Ивайло Петров
Мъртво вълнение (17)

17

Най-после стана това, което от няколко месеца държеше в тревога Догановото семейство. Управителният съвет на стопанството тури ръка на златния му имот и му даде земя, камениста и мършава, в края на селското землище. Тоя ден времето бе хубаво и къщата се опразни от сутринта. По-големият син Юрдан запрегна конете преди изгрев-слънце и замина за града по кираджилък. Мануш возеше овче гюбре на нивата покрай реката. Снахите изнесоха чергите, отупаха ги и се заловиха да ги изперат.

Старият Доган облече късото си кожухче и излезе на пруста. От рождение не знаеше какво е болест, но тази зима една силна настинка го събори на легло. Синовете му доведоха лекар от града. Той го прегледа, даде му разни лекарства и му поръча да яде силна храна. Догана пази цяла зима стаята, облечен във вълнена фланела и обут в дебели чорапи. Снахите му готвеха отделно, угаждаха му и му се караха като на дете, щом поискаше да мръдне от къщи. Той не бе лаком и капризен като други старци. Хранеше се прилично и чисто, пазеше дрехите си и тихичко си стоеше на кревата. Като се стопли времето, почна да гледа навън и да нервничи. Днес реши да поизлезе. Страхуваше се от снахите да не го сгълчат, но като ги видя залисани около коритото, слезе бавно по стълбите и се мушна под навеса. Там имаше разсъхнати бъчви, един счупен ярем, няколко ръждясали колела от плуг и разни други вехтории. Догана се наведе, повдигна счупения ярем и го изправи до стената. Виеше му се свят от дългото лежане, но продължаваше да се щура из вехториите и да си търси работа. Изправяше се да почине и гледаше с присвити очи окъпания в слънце двор. Там по-малкият му син Мануш, съблечен по риза и гологлав, забиваше вилата в гюбрето и го хвърляше в колата. В краката му ровеха кокошки и се караха за някое червейче. От торището димеше тънка бяла пара и се пилееше наоколо. Догана вдишваше топлата сладка миризма и усещаше как отслабналото му тяло се опива и съживява. „Тодоре, сега ти се размина, ама да видим допъти няма ли да скочиш в гроба!“ — каза си той. Като гледаше черната шупнала земя в градината и кадифените пъпки на дърветата, за първи път се уплаши от смъртта и се почувства слаб и немощен да се бори с нея. „Малко живее човекът, малко… Ей го този орех. Внуците ми до десето коляно ще почиват под неговата сянка. Орех! А човекът, който всичко знае и всичко е направил на този свят, не живее колкото една нищо и никаква гарга!“

Докато си мислеше така, Догана видя снаха си Юрданица да влиза в двора с кобилица на рамо. Тя като че бе разтревожена за нещо. От менците й се лискаше вода и се точеше на дълги позлатени струи. Каза нещо на Мануш и отиде при етърва си. Мануш захвърли вилата, грабна палтото си от плета и вървешком го облече. Кокошките се разбягаха встрани. Петелът изкърка тревожно и приплесна с криле. Догана излезе от навеса и попита:

— Какво има, какво е станало?

— Онези мискини влезли в нашето, какво!

— Кой ти каза?

— Буля. Жените приказвали на чешмата.

Двете снахи се бяха изправили една до друга. По-младата. Калинка, която щеше да ражда скоро, бе сложила ръце на корема си, сякаш да се предварди от нещо. По лицето й, сега още по-разхубавено, бе изписана детска уплаха и недоумение. Юрданица държеше кобилицата и стискаше злобно уста.

Мануш взе тежкия дрянов бастун на баща си и като псуваше и се заканваше някому, скочи през оградата и тръгна през градината. Догана го знаеше какъв е буен и страшен, кога се разгневи. Уплаши се да не стори някоя беля и извика след него:

— Къде отиваш? Чакай!…

Мануш се поспря и изръмжа нещо.

— И аз ще дойда с тебе. Защо си грабнал този бастун? Ще се биеш ли? Тя с бой не става. Ако им удариш един, ще ти ударят сто и под съд ще те дадат. Дай бастуна да се подпирам, че капнах!…

— На ти го! — сопна се Мануш и избърза напред.

По средата на техния имот се виждаше тясна ивица угар. Браздите бяха пресни и дълбоки. Там, дето се губеше краят на угарта, ореше трактор. Мануш го гледаше с пламнали очи и нетърпеливо пристъпваше на място. Когато тракторът наближи десетина метра, той вдигна ръка и извика:

— Стой!

Трактористът понамали скоростта, ала не спря. Показа се ухилен през кабинката и го попита с глава какво иска. Мануш скочи на стъпалата и го хвана за шията. Момъкът отблъсна ръката му.

— Махай се оттука, че ще те прасна с ключа!

Мануш, разярен, отвори кабинката, измъкна го и го хвърли като парцал на земята. Момъкът се изправи на колене, гледаше смутено и не знаеше какво да прави.

