Ивайло Петров
Мъртво вълнение (37)

37

„Жалко за човека, погубва се! — мислеше Христан по пътя. — Какъв мъж беше, а сега е парцал. Плачлив старец и нищо повече. Защо стана така? Защото не мислеше със свой ум. Той, който учеше някога хората да мислят със свой ум и да се радват на свободата, сам не бе свободен и чакаше «отгоре» инструкции, за да ги изпълнява. Сега няма инструкции, няма и работа. Ръцете му са празни и главата му е празна. Трябва да се направи нещо, трябва да му се помогне, но как? Да му дадем някаква работа?… Щом почне да работи, той ще се успокои и ще разбере заблудата си… Не, не по пътя на насилието трябваше да вървиш, Бойчански! Има и друг път. Той е проправен от историята — говореше Христан, като че Бойчански вървеше до него и го слушаше. — Не ти ли е минало през ум, че народите са се вдигали на революция само доброволно и доброволно са давали жертви? Кой накара нашия народ да вдигне оръжие срещу фашизма? Сам се вдигна… Същия този народ, който така добре разбира свободата, че даде хиляди жертви за нея, ти искаше да хванеш в ръце и да го водиш за носа, защото не му вярваше. Страхуваше се, че няма да те разбере. Не се страхувай, ще те разбере. Ако не днес, утре. Народът не се вози на лека кола, а на волска каруца. С леката кола стават катастрофи, но с волската каруца рядко или никога. Народът бавно мисли, но право мисли. Той не прави катастрофи с каруцата си. Вярвай му! И не го удряй по муцуната, не се мъчи да го вкарваш с ритници в рая! Нашият народ е горд и предпочита да влезе доброволно в ада, отколкото с ритници в рая!…“

Христан бе тръгнал към птичарника. Имаше да съобщи на Докуша радостна вест. Днес управителният съвет на стопанството бе взел решение да подпомогне още един кооператор да си построи къща и този кооператор бе Докуша. Той имаше шест деца и живееше в стара, строена още в турско къща, плетена от пръти и замазана с говежди тор. Той бе единственият кооператор, който получи парична награда за добросъвестно изпълнение на работата си. Поддържаше в птичарника такава чистота, каквато не бе виждал у дома си, и гледаше птиците като свои. Вече две години поред преизпълняваше плана за държавните доставки на яйца, внедряваше по свой почин нови и полезни мероприятия за отглеждане на пилета и кокошки. Не напущаше птичарника ден и нощ, там се хранеше и спеше, сякаш там се бе родил. Отиваше до село само за слънчогледови семки и веднага се връщаше. Той бе страстен табладжия и само липсата на партньор го измъчваше като тежка и неизцерима болест. „Как ли ще се зарадва сиромахът!“ — мислеше Христан и сам искаше да се радва, ала не можеше. Виждаше бледото и измъчено лице на Бойчански и съжаление потискаше лицето му. Забравил бе всички обиди и страдания, които му бе причинил Бойчански, и напрягаше ума си как да му помогне…

Докуша не се виждаше по двора. Откъм малката постройка кудкудячеха кокошки. Христан стигна до вратата на птичарника и се канеше да повика Докуша, когато чу гласа му отвътре. Той викаше, като че се караше с някого, и удряше по някакъв предмет. Христан се заслуша.

— А, не можеш ме измами, козя брадак! Не мо-ожеш! — викаше гневно Докуша. (Той прибавяше буквата „к“ към някои думи.)

— Я не обиждай, а честно играй! — обади се друг глас.

Христан го позна. Това бе пиянският глас на поп Костадин. Преди да влезе в стопанството, Докуша бягаше всяка вечер от „парламента“ и ходеше при попа да играе табла. Двамата бяха такива запалянковци, че можеха да хвърлят заровете цяло денонощие само за едно локумче, забодено на клечка за зъби. „Не е хубаво, дето тоя мазен поп се мъкне в птичарника! — помисли Христан. — Ще се скарам на Докуша. Щом иска да играе, да си намери друг другар!“

— Чакай! — извика пак Докуша. — Върни пула си назад!

— Защо да го връщам? Хвърлих пет и три.

— Пет и едно бешек!

— Пет и три!

— Божи човек си, а лъжеш като циганин!

— Лъжеш ти, че не можеш да ги играеш. Научи ги, че тогаз ела да играеш.

— Ехе, кога ги играех, ти още не беше станал поп. Дип, че ти върви зарак…

— Ти хвърляш чифтове, а на мен върви. Ето, видиш ли?

— Охо-хо-хо! Тъкмо това ми трябваше. Така, така-а! Е, дядо попе, както съм ги наредил, не можеш ме прескочи. За такова нещо знаеш ли какво дават в Цариград? Ей таквоз нещичко, на? Хи, хи, хи!

— Дай го на жена си…

— Че и на баба попадияк!

