Джоузеф Хелър
Игра на въображението (6)

Шеста глава

Откриването на парите от лидийците през седми век преди Христа доведе до трайни промени в икономическото поведение на обществата, оказали влияние върху Холандия през седемнадесети век и дали възможност на художника Рембранд да закупи къщата си на „Широката улица“ срещу първоначална вноска от едва хиляда и двеста гулдена, дължими в деня на нанасянето му.

Той плати още толкова шест месеца по-късно, плюс още осемстотин и петдесет гулдена след нови шест месеца — като общо трите плащания за дванадесетте месеца съставляваха двадесет и пет процента от цялата сума.

Остатъка ще съумее да изплати за пет-шест години, мислеше си Рембранд, заедно с натрупващата се петпроцентна годишна лихва.

Къщата струваше тринадесет хиляди гулдена.

Рембранд бе убеден, че може да си я позволи.

Че защо не?

През първата си година в Амстердам изпълни повече поръчки, отколкото се бе надявал да има през целия си живот. Последвалите седем години се оказаха не по-малко рентабилни.

Пристигнал в Амстердам на двадесет и пет, той се превърна в най-модния портретист в града буквално за една нощ. До 1639, когато двамата със Саския купиха къщата, вече бе изпълнявал поръчки за хагския замък на принц Фредерик Хенри Орански^[1]. Други две негови картини бяха притежание на английския крал Чарлз I^[2], който щеше да бъде обезглавен през 1649 година, но не поради факта, че притежава произведения на Рембранд.

На тридесет и три Рембранд печелеше повече от прилично. Нима имаше причина да се съмнява, че няма да се справя все по-добре и по-добре?

В амстердамския квартал, където се премести заедно със семейството си, след като изгуби къщата, живееше в достатъчно просторни помещения, за да може да вмести ателието си и да подслони Хендрике, дъщеря им и Титус. Новият им дом имаше годишен наем от едва двеста двадесет и пет гулдена.

Когато през 1639 двамата със Саския купиха къщата на „Широката улица“, имаха зад гърба си вече петгодишен брачен живот. По време на запознанството им жена му вече бе загубила родителите си. Макар равноправните наследници на бащата на Саския да бяха точно осем, зестрата й бе напълно достатъчна, прибавена към тогавашните спестявания на Рембранд, за да могат да живеят нашироко и да подклаждат критичното отношение на роднините й, че безсрамно пилее наследството си.

Освен зестрата Саския донесе на обещаващия му буржоазен брак и патрициански статус в обществото, който той ценеше особено високо и какъвто едва ли би получил по друг начин. Като се има предвид кавгаджийската му природа и пасивната позиция, която, предполага се, е заемала Саския, двамата явно са били добра двойка и са имали напълно задоволителен брак. Без да се смята, разбира се, лошото здраве на Саския и смъртта на първите им три деца почти веднага след раждането.

Няма сведения за недоволство от страна на член на нейното семейство относно женитбата й за мелничарския син от Лайден, известен художник в Амстердам с предполагаем достъп до принц Фредерик Хенри, при когото, доколкото можем да съдим по запазени документи, Рембранд едва ли всъщност е ходил. Пък и да е, било е само в качеството му на художник във връзка с изпълнението на конкретна поръчка.

От страна на неговото семейство разполагаме единствено с мълчание, макар майка му в Лайден да е дала писменото си съгласие за брака на своя син, отбелязвайки го с „X“.

На сватбената церемония не присъства никой негов роднина. Вероятно никой не е бил и поканен.

Откакто Рембранд се премести в Амстердам, между него и семейството му се възцари мълчание. Не си разменяха никакви вести, освен за смърт. Няма сведения той да се е връщал в родния си град. Най-малко двама от братята му водеха крайно мизерен живот на ръба на съществуването, преди самият той да бъде тласнат към такъв.

Още преди да пристигне в Амстердам, младият Рембранд имаше достатъчно пари, за да заеме хиляда гулдена на своя агент там.

Хиляда гулдена бе внушителна сума за притежаване и отдаване под наем от младеж.

