Джоузеф Хелър
Игра на въображението

Първа глава

Аристотел, докато съзерцаваше бюста на Омир, често потъваше в мисли за Сократ, а четката на Рембранд го обличаше в бял ренесансов стихар и средновековна черна роба и го затваряше в мрак.

— Критоне, дължим петел на Асклепий — казва Платоновият Сократ, след като е погълнал чашата си с отрова и вече усеща сковаващия й дъх да пропълзява през слабините към сърцето му. — Дайте му го, не забравяйте!^[1]

Е, Сократ, разбира се, не е дължал петел на бога на медицината Асклепий.

Търговецът на кожи Асклепий, както ще откриете написано тук, син на лекаря Евриминед, бил смаян не по-малко от всички останали, когато научил за този завет на Сократ от роба, появил се на следващата сутрин на прага на дома му с жив петел в ръце. Властите също проявили любопитство към случая и задържали въпросния роб за разпит. И тъй като той продължавал да мълчи и упорито отказвал да им разкрие целта на тайната си мисия, бил осъден на смърт.

Втора глава

Самият Рембранд, докато рисуваше „Аристотел съзерцава бюста на Омир“, също съзерцаваше бюста на Омир върху застланата с червено сукно маса и се питаше колко ли би струвал този Омир на търга за имуществото на Рембранд — събитие, което според него рано или късно щеше да стане малко или повече неизбежно.

Аристотел можеше да го увери, че едва ли би му взел много. Бюстът на Омир беше копие.

Автентична елинистическа имитация на елинска репродукция на статуя, за която никога не бе позирал автентичен оригинал.

Знае се, че Шекспир е съществувал, но няма достатъчно убедителни доказателства, че именно той е автор на своите пиеси. Разполагаме с „Илиада“ и „Одисея“, но няма доказателства, че съчинителят на тези епоси е действителна историческа личност.

По този въпрос учените стигат до споразумение: и дума не може да става двете произведения да са написани изцяло от един и същ човек — освен ако, разбира се, този човек не е притежавал гения на Омир.

Аристотел си спомняше, че по негово време подобни бюстове на Омир можеха да се видят нерядко в Тесалия, Тракия, Македония, Атика и Евбея. И че — ако не се вземат предвид зейналите очни ями и отворената за песен уста — в лицата им не можеше да се открие особена прилика. Всички обаче претендираха, че изобразяват Омир. Аристотел не можеше да намери отговор на въпроса кое е онова нещо, което би събудило у един слепец желание да запее.

Що се отнася до парите, за които би могла да се продаде самата картина, всичко бе ясно. Условията бяха договорени предварително в писмата, разменени между сицилианския благородник, поръчал произведението, и агентите в Амстердам, за един от които вероятно би следвало да се предполага, че е предложил Рембранд за изпълнител на конкретната поръчка и е събрал тези две значими в света на изкуството на седемнадесети век фигури, които иначе не биха имали случай да се срещнат и чиито отношения покровител — творец продължиха повече от единадесет години. Но между които е имало поне една остра размяна на реплики, в която купувачът се оплакваше, че е измамен, а художникът твърдеше, че няма такова нещо.

Сицилианският благородник се наричаше Дон Антонио Руфо и е твърде възможно този ревностен и начетен колекционер на произведения на изкуството да не бе виждал от Рембранд друго освен репродукции, преди да му поръча картина на философ, с която искаше да обогати колекцията си, събирана в замъка му в Месина. Едва след години Руфо установи, че човекът, изобразен на платното, е Аристотел. Така и не си даде сметка, че бюстът, на чиято глава Аристотел е положил длан, е на Омир. Днес приемаме, че лицето върху медальона, който останалият без средства художник бе увесил на тежък златен ланец на врата на философа, вероятно е на Александър. Макар да не е изключено — стига да не държим на подробностите — да го оприличим на лицето на богинята Атина, което, разбира се, никога не е било рисувано от човек, видял я със собствените си очи.

Никой, рисувал картина или извайвал статуя на Атина, нито дори скулпторът Фидий, чиято великолепна фигура на богинята е едно от забележителните чудеса на Акропола, не е имал представа как в действителност е изглеждала богинята.

Картината струваше петстотин гулдена.

Петстотин гулдена не бе малка сума пари в Нидерландия през 1653 година, дори за Амстердам, където животът бе по-скъп от всякъде другаде в Холандия и останалите шест провинции, съставляващи новопризнатата и доста хлабаво организирана федерация на Обединена Нидерландия, наречена още Холандска република.

Петстотин гулдена било осем пъти повече, оплакваше се девет години по-късно в писмо кипящият от яд Дон Антонио Руфо, отколкото щяло да му се наложи да плати на италиански художник за картина със същите размери. Дон Антонио Руфо не можеше да предположи, че сумата всъщност е десетократно по-голяма от онова, което Рембранд би могъл да се надява да получи за своя картина в Амстердам по онова време, когато кулминацията на популярността му вече бе отминала и той бе изправен пред финансова катастрофа, чиито драстични последствия щяха да го обрекат на бедност до края на дните му.

Амстердам, с население едва около една трета от населението на древна Атина по времето на Перикъл^[2], бе доминиращата търговска сила на Европейския континент, сърцето на простиращата се далеч отвъд океана империя, по-необятна и от най-смелите мечти на който и да е амбициозен гръцки търговец или военачалник — с изключение на Александър.

Всред неизбродимия лабиринт от нидерландски търговски центрове и колонии на изток и запад, изпълващи повече от половината земно кълбо, се простираше внушителна по размери плодородна ивица земя, следваща източния бряг на Новия свят от залива Чесапийк на юг до Нюфаундленд на север и известна под името Нова Нидерландия^[3], която заключваше в щедрите си граници онези няколко безценни акра земя в западната част на Пето авеню на Осемдесет и втора улица в Манхатън, с които Аристотел щеше да остане неразривно свързан.

Защото след време именно на това място щеше да бъде издигната внушителната на вид сграда на нюйоркския „Метрополитън“, където „Аристотел съзерцава бюста на Омир“ щеше да намери покой след едно пътешествие, продължило триста и седем години — одисея, проточила се във времето и пространството далеч повече от Омировия оригинал и наситена с глави, изпълнени с опасности, авантюри, мистерии и предателства, както и с комични епизоди на объркана идентичност.

Подробностите, стига да ги знаехме, биха били смайващи. Но близо шестдесет и пет години от лутанията на картината остават недокументирани.

Следите й се губят в Сицилия, с края на рода Руфо. Появява се отново в Лондон през 1815 година като портрет на холандския поет и историк Питер Корнелисон Хоофт^[4], притежание на сър Ейбрахам Хюм, Ашридж парк, Бъркампстед, Хъртфордшир.

Когато известният търговец Джоузеф Дювийн^[5] откупува картината от имението на френския колекционер на произведения на изкуството Родолф Кан във Франция през 1907 и я продава на госпожа Арабела Хънтингтън, вдовица на американския железопътен магнат Колие П. Хънтингтън^[6], никой от участниците в тези сделки не е знаел, че се търгува с творба на Рембранд, изобразяваща Аристотел, нито пък, че художникът изобщо е рисувал подобна картина.

През 1961 година цената й в „Метрополитън“ достига рекордната стойност от два милиона и триста хиляди долара.

С петстотин гулдена през 1653 година в Амстердам един занаятчия или търговец можеше да осигури съвсем прилична годишна издръжка на себе си и семейството си. За толкова можеше да се намери и къща.

За вдовеца Рембранд ван Рейн, живеещ в имение за тринадесет хиляди гулдена и радващ се на доста добро съществуване през десетте или единадесет години преди помръквай ето на репутацията му и преди бюджета, с който бе привикнал да разполага, да се стопи, петстотин гулдена не бяха достатъчни.

Четиринадесет години по-късно той все още имаше да изплаща повече от девет хиляди гулдена за къщата — дълг, който трябваше да е погасил за шест. Страната беше във война с Англия, която от време на време ставаше неин съюзник на протестантска основа в дългата й революция срещу Испания. И този път бе ясно, че нидерландите няма да завоюват победа. В града върлуваше холера. Финансовата депресия бе започнала да придобива епидемични размери. Икономиката едва креташе, капиталите намаляваха и кредиторите масово преследваха длъжниците си.

Къщата на Рембранд представляваше луксозно градско имение в холандски стил в елитна част на Амстердам, на един от най-големите модни булеварди в източната част — „Свети Антоний“. Всички наричаха тази превъзходна градска артерия „Широката улица“.

Имението на Рембранд представляваше ъглова постройка, заобиколена от други подобни жилища, градени със сдържана елегантност и обитавани от най-заможните местни бюргери и управници, някои от които бяха първите покровители и спонсори на художника. Първоначалните вноски покри зестрата на съпругата му Саския, като към тази сума се прибавиха и собствените му немалки спестявания от годините, когато в Амстердам го възхваляваха и творческата му кариера бе в разцвета си.

Говори се, че между 1632 и 1633 година младият Рембранд нарисувал петдесет картини и че след преместването си от Лайден в Амстердам през 1631 година, когато бил на двадесет и пет, бил залят с порой от поръчки. Петдесет картини за две години означава средно по една на всеки две седмици.

Дори това да е само слух, звучи наистина впечатляващо и няма съмнение, че Рембранд и Саския — осиротялата дъщеря на някогашния кмет на фризландския град Лиуверн и братовчедка на високоуважавания от художника негов агент в Амстердам, са заемали достойно и законно полагащо им се място в средната градска класа. А в Холандия през XVII век тя беше на почит.

А сега Рембранд бе затънал в дългове, които не можеше да изплати.

Докато работеше върху „Аристотел“, той честичко си мислеше, че ще се наложи или да продаде къщата, или да вземе заем от приятели, за да я изплати. И вече знаеше, че ще избере второто.

Докато прибавяше още и още черно към робата на Аристотел и насищаше с още и още нюанси на черното фона, оживял от безброй мрачни сенки — той обичаше да гледа как платната му поглъщат черното — си мислеше също и че след като вземе заем от приятели, за да изплати къщата, ще я припише на малкия си син Титус, за да попречи на същите тези приятели да си я вземат, когато реши да не им върне дълга.

Не можеше да черпи пари от наследството на Титус, който бе твърде малък, за да знае, че баща му изобщо е взимал пари от него.

Рембранд бе на четиридесет и седем и стоеше на прага на разорението.

Саския бе починала преди единадесет години. От четирите деца на господин и госпожа Рембранд ван Рейн, родени през осемте години на техния брак, Титус, последният от четирите, бе единственият, живял повече от два месеца.

Аристотел, съзерцаващ съзерцаващия Аристотел Рембранд, често си мислеше, когато лицето на Рембранд придобиваше мрачното изражение на отпаднал духом, дълбоко вглъбен в себе си човек — подобно по внушение и мрачен нюанс на изражението, което художникът придаваше на философа върху платното — че Рембранд, съзерцаващ „Аристотел съзерцава бюста на Омир“, вероятно си спомня с тъга годините, прекарани със Саския. Смъртта на щастливия брак, Аристотел го знаеше от личен опит, се преживява трудно. Както и кончината на три рожби.

Сега Рембранд живееше с жена, на име Хендрике Стофелс, дошла в дома му като прислужница и която скоро щеше да носи в утробата си негово дете.

Аристотел разбираше и това.

В завещанието си философът — проявил достатъчно щедрост към любовницата си — пожела да бъде погребан до жена си.

Аристотел освободи робите си. Дъщеря му Пития и синовете му Никанор и Никомах го надживяха. Когато се замисли за щастливото семейство, което някога бе имал, в очите му блесна сълза. Рембранд я изтри.

На другата година след като Рембранд и Саския се ожениха, написаха завещания, според които всеки от двамата оставяше за единствен свой наследник другия.

През 1642, девет дена преди да умре, Саския промени завещанието си, посочвайки за свой наследник Титус. Това де факто лишаваше от наследство Рембранд. Но той ставаше единствен опекун на сина си, свободен от задължението да се отчита пред Камарата на сираците.

За толкова време една умна жена би разбрала, че Рембранд не умее да управлява парите си. Той бе обзет от страст към издигане в обществото, умираше да купува картини, скици, скулптури, екзотични дрехи и всякакви вещи и не бе рядкост човек да го види да обикаля жадно търговете и градските галерии.

Докато Саския беше жива, неин близък роднина, хвърлил око на наследството й, бе нарекъл публично нея и Рембранд разточителни. Съдиха го за клевета и загубиха.

Меркантилното общество, според Платон, проявява склонност към кавги и заяждания, а това се отнасяше в особено голяма степен за меркантилното общество, в което живееше Рембранд.

Според законите на Холандия половината от всичко, придобито по време на брак, се разделя поравно между двамата съпрузи. Оставяйки своя дял на Титус, отговорността за възпитанието на когото падаше върху Рембранд, Саския му завещаваше половината от цялото си имущество. Когато тази половина се стопи, Рембранд започна да плаща всичко от дяла, оставен на малкия.

От двадесетте хиляди гулдена, на колкото приблизително бе оценено наследството на Титус, той, като непълнолетен, бе в правото си да разполага с по-малко от седем хиляди.

Щом Титус получи парите, с неподправена синовна отдаденост започна да издържа с тях себе си и баща си, докато не се ожени на двадесет и седем годишна възраст — по-малко от година преди смъртта си.

Има причина да се смята, че Рембранд поради дълговете си е продавал тайно картини навън, за да не плаща на кредиторите си, обърквайки допълнително потомствата в отличаването на оригиналните му произведения от копията.

Аристотел, тъй прецизен и коректен в съставянето на завещанието си, се питаше от време на време какво ли е имал в главата си нотариусът, помагал на Саския ван Уйленбург да направи своето.

Но ако тя не бе оставила наследство на Титус, нито бащата, нито синът, както се оказа впоследствие, щяха да разполагат с нещо след разорението на Рембранд.

Аристотел, разбира се, можеше и да чува, след като Рембранд му нарисува ухо — после за своя огромна изненада и радост установи, че това ухо е украсено с обеца, чиято стойност, ако бе изработена от истинско злато, а не наподобена с четка, би била повече от номинална в златарските ателиета в града. И така Аристотел чу достатъчно, за да разбере, че художникът, който го рисува, си е наумил повече от това да запълни с цветове конкретното платно, предназначено за Дон Антонио Руфо. Както и няколкото други платна в ателието, над които работеше. Рембранд можеше да преминава рязко от една картина към друга, обзет от умора или отегчение, или импулсивно, подтикван от внезапен прилив на вдъхновение, или пък, докато чака боята да засъхне върху някоя картина, да продължи със следващата.

Често не изчакваше боята да засъхне и внезапно и целенасочено взимаше четката, за да я прокара почти суха през все още влажни места, да омекоти платното с нови пластове боя, да обогати с нови нюанси пробляскващата повърхност на различни цветове.

Най-успешните години на Рембранд бяха останали зад гърба му, а най-добрите му картини тепърва щяха да бъдат нарисувани. Сред тях, както вече ни е известно, „Аристотел“ щеше да е измежду първите в потока от удивителни шедьоври, увенчали последните тъжни десетилетия от живота му.

Той създаде най-добрите си произведения, живеейки като скот, и меланхоличното му безпокойство от перманентния недостиг на пари започваше да се просмуква регулярно в израженията на рисуваните от него лица — дори в лицата на Аристотел и Омир.

— Защо всички изглеждат толкова тъжни в наши дни? — попита мъжът, позиращ като Аристотел.

— Притеснени са.

— И защо са притеснени?

— Нямат пари — отвърна художникът.

Но тази мрачна сериозност липсваше от собственото му лице, надничащо от другия край на ателието през внушителния му автопортрет от 1652, където се е възправил в работната си туника с вдигнати на хълбоците ръце и благодарение на който всеки съвременен посетител на Музея за изящни изкуства във Виена, осмелил се да го погледне право в очите, би го преценил като човек предизвикателен и непоколебим.

Мрачната вглъбеност той оставяше за чуждите портрети.

Каква ирония, едва през 1936 забележителната му картина, изобразяваща Аристотел, получава името, с което я познаваме днес.

Едва през 1917, година след отварянето на архивите на Руфо, творбата е идентифицирана със сигурност като нарисувана от Рембранд по поръчка на Дон Антонио Руфо през 1652, а мъжът на нея разпознат като Аристотел.

Никъде, в никакви книжа и документи не са открити доказателства, че бюстът наистина е на Омир.

Парадоксално е също и че една от най-добрите най-лоши картини на Рембранд придоби най-широка известност и спечели на своя автор най-бляскава слава.

Тази картина представлява групов портрет сред природата и изобразява осемнадесет въоръжени войници от гражданския военизиран отряд на капитан Франс Банинг Кок, придвижваща се под бляскавите лъчи на ярко слънце.

Нарича се „Нощна стража“^[7].

Стремежът на някои хора към безсмъртие, както казва Платон, намира израз във вършенето на неща, с които ще бъдат запомнени с добро от следващите поколения. При египетските владетели това обикновено е пирамида. При американците понякога е музей. При нидерландите същата роля играят сериозните портрети, обикновено в черни краски, на фигури с величествено, строго и достолепно изражение.

Може да се предполага, че от осемнадесетте господа, платили по сто гулдена всеки за привилегията да бъдат включени в груповия портрет на Рембранд, наречен „Стрелковата рота на капитан Банинг Кок“, поне шестнадесет са имали причина за недоволство.

Тяхното желание е било да бъдат включени в официален групов портрет от най-популярния и разпространен в града тип — където хората, да речем, играят карти, и лицето на всеки от моделите е нарисувано в едър план, добре осветено, тутакси забележимо и разпознаваемо.

Вместо това получават картина, от която лъха объркваща театралност, самите те са облечени като актьори и излъчват съсредоточеността на обикновени работници. Лицата им са мънички, извърнати в различни посоки, неясни или в сянка. Дори двамата офицери, предвождащи групата — капитан Франс Банинг Кок и неговият помощник — поручик Вилхелм ван Руйтенбург, са твърде подвластни на волята на художника според един критик от онова време, който обаче въпреки всичко предрекъл, че това платно ще надживее своите противници.

„Нощна стража“ наистина ги надживя.

Това е картината, която доказва по най-категоричен начин творческия гений на Рембранд и дори по бароковите стандарти абсолютната нетърпимост на същия този гений почти във всяко отношение, включително и в решеността на художника да скъса с традицията по един наистина драматичен начин^[8]. Цветовете са ослепителни, позите — театрални. Светлосенките — размити, акцентите — разпръснати. Ако Караваджо бе жив да я види, със сигурност би се обърнал в гроба.

Картината е най-голямата забележителност на музея „Рейк“ в Амстердам.

През 1915 един обущар, отчаян от връхлетялата го безработица, изрязва квадратно парче от десния ботуш на поручик Ван Руйтенбург.

Специалистите реставрираха платното и поправиха ботуша. Предложението на каещия се обущар да свърши работата безплатно бе отхвърлено от властите.

През 1975 пък бивш учител нападна долната половина на платното с назъбен нож за хляб, който взел от някакъв ресторант в центъра на Амстердам, където току-що бил обядвал. Въпросният учител накълца надлъжно фигурите на капитан Банинг Кок и поручик Ван Руйтенбург. Картината бе прорязана на дванадесет места. Бе откъснато парче платно с големина тридесет на шест сантиметра. Нападателят твърдеше, че е Божи пратеник.

— Беше ми наредено да го сторя — повтаряше той. — Трябваше.

Вестниците обясниха цялата история с душевна болест.

Десет години по-късно учителят се самоуби.

Описанието на щетите, нанесени върху картината, прилича на полицейски рапорт. Произведението било намушкано дванадесет пъти с нож и от следите било направено заключение, че дупките и прорезите били направени с голяма сила. Вероятно в резултат на тази сила острието на ножа било леко изкривено наляво, някои от прорезите били вдлъбнати леко навътре, а всички разкъсани места били назъбени. От брича на Банинг Кок било отрязано триъгълно парче, което паднало на пода пред картината.

Бричът беше поправен от един шивач от Лайден, а останалите щети — възстановени от професионални реставратори от най-висока класа.

До ден-днешен в някои суеверни магьоснически общества, събиращи се из малките църкви на Амстердам, се смята, че вандалът е превъплъщение на някой от недоволните стрелци, платили по сто гулдена всеки, за да бъдат увековечени с достойнство, а вместо това се превърнали в безличен детайл от маслено платно, изпъстрено с ярки цветове, достойно да служи за плакат на комична оперета.

Други твърдят, че нападателят бил самият Рембранд.

Саския умря в годината, в която бе завършена „Нощна стража“ — 1642, и Рембранд придаде нейните черти на момиченцето, подскачащо с грейнало лице между мъжете. Саския беше на тридесет.

Вероятно е чиста случайност, че годината, в която Рембранд загубва жена си, съвпада с годината, когато животът му започва да се търкаля надолу, а и биографите му не търсят в това нещо повече.

Трета глава

Прогоненият от Атина Аристотел^[9] прекара последната година от своя живот в майчиното си имение на остров Евбея. Там написа и завещанието си. Наближаваше шестдесет и две. Усещаше, че е навлязъл в последната година от живота си и често потъваше в мисли за това как седемдесет и пет години по-рано хвърленият в затвора Сократ е очаквал екзекуцията си. Аристотел бе потърсил убежище на острова, за да избегне преследването.

Стомахът продължаваше да го мъчи. Апетитът му съвсем се стопи. Той, който знаеше толкова много, не можеше да открие причината. Лекарят в семейството беше баща му, починал в детските му години. Аристотел бе първият учен в своя род и разполагаше с по-малко научна литература за четене, отколкото беше написал.

Сред многото познания, които беше натрупал в залеза на живота си, се нареждаше и това, че има още много неща, които не знае.

Между нещата, които не знаеше, беше, разбира се, и фактът, че през седемнадесети век в Амстердам, в Холандската република, ще бъде нарисуван от Рембранд и че в продължение на близо двеста години никой, ама никой няма да знае кой е изобразен на платното.

За Сократ си бе създал ясно впечатление.

Макар да бе почерпил цялата си информация по въпроса от Платон, който напоследък започваше да му се вижда по-скоро добронамерен, отколкото задълбочен, както и не особено точен откъм фактология.

Почти всичко останало знаеше от историка, биографа и наемния войник Ксенофонт, който, прогонен от демократична Атина през последните четиридесет години от живота си, също не бе кой знае колко надежден — дори като боец.

Ксенофонт^[10] също беше писал за процеса и екзекуцията на Сократ. Макар по време на тези събития да се е намирал в Персия. А преди да има възможност да се завърне у дома, се оказа прогонен от родината си по обвинение, че е участвал на страната на спартанците във военни акции, в които атиняните били техни противници.

Разполагаме с фрагменти от Сократика Есхин^[11] и Киника Антистен^[12], които ни уверяват, че Сократ наистина е съществувал, но които не е изключено да са фалшиви.

Съществува и: „Облаците“ на Аристофан — най-ранното споменаване на името на Сократ — където той е осмян като софист. Датирана четвърт век преди процеса срещу Сократ^[13], комедията е доказателство, че древният философ е бил достатъчно известен в атинското общество по времето, когато Платон и Ксенофонт са били още твърде невръстни, за да могат да дадат адекватна оценка на личността му.

Аристофан, от една страна, е съвременник и приятел на Сократ и е имал възможност да пише за него въз основа на личните си впечатления — предимство, от което останалите автори е нямало как да се възползват.

Но, от друга страна, Сократ никога не е бил софист.

Съдът обаче предпочете да си спомни комедията и не пожела да вземе под внимание философията, така че Сократ бе осъден на смърт именно като софист.

Но всъщност това не бе съществената причина. Освен обвинението, че е преминал на страната на Спарта, не бяха без значение и антипатиите на политическа основа, зародили се в резултат на някогашното му приятелство с Алкивиад Предателя^[14] и Критий Тиранина^[15]. Така че след всичко това не остана кой знае колко място за толерантно отношение към сатирическото отрицание в поведението му, с което бе широко известен и което от мнозина се смяташе за по-голямо предателство от истинско предателство, а също и за къде-къде по-изнервящо.

Софистите обучаваха срещу заплащане. По време на процеса Сократ предложи необичайно доказателство в подкрепа на твърдението, че никога не е преподавал за пари и че през целия си живот е работил в името на общественото благо. Доказателството беше неговата бедност.

Съдът не откликна.

По това време, както знаем, славата на някогашна Гърция, чийто венец в продължение на близо цял век бе представлявала Атина, вече я нямаше. Войната със Спарта беше загубена, империята не съществуваше, Есхил, Софокъл и Еврипид не бяха между живите.

Всичко това беше приключило още по времето, когато Платон основа Академията си и младият Аристотел дойде на юг да се обучава при него. Всъщност нещата бяха приключили, преди Платон да се роди. И той прекара първите двадесет и четири години от живота си в град, въвлечен във война, която беше невъзможно да се спечели и която хора с родова памет като неговата не искаха да водят.

Когато Платон се появи на бял свят, Сократ преваляше четиридесетте.

По времето на първата им среща Сократ бе минал шестдесетте и Платон нямаше шанс да познава за повече от десет години човека, призван да го изпълни с отдаденост към мисловността за цял живот и чиято смърт щеше да вгорчи душата му с лишено от всякакви илюзии презрение към политическата свобода и материалистичната ориентация на града на демокрацията, свързващ двамата философи.

Перикловата епоха, която днес наричаме златната ера на Атина, де факто си отиде със смъртта на Перикъл^[16] във втората година от последвалата двадесет и седем годишна война, в която този най-чувствителен и конструктивен от политическите лидери въвлече града си, повеждайки го към тотална разруха, безусловна капитулация и пълна загуба на сили и могъщество. Беше година на чумата^[17], пренесена през океана от горното течение на Нил и плъпнала из притаения зад крепостни стени град, обсаден вече второ лято от спартанците и техните съюзници. Перикъл, съсипан, от една страна, от политическите неуспехи, връхлетели го благодарение поведението на консервативната аристокрация, и от друга, от радикално настроената търговска общност, както и от поредица лични неудачи, в края на краищата се оказа сред десетките хиляди жертви на болестта и почина.^[18]

Придържайки се към умерената тактика на изчакване, той предполагаше, че ще успее да завоюва достойна победа и ще постигне мир в рамките на една година. Цялото население, живеещо извън Атина, отново бе прогонено от провинциите и затворено зад стените, заобикалящи града и простиращи се чак до пристанищата на Пирея.^[19]

Тълпи от хора се заселваха из улиците и умираха там. От кулите на стените, ограждащи атиняните от спартанците, бегълците можеха да зърнат родните си места и пожарищата, унищожаващи домовете им. Хората бяха нещастни. Перикъл имаше защо да се чувства съсипан.

Перикъл, аристократичният лидер на радикално-демократическата партия, не бе име в гръцката история, за което аристократът Платон или членът на професионалния елит Аристотел можеха да мислят без значителна доза антипатия и неодобрение.

На смъртното си легло, едва час преди смъртта си, той долови гласовете на приятелите и роднините си, които, смятайки, че е изпаднал в безсъзнание, започнаха да изброяват забележителните му постижения — деветте му трофея от военни победи, завоювани като главнокомандващ, сградите и скулптурите с величествена красота, за които светът никога не бе чувал, цветущия литературен и културен живот, разширяването на империята, развитието на търговията и увеличението на приходите от завладените от Атина градове и острови. Тогава Перикъл отвори очи:

— А защо не споменете нещо за най-величавия ми принос към славата — с укор ги прекъсна той, — за факта, че заради мен нито един атинянин не е носил черен плащ?^[20]

Те не отвърнаха, защото не беше вярно.

Четвърта глава

Аристотел беше седемнадесет-осемнадесетгодишен, когато напусна царския двор в Пела, Македония, където баща му бе придворен лекар, и замина да учи при Платон в града държава Атина.

Академията на Платон беше основана близо двадесет и четири години по-рано.^[21] Платоновите диалози, в които главен участник е Сократ, вече бяха факт и младите ги поглъщаха жадно и с възхита. Аристотел искаше да научи повече.

Платон минаваше шестдесетте и се бе отказал от опитите си да разбере.

С течение на времето, докато собствените му сили и решителност укрепваха, Аристотел започна да изпитва разочарование, осъзнал, че в убежденията си Платон е капризен и своеволен. Платон вярваше мистично в божествената същност на числата и бе изградил теория за идеите като независими от човешкото съществуване реалности. А всичко това водеше в посока, която Аристотел не желаеше да следва.

Отношенията между двамата не се развиваха толкова гладко, колкото му се искаше да бъде, но въпреки това се задържа в Академията двадесет години. До смъртта на Платон на осемдесетгодишна възраст. Тогава Аристотел напусна Атина. Роднина на Платон с ограничени възможности наследи поста директор на Академията — място, за което би могъл да си направи устата Аристотел^[22]. Дванадесет години по-късно той се завърна в Атина и основа своя Ликейон^[23]. До неговото завръщане градът вече бе завладян от македонците. Най-напред от Филип, а след това и от Александър.

Платон не изгаряше от топли чувства към Аристотел. Наричаше го подигравателно Мозъка и Читателя. Имаше слабост към измисляне на прозвища. Дори собственото му име бе такова.^[24] Казват, че имал високо чело и широки рамене и като млад се отличавал с бойните си умения. Но всъщност името му не е Платон. А Аристокъл, син на Аристон. Баща му претендираше за родствена връзка с атинския цар Кодър^[25], съществуващ само в легендите. Майката на Платон^[26] бе сродница по съребрена линия на законодателя Солон.

Родът на Платоновия чичо или прачичо Критий^[27] беше заможен. За единствената година, през която беше на власт, Критий си спечели славата на най-кървавия и продажен тиранин в историята на града.

Някога, много отдавна, Критий се бе обучавал при Сократ.

Преди изключително даровитият и красив Алкивиад да стане предател и да премине на страната на лакедемонците, нямаше друг атинянин, всяващ толкова страх и омраза в сърцата на толкова много хора.

Алкивиад също бе ученик на Сократ.

Аристотел едва след време разбра, че прозвищата, които измисля Платон, понякога са израз на дълбокото му неодобрение. А това бе напълно различно от тънката ирония, бликаща от персонажа му Сократ в „Държавата“ и в редица кратки диалози.

Аристотел и Платон се различаваха коренно и по философските си възгледи, и по възрастта и темперамента си.

Платон витаеше в облаците, мислите му се рееха в небесата, сякаш решени да внушат, че единствените неща, към които си струва човек да насочи вниманието си, са онези, за които нищо повече не може да бъде научено.

Аристотел бе стъпил здраво на земята и от погледа му не убягваше нищо. Искаше да знае повече за онова, което вижда.

Платон отхвърляше привидностите: само за вечните неща може да се натрупа някакво познание, а такива на земята не съществуват.

Наблягаше на геометрията. Над входа на неговата Академия имаше надпис: „Да не влиза онзи, който не познава геометрията“.

Аристотел копнееше за определения, обяснения, системни проучвания и доказателства — дори в геометрията.

Платон, по-възрастният, предпочиташе да води уроците си седнал.

Аристотел, младият, едва се удържаше да не скочи и заснове напред-назад всеки път, когато в главата му се пръкваше някоя идея. „В движението има импулс“, измърмори един ден той, след като Платон го бе помолил със саркастична учтивост да се постарае да остане на мястото си. В движението има и радост, живот. То учестява пулса, обяви откритието си той. Кара сърцето да бие по-бързо.

Интересът на Аристотел към биологията, физиката и всички естествени и социални науки явно му бе останал от научните пристрастия на баща му^[28].

— Ето, в едната ми ръка има бръмбар — обяви един ден той — със заоблена черупка и осем крака. В другата ми ръка има друг бръмбар, по-светъл, с дванадесет крака и с по-удължена черупка, разделена на сектори. Виждаш ли разлика между тях?

— Да — отвърна Платон. — Не съществува такова нещо като бръмбар нито в едната, нито в другата ти ръка. Не съществува такова нещо като твоя ръка. Онова, за което мислиш с понятията „бръмбар“ и „ръка“, са само отражения на познаването на идеята за бръмбар и ръка. Има я само идеята, която съществува още преди да се появят тези два конкретни примера. Как иначе биха могли да се появят? И формата на идеята, разбира се, е винаги вечна и реална, тя никога не се променя. Онези неща, които държиш в онова, което си мислиш, че са твои ръце, са сенки на тази идея. Не си ли спомняш какво писах за сенките и пещерата в „Държавата“^[29]? Прочети го пак. Това, че двата бръмбара, които държиш, са различни, доказва недвусмислено, че никой от тях не е реален. Оттам следва, че единствено формата или идеята за формата са подлежащи на преподаване и изучаване и че те са нещо, за което никога няма да можем да научим повече, отколкото вече знаем. Идеите са единственото, върху което си струва да се разсъждава. Ти не си истински, суетни ми и млади Аристотеле, и аз не съм истински. Самият Сократ не бе нищо повече от имитация на самия себе си. Всички ние сме само по-несъвършени копия на формата, която сме. Знам, че разбираш какво имам предвид.

Тогава Аристотел не попита дали идеята за бръмбара, която Платон даде за пример, е онази с осемте крака или с дванадесетте и дали идеята за Сократ, чието копие е бил човекът, е старият или младият Сократ. Ако е бил и двете, то цялата Платонова теория на идеите започваше да се срутва пред очите му в лабиринта на собствените си противоречия и да попива в нищото на неразгадаемостта.

До последния си ден Платон си остана аскет — на пировете ядеше само маслини и смокини, което предизвикваше кисела гримаса върху лицето на Диоген. Отнасяше се снизходително към удоволствието, което Аристотел изпитваше от дрехите, накитите и жените.

Аристотел не искаше да изразява приживе на своя учител несъгласие с него. Наложи се да чака цели двадесет години, тоест да стане почти на четиридесет.

Дотогава вече бе наясно, че идеалът за управника философ, залегнал в „Държавата“, е пълна глупост, и се чувстваше неловко, задето Платон на стари години бе тръгнал да преследва на сериозно неосъществимата си цел да направи от деспота философ чрез възпитание и обучение^[30]. Обсебен от тази си фикс идея, той ходи три пъти в Сицилия. При две от пътуванията едва успя да си спаси кожата.

Платон сериозно надценяваше реформаторската сила на възпитанието и необходимостта от познание и интелигентност в обществената сфера.

Той би трябвало да има едно наум от факта, мислеше си изгнаникът Аристотел, че моралните поучения на Сократ не оказаха благотворно влияние върху Алкивиад или Критий. И че Сократовите убеждения отведоха онези, които му мислеха злото, при извора на ненавистта и омразата, за да го осъдят съгражданите му на смърт.

Аристотеловото влияние върху Александър не бе по-голямо, нито пък разполагаше с подобаващо философско досие.

Но Платон нямаше намерение да се отказва от мечтата си.

Две от пътуванията до Сицилия осъществи, преди да се запознае с Аристотел. По-късно, вече почти седемдесетгодишен, изпратен от невярващия поглед на ученика си, старецът отново пое към Сиракуза в пореден опит да осъществи все същото безнадеждно начинание за облагородяване с царствени добродетели развратния тиранин Дионисий II.^[31]

От момента, в който пристигна в Сицилия, стана обект на подозрение и подли подигравки в размирния и гъмжащ от интриги царски двор. Интриги, на които единствен той, философът от Атина, не надаваше ухо.

Така Платон с месеци бе под домашен арест, преди да го пуснат да се прибере у дома.

Най-многото, което успя да постигне за трите си пътувания, бе да събуди у домакините си незначителен интерес към геометрията. Сицилианските гърци в Сиракуза започнаха да си устройват геометрични игри, с които се забавляваха, преди да се оттеглят пияни в леглата си, за да правят любов.

След последното фиаско Платон бе още по-упорит и потиснат и Аристотел безмълвно си даде сметка, че се е оставил да го обучава човек, разделил се с илюзиите си, натрупал горчивина в душата си и най-сетне изоставил надеждата си да направи човечеството по-добро.

Последното произведение на Платон, върху което работи до самата си смърт, бе „Законите“ — мрачно мизантропско предложение за тоталитарно общество, в което всички членове са затворници на суровата праволинейност, недопускаща мислители като него и Сократ, и с безмилостни наказания за различните в общия поток.

Например според него за първа проява на неуважение наказанието трябва да е пет години затвор. За втора — смърт, без право на погребване.

Проява на неуважение беше едно от двете обвинения, отправени към Сократ.

То бе отправено и към Аристотел и така той бе принуден да прекара последните три години от живота си далеч от дома.

В „Законите“ търговците — хора, закупуващи нещо на една цена и продаващи го на по-висока — са разглеждани със строго презрение.

В това ново идеално Платоново общество интелектът оцелява единствено като основна градивна единица на социалния ред, в който всеки друг интелект е пропъждан.

Аристотел знаеше онова, което Платон не знаеше — че политиката няма нищо общо с добрите намерения.

И Платон, строго вярваше Аристотел, би трябвало да помни поне това от защитата, вложена в устата на Сократ в диалога „Апология“, описващ процеса. — Колко време — пита Платоновият Сократ своите съдници малко преди да чуе смъртната си присъда — би оцелял в правителството човек, чиято истинска цел е да стори нещо добро за страната си?^[32]

Политиката и познанието също нямат нищо общо.

Управник, вдъхновен от тази любов към философията, за която говорят Сократ и Платон, няма да властва дълго, нито ще му бъде позволено да се задържи във властта. А интелектуалецът в политиката не е нищо друго освен поредния оратор.

Изгнаникът Аристотел продължаваше да си спомня с нестихващо удивление нощта, когато македонският владетел Филип, решил за разнообразие да запази самообладание и спокойствие, бе прекосил огромния салон в Пела, приближавайки се до малката групичка, заслушана в умелото изпълнение на лира на младия Александър. Филип бе изчакал музиката да спре.

— Не се ли срамуваш от себе си? — бе попитал той с тих укор сина, когото може би, а може би не, си представяше като свой наследник на централизираното управление, което вече бе започнал да налага върху отколе разпокъсаната територия от независими гръцки градове. — Не се ли срамуваш от себе си, задето свириш толкова добре?

За един управник е достатъчно да умее да се наслаждава на музиката, означаваха думите му. Понеже човек, толкова добър в едно нещо, едва ли ще е перфектен в каквото и да е друго.

По това време в двора вече се питаха кой ли ще наследи Филип. Той бе отпратил Олимпиада, неудържимата и деспотична епирска принцеса, отдавала се на неистови ритуали със змии и която, обладана от варварската си лудост, се хвалела, че дори се е съвкупявала с една от тях, за да зачене Александър.^[33] Наскоро Филип се бе сдобил и с втори син от новата си съпруга Клеопатра, в която явно беше безумно влюбен. На мнозина от недоволните придворни, свързани по един или друг начин с отхвърлената му съпруга, Клеопатра изглеждаше непочтително детински, за да заслужава да се нарича тяхна царица.

Александър бе тринадесетгодишен, когато започна да се обучава при Аристотел. Прекараха заедно три години. Това бе достатъчно, по тяхно общо мнение, за да научи Александър всичко, необходимо му да стане онова, което стана.

Говори се, че Александър, вече цар, казал, след като Диоген го помолил да се отдръпне и да не му закрива слънцето^[34], че ако не бил Александър, щял да иска да е Диоген.

— Ако аз бях Александър — съветва го един от свитата му, когато от бойното поле пристигат условията за мир, изпратени от царя на Персия, — бих приел тези предложения.

Както и той, отвърнал Александър, ако не бил Александър.

Александър почиташе Омир и се говори, че взел със себе си в Азия екземпляр на „Илиадата“, редактиран от Аристотел, и държал книгата под възглавницата си.

На шестнадесет години в отсъствието на Филип той беше регент, а на осемнадесет, по време на битката при Херонея, застана на прага на Тива и поведе кавалерията напред, решен да разгроми Свещения отряд^[35].

Александър бе двадесетгодишен, когато загина Филип.

И на двадесет и една, когато напусна Гърция и предприе това вълнуващо и триумфално пътешествие, изпълнено с бляскави завоевания, от което не доживя да се завърне.

Прекоси Хелеспонта^[36] и никога повече не стъпи на родна земя.

