син. Да си дига багажа и да се пръждосва в Сухия док. Само това ни остава — да се сватосваме с Бойчански. Тогава вече хубаво ще я наредим. Булка, откъде ти идват тия работи в главата? По някой път ставаш дете…

— Такава съм си! — каза Калинка и стана да вдигне трапезата.