Джоузеф Хелър
Игра на въображението (7)

Седма глава

Когато Сократ беше на шестдесет и пет, а Платон на двадесет и четири, атиняните бяха обсадени от кораби, финансирани от Персия и управлявани от спартанците, чийто горчив опит в битки срещу атиняните ги бе научил как се води морски бой.

Градът бе обсаден и по суша. През този последен етап на войната, избухнала преди двадесет и седем години, населението отново се бе свряло зад градските стени.

Златото и среброто бяха свалени от статуи и монументи по площади и храмове и превърнати в пари, необходими за продължаването на войната^[1], която щеше да доведе до все по-плачевно състояние на условията на живот в града.

На фона на всичко това театърът бе в разцвета си.

Когато четиридесет и седем годишният Рембранд рисуваше своя Аристотел, бреговете на Холандската република бяха блокирани от англичаните^[2], чийто опит срещу нидерландите ги бе научил как да строят по-големи бойни кораби с по-тежко въоръжение. Англичаните бяха стигнали до извода, че в търговията има повече пари, отколкото в земеделието и скотовъдството — това пък нидерландите бяха научили по-рано от португалците.

Англия, която изоставаше по отношение на търговията и едва-едва креташе да настигне другите, бе започнала да си дава сметка, че Нидерландия всяка година извлича огромни печалби от богатия улов на херинга отвъд бреговете на Шотландия и още по̀ на юг, като освен това забелязваше, че небоядисаните платове, изнасяни от Англия, за да бъдат довършени в Нидерландия и препродадени в чужбина, носят много по-големи печалби на нидерландите, отколкото на английските овцевъди и тъкачи.

Преди края на века, след като практична Нидерландия осъзна, че не може да продължава да се бори с Англия и естествените й предимства поради географско положение и население, практичните нидерландски застрахователи започнаха да дават уроци по осигуровки и финанси на доскорошните си врагове, взимайки в свои ръце организацията на Английската банка, банка „Лойдс“ в Лондон и Лондонската стокова борса. Те изнасяха капитали навън, за да заздравят английската икономика, вместо да се мъчат да спасяват своята. И чрез вечния пример, че финансите се ръководят по уникални свои закони, несравними с нищо друго, демонстрираха, че парите потичат не натам, където има най-голяма нужда от тях, а натам, където най-бързо ще се умножат. И това няма нищо общо с лоялност и националност.

Военните действия се водеха по вода, критичните битки в тази първа Англо-нидерландска война ставаха предимно в Ламанша, използван в нормални условия от нидерландските плавателни съдове. В самия Амстердам обаче се долавяха малко фактически признаци на война.

Рембранд, потънал в рисуването и проблемите си, явно по никакъв начин не можеше да свърже финансовия разцвет на града и зловещите обрати в живота на холандците.

Негов чест посетител, Ян Сикс^[3], трябваше непрекъснато да му напомня за дълга към къщата, просрочен вече седем години, тоест възлизащ на повече от хиляда гулдена, както му бе признал Рембранд. С лихвите.

Аристотел си държеше езика зад зъбите. Даването на заем с лихва е ненормално, бе писал някога той, понеже получената печалба не е придобита чрез разменния процес, в чиято услуга са изобретени парите.

— Разбира се — каза Рембранд, — лесно мога да продам къщата.

Ян Сикс му напомни, че в страната се забелязва сериозна рецесия. И че ако Рембранд продаде къщата, е твърде вероятно да не й вземе реалната цена.

— Тя струва много повече.

— Хората внимават с харчовете си — допълни Сикс. — Може би именно поради тази причина собствениците на имота ти настояват да им го изплатиш.

Сикс бе наясно. Семейството му притежаваше бояджийски фабрики и мелници. Рембранд почти не го слушаше. Аристотел не знаеше какво да го посъветва.

Сикс бе по-млад от Рембранд, учен човек с естетически наклонности, участващ активно в интелектуалния живот на града. Бе публикувал пиеса, наречена „Медея“, за която Рембранд бе направил офорт.

Самата работа не беше лоша, но офортът бързо загуби качествата си поради многократното отпечатване.

Печатарят е виновен, казваше си Рембранд, без сам да си вярва. Печатарите никога не проявяват достатъчно внимание.