Този му ход може да се определи като инвестиция в бизнеса. Вероятно именно Уйленбург го е изкушил да се премести в Амстердам — по-голям от Лайден град, където към него започват да прииждат по-големи поръчки. В Амстердам Рембранд пребиваваше, поне допреди да се задоми, в Уйленбурговата къща на „Широката улица“. Без съмнение именно тази улица е вдъхновила желанието му един ден, веднага щом може да си го позволи, да живее точно на това място в собствена къща. Саския и Рембранд почти със сигурност са се запознали в дома на братовчед й Уйленбург при някоя от нейните визити в Амстердам от Фризландия. Скоро Рембранд се превръща в знаменитост и основна атракция на културните събирания, спонсорирани от Уйленбург, на които най-вероятно се е ходело срещу закупуване на пропуск.

А сега, вече четиридесет и седем годишен, той работеше повече от година върху „Аристотел съзерцава Омир“ за петстотин гулдена.

Хендрик ван Уйленбург бе уважаван менонит^[3] и търговец, развиващ бизнеса си в един широкоскроен град. Той поддържаше сърдечни лични и делови отношения с влиятелни лица в Амстердам и на много други места. А именно те съставляваха основните гласове при вземането на решенията как да се украсяват обществените канцеларии в Холандия и кои художници ще получат възможност да се възползват от обществени и дори частни поръчки. Големият пристанищен град Амстердам по онова време беше най-богатият и най-активният търговски център на света.

Големият пристанищен град Амстердам всъщност не е пристанище, но се намира на стотина километра от най-близките корабоплавателни съоръжения в Северно море.

Рембрандовият агент имаше навика да взема заеми от всичките си художници, които можеха да му дадат, като в замяна ги препоръчваше на търговци и професионалисти в Амстердам. А те от своя страна бяха благодатни източници на поръчки за картини.

Такъв бе д-р Николас Тулп.

За Рембранд „Урок по анатомия на д-р Николас Тулп“^[4], 1632, бе зрелищен дебют в новия град, където се бе преместил предната година с репутация, която не загуби нито миг да защитава.

Беше на двадесет и шест.

Изпълнената с драматизъм картина, изобразяваща хирурзи, присъстващи на аутопсия, при която д-р Тулп разяснява от учебник нещо, касаещо отворената на масата човешка ръка, представлява изключителен, дързък шедьовър и почти нищо в нея не отговаря на истината.

Д-р Тулп не е дисекцирал ръката, пред която е изобразен да държи лекция, приковала вниманието на останалите персонажи. Аутопсия се започва от коремната кухина, която е показана недокосната.

Мъжете, изобразени на платното, до един са заможни членове на гилдията на хирурзите, а не студенти по медицина. Вероятно никой от тях не е практикуващ лекар. Само един от централните персонажи е показан да върши нещо различно от онова, което би вършил, ако Рембранд го бе нарисувал да върши онова, което всъщност върши, когато го е рисувал. Тоест да позира за картината.

Единственият правдоподобен персонаж в „Урок по анатомия“ е човек, на име Адриан Адриаенс — който изобразява трупа.

Адриан бе обесен публично за кражба с взлом. Бил откраднал едно палто.

Д-р Тулп, известен учен, професор по анатомия от Амстердамската гилдия на хирурзите, член на Общинския съвет и впоследствие кмет за четири мандата, беше син на търговец на платове.

В Амстердам през първата половина на седемнадесети век не бе срамно да си син на търговец на платове.

Или на търговец на сол, херинга, индийско орехче и карамфил, пипер и канела, зърно, дървен материал, тютюн, оръжия и дори — както непременно се случва с културния прогрес — на пари.

Към края на същия век производството на платове или лекуването и търговията с херинга, или какъвто и да е вид предприятие, изискващо труд и правене на нещо, щеше да бъде смятано за позорно.

Към края на седемнадесети век заможните търговци, производители и доставчици в Амстердам се оплакваха, че техните къде-къде по-заможни общественици вече не се занимават с производство или търговия, а „печелят парите си от къщи, земи и лихварство“.