Бе на тридесет и три, когато намери смъртта си във Вавилон^[37] — от известно време гаданията на жертвоприношенията не бяха благоприятни. Почина от треска или отрова.

Филип също загина млад — на четиридесет и шест, убит от млад телохранител на празненството по случай сватба, организирана от него с единствената цел да укрепи властта си и да си осигури безопасност^[38].

Той тъкмо се канеше да се появи на празненството като Бог.

Празненство, на което се веселят македонци — Аристотел го знаеше от богатия си опит по такива места — където виното не се разрежда и се вихрят примитивни страсти, винаги е непредвидимо.

С новините за смъртта на Александър през 323 г. пр.н.е. в Атина моментално се надигнаха вълни от антимакедонски настроения, придружени с бунт срещу македонското управление. Аристотел, чийто Ликейон бе просъществувал вече дванадесет години, бе обвинен в неблагочестие.

Той напусна Атина. Имайки предвид Сократовата екзекуция, обяви, че няма да допусне Атина да стори повторен грях към философията^[39].

Искаше да каже, че не желае да бъде изправян на съд.

В изгнаничеството на последната година от живота си той не изпитваше особено топли чувства към града, известен някога като люлка на литературата и познанието.

С изключение на драматурзите, нито едно от великите имена на поети, които първи изникват в главата на човек, не е на атинянин. Няма и математици, а — с изключение на Платон и Сократ — няма и философи. Атина е дала на света само тези двама забележителни философи. Единият така и не написа нито дума, другият почти никога не създаде нещо от свое име.

Какъв парадокс! Аристотел, който винаги е наблягал на методологията на наблюдението и проверката, се озова в позицията на арбитър, който трябва да преценява къде свършва Сократ и къде започва Платон. Често пъти не му оставаше друго, освен да гадае. А и Платон не помага особено, когато заявява в своето Седмо писмо, че никога не е изложил и няма и да изложи писмено собствените си идеи^[40]!

По това време Аристотел знаеше достатъчно, за да е наясно, че Платон не говори истината.

За него бе очевидно, че той е вкарал във „Федон“, „Пир“ и „Тимей“ мъчни за разбиране философски теории, които не биха могли да принадлежат на непредразположената към подобни идеи личност на онзи Сократ, когото е драматизирал в тези си творби, а също и в „Държавата“. И че следователно те би трябвало да се отнесат към самия Платон.

Аристотел ценеше истината повече от приятелството, както винаги споменаваше с болка в сърцето пред учениците си в Ликейона, започвайки поредния спор и несъгласие със своя някогашен ментор. По това време той разсъждаваше повече над идеите на Сократ, отколкото на Платон, макар да не можеше да бъде сигурен, че ги познава точно.

— Сократ не вярва в теорията на идеите или в теорията на душата, както се опитва да ни убеди Платон във „Федон“ и „Пир“ — твърдеше Аристотел пред учениците си, сновейки напред-назад. Това твърдение бе записал и на хартия при задълбочената си подготовка за лекции, които векове по-късно щяха да бъдат попълнени и издадени от други като книги, написани от него.

Но Аристотел не можеше да бъде напълно сигурен, тъй като между рождението на Сократ и собствената му поява на бял свят се простираше близо век. Двамата никога не се бяха виждали. Сократ бе екзекутиран петнадесет години преди Аристотел да се роди и бе покойник от близо тридесет години, когато Аристотел се премести в Атина. Старецът се бе превърнал в спомен. Достойнството, благоразумието и чистият морал на Сократ в деня на екзекуцията му бяха описани в началото и в края на Платоновия „Федон“ така, че никой, който го е прочел, не би могъл да го забрави скоро.

Но Платон не е присъствал лично на събитията и държи това да се знае.

Той никога не присъства в диалозите си.

Единственият път, когато го прави, е за да обясни отсъствието си: в деня на екзекуцията на Сократ бил болен, както твърди^[41].

От Сократ не е останала нито една написана дума. Ако не бе Платон, едва ли щяхме да знаем много за него. А ако от своя страна Платон не бе писал за Сократ, нямаше да познаваме Платон.

Но на процеса срещу Сократ Платон е бил съдебен заседател, познавал е позицията на Сократ и вероятно е казвал истината.

В състава на съдебните заседатели е бил и табакът Асклепий, който без увъртания си призна, когато бе запитан от следователите на закритото заседание преди собствения си процес, че е хвърлил камъчетата си в защита на Сократ, макар да е предусещал, че подобно непресторено поведение би могло да му навреди.

Анит^[42], застанал категорично и зад двете обвинения, а също — подобно на Асклепий — важен фактор в търговията с кожи на Атина, изтъкна, че не може да си представи честен атински търговец, който да не желае да види Сократ мъртъв.

— Така че или не си искрен, или пък не казваш истината.

Не повярваха на Асклепий, когато им обясняваше, че всичко е прекалено объркано и нищо не разбира.

Заподозряха го, че нарочно повдига подозренията им.

Защо ще казва истината, ако наистина казва истината, когато твърди, че казва истината?

Защо човек, който няма какво да крие, отказва да излъже?

Не можеше да разбере, че Сократ не е причинил нищо лошо никому.

Но не в това е работата, отвърна сопнато Анит. Асклепий бе издигнал своя глас в защита на човек, обвинен в престъпления.

Асклепий се отнасяше с уважение към участието на Сократ в битката при Потидея и разгрома при Делион и особено в опита на Атина да си възвърне Амфиполис, превзет от спартанския пълководец Бразид^[43]. Тогава Сократ бе отишъл за пореден път да се бие за града си, вече шестдесет и четири годишен. Асклепий не виждаше никакъв смисъл да бъде съден и екзекутиран човек на възрастта на Сократ.

— Е, господа, ако само бяхте почакали малко — Аристотел си спомняше, че според Платон Сократ бил се обърнал така към съда, току-що произнесъл присъдата — екзекуция чрез отравяне, — природата сама щеше да свърши онова, което вие правите сега. Сами виждате, че животът ми доста е напреднал и не съм далеч от смъртта^[44].

Бе на седемдесет.

Пета глава

Титус беше на пет месеца, когато почина Саския. Рембранд изпитваше остра нужда от жена, която да живее под неговия покрив и да се грижи за невръстния му син и къщата.

Не се знае точно кога вдовицата Герти Диркс, наета за икономка на Рембрандовия дом, е започнала да спи с господаря. Нито пък кога е подносила бижутата на Саския, предоставяни й от Рембранд. Всъщност всички бижута се падаха по наследство на Титус.

Не е ясно и колко време след това роднините на Саския — забелязали факта, започнаха да изразяват неодобрението си.

Сред тези роднини беше и Рембрандовият агент Хендрик ван Уйленбург, братовчед на Саския, човекът, в чиято къща на „Широката улица“ живееше художникът.

Известна е обаче годината, в която Герти осъди Рембранд за неудържане на обещание за женитба. Това стана, след като новонаетата му прислужница, Хендрике Стофелс, вече бе заела мястото на Герти в сърцето му. Знае се и годината, в която Рембранд, постигнал тайно споразумение с брата на Герти, осигури затварянето й в изправителен дом — вероятно по обвинение за неморално поведение и душевна нестабилност, след като съдебният иск от нейна страна срещу него бе дал известни резултати.

Рембранд бе осъден да й плаща двеста гулдена годишна издръжка.

Отчаяните му опити да се споразумеят предварително помежду си се бяха провалили. Той трябваше да се примири с факта. Освен това откупи обратно бижутата, които тя бе заграбила от него, като я застави да обещае, че ще й е за последно и че няма да промени завещанието си, според което всички бижута, принадлежали някога на Саския, остават за Титус. Това може би щеше да затвори устата на роднините на Саския.

Герти отново отмъкна бижутата.

След историята с „Нощна стража“ трябваше да минат шестнадесет години, преди Рембранд да получи поръчка за нов групов портрет^[45]. Което говори до известна степен за враждебността в отношението към художника и е безспорно доказателство за трудностите му в Холандия.

Не е известно Рембранд да е напускал страната след женитбата си.

Аристотел, при когото склонността към съзерцание, класифициране, съотнасяне и умозаключение бяха неотменни, намираше определено сходство между начина, по който Сократ вървеше към екзекуцията си, а Рембранд към своя банкрут.

Аристотел, наричан баща на философията заради своите произведения „За душата“, „За чувствата и разума“, „За паметта и спомена“, „За съня и събуждането“, „За сънищата“ и „За живота и смъртта“, не приемаше като кой знае каква аномалия факта, че някои хора предпочитат смъртта пред срама, съпътстващ финансовия крах, и че мнозина — и преди, и сега — са избирали самоубийството като алтернатива и на двете.

Аристотел намираше определени сходства и между родината на Рембранд от времето на Холандската република — където философът се озова, възкресен на платно — и онази Атина отпреди неговото раждане, за която бе слушал, чел и писал. И тези сходства се основаваха на факта, че и малобройната и амбициозна морска нация на холандците с монополи и сфери на влияние къде ли не, подобно на Атина, като че ли винаги е живяла в конфликт с целия свят.

По това време, разбира се, Абел Янсон Тазман^[46] вече бе поел курс на изток през Индийския океан към южния Пасифик и бе открил Нова Зеландия, бе заобиколил Австралия и бе стигнал до заключението, че е континент, после бе картографирал Нова Холандия на северозапад като поредната отвъдокеанска търговска зона на републиката.

През Атлантическия океан оттатък Европа, на западния бряг на Северна Америка, се намираше нидерландската колония Нова Нидерландия, а в Западна Африка нидерландите бяха проникнали до Ангола за роби, използвани в Южна Африка заради захарната тръстика, която отглеждаха и рафинираха в плантациите в Бразилия, завзети от португалците.

И Холандия, и Атина са поддържали търговски отношения с Русия за зърно: Холандия през Балтика; Атина през Хелеспонта, Босфора и гръцкия град Бизантион в Черно море до Крим, купувайки жито, ориз и ечемик, нужни на града за оцеляването му. Атина често бе влизала във война, за да поддържа отворени тези пътища.

Атинските търговци се втурваха да продават зърно веднага щом цените тръгваха нагоре.

Но между Сократ и Рембранд съществуваха и различия, които този тъй придирчив философ, изобретил определението на определенията, нямаше как да пренебрегне.

Подобно на повечето неработещи атиняни, Сократ прекарваше по-голямата част от времето си навън.

Подобно на повечето холандци, Рембранд работеше почти непрекъснато и прекарваше под покрив едва ли не цялото си време.

Времето в Холандия не бе чак толкова подходящо за живот на открито и за активни вербални комуникации, за разлика от времето в Атина, която се радва на средно триста слънчеви дни годишно.

В Холандия слънчеви дни не се наблюдават.

Рембранд живееше в къща и работеше в ателие, пренаселено с ученици, които си плащаха за уроците, и претъпкано с произведения на изкуството — както негови собствени, така и чужди — и с екзотични одежди, оръжия и украшения, фанатично събирани през над двадесетте му години живот в Амстердам.

Скоро цялото му имущество щеше да бъде разпродадено, включително бюста на Омир, който използваше за модел на бюста на Омир, който извикваше на живот с четката си по невероятен начин, докато Аристотел не откъсваше очи от него.

Древният философ никога не си бе представял, че са възможни чудеса като това, което става на платното пред него, нито пък, че човек, тъй лишен от въображение и банален във всяко друго отношение, може да създаде такава красота.

Сократ и Платон нямаше да одобрят.

Живописта бе поредното подражателно изкуство, което те подценяваха като подражание на подражанието. Подобно на поезията и музиката, живописта — според първата от деспотичните Платонови утопии, проектирани в неговата „Държава“^[47] — трябва да бъде ограничена от цензорите, а според втората от „Законите“ — почти изцяло забранена.

Сократ би се присмял на това подражание върху цветно платно на копие от гипс или камък на мраморна имитация на портрет на човек, който не е известно да е бил виждан на живо от някого и за чието съществуване няма надеждно писмено или устно доказателство. Сократ би се скъсал от смях пред удълженото лице и нелепото облекло на Аристотел.

За Аристотел картината, част от която представляваха двамата с Омир, се бе превърнала в много повече от подражание. Тя вече притежаваше свой собствен, уникален характер, без да подражава на нещо предхождащо, дори и според Платоновата страна на идеите.

Под погледа на Аристотел художникът прибавяше маслиненокафяво и зелено към белите ръкави на стихара, а ръкавите си оставаха бели!

Прокара сухата четка, потопена в нови матови цветове, през все още незасъхналата боя и изведнъж тъканта се нагъна, платът придоби блясък, пищност. Чрез няколко къси, плътни удара с четката, положени върху по-издължени и фини щрихи, художникът набразди натежалото платно. С по-фина четка внимателно оформи торбичките под очите на Аристотел и бръчките на челото му.

С лъскав лак върху плътния слой боя привнесе допълнителен разкош на пищния медальон на врата на философа. С мънички точици бяло накара увесеното на врата му тежко златно колие да заискри. Сякаш осенен от внезапно вдъхновение, художникът натрупа в дъното на композицията стъпаловидна купчина книги, която изведнъж ограничи геометрично картината — вертикално съответствие на главата и шапката на Аристотел и поставения по средата бюст на Омир. Запремества медальона с Александър, докато намери точното му място, после продължи да променя отново и отново големината на периферията на Аристотеловата шапка.

Онова, което Рембранд направи с бюста на Омир, се стори на човека, дивял се през античността на лика на Александър, претворен от Апелес^[48], откровение свише.

Аристотел стана жив свидетел на едно истинско чудо, превърнало безразборните петна по палитрата на холандския художник в цветове, вдъхнали живот на Омировия бюст на масата. Като прибави към мръснобелите тонове малко сиво-кафяво, Рембранд накара Аристотел да повярва в илюзията за плът на неодушевената статуя на човек. Философът сякаш усети как тялото под ръката му се стопля и оживява за вечен живот. С няколко семпли и широки замаха на четката Рембранд облече Омир, а чрез по-тъмнокафяво надипли одеждите му.

За Аристотел си остана истинска загадка как е възможно този лишен от таланти човек да притежава такъв гений.

Той бе толкова впечатлен, че се запита защо някой ден Рембранд не нарисува Омир като жив човек, вместо като статуя.

Художникът си рече, че идеята не е лоша, и близо осем години по-късно, когато философът вече бе намерил своя дом в един сицилиански замък, изпрати на Дон Антонио Руфо на своя глава отчасти завършена картина на Омир, диктуващ на писари, която прибави към друга поръчка на Руфо за Александър в половин ръст^[49].

Руфо върна на Рембранд портрета на Омир, за да го завърши, и бе възмутен, задето платното на Александър е съшито от четири парчета: бил убеден, че се опитват да го преметнат, пробутвайки му стар портрет на глава, уголемен мошенически до описаните в договора размери.

Познавайки Рембранд, не можем да сме сигурни, че Руфо не е бил прав.

Острият писмен отговор на Рембранд на оплакването на поръчителя, запазен само в превод, би бил особено ценен днес за някой колекционер на ръкописи, ако оригиналът можеше да бъде намерен или изфалшифициран.

Днес „Александър“ може би, а може би не, е изложен в Глазгоу, „Омир“, поразен от пожар и осакатен така, че се виждат само основният персонаж и ръката на един от писарите, е в Мавританския музей в Хага.

Нюйоркският „Метрополитън“ трябваше да спечели надпреварата с Кливландския музей на изкуствата и Института по изкуства „Карнеги“ в Питсбърг, за да се сдобие с „Аристотел“.

Края на живота си и Сократ, и Рембранд посрещнаха в бедност.

Сократ не притежаваше нищо и не дължеше никому нищо, и бедността не го тревожеше.

Рембранд бе отчайващо нещастен.

Той се възползваше незаконно от мизерното наследство на дъщеря си, родена от връзката с втората от двете му прислужници.

Титус умря година преди Рембранд. Неголямото му имение остана в наследство на бременната му съпруга, обвинила Рембранд, че краде мъжа й.

Една от късните картини на Рембранд представлява автопортрет на смеещия се художник^[50]. Сърцето ти да се скъса. Не е изключено да е рисувана с мастихин. Днес е изложена в музей в Кьолн.

Струва повече от един милион долара.

В младостта си Сократ имаше достатъчно средства, за да подсигури военната си служба като хоплит^[51] — ранг, изискващ съответният воин сам да набира средства за бойното си снаряжение. В края на дните си не разполагаше с много повече от жена и три деца. Беше признал пред приятел, че ако може да намери добър купувач, би получил за цялото си имущество, включително къщата, горе-долу пет мини.

— Живееш живот — казали му веднъж, — който може да накара дори роб да напусне господаря си. Яденето и пиенето ти са възможно най-мизерните. Дрехата на гърба ти не само е дрипа, ами и никога не я сменяш — ни зиме, ни лете. А отгоре на това никога не носиш обувки или туника.

— Опитай се да разбереш — обяснил Сократ, — че аз вярвам, че е божествено да нямаш никакви желания.

Твърдял, че се чувства истински богат, когато мине през пазара и изброи всички онези неща пред очите му, без които знае, че може да живее.

Много по-лесно е човек да се възхищава на отношението му към материалното, отколкото да го споделя.

Що се отнася до жената на философа Ксантипа, могат да се намерят не особено надеждни сведения (в Диоген Лаерций, „Животът на видните философи“ и в Ксенофонтовите „Спомени за Сократ“), че тя е гледала не особено ведро на живота и се случвало да отиде на пазара, където той кръстосвал с приятели, да смъкне ризата от гърба му и да го напердаши публично, понеже в къщата й няма абсолютно нищо. Дори него. Една благочестива свободна атинянка никога не би прекрачила прага на дома си, ако не й се налага, така че действията на Ксантипа красноречиво показват отчаяното й положение. Тя не разполагаше дори с роб, който да отиде на пазара и да свърши работата вместо нея.

След като Сократ бе признат за виновен, обвинителите му пледираха за смъртно наказание.

Той не се възползва от правото си да обжалва, като иска по-леко наказание като затвор или заточение.

Глоба също не би била подходяща, вметна Сократ сериозно. „Освен ако, разбира се, не искате да определите такова наказание, каквото бих могъл да платя — продължи той. — Е, предполагам, че бих могъл да си позволя една мина, тъй че предлагам такава сума.“

Разбира се, бе осъден на смърт.

Спомена освен това, че приятелите му настояли да предложи глоба от тридесет мини, с които биха могли да гарантират за него, което и най-накрая се съгласи да предложи на съда.

Въпреки всичко бе осъден на смърт.

Единствено той сякаш не се разтревожи от този факт.

Една календарна случайност му спечели още тридесет дни^[52]. Когато приятелите му организираха бягство от затвора, не пожела дори да ги чуе.

Не можеше да си позволи да наруши законите на града.

В четири пиеси на Аристофан — „Облаци“, „Оси“, „Птици“ и „Жаби“ — има ясни алюзии, че Сократ е бил достатъчно наясно с шегите, които се носели за него^[53], че да бъде разбран от населението. Евполид^[54], поета-комик, писа за него: „Мразя Сократ, който има решение за всичко, освен за това как да осигури прехраната си“.

Никой не повярва на табака Асклепий, който се закле, че никога не е разговарял със Сократ и не познава нито едно от твърденията му, заради които градът го осъжда на смърт.

Обвинителите му също не ги бяха чували. На процеса срещу него използваха като улика единствено следния пример: Слънцето е огън, а луната — земя.

Това са добре известните доктрини на Анаксагор^[55], отвърна Сократ, и всеки хлапак би се подиграл на човека, решил да ги припише на себе си. Да не говорим, добави той, че подобни теории са глупави.

Шеста глава

Откриването на парите от лидийците през седми век преди Христа доведе до трайни промени в икономическото поведение на обществата, оказали влияние върху Холандия през седемнадесети век и дали възможност на художника Рембранд да закупи къщата си на „Широката улица“ срещу първоначална вноска от едва хиляда и двеста гулдена, дължими в деня на нанасянето му.

Той плати още толкова шест месеца по-късно, плюс още осемстотин и петдесет гулдена след нови шест месеца — като общо трите плащания за дванадесетте месеца съставляваха двадесет и пет процента от цялата сума.

Остатъка ще съумее да изплати за пет-шест години, мислеше си Рембранд, заедно с натрупващата се петпроцентна годишна лихва.

Къщата струваше тринадесет хиляди гулдена.

Рембранд бе убеден, че може да си я позволи.

Че защо не?

През първата си година в Амстердам изпълни повече поръчки, отколкото се бе надявал да има през целия си живот. Последвалите седем години се оказаха не по-малко рентабилни.

Пристигнал в Амстердам на двадесет и пет, той се превърна в най-модния портретист в града буквално за една нощ. До 1639, когато двамата със Саския купиха къщата, вече бе изпълнявал поръчки за хагския замък на принц Фредерик Хенри Орански^[56]. Други две негови картини бяха притежание на английския крал Чарлз I^[57], който щеше да бъде обезглавен през 1649 година, но не поради факта, че притежава произведения на Рембранд.

На тридесет и три Рембранд печелеше повече от прилично. Нима имаше причина да се съмнява, че няма да се справя все по-добре и по-добре?

В амстердамския квартал, където се премести заедно със семейството си, след като изгуби къщата, живееше в достатъчно просторни помещения, за да може да вмести ателието си и да подслони Хендрике, дъщеря им и Титус. Новият им дом имаше годишен наем от едва двеста двадесет и пет гулдена.

Когато през 1639 двамата със Саския купиха къщата на „Широката улица“, имаха зад гърба си вече петгодишен брачен живот. По време на запознанството им жена му вече бе загубила родителите си. Макар равноправните наследници на бащата на Саския да бяха точно осем, зестрата й бе напълно достатъчна, прибавена към тогавашните спестявания на Рембранд, за да могат да живеят нашироко и да подклаждат критичното отношение на роднините й, че безсрамно пилее наследството си.

Освен зестрата Саския донесе на обещаващия му буржоазен брак и патрициански статус в обществото, който той ценеше особено високо и какъвто едва ли би получил по друг начин. Като се има предвид кавгаджийската му природа и пасивната позиция, която, предполага се, е заемала Саския, двамата явно са били добра двойка и са имали напълно задоволителен брак. Без да се смята, разбира се, лошото здраве на Саския и смъртта на първите им три деца почти веднага след раждането.

Няма сведения за недоволство от страна на член на нейното семейство относно женитбата й за мелничарския син от Лайден, известен художник в Амстердам с предполагаем достъп до принц Фредерик Хенри, при когото, доколкото можем да съдим по запазени документи, Рембранд едва ли всъщност е ходил. Пък и да е, било е само в качеството му на художник във връзка с изпълнението на конкретна поръчка.

От страна на неговото семейство разполагаме единствено с мълчание, макар майка му в Лайден да е дала писменото си съгласие за брака на своя син, отбелязвайки го с „X“.

На сватбената церемония не присъства никой негов роднина. Вероятно никой не е бил и поканен.

Откакто Рембранд се премести в Амстердам, между него и семейството му се възцари мълчание. Не си разменяха никакви вести, освен за смърт. Няма сведения той да се е връщал в родния си град. Най-малко двама от братята му водеха крайно мизерен живот на ръба на съществуването, преди самият той да бъде тласнат към такъв.

Още преди да пристигне в Амстердам, младият Рембранд имаше достатъчно пари, за да заеме хиляда гулдена на своя агент там.

Хиляда гулдена бе внушителна сума за притежаване и отдаване под наем от младеж.

Този му ход може да се определи като инвестиция в бизнеса. Вероятно именно Уйленбург го е изкушил да се премести в Амстердам — по-голям от Лайден град, където към него започват да прииждат по-големи поръчки. В Амстердам Рембранд пребиваваше, поне допреди да се задоми, в Уйленбурговата къща на „Широката улица“. Без съмнение именно тази улица е вдъхновила желанието му един ден, веднага щом може да си го позволи, да живее точно на това място в собствена къща. Саския и Рембранд почти със сигурност са се запознали в дома на братовчед й Уйленбург при някоя от нейните визити в Амстердам от Фризландия. Скоро Рембранд се превръща в знаменитост и основна атракция на културните събирания, спонсорирани от Уйленбург, на които най-вероятно се е ходело срещу закупуване на пропуск.

А сега, вече четиридесет и седем годишен, той работеше повече от година върху „Аристотел съзерцава Омир“ за петстотин гулдена.

Хендрик ван Уйленбург бе уважаван менонит^[58] и търговец, развиващ бизнеса си в един широкоскроен град. Той поддържаше сърдечни лични и делови отношения с влиятелни лица в Амстердам и на много други места. А именно те съставляваха основните гласове при вземането на решенията как да се украсяват обществените канцеларии в Холандия и кои художници ще получат възможност да се възползват от обществени и дори частни поръчки. Големият пристанищен град Амстердам по онова време беше най-богатият и най-активният търговски център на света.

Големият пристанищен град Амстердам всъщност не е пристанище, но се намира на стотина километра от най-близките корабоплавателни съоръжения в Северно море.

Рембрандовият агент имаше навика да взема заеми от всичките си художници, които можеха да му дадат, като в замяна ги препоръчваше на търговци и професионалисти в Амстердам. А те от своя страна бяха благодатни източници на поръчки за картини.

Такъв бе д-р Николас Тулп.

За Рембранд „Урок по анатомия на д-р Николас Тулп“^[59], 1632, бе зрелищен дебют в новия град, където се бе преместил предната година с репутация, която не загуби нито миг да защитава.

Беше на двадесет и шест.

Изпълнената с драматизъм картина, изобразяваща хирурзи, присъстващи на аутопсия, при която д-р Тулп разяснява от учебник нещо, касаещо отворената на масата човешка ръка, представлява изключителен, дързък шедьовър и почти нищо в нея не отговаря на истината.

Д-р Тулп не е дисекцирал ръката, пред която е изобразен да държи лекция, приковала вниманието на останалите персонажи. Аутопсия се започва от коремната кухина, която е показана недокосната.

Мъжете, изобразени на платното, до един са заможни членове на гилдията на хирурзите, а не студенти по медицина. Вероятно никой от тях не е практикуващ лекар. Само един от централните персонажи е показан да върши нещо различно от онова, което би вършил, ако Рембранд го бе нарисувал да върши онова, което всъщност върши, когато го е рисувал. Тоест да позира за картината.

Единственият правдоподобен персонаж в „Урок по анатомия“ е човек, на име Адриан Адриаенс — който изобразява трупа.

Адриан бе обесен публично за кражба с взлом. Бил откраднал едно палто.

Д-р Тулп, известен учен, професор по анатомия от Амстердамската гилдия на хирурзите, член на Общинския съвет и впоследствие кмет за четири мандата, беше син на търговец на платове.

В Амстердам през първата половина на седемнадесети век не бе срамно да си син на търговец на платове.

Или на търговец на сол, херинга, индийско орехче и карамфил, пипер и канела, зърно, дървен материал, тютюн, оръжия и дори — както непременно се случва с културния прогрес — на пари.

Към края на същия век производството на платове или лекуването и търговията с херинга, или какъвто и да е вид предприятие, изискващо труд и правене на нещо, щеше да бъде смятано за позорно.

Към края на седемнадесети век заможните търговци, производители и доставчици в Амстердам се оплакваха, че техните къде-къде по-заможни общественици вече не се занимават с производство или търговия, а „печелят парите си от къщи, земи и лихварство“.

Аристотел бе отредил на лихварството най-ниското стъпало на социалните извращения, на което посредникът на този вид паричен обмен би могъл да бъде поставен.

Започваше да се заражда нова аристокрация и децата на богатите все по-често се женеха помежду си, осигурявайки си добро бъдеще. Започваха да купуват вили и да се обличат по особен, предизвикателен начин.

Когато търговците и занаятчиите се опитаха да облекат себе си, жените и децата си по този начин, членовете на средната класа предложиха закони, според които подобна стъпка, предприета от всеки друг, освен от членовете на средната класа, да се смята за престъпно деяние.

При толкова много еднакво облечени хора, оплакваха се те, често е невъзможно да определиш кой наистина заслужава внимание и кой не.

До прокарването на подобни закони не се стигна, но духът на социалната промяна и новото разделение между класите, което те представляваха, не можеше да не бъдат забелязани.

С откриването на парите от лидийците през седми век преди Христа се разшириха възможностите за печалба, а след като има печалба, има и хора, които искат да я реализират, при това го искат повече от всичко на света. А щом като от пари могат да се направят повече пари, отколкото от каквото и да било друго, е твърде вероятно държавата да насочи вниманието и силите си преимуществено към производството на пари, от които няма обществена необходимост, като се изключат онези удобства, необходими за здравословно физическо благосъстояние. И за съзерцание. Винаги когато има повече пари, отколкото продукти, които да бъдат закупени с тях, се харчи повече, за да бъдат закупени повече пари. Банковото дело процъфтява, увеличава се броят на адвокатите и счетоводителите, а обществото се оказва дезорганизирано и неспособно да защитава военните си интереси.

Мнозина преуспяват в тази финансова среда, а много повече потъват в ада.

Всеки път, когато Хендрик ван Уйленбург вземаше заеми от своите меценати или им позволяваше да влагат парите си в бизнеса му, оставяше в залог картини на Рембранд и други художници, знаейки, че не е изключено да бъдат фалшифицирани без знанието на съответния художник и без никакво заплащане.

Неведнъж се е случвало да предлага една и съща картина на повече от един кредитор.

Уйленбург даваше в залог за заема гравюрни плочи и не забраняваше на кредиторите да си вадят от тях копия и да ги продават.

Рембранд продаде плочите на един свой офорт на португалски евреин, като преди това тайно извади копия и за себе си, нарушавайки договора по сделката.

Рене Декарт, наречен баща на модерната философия и основател на аналитичната геометрия, прекара по-голямата част от живота си в Амстердам. Бе съвременник на Рембранд. Относно града той отбеляза, че по-голяма част от жителите му са толкова погълнати от собствените си интереси, че човек може да прекара целия си живот там, без да бъде забелязан от абсолютно никого.

Декарт прекара по-голямата част от остатъка от живота си в Амстердам и не бе забелязан от Рембранд.

Близо месец след сватбата си художникът нае адвокат, който да събере някои дребни дългове на Саския във Фризландия. От тогава до края на живота си едва ли имаше период, по-дълъг от две години, в който да не бе въвлечен в съдебен процес, касаещ пари.

Когато неговата прислужница и любовница Хендрике Стофелс бе призована пред Съвета на църковните настоятели по обвинения за леко поведение и връзка с художника Рембранд, той също трябваше да се яви. Не отиде.

Когато завършваше „Аристотел съзерцава Омир“, любовницата му Хендрике позираше гола за картината, изобразяваща замислената над писмото на цар Давид Вирсавия^[60]. Тя позираше в бяла риза и за прекрасната творба с нагазила до глезените във вода жена, повдигнала полата си^[61].

Тази семпла картина едва ли би могла да се нарече повече от цветна скица.

И все пак за Аристотел бе вълнуващо да присъства на създаването й, да наблюдава зараждането на илюзията за плътност на тялото, да гледа субстанцията и формата на човешкото същество и бялата одежда да изплуват едва ли не от нищото — де факто само от голата идея и мастихина, допълнени от плисналата по пода червена роба, сякаш небрежно застилаща го, и едва ли не пророческото прозрение за възможностите на цвета, формата, пространството и структурата.

Докато Хендрике позираше гола или повдигнала полите на роклята си, Аристотел не отделяше очи от бюста на Омир. Това, че беше бременна в петия месец, не увеличаваше привлекателността й в очите на Аристотел, нито шансовете й за реабилитация пред църковното настоятелство.

В поне четири англоезични биографии на Рембранд не може да се намери нито една добра дума за художника. Отдава се признание само на творчеството му и се отчита състраданието, с което са изпълнени някои от картините му, изобразяващи по-бедните ашкеназки евреи в града, пристигнали в Амстердам като бегълци по време на войните в Германия и Полша и които култивираните градски сефаради^[62], подкрепяни от голям брой холандски калвинисти и католици, ненавиждаха.

Рембранд не беше бохем.

И трите жени, с които знаем, че е поддържал интимни отношения — Саския, Герти и Хендрике — е намирал в къщите, в които е живял. Домашните му и другите задължения на практика са били едни и същи.

И в трите му връзки се забелязва една икономия на усилията, която Аристотел с теорията си за сътворението, изложена в „Метафизика“ и основаваща се на първичния създател, дал тласък на вселената и никога повече не погледнал назад към нея, улавяше, но не уважаваше.

Рембранд не бе по-запален по пътешествията от Сократ, който прекара целия си живот почти без да напусне Атина.

Известни са едва два случая, в които Рембранд е излизал от Амстердам — едно пътуване до Фризландия за собствената си сватба и едно до Ротердам по работа. Можем да сме сигурни, че от време на време е напускал границите на града, тъй като в творческата му биография са останали няколко невероятно некадърни пейзажа, смятани от някои хора за великолепни.

Един негов офорт изобразява монах, прелюбодействащ в полето.

Изобразил е и живота на няколко души, но го е направил по начин, от който изглеждат толкова бедни и мизерни, че никой от тях не иска да си признае, че нарисуваният е именно той. Всъщност не е намерен нито един.

Натюрмортите му са толкова лоши, че собствениците им се срамуват да покажат, че ги притежават.

За Рембранд се носят легенди, че учениците му рисували на пода монети, за да го гледат как се хвърля да ги вземе. Но може би става въпрос за някои от онези дебелашки шеги, които студентите художници навсякъде по света правят или поне твърдят, че правят.

Подобно на други нидерландски художници от онова време, Рембранд също имаше ученици, които рисуваха копия на негови картини, за да може после той да ги продава.

Колкото по-талантлив ученикът, толкова по-ценно копието.

Колкото по-ценно копието, толкова по-незаменим ученикът.

Имаше времена, когато Рембранд печелеше повече от продажбата на тези копия, нарисувани от учениците му, отколкото от оригиналите. Имущественият списък на един негов съвременник съдържа един Рембранд и шест копия, изрично обозначени като такива.

В Париж бе изложена и приета с възторг колекция на банкера и ценителя на изкуството Еверар Жабаш^[63], състояща се изцяло от копия на картини, които някога е притежавал. Между тях беше и автопортретът на Рембранд от 1660, изобразяващ Рембранд пред триножника с мущабел, четки и палитра в ръка^[64]. По-късно оригиналът става притежание на Луи XIV и понастоящем е изложен в Лувъра.

Забележителната колекция от копия на велики картини, притежавана някога от френския банкер Жабаш, днес струва цяло състояние фалшиви пари.

До нас са достигнали около петдесет и два автопортрета на Рембранд, някои от които не са рисувани от художника. Трудно е да си представим автопортрети, рисувани не от обекта на изображението. Но са факт.

Трудно е да си представим, че нидерландите, или която и да е друга нация, са били разпръснати върху повече от половината от земното кълбо. Но е факт.

Елеатът Зенон^[65] би провидял парадокс в мисълта, че съществува нещо, разпръснато върху повече от половината земно кълбо, стига да знаеше, че земята е кръгла.

Поне четири от копията на Рембрандовите автопортрети се смятат за по-добри от оригиналите, които пък не се знае къде се намират. При две от тези копия майсторството и умението за боравене с четката са по-изящни от всичко, което Рембранд някога би могъл да постигне. Освен ако, разбира се, копията не са рисувани от Рембранд, а всичките му оригинали от някой друг.

Не е за вярване, както казва Шилиг.

Когато Рембранд изпадна в несъстоятелност през 1656, дълговете му възлизаха на седемнадесет хиляди гулдена, от които повече от половината бяха предназначени за спасяване на къщата, която така или иначе щеше да загуби. Една от кредиторките му бе Герти Диркс. Тя настояваше за издръжка, която да започне да получава след пет години, когато бъде освободена от държавната институция, в която Рембранд и брат й бяха успели да я затворят. Герти почина, преди да успее да измъкне и стаувер, което е една двайсета от гулдена.

Вероятно нямаше да получи стаувер, дори и да бе поживяла още.

От всичките му кредитори само един — бургмайстер — си получи цялата дължима сума.

След откриването на парите през седми век преди Христа хората — като Рембранд — получиха свободата да вземат заеми и да затъват в дългове.

В древна Гърция, когато длъжникът не можеше да се издължи, ставаше роб. Заедно с жените и децата си. Малките стопанства фалираха. Градът се разцепи на кредитори и длъжници, богати и бедни.

Мисълта за печалба омаловажаваше човешкия живот, грижата за благосъстоянието на обществото минаваше на втори план. Кому е нужна работническа класа, след като има толкова много роби? Кой ще се тормози да произвежда, след като вносът е толкова по-евтин? Сто години преди Перикъл заможните земевладелци в Атина продаваха собственото си зърно навън на по-добри пазари, докато хората в града гладуваха.

Бумтеше революция.

Земевладелецът Солон взе властта^[66], за да предотврати гражданската война.

Отмени робството като наказание за неизплащане на дългове.

За да облекчи недостига на зърно, сложи запор върху износа на всички селскостопански продукти освен зехтина, който в Гърция винаги е бил в изобилие.

В Гърция започнаха да се засаждат все повече маслинови дръвчета и все по-малко зърно.

Солон сподели с верни свои другари, че ще отмени дълговете, но ще запази недокоснати големите владения.

Приятелите му набързо взеха заеми и за нула време накупиха огромни ферми. Дълговете бяха отменени, фермите останаха тяхна собственост.

Ще ни се да мислим, че вината не пада лично върху него.

Днес той е смятан за мъдър законодател.

Богатите се разгневиха, защото не си получиха обратно дадените в заем пари, бедните се разгневиха, защото останаха без земя.

Солон започна да пише стихове с такива куплети:

Добродетелта е нещо, което никой не може да ти отнеме

Но парите променят хората, които ги притежават^[67]

В оригинал звучат не по-малко ужасно.

Хората, които не забравят неща като откриването на парите от лидийците през седми век преди Христа, нямат представа, че живеят в седми век преди Христа. На процеса си Сократ, живял през пети век преди Христа и една година в следващия, говореше като Христос:

— Даден съм ви от Бога, като някаква досадна муха, прикрепена към държавата — обърна се той към съдиите в защитното си слово по време на процеса. — И няма да говоря тук заради себе си, както може би си мислите, а заради вас, за да не сторите грях срещу Бога, като ме осъдите. Аз съм неговият дар за вас. И ако ме убиете, няма да ви е лесно да си намерите друг като мен.

През целия си живот, информира ги той, е общувал лично със свръхестествения глас, чиито повели и напътствия би било греховно да не следва.

— Атински мъже, аз ви уважавам и обичам, но предпочитам да следвам заветите на Господа, вместо да се подчиня на вас.

Бе твърде късно някой да се мъчи да го изтръгне от това му убеждение, което би го отвело на кладата, ако бе живял в следващите просветлени Мрачни времена, в които Платон бе почитан дълбоко и поглъщан жадно, а Аристотел бе преоткрит и провъзгласен за Философа от личности като Тома Аквински.

И беше твърде отдавна, за да може да му се разкаже за превъртелия амстердамски учител с назъбения нож за хляб, който вярвал, че Бог му е наредил да отиде при „Нощна стража“ в музея „Рейк“ направо от ресторанта, където обядвал.

Седма глава

Когато Сократ беше на шестдесет и пет, а Платон на двадесет и четири, атиняните бяха обсадени от кораби, финансирани от Персия и управлявани от спартанците, чийто горчив опит в битки срещу атиняните ги бе научил как се води морски бой.

Градът бе обсаден и по суша. През този последен етап на войната, избухнала преди двадесет и седем години, населението отново се бе свряло зад градските стени.

Златото и среброто бяха свалени от статуи и монументи по площади и храмове и превърнати в пари, необходими за продължаването на войната^[68], която щеше да доведе до все по-плачевно състояние на условията на живот в града.

На фона на всичко това театърът бе в разцвета си.

Когато четиридесет и седем годишният Рембранд рисуваше своя Аристотел, бреговете на Холандската република бяха блокирани от англичаните^[69], чийто опит срещу нидерландите ги бе научил как да строят по-големи бойни кораби с по-тежко въоръжение. Англичаните бяха стигнали до извода, че в търговията има повече пари, отколкото в земеделието и скотовъдството — това пък нидерландите бяха научили по-рано от португалците.

