Ивайло Петров
Мъртво вълнение (7)

7

В полунощ агитаторите се събраха в партийния клуб да отчетат резултатите от агитацията. В други вечери тези сбирки бяха оживени. Всички разказваха и се шегуваха с приключенията си на „частния сектор“. Сега мълчаха. Едни дремеха по столовете, други стояха прави до вратата, готови да си тръгнат за вкъщи.

— Има ли нови кандидати за стопанството? — зададе обичайния си въпрос Бойчански.

— Този път съм празен — каза сърдито един дребен мъж. — Ченето ми се откачи да говоря.

— А мене ме изгониха! — обади се друг. — „Кучето ми, казва, пресипна да ви лае. Не му остана глас. Защо ми е нямо куче? Ще му храсна, казва, някой кол и ще си намеря друго.“

Дянко бригадирът протегна напред дългите си ръце и извика:

— Нека ме гони, но да не ме обижда!

— Кой бе?

— Петко Барабанов. „Махай се от къщата ми, казва, скопен бик, ялов овен и тъй нататък! Най-напред, казва, направи дете на жена си, че тогава ела да ми даваш ум.“

Агитаторите, макар и уморени, прихнаха да се смеят. Дянко намръщи евнушеското си лице и каза:

— В частните ми интимности се бърка човекът! Ще му дам да се разбере!

— Не знаеш ли да му запушиш устата? — каза някой. — Поискай да опиташ дъщеря му. Ако не хване, тогава да каже, че си скопен!

Агитаторите, вече разсънени, отново се разсмяха.

— Да си кажа правичката — додаде Дянко, — вече не ми се ходи по чуждите къщи. Денем работя, вечер лягам след полунощ. И хората не оставям да спят. Пъдят ме, обиждат ме…

Христан Николов свали очилата си и като ги бършеше в ревера на дочената си куртка, каза в настъпилата тишина:

— Започнахме да прекаляваме с нашата агитация. Заприличахме на наказателен взвод. Да отдъхнем малко, че пак да започнем!

Бойчански седеше зад масата, покрита с тъмночервено хасе — място, което никой не объркваше да вземе вместо него дори в неофициални случаи като сегашния. Надигна глава и огледа малкия салон със замрежени очи, както учителят търси провинилия се ученик.

— Какво искаш да кажеш? — попита той, без да се обръща към някого.

Христан разбра, че въпросът е отправен към него. Сложи очилата си и като съзираше смътния образ на Бойчански през стъклата, каза бавно и малко неспокойно:

— Искам да кажа, че хората се измориха.

— Лично ти?

— Лично аз не!

— Няма защо да бърбориш от името на другите!

Двамата ръководители бяха спорили много пъти по този тактически въпрос и не бяха постигнали съгласие. В противен случай Бойчански, който пазеше авторитета на партийната организация като „зеницата на окото“, не би си позволил да отправи такава обидна реплика на партийния секретар. Разногласието им бе се изострило до такава степен, че Бойчански се принуди да го направи достояние на агитаторския колектив. Той се изправи зад масата и говори четвърт час за историческата задача, която е поел колективът — привличането на бедните и средни стопани в кооперативното стопанство. Можем ли да се откажем от тази задача? Не можем. Можем ли да измамим доверието на партията и да се огънем пред трудностите? Не можем. Никой не ни дава това право…

— Частната собственост трябва да се ликвидира! — плахо го подкрепи Динчо Димянов. Той искаше да говори още, но няколко души едновременно го засякоха:

— Накарай баща си да влезе в стопанството!

— Лесно е да ликвидираш чуждата собственост!

— Оставете баща ми, той е улав…

— А ти не си ли син на баща си? Да не те е правил Тодю малоумният?

Агитаторите заспориха и почнаха да се карат. Бойчански нервно барабанеше с пръсти по масата. Посивелият трапец на мустаците му непрекъснато изменяше формата си. Той бе уморен повече от другите, ала не допускаше, че трябва да се отпуснат ръце, и не можеше да прости тая мисъл на Христан. „Дърводелецът не е на мястото си — мислеше той и му се струваше, че Христан винаги е имал «особено» мнение по много общоселски и партийни въпроси, внасял е раздвоение в партийната организация. — Няма огън в него, няма партийна страст. Каквато наредба изпратят отгоре, той я чете с червен молив. Подчертава, съмнява се, че горе може да има по-умни от него. Ето и сега! Вместо да се проникне от съзнанието, че масовизацията е най-важната и неотложна задача на партията, той играе на либерализъм. Трябва ли да му простя тая игра? Не! Ще го разкритикувам по комунистически — сурово, но другарски.“

Когато стана да говори и зърна олиселия лоб на дърводелеца, Бойчански изпита към него неприязън и недоверие. Този мъничък и хитър селянин често си бе позволявал да го критикува насаме и пред други хора. Защитаваше дребнавите им интереси и ги спечелваше на своя страна. Минаваше за умен и справедлив, а всъщност спекулираше с тяхното невежество. Осеновчани казваха за него, че носи „глава“ на раменете си, смятаха го за „свой“ самоук интелигент и се гордееха, че той може да спори с най-учените хора на селото или да решава задачи с две и три неизвестни без всякакви формули. За да поддържа авторитета си сред тия хора, той бе готов да слезе до нивото на техния манталитет и да остави на заден план делото на партията. Някога Бойчански сам се бе възхищавал от природната интелигентност на този дърводелец, но сега ненавиждаше склонността му да „разсъждава“. Защото този самоук „аритметик“ на Осеново си въобразяваше, че наистина е интелигентен, играеше ролята на народен мъдрец и най-безцеремонно критикуваше някои мероприятия на партията. Какъв комунист е той, щом си позволява да критикува постановленията и задачите на своята партия?