Аристотел бе отредил на лихварството най-ниското стъпало на социалните извращения, на което посредникът на този вид паричен обмен би могъл да бъде поставен.

Започваше да се заражда нова аристокрация и децата на богатите все по-често се женеха помежду си, осигурявайки си добро бъдеще. Започваха да купуват вили и да се обличат по особен, предизвикателен начин.

Когато търговците и занаятчиите се опитаха да облекат себе си, жените и децата си по този начин, членовете на средната класа предложиха закони, според които подобна стъпка, предприета от всеки друг, освен от членовете на средната класа, да се смята за престъпно деяние.

При толкова много еднакво облечени хора, оплакваха се те, често е невъзможно да определиш кой наистина заслужава внимание и кой не.

До прокарването на подобни закони не се стигна, но духът на социалната промяна и новото разделение между класите, което те представляваха, не можеше да не бъдат забелязани.

С откриването на парите от лидийците през седми век преди Христа се разшириха възможностите за печалба, а след като има печалба, има и хора, които искат да я реализират, при това го искат повече от всичко на света. А щом като от пари могат да се направят повече пари, отколкото от каквото и да било друго, е твърде вероятно държавата да насочи вниманието и силите си преимуществено към производството на пари, от които няма обществена необходимост, като се изключат онези удобства, необходими за здравословно физическо благосъстояние. И за съзерцание. Винаги когато има повече пари, отколкото продукти, които да бъдат закупени с тях, се харчи повече, за да бъдат закупени повече пари. Банковото дело процъфтява, увеличава се броят на адвокатите и счетоводителите, а обществото се оказва дезорганизирано и неспособно да защитава военните си интереси.

Мнозина преуспяват в тази финансова среда, а много повече потъват в ада.

Всеки път, когато Хендрик ван Уйленбург вземаше заеми от своите меценати или им позволяваше да влагат парите си в бизнеса му, оставяше в залог картини на Рембранд и други художници, знаейки, че не е изключено да бъдат фалшифицирани без знанието на съответния художник и без никакво заплащане.

Неведнъж се е случвало да предлага една и съща картина на повече от един кредитор.

Уйленбург даваше в залог за заема гравюрни плочи и не забраняваше на кредиторите да си вадят от тях копия и да ги продават.

Рембранд продаде плочите на един свой офорт на португалски евреин, като преди това тайно извади копия и за себе си, нарушавайки договора по сделката.

Рене Декарт, наречен баща на модерната философия и основател на аналитичната геометрия, прекара по-голямата част от живота си в Амстердам. Бе съвременник на Рембранд. Относно града той отбеляза, че по-голяма част от жителите му са толкова погълнати от собствените си интереси, че човек може да прекара целия си живот там, без да бъде забелязан от абсолютно никого.

Декарт прекара по-голямата част от остатъка от живота си в Амстердам и не бе забелязан от Рембранд.

Близо месец след сватбата си художникът нае адвокат, който да събере някои дребни дългове на Саския във Фризландия. От тогава до края на живота си едва ли имаше период, по-дълъг от две години, в който да не бе въвлечен в съдебен процес, касаещ пари.

Когато неговата прислужница и любовница Хендрике Стофелс бе призована пред Съвета на църковните настоятели по обвинения за леко поведение и връзка с художника Рембранд, той също трябваше да се яви. Не отиде.

Когато завършваше „Аристотел съзерцава Омир“, любовницата му Хендрике позираше гола за картината, изобразяваща замислената над писмото на цар Давид Вирсавия^[5]. Тя позираше в бяла риза и за прекрасната творба с нагазила до глезените във вода жена, повдигнала полата си^[6].

Тази семпла картина едва ли би могла да се нарече повече от цветна скица.

И все пак за Аристотел бе вълнуващо да присъства на създаването й, да наблюдава зараждането на илюзията за плътност на тялото, да гледа субстанцията и формата на човешкото същество и бялата одежда да изплуват едва ли не от нищото — де факто само от голата идея и мастихина, допълнени от плисналата по пода червена роба, сякаш небрежно застилаща го, и едва ли не пророческото прозрение за възможностите на цвета, формата, пространството и структурата.