Англия, която изоставаше по отношение на търговията и едва-едва креташе да настигне другите, бе започнала да си дава сметка, че Нидерландия всяка година извлича огромни печалби от богатия улов на херинга отвъд бреговете на Шотландия и още по̀ на юг, като освен това забелязваше, че небоядисаните платове, изнасяни от Англия, за да бъдат довършени в Нидерландия и препродадени в чужбина, носят много по-големи печалби на нидерландите, отколкото на английските овцевъди и тъкачи.

Преди края на века, след като практична Нидерландия осъзна, че не може да продължава да се бори с Англия и естествените й предимства поради географско положение и население, практичните нидерландски застрахователи започнаха да дават уроци по осигуровки и финанси на доскорошните си врагове, взимайки в свои ръце организацията на Английската банка, банка „Лойдс“ в Лондон и Лондонската стокова борса. Те изнасяха капитали навън, за да заздравят английската икономика, вместо да се мъчат да спасяват своята. И чрез вечния пример, че финансите се ръководят по уникални свои закони, несравними с нищо друго, демонстрираха, че парите потичат не натам, където има най-голяма нужда от тях, а натам, където най-бързо ще се умножат. И това няма нищо общо с лоялност и националност.

Военните действия се водеха по вода, критичните битки в тази първа Англо-нидерландска война ставаха предимно в Ламанша, използван в нормални условия от нидерландските плавателни съдове. В самия Амстердам обаче се долавяха малко фактически признаци на война.

Рембранд, потънал в рисуването и проблемите си, явно по никакъв начин не можеше да свърже финансовия разцвет на града и зловещите обрати в живота на холандците.

Негов чест посетител, Ян Сикс^[70], трябваше непрекъснато да му напомня за дълга към къщата, просрочен вече седем години, тоест възлизащ на повече от хиляда гулдена, както му бе признал Рембранд. С лихвите.

Аристотел си държеше езика зад зъбите. Даването на заем с лихва е ненормално, бе писал някога той, понеже получената печалба не е придобита чрез разменния процес, в чиято услуга са изобретени парите.

— Разбира се — каза Рембранд, — лесно мога да продам къщата.

Ян Сикс му напомни, че в страната се забелязва сериозна рецесия. И че ако Рембранд продаде къщата, е твърде вероятно да не й вземе реалната цена.

— Тя струва много повече.

— Хората внимават с харчовете си — допълни Сикс. — Може би именно поради тази причина собствениците на имота ти настояват да им го изплатиш.

Сикс бе наясно. Семейството му притежаваше бояджийски фабрики и мелници. Рембранд почти не го слушаше. Аристотел не знаеше какво да го посъветва.

Сикс бе по-млад от Рембранд, учен човек с естетически наклонности, участващ активно в интелектуалния живот на града. Бе публикувал пиеса, наречена „Медея“, за която Рембранд бе направил офорт.

Самата работа не беше лоша, но офортът бързо загуби качествата си поради многократното отпечатване.

Печатарят е виновен, казваше си Рембранд, без сам да си вярва. Печатарите никога не проявяват достатъчно внимание.

Няколко години по-рано Рембранд бе направил офорт на Ян Сикс, четящ край прозореца^[71]. Творбата бе установила стандарт в офортната техника, недостижим в града. Самият Рембранд така и не успя да повтори това съвършенство, макар да не знаем дали изобщо е опитвал.

В случая с офорта за пиесата също не се бе получило както трябва.

— Печатарят, печатарят — недоволно измърмори Рембранд по адрес на човека, когото Сикс бе наел да извади повече копия. — Не внимава достатъчно и съсипа плочата.

Рембранд знаеше, но упорито не искаше да повярва, че офортът не е техника, подходяща за отпечатване на много копия. Особено офортът на Ян Сикс. В съчетание с линиите, ецвани с киселина, Рембранд бе приложил новаторския метод на издълбаване направо върху плочата както със суха игла, така и с резец, комбинирайки различни техники на ецване, гравиране и суха игла и образувайки грапавини, подсилващи меките акценти в безбройните нюанси на черното, но още по-бързо изгубващи се, така че последващите копия се изхабяваха още по-бързо.

Сикс нямаше оплаквания. Техниките на Рембранд явно го бяха заинтригували дълбоко и той се отбиваше често при него без конкретен повод, само за да погледа замаян промените, настъпващи в образите на Аристотел, Вирсавия и другите фигури и да изкоментира разликите. Почти несъзнателно се отправяше към платната, за да огледа отблизо миниатюрните компоненти на ефектите във всяка от тях, които му се струваха все по-пленителни.

— Май пак си го променил, а? — посочи той Аристотел.

От гледна точка на оптичен феномен, продължи, се удивлявал на факта, че единствено с помощта на четка и багри е възможно да се постигне толкова убедителна и вълнуваща илюзия за човек, потънал в дълбоко съзерцание.

— И с помощта на мастихина и пръста ми — закачливо го поправи Рембранд. Той учтиво, но категорично застана между триножника и Сикс, за да не му позволи да се приближава твърде много. Не му бе приятно да споделя тайните си.

— Искам да ми нарисуваш нещо — внезапно каза Сикс и щом Рембранд се обърна към него, добави бързо: — По твоя маниер, разбира се.

— По моя маниер ли? — изненада се художникът.

— Както решиш, искам да кажа. Няма да имам нищо против да го направиш като този.

— Портрет като този? Но това не е портрет.

— Не съм казал портрет. Харесва ми грубата тъкан, всичките тези сенки, черното, широкият размах на четката. Ти даваш недвусмислено да се разбере, че тук е пипал истински артист и че неговото присъствие е много по-убедително от това на модела — нали?

Рембранд се изсмя.

— Опитвам се — призна накрая.

— Познах бюста на Омир — продължи Ян Сйкс, кимайки. — Робата е модерна, бих казал, а тогата — антична. Или греша?

Рембранд не можеше да му отговори. И двете бяха негови покупки.

— Наистина ли не знаеш? По-скоро не искаш да ми кажеш. Шапката обаче не мога да определя.

— Сам я измислих.

— Променил си я, нали? Увеличил си периферията.

— Ще я направя пак както си беше. Искам я по-малка.

— Не познавам човека. Трябва ли да го знам?

— Аристотел.

— Прилича на евреин.

Аристотел го стрелна с гневен поглед.

Рембранд му възвърна изражението с едно мацване на четката.

— Така го искам — отвърна художникът. — Позира ми един приятел.

— В това облекло ли? Аристотел?

— Не ти ли харесва ефектът?

— Изглежда толкова тъжен.

— Така го виждам. Човекът остарява. Не знае какво да направи. Той е античен философ и не може да си намери работа.

— Струва ми се, че различавам още нещо. Това на медальона лице ли е?

— В момента го правя. Нямам представа чие е. Хрумна ми от нещо, което си купих.

— Наречи го Александър Велики.

— Защо?

— Бил е ученик на Аристотел. Така ще си спечелиш точки за по-голяма символика. Златната верижка?

— Правя я по-дебела.

— Как правиш така, че да изглежда толкова детинска?

— Моля те, не стой толкова близо. От миризмата на боята ще ти прилошее.

— Колко по-дебела ще я направиш?

— Когато стане, ще разбера.

— Ръцете направо ме смайват.

— Ще направя и твоите същите. Толкова ясни ли ги искаш? Мога да добавя някои детайли.

— Постигнал си всичко само с няколко замаха на четката, нали? И въпреки това са толкова естествени и напълно спокойни. Изумително.

— Не съм добър в движението.

— Никога не рисуваш ядящи или пиещи хора.

— Поне не често. Да не искаш да ти направя портрет на херинга?

— Всички искат.

— Обичам да рисувам втренчени хора. Всеки път, когато привърша платно, в което хората правят нещо друго, се съмнявам дали ми харесва.

— Как започваш? Как решаваш какво ще правиш?

— Ами решавам. Не знам. Теб ще те направя много по-различен, в три четвърти. Как се обличаш, готвейки се да излизаш по важна работа. Слагаш си наметалото, ръкавиците.

— Няма да се занимавам с бизнес. Вече реших.

— Тогава ще отидеш в правителството.

— Не съм сигурен, че искам.

— Е, все пак ще се заловиш с някаква правителствена работа, макар и да не вършиш кой знае какво. Семейството ти е с репутация, ти също. Мога да използвам още влиятелни приятели. Пак мога да взема поръчки, с които да си помогна да изплатя къщата. Струва ми се, че би трябвало да изглеждаш по-стар.

— Дотогава наистина ще изглеждам по-стар.

— Ще те направя да изглеждаш по-стар — какъвто ще бъдеш като член на Общинския съвет и бургмайстер. — Рембранд се усмихна, Сикс се намръщи. Рембранд остави палитрата си, подпря мущабела на един стол. Мълчаливо, загледан покрай пръста си, се взря за миг в бъдещия си модел, кимна веднъж с глава, после още веднъж, докато Сикс стоеше, без да помръдва, сякаш не смее да си поеме въздух. — Ще използвам много по-ярко червено и различно златисто. Може би ще ти направя ръцете единствено с мастихина. Ще го прокарам през тях, преди да са изсъхнали. Може да си помогна и с пръст.

— И после да ти хрумне друго — тихо се засмя Ян Сикс. После додаде на шега: — А ще ме удостоиш ли със знаменитото си и величествено импасто^[72]?

— Съмнявам се, че ще ти хареса.

— Все ми е едно.

— В такъв случай ти обещавам, че парите ти ще си заслужават.

— Искам и светлосенките, с които също си известен.

— И заради които хората ме вземат на подбив.

— Че как иначе ще се познае, че ме е рисувал Рембранд?

— Няма да си много красив.

— Приличам ли ти на човек, който иска да изглежда красив?

Рембранд въздъхна примирено и изръмжа насреща му:

— Радвам се, че в Холандия е останал поне един човек, който не държи на класиката.

— Аз си поръчвам рисунка, а не картина.

Рембранд избоботи доволен:

— Ще използвам повече черно, отколкото тук. Ще придам по-ярка светлина. И ще ти измисля къде-къде по-добра шапка от тази.

— Искам да ме нарисуваш с една от моите собствени — категорично го отряза Сикс.

— Ще приличаш на човек, комуто не бих искал да съм длъжник — каза Рембранд лукаво подсмихнат и се зае да добавя още златисто към медальона на Аристотел.

Аристотел се намръщи: човек като Рембранд можеше да го подлуди.

След като Сикс си тръгна, Рембранд въздъхна дълбоко. Може да прехвърли къщата на името на сина си, каза той на Аристотел, извръщайки се от вратата, взрян с истинска наслада във фигурата му. — Но в такъв случай ще трябва да си напише завещание, нали? Но, от друга страна, така аз мога да се окажа облагодетелстваният? Знам, че точно това ще ми кажеш, нали? А? Виждаш ли, господин Философ? Ти не си единственият умник в тази къща, нали?

Аристотел беше бесен. Рембранд изстиска цвета от лицето му със смес от бяло и жълтеникавокафяво, после удължи вдлъбнатината, разсичаща бузата му.

Носеха се слухове за недостиг на храна в Утрехт и Зеландия. Сикс е поредният, каза гласно Рембранд, обръщайки се към Аристотел, от когото ще може да вземе пари на заем.

Осма глава

За Аристотел, съзерцаващ бюста на Омир, непрекъснатата ангажираност на света с правенето на пари си оставаше загадка, която се съмняваше, че изобщо би могъл да разгадае. Той все още не можеше да разбере стойността на парите сами по себе си. За него те бяха просто разменно средство. И не можеше да проумее кое е онова в тях, което прави преследването им по-съблазнително от един здрав нощен сън.

Сложен ум като Аристотеловия вижда неразрешими дилеми там, където за обикновените хора всичко е ясно.

— Човек не може да очаква да прави пари на гърба на обществото и в същото време да е почитан от него — написа уверено той в Атина, в своята „Никомахова етика“.

В Сицилия категоричността му се разколеба.

В Лондон и Париж го налегнаха съмнения.

В Ню Йорк беше убеден, че греши, тъй като всички хора, съдействали за попадането на неговата картина в „Метрополитън“, правеха много пари на гърба на обществото и при все това бяха широко уважавани, особено след покупката. И на металната табелка на стената в музея наред с имената на Аристотел, Омир и Рембранд, се нареждаха и тези на Айзък Д. Флечър, Хенри Дж. Кийсби, Стивън С. Кларк, Чарлз В. Къртис, Харис Б. Дик, Мария ДеУит Джесъп, Хенри Дж. Маркуонд, Джоузеф Пулицър, Алфред Н. Пънит, Джейкъб С. Роджърс, както и на Робърт Лейман, г-жа Чарлз Пейзън и Чарлз Б. Райтсман.

Омир е просил, Рембранд банкрутира. Аристотел, който имаше пари за книги, за школата си и за своя музей, не би могъл да си позволи картината, на която е изобразен самият той.

Рембранд не можеше да си позволи Рембранд.

Девета глава

Процесът срещу Сократ бе проведен в условията на демокрация — поредният ужасяващ факт за Платон, който вече бе достатъчно отвратен от коварния краткотраен режим на Тридесетте тирани^[73], паднал след въстанието за възстановяването на демокрацията пет години по-рано. Чичовците на Платон Критий и Хармид бяха сред най-жестоките членове на Тридесетте. Платон отхвърли настоятелните им молби да влезе в политиката под тяхно покровителство.

Беше на двадесет и четири.

Когато стана на двадесет и девет, екзекутираха Сократ по обвинения, отправени към него от богаташа Анит, поета Мелет и оратора Ликон.

Сократ бе преживял беззаконията на Тридесетте, движейки се свободно из града, без да престава да бъде себе си въпреки предупрежденията.

Тиранът Харикъл го заведе при Критий, който не спомена нито дума за някогашните им близки отношения, когато бе следвал Сократ по петите из целия град, за да научи колкото се може повече от него.

Онова, което усвои най-добре, бе изкуството да се води спор.

Не научи обаче, че предметът на един спор не подлежи на обсъждане.

Съществува закон, каза Критий, според който е забранено да се преподава изкуството на думите.

Сократ не беше чувал подобно нещо.

— Издавам го сега — каза Критий.

Постанови го специално за Сократ.

Сократ възрази, че не разбира какво общо има с него изкуството на думите.

— Готов съм да се подчиня на законите — продължи той, както обикновено, прибягвайки към изкуството на думите — и искам да ги разбера, в случай че неволно ги прекрача от невежество. Би ли ми дал по-точни указания? Да не би да ми казваш, че изкуството на думите, от което ми налагаш да се въздържам, е свързано със сериозни или необосновани аргументи?

Тиранът Критий вече бе започнал да обръща очи.

— Ако е свързан със сериозни аргументи, то тогава значи ти ме караш да се въздържам от здравия разум. Ако е свързан с необосновани аргументи, то очевидно ще трябва да положа по-големи усилия да разсъждавам правилно. Кое от двете искаш да направя?

Харикъл го сряза грубо:

— Тъй като явно си невежа, Сократе, ще ти изложим заповедите си на толкова ясен език, че дори ти да не можеш да кажеш, че не си ги разбрал. Отсега нататък ти се забраняват всякакви разговори с младежи.

— Добре тогава — каза Сократ, — моля, определете възрастта, до която един човек се смята за млад, за да няма двусмислици относно моето спазване на закона.

— Млад е онзи, който — отвърна Харикъл — не е достигнал достатъчна възраст, за да може да бъде избран в Народното събрание, тъй като му липсва достатъчно мъдрост. От днес нататък ти се забранява да говориш с човек под тридесетте.

Сократ кимна:

— Да предположим — продължи той, — че искам да си купя нещо. Не мога дори да попитам за цената му, ако продавачът е под тридесет, така ли?

— О, не — отвърна Харикъл — в такива случаи ти е позволено. Истината обаче, Сократе, е, че имаш навика да задаваш въпроси, с чиито отговори си наясно. Така че ето ти нещо, което не бива да правиш.

Тази характеристика не засегна Сократ ни най-малко.

— Ако някой младеж ми зададе въпрос, трябва ли да му отговоря, например ако въпросът е къде е Критий или къде живее Харикъл?

— Да — отвърна Харикъл, — в такива случаи можеш да отговориш.

— Но виждаш ли, Сократе — обади се Критий с тона на човек с положение, постигнал всичко, което е искал, — ще се наложи да избягваш тези любими твои теми, говорейки за управниците на тази държава — твоите строители и ковачи — тъй като тези твои примери по мое мнение са отдавна изтъркани и до гуша ми е дошло да ги слушам. Както знаеш, лично помогнах нашият стар приятел Алкивиад да бъде екзекутиран. Не си мисли, че ще се спра пред теб.

Ако Сократ бе по-богат, вероятно щеше да живее победно, тъй като тези Тридесет тирани бяха тирани не само в класическия, но и в модерния смисъл.

Те алчно се вкопчваха в имуществото на всеки, осмелил се да им се противопостави, да се възмути от действията им, както и на онези, на чието богатство са хвърлили око, арестувайки хора като криминални престъпници, без да им казват защо, и издавайки познатата заповед да изпият отровата, без да обясняват какво е обвинението срещу тях.

Те бяха назначени от Спарта, за да изработят нова конституция за Атина, подчиняваща я на завоевателя, при който самите те ще започнат като управляващи олигарси.

Но тези тук бяха предприемчиви деснонастроени атиняни, енергични и антидемократични. Те не виждаха необходимост от изработването на конституция, позволяваща им да вършат неща, които можеха да направят и без нея, и се впуснаха направо в оргиастичната лудост на преследването, плячкосването, хвърлянето зад решетките и ликвидирането. Чужденците с пари бяха особено уязвими. В града се ширеше страхът от неочакван арест, от внезапно почукване на вратата, от платен информатор или тайна полиция.

Член на Тридесетте бе осъден на смърт, задето се противопоставил на жестокостите на групата, в чието организиране самият той бе участвал ревностно и в част от която се бе превърнал.

През осеммесечното управление на Тридесетте бяха екзекутирани хиляда и петстотин души. Стотици демократи бяха прогонени в изгнание. Пет хиляди жители, които не бяха явни и афиширани поддръжници на официалната партия, бяха депортирани на части в Пирея: в града нямало достатъчно място, за да се организира приличен концентрационен лагер, нито свободни територии за преместване на наказателна колония или гулаг, нито време и човешки ресурси, нито пък каквито и да е модерни средства за бързо екзекутиране на толкова много хора, колкото биха погубили.

Политиката на Тридесетте се основаваше на това целият град да бъде забъркан в престъпленията им, така че да не остане човек, който би могъл да ги обвини в престъпление, в което самият той не е участвал.

Или бъди с нас, или да те няма — такова било предизвикателството, което тираните отправили към Атина.

Анит, обвинителят на Сократ, бе сред демократите, присъединили се към обществото на разбунтувани изгнаници в Тива.

Сократ бе сред останалите в града. За него като че ли нямаше значение под чие управление живее, стига да е атинско. Намираше кусури на всичките.

И така неизбежно се стигна до деня, в който бе призован официално пред Критий и му бе наредено — на него и на още четирима души — да залови Леон от Саламин, за да бъде екзекутиран.

— И в какви престъпления да му кажем, че е обвинен, когато ни попита — обърна се Сократ към Критий.

— В никакви.

— В никакви ли? Тогава къде в закона намирате основания да ни заповядате да извършим подобно нещо?

— Няма закон. Няма престъпление. Аз съм законът. Искам имуществото на този човек. Не го водете тук. Пратете го направо в затвора и кажете на водача на Единадесетте^[74] да го прати на екзекуция.

Вместо да изчака да види последствията от неподчинението си, Сократ се прибра вкъщи. Другите четирима се заеха усърдно със задачата да намерят Леон от Саламин и да го хвърлят в затвора, за да получи чашата с отрова.

Въстаниците нахлули в Атина, преди да има време Сократ да получи наказанието си. Спасил го бунтът на демократите. Критий и Хармид, чичовците на Платон, загинаха при превземането на Пирея, в опита на олигарсите да потушат въстанието на демократичните сили в битката при Мунихия.

Мирът невинаги води до края на жестокостите на войната и до прекъсването на породилите я чувства на омраза и враждебност.

В Елевзина, където избягаха оцелелите от Тридесетте и техните съмишленици, има епитафия, посветена на Критий и останалите паднали водачи:

В памет на смелите мъже, които пробиха високомерната горделивост на прокълнатите атински демократи.

И до днес съществуват хора, които твърдят, че Критий е най-хубавото нещо, случвало се на Гърция, и че единствената му грешка била, че не успял да изтрепе всички демократи.

Между алчността и стремежа за власт на олигарсите и високомерната горделивост на войнстващите, прокълнати демократи мислител като Сократ, който не изпитваше капка уважение нито към едните, нито към другите, с лекота бе осъден на смърт. А идеалист като Платон нямаше накъде да се обърне, освен към вътрешния си свят на усамотена мисловност и фанатичните си илюзии за деспотично общество, описани в неговата „Държава“.

На терористичното владичество на олигарсите бе сложен край.

Терористичното владичество на демократите бе отложено.

Трябваше да минат пет години, за да може Сократ да бъде даден на съд от Анит, Мелет и Ликон. През тези пет години той не се занимаваше с нищо по-различно от онова, което бе правил през целия си живот. Освен може би, дето подхвърли на Анит, че синът му, у когото Сократ бил забелязал странен характер, вероятно би искал да направи с живота си нещо повече от това да го пропилява в семейния бизнес с кожи.

Публичната обида, нанесена на Анит, едва ли може да се равнява на общата враждебност на такава голяма част от обществото.

Безразсъдно лекомислие и идеологическо несъобразяване биха паснали.

Сократ свидетелства за себе си по време на процеса, че никога не е говорил нищо тайно, което да не е изричал открито.

И вероятно именно в това се е криел проблемът.

— Винаги съм бил един и същ в деянията си — както лични, така и обществени. И никога не съм се съгласявал с онези, които клеветнически биват наричани мои ученици — каза той, намеквайки за натрапената му отговорност за обучението на Критий и Алкивиад в млада възраст и за неизразимите им публични изяви по-късно. Той не спомена, че Алкивиад бе екзекутиран на четиридесет и шест и би бил на петдесет и една по време на процеса, и че Критий бе на петдесет и седем, когато умря, и сега би бил на шестдесет и една. — Не че някога съм имал редовни ученици — продължи той. — Никога не съм се налагал за нечий учител. Но ако някой, било то стар или млад, желае да дойде и да чуе думите ми, е добре дошъл. Не взимам пари, нито отказвам да говоря, ако не ми бъде платено. С еднаква готовност отговарям на въпросите както на бедни, така и на богати и с еднакво внимание изслушвам всеки, който иска да отговори на мой въпрос. И дали от някого ще излезе добър или лош човек, това не е нещо, за което може да ми бъде търсена отговорност, тъй като никога не съм преподавал, нито пък съм твърдял, че преподавам каквото и да било на когото и да е. И ако някой каже, че е чул или научил нещо от мен в частен разговор, което да не е било обявено на всеослушание, мога да ви уверя, че лъже. Истината е, че съм убеден, че никога не съм се стремил умишлено да заблудя някого. Убеден съм, че ако такава е вашата практика, както е при други народи, да не се дава един, а няколко дни за изслушване на важни случаи, бих могъл да ви убедя в това. Но по закон ще трябва да приключим днес. За толкова кратко време няма да е лесно да ви отърва от предразсъдъците ви.

Платон бе дълбоко развълнуван. На стари години той благодареше на добрата си съдба, задето се е родил човек, а не животно без разум. И задето се е родил грък, а не варварин. И задето рождението му бе станало по времето на Сократ.

Анит, свободолюбивият войн, търговец на кожи и яростен защитник на традиционните консервативни атински демократични ценности, не смяташе, че съдбата му е била особено благосклонна, пожелавайки той да се роди и да живее по времето на Сократ. Той бе разочарован от сина си и обвиняваше за това философа. Младежът, принуден от баща си да влезе в семейния бизнес с кожи и комуто бащата бе забранил да участва в каквито и да е улични дискусии с този пропаднал, запуснат и еретичен стар бунтар Сократ, се бе превърнал в пияница и безделник.

В семейството на Анит се задаваше логичният въпрос за първоначалните, основни и достатъчни причини: Дали Анит, Сократ, двамата или никой от тях са виновни за оттеглянето на младежа от бизнеса и запалването му по философията?

Анит имаше своя отговор: Заедно с други двама да отправи обвинения срещу Сократ, уличаващи го в сериозни престъпления, които всъщност не бяха чак толкова сериозни, убеден, че Сократ, подобно на други, скоро ще напусне Атина, избягвайки съдебния процес.

Поетът Мелет щеше да се заеме с говоренето. Сократ не ценеше поезията.

Риторът Ликон щеше да подготви повечето от речите. Сократ хулеше риториката.

— Кой ще поеме разноските ни, ако не успеем да спечелим една трета от съдебните заседатели? — попита Мелет.

— Да, кой? — подкрепи го Ликон.

Анит щеше да го направи.

Ликон рече злорадо:

— Сократ няма дар слово. Тъй като е лишен от лицемерие, няма да си позволи да чете защитна реч, написана от някой друг. Така че всеки от нас би трябвало да започне и да свърши с възхвала на ораторските му способности и да започне и завърши обвинението си с предупреждение към съдебните заседатели да са нащрек, защото обвиняемият е много изкусен с думите и може да ги заблуди.

Обвинението, отправено от тях към Сократ, син на Софрониск от Алопес, се състоеше от три изречения:

Сократ е виновен, задето отказва да почита боговете, почитани официално в държавата, като вместо това се кланя на други странни божества.

За тримата му обвинители беше без значение, че философът редовно прави жертвоприношения в дома си и пред олтарите в официалните храмове, където се извършваха пророчества, без никога с думи или дела да е засягал набожността или религиозността. Той отричаше поетите, които — подобно на Омир и Хезиод — разказваха недостойни истории за боговете. За всеки случай тримата добавиха и второ обвинение, пасващо напълно на порочната и безпардонна природа на Анит — преподаването.

Освен всичко друго Сократ се обвинява и в развращаване на младежта.

Анит изпита истинско удоволствие от тази формулировка на Ликон и си даде дума никога повече да няма вяра на този човек.

Споменеха ли името на Анитовия син, обвинението щеше да се превърне в причина за граждански бунтове, вместо в криминален процес. Лукаво избягвайки всякакви имена, те използваха в съдебната зала свидетелските показания на тирана Критий и предателя Алкивиад.

Исканото наказание е смърт.

Десета глава

За себе си твърдеше, че е най-големият чудак сред смъртните, и знаеше, че е способен да изкара човек извън нерви.

Някога като млад, в известния дебат със забележителния софист Протагор се бе обърнал към него с насмешка:

— Аз съм един такъв човек, че забравям, и ако някой ми говори дълго, забравям за какво става дума.^[75]

В „Държавата“ халкедонецът Тразимах избухна насреща му:

— Ако ти, Сократе, наистина желаеш да узнаеш какво е справедливостта, недей само да задаваш въпроси и не се любувай да опровергаваш това, което някой ти отговаря. По-лесно е да се пита, отколкото да се отговаря. Но не, Сократ и сега остава верен на своя обичай сам да не отговаря, а да вземе думата, когато друг някой отговаря, и да опровергава.^[76]

— От нашия разговор ми стана ясно, че нищо не зная — подметна невинно Сократ, — понеже не зная какво е справедливостта и едва ли ще узная дали тя е добродетел, или не е, и дали този, който я има, е нещастен, или пък е щастлив.^[77]

Да знаеш, че не знаеш, означава, че знаеш много.

Мъдростта се състои в това да знаеш, че тя не съществува.

Никой не взимаше на сериозно искрената невинност, която си приписваше Сократ. Човекът е политическо и социално животно и обикновено предпочита да получи неверен, отколкото никакъв отговор.

— Дали добродетелта се постига с учене? Или се постига не с учене, ами с упражняване?^[78] — пита Менон.

На което Сократ отвръща с въпрос:

— А какво е добродетелта?

Не след дълго Менон възразява благоговейно:

— Чувал съм, още преди да те срещна, че ти самият нищо друго не правиш, а само недоумяваш и караш и другите да недоумяват. Виждаш ми се, ако ми позволиш да се пошегувам, почти съвсем приличен по външен вид и по всичко останало на тая сплескана морска риба — торпедото. Защото и тя вцепенява всеки, който се приближи и я докосне — точно същото чувствам, че и ти си направил с мене. Наистина, и умът, и езикът ми са вдървени и съм неспособен да ти отговоря. При това хиляди пъти, в премного слова, пред много хора съм говорил за добродетелта, и то съвсем добре, струва ми се. Но сега абсолютно нищо не съм в състояние да кажа.^[79]

— Изключено е човек да получи от него директен отговор — отсече Ксантипа, жената на Сократ, пред неустрашимия Алкивиад, който бе достатъчно безскрупулен, за да я попита направо дали онова, което е чул за нея и Сократ, е истина. Тя нито потвърди, нито отрече да е изпразвала нощното гърне на главата му.

— Изобщо нямаш представа що за човек е той.

— Кажи ми.

— Зададеш ли му въпрос — започна Ксантипа, — най-напред ще иска да уточниш какво имаш предвид. Ако го накараш да направи нещо, ще се престори, че не те е разбрал, и ще помоли за обяснение. Щом мислиш, че си приключил, той ще те принуди да продължиш още малко. Когато решиш, че не е останало нищо повече за обясняване, ще ти зададе още някой въпрос, след който просто няма начин да не продължиш.

За Алкивиад не бе никак трудно да й повярва.

— Виждаш на какво се подлага човек, ако иска да го накара да изхвърли боклука?

А какво е боклук, би попитал Сократ.

— Ако извикам, че оглушава, ще се престори, че не ме чува. Ако пък му кажа, че е ням, ще ме нарече софист. Хайде, опитай се да го накараш да изхвърли нощното гърне!

Сократ направо я подлудяваше с безкрайните си описания на ковачи и пастири, на лекари и строители.

Когато приятелите му го запитаха защо не изгони Ксантипа от къщата си, той отвърна, че да живееш с възможно най-трудната за съжителство жена, е идеален опит за реалния живот^[80]. Щом може да изтърпи нея, значи няма да има никакви проблеми с останалата част от човечеството. Ездач, който иска да усъвършенства себе си, добави той, използвайки поредната от онези битови аналогии, които толкова изнервяха Ксантипа, би избрал най-трудните животни, знаейки, че по-късно няма да има никакви проблеми с по-кротките.

Сократ бе пристрастен към примери с ездачи, пастири, ковачи и лекари и аналогиите му, както бе научил Аристотел от Платоновите писания, често бяха нелепи.^[81]

— И често съм пожелавал той да не е вече на тоя свят — казва добрият му приятел Алкивиад в пиянската си похвална реч за Сократ в Платоновия „Пир“^[82].

В младостта и в ранните си зрели години ослепителният Алкивиад бе най-очарователната фигура и най-влудяващата личност в Атина. Той втълпяваше на младите начин на живот, който разгневяваше старите. Синът му и другите младежи имитираха неговата походка, екстравагантното му облекло и дори фъфлещия му говор. Симпатичен, заможен, от благороден произход, той бе преследван от жените и обграждан с внимание от мъжете. Богатството му се увеличи след брака му с хубавка жена, на която от време на време изневеряваше — обикновено с местните хетери, онези йонийски проститутки, надарени с образование и с практика в социалното общуване, каквито се отказваха на обикновените атинянки. (Прочутата съпруга на Перикъл — Аспазия, наред с другото бе известна и с това, че покровителстваше един от най-популярните атински публични домове^[83].) В Атина нямаше по-горд, суетен и арогантен човек от Алкивиад. Никой, който по-малко от него да обръща внимание на благоприличието и благопристойното поведение и който да е по-демонстративен в преструвките си. Нито пък по-самовлюбен и по-малко склонен към разкаяние.

— Срамувам се — продължи Алкивиад възхвалата си към Сократ пред приятелите си на пира, на който не бе поканен, но където така или иначе се бе изтърсил с гръм и трясък, при това доста подпийнал — единствено от него, понеже съзнавам, че не мога да възразя на наставленията му какво да не върша, но щом се отделя от него, се съблазнявам от почестите, които народът ми оказва. И аз се измъквам и бягам като последния страхливец всеки път, когато го видя^[84].

Сократ бе грозноват, с изцъклени очи, плътни устни и плосък нос и вървеше наперено като пеликан, с широка крачка и като оглеждаше всичко покрай себе си. Алкивиад бе подхвърлял, че приятелят му има лице на сатир. В определението му се долавяше както насмешка, така и желание да го жегне.

Сократ бе грозноват в едно общество, ценящо високо добрия външен вид на мъжа. Симпатичните младежи биваха определяни като красиви, а изключително мъжествените като Алкивиад, Агатон и Евтидем биваха възхвалявани и ухажвани заради прекрасните лица и атлетичните и поетичните си умения.

Алкивиад, най-палавият и най-ревностно преследваният сред красавците от своето поколение, се чувстваше засегнат — според собственото си признание — задето Сократ не се бе присъединил към хвалебствията и ласкателствата на другите по-възрастни мъже по негов адрес. Разстроен и запазил спомена за това отношение в сърцето си, Алкивиад преобърна всички конвенции, превръщайки Сократ в любимец, а себе си в поклонник^[85]. Той не престана да сипе измамни ласкателства, за да спечели сексуалните чувства на този ексцентричен обект на любопитството и желанията му. Накрая призна провала си и сподели пред своите приятели, че в резултат на преживяното у него се зародило чувство на уважение към характера, овладяността и смелостта на този човек, когото бе подценявал и недоразбирал^[86].

— Но че Сократ не прилича на никого нито от древните, нито от нашите съвременници, това е най-удивителното. Някой би могъл да сравни Бразид и други с Ахил или Перикъл с Нестор и Антенор^[87]; има и други, но тези други биха били сравнявани по същия начин. А този човек е толкова странен — и той, и речите му, че колкото и да търси човек, не би могъл да намери с кого приблизително да го сравни нито от днешните, нито от древните.^[88]

Двамата се срещнаха в пехотата при обсадата на Потидея в Мала Азия^[89], когато Алкивиад бе осемнадесетгодишен. Алкивиад бе ранен и Сократ му спаси живота:

— Ранен бях и той не поиска да ме изостави, и то спаси не само мен, но и оръжието ми^[90] — безстрашна постъпка, прехвалена някога, но която не донесе нищо на Сократ по-късно, след като Алкивиад дезертира най-напред в Спарта, а после и при персите, прокълнаха го и започна да всява ужас.

Отличието получи той поради благородния си произход, независимо от настояванията му, че медала заслужава Сократ. Сократ го убеди да приеме наградата.

— Той сам се показа по-настойчив от стратезите аз да получа отличието, а не той — това също не би оспорил или отрекъл, седейки сега тук до мен, с лицето си на сатир. Нима не казвам истината за теб, а? Виждате ли, мълчи и като че ли се изчервява^[91].

Медалът за доблест, разбира се, беше голяма чест. Едно от онези нейни проявления, носещи повече на онзи, който ги присъжда, отколкото на удостоения с тях. А честта биваше още по-голяма, ако отличието е присъдено на човек с по-добро потекло от Сократовото — на някой млад красавец като Алкивиад, отгледан под покрива на Перикловия дом, след трагичната смърт на благородния му баща във великата битка при Коронея^[92].

Коронея помни великата загуба на атиняните.

Атиняните щяха да се гордеят, научавайки, че прелестният Алкивиад е получил медал за храброст, и да потвърдят с чувство на доблест, че това наистина е нещо велико.

Ако медалът бе отишъл при Сократ, щяха да останат изненадани.

Да свият рамене и да попитат защо.

Няма нищо особено в това да се присъди медал на човек, който не е забележителен с нищо.

Алкивиад си спомни как през същата онази зима Сократ ходеше бос по леда и понасяше ужасния студ без никаква връхна дреха. Другите войници го гледаха кръвнишки, убедени, че ги презира.

Алкивиад потвърди онова, което приятелите на Сократ така или иначе знаеха: Сократ е способен да изпадне в транс, отдаден в плен на някоя мисъл, и да остане така с часове, без да помръдне.

Веднъж, по време на тези събития, продължи Алкивиад спомените си от първа ръка, Сократ се бе замислил над нещо още от рано сутринта и остана в същата поза чак до обед. Разчу се, че той стои и мисли за нещо още от зори, и се събраха хора да го гледат. Йонийските войници изкараха завивките си навън, за да видят докога ще остане така. Докато гледаха, заспали. Сократ се размърда едва призори на следващия ден. Тогава, с пробуждането на светлината, отправи молитва към слънцето и се залови за работа.

Днес това състояние е известно като каталепсия.

Свръхестественият глас, за който говори Сократ, се нарича слухова халюцинация.

Осем години по-късно, по време на атинската инвазия в Беотия, стана битката при Делион. Това бе поредната съкрушителна загуба за атиняните — толкова мащабно поражение, че Перикъл завинаги се прости с грандиозната си мечта за Атинска империя. Този път Алкивиад бе в кавалерията и както сам разказва, в сравнително защитени позиции по време на отстъплението. Яхнал коня си, той имаше добра видимост към Сократ, докато се оттегляше заедно с останалите след поражението. Сократ вървеше пеша, но с такова самообладание, че преследващите ги беотийци потреперваха, щом го видеха, и внимателно го отбягваха, спускайки се след онези свои врагове, които се щураха насам-натам в неконтролируема паника.

— Трябва да ви предупредя за него^[93] — каза Алкивиад ведро. — Не е възможно в присъствието на Сократ друг да общува с красиви момчета. Този Сократ, който седи пред вас, притежава склонността да се влюбва в красиви млади момчета и винаги се движи в тяхно обкръжение. И сега колко лесно намери убедителен довод Агатон да заеме мястото до него. Така че те предупреждавам, Агатоне, не се оставяй да бъдеш излъган от него в това, което именно ти казвам. Целият му живот е една голяма преструвка и игра с хората, не го е ни най-малко грижа дали някой е красив, нито пък дали някой е богат, или пък че има нещо друго, което хората смятат като ценност за облажаване. Той смята всички тези блага за нищо и че и ние сме нищо. Мога да добавя, че не съм единствен потърпевш от това. И много други е подлъгвал, уж че им е поклонник, а пък се поставя по-скоро в положението на любимец, отколкото на поклонник. Поучи се от моя горчив опит и внимавай!

Не бива да се забравя, че Алкивиад бе даден под съд от жена си с желание за развод, тъй като прекарвал прекалено много време в леглото с други жени. Докато тя обясняваше пред съда исканията си, той нахлу в залата, метна я на гръб и я отнесе у дома, където според него е мястото на уважаваната Алкивиадова съпруга.

Законите, касаещи разводите в Атина, не вземаха страната на жените.

Когато неутралният град Мелос бе плячкосан от демократична Атина, Алкивиад си взе вкъщи като робиня красива местна жена, на която направи дете, отгледано от него като законен син.

Когато премина на страната на Спарта, съблазни царската съпруга и тя се похвали пред приятелките си, че баща на сина й, носещ същото име, наистина е красивият атинянин Алкивиад, дезертирал от родния си град, за да стане лакедемонец и военен съветник на Спарта.

Алкивиад напусна Спарта и най-сетне се установи в персийския град, където прекара залеза на дните си. Когато убийците подпалиха къщата, в която се бе затворил с известна куртизанка, го завариха с извадена сабя. Но навън го пресрещна цяла орда мъже, които го нападнаха с копия и лъкове.

Алкивиад, който тръбеше наляво и надясно безмерната си някогашна страст към Сократ, с която се гордееше, не бе мъж, отказващ сексуални връзки с жени.