Няколко години по-рано Рембранд бе направил офорт на Ян Сикс, четящ край прозореца^[4]. Творбата бе установила стандарт в офортната техника, недостижим в града. Самият Рембранд така и не успя да повтори това съвършенство, макар да не знаем дали изобщо е опитвал.

В случая с офорта за пиесата също не се бе получило както трябва.

— Печатарят, печатарят — недоволно измърмори Рембранд по адрес на човека, когото Сикс бе наел да извади повече копия. — Не внимава достатъчно и съсипа плочата.

Рембранд знаеше, но упорито не искаше да повярва, че офортът не е техника, подходяща за отпечатване на много копия. Особено офортът на Ян Сикс. В съчетание с линиите, ецвани с киселина, Рембранд бе приложил новаторския метод на издълбаване направо върху плочата както със суха игла, така и с резец, комбинирайки различни техники на ецване, гравиране и суха игла и образувайки грапавини, подсилващи меките акценти в безбройните нюанси на черното, но още по-бързо изгубващи се, така че последващите копия се изхабяваха още по-бързо.

Сикс нямаше оплаквания. Техниките на Рембранд явно го бяха заинтригували дълбоко и той се отбиваше често при него без конкретен повод, само за да погледа замаян промените, настъпващи в образите на Аристотел, Вирсавия и другите фигури и да изкоментира разликите. Почти несъзнателно се отправяше към платната, за да огледа отблизо миниатюрните компоненти на ефектите във всяка от тях, които му се струваха все по-пленителни.

— Май пак си го променил, а? — посочи той Аристотел.

От гледна точка на оптичен феномен, продължи, се удивлявал на факта, че единствено с помощта на четка и багри е възможно да се постигне толкова убедителна и вълнуваща илюзия за човек, потънал в дълбоко съзерцание.

— И с помощта на мастихина и пръста ми — закачливо го поправи Рембранд. Той учтиво, но категорично застана между триножника и Сикс, за да не му позволи да се приближава твърде много. Не му бе приятно да споделя тайните си.

— Искам да ми нарисуваш нещо — внезапно каза Сикс и щом Рембранд се обърна към него, добави бързо: — По твоя маниер, разбира се.

— По моя маниер ли? — изненада се художникът.

— Както решиш, искам да кажа. Няма да имам нищо против да го направиш като този.

— Портрет като този? Но това не е портрет.

— Не съм казал портрет. Харесва ми грубата тъкан, всичките тези сенки, черното, широкият размах на четката. Ти даваш недвусмислено да се разбере, че тук е пипал истински артист и че неговото присъствие е много по-убедително от това на модела — нали?

Рембранд се изсмя.

— Опитвам се — призна накрая.

— Познах бюста на Омир — продължи Ян Сйкс, кимайки. — Робата е модерна, бих казал, а тогата — антична. Или греша?

Рембранд не можеше да му отговори. И двете бяха негови покупки.

— Наистина ли не знаеш? По-скоро не искаш да ми кажеш. Шапката обаче не мога да определя.

— Сам я измислих.

— Променил си я, нали? Увеличил си периферията.

— Ще я направя пак както си беше. Искам я по-малка.

— Не познавам човека. Трябва ли да го знам?

— Аристотел.

— Прилича на евреин.

Аристотел го стрелна с гневен поглед.

Рембранд му възвърна изражението с едно мацване на четката.

— Така го искам — отвърна художникът. — Позира ми един приятел.

— В това облекло ли? Аристотел?

— Не ти ли харесва ефектът?

— Изглежда толкова тъжен.

— Така го виждам. Човекът остарява. Не знае какво да направи. Той е античен философ и не може да си намери работа.

— Струва ми се, че различавам още нещо. Това на медальона лице ли е?

— В момента го правя. Нямам представа чие е. Хрумна ми от нещо, което си купих.

— Наречи го Александър Велики.

— Защо?

— Бил е ученик на Аристотел. Така ще си спечелиш точки за по-голяма символика. Златната верижка?

— Правя я по-дебела.

— Как правиш така, че да изглежда толкова детинска?

— Моля те, не стой толкова близо. От миризмата на боята ще ти прилошее.

— Колко по-дебела ще я направиш?