— Няма да го погледне, дърта е кератията!

— Ха сега иди да спиш! Не хвърляй, сега играе само майсторак. Така, така! Заповядай, ако можеш, стигни ме!… Докато хвърлиш две и четири, аз ще ги обера.

Но поп Костадин хвърли, изглежда, тъкмо две и четири и почна да напредва. Докуша мълчеше, но като видя, че попът му взема играта от ръцете, не се стърпя и извика:

— Мошеник си ти!

— Не обиждай, рекох!

— Пръч!

— Кокошкар! Седнал да играе табла, а не може…

— Ще те хвана за брадата и ще те изхвърля навънка!

— Господ гледа отгоре!… Аз…

— Да му пикая в брадата на Господ! — извика Докуша и тръсна таблата така, че пуловете се разсипаха на пода. — С теб не може да се играе.

Изглеждаше, че ще се бият, и Христан почука на вратата, за да ги помири.

— Влез! — каза Докуша отвътре.

Христан застана на прага учуден. Докуша бе сам.

— С кого играеше?

— Самичък — каза Докуша и сложи таблата настрани.

— Лъжеш!

— Самичък! — повтори Докуша и почна да люпи едри слънчогледови семки, които вадеше от джоба си и хвърляше към устата си с необикновена бързина. Едрите му изпъкнали зъби затракаха като чаркове на мелница.

Христан влезе в стаичката, огледа я и внезапният пристъп на смеха едва не го свали на пода. Седна на едно столче, залюля се и падна по очи на нара. Смя се дълго, мъчително, като се задушаваше и хълцаше със сълзи на очи. Докуша люпеше семки и го гледаше с недоумение.

— Покажи попа, не го крий!

— Какъв поп! Онзи пръч пускам ли го аз тука!

Христан отново избухна в смях. Лицето му посиня.

— Бе ти… ти си истински артист! Така имитираше попа, че аз повярвах… дявол да те вземе, ще се поболея от смях. Артист си ти… Защо не подадеш заявление да постъпиш в театъра? Ах, и това не бях виждал!

— Ех! — рече простодушно Докуша. — Самотата какво ли не прави от човека! И владика може да станак!

Христан стана от нара, избърса сълзите от очите си и каза:

— Весело ме посрещна ти, но и аз ти нося хубава новина. Тази сутрин решихме да ти отпуснем заем от стопанството да си построиш нова къща. Каква я искаш?

— Като Динчовата — каза Докуша. — С балконче отпред.

— А материал имаш ли? Динчо си беше приготвил камък за основите.

— Имам. И керемиди имам. Миналата година препокривах колибата. Че седни де! Не, навън да излезем, под бряста да поседнем.

— Ще си ходя аз…

— Не, почакай! — каза настойчиво Докуша и лицето му се промени. Бръкна в едно долапче и извади половинкилограмова бутилка с ракия. — Искам да пийнем малко ракийка, така, за…

— Ще черпиш, няма как.

— А, не за черпня, а тъй, да пийнем ми се ще.

— Белки ти пиеш ракия? Не съм те видял…

— Не пия аз, глътка не слагам в уста, но сега ще пия — каза Докуша и поведе госта си под високия бряст. Там имаше грубо скована пейка.

Още като седнаха, той подаде бутилката на Христан и после сам отпи няколко големи глътки. Изпъкналите му очи се насълзиха, намръщи се и пак пи. Той бе неспокоен за нещо, но Христан не го забелязваше и го разпитваше за работата. Най-после, когато преполови бутилката, Докуша я остави на земята до дънера на бряста и помръдна с рамене.

— Взех, че я купих тази пущина…

— Коя?

— Ракията. От месец стои тук. Все се каня да… — Докуша замълча и бегло погледна Христан право в очите. — Все се каня, значик, да кажа… Езикът ми май надебеля… Туйнак… дето ядох кокошките.

— Какви кокошки?

— Ей тези, дето ги гледаш, кооперативните, общите. Ядох ги, значик, на скъсване. Туйто.

— Ти да не се напи? — каза Христан и се взря в лицето му. — Май че те хвана ракията!