— Ако някой би поискал да слуша речите на Сократ, отначало те биха му се сторили много смешни^[94] — каза Алкивиад във възхвалата си към Сократ, записана от Платон, — приказва за товарни магарета, за някакви си ковачи, обущари и табаци и винаги има вид, че говори едно и също по един и същ начин, така че всеки неопитен и глупав човек би се присмял на речите му. Но би ли ги видял разтворени и би ли влязъл в тях, ще намери, че това са единствените речи с вътрешен смисъл, после, че са най-божествени. Всеки път, когато го слушам, сърцето ми учестява ритъма си повече, отколкото, ако съм изпаднал в религиозен транс, и виждам, че това се случва и с още много други хора. Нищо подобно не ми се е случвало, докато съм слушал Перикъл и други добри оратори. Те говорят добре, но душата ми не бива захвърлена в объркване и смут при мисълта, че едва понасям живота, който водя. Той е единственият човек, в чието присъствие изпитвам чувство, за което може би хората си мислят, че не мога да изпитвам — срам. Той и само той от всички хора на света ме кара да се срамувам от себе си и от нещата, които правя. Знам, че не мога да му отговоря, нито да му кажа, че не мога да изпълня някакво негово желание. Наясно съм, че ако не си запуша ушите срещу него, мога да остарея така, седнал в краката му. Така че, щом го видя, се държа като избягал роб и ми се ще да си плюя на петите. Много пъти съм си мислил, че за мен ще е радост той да изчезне от лицето на земята. Въпреки това знам, че ще изпитвам много повече жал, отколкото радост, ако той умре. Всъщност истината е, че не знам какво да правя с него. Просто не знам.

Щом той спря да си поеме дъх, избухна смях, тъй като Алкивиад явно все още бе влюбен в Сократ.

Никой никога не е виждал Сократ пиян, едва ли не със завист си припомни Алкивиад, и другите нямаше да го видят пиян и тази вечер, на каквото и изпитание да бяха подложени силите му.

— Дай ми от повезките — подвикна с насмешка той в изблик на престорено огорчение, — за да увенчая и удивителната глава на този световен деспот, който в разговор е завоевателят на цялото човечество^[95].

Щом Алкивиад млъкна, сред всички настъпи весело оживление, сложи се край на официалностите и присъстващите се почувстваха свободни да се отдадат на безконтролно поглъщане на вино.

Но Сократ не бе пиян, когато повечето, включително и Алкивиад, си тръгнаха или изпозаспаха.

На зазоряване, призна един от свидетелите, единствени Аристофан и Агатон бяха все още будни със Сократ. Пиеха от една голяма купа, подавайки си я. Сократ ги принуждаваше да се съгласяват, че един поет можел да създава и комедии, и трагедии и че който е изкусен трагик, е и комедиограф.

Слушайки, Аристофан заспа, а малко след него задряма и Агатон.

Що се отнася до Сократ, след като установи, че няма повече слушатели, стана и си тръгна. Отиде в Ликейона, изми се и прекара останалата част на деня като всеки друг път и надвечер се прибра вкъщи да спи^[96].

Сократ бе десетгодишен, когато Перикъл взе властта, анулира прерогативите на наследствения ареопаг и прехвърли законодателната власт в Народното събрание, където имаше право да участва всеки пълнолетен гражданин от мъжки пол.

Аристократ с най-благороден произход, той бе наричан, разбира се, изменник на своята класа.

Когато Перикъл почина, Сократ бе на четиридесет и не успяваше да открие в атинската демокрация повече добродетели, отколкото в които и да било предхождащи я форми на управление, и още по-малко, отколкото в теоретичния идеал, към който никой не желаеше да се стреми. От Платон и Сократ научаваме, че когато съществуват две конфликтни политически гледни точки, е възможно да отхвърлиш едната, без да приемеш другата, и че дори когато са повече от две, е възможно да изпиташ отвращение към всичките.

Най-многото, което можеше да каже за демокрацията, която познаваше, бе, че не е нещо по-лошо.

Стоеше настрана от политиката, освен когато не го избираха чрез жребий. В условията на атинската демокрация повечето публични длъжности биваха избирани чрез жребий. Изборите, разбира се, бяха недемократични — по очевидни причини.

Сократ не можеше да се начуди как е възможно хора, които не биха си избрали кормчия или строител, или какъвто и да е друг занаятчия чрез жребий, избираха именно по този начин съдии и правителствени лица, чиито грешки в държавния занаят можеха да бъдат повече от катастрофални. Забавляваше го още и фактът, че хората са склонни да преследват избягалия си роб или загубената си овца, но изобщо да не си дадат труда да потърсят добродетелта или нравствения човек.

Подобни подигравателни наблюдения не се връзваха с принципите на хората, убедени в светостта на своята система, които я смятаха за по-висша и либерална от разсъжденията на когото и да било, освен тях самите.

— Наистина ли смятате, че ще бъде допуснато да прекарам в политиката достатъчно време, та да мога да сторя нещо добро за Атина? — попита той в отговор на упрека на съдниците си, че за човек, прокламиращ желанието си да прави добро, не се е забъркал в публичните дела. — Помислете си, че дори заради малкото, което съм казал като обикновен човек, мнозина от вас вече изпитват желание да ме унищожат. Сигурен съм, че ако се бях занимавал с политика, отдавна вече да ме няма на този свят и да не съм имал време да сторя добро както на себе си, така и на който и да е от вас. И не се обиждайте, о, атински мъже, че ви казвам истината, тъй като истината е, че никой, който се противопоставя на вас или която и да е друга тълпа и се опитва да предотврати поредицата неправомерни и незаконни деяния, извършени в тази държава, ще запази живота си. Онзи, който се бори за доброто, за да поживее поне малко, би трябвало да заеме лична, а не обществена позиция.

Под управлението на тираните, напомни им той, бе рискувал живота си, противопоставяйки се на незаконната заповед да арестува Леон от Саламин.

При по-раншната демокрация, не им спести и това, бе му се паднало по жребий да председателства Народното събрание в деня, когато членовете му бяха пожелали смъртта на осемте стратези, водили победоносната морска битка при Аргинузите — и то въз основа на гласуване, спечелено само с един глас. Стратезите бяха разгромили спартанците, унищожавайки много от корабите им, но бяха пропуснали, в хаоса на боя и преследването на врага, да освободят оцелелите от собствените им корабокруширали триреми и да се погрижат телата на умрелите им да бъдат извадени от водата. Заповедите бяха дадени със закъснение. Внезапна буря направи изпълнението им невъзможно.

Атинската конституция забраняваше общите дела.

Всички бяха бесни, когато Сократ отказа да постави на гласуване незаконния акт, и бе поискано арестуването му. Струваше им се чудовищно гражданите на едно свободно общество да не могат чрез мажоритарно гласуване да убият когото си поискат.

На следващия ден Народното събрание бе председателствано от друг.

Стратезите бяха дадени колективно на съд, признати за виновни и екзекутирани.

Сократ се обърна към Каликъл в „Горгий“:

— Понеже аз винаги твърдя едно и също — че не зная как стоят нещата, но никой от тези, с които съм разговарял, както сега с вас, не може да говори различно, без да става смешен^[97].

Той не можеше да повярва в илюзиите на политическата свобода, че демокрацията непременно носи единство, съгласуваност, доволство, добро управление, интелигентност, равенство, честност, почтеност, справедливост, мир и дори политическа свобода. В демократична Атина винаги са съществували фракции, яростно настроени една срещу друга. И във всички фракции имаше и добри, и лоши, и егоисти, и щедри, и злонравни, и миролюбиви.

Но той нямаше да наруши закона, за да си спаси кожата.

Не знаеше дали законът е добър, но знаеше какво представлява и нямаше да напусне Атина, за да избегне процеса или да отърве екзекуцията.

— А по какъв начин да те погребем? — попита накрая приятелят му Критон.

— Както искате — отвърна Сократ. — Стига само да ме хванете и да не ви се изплъзна^[98].

Той вярваше в Бог и в безсмъртието на душата, твърди Платон, преди който и да е на този свят да знае какво е душа, а го обвиниха в неблагочестие и го осъдиха на смърт.

Душата носи своя зародиш в писанията на Платон.

Той бе весел накрая, докато изпиваше чашата с отрова. Не можеше, както бе казал на добрия си приятел Критон, да отхвърли законите на обществото, в което бе прекарал целия си живот, без да се отрече от смисъла на същия този живот.

Беше всеотдаен философ без своя философия, преподавател без програма или система на обучение, учител без ученици, човек на познанието, който претендираше, че не знае нищо, мъдрец, вярващ, че познаването на добродетелта съществува непроявено вътре във всеки от нас и че вероятно може да бъде извикано на живот след настоятелно търсене.

Не обичаше писаното слово, което би подразнило Платон, написал толкова много книги.

Не вярваше на книгите, както сам твърди във „Федър“, тъй като те не могат нито да поставят, нито да отговарят на въпроси и те карат да ги погълнеш целите. Твърдеше, че читателите на книги четат много, а научават нищо, че дават вид на преизпълнени със знание, но в повечето случаи то им липсва, и че приличат на мъдри, но всъщност не са^[99].

Каза го в книга.

Но книгата всъщност е написана от Платон, който отхвърля драматическата репрезентация като фалшива, тъй като авторът влага в устата на героите си, имитиращи действителни хора, каквото иска те да говорят.

Платон го казва в драматическа репрезентация, където влага в устата на Сократ и на други реални хора именно онова, което Платон желае те да кажат.

Сократ нямаше особено високо мнение и за словата и ораторите. Това сигурно би огорчило Аристотел, който е преподавал чрез лекции.

В „Протагор“ Сократ казва за учителите, които преподават чрез лекции:

— Ако човек ги попита нещо, те ще ти отговорят не повече, отколкото би ти отговорила една книга, или пък самите те ще ти зададат въпрос. Държат се като меден съд, който, като го удариш, издава продължителен звук, докато някой не постави ръката си отгоре. Така и ораторите при най-малкото запитване се отплесват в дълга реч.

На Аристотел тези думи му звучаха като лекция или дълго слово.

Той не бе ничия представа за интелектуалец.

Други философи основаваха школи, включвайки повече от неговите последователи от Платон: тъй като той бе повече скептичен, отколкото догматик, философските школи, основани от неговите последователи, винаги бяха различни и противоречащи си една на друга.

Сократ нямаше своя школа.

Нямаше библиотека, каквато притежаваха Еврипид и мнозина от неговите съвременници.

Отдавна бе загубил интерес към естествените науки като полезни в доставянето на някакво смислено познание.

Нямаше близки учени, колеги или съмишленици, с които да работи или да оформи своя група или движение, методология, идеология, на която да бъде движеща сила и извор на вдъхновение. Не беше амбициозен. Не направи дори списание.

Единадесета глава

Страната, в която пищно облеченият Аристотел бе пресъздаден на платно от задлъжнелия Рембранд, бидейки част от географското цяло, включващо още Фландрия и Брабант, бе преминала чрез брак от Бургундско владение през петнадесети век към династията на Хабсбургите и тяхната „световна“ империя и постепенно, посредством естествени и божествени наследствени и потомствени права, помисли си той, бе станала част от суверенните владения на краля на Испания Филип II^[100].

Религията, образованието, откритията, търговията и многообразните последствия от онова, което по-късно щеше да бъде наречено капитализъм, поставиха смущаващи препятствия в хода на този нормален исторически процес.

Едно от последствията на капитализма е комунизмът.

През втората половина на двадесети век враждуващите Велики сили на капитализма и комунизма съжителстваха в симбиотичния баланс на необходимите злини и се погаждаха помежду си доста по-добре, отколкото признаваха.

Русия и Съединените щати бяха враждували седемдесет години и двата пъти, когато се бяха включили във война през този век, бе като съюзници срещу Германия.

И в двете страни, както навсякъде, имаха доста нескопосани правителства.

Първите им мъже явно не изпитваха един към друг такава омраза, каквато таяха към собствените си народи, различаващи се от тях. Мразеха — като случая с древна Атина — и по-малки нации, опитващи се да избягнат покровителството им.

Правителствата и на двете страни бяха обречени без взаимната си угроза.

Невъзможно е да си представи човек съществуването на коя да е от двете нации без ужасяващата заплаха от унищожение, отправяна й от другата.

Затова пък е лесно да се предвиди хаосът, който би настъпил и в двете при внезапно сполетял ги мир.

Мир на земята би означавало край на цивилизацията такава, каквато я знаем.

По време на мирното затишие, последвало Първата световна война, се стигна до международна икономическа депресия, която не бе преодоляна до момента, в който суверенните нации от цивилизования свят не започнаха да се готвят за Втората световна война.

Във всичките конфликти между Русия и Съединените щати в различни части на света идеологията никога не е била причина или цел за която и да е от двете сили.

Всяка наричаше другата „империя на злото“.

Кръстоносните походи бяха минало.

Дори в комунистическите страни надделя дясното крило.

В древна Атина също — динамиката на вътрешната политика взе връх над всички други активности.

Мотивите на атиняните за създаване на демократични общества на други места всъщност не изразяват желание за създаване на демократични общества, а целят премахването на враждебните съседи и постигането на пълно съгласие с общества, водени от техни васални правителства.

За осемдесетте години военен конфликт в Гърция след победата в Гръцко-персийските войни единственият дипломатически принцип, налаган от дебатиращите атиняни, бе правото на по-силния да потиска по-слабия.

Това бе прокламирано по времето на Перикъл в спартанския съвет преди началото на Пелопонеската война, също и от демагога Клеон в Народното събрание при неговите постъпки за унищожаване на град Митилена, както и от атинската делегация в Мелос.

За да получи пълната подкрепа на други свободни градове, свободна Атина се зае да превзема, убива, депортира и поробва.

Когато един умерен атинянин се противопостави на желанието на Клеон да избие всички бунтовници в Митилена и да продаде в робство жените и децата им^[101], Клеон го окачестви като страхливец, антиатинянин, неатинянин, мекосърдечен и мекушав либерал.

Демагогът Клеон беше радикалдемократ, първият от поредицата политици бизнесмени в следперикловата епоха.

В древна Атина радикалдемократите бяха бизнесмени.

Клеон сипеше гръмки фрази в законодателните спорове. За разлика от достолепната изисканост на предшественика си Перикъл в своите речи той се обръщаше към аудиторията си и повишаваше глас, крачеше в ярост и разсичаше въздуха с ръце. И си навлече презрението на Тукидид и Аристофан и другите представители на образования елит, отвратени от вулгарността на изявленията му и от грубостта на съмишлениците му.

Почти всички представители на тази нова търговско-занаятчийска прослойка говореха с груб градски акцент и използваха жестикулацията на местни и чужденци, предизвиквайки гримасите и недоволството на членовете на висшата атинска класа, някога извор на атинската култура и гръбнак на историята на града държава.

Подобно на мнозина самолюбиви и безочливи политици, Клеон беше чувствителен, невъзмутим, предвзет, шумен и самосъжалителен.

Искаше да знае защо в управлението на държавата не работят онези авторитарни практики, които толкова успешно прилагаше в управлението на кожарския си бизнес, където работниците му бяха роби.

Ако имаше възможност, демократът Клеон би забранил да се критикува от подиума и би орязал правата на всеки, позволил си да му опонира. Когато повишаваше глас в Народното събрание, звучеше по-скоро като съвременник, отколкото като класик:

— Не за пръв път си давам сметка колко невъзможно е демокрацията да управлява империя^[102]!

Говори се, че европейският император Карл V е един от най-добрите владетели в историята на „световната империя“. Абдикира и се оттегля в манастир. Завещава на сина си Филип II испанския престол, испанските владения Сицилия и Неапол, Испанска Америка и цялата територия в северната част на Европа, известна като Нидерландия, или Ниските земи.

Филип II прекара голяма част от дългия си живот в опити да възстанови католицизма в Нидерландия, където мнозинството от хората бяха запазили католическата си вяра, и да наложи управлението си като крал на население, вече приело го като такъв.

Но начело на неговите войски винаги заставаше непоколебимият херцог Алба^[103], известен с грубостта и жестокостта си. Суровостта и бруталността на херцога възбудиха повсеместен протест и в крайна сметка заздравиха опозицията, която се вдигна на организиран бунт, продължил осемдесет години.

При въстанието в Нидерландия изигра роля и традицията: поколения благородници, търговци, фермери и дори придворни бяха свикнали на доста по-голяма автономност, която не им се искаше да предадат на някаква си чужда централизирана власт. Присъствието на чужди войски по техните земи възбуди негодуванието и враждебността им.

Вилхелм Орански, който като щатхалтер на Холандия, Зеландия и Утрехт бе най-висшият представител на испанския трон в Нидерландия, най-накрая мина на страната на холандската съпротива и постепенно се превърна в неин водач^[104].

Немски католик с толерантно религиозно поведение и нескрити лутерански наклонности, Вилхелм бе наследил имения в германската област Насау и имаше земи и благородническо потекло в Оранското княжество в Югоизточна Франция.

Щом откри в калвинистите всеотдайни свои поддръжници, прие тяхната религия.

Докато испанската армия навлизаше все по-надълбоко във Фландрия, Вилхелм се придвижваше на север от Брюксел и Антверпен към щаба си в Делфт, Холандия. Холандските провинции в Нидерландия наистина бяха с провинциален манталитет в сравнение с бароковата култура на фламандския двор в Белгия и по-слабохарактерен човек би се предал пред Филип, за да може отново да се наслаждава на онзи разкош.

Холандската война за независимост беше любопитна, тъй като изобщо не започна като бунт и не бе мислена като война за независимост. До момента, в който, след като минаха първите двадесет години, един формален акт за сваляне от трона не облече новата визия в думи^[105].

Актът за детрониране на владетеля на Ниските земи Филип II формално отхвърли верноподаничеството към Филип с обяснението, че е нарушен въведеният обществен договор между управляващ и управлявани, в който правителствата извличат силата си от смиреното съгласие на поданиците си. Тази холандска декларация за независимост предхождаше американската с двеста години, а гражданската война в Англия с шестдесет.

Холандският национален химн, написан някъде около 1570, през 1985 все още съдържаше обет за вярност към испанския крал.

От седемнадесетте провинции, съставляващи първоначално Нидерландия, само седемте северни извоюваха правото си на независимост. От тях малко на брой са ни известни като имена — Холандия, Зеландия, Утрехт и навярно Фризландия; извън Нидерландия, а вероятно и вътре в нея, малцина са чували за Грьонинген, Оверейсел и Гелдерланд. Единствено двете крайбрежни провинции Холандия и Зеландия са изиграли важна роля в морския разцвет на страната.

Вилхелм Орански, известен още и като Вилхелм Тихия, бе обявен за баща на тази нова страна, която всъщност не бе негова родина. В два следобед една сутрин на 1584, шестдесет и четири години преди края на войната за независимост, бе убит в дома си с три куршума, изстреляни в гърдите му от пистолет, парите за който бяха осигурени от него.

Нападателят Балтазар Жерар, до голяма степен вдъхновен от награда, обявена от Филип, бе католик фанатик, промъкнал се в дома на Вилхелм под прикритието на безпаричен фанатик калвинист, чийто баща бил изгорен като еретик. Вилхелм му даде пари за храна и прилични дрехи и Жерар си купи пистолета и амунициите, с които по-късно застреля добросърдечния си благодетел.

Балтазар Жерар не бе нито холандец, нито испанец, а бургундец. Заловиха го при опит за бягство.

Бе разпитан и подложен на мъчения. В почивките между разпитите и мъченията запази пълно спокойствие и водеше лежерен разговор със заловителите си.

Присъдата му бе ужасяваща, пише Мотли в „Разцвет на Холандската република“.

Осъден бе на смърт: беше постановено дясната му ръка да бъде прогорена с нажежено желязо, плътта му да бъде изтръгната от костите с пинсети на шест различни места, да бъде посечен и разчекнат още жив, сърцето му да бъде изтръгнато от гърдите и захвърлено в лицето му и накрая да бъде обезглавен.

Присъстващите наблюдаваха със страхопочитание удивителната твърдост, с която той понесе всяка стъпка от наказанието си. Към края, когато един от екзекуторите му изигра комично престорена трудност на ешафода, той дори се усмихна заедно с тълпата. Едва когато изтръгнаха сърцето от гърдите му и го захвърлиха в лицето му, го видяха да трепне. Малко след това, казват, предал Богу дух.

Наградата, обещана от Филип, получиха родителите на Жерар. Състоеше се от три плодородни парцела земя, принадлежали на Вилхелм Орански, които не струваха на Филип пукната пара. По този начин, пише Мотли, полагайки умело риторически баланс в повествованието си, щедростта на принца осигури оръжието, с което му бе отнет животът, а имотът му — фонда, от който бе обезщетено семейството на убиеца.

Както и да е, военните разходи се оказаха твърде големи за Филип. Към края на века той вече копнееше за мир, а през 1609 г. бе подписано Дванадесетгодишното мирно споразумение между Испания и Холандия^[106].

След убийството на Вилхелм Орански на трона се възкачи синът му, граф Морис Насайски, който спря испанското нашествие и възстанови границите на Холандия. Но не успя да постигне по-мащабната си цел да си възвърне окупираните от Испания нидерландски територии, където разполагаше със семейни земи, подобно на редица фламандски бежанци, жадни да продължат офанзивата. Амбициите му бяха спънати от упоритата неохота на холандските бюргери да продължат да финансират война, която вече им се вижда безсмислена, а и често пъти пречи на търговските им планове.

Всеки път щом се установеше мир, бе пряко волята на който и да е принц от династията Орански.

Разказва се виц за честен търговец от Амстердам, пътуващ за Хага, който, убеден от принц Фредерик Хенри^[107] да търгува с вражеския Антверпен, отвърнал смело:

— Не само ще продължа да търгувам с врага Антверпен, но ако мога да спечеля нещо, преминавайки през ада, съм готов да го направя, па ако ще да ми пламнат платната на корабите.

Кромуел^[108] казва за холандците, че предпочитат печалбата пред благочестието. На което всеки амстердамски търговец би отговорил, че не вижда разлика.

— Господи! — дочува Самюъл Пепис^[109] възклицанието на контрольора по флота по-късно, по време на втората Англо-холандска война. — Мисля, че Дяволът си играе с холандците.

След като през 1625 Морис умира от естествена смърт, е наследен от по-малкия си брат, принц Фредерик Хенри, който, както се оказва впоследствие, се превърна в най-големия покровител на Рембранд, купил повече негови картини от когото и да било — поне седем с религиозни сюжети, пет от тях от серията за Мъките Христови, както и портрет на жената на Фредерик Хенри — Амалия ван Солмс^[110].

Рембранд вероятно е бил препоръчан на Фредерик Хенри от секретаря му, Константин Хюйгенс, образован човек с разностранни литературни таланти и артистични интереси.

Синът му, Кристиан Хюйгенс^[111], по-късно ще стане физик с международна известност, прочул се с подобренията си на телескопските лещи, разгадал точно пръстеновидната структура около Сатурн, открил сателита му Титан, приложил за пръв път принципа на махалото в работата на часовника^[112]; развил вълнова теория за светлината, противопоставяща се на корпускуларната теория на Исак Нютон, формулирал Хюйгенсовия принцип на светлинните вълни, според който всяка точка от една предна вълна е източник на следващи вълни, и открил поляризацията на светлината в калцит.

Аристотел оставаше дълбоко впечатлен всеки път, когато Ян Сикс споменаваше стихотворенията на бащата и преждевременно развилия се математически и научен гений на сина, макар самият той да не бе особено въодушевен от темата за пръстеновидната структура около Сатурн или поляризацията на светлината в калцит.

Хюйгенс старши се запозна с Рембранд в Лайден, когато художникът едва бе прехвърлил двадесетте, и го обяви за зараждащ се талант от изключителна величина и със значение за бъдещото културно величие на Холандия.

Непосредствената причина за възторжената оценка на Хюйгенс бе Рембрандовата картина „Юда връща тридесетте сребърника“^[113] — детинска творба, демонстрираща преждевременно развита сръчност и сантиментално въображение. Десетилетия наред Рембранд продължаваше да печели пари от тази картина, предоставяйки я за копиране.

До времето, когато художникът стана на двадесет и седем и се бе преместил да живее в Амстердам, Хюйгенс вече беше безвъзвратно разочарован от него. Той достигна деветдесетгодишна възраст и никога повече не каза добра дума за Рембранд.

Запазени са седем писма между двамата. Всички касаят картините от серията за Мъките Христови. В пет се настоява за по-голяма сума или за по-бързо изплащане на дължимото.

През 1639 последните две от тях — „Погребването на Христос“^[114] и „Възкресението на Христос“^[115] — бяха набързо привършени и изпратени за Хага още преди боята да е засъхнала. През същата година Рембранд закупи къщата си. Биографите му обясняват случилото се с нуждата от пари в брой.

Дванадесета глава

Човекът, изнамерил през 1385 технология за мариноване на херинга в морски условия, полагайки по този начин началото на риболовна и корабостроителна индустрия и мащабна международна търговия с този вид риба, превърнали се в основа за просперитета на една страна, която по-късно щеше да придобие известност като най-могъщата търговска империя за всички времена, а също и непобедима морска сила, бе капитан на кораб от Зеландия. С нарастването на ролята на маринованата херинга нидерландите започваха да изпитват необходимост от все по-големи и по-големи количества сол, които закупуваха от Бискайския регион, предимно от Португалия, с пари, придобити от продажбата на норвежки дървен материал, и руско и полско зърно, закупени от своя страна с печалбата от продажбата в Балтика на каците с херинга, извличана с милиони тонове от богатите води отвъд шотландските брегове. До началото на седемнадесети век уловът на херинга бе най-строго регламентираната нидерландска индустрия.

Всяка пролет, щом риболовните траулери поемаха курс северно от Шотландския бряг, преминаваха под покровителството на нидерландската флота. Морето принадлежеше на нидерландите. Малобройните им войски на сушата, състоящи се предимно от чуждоземни наемници с протестантско вероизповедание и местни доброволци от по-нисшите социални кръгове, бяха смятани за едни от най-добре тренираните военни части в Европа. Водата владееха истински свирепи морски вълци. И във водата, и на сушата не съществуваха по-войнствени мъже от миролюбивите нидерланди.

Когато Испания завзе Антверпен през 1576 и отново през 1585, преобладаващата част от морските мероприятия, обичайни за този фламандски търговски център, започнаха да се изместват на север към Зеландия и Холандия в търсене на по-сигурни пристанища и постепенно повечето от тях се оказаха привлечени към Амстердам от тамошните проницателни бизнесмени.

Когато през 1580 Испания анексира Португалия и затвори за нидерландите лисабонското пристанище, техни съдове се впуснаха из моретата в търсене на екзотични предмети, които купуваха на една цена и според безкомпромисното определение на Платон „препродаваха“ на по-добра. Те последваха португалците в Индийския и Тихия океан и откриха каквото търсеха из богатите на подправки източни острови.

Съвсем скоро изместиха португалците.

Днес трудно бихме съзрели достатъчно голяма печалба в карамфила и индийското орехче, в канелата и пипера, за да имаме основание да определим епохата като Златния век на Нидерландия, но народ, видял в херингата тласък към бурно развитие на националното си стопанство, не бива да бъде подценяван.

В Златния век на нидерландите се строяха по хиляда кораба годишно. Това прави горе-долу по двадесет на седмица, плюс вероятно четиридесет-петдесет пъти по толкова на различни етапи на довършване. Почти всичката дървесина, метал, въжета, платна и останалите материали, необходими за изграждането и оборудването на тези плавателни съдове, се набавяха от чужбина. Същото се отнасяше и за оръдията и необходимите за тях принадлежности, както и за гюлетата и барута.

Дори тази цифра от хиляда кораба годишно да е лъжа, е доста впечатляваща. Търговските и военните кораби на Холандия и Зеландия биваха забелязвани да превъзхождат числено корабите на други народности във всички мирни пристанища и да им блокират пътищата към всички възможни чужди пазари, над които привилегированите холандски компании били постигнали монопол.

Нидерландският тип кораби, наречени флутии, имаха по-голяма вместимост от който и да е кораб навремето, строяха се за по-малко пари и се обслужваха от по-малобройни екипажи, които получаваха по-малки заплати, но пък по-добра храна.

Никой в Европа не превозваше товари на по-ниски цени.

Английските монарси бяха информирани от пратениците си, че Англия не бива да прави опити да се конкурира с нидерландите при равни условия: няма начин да ги надцакаш или да продадеш нещо по-евтино от тях.

До 1648, когато бе подписан Вестфалският мирен договор и сложен краят на Тридесетгодишната война, Амстердам се бе превърнал в най-дейния морски и търговски център на света, при това, като се има предвид, че близо осемдесет години водеше война за независимост срещу Испания. Почти всички подправки, коприни, мъниста и стъкло от Индонезия, Китай, Индия и Япония бяха доставяни в Европа с кораби на „Дъч Ийст Индия Къмпани“. Нидерландските търговци бяха най-заможните в света, стопанството на страната носеше най-много печалби, търговията вървеше най-добре, флотата беше най-могъщата из всички морета, прекосявани от нейни търговски кораби.

Може би се питате как се е стигнало до всичко това.

Не питайте.

Де Монкрестиен определя просперитета на нидерландите като истинско чудо на човешките стремежи в една страна, непригодна за живот. За английския дипломат Темпъл^[116] ключът към богатствата им се крие във факта, че всеки холандец харчи по-малко, отколкото печели. Те се обличат с най-проста вълна, отбелязва той, и се хранят с корени и със собствения си улов. Продават най-добрите си платове във Франция, а за себе си купуват най-долнокачествени тъкани от Англия. Дефо пише, че нидерландите купуват, за да продават, взимат, за да дадат, и че най-внушителната част от огромната им търговска дейност се състои в това, че се снабдяват от всички краища на света, за да снабдяват целия свят.

В годините на примирие Испания изпращаше сребърните си флотилии директно към Амстердам от Испанска Америка, за да платят за огромните количества храни, купени за спасяването на населението й в родината и международната й позиция срещу Англия, Франция, както и срещу Нидерландия.

Дори в условията на война с Испания нидерландите кръстосваха Средиземноморието с кораби, натоварени с балтийско зърно и скандинавски дървен материал — Южна Европа бе сполетяна от пет последователни години мор по посевите и гладът създаде предпоставки за оптимизъм и идеални пазарни условия. Нидерландските търговски кораби пътуваха покрай бреговете на Сицилия и Гърция към пристанищата на Левант, натоварени с подправки, коприни и порцелани от Азия, и ги продаваха на цени, които азиатските търговци, намиращи се много по-близо до източниците и пазарите, не можеха да си позволят.

Нидерландски физици изобретиха телескопа през 1600. Шест години по-късно Галилео създаде пропорционалния компас^[117], а в Лайден, в семейството на Хармен Гериц ван Рейн и съпругата му Нийлтген се роди Рембранд. Тежеше три килограма и триста грама: в архива за кръщенетата в църквата „Свети Петър“ в Лайден е описан като „игриво момченце“. Две години след кръщението му холандски учен изобрети по-съвършен телескоп. Когато Рембранд стана на три, шепа нидерландски семейства поеха на път с надеждата да се заселят в Манхатън и Лонг Айланд. Беше основана Амстердамската банка, а Испания и Нидерландия подписаха дванадесетгодишно мирно споразумение.

Тринадесета глава

„Дъч Ийст Индия Къмпани“ бе вече на четири години, когато през 1606 г. в Лайден се роди Рембранд. Компанията беше основана от консорциум от независими собственици на кораби от Зеландия и Холандия, вещи в умението да въртят монополите си по онези места из Далечния изток, където можеха да изискват и получават солидни отстъпки. Компанията притежаваше изключителните търговски права за региона на изток от нос Добра надежда — по вода и по суша — и беше упълномощена да оборудва плавателните си съдове с бойна екипировка, която да използва в защита на своите интереси. Капиталът на „Дъч Ийст Индия Къмпани“ възлизаше на почти седем милиона гулдена, равняващи се на петстотин хиляди британски лири. Парите бяха събрани чрез публична разпродажба на дялове от компанията на сносни цени. Не след дълго бе отчетена годишна печалба между триста и петстотин процента и бяха обявени четиридесетпроцентни годишни дивиденти. Стойността на дяловете, купени и продадени почти без пари преди време, скочи неимоверно. Самите дялове бяха наречени акции, а собствениците им — акционери.

По този начин първата модерна европейска република създаде първата модерна обществена корпорация.

В Нидерландия се появиха първите банкови чекове, наречени ценни бонове.

Акциите на „Дъч Ийст Индия Къмпани“ бяха толкова конвертируеми и с тях се търгуваше тъй нашироко, че — подобно на лалетата по-късно през същия век и картините на Рембранд през нашия — понякога се случваше да се използват като платежно средство вместо пари. По време на онази всеобща истерия, известна днес като лалемания, нидерландите купуваха и продаваха с луковици на лалета дори къщи.

През 1986 един американец от Бостън си купи с картина на Рембранд $10,3 милиона.

За страна, чието икономическо здраве се гради на корабоплаването, телескопът и картографията, както и всякакви други навигационни средства бяха от първостепенна важност. И дори велик мислител като нидерландския евреин Спиноза^[118] си докарваше прилично съществуване, шлифовайки лещи. Философът Спиноза бе човек, търсещ последователност и разумност в свят, в който те очевидно липсваха. Той бе отлъчен от своето сефарадско братство, понеже се бе опитал да прокара собствената си последователност и разумност, след като не бе открил ничия друга.

Езическите влияния на Платон са неизброими.

Спиноза умря на четиридесет и четири годишна възраст от увреждане на белите дробовете, получено — както се предполага от вдишването на частички стъкло по време на изпълнение на достойните му задължения на шлифовач на лещи.

След публикуването на пълния „Атлас“ на Меркатор^[119] през 1595 неговите карти, наречени проекции на Меркатор и познати на деца и възрастни навсякъде по света от времето на началното им образование насетне, станаха незаменими за ученици, пътешественици и военни. Дължим ги на фламандския картограф Герард Меркатор. В картите му е използвана техника за достоверно изобразяване на земното кълбо върху равна повърхност. Нито една карта на света върху напечатана страница не е карта на света.

Той беше четвъртият от петимата синове в семейство с осем оживели деца, деветият от общо десетте родили се, а условията, договорени в Дванадесетгодишното мирно споразумение с Испания, бяха поставени от нидерландите, които внасяха чай от Китай в Европа, докато Хенри Хъдсън, англичанин на нидерландска служба, проучваше източния бряг на Северна Америка и откри реката, носеща неговото име.

Нидерландските проститутки по пристанищата предпочитаха листа чай вместо пари като разплащателно средство.

Хъдсън бе толкова изненадан от широчината на подстъпа към река Хъдсън, че реши, че най-сетне е открил северозападен път по вода към Тихия и Индийския океан.

В действителност не бе открил дори река.

Река Хъдсън не е река, макар мнозина да са готови да спорят.

Ийст Ривър от другата страна на остров Манхатън също не е река. Четири от петте квартала на Ню Йорк, най-прекрасните, не се намират на материка.

Размирен екипаж качи откривателя Хенри Хъдсън и сина му на малка лодка и ги остави на произвола на съдбата. Оттогава от него ни вест, ни кост.

Бащата на Рембранд бе мелничар, майка му — дъщеря на хлебар. По холандските стандарти това би трябвало да изглежда като брак направо в десетката. Когато шестгодишният Рембранд постъпи в градското класно училище, нидерландите подписаха пакт с краля на Канди^[120] в Цейлон и влязоха в схватка с английските преселници в Индия, докато търгуваха с кожи в Манхатън. Португалците вече бяха избесили екипажите на повече от дванадесет нидерландски плавателни съда, заловени в Карибите, надминавайки атиняните, които година преди безславната си окончателна капитулация прокараха закон, постановяващ на всеки заловен по море спартанец да бъде отрязана дясната ръка. Рембранд прекара три години в класното училище, нидерландските заселници основаха Форт Ориндж по протежение на долината Хъдсън в областта, известна днес като Олбъни, и Форт Амстердам в долния край на мястото, където понастоящем се намира Манхатън, нидерландският мореплавател Адриан Блок, проучвайки пролива Лонг Айланд, откри Блок Айланд.

Блок остана изумен от съвпадението на имената.

Когато нидерландите изместиха португалците от Молукските острови в Индийския океан и установиха световния си монопол върху карамфила и индийското орехче, Рембранд, вече деветгодишен, постъпи в латинско училище.

Почина Шекспир. Рембранд бе на десет и продължаваше да се бори с латинския, докато в същото време нидерландският математик Вилеброрд Снелиус^[121] достигна в изследванията си върху пречупването, че съотношението на синуса на ъгъла на падане i към синуса на ъгъла на пречупване r е равен на съотношението на усреднения индекс на пречупване n на падащата среда към усреднения среден индекс на пречупване n на другата среда.

Нямам представа какво означава това и не искам да ми се налага да научавам.

През 1617 Рембранд посрещна единадесетия си рожден ден и Снелиус създаде техниката на тригонометричната триангулация за картографиране, като използва Полярната звезда, за да измери географската ширина на нидерландските градове Алкмаар и Берген-оп-Зоом.

На осмата година от Дванадесетгодишния мирен договор Нидерландия се съюзи с Англия и изпрати бойни кораби във Венеция, за да помогне за свалянето на австрийските Хабсбурги. Испания се включи активно на противниковата страна. Нидерландските и испанските плавателни съдове се погваха, колчем се срещнеха. Такова беше положението с мирното споразумение между Холандската република и Испанската монархия години наред.

В Гърция по време на примирието, установено с Никиевия мир през 421 г. пр.н.е., Атина подстрекаваше другите градове към заговорничество срещу Спарта и предприе нападение над Сиракуза. Спарта се включи на страната на Сиракуза.

Така двата града спазиха условията на Никиевия мир — продължавайки войната помежду си на бойното поле на друг град.

Рембранд завърши латинското училище две години преди възобновяването на войната с Испания, две години след като Уилям Харви^[122] от лондонската болница „Свети Вартоломей“ обяви за пръв път откритието си на циркулацията на кръвта, а в английската колония Вирджиния започнаха да прииждат първите роби негри едва дванадесет години след създаването на Джеймстаун^[123]. По това време Ян Питерсон Коен, генерал-губернатор на отвъдморските територии на „Дъч Ийст Индия Къмпани“, срина до основи Джаякерта и от руините й издигна Батавия на мястото, където днес се намира Джакарта, в границите на суверенна Индонезия^[124]. Та именно тогава Рембранд бе приет в Лайденския университет.

Воден от несдържани стремежи към все по-големи печалби за „Дъч Ийст Индия Къмпани“, Коен се обърна към директорите на компанията, КОИТО непрекъснато апелираха към сдържаност в отношението с местните населения със следното послание: „На този свят не съществува нищо, което дава на човек повече права от силата и могъществото, прибавени към правата. Винаги съм се учил от уроците на природата и от опита на всички народи по света през вековете.“

Коен си бе изградил собствена политика. Той прогони яванските и азиатските търговци, от векове разменящи стоки с жителите на Молукските острови, и чрез сила наложи монопола си върху карамфила и индийското орехче, отглеждани по тези земи, заковавайки толкова ниски цени, че местните работници бяха принудени да преустановят отглеждането на подправки за него, за да могат да произвеждат необходимото за собственото им оцеляване и това да им даде възможност да продължават да отглеждат карамфил и индийско орехче за него.

Корабите на Коен обикаляха островите с унищожителни мисии, търсеха с биноклите си нерегистрирани парцели карамфил и индийско орехче и ги ликвидираха чрез огън, обезлистяваха ги чрез химикали или ги опустошаваха чрез сол.

Единствени нидерландите знаеха как да извличат солта от почвата, за да може да възвърне плодовитостта си.

До края на Дванадесетгодишното мирно споразумение през 1621 вече бяха достигнали до Суматра и Пуликат^[125] в Азия и до Амазонка в Южна Америка, а Рембранд започна да се учи при Якоб ван Сваненбург в Лайден как се смесват бои в ленено масло и как се приготвя мастило за офорти. Но учителят му явно не бе призван точно за художник или преподавател, от когото — по този въпрос няма две мнения — може да се научи много повече от А-Б-то на занаята.

Бе на петнадесет. Прекара три години при Сваненбург, а през това време „Дъч Уест Индия Къмпани“, създадена по модела на „Дъч Ийст Индия Къмпани“, се сдоби с известни привилегии и спечели държавния монопол върху цялата търговия между източния бряг на двете Америки и западния Африкански бряг^[126], същевременно картофът бе пренесен от Южна Америка в Германия и успешно култивиран в Европа.

