Ивайло Петров
Мъртво вълнение (34)

34

Догановите наблюдаваха събитията в село отстрани и ги тълкуваха всеки посвоему. Мануш бе изненадан от бунта на кооператорите. Макар да бе накърнен и обиден от управата на стопанството и лично от Бойчански, той не оправдаваше съпротивата на селяните. Според него те можеха да протестират по друг начин и по друго време, но не и по жътва, за сметка на хляба. Като минаваше покрай обширните кооперативни ниви и гледаше как житата се диплят от лекия повей на вятъра, как тежките зърна се ронят по земята, той изпитваше мъка, че хлябът, отглеждан с толкова труд, пада и гине в земята. Не жалеше кооператорите, но и не злорадстваше от тяхната загуба. Мъчно му бе за хляба, без да знае нищо, и това бе едничкото чувство, което го вълнуваше по време на събитията. Понякога му минаваше през ум да вземе сърпа и паламарката и да отиде на нивата заедно с ония кооператори, които не се бунтуваха, и да покаже как се жъне и как се прибира такава хубава реколта на ония, които се бунтуваха. Това бе желание, породено само от страстта към труда, и ако не бе така горд и честолюбив, сигурно щеше да отиде на чуждата нива.

Юрдан открито злорадстваше. Ехидната и плаха усмивчица, която напоследък бе придобил, сега не слизаше от лицето му. Цял превърнат на слух и зрение, той се въртеше из двора и надничаше през портата да види и чуе как се развива революцията. Той вярваше, че е започнала повсеместна революция, ала не смееше да излезе навън и да се присъедини към бунтарите. „И пръст да не помръдна за новата власт, тя пак ще ме облажи. Всички знаят как пострадаха Догановите“ — мислеше Юрдан и готвеше на всекиго от „сегашните“ съответното наказание. За човек като него, пострадал от сегашната власт, бе трудно да се въздържи да грабне един кол и да нанесе последния удар. Но кошмарният страх бе изпълнил цялото му същество и не му даваше покой. Той се усмихваше и потриваше ръце, но вътрешно трепереше като трескав. А вечер, както и по-рано, сънуваше, че къщата им гори и Бойчански усмихнат сочи пожара. Към този сън се прибавиха още няколко, и то по-страшни. След като отминеше пожарът на къщата, Юрдан се виждаше окачен на въже, а Бойчански ритваше сандъка под краката му. Или пък го връзваха за краката и го пускаха в някаква яма така, че устата му се пълнеше с пръст и го задушаваше. Всъщност той не спеше, а сънуваше кошмари. Страхът не го напускаше и денем, особено когато разбра, че бунтът не е никакъв бунт, а протест против Бойчански. Не можеше ли Бойчански да си науми, че „в тая работа имат пръст и Догановите“? „Ако си науми това (а от него всичко може да се очаква), тогава. Юрдане, вземай сбогом със своите и — към онова местенце, където вече беше веднъж. Само че тоя път май няма да се отървеш лесно. Тоя път работата е по-сложна. За бунтове и разни протести лепват най-малко петнадесет годинки…“

Така че събитията в селото, вместо да зарадват Юрдан, в края на краищата го уплашиха. Страхът се изписа по лицето му така, че Мануш просто не можеше да познае брат си. Нямаше го вече онзи Юрдан, по-възрастния син на Тодор Догана. Горд, честолюбив и самостоятелен, който внушаваше уважение както с външността си, така и с добродетелите си на работлив и честен човек. Сега имаше един отслабнал от нечисти терзания Юрдан, подгърбен, постоянно застанал нащрек, с плаха и нечиста усмивчица на уста. Вървеше предпазливо и говореше тихичко.

— Аха, значи, ти така, а? — подхилваше се той на Мануш. — Значи, ако не те е някак си срам де, ще грабнеш сърпа и — на тяхната нива! Дотам можеш да я докараш, а?

И докато се присмиваше на брат си, че му е жал за хляба, който се рони на вятъра, Юрдан реши да отиде със сърп на кооперативната нива. Ден, два, не повече. Да го видят всички, да го види и запомни Бойчански. Какъвто и да е той, но няма да забрави, че в такива тежки дни, когато другарите са му обърнали гръб. Юрдан Доганов, частникът, е отишъл да спасява кооперативния имот, тоест да помага на самия Бойчански.