Бойчански дълго време се бе съмнявал в партийната чистота на Христан, но тая вечер неговото съмнение се оправда докрай. Двубоят, който двамата водеха помежду си от няколко години с леки закачки и двусмислени шеги, най-после трябваше да се състои. Реши да критикува дърводелеца и да изтъкне неговите грешки, без да влага „личен елемент“. Но като взе думата, той не успя да скрие недоверието си към него, не заговори строго и принципно, както му повеляваше дългът на комунист, а почна да го иронизира:

— Ето, другари — той посочи Христан с показалеца си от горе на долу, като че искаше да го клъвне по олисялото теме, — как нашият партиен секретар разколебава агитаторския колектив. Не е ли срамно за нашата партийна организация, че не друг, а той милее за спокойствието на някои стопани? С една ръка ги потупва съчувствено по рамото, жали ги, а с другата уж ги тегли към нас. Помислете си, значи, сто години и тогава елате да станете кооператори. Един век е достатъчен, нали? — Убийствена усмивка се появи по лицето на Бойчански и веднага изчезна. Той вдигна ръка и показалецът му прониза въздуха като щик. — Такъв е подходът на нашия партиен секретар. Но тоя подход, другари, не е наш, комунистически, а дребнобуржоазен. Това е хленчене пред трудностите!… Това е пораженство!

— Не се ли увличаш? — извика Велчо Табакерата. — Не вадиш ли стар пищов?

— Правя изводи, като изхождам от политиката на партията!

— А какви са тия изводи за Христан! — извика отново Табакерата и поиска думата.

— Чух една думичка — почна Велчо, като хвана облегалката на предния стол и се изпъчи, — по-ра-жен-ство! Тая думичка, другари, ме обижда. Не съм съгласен с другаря Бойчански, че другарят Христан е пораженец, а и ние покрай него. Ние сме комунисти, обаче между нас поначало няма такива. Но, както казва другарят Христан Николов, трябва да се замислим дали не пресилваме, тоест не прекаляваме, с нашата агитация. В смисъл, значи, че хората почнаха да ни пъдят от къщите си и да ни мразят. Не им даваме да спят. С други думи казано, стана нахално от наша страна. Искам да натъкна тоя факт на вниманието на другаря Бойчански, който си позволява да ни нарича разни… и прочее. Аз например мразя частната собственост, защото ми е смукала кръвта като пиявица, но като имам напредвид факта, че ние сме комунисти и не бива да насилваме народа, правя съответния извод, тоест че така повече не може. С други думи, това е моето изказване.

— Не си прав, Велчо! — каза му Бойчански. — И ти се водиш по неговия ум.

— Чуваш ли се какво говориш бе, Ради? — каза Христан развълнуван, без да става от мястото си. — Каква е тая дребнобуржоазна фирма, дето ми я окачи на дюкяна?

— Казах, че хленчиш.

— Нарече ме и пораженец! Всички чуха. Защо? Защото казвам, че не бива да насилваме хората. Ще се озлобят срещу нас.

— Ти нашата агитация насилие ли наричаш? — прекъсна го бързо Бойчански. — Според теб излиза, че партията ни кара да вършим насилие. Не, ние не вършим насилие.

— Както сме започнали, ще извършим — каза Христан и стана прав. — И няма защо да се криеш зад партията и да ме плашиш с нея. Партията ни даде много ясни указания да разясняваме нашата стопанска политика така, че селяните да дойдат при нас доброволно. И те дойдоха. До този момент половината от селото е кооперирано. И останалите стопани ще дойдат. Нашите успехи ще ги привлекат. А ти нямаш търпение. Ти нервничиш, а напоследък почваш да заплашваш хората.

Бойчански чукна с длан по масата:

— Не е вярно!

— Чух с ушите си, като заплашваше Стоян Джелепов, че ако не влезе в стопанството, ще изключат момчето му от гимназията.

— И това ли смяташ за насилие?

— А какво е според теб насилие? Да затвориш човека и да го налагаш с пръчки по гол задник? А да го държиш двадесет нощи без сън, да го тревожиш, да го изтезаваш душевно, не е ли насилие?

— Не, не и не! — извика патетично Бойчански. — Ето това е ненаше, нездраво разбиране на комунистическата агитация. Ето защо ти наричаше нашата агитаторска група наказателен взвод. И за това ще отговаряш, където трябва!

— Няма защо да ме плашиш, не съм заек!

Агитаторите се извърнаха към Христан и го загледаха. Той действително не бе заек, ала не беше и лъв да се бори с Бойчански. Беше два пъти по-дребен от него, с остро птиче лице и несъразмерни за тялото му ръце, които висяха с голяма сила към пода. Но позата му бе нападателна. Стоеше разкрачен, с устремена напред и наведена встрани глава като козел, който се готви да скочи.

— Хайде сега, не се карайте! — каза примирително бай Марин, председателят на стопанството, който досега мълчеше и не вземаше страна в спора. — Утре, на пресен ум, ще видим кой крив, кой прав.

Той стана и се упъти към вратата. След него излязоха и другите, като продължаваха спора между Христан и Бойчански на улицата. Бойчански си тръгна за вкъщи сам. Злоба бушуваше в гърдите му. Яд го бе, че не съумя да постави дърводелеца на мястото му. „Не е късно — казваше си той, като крачеше покрай тъмните огради, — ще му дам заслуженото!“ Всъщност той не очакваше от дърводелеца това твърдо упорство. Защо говори за насилие сега, в разгара на масовизацията? Случайно или обмислено? С каква цел?