В Европа имаше хора, за които картофът бе по-важен от обучението за Рембранд или циркулацията на кръвта за Уилям Харви.

Измерени според допускането, че човешкият живот има стойност, малко са храните, по-полезни за човечеството от картофите.

Но всъщност допускането, че човешкият живот има стойност, никъде в историята не е потвърдено от конкретни събития, свързани със съдбата на хората.

Всичките ни религии — освен юдейската и гръцката — мислят за нас повече като мъртви, отколкото като живи.

С времето картофът бе транспортиран обратно през Атлантическия океан за култивиране в Северна Америка и Рембранд бе изпратен в Амстердам, за да се обучава при художник от по-висок клас — Питер Ластман^[127].

За известно време талантливият млад Рембранд подражаваше твърде успешно на Ластмановите претруфени нелепици. За щастие постепенно се увлече повече по собственото си вътрешно чувство и вълнуващите го теми, отколкото по натрапливите похвати на пресилено физическо напрежение, като наред с това възбуди останалата му за цял живот страст към контраста между светлината и мрака, възприет от последователите на Караваджо от Утрехтската школа^[128].

Това, че по времето на Рембранд на територията на тази малка страна с влажен климат и без кой знае какви традиции в изкуството вече имаше рисувални училища и в Утрехт, и в Лайден, и в Амстердам, е една от онези културни мистерии в историята, на които генетиката, географията или националният характер не биха могли да намерят по-добро обяснение, отколкото на забележителния възход на евреите, гърците и римляните или устрема на нидерландите през техния Златен век към завладяване на търговския свят.

Макар родителите му да го бяха записали в Лайденския университет още четиринадесетгодишен, той не отиде да учи там.

Можем да предполагаме, че вроденият му талант и желание за рисуване са надделели над глада за традиционно обучение в областта на науката или хуманитаристиката. Предполагаме още — поради снизхождението им към преждевременно проявилите се и рисковани наклонности у детето — че родителите му са били свободомислещи хора, способни да се справят с живота.

Бедните в Нидерландия — както и почти навсякъде по света и преди, и сега — бяха много бедни и изключително многобройни дори в Амстердам, а още повече в градовете и провинциите във вътрешността на страната.

Текстилните работници в Лайден живееха в мизерни бараки, мебелирани с по един сламеник. За щастие работният им ден бе прекалено дълъг и нямаха възможност да прекарват кой знае колко време там.

За късмет на националната икономика, бежанците от Фландрия и други съседни откъснати от войната територии се вляха в Холандската република, търсейки спасение от напрегнатото си съществуване по време на осемдесетгодишната война, с което допринесоха за запазването на достатъчно ниски стойности на надниците. Това от своя страна съхрани предимствата на конкуренцията, на които се радваха нидерландската индустрия и търговия.

Бедността на народа правеше възможен просперитета на страната.

Процъфтяващи работодатели подписваха договори за работа на деца над шест години в текстилни и други предприятия.

Запълваха бройките си от домовете за сираци и от просещите по улиците малчугани. Един Лайден внасяше по четири хиляди деца над шест години само от един доставчик.

Децата под шест години понякога се нуждаеха от грижи и не си струваше инвестицията.

Богата е онази страна, в която има много бедни.

Колкото повече просперира една страна, толкова повече нараства цената на бедните в нея. Нациите, които не са богати на бедни, се налага да си внасят от по-неразвити страни, за да има кой да работи в сферите, смятани от гражданите с добро име за непрестижни.

В наддаванията понякога се стигаше до главозамайващи суми.

Истинско щастие за прогреса на цивилизацията е, че светът винаги е изобилствал от бедни.

Никой друг не се залавя да върши черната работа.

Трябва да се признае на нидерландите, че са най-осведоменият по въпросите на социалното благоденствие народ.

През 1646, когато Рембранд трябваше да изплати останалата сума от парите за къщата си, холандските деца не можеха повече да бъдат принуждавани да работят над четиринадесет часа на ден.

И на хлебарите и сладкарите в Амстердам, произвеждащи засукани лакомства, бе забранено да ги излагат на витрините си, „за да не натъжават хората, които са прекалено бедни, за да си ги позволят, и да не стимулират надигането на коварни инстинкти в сърцата им“.

През 1632, годината, в която Рембранд нарисува „Урок по анатомия на д-р Николас Тулп“, амстердамската управа гласува прекратяването на религиозните диспути между калвинистките секти като вредни на ползотворното развитие на бизнеса.

В Холандската република бе забранено робството. Но не и търговията с роби, и доставките на негри от Африка и двете Америки бяха сред малкото успешни предприятия на „Дъч Уест Индия Къмпани“, чиято производителност, както се оказа, не отговаряше на първоначалните очаквания.

Товарът бе нетраен, но цената му бе висока и компанията, транспортирала по петнадесет хиляди роби годишно, имаше печалба от $ 7 000 000 за двадесет и петте си години съществуване.

Запалените по Библията нидерландски калвинисти, капитани на корабите с роби, четяха Библиите си на глас на екипажите и пленниците си и въобще се говореше, че се отнасят с товара си по-добре, отколкото християните един с друг.

В Нова Англия пилигримите, акостирали на Плимут Рок^[129] в търсене на религиозна търпимост, не губиха нито миг и почти веднага самите те погнаха религиозните си противници.

Друго печелившо предприятие на „Дъч Уест Индия Къмпани“, изискващо еднократна инвестиция, бе залавянето през 1628 от Пит Хайн^[130] на целия Испански ковчежен флот, пътуващ от Куба към родината си.

Геройският акт донесе чиста печалба от шестдесет и шест паунда злато и сто седемдесет и седем хиляди паунда сребро, заедно с тридесет и един кораба, натоварени с шестстотин осемдесет и девет пушки, четири хиляди души и още цял куп различни стоки и продоволствия на предполагаема цена повече от $ 1 200 000.

Компанията обяви петдесетпроцентен дивидент, изплати дълговете си и даде десет процента от печалбата на щатхалтера в Хага^[131].

Година преди това Рембранд довърши картината си „Търговецът“.

Той без съмнение се е справял добре с живота си, когато седемнадесетгодишен се завърна от Амстердам в Лайден и заедно с друг художник — Ян Ливенс^[132] — си спретна магазинче в едно ателие в годината, когато бе провъзгласено търговско споразумение с Персия и земята, наречена Нова Нидерландия, бе анексирана като нидерландска провинция поне формално, ако не като политически факт. Територията на Новия свят бе безброй пъти по-голяма от собственика си и очевидно нямаше особена стойност за една нация, привлечена повече от сухата пара и жадна за стоки за препродаване, а не за земи, които да колонизира. Само едно място примами нидерландите да се придвижат навътре в сушата, за да се установят трайно. Намираше се в Южна Америка. И знаем какво се случи. Ливенс бе с една година по-голям от Рембранд, но бе придобил по-голяма известност.

Рембрандовата картина „Търговецът“ е известна още като „Богатият глупак“.

Когато Рембранд се завърна в Лайден, Англо-нидерландският съюз се съгласи да изпрати кораби срещу Испания в Атлантическия океан почти по същото време, докато нидерландите екзекутираха десет англичани, заселили се в Амбония на Молукските острови, обзети от прибързаната идея да влязат в търговията с подправки по тези места.

Принц Морис умря, когато Рембранд стана на деветнадесет, и бе наследен от Фредерик Хенри, който си построи скромен дворец в Хага, спретна си неголям двор и преди самият той да се пренесе в отвъдното през 1647, си купи поне петнадесет Рембрандови картини.

Немного след като Фредерик Хенри пое поста щатхалтер, неговият начетен секретар Константин Хюйгенс попадна на двамата млади лайденски художници, възбудили възхищението му и възобновили надеждата му за национално изкуство, способно да съперничи на италианското и да надмине испанското и фламандското. Това стана една година преди Питер Менаут, генерал-губернатор на териториите на „Дъч Уест Индия Къмпани“ в Северна Америка, да закупи остров Манхатън за дрънкулки на стойност двадесет и четири долара от индианците вапингер, които всъщност не бяха негови собственици.

На мястото на Питер Менаут дойде друг и когато островът бе преотстъпен на англичаните през 1667, след втората Англо-нидерландска война, нито компанията, нито държавата си взе обратно дрънкулките на стойност четири долара.

В тази втора Англо-нидерландска война нидерландите завоюваха категорична победа над англичаните и се отказаха от всичките си земи в Северна Америка. Понесоха се храбро по реките близо до Лондон, решени да унищожат или пленят английските кораби, гордостта на флота на Нейно величество, и заложиха доброволни нападателни отряди по английското крайбрежие.

Но Англия бе монархия и можеше да роди империя. Нидерландия бе република и раждаше единствено търговски кораби.

Така че до подписването на Бредското споразумение^[133] през 1667 нидерландите завзеха отворения пазар на роби в Суринами на девствения бряг на Южна Америка, заменяйки го за Нова Нидерландия, към която английските колонисти така или иначе протягаха ръце. Рембранд бе на шестдесет и една и му оставаха още две години живот.

Милтън публикува „Изгубеният Рай“.

Нидерландите окупираха Суматра в годината преди женитбата и смъртта на Титус.

С десетте процента от плячката, дадени му от „Дъч Уест Индия Къмпани“, принц Фредерик Хенри организира сухопътното нападение над Южна Нидерландия и ерудираният му секретар Константин Хюйгенс написа на латински забележителната си книга със спомени, в която на двамата млади художници с плебейски произход, открити от него в Лайден, се предрича бляскава кариера, а талантът им е определен като надминаващ всичките им предшественици. За Рембранд пишеше, че умее да прониква майсторски в душата на модела си и че е обзет от желание да предаде върху платното онова, което вижда с вътрешното си око.

Латинският на Хюйгенс е трудноразбираем, а изявленията му невинаги са верни. Картината „Юда“, която обсипва с хвалебствия, днес изглежда достатъчно комична, та да изкуши всеки по-лековато настроен американец да избухне в смях.

Хюйгенс посъветва Ливенс да продължава с портретите и да остави историческите сюжети на Рембранд.

При което Ливенс започна да рисува исторически сюжети. А Рембранд продължи да рисува портретите и неподвижните си фигури, които до голяма степен са причината за възхищението от неговия гений днес.

Която и да е Рембрандова картина, изобразяваща фигури в движение, или не е достатъчно добра, или не е рисувана от Рембранд. Удивителната му картина „Полският ездач“, която се намира в галерията „Фрик Кълекшън“^[134] в Ню Йорк, не е кой знае колко добра и не е рисувана от Рембранд. (Обаче офортът му, изобразяващ монах, прелюбодействащ в полето, е друго нещо.)

Нито един от двамата млади художници не се вслуша в съвета на Хюйгенс да замине за Италия, за да изучава Рафаело и Микеланджело и да ги надмине в майсторството им.

Те самонадеяно настояваха, че най-добрите италиански картини вече са на север и че могат да възприемат цялото необходимо им италианско влияние от работите на нидерландските майстори там.

Ливенс се премести в Англия, вместо да тръгне след късмета си, и фалира. Отиде в Антверпен и отново фалира.

Рембранд пък замина за Амстердам година след като нидерландските риболовци регистрираха рекорден улов от тринадесет милиона галона^[135] херинга, осемдесет процента от която бе изнесена в чужбина. Премести се в нова квартира в дома на агента си на „Широката улица“ в същата година, когато нидерландите започваха да се заселват по течението на Делауеър.

След „Д-р Тулп“ през 1632 Рембранд започна да печели повече пари, отколкото изобщо някога си бе мечтал; повече, отколкото си бе представял — погрешно — че ще може да похарчи през живота си. Сред петдесетте картини, датирани от Рембранд до края на 1633, се числи и чувственият портрет на майка му, притежание на английския крал Чарлз I, който не е рисуван от Рембранд. През 1633 направи рисунка с молив със сребърен връх на Саския, за да отпразнува годежа им, и когато през 1634 бе окупиран остров Курацао^[136], двамата се ожениха. Тя изглежда прекрасна и непретенциозна, склонна към напълняване — нещо характерно за нидерландските жени от онова време, за които сме чували, че ядели и пиели като мъже. Двамата отпразнуваха медения си месец с наемането на адвокат, натоварен със задачата да събере дълговете на Саския от Фризландия.

На следващата година нидерландите завзеха Бразилия с намерение да се наместят в доходния бизнес със захарна тръстика и се установиха във Формоза, на Девичевите острови и на Мартиника. Нидерландите притежаваха китове в Спитсберген, но англичаните се заселваха в Кънектикът, и първото им дете, Ромбартус, се роди и почина в същата година, когато Рембранд нарисува своя „Автопортрет със Саския“^[137], който го показва в тържествуващата поза на човек, демонстриращ без никакви задръжки пренебрежителното си отношение към успеха, споделяно и от жена му.

Саския е седнала в скута му като кръчмарска проститутка. Рембранд я е прегърнал през кръста небрежно-собственически, с чаша в ръка, сякаш вдигнал тост за самия себе си, и се е изпъчил като паун на трапеза.

През последните години от живота си, пише негов нидерландски биограф, който никога не го е виждал, Рембранд е доволен, ако има по едно ядене дневно, състоящо се от малко хляб и сирене или херинга.

Това е единият от двата автопортрета на Рембранд, в които се е усмихнал широко; на другия е на шестдесет, но изглежда като минал осемдесетте, някак патетично оглупял от овехтелия с времето смях^[138]. Тази картина е безукорна.

Дотогава двамата се бяха преместили от къщата на Уйленбург и бяха излезли на квартира, и Рембранд пръскаше луди пари из публични разпродажби и галерии, докато по същото време в Кеймбридж, Масачузетс, бе основан Харвардският университет като институция за обучение на министри пуритани, за да процъфти като изискан колеж по финанси и бизнес, с което е най-известен и днес.

В тази година на основаването на Харвард Рембранд довърши първата от трите останали картини от серията за Мъките Христови, поръчани от Фредерик Хенри, докато нидерландите се установяваха на остров Цейлон година преди да прогонят португалците от африканския Златен бряг и търговията с лалета да замре, съпътствана от невъобразима национална катастрофа.

Тези капризни луковичеви евро-азиатски растения от семейство лилиеви вече не струваха повече от еквивалента си в злато. Настъпиха разорения и самоубийства.

Нидерландите окупираха Мавриций в Индийския океан и наскоро след това започнаха да изтребват птицата додо.

През 1639 смениха португалците в Япония, затворена по онова време за всички други европейци, въпреки това в късния юли им се роди дъщеря, кръстена Корнелия, която почина две седмици по-късно, а същата година Рембранд и Саския депозираха в съда тъжба срещу онези нейни роднини, които я обвиняваха публично, че живее екстравагантно.

Купиха къщата на „Широката улица“.

На следващата година, 1640, през юли им се роди още една дъщеричка, която бе погребана през август.

1641 бе особено щастлива, тъй като нидерландите завзеха Луанда в Ангола и се снабдиха със сигурен източник на роби, необходими им за отглеждането на захарна тръстика в Бразилия, започнаха нашествието си срещу Цейлон, отнеха Малака от португалците на западния бряг на Малая между Индийския океан и Китайско море, а Титус се роди и оживя!

До появата на Аристотел в Амстердам в града имаше повече от петдесет захарни рафинерии, а Холандия произвеждаше собствен тютюн.

Но зъбите на нидерландите се развалиха и Саския умря. Герти Диркс влезе в дома на Рембранд, за да му помага в отглеждането на невръстния син, а в Англия избухна гражданска война, когато Чарлз I се опита да арестува петима членове на Камарата на представителите и изпрати кралицата си при дъщеря й и зет й в Хага, а неговата армия на роялистите бе пратена срещу пуританския парламент в Йорк. В Ню Амстердам нидерландският губернатор заповяда унищожаването на индианците вапингер, потърсили закрила при нидерландите от нападенията на мохауките.

Повече от хиляда и петстотин индианци вапингер бяха не по-живи от птицата додо.

До 1645 в къщата на Рембранд вероятно се е появила и Хендрике, а художникът нарисува „Равинът“, както и „Светото семейство с ангели“, където невръстният Христос е пеленаче, Мария е майка, а Йосиф — дърводелец.

Неприятелски критики го охулиха, задето е използвал за модел на своите Вирсавии и Данаи една холандска „чистачка“, сякаш тези жени от легендите на нашето минало са били просто обикновени жени от легендите на нашето минало.

Неговата Вирсавия е трудна. Както вероятно и Давиловата. И Йосифовата Мария.

Окончателното изплащане на къщата трябваше да приключи през 1646. Не го насилваха да я изплати.

Националната икономика процъфтяваше. Рембранд получи поръчки за още две картини с религиозни сюжети за принц Фредерик Хенри — „Рождество Христово“ и „Обрязване“, на цени два пъти по-високи от предишните поръчки. Фредерик Хенри почина.

Ако Фредерик Хенри бе живял достатъчно, за да може да разгледа отблизо тези картини, щеше да забележи у Рембранд една драматична промяна към индивидуалистичен стил, в който въображението на художника е погълнато почти изцяло от светлина, цвят, тон и форма и почти никак от възхваляването на рисувания обект.

Най-сетне Рембранд работеше така, както му харесваше, и популярността му започна да спада, в сравнение с тази на бивши негови ученици като Фердинанд Бол и Говерт Флинк, с които не бе в особено приятелски отношения.

Особено Флинк бе нагаждач и прагматик. Избирайки да се обучава една година — 1635 — при Рембранд, когато художникът бе на върха на славата си в Амстердам, той бързо се специализира в тъй изкусното имитиране на своя учител, че много от платната му се смятат за Рембрандови и вероятно са продавани като такива — твърде е възможно със съучастието на Рембранд.

С времето Говерт Флинк променяше стила си, имитирайки завършените и прецизни детайли на някой друг, когато между консервативно настроената висша класа на амстердамското бизнесобщество се настани класицистичният вкус и Флинк бе един от онези художници, които се чувстваха господари на положението, след като творчеството на Рембранд, както и самият човек, за мнозина изгубиха блясъка и доброто си име.

Уйленбург бе агент и на Флинк.

Ако Рембранд е използвал част от парите от тези последни картини за Фредерик Хенри, за да изплати някоя вноска по къщата, този факт не ни е известен. Не ни е известно и да е изплащал дълговете си, освен в краен случай.

В пристъп на погрешно взето делово решение, той откупи обратно колкото можа от своите офорти с тайната мисъл да създаде изкуствено липса на пазара и така да повиши цената на откупените от самия него творби.

Този рисков ход би му се изплатил прилично в света на пазарното общество — стига само да бе доживял до триста.

През 1648 в Нидерландия настъпи мир, докато в същото време между Герти и Рембранд бушуваха унищожителни скандали, а Испания призна независимостта на Нидерландия с отделно споразумение, известно като Мирния договор в Мюнстер, докато гръцките ортодоксални селяни се нахвърлиха яростно срещу европейските евреи, решени да изтребят до крак всички, които не приемат християнството.

По-късно през 1648 бе подписан Вестфалският мирен договор^[139]. На Тридесетгодишната война най-сетне се сложи край, а Полша получи свободата да предприеме епичен погром, продължил десет години и унищожил повече от сто хиляди евреи.

Днес в Полша трудно биха се намерили толкова.

Няма Рембрандови картини, датирани 1649 — годината, в която Герти Диркс депозира тъжбата си за „неспазване на обещание за брак“.

Хендрике свидетелства за истеричните пристъпи на тъжителката, а революционното правителство в Англия, предвождано от Оливър Кромуел, обезглави Чарлз.

Инвентаризация на кралската собственост от последните му години сочи конюшня от сто тридесет и девет коня с тридесет и седем кобили за разплод и две Рембрандови картини.

Един от тези ранни шедьоври на художника, портрет на майка му, наскоро бе определен от „Проект за издирване на Рембранд“ като рисувана от друг. И чистата стойност на кралската хазна на кралица Елизабет II бе пропорционално обезценена.

— Де да я бе продала, когато й казвах — вайкаше се бившият министър на финансите след падането на правителството. — Никога няма да се намери по-добър пазар за нея от тогавашния.

Единствения път, когато видя картината, сър Иан се поддаде на „съмнителното чувство“, което изпита.

Вместо милионите долари, колкото струва днес оригинал на Рембранд, картината ще може да се продаде за неколкостотин хиляди като автентично Рембрандово копие.

Логично е да струва повече, възразяват някои търговци, тъй като Рембрандовите оригинали са повече от автентичните Рембрандови копия.

Знае се, че Кромуел запази картините и се възползва от жребците и кобилите, покори Ирландия и върна евреите в Англия, откъдето бяха изгонени от крал Едуард I триста шестдесет и пет години по-рано. Кромуел бе убеден да приеме обратно евреите от сефарадския нидерландски учен, писател и печатар Менасех бен Израел^[140].

Четиринадесета глава

Всичките им разпри бяха заради пари.

Аристотел се чувстваше отегчен.

Конкретният повод за тази първа Англо-нидерландска война бе английският Навигационен акт на Кромуел от 1651 година, чието намерение и резултат се състои в прогонването на холандските плавателни съдове от британските пристанища.^[141]

Такива закони често водят до войни.

През 432 г. пр.н.е. Перикъл забрани със закон достъпа на мегарските кораби до атинските пристанища.^[142] И това се превръща в един от поводите за избухването на войната.

Както и за онази безкрайна поредица от събития, завършила с поражението на Атина. Империята бе унищожена. Демокрацията остракизирана и възстановена. Сократ и Асклепий бяха дадени под съд, признати за виновни и екзекутирани. Аристотел дойде в Атина като ученик и напусна града като беглец, а по-късно, в друга война, бе нарисуван от Рембранд в Амстердам как съзерцава бюста на Омир — всъщност копие — и вследствие на това, като завършек на вековете, прекарани в разнопосочни лутания и пътешествия, но и въпрос на неоспорим факт, през 1961 година осъществи триумфалното си преминаване от „Парк-Бърнет“^[143] на Медисън авеню и Седемдесет и седма улица в града, известен понастоящем като Ню Йорк, в „Метрополитън“ на Пето авеню, преди Джон Ф. Кенеди да бъде застрелян в промеждутъка на Корейската и Виетнамската война и да бъде наследен като президент на САЩ от Линдън Б. Джонсън, който, по съвет на кръг приближени образовани тъпанари, излезли от „Харвард“ и други престижни университети, излъга американския народ и Конгреса и тайно и измамнически въвлече страната в открита война с Югоизточна Азия — война, която Америка нямаше как да спечели и не спечели — придържайки се към този деструктивен курс с ината, с който Перикъл бе тласнал Атина към самоунищожителната война със Спарта.

— Водим война, за да живеем в мир — обяви Линдън Джонсън, цитирайки смутения от изказването му Аристотел и перифразирайки Адолф Хитлер.

Желанието за мир неведнъж е ставало причина за избухване на война.

През 1652 нидерландите паднаха в битката при Даун, отвъд Фолкстоун, Ламанша, а Рембранд получи поръчка от Дон Антонио Руфо в Сицилия за холандско платно, изобразяващо философ. През 1653, когато Рембрандовият „Аристотел“ тъкмо бе завършен и художникът започна работа над „Портрет на Ян Сикс“, нидерландите изгубиха морски битки отвъд Портланд и Норт Форланд в Ламанша и бяха победени отново на родна територия отвъд остров Тексел на входа на Заудер Зее^[144]. След това английските кораби хвърлиха котва по протежение на холандския бряг и започнаха да кръстосват Северно море, дебнейки за съдове, опитващи се да пробият блокадата.

Отвъд океана в Ню Амстердам уплашени холандски колонисти издигнаха стена, обикаляща ниските части на Манхатън, за да се защитят срещу внезапни нападения на англичаните. Така основаха Уолстрийт^[145].

И подготвиха почвата на хората, изобретили първата пощенска система и първия бюлетин като средства за подпомагане на бизнеса, да се превърнат в олицетворение на финансовата област, съществуваща там сега.

— Мислиш ли, че ще се надигнат бунтове? — попита мъжът, на име Ян Сикс.

Рембранд го запита защо.

Сикс изглеждаше изненадан.

Цената на зърното се бе вдигнала неимоверно, а херингата бе на изчезване. Банките фалираха.

— Като го довършиш — продължи Ян Сикс, клатейки пръст пред Аристотел, — няма да успееш да го пратиш. До Тексел не пътуват кораби. От Тексел до Италия също.

Думите му жегнаха Аристотел. Той искаше мир.

— Вече съм готов — отвърна Рембранд. — Чакам го да изсъхне.

Аристотел се чувстваше премръзнал и влажен. Цял ден затворен в някакво ателие в страна, чийто навъсен влажен климат ненавиждаше, той с нетърпение очакваше края на войната. Очите му сълзяха. В погледа му се четеше отчаяние, лицето му бе прежълтяло. От миризмата на боите му се повдигаше. Нищо не можеше да се направи.

— Би било истинска трагедия — почти небрежно вметна Рембранд, — да се преместя точно сега, когато толкова ми потръгна в работата. — Вече си бе харесал нова къща.

— По-скоро бих продал колекцията си, но бих останал да живея тук.

— По-голяма трагедия ще бъде — възрази му Ян Сикс — да се опитваш да продаваш, при положение че няма желаещи купувачи.

Трагедия ли? Аристотел едва се сдържа. Каква ти тук трагедия! Нима не знаеха, че трагедията е подражание на действие сериозно и завършено, с определен обем, с украсена реч, различно в отделните части, което подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх извършва очистване от подобни чувства^[146]? Това тук си бе най-обикновен патос, една от поредните злочестини в човешкия живот, лишена от лековитата отплата на катарзиса, който според Аристотел бе в основата на трагедията.

Трагедия без щастлив завършек.

Рембранд не спомена пред Ян Сикс за приходите си от нови картини. Нито пък, че за капак на всичките си дългове за къщата дължи още осем хиляди гулдена, дори всъщност още двадесет хиляди, на Титус — бе ги взел преди дванадесет години от наследството на момчето, останало от майка му. Доколкото обърканият Аристотел можеше да прецени, от всичките безбройни картини, наблъскани в ателието, „Аристотел“ и „Ян Сикс“ бяха единствените, за които затъналият в дългове художник можеше да е сигурен, че ще вземе нещо. И двете сякаш никога нямаше да бъдат завършени, макар и Аристотел, и Ян Сикс често да си мислеха, че всъщност няма какво повече да се прави по тях. Рембранд непрекъснато правеше промени в цветовете и маниера си на рисуване и се връщаше към платна, които бе приел за вече завършени.

Пълната му незаинтересуваност към времето бе направо вбесяваща.

Аристотел, докато съзерцава бюста на Омир, на няколко пъти аха да се почеше по главата — разкрива рентгенов оглед на картината. Но Рембранд все го издебваше и му попречваше. Докато в крайна сметка реши да му удължи ръката така, че дланта да полегне като шапка върху главата на Омир в поза на извънвременно вглъбение.

— Честно да ти кажа, харесвам си портрета — все повтаряше Ян Сикс, който идваше често я да позира, я да погледа, я просто да си побъбри с художника.

— И аз — доволен отвръщаше Рембранд.

Аристотел също си харесваше своя.

Докато си стоеше кацнал на триножника в очакване на пътешествието към Сицилия, на прясното платно срещу него постепенно изплуваше фантастичният портрет на по-младия, начетен господин от заможно семейство Ян Сикс. В живота Сикс бе слабоват, с меко изражение, някак ненатрапчив, фин. Изкуството му придаваше сила и всяко докосване на четката или мастихина правеше присъствието му властно и забележимо.

Дъхът на Аристотел секваше всеки път, когато Рембранд тръгваше с мастихин в ръка към някой от двамата, или пък — стиснал инструмента — към друга от картините в ателието. Сикс излезе от позата си, за да отдъхне, и се приближи да огледа „Аристотел“. Рембранд се опита да го спре с ръка на гърдите.

— От миризмата на боите…

— Ще ми прилошее — довърши изречението му Сикс. Усмихна се, Рембранд не. — Наистина ли си готов?

Художникът се поизвърна към него и сви рамене, но не каза нищо. Изведнъж погледът му бе привлечен от нещо неочаквано. Главата му рязко се вдигна. Ахна. Без да каже нито дума, се стрелна назад. Сви наляво и препъвайки се, полетя към ъгъла на ателието, към вратата, като хвърли бърз поглед през рамо. Щом стигна, се наведе към пода. Ръката му застина насред път. Затътри се бавно обратно, в очите му се четеше вяло разочарование, изпуфтя, от устата му рукнаха приглушени ругатни.

Пак бяха нарисували монета на пода.

— И то някакъв си стуивър.

Аристотел почти бе готов да се закълне, че го чува да измърморва това.

Рембранд застана пред него намусен, обзет от ярост. Нанесе удар с мастихина.

— Докато го правеше, знаеше ли — с грейнало лице попита Ян Сикс, — че зеленото ще изпъкне толкова живо? — Сикс си сложи очилата, с които не искаше да го рисуват. — Знаеше ли — очарован продължи той, — докато прокарваше острието през незасъхналата боя, че златистото ще грейне още по-ярко, а коприната ще изглежда още по-богата на дипли?

— Пробвах.

— Мисля, че си знаел.

— Знаех, че мога да го променя пак, ако не ми хареса — нацупено отвърна Рембранд.

— Като те гледам — не му обърна внимание Сикс, — започвам да си мисля, че холандците напълно заслужено са признати за най-добри в света в оптиката. Струва ми се, че всеки път, когато ти се ще да промениш нещо, знаеш точно какво ще получиш като резултат.

— Ще го попроменя още малко — изстреля Рембранд на мига.

Ян Сикс, изглежда, се забавляваше, Аристотел преглътна стон.

— Кога разбираш, че една картина е завършена?

— Една картина е завършена — отвърна, без да се обръща Рембранд, — когато реша, че е завършена.

— И с моя портрет ли е така? — засмя се Сикс. — Та това означава, че може да чакам цял живот.

— Що се отнася до твоя портрет — рече Рембранд, понесъл се към работната си маса, за да вземе отново мастихина, присвитите му очи, както с лек ужас забеляза Аристотел, го оглеждаха заплашително, — струва ми се, че ще се убедиш, че никога повече няма да пожелаеш друг да рисува теб или семейството ти.

Случи се така, че Сикс никога повече не си поръча картина при Рембранд, макар че портретът явно му се бе понравил толкова, че написа стих за него. Самият портрет може би е най-скъпата картина на света, все още в частна колекция. Притежание е на настоящите наследници на Ян Сикс и може да бъде видяна единствено по тяхно благоволение.

„Портретът на Ян Сикс“ вероятно може да се продаде на частен колекционер за един милион долара, ако бъде обявен на търг, а на света сигурно има стотина души, които биха могли да си позволят тази цена.

Когато работният следобед приключи, Хендрике сервира чай, което бе лукс, с бисквити, лепкави от захарта. Титус я следваше, потънал вдън земя от срам, стиснал под мишница скицника си. Имаше сънен и анемичен вид. Беше бледо, слабичко дете с къдрава кестенява коса, с прекрасни тъмни очи и самотен вид, и поне веднъж на ден идваше заедно с Хендрике в ателието, стиснал скицника, върху който Рембранд му даваше кратки, лишени от страст уроци по рисуване. Хендрике оставаше да погледа, усмихвайки се мълчаливо на себе си, отпуснала глава на дланта си, бузите й пълни, румени. Титус се стараеше много и говореше тихо. Застанал на прага, крадешком помаха на Аристотел, усмихна му се закачливо, направи физиономия, намигна му заговорнически и си зачовърка носа. Не бе достатъчно бърз, за да не го забележи баща му.

— Какво правиш? — смъмри го Рембранд.

— Той ми намигна — смотолеви Титус.

— Ами!

— Кълна се.

Рембранд се усмихна:

— Имащ предвид така? — Без да каже нищо, прекара четката през окото на Аристотел, затваряйки клепача му. Със същата бързина избърса боята с пръст и окото се отвори.

Титус се изкикоти.

Аристотел го съжали.

Спомни си своя син Никомах и изпита истинско съжаление към това срамежливо и безобидно единадесетгодишно момче, чийто баща бе затънал в заеми, наброяващи повече от девет хиляди гулдена, които и философът, и художникът знаеха, че никога няма да бъдат върнати.

Ян Сикс изпи чая си на крак, остави чашата и се приготви да тръгва.

— И ти ли рисуваш? — попита той Титус.

— Баща ми рисува.

— Да му покажем — каза Рембранд.

Титус отвори скицника. Рембранд водеше ръката му.

— Ето така, виждаш ли? Сега изглежда цяло. А сега прибави малко светлина.

— Как? — попита Титус.

— Като вкараш сенки.

— Струва ми се смешно.

Хендрике също се усмихна. На Аристотел му дожаля и за двамата.

— Ще поработим ли утре? — попита Ян Сикс вече на вратата. — Имам време.

— Донеси си червената наметка, ако обичаш. Ще ми се да започна да оцветявам.

— Още не мога да свикна — каза Сикс и се засмя смутено, пламнал от неудобство. — Макар да ми харесва. Наистина, много е ярко. Почти не ми се е случвало да набера достатъчно смелост, та да го сложа.

— Ще го носиш за вечни времена — мрачно отвърна Рембранд.

— Ако изобщо някога приключиш — въздъхна Ян Сикс.

— Едва сега започвам. Донеси си и ръкавици.

— Какъв цвят?

— Няма значение. Какъвто искаш. Аз ще ги нарисувам както на мен ми хареса. Бих могъл да те наглася къде-къде по-прилично с неща от колекцията ми, ама нали пожела сам да се облечеш. Ще те направя да изглеждаш като него.

— Това е последното, което бих желал — самодоволно рече Сикс: — да изглеждам като него.

Аристотел бе готов да го убие.

В крайна сметка отпътува, въпреки че се наложи да чака близо година. До подписването на Уестминстърския договор^[147] през пролетта на 1654. Но имаше огромен късмет и се завърна в Средиземно море преди края на лятото. Холандците си купиха мира с тежки компенсации, докато португалците ги изтласкваха от Бразилия.

Аристотел с радост напусна тази зловеща, мрачна северноевропейска страна.

Благодарение на Уестминстърския договор мечтите му за освобождение се сбъдваха. Когато го опаковаха от главата до петите за морското му пътешествие и го затвориха в дървена кутия, се почувства свободен. Гледаше смело напред, изпълнен с очакване и нетърпение да попадне в новия свят, който го очакваше.

Напусна Амстердам по вода на 13 юни 1654 с ордер, поверяващ го на капитана на товарния кораб „Бартоломей“, акостирал отвъд бреговете на остров Тексел, и корабът вдигна котва и се насочи към първото си пристанище — Неапол — на 19 юни същата година. През август „Бартоломей“ най-сетне влезе в пристанището на Месина в Североизточна Сицилия.

Аристотел, разбрал, че е пристигнал, тайничко ликуваше. Спомняше си Месина от писанията на Тукидид за Атинската експедиция до Сиракуза^[148], предвождана от Алкивиад.

Кутията с „Аристотел съзерцава бюста на Омир“ бе разтоварена, описана и отнесена с каруца по изровен път към имението на Дон Антонио Руфо, където пристигането му се очакваше с едва сдържано нетърпение и напрежение.

Аристотел притаи дъх, докато разковаваха кутията, за да бъде картината му разопакована и извадена на показ. Не можеше и да се надява на по-добро посрещане. Щом хората го видяха, стаята се изпълни с възгласи на възхищение и почуда. Аристотел, който имаше славата на представителен мъж, бе извънмерно поласкан от топлото посрещане и одобрителните възгласи на възхищение, с което бе приветствано появяването му. Лицата на тези хора говореха толкова много! Още от първия миг за него бе ясно, че го харесват. Картината бе вдигната на високо и припряно понесена към сводестия балкон, за да бъде разгледана на дневна светлина. Горещият италиански темперамент избухна пред красотата на облеклото и накитите му, на първо място златната верижка, брошката на рамото му, медальона, обецата и розовия пръстен, изящния детайл под финото докосване на четката върху очите и отразената в шапката и тъмната брада светлина. Аристотел преливаше от гордост, от неприкрито самодоволство, демонстрирано без капчица свян под очарованите им погледи. Най-сетне бе намерил приятели, които щяха да го оценят по достойнство.

— Чудя се кой ли е — достигна до ушите му мъжки глас.

— Алберт Велики? — предположи някой.

— Прилича на френолог.

Аристотел загуби ума и дума.

Петнадесета глава

Ерата на Перикъл започна с петнадесетгодишна война и завърши с началото на друга, продължила двадесет и седем години.

Партията на крайните демократи, предвождана от него, завзе властта през 461 г. пр. Хр. Списъкът на убитите за 459 г. съдържаше имената на атиняни, загинали в битки при Кипър, Египет, Халиеис, Егина и Мегарида. Официално годината се водеше за мирна. Войните, в които бяха загинали всичките тези хора, не бяха войни.

А полицейски акции.

В същата тази 459 г., когато Сократ бе десетгодишно момче, Перикъл изпрати спешно огромна армада към Нил, за да помогне на египтяните във въстанието им срещу персите.

Това предприятие, толкова просто на вид в началото, продължи пет години.

През 454 г., когато Сократ стана на петнадесет, атиняните изпратиха подкрепление от още петдесет триреми. Те пристигнаха по местоназначение, без да знаят, че първата експедиция е била пометена. Новата флотилия смело се насочи към устието на Нил — и остана на сухо, щом персите пресушиха притоците.

Хората и корабите бяха унищожени или пленени до един.

Атинският историк Тукидид изчисли загубите в Египет на двеста и петдесет кораба и петдесет хиляди човека, от които близо шест хиляди атиняни. Останалите бяха наемници от различни градове в Гръцката империя, намерили по-добро препитание във войната, отколкото в мира. Никоя гръцка армия не е претърпявала по-съкрушителна загуба. Тази катастрофа бе най-скъпо струващата в атинската история, поне докато атиняните не вдигнаха платна четиридесет години по-късно да завладяват Сиракуза с най-могъщата армада, събирана някога в елинския свят — и не загубиха отново всичко.

Човек би си помислил, че след разгрома в Египет атиняните ще останат без сили, ще обеднеят, ще помъдреят и ще се дисциплинират. И със сигурност би бил на грешен път, тъй като казано е, че те „не познават друг празник, освен работата си и смятат спокойствието на бездействието за толкова отегчително, колкото и най-уморителната работа“.^[149]

Макар и ангажиран в Египет, Перикъл не преставаше да води завоевателните си войни на материка. Победен от Спартанския съюз в битката при Танагра и десет години по-късно от съседна Беотия, той най-сетне подписа споразумение със Спарта, на което мнозина в Атина се възпротивиха, както и мир с Персия, пробудил неодобрението на не един и двама в Атинската империя.

Създаде си врагове по върховете на обществото, подпомагайки живеещите в низините. Даде право на глас на бедните. Преди него в древна Гърция единствено богатите можеха да заемат обществени постове. Сега това право получи всеки гражданин от мъжки пол, но бедните, разбира се, не можеха да си го позволят, и властта си остана там, където винаги е била — при аристокрацията и богатите, което в повечето случаи бе едно и също.

Перикъл раздаваше на всеки гражданин по два обола дневно за присъствие на обществени заседания, така че бедните да могат да си позволят да участват в гласуването, както му се искаше. (Клеон, взел властта след смъртта на Перикъл, увеличи възнаграждението на три обола, така че бедните да не могат да си позволят да стоят настрана.) Даваше им пари за заплащане на входа на различни публични изяви като драматическите състезания, популярни навремето из целия елински свят^[150].

Платон, който ненавиждаше демокрацията и идеята за заплащане на обществени задължения, написа в „Горгий“ близо седемдесет и пет години по-късно, че „Перикъл е направил атиняните мързеливи, страхливи, бъбриви и сребролюбци“^[151].

Перикъл издигна стени с дължина повече от шест километра от Атина до брега, заграждайки града в един затворен триъгълник с пристанища, на които се крепеше търговията и морската му власт. Атина бе неуязвима на сушата и непобедима във водата и Перикъл никога повече в живота си не допусна тя да бъде въвлечена в сухопътна битка със сила, по-могъща от нейната собствена.