— Когато стане, ще разбера.

— Ръцете направо ме смайват.

— Ще направя и твоите същите. Толкова ясни ли ги искаш? Мога да добавя някои детайли.

— Постигнал си всичко само с няколко замаха на четката, нали? И въпреки това са толкова естествени и напълно спокойни. Изумително.

— Не съм добър в движението.

— Никога не рисуваш ядящи или пиещи хора.

— Поне не често. Да не искаш да ти направя портрет на херинга?

— Всички искат.

— Обичам да рисувам втренчени хора. Всеки път, когато привърша платно, в което хората правят нещо друго, се съмнявам дали ми харесва.

— Как започваш? Как решаваш какво ще правиш?

— Ами решавам. Не знам. Теб ще те направя много по-различен, в три четвърти. Как се обличаш, готвейки се да излизаш по важна работа. Слагаш си наметалото, ръкавиците.

— Няма да се занимавам с бизнес. Вече реших.

— Тогава ще отидеш в правителството.

— Не съм сигурен, че искам.

— Е, все пак ще се заловиш с някаква правителствена работа, макар и да не вършиш кой знае какво. Семейството ти е с репутация, ти също. Мога да използвам още влиятелни приятели. Пак мога да взема поръчки, с които да си помогна да изплатя къщата. Струва ми се, че би трябвало да изглеждаш по-стар.

— Дотогава наистина ще изглеждам по-стар.

— Ще те направя да изглеждаш по-стар — какъвто ще бъдеш като член на Общинския съвет и бургмайстер. — Рембранд се усмихна, Сикс се намръщи. Рембранд остави палитрата си, подпря мущабела на един стол. Мълчаливо, загледан покрай пръста си, се взря за миг в бъдещия си модел, кимна веднъж с глава, после още веднъж, докато Сикс стоеше, без да помръдва, сякаш не смее да си поеме въздух. — Ще използвам много по-ярко червено и различно златисто. Може би ще ти направя ръцете единствено с мастихина. Ще го прокарам през тях, преди да са изсъхнали. Може да си помогна и с пръст.

— И после да ти хрумне друго — тихо се засмя Ян Сикс. После додаде на шега: — А ще ме удостоиш ли със знаменитото си и величествено импасто^[5]?

— Съмнявам се, че ще ти хареса.

— Все ми е едно.

— В такъв случай ти обещавам, че парите ти ще си заслужават.

— Искам и светлосенките, с които също си известен.

— И заради които хората ме вземат на подбив.

— Че как иначе ще се познае, че ме е рисувал Рембранд?

— Няма да си много красив.

— Приличам ли ти на човек, който иска да изглежда красив?

Рембранд въздъхна примирено и изръмжа насреща му:

— Радвам се, че в Холандия е останал поне един човек, който не държи на класиката.

— Аз си поръчвам рисунка, а не картина.

Рембранд избоботи доволен:

— Ще използвам повече черно, отколкото тук. Ще придам по-ярка светлина. И ще ти измисля къде-къде по-добра шапка от тази.

— Искам да ме нарисуваш с една от моите собствени — категорично го отряза Сикс.

— Ще приличаш на човек, комуто не бих искал да съм длъжник — каза Рембранд лукаво подсмихнат и се зае да добавя още златисто към медальона на Аристотел.

Аристотел се намръщи: човек като Рембранд можеше да го подлуди.

След като Сикс си тръгна, Рембранд въздъхна дълбоко. Може да прехвърли къщата на името на сина си, каза той на Аристотел, извръщайки се от вратата, взрян с истинска наслада във фигурата му. — Но в такъв случай ще трябва да си напише завещание, нали? Но, от друга страна, така аз мога да се окажа облагодетелстваният? Знам, че точно това ще ми кажеш, нали? А? Виждаш ли, господин Философ? Ти не си единственият умник в тази къща, нали?

Аристотел беше бесен. Рембранд изстиска цвета от лицето му със смес от бяло и жълтеникавокафяво, после удължи вдлъбнатината, разсичаща бузата му.

Носеха се слухове за недостиг на храна в Утрехт и Зеландия. Сикс е поредният, каза гласно Рембранд, обръщайки се към Аристотел, от когото ще може да вземе пари на заем.