Докато Хендрике позираше гола или повдигнала полите на роклята си, Аристотел не отделяше очи от бюста на Омир. Това, че беше бременна в петия месец, не увеличаваше привлекателността й в очите на Аристотел, нито шансовете й за реабилитация пред църковното настоятелство.

В поне четири англоезични биографии на Рембранд не може да се намери нито една добра дума за художника. Отдава се признание само на творчеството му и се отчита състраданието, с което са изпълнени някои от картините му, изобразяващи по-бедните ашкеназки евреи в града, пристигнали в Амстердам като бегълци по време на войните в Германия и Полша и които култивираните градски сефаради^[7], подкрепяни от голям брой холандски калвинисти и католици, ненавиждаха.

Рембранд не беше бохем.

И трите жени, с които знаем, че е поддържал интимни отношения — Саския, Герти и Хендрике — е намирал в къщите, в които е живял. Домашните му и другите задължения на практика са били едни и същи.

И в трите му връзки се забелязва една икономия на усилията, която Аристотел с теорията си за сътворението, изложена в „Метафизика“ и основаваща се на първичния създател, дал тласък на вселената и никога повече не погледнал назад към нея, улавяше, но не уважаваше.

Рембранд не бе по-запален по пътешествията от Сократ, който прекара целия си живот почти без да напусне Атина.

Известни са едва два случая, в които Рембранд е излизал от Амстердам — едно пътуване до Фризландия за собствената си сватба и едно до Ротердам по работа. Можем да сме сигурни, че от време на време е напускал границите на града, тъй като в творческата му биография са останали няколко невероятно некадърни пейзажа, смятани от някои хора за великолепни.

Един негов офорт изобразява монах, прелюбодействащ в полето.

Изобразил е и живота на няколко души, но го е направил по начин, от който изглеждат толкова бедни и мизерни, че никой от тях не иска да си признае, че нарисуваният е именно той. Всъщност не е намерен нито един.

Натюрмортите му са толкова лоши, че собствениците им се срамуват да покажат, че ги притежават.

За Рембранд се носят легенди, че учениците му рисували на пода монети, за да го гледат как се хвърля да ги вземе. Но може би става въпрос за някои от онези дебелашки шеги, които студентите художници навсякъде по света правят или поне твърдят, че правят.

Подобно на други нидерландски художници от онова време, Рембранд също имаше ученици, които рисуваха копия на негови картини, за да може после той да ги продава.

Колкото по-талантлив ученикът, толкова по-ценно копието.

Колкото по-ценно копието, толкова по-незаменим ученикът.

Имаше времена, когато Рембранд печелеше повече от продажбата на тези копия, нарисувани от учениците му, отколкото от оригиналите. Имущественият списък на един негов съвременник съдържа един Рембранд и шест копия, изрично обозначени като такива.

В Париж бе изложена и приета с възторг колекция на банкера и ценителя на изкуството Еверар Жабаш^[8], състояща се изцяло от копия на картини, които някога е притежавал. Между тях беше и автопортретът на Рембранд от 1660, изобразяващ Рембранд пред триножника с мущабел, четки и палитра в ръка^[9]. По-късно оригиналът става притежание на Луи XIV и понастоящем е изложен в Лувъра.

Забележителната колекция от копия на велики картини, притежавана някога от френския банкер Жабаш, днес струва цяло състояние фалшиви пари.

До нас са достигнали около петдесет и два автопортрета на Рембранд, някои от които не са рисувани от художника. Трудно е да си представим автопортрети, рисувани не от обекта на изображението. Но са факт.

Трудно е да си представим, че нидерландите, или която и да е друга нация, са били разпръснати върху повече от половината от земното кълбо. Но е факт.

Елеатът Зенон^[10] би провидял парадокс в мисълта, че съществува нещо, разпръснато върху повече от половината земно кълбо, стига да знаеше, че земята е кръгла.

Поне четири от копията на Рембрандовите автопортрети се смятат за по-добри от оригиналите, които пък не се знае къде се намират. При две от тези копия майсторството и умението за боравене с четката са по-изящни от всичко, което Рембранд някога би могъл да постигне. Освен ако, разбира се, копията не са рисувани от Рембранд, а всичките му оригинали от някой друг.