Започна да строи Партенона, което щеше да му отнеме доста време, да изисква много работна ръка и огромни разходи и да реши хроничния проблем с безработицата в мирно време — какъвто щеше да е резултатът и от други обществени проекти за строителство, които той предвиждаше. Създаде военна част за мирни цели и поддържаше в готовност кораби в морето като полицейски патрули. Благодарение на субсидиите, военната подкрепа, строителните проекти и държавната работа докара прилично равнище на съществуване за мнозина и увеличи политическите си привърженици^[152].

Със своя акт от 451 срещу имиграцията и чужденците в Атина — шовинистична мярка, удостояваща с атинско гражданство единствено онези, на които и двамата родители са атиняни — Перикъл искаше да повдигне чувството на национална гордост у съгражданите си^[153].

В сполетялото го по-късно има идеална справедливост. На единствения му оцелял син, роден от милетчанката Аспазия, в която се влюбва на петдесеттодишна възраст и с която остава до края на дните си, е отнето атинското гражданство.

Споразумението му със Спарта от 446 г. сложи край на войната между тези два враждуващи града и развърза ръцете на Атина да започне война срещу съюзниците и приятелите си. Перикъл безжалостно разгроми всеки протест и опит за отстъпничество от страна на членовете на Атинския морски съюз. Градове, които до момента се смятаха за равнопоставени, се оказаха зависими.

В Бизантион и Самос се надигнаха бунтове.

Бизантион, както се оказа, винаги е имал нужда да бъде завладян от някого — било то от гръцките олигарси или от персите.

С помощта на остров Самос, най-могъщия й съюзник, Атина се намеси в незначителен регионален конфликт, който ни най-малко не я касаеше. Перикъл изпрати ултиматум. Отхвърлиха го.

Самият Перикъл отплава заедно с първите четиридесет триреми. Кампанията се оказа по-скъпа от предвижданията на атиняните. Обсадата продължи девет месеца. Щом приключи, атиняните превзеха крепостните стени, ограждащи Самос, плениха корабите им и ги обложиха с непосилни данъци. В тази победа на Перикъл атиняните замениха могъщ съюзник за разрушен град и изгубиха много хора.

Завръщайки се в Атина, Перикъл произнесе първата надгробна реч, която ни е известна.^[154]

— Атина загуби младостта си — казва той, — и пролетта си отиде.

Умрелите са като боговете.

— Човек вече не може да види падналите герои — паметно казва той. — Нито пък може да види боговете. Но от почестите, с които биват удостоявани, и благословиите, с които ни даряват, ние знаем, че са безсмъртни.

Тази реч се помни и повтаря стотици години.

Едва завършил я, мъжете, за които се говори в нея, са забравени.

Шестнадесета глава

Наричаха го Олимпиеца: заради внушителните строежи, издигнати под негово ръководство, и демонстрираното превъзходство в достойнство, ум, честност и красноречие.

Комикът Кратин, нарекъл Аспазия блудница, му сложи прозвището Луковицата^[155].

Подобно на всички велики водачи на демократични общества, които се гордеят най-много със свободата на словото, Перикъл не приемаше радушно критиката в писмен вид. Ако по негово време бе имало вестници, той би бил безпощаден към тях.

Прокара закон, забраняващ в пиесите да има отнасяния към живи атиняни.

Законът му бе отменен по настояване на обществото.

Главата му имаше удължена форма и на портрети неизменно биваше изобразяван с шлем, който имаше за цел да прикрие деформацията, а художниците винаги с удоволствие — както съобщава Плутарх — се заемаха със задачата да не показват истинския овал на лицето му.

Наричаха го още и Лукова глава.

Подиграваха му се, че винаги когато се прибира или излиза от дома си, целува Аспазия.

Рядко ходеше на сесии на Съвета и Народното събрание, вместо това изпращаше заместници и така придаваше допълнителна тежест на онези събирания, на които благоволяваше да се появи.

Ограничаваше до минимум публичните си изяви, не обичаше да застава в центъра на вниманието и не се изказваше, ако няма какво да каже.

Записаните му слова се броят на пръсти, речите му за държавата не отстъпват по качества на Гетисбъргската реч на Ейбрахам Линкълн^[156] и за жалост са продиктувани от сходни обстоятелства и имат за цел да отдадат чест на загиналите в една или друга война.

Не обичаше да се храни или забавлява по чужди къщи. В собствения му дом изблиците на доволство бяха сдържани и тихи. Най-често се събираше с няколкото учители и таланти, с които го свързваше сърдечно приятелство: философите Протагор и Анаксагор, музиканта Дамон, скулптора и архитекта Фидий. Самотен и мрачен, със запомнящ се вид, Перикъл се движеше из града без компания — от дома до кабинета си в Съвета или до пазара, понеже често сам се грижеше за дневните си нужди.

Старателно избягваше всяка проява на непристойно поведение. Караше иконома си веднага след урожая да продава на пазара цялата продукция, добита от земите му, а после лично си купуваше каквото му трябва пак от там. Още през първата година от войната със Спарта оповести, че ако се случи собственият му имот и земи да бъдат пощадени от нашествениците, ще ги дари на града. Подобна почтеност и скромност влудяваха някои членове на семейството му, почувствали се лишени от жадувания лукс и от възможностите за разточителен живот, какъвто предполагаше общественото му положение.

Най-големият му син все пак направи опит да живее по-нашироко и си взе за жена скъпо струваща млада атинянка. Без да пита баща си, уреди заем на негово име, който нямаше как да върне.

Перикъл показа недоволството си както пред взелия, така и пред далия заема и се държа с тях като с напълно непознати.

По-късно между него и същия този син се породи кръвна вражда. Синът подло преразказваше пред кикотеща се аудитория лични разговори, подслушани у дома, по най-долен начин сипеше обвинения срещу баща си — атинския предводител, избиран петнадесет поредни години за главнокомандващ — че е съблазнявал младата му жена и си е доставял удоволствие с нея.

Перикъл не отвръщаше на лични нападки.

Плутарх разказва^[157] как веднъж на пазара недоволен гражданин започнал гласно да изразява недоволството си от Перикловото управление. Перикъл продължил пътя си, без да му обръща внимание. Човекът тръгнал по петите му и пороят от нападки и упреци не спрял да се излива през целия следобед без нито дума в отговор от страна на Перикъл. Щом слънцето залязло и над града паднал мрак, Перикъл се запътил към дома си. Човекът го последвал, като не преставал да ръси хули и ругатни по негов адрес. Перикъл се прибрал съвсем по тъмно. Веднага щом прекрачил прага на дома си, разпоредил на един от хората си да излезе навън с факла и да изпрати преследвалия го цял ден човек до дома му.

Тази история е прекалено съвършена, за да е вярна, и най-вероятно не е.

Но именно заради подобно поведение го наричаха Олимпиеца^[158].

Той никога не е оставал без политически врагове. От едната му страна бяха крайните демократи, вечно готови за нови и нови войни. От другата стояха проспартански настроените консерватори аристократи, които искаха мир.

Нито демократите, нито консерваторите смятаха демокрацията за осъществима форма на управление.

И все още е така.

Подкрепящите войната реакционери, които се определяха като неоконсерватори, изоставиха демократите на Перикъл и се присъединиха към аристокрацията. Това им спечели презрението и на двете партии.

Никога не бе обвинен в хомосексуалност.

Обвиниха го в хетеросексуалност.

Заедно със злобните клюки на сина му се носеха и подигравателни слухове, че приятелят му Фидий използва за примамка незавършени свои творби, за да подмамва свободни атинянки в ателието си, които след това биват вкарвани в леглото на Перикъл, за да задоволят похотта му. Говореше се още и че възлюбената му Аспазия също целенасочено завързвала приятелство с жени, канела ги да посетят дома й, а оттам и леглото на нейния покровител, защитник и любовник, и баща на единствения й син.

Тъй като противниците му в Атина го познаваха и бяха наясно, че няма начин да го уязвят лично, насочваха нападките си срещу негови приближени.

Приятелят му Дамон, с когото обичаше да говори за музика и теория на политиката, бе остракизиран.

Анаксагор бе обвинен в атеизъм заради теорията си, че Луната и Слънцето са небесни тела, а не богове, и Перикъл не можа да му бъде полезен по друг начин, освен като му помогне да избяга.

В просветлена демократична Атина изучаването и обучението по астрономия бе забранено за повече от петдесет години.

Фидий бе съден за злоупотреба, а след това и за богохулство и почина в изгнаничество или в затвора — зависи дали ще се довериш на Плутарх или на някой друг.

След което пред съда бе призована и Аспазия. Тя бе обвинена в неблагочестие и проперсийска дейност. Тогава Олимпиеца се качи на трибуната, за да се моли. Враговете му омекнаха. Политиката си е политика. Разбраха, че са стигнали твърде далеч.

След това, през 433 пр. Хр., Перикъл, водачът на демократите, строителят на Партенона, меценатът на Есхил и Фидий, ученикът на Зенон и Анаксагор и приятелят на Дамон, вярвайки, че е възможно избухването на война със Спарта, взе сериозни мерки, за да я превърне в неизбежна.

Сигурността на Атина никога не е представлявала въпрос за обсъждане.

Лакедемонците се вдигнали на война, казва атинянинът Тукидид, защото се страхували да не би могъществото на атиняните да нарасне още повече, като виждали, че голяма част от Елада е вече под тяхна власт^[159].

Притеснени от амбициите на Атина, Спарта и други елински градове търсеха начини да се защитят, като образуваха съюзи при всеки удобен случай.

Притеснени от това, атиняните също започнаха да оформят съюзи, за да се защитят чрез тях от подобните съюзи, създадени за защита от Атина.

Целият елински свят се превърна в пакет защитно взривно вещество.

Всяка от страните твърдеше, че агресорът е другата.

И двете бяха прави.

Дипломацията се провали.

Дипломацията винаги се проваля.

Онези, които знаят много за дипломацията, всъщност не знаят много и един експерт по международни отношения обикновено е толкова полезен за страната си, колкото и експерт по хиромантия или френология.

В живота на една нация винаги настъпва момент, в който никое взето решение не е правилно и никоя предприета стъпка не е на мястото си.

Перикъл започна със забрана на достъпа на мегарските кораби до пристанищата на Атинската империя.

След това удвои данъците на Потидея — неин подчинен град в Мала Азия, основан от коринтяните. Потидея не прие новите условия и Перикъл изпрати там внушителна армия — в редиците на която се числяха и Сократ, и Алкивиад — която постави града под обсада, продължила две години.

Когато градът падна, Перикъл вече не бе между живите.

Той се намеси и в конфликта между Коринт и остров Коркира, далеч на север от западния бряг на Елада, заставайки срещу Коринт. Коркира молеше за помощ. В цялата ситуация Атина провидя възможност да вземе участие във войната, като в същото време формално спазва условията на примирието. Перикъл изпрати в Коркира омиротворителни кораби, които трябваше да защитават атинските интереси там: Атина нямаше никакви интереси там, преди да бъдат изпратени корабите^[160].

— Сега вече сами виждате — оплакаха се коринтяните пред свиканото от лакедемонците събрание, — че Атина заговорничи срещу вас и съюзниците ви^[161]. Както ни се струва, вие май никога не сте си давали пълна сметка за това колко различни са атиняните от вас. — Коринтският представител наблегна на контраста между тях. — Атиняните са новатори и с лекота кроят планове и се впускат в осъществяването им. Докато вие не приемате нищо ново и сте склонни да се придържате към онова, с което разполагате.

Отговорът на атинската делегация не беше помирителен:

— Съобразяването с това кое е право и кое криво никога досега не отклонявало хората от възможността да вземат каквото могат чрез сила.

Общопризнато правило е, че слабите се подчиняват на силните.

— Колкото повече се проточи войната — предупреждаваха атиняните, толкова повече неща ще останат в ръцете на случайността, която нито едната, нито другата страна може да контролира и чийто изход никой не може да прогнозира.

Лакедемонците бяха готови да им опонират. Но водачът им пожела да преговарят.

— Започне ли една война — изказа се в съгласие с атиняните той, — никой не може да прогнозира как ще завърши. — Съветвам ви все още да не вземате оръжие. Да пратите емисари, които да ги запознаят с оплакванията ни. Ако се вслушат в думите им — какво по-хубаво от това.

Когато една страна се окаже във война, прекратяването й не е проста работа, продължи той, и не е лесно да се постигне споразумение. Той се страхуваше от продължителна война, която да остане в наследство и за децата им.

— И нека не се срамуваме от мудността, за която всички ни обвиняват. Може да се окаже, че това е най-разумният начин за реакция.

Спарта го послуша и изпрати емисари в Атина.

Перикъл беше непреклонен. Той не желаеше да прави компромиси за помирение.

— Нека никой от вас не смята, че се воюва заради дреболия. Ако отстъпите в това, те веднага ще ви поискат и нещо друго, понеже ще смятат, че и този път сте се подчинили от страх.

И посъветва атиняните същото, което ги бе съветвал и преди:

— Трябва да подкрепяте общите решения, колкото и трудно да ви се вижда това. Ако нападнат земята ни по суша, ние ще нападнем тяхната по море. Не бива да се оставяме на раздразнението си и да рискуваме да влезем в решителна битка с тях, понеже сухопътните им сили са далеч по-многочислени. Ако бъдем победени, ще погубим освен това и съюзниците си.

Атина имаше повече шансове, ако не избързва по суша, а концентрира усилията си върху флота и не застрашава с нищо града.

— Наистина повече ме е страх от нашите собствени грешки, отколкото от замислите на противниците. Трябва да се знае, че войната е неизбежна.

Това каза Перикъл.

През първата година на войната Спарта проникна в Атика необезпокоявана и опустоши земята, незащитена от крепостни стени. В същото време Атина изпрати бойни кораби към пелопонеските брегове, за да опустошат тамошната земя.

Перикъл вкара зад стените на града всички изселници и имуществото им. Овцете и добитъкът им бяха разпратени по островите. Непривикнали към градския живот и изпълнени с недоверие към гражданите, тези летни бегълци с неохота приемаха новото си положение и плачевните условия, в които бяха принудени да живеят. Заселваха се където сварят, мнозина направо на улицата или по поляните между дългите стени. Иначе животът в претъпкания град си вървеше постарому и трафикът на пристанищата бе преситен както винаги.

Разбира се, вече нямаше групировка, бореща се за мир. Имаше две военни формирования: привържениците на Перикъл, прокламиращи ограничена война, и привържениците на неговите критици, обявили се за всеобща война.

Спарта бе непобедима по суша, Атина — по вода, и войната можеше да продължи вечно, докато двете не се изправеха лице в лице.

Но Перикъл бе убеден, че войната трябва да е кратка: че Спарта трябва за една година да достигне до убеждението, че победата е невъзможна, и да се съгласи на мир без ограниченията, които се бе опитала да прокара по-рано.

Стратегията на Перикъл бе безупречна.

И се провали.

През есента на същата година, след един сезон война, пелопонесците се оттеглиха към родината си на запад, беотийските им съюзници поеха към градовете си на север, Еврипид представи своята „Медея“, а през зимата Перикъл произнесе великолепното си надгробно слово, написано от Тукидид около тридесет години след произнасянето му.

Тленните останки на падналите във войната бяха погребани в обществена гробница, разположена в най-красивото атинско предградие. Когато настъпи моментът да говори, той се възкачи на трибуната, издигната, за да може гласът му да достигне колкото се може по-надалеч сред тълпата.

Със своята реч той отдаде почитта си към величието на Атина. Каквото каза за мъртвите, бе казвано и преди него на подобни церемонии. Думите му за града не важаха за никой друг град.

Атина, обърна се той към множеството, като цяло е школа за Елада, с държавно устройство, което не повтаря законите на съседите, а по-скоро е пример за подражание от останалите.

Наистина това бе мястото, където всеки елин, който имаше да каже или покаже нещо забележително, можеше да го направи така, че да бъде най-добре оценен.

— И държавното ни устройство с право се нарича народовластие, понеже се гради не в угода на малцинството, а на мнозинството.

Той не се извини за войната или империята.

Предците им благодарение на доблестта си си бяха препредавали през поколенията до днес една свободна държава. И техните собствени бащи освен това, което бяха получили в наследство, бяха придобили още и не без усилия им бяха завещали могъща империя.

По улиците и из магазините можеха да се чуят всички езици на света.

— Освен това — продължи той — ние въведохме разнообразни начини за отдих на духа от усилията, като устройваме състезания и жертвоприношения през цялата година, както и уютна домашна обстановка, всекидневната радост от която прогонва лошото настроение. А благодарение на важността на града ни в него се стичат всякакви стоки отвсякъде и ползването на чуждоземните блага е не по-малко привично удоволствие за нашия вкус, отколкото — на произведените у нас.

И подчерта, че се съмнява, че някъде другаде на света съществува човек, по-щастливо надарен със способността да се справя сам с най-различни положения като атинянина. Единствено атиняните, подложени на изпитание, доказват, че са по-големи от репутацията на града си. И че бъдещите векове ще им се дивят така, както днешните са се дивили на предшествениците.

— Нямаме нужда от Омир за възхвала.

С тяхната дързост заставиха всички морета и земи да им станат достъпни и навсякъде издигнаха за техните загуби и победи паметници за вечни времена.

Атиняните проявяват своята любов към прекрасното с пестеливост и склонността си към науки, без да изпадат в изнеженост.

За тях не е срамно, продължи Перикъл, човек да познае бедността, позорно е да не може да се отърве от нея с труд.

— Единствено ние не смятаме човека, който не взима участие в обществени дела, за бездеен, а за безполезен.

Не съществуваха държавни тайни.

— Ние оставяме нашия град общодостъпен и никога не гоним чужденци и не пречим на никого да се запознае, нито да види всичко, без страх, че врагът ни би могъл да разгледа нещо, от което да се възползва.

Атинското общество не разчита на предводителите на чужди държави, за да научи дали собствените му водачи го лъжат, или казват истината.

В личния си живот атиняните са толерантни и свободни.

— Ние сме свободни граждани както в обществения живот, така и що се отнася до тази подозрителност в ежедневните отношения между хората, тъй като не се сърдим на съседа си, ако прави нещо за свое удоволствие, нито му натрапваме иначе безобидната си, но тягостна наглед досада. Но в държавните работи не зачитаме властите и законите — както на писаните, така и на неписаните, чието нарушение носи общопризнат позор.

Накрая им каза, че би могъл да ги прикани с думите си да устоят на вражеската обсада, която ще екове града през идващите пролет и лято, когато битките около Атина ще бъдат възобновени.

— Вместо това предпочитам да ви приканя да наблюдавате в действителност ежедневно могъществото на града и да станете негови почитатели. И когато сами разберете, че е велик, спомнете си, че това са постигнали мъже храбри, знаещи дълга си и ръководени в делата си от честта и дори при сблъсък с несполука те не смятаха за достойно да лишат и града си от своята доблест, а му поднесоха най-драгоценна жертва.

Той призова живите да вземат пример от загиналите и да „смятат за щастие свободата, а за свобода — мъжеството“ и да не отбягват военните опасности.

Той преувеличи щедростта на Атина към съюзниците й и вечната памет, която ще остане в сърцата на погребаните в онзи ден.

Но иначе в думите му имаше истина.

Седемнадесета глава

През втората година на войната чумата реши въпроса с пренаселеността на града. Загина близо една трета от населението.

Тукидид също бе повален от болестта, но оживя, за да има кой да разкаже за случилото се. Напастта пламна в Етиопия и плъзна към Египет. Влезе в Атина през Пирея, където първоначално хората решиха, че кладенците са отровени от спартански привърженици. Епидемията се развилия най-безпощадно в горния град. Всеки път щом бегълци от съседните градове преминаваха от вътрешната страна на атинските стени, населението вътре се увеличаваше почти двойно.

Хора в добро здраве внезапно биваха обхванати първо от силна треска, след което очите им се зачервяваха и възпаляваха, а също и устата им. Гърлото и езикът им ставаха кървавочервени и дишането — неравномерно и зловонно. След тези неща се появяваха кихане и хрипове и за кратко време страданието слизаше в гърдите, съпроводено от силна кашлица. Когато проникнеше в стомаха, то предизвикваше гадене и настъпваше отделяне на всички видове жлъчка, изброени от лекарите. Външно при допир тялото не беше твърде топло. Обаче вътрешностите така горяха, че болните не можеха да понасят нито покривала от съвсем тънък плат или муселин, нито каквото и да било друго, а лежаха голи и най-приятно им беше да се потопят в студена вода. Измъчваше ги неутолима жажда. Повечето болни умираха или на деветия, или на седмия ден. При онези, които преживяваха най-страшното, болестта се проявяваше в поражения на крайниците — удряше в слабините и в пръстите на ръцете и краката и мнозина оцеляваха, но загубваха тези части, а някои пък ослепяваха. Други веднага след оздравяването губеха съвсем паметта си и не помнеха нищо нито за себе си, нито за близките си^[162].

Болестта приличаше на тиф.

Птиците и четириногите, които се хранят с мърша, въпреки че имаше много непогребани, или не се доближаваха до тях, или ако вкусеха — умираха.

Най-много бяха жертвите сред лекарите, тъй като те имаха най-чест контакт с болните. Не се намери никакъв лек: което на някого помагаше, другиму вредеше.

Нито едно друго човешко изкуство не помогна.

Молбите, отправени към оракулите, и молитвите в светилищата се оказаха безполезни. Накрая хората бяха толкова съкрушени от сполетялото ги нещастие, че се отказаха от подобни методи.

Най-ужасното от всичко в това бедствие беше падането на духа, щом някой почувстваше, че се е разболял — защото най-често хората веднага изпадаха в отчаяние, предаваха се и не се съпротивяваха.

Ужасно беше и че се заразяваха при грижите един за друг и измираха като добитък.

Това причиняваше най-много жертви; когато от страх не смееха да се доближат до болните, те загиваха изоставени. А ако ги посещаваха, сами се заразяваха и умираха.

Все пак най-голямо съчувствие към умиращите и страдащите проявяваха тези, които бяха оцелели след болестта поради това, че знаеха вече какво усещат болните, а пък сами вече бяха в безопасност: наистина болестта не хващаше никого повторно. Другите им завиждаха, а самите те поради прекомерна радост в момента лекомислено се надяваха, че и занапред никаква друга болест няма да ги погуби.

Това, което влошаваше допълнително нещата, бе стичането на хора от полята в града, тъй като за тях нямаше истински къщи. Новодошлите живееха в светилищата, в кулите по крепостните стени, на открито или в задушни колиби, цвърчащи на Жегата, и гибелта настъпваше в безпорядък.

Мъртви лежаха едни върху други така, както бяха умрели, а по пътищата и около всички чешми се търкаляха полуживи от жажда.

Бедствието ги надвиваше и хората, като не знаеха какво ще стане с тях, започваха да пренебрегват еднакво и светилищата, и свещените закони.

Всички погребални обичаи, които по-рано спазваха, бяха нарушени, погребваха кой както може. Едни слагаха труповете на чужди клади, изпреварвайки онези, които ги бяха издигнали, и ги запалваха, други хвърляха тялото, което носеха, върху вече горяща клада и си отиваха.

Изобщо болестта постави начало и на други беззакония в града — по-неконтролируеми от всякога. Така всеки по-лесно се решаваше да задоволи своите страсти, които по-рано прикриваше. Затова започнаха да ценят мимолетните наслади и създаването на удоволствия, защото разбираха, че и животът, и богатството са еднакво преходни.

Никой вече не беше готов да понася трудности в името на някаква прекрасна цел поради неизвестността дали няма да загине, преди да я постигне.

Защо да спазваш благоприличие, когато това няма да ти донесе нищо добро?

Мимолетното удоволствие се смяташе и за достойно, и за ценно.

Нито богобоязън, нито някакъв човешки закон можеше да възпре някого.

Без разлика дали почитат боговете, или не, и благочестивите, и неверниците еднакво загиват.

А за прегрешенията си никой не очакваше да доживее съда, та да получи наказание.

Ето такова нещастие връхлетя и гнетеше атиняните — вътре в града умираха хора, а навън разоряваха земите им.

Умираха и жени.

Перикловата сестра.

Перикъл също се разболя и умря.

Но най-напред го сполетя смъртта на онзи негов син, с когото се бяха карали за пари. Отношенията им не бяха заздравели.

След това почина по-малкият от двамата му законни синове. Когато настъпи моментът да се постави погребалният венец върху тялото на момчето, той избухна пред всички в неудържими ридания — нещо, което не му се бе случвало никога преди.

Обвиниха го за всичките страдания на атиняните. Бедните, които и бездруго не притежаваха много, бяха лишени дори от малкото, с което разполагаха. По-висшите прослойки загубиха имотите си в полето, сградите и скъпата мебелировка. А което бе най-лошо — живееха във война.

Жадни за мир, изпратиха пратеници в Спарта без знанието на Перикъл.

Но лакедемонците вече бяха научили едно правило от атиняните: никога не преговаряй от позицията на силата.

Наясно с горчивината, с която хората го държаха отговорен за ставащото, и с необходимостта от сигурност в града, Перикъл свика Народното събрание. Обърна се хладно към присъстващите в последната от великите си речи, възстановена от Тукидид и неговия ораторски гений:

— Аз допусках, че вашият гняв ще се обърне срещу мен^[163] — започна Перикъл. — Потресени сте от домашните си бедствия. Обвинявате и мен, който ви посъветвах да воювате, и себе си, които се съгласихте с мен.

В тази своя реч Перикъл каза на хората една истина, която бе пропуснал в предишната: мразеха ги.

— Не бива да смятате, че борбата се води само за едно — свобода. Тя се води и за запазване на властта, и за премахване на опасността от страна на тези, на които с господството си сме станали омразни.

И той им каза какви са — тирани.

— Нашата власт вече е подобна на тирания, установяването на която изглежда несправедливо, но отхвърлянето й — твърде опасно.

А колкото до това, че сме омразни и неприятни, подчерта той, в наше време това се случва с всички, които се стремят да властват над другите.

Нямаше нищо странно в това една демокрация да притежава власт.

Накрая множеството отново избра Перикъл за стратег и прие неговата умерена тактика на изчакването.

Самият Перикъл поведе експедиция от сто кораба, четири хиляди атински хоплити и триста конници срещу един укрепен град в Южен Пелопонес^[164], като искаше да го превземе и да разори земите около него. Във второто сполучи, но града не можа да превземе.

Изпрати същите кораби на север, съоръжени с обсадни машини, за да се опитат да превземат Потидея. С корабите пътуваше и чумата. Обърнаха курс към дома. Още преди да стигнат до родния бряг, само за четиридесет дни измряха хиляда и петдесет от всичките четири хиляди хоплити на борда.

Гласуваха свалянето на Перикъл от властта. Обвиниха го в незаконно присвояване на средства въз основа на липси от фондовете, използвани преди петнадесет години за подкупване на един спартански цар.

Признаха го за виновен и му наложиха парична глоба.

Малко по-късно обаче го избраха отново за стратег, тъй като на всички беше ясно, че за това, от което целият град има нужда, той е най-достоен, че в Атина няма равен нему по разбиране на правилната политика и способност да я следва. И че той не само е патриот, но при това е и честен.

И така онова, което на думи беше демокрация, казва Тукидид, на дело бе власт на първия човек в държавата^[165].

Едва след смъртта на Перикъл в Атина настъпи истинска демокрация. Властта премина в ръцете на градските бизнесмени и градът бе обречен.

Демокрацията и свободната инициатива вървят ръка за ръка и са неприятели. Вървят ръка за ръка и са смъртни врагове, тъй като единствената свобода, от която се интересува бизнесът, е свободата да се прави бизнес. Стремежът към справедливост не се брои.

Социализмът е не по-добър и дори Платон, докато пишеше своите „Закони“, преразгледа отношението си към общественото имущество.

В един цивилизован свят е невъзможно съществуването на справедливо правителство. За останалата част от света не знаем.

След като бе преизбран за стратег, Перикъл отправи към множеството една скромна молба. Атиняните въведоха специален закон, с който присъдиха гражданство на сина му от Аспазия. Перикловият род бе продължен, синът му можеше да заеме неговото място.

Във финалната сцена се долавя Софоклова ирония.

Синът му се издигна до стратег и бе сред стратезите, екзекутирани двадесет и пет години по-късно след победата в морската битка край Аргинуза.

Бащата на Перикъл победи персите при Микале и Хелеспонт за доброто на всички елини^[166].

Трофеите на Перикъл бяха спечелени в битки с елините за доброто на атиняните.

Десет години по-рано, при потушаването на въстанието в Самос, Перикъл, завръщайки се в Атина, се погрижи за достойното погребение на падналите във войната. Тогава произнесе първата от надгробните си речи, цитирана от гърци като Плутарх петстотин години по-късно. Именно в тази благородна реч Олимпиеца отбеляза, че Атина загуби младостта си и пролетта си отиде от годината^[167]. Когато слезе от трибуната, бе наобиколен от жени, които го поздравяваха и го кичеха с венци и повезки като атлет, победил в състезание.

Единствено сестрата на предшественика му Кимон^[168], когото Перикъл прогони, за да заеме мястото му, се въздържа.

Тя рече със сарказъм:

— Смели са делата ти, Перикле, и заслужават нашите венци. Дела, които доведоха до загубата на мнозина достойни наши граждани, при това не във война с финикийците или персите, като моя брат и твоя баща, а заради унищожението на един съюзнически и близък град.

Кротко усмихнат, Олимпиеца отвърна:

— Не е редно възрастни жени да искат да ухаят на благовония.

Не съм единственият, който няма представа какво е имал предвид.

Осемнадесета глава

Никой сред жителите на Атина или Спарта не можеше да даде задоволително обяснение защо изобщо се стигна до война между тези две велики сили. Те не бяха нито търговски, нито териториални съперници. Нито пък имаха завоевателски намерения една спрямо друга. Спарта не търсеше пристанище в Атика, Атина нямаше нужда от обработваема земя в Пелопонес. Никоя от двете не желаеше да обитава територията на другата. Когато всичко свърши, Спарта се прибра у дома^[169].

И въпреки това, веднъж започнала, войната изглеждаше напълно в реда на нещата, а след като така и така вече беше факт, някак бе нормално да продължи. Атина задели пари за военни цели и прие закон, според който всеки, направил предложение те да бъдат използвани за нещо друго, подлежеше на смъртно наказание. Платоновото поколение не познаваше друго съществуване освен живота във време на война, нито друго правителство освен военното командване.

Войната изглеждаше естествена като самата природа.

През лятото на четвъртата година пелопонесците и техните съюзници отново навлязоха в Атика. Задържаха се по-дълго отпреди и корабите им кръстосваха безспир, понеже олигарсите в Митилена — най-големия град на остров Лесбос, съюзник на Спарта — се разбунтуваха и искаха да се отделят от Атинския съюз.

Атина изпрати в отговор хиляда хоплити. Те слязоха на брега и обкръжиха Митилена с единична стена и тя се оказа напълно откъсната и по море, и по суша.

Местните олигарси, предвождани от спартански военен съветник^[170], въоръжиха народа с тежко оръжие. А митиленците, след като взеха оръжието, престанаха да се подчиняват на управниците си и поставиха искане да им бъде предоставено право на глас във вземането на решения, ако ли не, ще предадат града. Взели думите им на сериозно, олигарсите сами се предадоха на атиняните с условието да им бъде позволено да изпратят в Атина пратеници, които да се застъпят за тях. Искаха още и уверение, че нито един митиленски гражданин няма да бъде вкаран в затвора, продаден в робство или убит, докато пратениците не се върнат с решението на атиняните.

Решението бе да бъдат избити всички — мъжете, подлежащи на военно задължение, включително и предизвикалите капитулацията на града демократи. Жените и децата щяха да бъдат поробени. Още същия ден към Митилена пое кораб с горните нареждания.

Атина прие с гняв бунта на Митилена, която не бе на нейно подчинение и имаше свободата да запази автономията си.

За атиняните в това нямаше противоречие.

Но когато на другия ден се събудиха, мнозина изпитаха чувство на разкаяние и взеха да си мислят, че решението им да изтребят до крак цял един град, вместо да накажат само виновните, е жестоко и чудовищно. Понеже се надигнаха подобни съмнения, отново, бе свикано Народното събрание, за да бъде преразгледан този въпрос.

Клеон изпадна в ярост, тъй като именно негово бе предложението за всеобща екзекуция на митиленците.

— Вие на чия страна сте? — избухна той пред онези, които искаха преразглеждане на въпроса. — Не за пръв път — занарежда той изпод вежди пред Народното събрание — се убеждавам, че е невъзможно една демокрация да управлява цяла империя! С мекушавото си отношение към Митилена вие проявявате опасна слабост, която няма да ви спечели благодарността на съюзниците и на подчинените ви градове, нито пък ще засили обичта им към вас.

С подигравателна привързаност той повтори пред множеството тезата на Перикъл за умерената тактика на изчакването, която не приемаше.

— Вие не можете да разберете, че демократичната власт, която държите в ръцете си, е всъщност тирания, деспотизъм спрямо поданиците ви. Те не харесват този начин на управление и го приемат единствено защото нямат друг избор. Ние управляваме от позицията на силата, а не защото сме приети с добра воля.

Човешката природа, настояваше той, се ръководи от едно общо правило — хората презират управниците, които се държат добре с тях, и се възхищават от безмилостните.

— Днес за пореден път се убеждавам, че от по-обикновените хора стават по-добри граждани, отколкото от по-умните, и че държавите се управляват по-добре от управници със средни възможности, отколкото от интелектуалци, претендиращи за мъдрост.

Последните винаги са се стремели да докажат, че са по-мъдри от законите и от водачите. Те използват важни държавни дела, за да демонстрират богатия си речник, сякаш няма нищо по-важно от собствените им речи и мнения.

— Вследствие на това си поведение те обикновено водят държавите си към гибел.

Най-доброто отмъщение е незабавното.

— Защото, когато едно отмъщение бъде забавено с приказки, както става сега, гневът се уталожва.

С презрителна усмивка на лице той запита кой сред присъстващите би се осмелил да не се съгласи с него и кой би се противопоставил на тези тъй очевидни истини. Това би бил човек, тъй замаян от ораторските си качества, за да си мисли, че може да подлъже хората да повярват в истинността на онова, което е доказана неистина. Или пък такъв, който е взел подкуп и е минал тайно на страната на врага, и затова се опитва да ги заблуди с изящна словесност.

Що се отнася до него:

— Аз не съм променил мнението си и ме удивлява поведението на онези, които поискаха преразглеждане на въпроса за Митилена. Не прехвърляйте вината на аристократите и оневинете народа, тъй като всички те действаха заедно и се разбунтуваха. Ако на митиленците бъде признато правото да се отделят, това означава, че не би трябвало да ги управлявате. Но ако искате да запазите властта си, тогава забравете кое е право и кое не и ги накажете справедливо според интереса си. В противен случай би следвало да се откажете от властта си и да продължите благоразумно да спазвате онези възвишени добродетели, които проповядвате.

Той предупреди всеки, който би се осмелил да издигне глас срещу него: понеже дебатът им не е за забавление и те не са зрители на състезание между софисти, а са граждани, в чиито ръце е благополучието на държавата.

Диодот бе името на човека, дръзнал да му опонира:

— Най-опасните измежду всички нас — започна той — са хората като Клеон, които предварително отправят обвинения срещу онези, за които знаят, че ще им се противопоставят, че го правят само защото са били подкупени или не ги е грижа за интересите на Атина. Истинският гражданин трябва да докаже, че е по-талантлив оратор чрез добра аргументация, а не с удари под кръста, отправени към онези, които ще му опонират. Хората като Клеон си дават сметка, че понеже няма как да говорят умни приказки за фалшива кауза, поне могат да хвърлят кал и по този начин да унижат и опонентите, и слушателите си. Всичко това е само във вреда на демократичната държава, която бива лишавана чрез страх от своите съветници.

Диодот продължи, че е в интерес на Атина да бъдат наказани само онези, които имат вина за бунта, и че е редно който няма пръст в това, да бъде оставен на мира.

— При всяка война опозицията отначало е на страната на нашествениците. Ако сега изтребим митиленците, това ще означава, че сме заявили пред света, че за нас няма значение дали човек е виновен, или невинен — наказанието винаги е едно и също. Тоест, че всеки път, когато някой се опълчи срещу нас, зад него трябва задължително да застанат всички — а това определено ще се понрави на враговете ни. Напротив, дори част от населението да има вина, е по-добре да се правиш, че не го забелязваш до последния момент, за да може да не обърнеш срещу себе си и онези, които все още са приятелски настроени към теб.

След тези думи, макар и с минимална разлика в гласовете, Клеон загуби.

Атина незабавно изпрати на драматична милосърдна мисия нова трирема.

Натоварена със заповедите, отменящи първоначалните, тя пътува цяла нощ и екипажът се сменяше непрекъснато за храна, спане и вахта, за да не се налага да спират. И тъй като първият кораб, натоварен с ужасната си мисия, не бързаше кой знае колко, а вторият се носеше с всичка сила на крилата на надеждата, двата пристигнаха сравнително скоро един след друг и вторият успя да акостира, преди заповедите да бъдат разпратени за изпълнение.

Толкова близо бе Митилена до гибелта.

Блокадата бе вдигната и атиняните завзеха митиленския флот. Земята бе разделена и разпределена чрез жребий между атинските колонисти в Лесбос, които я дадоха под аренда на митиленците да я обработват.

Жените и децата не бяха продадени в робство. Виновните мъже бяха екзекутирани в Атина по настояване на Клеон. Бяха повече от хиляда.

Деветнадесета глава

Горе-долу по същото време защитниците на демократична Платея, понеже вече не издържаха на обсадата без военната помощ, която Клеонова Атина не можеше да им осигури, се предадоха на Спарта с уговорката, че само виновните ще бъдат наказани.

Обещанието на лакедемонец тогава бе като думата на преговарящ холандски бизнесмен от друга епоха.

Лакедемонските съдии наистина извикваха платейците един по един и всекиму задаваха един и същ въпрос:

— По време на настоящата война извършил ли си нещо полезно за лакедемонците и съюзниците им?

Подсъдимите бяха отведени един по един и изтребени до крак.

По този начин намериха смъртта си повече от двеста платейци и двадесет и пет атиняни, които бяха обсадени заедно с тях. Жените бяха продадени в робство. Малкият град, демократичен съюзник на Атина деветдесет и три години, бе сринат до основи и заличен от лицето на земята през годината, в която се роди Платон^[171].

Двадесета глава

Пак по това време на Коркира, известна днес като остров Корфу, избухна война, която обхвана практически целия елински свят. Тъй като Коркира бе първа, случилото се там остана да се помни. Подмолна групировка от осемстотин олигарси, подкрепяни тайно от Коринт, градеше планове за насилствено сваляне на демократическото управление. Те организираха нападение над Народното събрание. Наеха мъже, които трябваше да убият лидера на демократите и шестдесетте присъстващи — депутати и граждани.

Но населението се вдигна срещу заговорниците и ги отблъсна. И така се стигна до междуособна война.

Докато по време на мир никоя групировка не би имала повод, нито би била склонна да намесва в граждански спор Атина или Спарта, то сега, по време на войната, беше много по-лесно спечелването на съюзници и за двете страни, когато замисляха някакъв преврат с цел да нанесат вреда на противника, а оттук и да извлекат изгода за себе си.

Има ли война, има и подстрекатели. Демагогът Клеон отхвърли предложенията за мир на лакедемонците, съдържащи условия, които Перикъл би приел.

Няма нищо чак толкова странно в това една демокрация да заприлича на война.

Не е необичайно тя да отказва на другите нормални права, които приема за себе си.

— Вие на чия страна сте? — често укоряваха с предизвикателство в гласа Клеон и привържениците му от радикалната войнствена търговско-занаятчийска прослойка противниците си.

Всеки, който се противопоставяше на военната му политика и на властта, присвоена от управлението му, биваше гневно охулен, наречен глупак и изменник и обвинен в проспартанска и антиатинска дейност.