Юрдан реши да отиде на кооперативната нива, ала не отиде направо там, а се отби при Бойчански да иска „разрешение“ от него, да набие като гвоздей в паметта му своя благороден жест. Докато вървеше към селсъвета, той трепереше, защото отдавна не можеше да понася равнодушно погледа на Бойчански. Срещна го на ъгъла в първата улица. Бойчански не повярва, че Юрдан иска да говори с него, и се спря с нежелание. Като видя хитрата и както му се стори, ехидна усмивчица на Юрдан, през главата му минаха много неприятни мисли. Първата мисъл бе, че онзи иска да му говори нещо във връзка с отношенията на Киро и Славина. Това бе достатъчно, за да кипне от омраза. „Какво, да не идва да се сватосва, да не би да са раздрънкали из село, че техният син е опозорил дъщеря ми?“

— Такова бе, Раде… — започна Юрдан, без да го гледа в очите. Той бе жалък, но Бойчански тълкуваше състоянието му по-другояче. В усмивчицата му виждаше не страх и тревога, а мръсната гордост на селския баща, чийто син, виждате ли, завъртял ума на дъщерята… чия дъщеря, мислите — на Бойчански. И не само ума й завъртял, а има и нещичко черно на бяло. Ехе!

— Казвай! — изръмжа Бойчански.

— Рекох да помогна и аз. Ти може да мислиш каквото си искаш за нас, разни народни убийци да наричаш, то си е твоя работа. Но аз искам да помогна честно, защото, като гледам, сърцето ми се свива. Било що било, нека му турим кръст.

Бойчански не разбираше какво иска да му каже Юрдан и го гледаше с все по-нарастващо презрение. Най-после направи нервен тик с глава и извика:

— Какво бърбориш ти бе! За каква помощ?

— Като гледам как се рони хлябът на нивата без сърп и паламарка, сърцето ме боли. Ще разрешиш ли, значи, да отида да жъна на вашата нива де…

Бойчански го слушаше и се чудеше как може този човек да си позволи такава дързост. Да иска „разрешение“ от него като председател на селсъвета не други път, а тъкмо днес, когато бе свален от поста си и цялото село го знае. Не е ли това нагла подигравка, не е ли предизвикателство! Бойчански едва ли щеше така много да съжалява някога, че загуби властта си над хората, както сега, когато гледаше пред себе си ехидната усмивчица на този човек, когото мразеше повече от всичко.

— Слушай! — каза той и лицето му побеля като вар. — Да се махаш веднага, защото ще те застрелям. И да знаеш, че още съжалявам, задето не настоях, където трябваше, да ви тикнат в затвора. Но още не се е разминало, разбра ли?

Юрдан също побеля и заднишком се оттегли. Вървеше към дома си като попарен и не можеше да повярва на ушите си. Макар да бе се превърнал на слух и зрение тази сутрин, все пак не бе успял да научи новината за уволнението на Бойчански. Той бе така уплашен, че не можеше да скрие нищо от Мануш.

— Ей, че плюнка си станал! — каза Мануш, като го гледаше с презрение. Той отдавна наблюдаваше промяната у брат си и никак не проумяваше на какво се дължи тя. Отдаваше я на неговия пресметлив нрав и повече го ненавиждаше. — Мижитурка си ти! Нищо човешко не е останало у тебе!

— Защо, защо? — бързо подхвана Юрдан. — Защото се страхувам ли? Човекът върви по следите ни като копой, а ти ще ми разправяш за разни плюнки и мижитурки. Разправяй си ти!

— Той си изпя песента, а ти ходиш да му се усукваш. Какво ли ще правиш пред новия председател, а?

Юрдан бе искрено изненадан, като научи, че Бойчански не е вече председател на селсъвета, и малко се поуспокои. Все пак страхът не го напущаше напълно.

— Знаеш ли дърводелецът какво разправяше веднъж на едно събрание? Бистреше политиката де. Англичаните, казва, имат две партии, не знам какви ги каза там… Та те, казва, идват на власт една след друга, но са си едно и също нещо. Смяна на правителството има само за очи… И нашите са така. Днес един е на пост, утре друг, но политиката им е една и съща. Този дърводелец няма да обърне друга политика. А щом е така, от него ще очакваш същото… Зелен си ти още, не ги разбираш тия работи.

Портата скръцна и в двора влезе Тодю малоумният. Овчият му калпак бе нахлузен до веждите, пъстрата торба висеше до коленете. От антерията му се подаваха висулки дреб. Юрдан, както винаги, го гледаше с погнуса.

— Хвърли тая пущина от главата си, ще изгориш!

— Кучето не си хвърля козината и зиме, и лете! — каза Тодю и се засмя високо и превзето. Студените му очички блуждаеха нейде встрани. Той никога не гледаше онзи, с когото разговаряше.

— Кой те премени пак? — каза Юрдан, като го разглеждаше с насмешка.

— Баба Лефтерия ми даде антерия. Бог милей за Тодя, затуй гол не ходя. На всички добро струвам и не се преструвам.

— Какво чучело си ти!

— Хайде, не закачай човека — каза Мануш. — Гладен ли си, дядо Тодьо?