Не е за вярване, както казва Шилиг.

Когато Рембранд изпадна в несъстоятелност през 1656, дълговете му възлизаха на седемнадесет хиляди гулдена, от които повече от половината бяха предназначени за спасяване на къщата, която така или иначе щеше да загуби. Една от кредиторките му бе Герти Диркс. Тя настояваше за издръжка, която да започне да получава след пет години, когато бъде освободена от държавната институция, в която Рембранд и брат й бяха успели да я затворят. Герти почина, преди да успее да измъкне и стаувер, което е една двайсета от гулдена.

Вероятно нямаше да получи стаувер, дори и да бе поживяла още.

От всичките му кредитори само един — бургмайстер — си получи цялата дължима сума.

След откриването на парите през седми век преди Христа хората — като Рембранд — получиха свободата да вземат заеми и да затъват в дългове.

В древна Гърция, когато длъжникът не можеше да се издължи, ставаше роб. Заедно с жените и децата си. Малките стопанства фалираха. Градът се разцепи на кредитори и длъжници, богати и бедни.

Мисълта за печалба омаловажаваше човешкия живот, грижата за благосъстоянието на обществото минаваше на втори план. Кому е нужна работническа класа, след като има толкова много роби? Кой ще се тормози да произвежда, след като вносът е толкова по-евтин? Сто години преди Перикъл заможните земевладелци в Атина продаваха собственото си зърно навън на по-добри пазари, докато хората в града гладуваха.

Бумтеше революция.

Земевладелецът Солон взе властта^[11], за да предотврати гражданската война.

Отмени робството като наказание за неизплащане на дългове.

За да облекчи недостига на зърно, сложи запор върху износа на всички селскостопански продукти освен зехтина, който в Гърция винаги е бил в изобилие.

В Гърция започнаха да се засаждат все повече маслинови дръвчета и все по-малко зърно.

Солон сподели с верни свои другари, че ще отмени дълговете, но ще запази недокоснати големите владения.

Приятелите му набързо взеха заеми и за нула време накупиха огромни ферми. Дълговете бяха отменени, фермите останаха тяхна собственост.

Ще ни се да мислим, че вината не пада лично върху него.

Днес той е смятан за мъдър законодател.

Богатите се разгневиха, защото не си получиха обратно дадените в заем пари, бедните се разгневиха, защото останаха без земя.

Солон започна да пише стихове с такива куплети:

Добродетелта е нещо, което никой не може да ти отнеме

Но парите променят хората, които ги притежават^[12]

В оригинал звучат не по-малко ужасно.

Хората, които не забравят неща като откриването на парите от лидийците през седми век преди Христа, нямат представа, че живеят в седми век преди Христа. На процеса си Сократ, живял през пети век преди Христа и една година в следващия, говореше като Христос:

— Даден съм ви от Бога, като някаква досадна муха, прикрепена към държавата — обърна се той към съдиите в защитното си слово по време на процеса. — И няма да говоря тук заради себе си, както може би си мислите, а заради вас, за да не сторите грях срещу Бога, като ме осъдите. Аз съм неговият дар за вас. И ако ме убиете, няма да ви е лесно да си намерите друг като мен.

През целия си живот, информира ги той, е общувал лично със свръхестествения глас, чиито повели и напътствия би било греховно да не следва.

— Атински мъже, аз ви уважавам и обичам, но предпочитам да следвам заветите на Господа, вместо да се подчиня на вас.

Бе твърде късно някой да се мъчи да го изтръгне от това му убеждение, което би го отвело на кладата, ако бе живял в следващите просветлени Мрачни времена, в които Платон бе почитан дълбоко и поглъщан жадно, а Аристотел бе преоткрит и провъзгласен за Философа от личности като Тома Аквински.

И беше твърде отдавна, за да може да му се разкаже за превъртелия амстердамски учител с назъбения нож за хляб, който вярвал, че Бог му е наредил да отиде при „Нощна стража“ в музея „Рейк“ направо от ресторанта, където обядвал.