Всяка от двете страни твърдеше, че бунтовнически настроените й привърженици се борят за свобода.

И двете бяха прави.

Демократите се бунтуваха срещу една тирания, наложена от малцинството.

Олигарсите се бунтуваха срещу една тирания, наложена от мнозинството.

Като цяло богатите отправяха поглед към Спарта, бедните и не чак толкова бедните — към Атина.

Както Спарта, така и Атина наричаха привържениците на подкрепяните от тях групировки „борци за свобода“.

И двете бяха в еднаква степен прави.

Всеки се бореше за освобождение от управлението на другия.

Клеон тръбеше разпалено за някакъв „мащабен заговор“, сякаш искаше да вледени сърцето на всеки атински патриот. Твърдеше, че разполага със списък с имената на триста и петдесет проспартански настроени атиняни изменници.

Всеки, който не желаеше война, бе проспартански настроен.

— Вие на чия страна сте? — фучеше и се пенеше той и кръстосваше подиума в Народното събрание, а подчинените му и писарите трябваше да разпространяват и преписват думите му.

Клеон изискваше пълна свобода на действието и всеки, който се осмелеше да му противоречи — бил той депутат, държавник или стратег — биваше заклеймен или като наивна изкупителна жертва на лакедемонците, или като доброволен симпатизант на тяхното правителство — че и по-лошо.

— Свидетели сме на влиянието на подривна дейност — ревеше той от подиума, — разгръщана в съюзничество с лакедемонското правителство, което е подготвило изключително добре организиран опит да повлияе на вота в Народното събрание. В рамките на нашата либерална система на управление това не се смята за престъпление — съгласи се той, — което не означава, че ще бъде допуснато.

Когато не му достигаха факти, започваше да говори за морални задължения да се осигурява военна помощ на всички от малки фракции из други градове, които имат нужда от нея.

— Срамът от загубата, който изпитват в даден момент съюзниците ни, където и да са — кълнеше се той, — ще привлече по-късно там наши сили.

Не спомена, че винаги се намира някой от атинските съюзници, който да е в опозиция на атинската политика, и че голяма част от най-кървавите войни, водени от демократична Атина, са били срещу съюзници, пожелали независимост и право на самоопределение.

Това, че в Митилена, Коркира и другаде олигархическите движения наистина благоприятстваха за организирането на удари срещу насилствено сваляне на демократически правителства, придаваше известна плътност на аргументите му и доза истинност на твърденията му.

Той бе циник, който вероятно сам не вярваше съвсем на всичките сензационни разкрития, които сипеше от трибуната. Но знаеше, че те ще му бъдат от полза в политически аспект, пък и обичаше да държи под контрол емоциите на аудиторията. Не бе тайна, че за него работят информатори. Но никой нямаше представа колко са и кои са. Случваше се дори хора, които никога не са били негови информатори, да тръбят, че са му агенти, и нямаше как да се разбере със сигурност дали казват истината.

Патриоти като Аристофан, които искаха мир, бяха опозорени с обвинения, че се занимават с антидържавна дейност. Аристофан бе изправен на съд заради една своя пиеса, в която обвинява Перикъл, задето е започнал войната, а Атина и Клеон, задето са я продължили^[172].

В Атина имаше свобода на словото и той бе оправдан.

В „Ахарняни“ на следващата година пак нанесе удар от сцената, като за пореден път заяви омразата си към Клеон, който трябвало да бъде одран, за да се направят от кожата му ботуши за конници. Изтъкна, че Клеон го изправил на съд и го засипан с клевети, развилняла се буря от обиди и обвинения, изсипал се порой от лъжи. Аристофан обвиняваше Клеон в заговорничество и измама. И в сервилност на най-високо ниво.

Последва „Конници“, където Клеон бе наречен „пафлагонски табак“, „арогантен мошеник“, „въплъщение на клеветата“, „властен и нечестен роб, предоставил непоносим живот на другите, човек, от когото трябва да се отървем“, „брутален господар“, „идеален гълтач на зърна, който хърка оглушително“, „лошонравен“, „мазен грубиян“, „крадец“, „скандалджия“, „омразен“, „бездънна бездна за грабежи“, „подлец сто пъти дневно“, „самозванец“, „тъп измамник“, „обирджия“, „лъжец, който пърха от един грабеж към друг“ и „си бърка с две ръце в обществените фондове“, „Инспектор на Арс“ с „образование на свиня“ и човек, чиято смърт ще бъде щастлив ден за останалите атиняни и техните деца.

Аристофан имаше предвид авторитарния военачалник, достигнал върха на своята популярност^[173].

Атина присъди първа награда и за двете му пиеси.

И подкрепи Клеон в настояването за продължаване на войната.

— Вие на чия страна сте? — гневеше се и се бунтуваше той. — Като гласува за моето предложение за военна помощ и други действия, демократическата партия ще докаже дали стои зад мен и зад интересите на свободна Атина, или е с олигарсите на Спарта и Коринт, които не крият стремежите си да унищожат Атина и всичко, за което се борим.

След като войната беше факт, за атиняните и лакедемонците бе нормално да сеят раздори в градовете, преминали на страната на противника. Там, където нямаше конфликт на мнения, правеха всичко възможно да го създадат. Всяка от страните кроеше заговори да завземе или отнеме насилствено или чрез други способи властта дори в онези градове, които искаха да запазят неутралитет. Там раздорите и разногласията все повече набираха сила. Олигарсите, насърчавани от лакедемонците, подклаждаха бунтове в демократичните общества. Демократите, насърчавани от атиняните, подклаждаха бунтове в олигархическите.

И така в елинския свят изригна вулкан от бедствия — бедствия, каквито е имало и докато човешката природа остава все същата, винаги ще има.

Защото по време на мир и благосъстояние както държави, така и частните лица имат по-благородни убеждения поради това, че не попадат в принудителни затруднения. Войната обаче, като премахва ежедневното благополучие, учи на насилие, казва Тукидид, и приравнява начина на мислене на повечето хора към настоящето.

Езикът девалвира.

Обичайното значение на думите спрямо действията бе променено своеволно.

Безразсъдната храброст се смяташе за жертвоготовно мъжество.

Предвидливото изчакване — за благовидна форма на страхливост.

Здравомислието — за прикриване на малодушие.

А съобразяването с всяко нещо — за негодност за нищо.

Безумното буйство се приписваше на мъжки жребий, а плановете за безопасност бяха удобен предлог за отклоняване от действия.

Негодуващият се смяташе за неизменно предан, а който му противоречеше — за подозрителен.

Някой, който сполучваше със заговор, беше проницателен, а който се досещаше за него — още по-способен.

А който полагаше усилия да няма нужда от всички тези неща, беше обявяван за предател спрямо партията и уплашен от противниците.

Накратко, хвалеха този, който успяваше да изпревари в състезанието със злодея, както и онзи, който скланяше към зло човек, който не го замисляше.

Да отмъстиш някому се ценеше повече, отколкото да не пострадаш от него. Който успееше да надделее с измама, придобиваше славата на хитроумен човек.

Впрочем повечето хора предпочитат да минат за ловки злодеи, отколкото за благородни глупци.

От второто се срамуват, докато с първото се гордеят. А причина за всичко това е стремежът към власт, породен от користолюбие и честолюбие.

Избраните за водачи на групировки и от двете страни се надпреварваха да използват благовидни слова. Ако единият говореше за „политическото равноправие на масите“, другият отвръщаше със „здравомислието на аристокрацията“ или „сигурното и надеждно правителство на консервативната аристокрация“. Но всъщност и едните, и другите искаха да вземат под контрол държавната машина като награда за положените усилия.

В борбите им за превъзходство нямаше задръжки и бяха готови, било като прокарат несправедлива присъда, било чрез незаконно гласуване, било с насилие, да удовлетворят моментната си съперническа ревност.

А неутралните граждани биваха погубвани и от едните, и от другите, било защото не подкрепяха никого, било поради завист, че са останали невредими.

Така поради междуособиците в целия елински свят се възцариха всички възможни видове пороци и благонравието, с което благородството има най-много общи черти, след като беше осмяно, изчезна, а взе връх противопоставянето при пълно недоверие на два идеологически различни свята.

И по-простите хора в повечето случаи показваха повече хъс за оцеляване и надделяваха.

Такива хора храбро пристъпваха към дела. А противниците им, които смятаха, че биха могли да предвидят всичко и че няма нужда от сила за неща, които могат да се свършат с ум, в повечето случаи загиваха незащитени^[174].

Човешката природа, взела връх над законите и свикнала — дори въпреки законите — да върши зло, с удоволствие демонстрираше, че страстите й са неуправляеми и че е враг на всичко, стоящо над нея.

Именно в Коркира, под погледите на екипажите на шестдесет атински кораба, се проявиха повечето от тези жестокости и хората за пръв път дадоха воля на страсти, вихрещи се по време на революции и междуособни войни.

Бе по-страшно от чумата.

Убиха когото от враговете хванаха.

След това влязоха в храма на Хера, където се бяха скрили молителите^[175] — поне четиристотин човека, привърженици на олигархията. Уговориха около петдесет души от тях да застанат пред съда и осъдиха всички на смърт.

А мнозинството от молителите, които не се съгласиха да се явят пред съда, като видяха какво става, започнаха да се убиват един друг в самия храм. Някои се обесиха по дърветата, а другите се самоубиха кой както можа.

В продължение на седемте дни, през които пристигналият с шестдесетте кораба атински главнокомандващ^[176] остана на острова, коркирците продължиха да избиват тези, които смятаха за свои врагове.

Последва смърт във всичките й форми и видове. И каквото става обикновено при подобни обстоятелства, нищо не бе спестено, ами дори го надминаваше.

Не е за вярване, но баща убиваше сина си.

По-лесно е да се повярва, че молителите били откъсвани от храмовете и посичани пред тях или направо край олтарите. А някои загинаха, зазидани в храма на Дионис.

На атинските стратези се пада до голяма степен отговорността за това клане, пише Тукидид. Първо, защото се оставиха да бъдат убедени от коркирците да им оставят в ръцете пленници, предали се с обещания за закрила и справедлив процес в Атина. И второ, защото се задоволили с това да извърнат глави встрани.

Коркирците затвориха пленниците в голяма сграда. След това започнаха да ги изкарват на групи от по двадесет души и като бяха оковани един за друг, трябваше да минат през шпалир от хоплити, под дъжд от ритници и удари от тълпата. Особено ако някой мернеше сред пленниците свой личен враг. Мъже с камшици в ръце подканяха с плясъци забавящите темпото.

Близо шестдесетима мъже бяха изкарани по този начин и убити без знанието на останалите вътре, които си мислеха, че другарите им са преместени на друго място.

Но когато осъзнаха какво става, се примолиха на атиняните за помощ и ги приканиха, ако желаят да ги видят мъртви, да ги убият със собствените си ръце.

А останалите отказаха да излязат или да позволят на който и да е да влезе, ако можеха да го спрат.

Коркирците не натискаха вратите. Покатерваха се на покрива и през дупки в тавана изпращаха към жертвите си дъжд от стрели.

Хората вътре се опитваха да се защитят както могат и в същото време мнозина се опитваха да се самоубият, притискайки в гърлата си стрелите, изпратени от враговете им, или увивайки вратовете си с жилата от няколкото легла, намиращи се в сградата, или пък с примка, вързана от собствените им дрехи.

Така, когато нощта превали — тъй като мрак обгърна бедственото им положение — самоубивайки се по всякакъв начин и улучвани от стрелите и оръжията на мъжете на покрива, те загинаха.

Когато настъпи денят, коркирците натовариха телата на каруци както сварят и ги изсипаха извън града в масов гроб.

Пленените жени бяха продадени в робство.

По този начин привържениците на демокрацията сложиха край на дълго продължилата революция — поне що се отнася до тази война. Тъй като не бяха останали достатъчно олигарси, за да могат да направят нещо.

Когато атиняните видяха от корабите си, че редът е възобновен, отплаваха към Сицилия, за да продължат войната на страната на съюзниците си там.

Войната е строг учител, казва Тукидид.

Няма жестокост, сторена от едната страна, която да не е повторена от другата.

Имаше прерязани гърла.

В Атина животът продължаваше. Въпреки летните нападения и обсади на лакедемонците, които рядко продължаваха повече от четиридесет дни, се играха и „Едип цар“, и „Електра“ на Софокъл, и „Иполит“ на Еврипид. Целият елински свят бе погълнат от Олимпиадата. В тях от любов към спорта, а и с цел да си спечелят нови съюзници, участваха посланици, шпиони и водачи на групировки. Малко по-късно Алкивиад организира грандиозен спектакъл, прахосвайки цяло състояние, за да оборудва за надбягването с колесници седем екипажа с по четири коня. Спечели три от първите четири награди. За да отпразнува победата си, вдигна пищни празненства. А за да впечатли гостите си с разкоша, в който живее, използва като свои собствени сребърни съдове, принадлежащи на Атина.

Двадесет и първа глава

След като Рембранд го дари с очи, Аристотел видя, че мъжът, който позира на художника за него, не прилича ни най-малко на философа такъв, какъвто си се спомня: нисък, кривокрак, плешив, със следи от самовлюбеното излъчване на конте.

Мъжът насреща му беше висок, с маслинена кожа, дълга черна брада, черни меланхолични очи и славянски, източни, може би семитски черти.

Не позираше на Рембранд за пръв път. Разговаряха приятелски.

За недвижими имоти.

Кварталът се променяше. От околността към „Широката улица“ започнаха да прииждат все повече сефаради. Помежду си хората започваха да я наричат „Еврейската улица“. Към края на века това щеше да стане официалното й име.

Рембранд се чудеше дали този наплив ще доведе до спад в цените на недвижимите имоти. Онзи нямаше представа. Аристотел предположи, че по-скоро влияние ще окажат блокадата и кризата в икономиката.

Аристотел, докато съзерцаваше Омир, оглеждаше критично света, в който бе попаднал, и стигна до заключението, че нещата не са се променили кой знае колко от времето на неговото изгнаничество и смърт насам. Нищо чудно, че изпитва разочарование. Оживени държави като Холандия и Англия с малките си размери и дейни флотилии му напомняха на завоевателната Атина и множеството й жадни за плячка триреми. Както на Холандия и Англия, така и на Атина Аристотел предвещаваше трагичен край.

Прерастването на градовете държави в национални държави само пренесе войните между тях на друго ниво. Същите безрадостни социални и политически промени, сполетели Платонова Атина, се стоварваха над Рембрандова Холандия две хиляди години по-късно — по времето, когато Аристотел се озова върху статива на художника, за да бъде рисуван. С бърз поглед, изпълнен с неприкрита изненада (който Рембранд заглади и омекоти с лишен от емоции замах на четката), философът установи, че единствен него, Аристотел, сред всички смъртни художникът е убеден, че извиква на живот.

В самото начало, когато Рембранд взе четката и нанесе първите щрихи с черна боя направо върху платното, Аристотел не се досещаше какво става. Веднъж разбрал, нямаше търпение да се види. Не можеше да се каже, че е възхитен.

Протестантска Англия бе във война с протестантското правителство на Нидерландия. Католическа Испания бе във война с католическа Франция, докато пак католици избиваха евреи в Полша и на Балканите, а английски и шотландски протестанти изтребваха католици в католическа Ирландия.

Завоевателните походи бяха минало.

Ако всичките им дрязги бяха за пари, Аристотел бе готов да ги убеждава, че не си струва усилието. Ако сред тях имаше истински аристотелианци, щяха да знаят, че спорят за нещо, за което той може да докаже логически, че е без съществена стойност. А той вече знаеше, че нито един истински аристотелианец не би му повярвал.

Никой не обръщаше внимание нито на „Политиката“, нито на „Етиката“ му. Научните му разсъждения — с векове приемани за библейски истини — едно по едно биваха доказвани като неистинни. Цяло чудо бе, че в Холандия все още имаше човек, който пази добро мнение за него.

Аристотел, който съзерцаваше как Рембранд рисува съзерцаващия Омир Аристотел, се чудеше още и защо Рембранд — който никога не бе имал нещо общо с Гърция — изобщо го рисува. И защо го рисува именно да съзерцава Омир, от чиито творения Аристотел се отегчи още докато довършваше „Илиадата“ за Александър^[177]. Благодареше на Бога, че Рембранд не рисува Омир да пее или да диктува на писари — както стана близо десет години по-късно за друга поръчка на Дон Антонио. Аристотел, като възрастен мъж, не обичаше да му пеят или да му четат.

Поставяйки в „Поетиката“ си епоса след трагедията, той индиректно бе подценил Омир. Горе-долу същото отношение бе показал и към Платон в „За философията“.

От дистанцията на времето „Поетиката“ му се струваше малко нещо смущаваща, при това не само защото не бе успял да я завърши. Защо, за Бога, му трябваше да чете лекции върху Есхил, Софокъл и Еврипид, кръстосвайки Ликейона надлъж и нашир, след като Есхил не бе между живите от сто двадесет и пет години, а Софокъл и Еврипид от около седемдесет и пет?

Нима, без да разбере — питаше се през последната година от живота си, вече изгнаник, — се е превърнал в един от онези надути, отвратителни досадници, с които Атина бе пълна и които имаха еднакво компетентно мнение по всеки въпрос и можеха да го изложат еднакво разпалено при всякакви обстоятелства?

Аристотел пишеше върху поезията по същата причина, поради която описваше буболечките или звездите — бяха му интересни като феномени за анализ, намиращи се в юрисдикцията на философската наука. Така беше и с реториката. Искрено се надяваше хората да не си спомнят — както той с болка се опитваше да забрави — че светейшият създател на неговата „Етика“ и „Метафизика“ не е същият в „Реториката“ му, предназначена да обучава в изкусно използване на думите с цел печелене на аргументи. С други думи, както се присмиваше Аристофан на Сократ в „Облаци“, в умението да направиш така, че слабият аргумент да звучи убедително, а силният да изглежда слаб.

Нима това е етично?

Колкото повече напредваше Рембранд, толкова по-мрачен ставаше Аристотел. Навъсеното европейско време допълваше настроението му. Когато мъглата паднеше ниско, пропитата от влага градска атмосфера се изпълваше с воня на херинга, бира и тютюн. Тук, в Холандия, Аристотел от време на време се поддаваше на Платоновия песимизъм.

От цялата вихреща се в страната „търговия“ Платон би изпитал дълбоко отвращение.

Странна птица е този Платон. Тъй обстойно описва другите, а за себе си не споменава нито дума. Каквото е имал да каже за собствената си личност и характер, казал го е чрез Сократ. Аристотел се опитваше да си представи как ли би възприел Сократ Платон и неговата философия. Вероятно не по-различно от киника Диоген^[178]. И много по-лошо, бе готов да се обзаложи — на пари, разбира се, — от доверчивия Свети Августин^[179], който според Аристотел бе приел на доверие доста повече Платон, отколкото би могъл да поеме Сократ.

Онзи Сократ, драматизиран от Платон в повечето от писмените му подражания на живата имитация на човека Сократ, беше най-общо казано прагматична и скептично настроена личност.

Човек би трябвало да познава Платон лично, за да оцени потисканата му чиста любов към музиката, поезията и драмата, остро критикувани от него във философията му и цензурирани в идеалната му държава^[180]. Всичко това го вълнуваше дълбоко.

Аристотел с огромно изумление установи, че в Холандия няма роби. Но постепенно се убеди, че всъщност не са им необходими: те винаги имаха на разположение достатъчно бедни, които да им работят като негри и — срещу минимално заплащане — да обслужват корабите им или да се бият във войни на страната на онзи, който даде повече. Пленените английски моряци се съгласяваха да работят за холандския флот, подмамени от по-високото и сигурно заплащане, каквото не можеха да разчитат да получат от изчерпаната хазна на Чарлз II.

Африканските негри биваха превозвани не там, където имаше нужда от тях, а в слабозаселените богати райони в Новия свят на двете Америки. Аристотел завиждаше на робовладелците в Бразилия, Вирджиния и Каролините. Той замечтано си представяше производителите на тръстика в Испанска Америка и на тютюн и памук в Северна Америка, които притежаваха всички блага, смятани от него за определящи в постигането на щастие, и прекарващи дните на идиличния си, спокоен, богат и безметежен живот в необезпокоявано съзерцание на науката и философията.

Стремежът към познание, бе писал Аристотел, е вроден у всички хора^[181].

В лицето на Рембранд той откри едно изключение.

Всичко, което художникът искаше да узнае в онзи следобед на късната 1653 година, докато подреждаше в две редици на работната си маса бюстовете на римски императори и известни гърци, които притежаваше, бе колко ще им вземе, ако ги продаде като колекция.

Дали ще струват повече, ако се продадат поотделно?

Човекът, който му позираше за Аристотел, нямаше представа.

Високият мъж с тъмна брада и тъжни очи остана не по-малко изненадан от Аристотел, когато разбра за чий модел ще бъде използван. Сега го смущаваше непоследователната логика и това, което му се струваше нелепо в мисленето и в изкуството. Аристотел тайничко плъзна поглед към мъжа, докато онзи се почесваше по главата и пушейки лулата си, хвърляше насмешливи погледи към двете редици бюстове, които Рембранд бе подредил, за да огледа и оцени. Ателието се изпълни с басовия му, винаги леко дрезгав и меко извинителен глас:

— Рембранд, нека се помъча да те разбера. Спомена, че имаш бюст на Аристотел, нали?

— Който може да реша да продам — усмихна се Рембранд самодоволно като търговец, убеден в достойнствата на стоката си. — Имам още и Омир, и Сократ. Както и повече от дузина императори. Ето, пише си. Август, Тиберий, Калигула, Нерон, Галба, Отон, Вителий, Веспасиан, Титус Веспасиан, Домициан, този тук е Глупавия Брут, после идват Агрипа, Марк Аврелий, още един Вителий и накрая един, дето не го знам кой е.

— Нека те попитам тогава: защо рисуваш мен?

— Моля?

— Имаш бюст на Аристотел. Защо рисуваш моето лице като негово, при положение че имаш истинското.

Рембранд придоби сериозен вид:

— Твоето ми харесва повече. Изглежда по-истинско.

— По-истинско от неговото?

— Да.

— Моето лице изглежда по-истинско от неговото собствено?

— Да. Ти да не би да си сляп?

— Е как така?

— Знам какво правя.

— Не е ли нечестно?

Рембранд не намираше причина да е:

— Та това е изкуство. Какво те е еня? Не е портрет.

— Не ми звучи логично. Рисуваш мен, а картината наричаш на него. Нима можеш да нарисуваш него, а да наречеш картината на мен?

— Мога да го нарека когото си поискам за тази картина. Стига да го наричам философ. За тези петстотин гулдена ще нарисувам на моя сицилианец картина на философ, за който ми е позирал реален човек.

— Тоест моя милост. Та аз не съм истински философ.

— Аз те променям. Ти си по-усмихнат. И брадата ти я правя по-червена. Виж си дрехите.

— Такива ли са били неговите?

— А твоите такива ли са?

— Нямам нищо против дрехите. Питам те за тази картина, на която ме рисуваш.

— Не рисувам теб. А Аристотел.

— В такъв случай се радвам, че няма да остане в Амстердам, където хората ще ме познаят и ще повярват, че съм Аристотел. Трябва да ти призная, че наистина ми харесва как ме рисуваш, нищо, че после ще твърдиш, че е някой друг. И все пак не мога да разбера защо рисуваш моето лице вместо неговото, когато го имаш в оригинал. Можеше да си го облечеш в същите дрехи.

— Лицето му не е кой знае какво.

— Изглежда ми все по-тъжен и по-тъжен. Дори само докато си говорим за него. Защо го рисуваш толкова тъжен?

Рембранд се изсмя доволно:

— Лицето на Аристотел няма да изглежда естествено между тази шапка и тази роба. Засега единствено твоето лице се връзва. Нима искащ да изпратя на моя сицилиански клиент рисунка на лицето на една статуя, съзерцаващо бюста на друга?

Мъжът също се изсмя.

— И да я подпиша с „Рембранд“?

— Пак ми местиш медальона.

— Не е твой. Така ми харесва повече.

— Все си недоволен. Вече си му нарисувал лице. Трябва ли да знаем чие е?

— На Александър, естествено.

— На кой?

— На Александър Велики.

Рентгенови изследвания на Рембрандовата картина „Аристотел съзерцава Омир“ разкриват последователни промени в положението на медальона с лика на Александър и нарастване на черния дроб на Аристотел, без съмнение свързано с вътрешното неразположение, от което се оплакваше философът в годината на своята смърт.

За Аристотел Рембранд не бе сам по себе си интересен човек, нито пък кой знае колко приятен, но той не преставаше да се учудва на умението му да борави със светлината и със сенките, и с мрачните тонове, и с алхимичните превъплъщения на златото. И тримата харесаха направените от Рембранд промени в дрехите на модела, пренесени върху изображението на Аристотел.

— На него му стоят по-добре — намуси се мъжът.

— На неговите прибавям допълнителни цветове — отвърна Рембранд. — Няма как да рисувам върху твоите дрехи, нали?

Той лекичко разтърка напластената боя, за да омекоти цвета на копринената роба, добави малко блясък, подчерта светлосенките. Светлите петна в разпилените Аристотелови ръкави се превърнаха в злато, останалите бели проблясъци се потопиха в златисти лъчи. Добави още зелено и синьо-зелено в гънките и диплите.

Оформи релефно златната верижка с още малко бяло, върху което мацна отблясъци жълто, кафяво и черно. Ето как Рембранд изработваше златото по Аристотел.

— Изглежда почти като истинско — обади се моделът.

— То е истинско — промърмори Рембранд, без да вдига глава.

Продължи да променя розовеникавия пръстен. По тежките бели петна на повърхността се появиха мънички жълто-бели точици и материалът заблестя. Рембранд сякаш сътворяваше злато от аромата на боите и лекото мацване с четката, превърнала се в магическа пръчка. — Твоето е фалшиво.

— Не разбирам.

— Нарисувах чисто злато.

— С черно, кафяво и бяло ли?

— Накитите по теб са позлатени. Пръстенът, обецата, другите неща. Ланецът на врата ти е медна имитация. Ела насам. Виж се първо, после погледни картината. Нима не виждаш разликата? Ето го истинското.

Златото на платното наистина изглеждаше по-истинско.

— Дай да не говорим за това — мрачно отрони онзи. — Имаш предвид, че е имитация — внимателно подметна след малко и млъкна, сякаш се колебаеше дали да продължи. — Известно ли ти е, че Говерт Флинк^[182] става все по-прочут с работите си, имитиращи твои картини, теб и стила ти?

— Флинк е най-добрият ми ученик — снизходително кимна с глава Рембранд. — Когато го взех при мен, вече знаеше достатъчно. Изучи моя маниер на рисуване за по-малко от година.

Онзи също кимна:

— Говори се, че вече е по-успешен художник от теб. И че имитациите му на твои картини вървят доста по-скъпо, от оригиналите.

Рембранд бавно остави встрани палитрата и мастихина и избра тежка четка, обърса я в туниката си и я насочи напред като щик. Аристотел почувства смъртен страх. Рембранд сякаш се готвеше да го прободе в гърдите.

— Ей това не мога да го разбера — хладно каза той.

— Казват, че печели повече от картините си, отколкото ти от твоите.

— Става въпрос от имитациите му на мои картини ли?

— И от тях.

— Изключено. Как е възможно?

— В Амстердам всичко е възможно.

— Но това е абсурдно. Да печели повече от имитациите на мои картини, отколкото аз от оригиналите?

— Ами като се търсят повече.

— И защо? Защо хората са готови да платят повече за старите му имитации на мои картини, след като могат да си купят оригиналите направо от мен?

— Говори се, че неговите са по-добри.

— Че как е възможно да са по-добри? Не знам какво да кажа. Стига толкова за днес. Какво друго се говори? Моля те, разкажи ми всичко.

— Е, след като питаш — отвърна онзи и се преоблече в собствените си официални черни дрехи. Заприготвя се да си ходи. — В художническите среди се говори, че икономката ти чака дете.

— И какво общо имам аз с това? — попита Рембранд.

— Според слуховете — продължи мъжът — детето е от теб.

— Какво ги интересува!?

— Довиждане, приятелю. И нека Бог да е с теб.

— Нека Бог да е с теб.

Декарт се ожени за прислужницата си. Рембранд имаше по-високи социални изисквания и не би паднал толкова ниско. Двамата с Хендрике не бяха женени, макар веднъж да я бе споменал в някакъв официален документ като своята „последна съпруга“.

Когато по-късно същия ден в ателието му дойде Ян Сикс, за да позира за своя портрет^[183], Рембранд побърза да се поинтересува дали наученото за успеха на Говерт Флинк е вярно.

Сикс предполагаше, че е.

— Та той беше най-некадърният ми ученик! — възмутено избухна Рембранд.

— Репутацията му расте — каза Сикс. — Както и контактите му. Съвсем скоро ще контролира всички поръчки в града.

— Но в това няма никаква логика!

— Щом като ще търсиш логика — оживи се Сикс, — върви да се видиш с Декарт. Или пък поговори с този твой Аристотел. Както знаеш, той извежда силогизма до съвършенство.

Рембранд не искаше да говори с Аристотел!

— Флинк печели от старите си имитации на Рембрандови картини повече, от колкото аз печеля от новите си оригинали? Нима се опитваш да ме накараш да го повярвам?

— Струва ми се, е точно така. Не твърдя, че е справедливо.

— Но как изобщо е възможно?

— Предполагам, че е въпрос на пазар. Хората просто си мислят, че онези картини са по-ценни.

Рембранд избухна в гняв:

— Това е направо изумително. Твърдиш, че за хората неговите имитации на моите оригинали са по-ценни от самите мои оригинали? Че са готови да дадат за тях повече пари? Това е невероятно!

— Мислят си, че са по-добри.

— Но как е възможно? Този Говерт Флинк — най-глупавият ми ученик, истински тъпак! — дето, като рисуваше гулдени на пода ми, отдалеч си личеше, че са фалшиви. И същият този Говерт Флинк да имитира моя стил и да продава на по-високи цени имитациите си на мои картини, защото хората мислят, че са по-добри от моите? Да не са се побъркали всички? Чавка ли им е изпила мозъците? Или аз нещо не съм в ред?

— Твърде лековато говориш за имитация и подражание, приятелю — дружески подхвана Ян Сикс. — В своята „Поетика“, както ти е известно, твоят Аристотел…

— Няма никакъв „мой“ Аристотел. Това е картина, не човек.

— Както и да е, та Аристотел твърди, че всички велики трагедии са подражание на действие^[184]. Предполагам, че тук, в Холандия, тъй като на света няма друго подобно място, националните ни трагедии все още биха могли да минат — вероятно — за оригинали.

— Тук не става въпрос за такива трагедии. Флинк е трагедия. В думите ти няма никакъв смисъл.

— За Аристотел ли?

— За Флинк. Хич не ми дреме за Аристотел. Ти си умен човек. Как е възможно някакви стари негови картини, имитиращи моя стил, да бъдат по-добри от моите?

— Той заглажда повърхността, цветовете му са прозрачни, линиите очертават форми, има прецизен детайл.

— Та това не е моят стил! — болезнено извика Рембранд. — Флинк е самозванец! Шарлатанин! Аз не рисувам така!

— Е, тогава вероятно би трябвало — усмихнато го посъветва Сикс. — Ако държиш да си възвърнеш популярността и да продаваш работите си на цени, на каквито ги продава той.

— Да — презрително се усмихна Рембранд, — за да станат моите картини имитации на неговите имитации на моите оригинали. Нали?

— Точно така — съгласи се Сикс. — Особено ако Флинк отново започне да рисува като теб. И най-хубавото е, че няма да ти се наложи да губиш повече време да рисуваш оригинали, нали?

— И как да ги подписвам според теб — с моето име или с неговото?

— Ще направиш повече пари, струва ми се, ако използваш неговото. Или, ако предпочиташ, вероятно можеш да убедиш Флинк да полага името Рембранд под твоите.

— Нима той може да имитира и подписа ми?

— О, да, разбира се. Дори го прави с по-класическа четка от твоята.

— Ако искаш да започна от твоя портрет? — язвително го предизвика Рембранд. — Мога да направя някои промени още сега.

— А, не, благодаря, нека си караме с моя, както си го подхванал.

— Защо, не искаш ли да го направя да изглежда като имитация на онова, което би нарисувал Флинк, имитирайки мен в поръчките си за портрети като твоя, в стила на портрета на Ян Сикс, който ще направя, след като хората видят твоя.

— Остави си го така.

— Мога дори да му вдигна цената, като поставя бъдеща дата. Така ще изглежда като нарисувано от мен копие на нарисувана от него имитация на нарисуван от мен твой портрет.

— Искам всичко да си остане точно така, както го започнахме и точно както говорихме — отвърна Сикс. — Не съм предполагал, приятелю, че можеш да бъдеш толкова забавен.

— Не се правя на забавен.

— Харесвам си лицето.

— То не е твое.

— И онова там не е на Аристотел. Попроменил си ме малко, нали? Доста работа си свършил от последното ми идване.

— Ще те направя да изглеждаш по-стар.

— Ще ми придадеш по-суров вид, ясно. Ще изглеждам почти безскрупулен. Рисуваш ме с маншети и обърната, прясно колосана яка. Как успяваш да ме направиш толкова чист и спретнат? Де да можеше и перачката ми да постига този ефект. Харесвам тези ръце. Направил си ги просто ей така, нали? Само с няколко мацвания на четката и с малко цвят. Дай да видя поне това. А другото, другото мога ли да погледам? Само гледаш да ме няма, и пускаш в ход всичките си тайни номера, нали?

— И на мен ми харесват ръцете — мрачно, но и с гордост промърмори Рембранд.

И на Аристотел.

Тримата стигнаха до едно мнение.

При хвалебствията на Сикс философът се изчерви едва забележимо. Бе прекарал дълги и изморителни часове, надзъртайки с крайчеца на окото си, за да види как Рембранд работи с увереност и издайническо напрежение, как полага различни нюанси на бялото, за да придаде обем на споменатите яка и маншети. Художникът самодоволно прекара суха четка, потопена в златистожълто, по дясната ръка на Сикс, за да обърне маншета на жакета му и даде уклончив отговор на въпроса на Сикс как е постигнал подобен блясък на тъканта и ефирност на дрехата. Аристотел знаеше, че Сикс никога не би се досетил, че със същите похвати Рембранд придаде обем и на отпуснатата в ръката на Сикс ръкавица и че изработи този незабележим детайл от облеклото, който обаче балансира цялото, само с цвят и контур.

— И по-пълен ли ме правиш? — попита с нотки на недоволство Сикс. Нямаше още тридесет и шест.

— По-стар, не по-пълен — поправи го Рембранд. — По-зрял. Мъж в разцвета на силите си, който си тежи на мястото. Нали си даваш сметка, че няма цял живот да си останеш слабоват младеж. Рисувам те като човек, който винаги взима правилното решение. Точно така ще изглеждаш, когато станеш градски съветник или бургмайстер.

Аристотел си помисли, че винаги, когато Сикс идва в ателието, разговорите стават някак по-интелектуални. Особено когато заговаряха за него.

— В своята „Поетика“, както знаеш, Аристотел те хвали за този мой портрет — изкоментира Ян Сикс и философът наостри уши. Рембранд моментално се включи с малко абаносов лак и потопи ухото обратно в сенките, където си му беше мястото.

— Не хвали конкретно теб, разбира се. Говори за художниците изобщо.

— Нима не споменава Рембранд ван Рейн?

— Нито пък Говерт Флинк. Аристотел съветва поетите да следват примера на добрите творци на образи. За тях Аристотел казва, че възпроизвеждайки определената форма на оригинала, създават истинен образ, който при това е по-красив. Струва ми се точно това правиш с мен. Твоят Аристотел днес ми се вижда по-ведър от всякога. Изглежда почти жизнерадостен, сякаш му харесва, че говоря за него. Пак ли си променял нещо? Преди изглеждаше доста мрачен.

— Пак ще изглежда мрачен — закле се Рембранд. — Понякога толкова се отплесвам в една посока, че се налага да се връщам обратно, откъдето съм тръгнал. Искам да те питам нещо по работа, мисля, че ще можеш да ми отговориш. Сред картините, които притежавам, има поне седемдесет, които бих могъл да обявя за продажба.

— Подпиши ги с името на Флинк — пошегува се Сикс, — и ще станеш най-богатият човек в Амстердам.

— Нима наистина се налага? — хвана се Рембранд.

Сикс поклати глава:

— Да продадеш нещо за пари, казва Аристотел, не е най-добрият начин да го употребиш. Обувката например се прави, за да се носи.

Лесно му е на Аристотел да го каже, троснато отвърна Рембранд, но не и на тях да го направят. С кърпа и с пръста си той се приближи към платното и избърса от лицето на Аристотел гримасата, прилична на усмивка.

Сикс бе в приятелски отношения с поета и историка Питер К. Хоофт, починал 1647 — същия, с когото щяха да сбъркат Аристотел в Лондон през 1815. Членуваше като любител в Муиденския литературен кръг. Беседваше с Декарт. Бе приятел със Спиноза.

Изведнъж Аристотел си спомни за един подслушан разговор между Рембранд и Ян Сикс по-рано същата година, когато внезапно му се бе приискало да потъне в земята. Сикс разказваше нещо за Декарт и Спиноза, а Рембранд го прекъсна с въпроса дали би могъл да му заеме хиляда гулдена. Аристотел потръпна от ужас, когато художникът предложи да изплаща заема с лихва.

— Ако ще ти давам пари на заем, приятелю — кротко отвърна Ян Сикс, — няма да е, за да печеля от лихвата.

Когато Ян Сикс се ожени, поръча портрет на жена си не при Рембранд, а при Говерт Флинк. Някъде преди 1656 продаде Рембрандовия дълг от хиляда гулдена на свой познат, който притисна художника да го изплати, запращайки го в бездната на финансовия крах.

Не е ясно защо.

Нито Сикс, нито онзи бяха закъсали за пари.

Аристотел с нищо не можеше да помогне.

По това време той вече се намираше в замъка на сеньор Руфо в същата онази Сицилия от античността, към която Атина се бе впуснала в завършило катастрофално тщеславно пътешествие, а малко след това блестящият стратег Алкивиад дезертира при лакедемонците, за да избегне скалъпения срещу него процес. Същата Сицилия, към която заблуденият Платон тръгва на три пъти, воден от донкихотовски и егоистични съображения. И откъдето три пъти се връщаше низвергнат, объркан и обезверен.

Двадесет и втора глава

Унищожаването на Мелос стана в онзи промеждутък мир, известен като студената война.

Възможността да се сложи край на войната дойде с гибелта на брилянтния лакедемонски пълководец Бразид, противопоставил се на мира заради славата и репутацията, които щеше да получи на бойното поле. А също и с Клеоновата смърт в същата битка. Атинският пълководец се бе възпротивил на мира поради убеждението си, че във време на война е по-малко вероятно да бъдат забелязани недостойните му дела и има повече шанс да повярват на хулите му относно други хора.

За елинските войни е характерно, че хората, които ги подкрепят, обикновено загиват в тях.

По споразумение Никиевият мир би трябвало да продължи петдесет години.

Изкара седем.

Сигурно нямаше да се стигне до прекратяването му, ако Алкивиад не беше решил да си присвои по-основна роля в съдбата на своята нация — за нещастие на Атина, Спарта, Сиракуза, Персия, Мелос, Аргос и Сократ.

Ако не завинаги, то поне за седемдесетте години, докато Филип навлезе на материка от Македония, за да покори всички градове там и на Пелопонес.

Алкивиад влезе в политиката, защото искаше богатство и слава. Започна като войн, защото именно там са богатството и славата. Никой не е успял да привлече вниманието на сънародниците си, борейки се за мир.

По своята същност условията на споразумението бяха прости: Атина и Спарта признават взаимно границите си и съответните си съюзничества и могат да влизат в спор една с друга само на територията на неутрален град.

Един от тези градове беше Мелос, намиращ се на малък остров недалеч на юг в Критско море, на горе-долу еднакво разстояние от Атина и Спарта.