— Не… е, хвана ме малко. Нали затова я пих, да ме хване, че да ми се отпусне сърцето. Аз, братенце, крадох и ядох от общите кокошки! Разбра ли хубаво? Тридесет и две изядох. Ох, олекна ми на сърцето, олекна ми, сякаш отново се родих! — извика Докуша и се удари по гърдите. — Не вярваш ли? Е, твоя си работак! Аз да ти кажа, да хвърля камък от сърцето си, пък ти, ако щеш, вярвай. Така… Гледам веднъж, една кокошка паднала кой знае как в коритото и се дави. Взех я, опипах я — умира. Откъснах главата й да не умре мърцина и я сложих в стаичката. Вечерта жената дойде да ми донесе храна. Тикнах кокошката в престилката й и заръчах да я сготви. Като си отидох другата вечер вкъщи, какво да гледам! Моите лисичета се навъртели около софрата и лапат, та ушите им плющят. Кога бяха хапнали кокоше месце, горките, кога бяхме хапнали и ние с жената! От Великден на Великден. Развеселиха се лисичетата ми, очичките им светнаха, да ги гледаш и да не им се нарадваш. Тате, думат, дай още кокошчици. И аз давам. Една „падне“ в коритото, друга в реката, трета се „накокошини“ — болна, значик, дай да я махнем да не зарази другите. Зоотехничето от Житница беше ми казало: „Видиш ли някоя да се умърлуши, отделяй я от другите. Почне ли да мре, режи й краката и ми ги донасяй!“ Вяра ми има човекът и през ум не му минава, че аз мога да го мамя, нали съм пусто ударник в околията. Кога крака му нося за отчитане, кога премълча — почнах през ден, през два да слагам в престилката на жената. За отчетност не мислех. Никой не можеше ме хвана. Защото вие ми речете: искаме толкова яйца, аз давам сто повече. Речете: дай толкова пилета, аз отгледам повече. Иде ми отръки тая работа, сякаш за птицевъд съм роден. От наднорменото наднормено изкарвам, а за него никой не мисли. Него аз за себе си го вземах. Защо да не го взема? Нали затуй строим социализма, братенце, за бедните! Да се облекат хубаво, да се нахранят. Богатите ядоха и пиха някога, сега ние ще ядем и пием… — Докуша отпи още няколко глътки ракия, остави бутилката до краката си и продължи: — Да не мислиш, че ти разказвам това, защото сте решили да ми помогнете за къщата? А, не! Толкоз години живях в оная дупка, още толкоз ще живея. Сърцето почна да ме боли, братенце, сърцето, значик. И най-много ме болеше сутрин рано, когато почне да изгрява слънцето. Ти идвал ли си тук, да речем, когато изгрява слънцето? Не си идвал… Извият кръшни гласове петлите, та запеят, а гората подема гласовете им, по десет пъти ги повтаря. Сякаш не петлите, а тя пее. Ставам, спирам се пред вратата и гледам как изгрява слънцето. Цялата гора мълчи, мълчат полето, реката, блатата, тревичките… А то се издига над гората като голям жълтък и тогава всичко оживява. Пукат тревичките, радостно пее рекичката, зашумяват брезичките… Да, брезичките. Те бяха три, а сега са две. Взех брадвата и отсякох едната. Очите ми вадеше тя, в сърцето ми бъркаше. Сутрин изляза на двора, пусна кокошките из люцерната и погледна наоколо. Всичко окъпано в златна роса, всичко чисто… рай, братенце. А трите брезички, застанали на брега като три тънкоснаги девойки, трепкат, шепнат си нещо и право в мене гледат: „Крадеш, значик — ми думат и сякаш от мене се срамят. — В рая стоиш и крадеш от общото, и лъжеш хората. Как посягаш на тия бели кокошчици и с черни ръце живота им вземаш!“ Не искам да ги гледам, а очите ми все по тях се лепят. И така всяка сутрин, всеки ден. Най-после не изтраях, грабнах брадвата и трае, трае… крайната брезичка. Тя потрепера, зарони листа и падна в реката. Погледнах — от стеблото и сълзи извират. Плаче. Ослушах се, чувам, тих плач наоколо се носи. Не плач, а някаква тъжна песен. Стори ми се, че всичко наоколо плаче за брезичката. Повлякох я към гората, оставих я там и се върнах. На другите не посмях да посегна. Та оттогава, братенце, нещо стана в мене, ей тука, значик! Че няма да крада вече, няма, но как да отворя уста някому да се изприкажа, грех от сърцето си да махна? Колко пъти тръгвах към село при ръководството да отида и да си призная, но пак се връщах назад, не ми стигаше кураж. Купих тая пущина, скрих шишето в долапа и си думам: ще се напия, да взема кураж, па тогаз ще кажа. Нека ме осъдят, значик, нека ме изгонят от птицефермата. Не съм аз човек вечек, щом на природата вдигнах ръка! Брат си може да мразиш, майка си, но природата намразиш ли, не си човек, и туйто!… — Докуша млъкна, загледа се в двете брезички и додаде: — Та така, значик…

Дърводелецът извади от джоба си дебел плосък молив и почна да пише нещо върху пейката.

— Ето ти сметката за къщата — каза той и стана. — Тухлите и зидането ще ти струват четири хиляди и осемстотин лева. Стопанството ти ги дава в тригодишен безлихвен заем. Остани със здраве!

Той тръгна покрай реката, прескочи на отвъдния бряг и се отправи към село. Лицето му бе озарено от тиха радостна усмивка.