— Кой ти каза да ореш тука?

— Председателят… Марин.

— Още сега да се махаш!

Момъкът се окопити и запали загасналия мотор.

— Гледай си работата, момче! — каза му Догана и вдигна бастуна срещу сина си: — Тръгвай да си вървим, пред хората няма да ме срамиш.

Мануш изкриви лице и рязко се извърна назад. Като повървяха донякъде, погледна към нивата и каза:

— Аз на тоя Марин ще му светя маслото! Ще го науча как се взема чужд имот!

— Не дрънкай, дето няма да го бъде — скара му се Догана. — Ако ставаше с бой, хората щяха да се изпотрепят. Дигнеш ли ръка на някого, ще си почерниш къщата. Хич да не ти минават такива мисли през ума!

— Ще видим!…

Юрдан се върна от града по тъмно. Юрданица чу каруцата и излезе да му отвори портата. Докато разпрягаха, тя му разказа какво се е случило през деня. Юрдан настани конете и влезе вкъщи. Лицето му бе ожулено от вятъра и слънцето. Хвърли каскета в ръцете на жена си и седна. Никой не го запита как е прекарал деня, уморен ли е, или гладен. И децата, които други път го гледаха в ръцете за армаган, сега стояха настрани, неловко смълчани. Юрдан извади от джоба си една книжна кесийка с бонбони и я остави на масата. Децата гледаха бонбоните със светнали очи, но не се решаваха да посегнат. Най-после Минка, още глупава и лакома, взе кесийката и я сложи на полата си. Тодорчо я погледна презрително и се отвърна от нея, като че искаше да й каже: „Сега всички мислят за имота, а ти бонбони лапаш!“ Подпря бузата си с длан, както бе направил баща му, намръщи се като него и на мургавото му догановско челце се появи една отвесна бръчка.

Калинка слагаше вечерята и пазеше да не тракне някоя съдина. Като нареди трапезата, тя не се реши да покани другите за вечеря и приседна зад печката.

— Е, изчекаха ни земята тез хайдути, а! — каза Юрдан с упрек към всички, като че те бяха изтървали имота в негово отсъствие.

— Да им се спре на гърлото! — обади се жена му.

— Ще има да чакаш. Гладният от чуждото не се задавя.

— Да не мислиш, че ако беше тука, щеше да го увардиш? — каза Мануш и погледна неприязнено брата си.

— А, ще го увардя! Тати им го хариза още през есента. Да не беше подписвал протокола за замяната, щяха да се позапънат… Той се уплаши…

Всички знаеха как баща им бе подписал протокола за замяната на имота, защото по това време бяха луди от мъка и омраза към стопанството. Сега нямаше на кого да излеят гнева си и натякваха на стария. И това бе жестоко. Това бе признак, че той няма вече предишната си власт над семейството. Догана виждаше, че от ден на ден единството на челядта му се руши под напора на външни сили, и дълбоко страдаше. Докачаше се от натякванията на синовете си и мислеше огорчен: „Доживях да чуя кавги в къщата си!“ Той бе слаб да хване както преди кормилото, съзнаваше безсилието си и се поддаваше на гнева им. И сега не се сдържа и почна да ги хока:

— Не знаете какво дрънкате!… Можех ли да остана като клин в средата на блока им! Кой ще те държи там? Казваха ми хората: или при нас, или имота. Вий какво рекохте тогава? На камък ще сеем, в стопанството не влизаме. Сега на мене се сърдите…

Извади кърпа и избърса челото си. В посивелите му очи тлееше огън, който го гореше отвътре.

— Всичкото Марин го направи, неговата!… — изпсува Мануш и удари по масата.

Жените и децата наведоха глави. За първи път някой от мъжете си позволяваше да напсува така грубо и цинично пред семейство и баща, и то на софрата. Старият въздъхна и се поизвърна към стената. Тази псувня още повече оскърби достойнството му.

— И Марин е маша. Каквото му заповядат, туй прави.

— Той е председател, неговата дума се чува. Можеше да посочи друга земя за блокиране. А защо не ни даде същата категория?

— Да повикаме съд — каза Юрдан.

Мануш го погледна с ядовита усмивка.

— И съдът е техен, и законите са техни. Ако поискат, и дрехите ти от гърба ще смъкнат. Няма кой да те защити. Ех!…

— Хайде да ядем, че всичко изстина — каза Юрданица и бутна едно парче хляб към мъжа си. — Деца, елате насам, че прегладняхте!

Седнаха около масата, но никой не яде. Само децата раздрънкаха вилици и лъжици, ала скоро и те се отдръпнаха от трапезата.

— Вървете си лягайте! — каза Мануш на жените, като че му бе противно да ги гледа.

Жените разчистиха масата и се прибраха горе с децата. Тримата мъже останаха сами. Лицата им бяха почернели и мрачни.

— Ще я караме, както Бог даде — въздъхна по едно време Догана. — И да мислим, и да не мислим, все това…