— Ако не за корема, за торбата ще взема! — каза Тодю и размаха тоягата си към одаята, където спеше вечер.

След смъртта на стария трябваше да напъдят Тодю, както го напъждаха всички хора. Тодю сам очакваше това и когато Юрдан и Мануш се върнаха от града, започна да събира багажа си в торбата. Най-много се страхуваше от Мануш. Вечер се връщаше тихичко и лягаше под навеса, а сутрин ставаше рано и се запиляваше из село. Но една вечер Мануш сам отиде при него и го накара да си легне в одаята. Това бе малка постройка, замазана с жълта пръст. Имаше две стаички. Едната служеше за килер, другата за лятна кухня. След смъртта на стария започнаха да готвят в неговата стая и лятната кухня стоеше празна. Мануш скова тесен креват от дъбови дъски и накара Калинка да му сложи матрак със слама. Така приготвиха легло за Тодю. Отпървом и Мануш се гнусеше от него, но отпосле почна да го жали. „И той душа носи — казваше на Калинка, — не е хубаво да се търкаля като куче по двора. Няма да ни подяде. Каквото без него, такова и с него.“

И жените жалеха Тодю. Даваха му храна, изкърпваха дрехите му, подмитаха стаята му. Не забравяха, че през ония дни, когато бяха сам-сами в цялото село, Тодю им дойде на помощ. Калинка се боеше от него. Ако се случеше да мине вечер покрай одаята, тя виждаше през прозорчето как Тодю седи на кревата като вдървен и гледа в стената с празен поглед. Или пък стои пред торбата си и вади от нея разни дреболии: агнешки кокалчета, дрипи, железца и разни ненужни вещи, които събира по пътищата. Понякога се изправя пред малката иконичка, която Юрданица бе окачила на стената, гледа я с часове и се кръсти с бързи и небрежни движения. Ляга си, както е облечен — с цървулите, с антерията, калпака и торбата през рамо. Само тоягата му стои изправена на стената. Лежи като мъртвец и гледа тавана с будни очи. „Спи или мисли за нещо? За какво мисли? Имал ли е някога близки, жена, деца?“ — питаше се Калинка и бързаше да отмине одаята. В живота на малоумния имаше нещо тайнствено и необяснимо, което изпълваше нежната й душа със смут и страх. Но тя се грижеше за Тодю и винаги, когато му направеше някоя услуга, изпитваше тиха и дълбока радост.

Само Юрдан не можеше да го понася и се заканваше да го изгони.

— Жив въшкарник! — каза той, като го гледаше в гърба и се усмихваше кисело. — Нека се скита из село! Не го ща в двора си!

— Остави човека! И той душа носи.

— И гърло носи.

— Де, де! И комат хляб ти се свиди.

— Не ми се свиди, а го нямам. Тази година и за комат не изкарахме. Трябва да купуваме.

— Няма да умрем гладни.

— Ти все много знаеш. Все ги вършиш едни, та после… всички си бием главата!

— Какви ги върша, кажи де! — викна неочаквано Мануш и пребледня. — Кажи, че съм убиец! Да, аз имам вина за убийството, защото вярвах, че така ще се спасим. Но аз не исках баща ни да умре. Исках сам да убия! Кръвта ми го искаше. Ръцете ми сами посягаха за ножа. Кой можеше да ми попречи да убия? Никой. Тате прибърза, за да ме спаси от грях. Отнесе греха, а на мене остави страданието. Два човешки живота погинаха от моето желание да мъстя. Но аз не съм убиец. Аз съм честен… Ето, сърцето ми е чисто. Ако съпругът убие от ревност жена си, кой ще определи вината му, ако се знае, че е обичал жена си повече от всичко на света? Законът? Законът не ги разбира тия работи. Законът никога няма да узнае как обичах аз бащината си земя…

Мануш млъкна и се загледа в земята. Сега не се чувстваше така виновен за смъртта на баща си, както някога. Не защото бе забравил вината си, а защото душата му неудържимо се стремеше към спокойствие. Искаше да гледа света със светли очи и чисто сърце. Искаше да се радва на живота и да предаде тази радост на децата си. Това бе обновителен процес, това бе оздравяване на един ранен живот. Мануш го чувстваше всеки час и ден и като болник, който отново открива прелестта на света, тръпнеше от радост за своето оздравяване. Той погледна брат си с надежда да срещне в очите му съчувствие, но Юрдан се подхилваше хитро и цинично. Тогава Мануш изпадна в изстъпление. Наведе се, грабна един камък и замахна:

— Махай се или ще те убия!

Юрдан отстъпи назад уплашен и почна да шепне като на себе си:

— Ще се махна. От тебе, от двора, от къщата… Ще ида там, в града. Само да си дойде Киро…