В разбунтувалата се Митилена Атина промени позицията си на единадесетия час. Мелос пожела да запази неутралитет и промяна не последва. Митиленските бунтове избухнаха във време на война, в година на ужасни обрати за Атина. Мелос бе унищожен в обстановка на мир и спокойствие.

Атиняните пристигнаха в Мелос с тридесет свои кораба, плюс шест хиоски и два от Лесбос, от които слязоха хиляда и двеста атински хоплити, триста стрелци и двадесет копиеносци, плюс около хиляда и петстотин хоплити от съюзници и жители на островите.

Прочутият дебат в Мелос бе кратък. В самото начало атиняните показаха онзи практичен разум в реалполитиката, по който нямаха равни на себе си сред всички елини. И който в модерния свят е запазена марка на световните капацитети по международни отношения. Атиняните, разположили войските си наблизо, взеха разговорите в свои ръце с две неопровержими твърдения:

1. За атиняните омразата на мелосците е по-ценна, отколкото приятелството им.

2. Според законите на цивилизацията силният доминира над слабия.

Дебатът се водеше на брега извън града.

Мелоските управници не можеха да позволят атиняните да се обърнат направо към народа, тъй като в града не съществуваше легитимно правителство.

— Добре тогава — рекоха атиняните. — След като не можем да говорим направо пред хората, за да не чуят те аргументи, които биха им се сторили изкусителни и убедителни, нека проведем разговора си тук. Ще наложим условия, които едва ли ще ви се сторят много сигурни за града ви. Няма да изнасяме предварително подготвени речи. Ще говорим, а вие ще слушате. Не се надявайте вие самите да можете да държите речи. Имате обаче право да ни прекъсвате и да репликирате онези наши изявления, които ви се виждат незадоволителни. Ще разясним мъглявите моменти и чак тогава ще преминем нататък.

Справедливо ли е?

Съвсем, отвърнаха мелосците, стига да не беше заплахата от война, с която ги грозеше Атина: това като че ли не отговаряше съвсем на първоначалната уговорка да разговарят свободно и всеки да се опита да убеди другия в достойнствата на своята позиция.

— Понеже виждаме, че не друг, а вие ще бъдете съдници на казаното. И ако нашите аргументи са разумни и откажем да отстъпим, най-вероятно ще се стигне до война. Ако пък отстъпим, ще трябва да ви се подчиним.

Ако мелосците имат намерение да гадаят каква ще бъде развръзката или пък обсъждат нещо различно от изложените пред тях факти, казаха атиняните, по-добре да спрат дотук и да не им губят повече времето.

Мелосците, загрижени за сигурността на града си, пожелаха да продължат.

Така че за начало, рекоха атиняните, нека оставим настрана въпроса за справедливостта.

— Готови сме да забравим напълно що е справедливост и що е право и криво, понеже не по-зле от нас знаете, че справедливост и честност се постигат единствено в аргументите на равностойни противници.

В света винаги е така — силният прави каквото може, а слабият си носи кръста.

Би било полезно — след като атиняните възнамеряваха да не взимат под внимание справедливостта, мелосците бяха принудени да заговорят за целесъобразност — да бъдат подтикнати атиняните да не изключват напълно принципа на доброто. Нима не вредят на собствената си кауза? Нима няма други неутрални острови, като видят какво става на Мелос, да се уплашат, че атиняните ще нападнат и тях?

— Точно това възнамеряваме да сторим — отвърнаха атиняните. — Залагаме повече на страха, отколкото на съюзническата лоялност.

Това, че мелосците бяха по-малобройни, бе допълнителна причина да бъдат подчинени на атинската власт.

— Ако ви позволим да запазите независимостта си, другите ще си помислят, че е било, защото сте силни, че не сме ви нападнали от страх. Падането ви под наша власт ще заздрави позициите ни.

Атиняните не можеха да си позволят да запазят неутралитета на мелосците.

— Вашата враждебност не ни пречи толкова, колкото приятелството ви. То би било доказателство за нашата слабост, докато омразата ви подчертава силата ни. Затова, като ви покорим сега, ще укрепим властта си и ще я направим още по-непробиваема.

Всичко, което трябваше да се разбере, бе, че атиняните са дошли да бранят хегемонията си. И че подчиняването на Мелос е преимущество и за покорителите, и за покорените.

— Как е възможно да е еднакво полезно както за нас да ви станем роби, така и за вас да ни станете господари?

— Що се отнася до вас, като ви бъде дадена възможност да ни се подчините, няма да изпитате най-тежката участ. А колкото до нас, като не ви унищожим, ще си спечелим за съюзник един подвластен град.

Щом атинските подвластни градове — размишляваха мелосците, — за да избегнат хегемонията на опитващата се да запази могъществото си Атина, поемат подобни огромни рискове, нима жителите на Мелос, които все още разполагат със свободата си, няма да постъпят глупаво, отстъпвайки на атиняните онова, което самите атиняни не биха отстъпили?

Не, не и ако имат добри съветници и разгледат внимателно ситуацията.

— Това не е честна битка при равни условия, с почести за награда и позор като наказание — говореха реалистично атиняните. — Тук става въпрос за самосъхранение — за запазване на живота и града ви, вместо глупава съпротива срещу по-силни от вас.

— И все пак — настояваха мелосците — знаем, както вече сте разбрали, че войната понякога е непредвидима и невинаги печели онзи, който има числено превъзходство. Да се предадем сега, за нас би означавало да изгубим всяка надежда. Но ако направим усилие, все още има надежда да се изправим на крака като свободни хора.

Надеждата е скъпо удоволствие, отговориха атиняните.

— Надеждата наистина е утешение във времена на опасности, за да могат онези, които имат някакви скрити запаси, да се изправят на крака. Надеждата може наистина да им навреди, но не и да ги унищожи. Но онези, които са се хванали за нея като удавник за сламка, в мигове на нещастие разбират що за неясна природа притежава тя. Във вашето неизгодно положение съдбата, към която искаме да ви отпратим, не се изживява лесно. И молим ви, не се оставяйте да ви заблуди някакво си фалшиво чувство за чест. Няма нищо недостойно в това да се подчиниш на най-великия елински град, когато той ти прави разумно предложение да станеш негов съюзник и ти дава правото да се наслаждаваш на свободата и имуществото си.

Когато трябва да се прави избор между войната и сигурността, е глупаво човек да се залавя за най-нескопосаната възможност.

— Това е изпитаното правило — посъветваха ги атиняните: — Да се изправиш редом до равните на теб, да отстъпиш пред по-силните и да проявиш умереност към по-слабите.

Тъй като се бореха за справедлива кауза, мелосците се изкушиха да оставят всичко в ръцете на боговете.

За атиняните нямаше нищо страшно и в това, тъй като тяхното религиозно поведение и вярвания не бяха по-различни от обикновеното човешко отношение към боговете, нито от принципите, движещи отношенията между самите богове.

— Защото за боговете вярваме, а за хората знаем, че сполучат ли да имат сила, управляват. Не ние сме написали този закон и не ние живеем според него, напротив, вярваме, че е съществувал преди нас и ще гледаме да го има и после, за вечни времена. Единственото, което правим, е да гледаме да го използваме, като знаем, че вие и всички останали, които имат власт като нашата, биха направили същото. И що се отнася до боговете, нямаме причина да смятаме, че сме ощетени.

Мелосците можеха да помислят за помощ от лакедемонците.

Атиняните можеха да им се изсмеят в очите.

— В момента не водим война със Спарта.

— И все пак…

— Длъжни сме да отбележим, че лакедемонците са прочути с убеждението си, че каквото правят, е достойно, а което пасва на интересите им — справедливо. Благославяме простотата ви, но не ви завиждаме за глупостта.

Личният интерес и сигурността вървят ръка за ръка, докато справедливостта и честта са опасни, рече Атина. Дали наистина съществуваше вероятност, докато Атина бе господар на морето и двете страни бяха възпирани от мирния договор, лакедемонците да се впуснат в морско пътешествие до остров, за да помогнат на един малък град, от който нямат никаква полза?

— Това, което ни удивлява най-много — казаха атиняните, — е, че по време на тази дълга дискусия, макар предварително да обявихте, че желаете да обсъдим начините за запазване на сигурността ви, все още не сте предоставили нито един аргумент, който да убеди обикновения човек, че може да разчита на закрила. Напротив, най-сигурните ви убежища са свидни надежди, чието осъществяване се крие нейде в бъдещето, докато настоящите ви ресурси за постигането им нямат почти никакви изгледи за успех, в сравнение с враговете ви. Иначе казано, бихте проявили доста необосновано отношение, ако не достигнете до решение по-мъдро от споменатите досега.

Щом атиняните се оттеглиха, мелосците започнаха да се съвещават и решиха, че няма да зачеркнат с един жест свободата, на която се е наслаждавал градът им още от основаването си преди повече от седемстотин години.

Ще се осланят на боговете и на помощ от Спарта.

— Но предлагаме да си останем приятели, да не бъдем врагове на никоя от страните и да се оттеглите от страната ни, след като подпишете мира — така ще бъде най-добре за всички.

Атиняните им се изсмяха в лицето.

— Вие сте неповторими. Защото сте единствените, които си мислят, че бъдещето им носи нещо по-сигурно от онова, което е пред очите им, и които гледат на убягващото от погледа им като на вече осъществено в желанието си да го видят минало. Залагате всичко на късмета и надеждата и така ще стигнете до унищожението си.

Няколко месеца по-късно, когато градът се предаде на атинската обсада, бяха избити всички пълнолетни мъже. (С изключение вероятно на неколцината, спомогнали за превземането на града отвътре.) Жените и децата бяха продадени в робство.

Еврипид написа „Троянките“.

Пиесата бе избрана за публичното състезание в града, който вече се приготвяше за нашествието над Сиракуза, станало пак в този промеждутък мир, известен като студената война.

В демократична Атина винаги е имало пресищане с онази изискана политическа мъдрост, основаваща се на реалполитиката, която в други елински градове обикновено не достигаше. Дванадесет години по-късно Атина изгуби войната.

Двадесет и трета глава

Разстоянието от Атина до Сиракуза по море с гребане и платна се взимаше за точно толкова време, колкото в наши дни пътят от Калифорния до Виетнам с танкове или от Вашингтон до бейрутското летище в Ливан или до Персийския залив.

Не започвайте война във вражеска далечна земя, ако нямате намерение да живеете там.

Населението ще бъде по-многобройно от вас, присъствието ви ще внесе смут, военното правителство, което ще назначите да бди за реда, ще се окаже безпомощно, на фона на местните дрязги победата ви ще е невъзможна, единствено геноцидът ще може да се справи с отчаяния военен отпор на тамошните жители.

Военачалникът Никий, един от тримата стратези в Сицилийската експедиция, бе мрачен, консервативен, религиозен, суеверен. Предусещаше безпогрешно трудностите, които ги очакваха, и бе против тази експедиция, макар мнозинството да бе гласувало в нейна полза.

Причина за намесата на Атина бяха междуособиците между сицилийските градове. И както обикновено, атинският съюзник бе послъгал относно наличните финансови средства и човешки ресурси, които ще може да осигури^[185].

Атиняните свикаха Народното събрание, за да обсъдят какво и колко оръжие ще им трябва. Никий се възползва от случая, за да постави под съмнение необходимостта от атинско участие в конфликта.

— Не се оставяйте да бъдете въвлечени във война, която не ни засяга пряко — предупреди той съгражданите си.

Тъй като Никий бе заможен, високоуважаван член на групировката, подкрепяща мира, атиняните, водени от доста странна логика и пряко волята му, го избраха за военачалник.

Той изрази опасения, че войнствено настроената част от гражданите, предвождани в онзи момент от младия Алкивиад, използва конфликта в полза на по-мащабния си план за завладяване на цяла Сицилия.

Освен това му се виждаше неразумно да оставят зад гърба си много неприятели и като потеглят към Сицилия да си спечелят още.

— Сключеният със Спарта мир ще се нарича мир само докато не предприемаме никакви действия. Стига обаче да претърпим поражение, враговете ни незабавно ще се нахвърлят срещу нас. Дори да надделеем в Сицилия, поради отдалечеността и многобройното й население трудно бихме могли да запазим властта си. Безумство е да се тръгва срещу такава страна, която и след победа не може да се задържи в подчинение, и да ламтим за още власт, преди да сме укрепили тази, която имаме. Сицилийските елини особено биха се плашили от нас, ако не отиваме там. Ако претърпим поражение, те веднага ще започнат да ни презират и ще се нахвърлят срещу нас заедно с тамошните ни противници. Подчинението на някои градове е съмнително, а ние прибързано се втурваме на помощ на Егеста в Сицилия, която изведнъж припознаваме за съюзник, понеже била онеправдана и която има интерес да ни омайва с лъжи, на които да вярваме. Сицилия не представлява заплаха за нас. Нека не я превръщаме в такава. Ако пък някой в радостта си, че е избран за военачалник, ви убеждава да отплавате, като се съобразява само със собствения си интерес, а целта му е да предизвика възторзи с гледаните си коне и да получи материална изгода от военачалничеството, то вие не допускайте той лично да се отличава с цената на риск за града. От такива младежи ме е страх. И затова се обръщам с молба към по-възрастните от вас. Ако някой от вас се намира до седящите му наоколо съмишленици, да не се страхува, че ще се отнесат надменно с него или пък че ще го нарекат глупак, ако не гласува за войната. Оставете сицилийците да живеят в страната си както им харесва и сами да се справят с проблемите си. И нека за в бъдеще да не придобиваме такива съюзници, на които трябва да помагаме, когато са в беда, а ако самите ние повикаме помощ, няма да я получим.

В Сиракуза, втория по големина град в Гърция след Атина, управляващите призоваваха към открито неподчинение.

Няма защо да се страхуваме от смелостта и могъществото на атиняните, говореше първият им оратор, па дори и слуховете за експедицията да се окажат верни.

— Няма как да ни причинят повече вреда, отколкото самите те ще се наложи да изстрадат.

На пръсти се брояха далечните експедиции — както елински, така и чужди, — завършили успешно.

— Те няма да са повече от жителите на нашата страна и съседите ни и не е изключено плановете им да се объркат поради недостиг на поддръжници в една чужда страна.

Атиняните имаха да прекосяват огромна водна площ. Частите им щяха да бъдат атакувани, когато гребците им се уморят. Хранителните им припаси щяха да свършат.

Следващият оратор, водачът на демократичната партия, взе думата:

— Само глупци или хора без патриотични чувства не желаят горещо атиняните да се окажат толкова откачени, колкото се говори, че са, и да дойдат тук, за да ги подчиним.

Той бе по-малко разтревожен от слуховете за атинска експедиция, отколкото от опасността, че аристократите и олигарсите в Сиракуза ще използват критичната ситуация, за да вземат властта в свои ръце и да орежат свободите на гражданите.

— Някои биха казали, че свободата не е нито мъдра, нито безпристрастна и че по-заможните управляват по-добре. Но аз твърдя, че демокрацията обхваща всичко, докато олигархията само една част; и още, че докато заможният човек е най-добрият бранител на имуществото си, мъдрият е най-добрият съветник. И че хората, след като чуят обсъжданите въпроси, ще са най-добрите съдници.

Демокрацията в Сиракуза бе застрашена от демократична Атина.

Дори атиняните да носеха със себе си още един град с размерите на Сиракуза и да можеха да го разположат около границите й и да започнат война, щяха да имат малък шанс за оцеляване.

Колко по-малък ще е той, при положение че цяла Сицилия се съюзи срещу тях, когато са затворени в лагера си непосредствено след пристигането и не могат да рискуват да се отдалечават много от мизерните си палатки и оскъдни провизии, в невъзможност да отидат където и да е заради сицилийската кавалерия и други заобикалящи ги въоръжени части? Ще могат само да се върнат там, откъдето са дошли, ако корабите им оцелеят и пристанището остане отворено.

Предложението на атинското Народно събрание да се предприеме експедиция срещу Сиракуза, за да се възстанови редът в Сицилия, бе измамно, продажно, глупаво, шовинистично, неразумно и самоубийствено.

Бе подкрепено от мнозинството.

Най-ревностен негов привърженик бе Алкивиад, младият мъж, споменат от Никий като човек, който цели да предизвика възторзи с гледаните си коне. Преди всичко неговото желание бе да бъде избран за стратег, като се надяваше от тази си позиция да може да подчини както Сицилия, така и Картаген, и в същото време да прокара личните си интереси, подчинени на търсенето на богатство и слава.

В този период на примирие, известен като студената война, Алкивиад се занимаваше с подстрекателство към нови войни, заговорничеше с Аргос и други независими градове за антиспартанска коалиция, която бе победена решително в битката при Мантинея.

Алкивиад нарече загубата славна победа, а приятелите му в Атина го провъзгласиха за национален герой.

— Толкова е забавно, и толкова глупаво — ликуваше той пред доверени лица по-късно — и е наистина невъзможно да се вземе насериозно. Би трябвало да ти имам повече доверие, добри ми приятелю. Това, което ми говореше за демокрация, равенство, братство и свобода — всичко това е абсолютно вярно.

— Кое от нещата, които съм ти казал, имаш предвид? — попита Сократ.

— Че е напълно абсурдно.

— Така ли съм казал?

— При това неведнъж. Виж как ме слушат и как ме издигнаха до един от стратезите. Само защото се чувстват по-нисши от мен. И защото самите те са едно стадо сноби. Всичките им приказки за равенство са лицемерни. Новата им търговско-занаятчийска класа иска да сме равни. И никой друг, освен нас, да им е равен.

— И значи сега са ти дали войната със Сиракуза, която искаше? — рече Сократ. — Лично аз не съм сигурен, че от това ще излезе нещо хубаво. Моля те, обясни ми — продължи философът, след като се замисли за миг — истинските причини да желаеш да започнеш война в Сицилия.

— Не съм убеден, че ги знам — отвърна Алкивиад.

— Ако не истинските, кажи ми поне онези, които те убедиха. Кои са онези причини, които наистина те подтикнаха да го направиш? Кълна се в брадата си, Алкивиаде, ако бях доста по-млад, сигурно бих се притеснявал да започна война като тази.

— Ще разполагаме с повече хора, отколкото ще са ни необходими. Но въпреки това ще ги вземем с нас.

— Моля те, кажи ми кой е най-силният ти мотив да искаш тази опасна война в Сицилия?

— Конете, разбира се.

— Просто нямам думи.

— Случва се за пръв път, откакто те познавам.

— Знаеш какво ще те попитам сега.

— Да отглеждаш и изхранваш добри коне, е по-скъпо, отколкото би могъл да си представиш, скъпи ми Сократе — рече Алкивиад с онази шеговитост, превърнала се в негова втора природа. — И оборудването на седем карета за Олимпийските игри хич не беше евтино.

— Тогава защо го направи? — чудеше се Сократ. — Никой преди теб не е участвал с толкова много.

— Именно затова го направих. Нима си забравил? Нали се опитваше да ме научиш да презирам богатството.

— И какво, сполучих ли, или не? По примера, който ми даде, не мога да преценя.

— Исках да привлека върху себе си всеобщо внимание, да направя внушително, запомнящо се впечатление, което да разгневи всички.

— Ти никога не си правил нищо освен това.

— Исках да покажа на целия елински свят с какви богатства разполагам — обясни му Алкивиад. — И да дам ясно да се разбере, като хвърлям на вятъра толкова много средства с такава откровена безцеремонност, колко малко значи богатството за мен. Нима мислиш, че ме е еня повече за града ми, отколкото за мен самия?

— Ирония ли долавям?

— Ти си ме учил да я използвам.

— Щеше да се научиш и без моя помощ.

— Казах им лъжа, която умираха да чуят. И я погълнаха жадно като омайващо вино. И сега, когато с такова пренебрежение прахосах парите си по конете, имам нужда от тази експедиция, за да си възвърна похарченото.

— Кажи ми. Има нещо, което не знам.

— Какво, да не би да си сменихме ролите?

— Винаги съм твърдял, че нищо не знам.

— И винаги си давал на слушателите си да разберат, че си убеден колко много знаеш.

— Не разбирам как човек на държавна служба може да търси богатства за себе си, отивайки на война в служба на държавата.

— И това не знам — призна Алкивиад. — Но знам, че ще разбера.

— Миналата година, след унищожението на Мелос, ти си взе от там робиня.

— Покварата на войната — отвърна Алкивиад и добави с подигравателна гримаса — Но така или иначе исках да си платя за нея. След като идеята за Мелос беше моя, се почувствах длъжен да дам пример. Виждал си я, нали? Красива е, какво ще кажеш? За жена, искам да кажа.

— Алкивиаде, непоправим си.

— И жена ми мисли така.

— Ти ме изложи на опасност — засмя се Сократ. — Враговете ти ме обвиняват, че аз съм те направил такъв, какъвто си сега.

— Приятелите ми те обвиняват, че не си ме направил още по̀ такъв.

— Като малък не искаше да свириш на флейта — спомни си Сократ.

— От това лицето ми изглеждаше смешно. Нали виждах какво става с другите.

— И сега всички модерни младежи в града отказват да изучават флейта.

— Флейтата е за флейтистките.

— Изкуствено подчертаваш фъфленето си. Моля те, не се опитвай да ме лъжеш — слушал съм те насаме и тогава почти не го правиш. Сега всички младежи в града фъфлят. Синът ти, който не се е родил с този недостатък, полага огромни усилия да говори така.

— Гордея се с моето фъфлене.

— Сега фъфли дори повече от теб.

— Мода, какво да се прави.

— Ти, Алкивиаде, започна тая мода.

— Че кой друг ти се ще да го бе направил?

— Разхождаш се из града в дълга персийска роба, която се валя в прахта зад теб, и вече всички се обличат така. И в Народното събрание ти се подчиняват, сякаш военната политика също е мода.

— Войната винаги е модерна, скъпи ми стари друже. Погледни историята. В Златния век на Атина едва ли ще намериш период, по-дълъг от пет години, през който да не сме били във война. Губим повечето големи битки и не можем да запазим спечеленото. И въпреки това градът просперира, икономиката е в разцвет. А виж сега колко неубедителен и слабохарактерен изглежда Никий всеки път, когато излиза да защитава своя протъркан, дрипав, досаден мир. Гласът на политика е силен само когато иска война. За мир той може само да се моли.

— И защо, когато съдбата бе достатъчно благосклонна, за да направи от теб велик човек, се мотаеш насам-натам като някаква девойка?

— Защо, Сократе, не ме целуна нито веднъж, докато бях млад?

Тук Сократ избухна в смях:

— Скъпи ми Алкивиаде, нима не ти бяха достатъчни премногото целувки на останалите. Ексцентричната ми прищявка бе да развия ума и душата ти.

— И до какво хубаво щеше да доведе това?

— Надявах се да те спечеля за философията.

— И какво хубаво донася това на хората?

— Целият ми живот е бил ангажиран.

— Хората искат повече. Мисълта е надценявана. Обърни се към историята, скъпи ми Сократе, и ще видиш, че всички могъщи идеи, оказали най-силно влияние върху хората, са били простички и повърхностни, никога дълбоки.

— Предполагам, че би трябвало да съм благодарен за това, след като ме е направило невъзприемчив и ми е дало време да мисля свободно. А ти ме изненадваш и с политическите си убеждения — сериозно вметна Сократ. — Бих предположил, с твоето възпитание и среда, че ще бъдеш проспартански настроен и ще подкрепяш мира. Ти обаче кроиш нова война срещу Спарта от мига, в който бе прекратена предишната.

— Че как иначе ще вляза в политиката? — обясни Алкивиад. — Днес има дори демократи и търговци, които искат мир със Спарта. Нима очакваш да си чакам реда, за да ги подкрепя?

— Но защо се палиш толкова? Ако имаш успех и отидеш на война в Сиракуза, ще унищожиш Никиевия мир и отново ще сме във война.

— Точно на това разчитам.

— И защо?

— Защото — рече Алкивиад — се нарича Никиев мир.

— Аха! Ами ако беше Алкивиадов мир?

— Щях да го обявя за божествен. Спартанците ме обидиха. Трябваше да настояват преговорите да водя аз, Сократе. Моето семейство винаги е било техен делови партньор в Атина.

— Бил си съвсем малък.

— За мен е без значение.

Мирът наистина е Божия благословия, проповядваше несериозно Алкивиад. Мирът предоставя възможност за започване на война на друго място и велика цивилизация като тяхната трябва да си е изгубила ума, за да я изпусне.

— Дали сме клетвено обещание да помогнем на другарите си в Егеста и е наш дълг да го сторим — разпалено говореше той пред Народното събрание, след като Никий привърши речта си и думите му изненадаха мнозинството в залата, които до онзи момент не знаеха, че Атина се е съюзила с отдалечения град Егеста, и които подобно на Никий не мислеха, че там трябва да се започват военни действия, освен ако не е абсолютно наложително.

— Принудени сме да кроим нови завоевателни планове, понеже успехът ни изправя пред опасности — успехът винаги е изправял народите пред опасности — опасността да попаднем под чуждо господство, освен ако самите ние не властваме над останалите. Ако не продължаваме да укрепваме властта си, рискуваме да изгубим и онова, което имаме. Що се отнася до пелопонесците, тяхното положение спрямо нас никога не е било така безнадеждно, както сега. Те могат да ни нападнат само по суша — а това може да стане дори и без да предприемаме тази експедиция. Що се отнася до моята младост и безразсъдство, припомням ви, че именно аз противопоставих най-могъщите пелопонески градове на лакедемонците без голям риск и разходи за атиняните и ги накарах в един ден при Мантинея да се бият за всичко. Истина е, че спечелиха; но за нас това бе значима победа. Нито загубихме пари, нито хора. Те знаят какви неприятности можем да им създадем и не се държат самонадеяно, когато се изправят срещу нас. Ако Атина бездейства, тя ще се износи от само себе си, както всяко нещо, и уменията на всички ще се захабят, а в борбата тя ще набира все повече опит и ще добие навик да се защитава не само на думи, но и на дело.

Никий се надявал да ги разубеди с молбата за отпускане на средства в главозамайващи размери. Резултатът бил противоположен. Атиняните били готови да дадат всичко, почувствали се окрилени от мъдрия съвет на този добър, консервативно настроен човек, и още повече започнали да настояват за похода.

Пред Сократ Алкивиад повтори теорията си, с която спечели аудиторията в Народното събрание — теорията за доминото. Щом Сиракуза падне, съседните градове също ще започнат да падат. Също като плочки на домино — Сицилия, Италия, Картаген и накрая, разбира се, при всичките тези нови съюзници и подвластни земи на нападателната Атина Спарта също ще падне.

Сократ беше като зашеметен:

— Нима всичко това наистина ще се случи? — попита той.

— Наистина не знам — честно отвърна Алкивиад, — пък и не ми се ще да се вглеждам толкова напред. Единственото, което искам сега, е да вървя. Нетърпелив съм. Предпочитам да го направя, отколкото да го мисля. Сократе, не ме съди строго. За мен е много по-лесно да виждам грешките в плановете на другите, отколкото да представя свой план без никакви недостатъци.

— Явно си научил Сократовия метод — шеговито му подметна Сократ.

Алкивиад също се усмихна:

— Определено трябва да оцениш факта, скъпи ми Сократе, че влязох в политиката единствено подтикван от обичайните причини: за да се покажа и да блесна, за да имам власт, за да направя пари.

— Казваш всичко това твърде лековато — рече Сократ. — Знаеш ли, че вече си ми постоянен трън в очите?

— О, моля те, не обръщай внимание на неодобрението на глупавите хора в града. Те и теб не харесват кой знае колко. Хората ме обичат и ме мразят и не могат без мен. Затова и ме избраха за стратег. А понеже ги е страх от моята жестокост, назначиха за втори стратег Никий — за да балансира нещата — човек, който ще ни побърка с умереността си. Третият стратег е Ламах — единственият от трима ни, който разбира истински от военно дело. Но Ламах иде от бедно семейство, така че е под достойнството ни да му обръщаме внимание. Той ще иска да нападнем веднага, аз ще искам най-напред да атакуваме съюзниците ни в Сицилия, понеже обичам зрелищността, а Никий ще настоява да се прибираме у дома. И в крайна сметка вероятно няма да направим нито едно от трите. Ти идваш ли? Иска ми се отново да вървиш редом с мен като хоплит — просто като стар приятел.

Сократ поклати глава:

— Нямам оръжие. Знаеш, че моята Ксантипа го продаде.

— Тя е противник на нашите войни?

— Тя е съпруга, която иска пари за домакинството. Кара ме да прося.

— Можеш да даваш платени уроци.

— За мен това е просия.

— Аз ще ти дам оръжие. Робата, която носиш, приятелю, ако я носеше някой роб, господарят му би се срамувал от него. Ще ти дам нова. Ще ти заема златния си щит.

— Този твой златен щит е позорен! Този твой щит с Купидон — единствен той сред всички божества — държащ в ръка гръмотевица, е високомерен и отвратителен и обижда мнозина от по-възрастните мъже в града. Алкивиаде, говори се, че се обличаш в женски дрехи, за да присъстваш на женските мистерии.

— Говори се, че се обличам в женски дрехи и си правя мои мистерии у дома — в подигравка на целия град.

— Получи покана да обядваш с Антенион, която грубо отказа.

— Той би трябвало да знае, че ще го направя. Искаше да ме използва, за да впечатли останалите си гости.

— След което ти се отби у тях с гвардия подпийнали приятели и изпрати слугите си да изнесат от къщата му сребърните и златните съдове от масата.

— По този начин му отдадох вниманието, което заслужава.

— Когато жена ти се яви в съда за развод, ти се появи само за да я метнеш на рамо и да я изнесеш от залата у дома си — без да кажеш нито дума.

— По закон имам право. Жената трябва да се яви в съда лично, за да може съпругът като мен да прекъсне процедурата по развода, когато не го желае.

— Когато го направи, не каза това. Просто я изнесе. Без да пророниш нито дума.

— Не благоволих да говоря.

— С това обиди съдиите.

— Не и жена си.

— Почувствах се едва ли не в опасност — гордо рече Сократ. — За мен е позор, че хората си мислят, че съм ти учител.

— А за мен е позор — отвърна Алкивиад — да бъда обучаван от съпруг, чиято жена изпразва нощното гърне на главата му.

— Слухове! — извика Сократ с нотки на шеговито възмущение. — Никога не си го виждал.

— Не, дори не съм и чувал. Просто го говоря!

— О, Алкивиаде! Ще ме умориш!

Този диалог между Сократ и Алкивиад, който се предполага, че е измислен, е последният известен ни разговор между двамата.

Двадесет и четвърта глава

Бързината, с която се разпространи слухът за Алкивиадовата вина за обезобразяването на хермите, бе изненадваща дори за авторите му. Не се случва често дързък авантюрист войнолюбец да бъде заподозрян в незачитане на традициите и държавна измяна.

Обикновено войнолюбецът е човек, озарен от аурата на неописуемо благочестие и изключителна способност да съчетава религиозните и светските си вярвания и който — както атиняните говореха за спартанците — е известен най-вече с това, че според него всичко, което прави, е добро, а което пасва на душевните му и лични нужди, е винаги морално и най-полезно за нацията.

Оскверняването на тези обществени символи стана буквално вечерта преди тръгването на Сиракузката експедиция^[186].

Градът бе религиозен; и обругаването на тези каменни идоли се прие като лошо знамение за мисията. Обвиненията срещу Алкивиад бяха повдигнати от онези атиняни, които таяха най-силна завист към него. Те обявиха, че обезобразяването на хермите е извършено във връзка със заговор за преврат и сваляне на демокрацията.

Това, че не звучи никак логично човекът, който най-ревностно се бе обявил за тази експедиция, да предприеме заедно със свои другари този вандалски акт, знаейки, че той ще доведе до свалянето му, не бе взето предвид от онези властници, които не таяха приятелски чувства към него.

Алкивиад надушваше бързо нещата и поиска да бъде съден незабавно. Ако го признаят за виновен, да бъде екзекутиран, ако ли не — да го пуснат с експедицията.

Враговете му обаче, като се опасяваха от популярността му сред събралата се в града войска, отсъдиха да отплава за Сиракуза, както бе предвидено. Възнамеряваха в негово отсъствие да изфабрикуват по-клеветнически обвинения и да го призоват обратно в Атина, за да бъде съден, веднага щом поддръжниците му се качат по корабите.

Алкивиад отплава.

Беше вече средата на лятото.

Повечето съюзници, заедно с продоволствените кораби, натоварени със зърно и оборудване, се събираха в Коркира, за да прекосят заедно Йонийско море.

А самите атиняни и някои от съюзниците им, които бяха в Атина, в уречения ден призори се спуснаха към Пирея и се качиха на корабите, за да отплават. Заедно с тях към брега се спусна и останалото население, тъй да се каже всеки, който беше в града — и гражданин, и чужденец. Гледката бе внушителна. Местните жители изпращаха близките си — приятели, роднини, синове. Изпращаха ги едновременно с надежда и с ридания, с мисълта за евентуалните завоевания, но и за онези, които може да не видят вече, като се има предвид на какво далечно плаване заминават от родината.

В този именно момент, когато щяха да се разделят вече със съзнание за опасността, те много повече допускаха възможността за някакво нещастие, отколкото когато гласуваха за експедицията.

При все това те се окуражаваха при гледката на наличната военна мощ поради изобилието на всичко, което виждаха.

Наистина за първи път до това време тръгваше на път толкова скъп и великолепен флот с елинска войска на един само град. Други войски, макар и също толкова големи по брой, бяха тръгвали на кратък път и с неголеми приготовления. Този поход бе замислен като продължителен и бе снабден с всичко необходимо, както с кораби, така и със сухопътна войска, и за двата вида сражения. Всички кораби бяха с отлични екипажи, а триерарсите даваха и добавка към държавната надница, а също така осигуриха отличителните знаци на носовете на корабите и скъпото обзавеждане, като всеки един се стараеше неговият кораб да се отличава най-много и с красота, и с бързоходство. Пехотинците пък бяха подбрани сред най-добрите бойци и ревностно се надпреварваха в набавянето на оръжия и екипировка. Получи се така, че си съперничеха помежду си с това, което бе възложено на всекиго, а на другите елини това приличаше повече на показ и богатство, отколкото на подготовка за поход срещу врагове.

Сто тридесет и четири триреми от Коркира и два кораба с по петдесет гребци щяха заедно да прекосят Йонийско море и да продължат към Сицилия. Сто от тях бяха атински, а останалите от Хиос и други съюзници. Хоплитите бяха всичко на всичко пет хиляди и сто, като хиляда и петстотин атински от редовния набор и седемстотин от по-бедните прослойки, които обикновено биваха използвани за гребци, но в изключителни случаи като този се включваха във флота като хоплити. Имаше общо четиристотин и осемдесет стрелци, осемдесет от които критяни, седемстотин прашкари от Родос, сто и двадесет изгнаници от Мегара на служба като пехотинци и един кораб с тридесет коня.

Това бяха наличностите на първата партида от експедицията, отплавала на война.

За обслужването им щяха да се грижат тридесет продоволствени кораба, натоварени с хранителни припаси, плюс хлебари, каменоделци, дърводелци и всякакви инструменти за строене на стени; имаше още сто допълнителни обслужващи кораба, натоварени с транспортни средства. Експедицията бе придружавана от множество търговски кораби, тръгнали доброволно.

В Пирея, след като бяха попълнени екипажите на корабите и бе натоварено вече всичко, с което щяха да потеглят, дадоха с тръба сигнал за мълчание и започнаха да отправят обичайните за тръгване на път молитви, не поотделно на всеки кораб, а всички след глашатай. Смесиха вино в кратери за цялата войска, войните и началниците направиха възлияние от златни и сребърни чаши. След като изпяха пеана и свършиха възлиянията, излязоха в морето и отпърво плаваха в колона, а после до Егина се състезаваха. Атинските кораби бързаха да достигнат Коркира, където се събираше и останалата войска на съюзниците.

Платон ги видя да потеглят, когато бе на тринадесет. Беше се възкачил на една стена заедно с чичо си Критий.

Не ги видя да се връщат.

Така и не се върнаха.

За кратко време от тримата стратези остана само Никий.

Ламах бе убит в бой, Алкивиад — призован в родината, за да изслуша обвиненията срещу него — дезертира при спартанците, споделяйки с тях важни тайни и превръщайки се в безценен техен съветник.

— Не вярваш ли, че собствената ти страна ще се отнесе справедливо с теб, Алкивиаде? — попитаха го с укор.

— За други неща — да — отвърна Алкивиад. — Но когато е заложен животът ми, не бих се доверил дори на собствената си майка, да не би да сбърка бялото камъче с черно, докато дава своя глас.

А на спартанците рече:

— Демокрацията е смешна. Само погледнете какво направиха с мен тези демократи!

Алкивиад посъветва спартанците да изпратят в Сицилия висши военни съветници, също и триреми, и войска и да нападнат Атика още веднъж и да останат там, вместо да се връщат у дома всяка есен, както са правили преди. Най-сигурният начин да навредиш на врага е да разбереш от какъв вид нападение се страхува най-много и да го атакуваш именно така.

— Току-що го научихте от мен.

Спартанците го изгледаха злобно:

— Това би нарушило споразумението и би сложило край на мира.

Алкивиад избухна в смях, отмятайки глава назад:

— Нима наистина си вярвате, че сега, когато нападате взаимно съюзниците си и помагате на враговете си, не воювате? Естествено, че сте във война.

Хвърли ги в паника, като ги запозна с теорията на доминото — без да им казва, че е измислена от самия него.

— Ако не се биете с тях сега в Сиракуза, ще трябва да го направите по-късно в Спарта, а Картаген и цяла Сицилия ще са на тяхна страна. Откъде си доставяте зърно?

— Сами го произвеждаме.

— А другите неща?

— Внасяме от Сицилия.

— Ще загубите Сицилия. Атиняните проявиха глупостта да изпратят частите си в Сицилия и да ви се поднесат на длан.

Не им каза, че идеята е била негова.

Спарта се вслуша в съвета му и постигна превъзходни резултати, а Алкивиад спечели сърцата на новите си сънародници, като си пусна дълга коса, започна да взема студени бани, да яде корав хляб и да се приучава към останалите лакедемонски обичаи с невероятно въодушевление.

Сред сърцата, които спечели, бе и това на жената на цар Агис. Галеното име на сина, който роди, бе Алкивиад.

Напусна Спарта тъкмо навреме, за да се присъедини към персиеца Тисаферн. Тъй като бе служил както при атиняните, така и при спартанците, можеше да му дава съвети и за двете страни.

Дотогава Никий вече бе загубил в Сицилия.

Но по-рано, преди началото на битката, към Сицилия отплава втора армада със същите размери. Маневрите на Никий за отзоваване на мисията се провалиха. Войната продължаваше. В последната битка на продължилата две години война Никий и хората му отстъпиха още веднъж и разположиха лагера си на едно възвишение.

Корабите им бяха унищожени, пристанището — запечатано.

На следващия ден сиракузците ги нападнаха от всички страни с копия и стрели и атаката продължи целия ден. Отстъпващите атиняни бяха в окаяно състояние поради необходимостта от храна и други неща. С настъпването на деня Никий поднови отстъплението, а сиракузците и съюзниците им продължиха да ги преследват неотлъчно.

Атиняните бързаха към река Асинар, подтиквани едновременно както от мъчителната жажда и страшното изтощение, така и от пристъпите отвсякъде на множество конници и на останалата войска (тъй като мислеха, че ще им бъде по-лесно, ако преминат реката). Щом стигнаха, хвърлиха се в реката вече без всякакъв ред, ами всеки искаше той сам пръв да я премине. А противниците ги притискаха и така затрудняваха преминаването. Понеже, принудени да се движат вкупом, атиняните падаха едни върху други и се тъпчеха, едни загиваха веднага, натъкнали се на копия и други снаряжения, а други се заплитаха в тях и течението ги повличаше. Сиракузците, които застанаха на другия бряг на реката (а той беше стръмен), стреляха отгоре срещу атиняните, повечето от които пиеха с наслада от дълбокото корито. А пелопонесците се спуснаха надолу и започнаха да съсичат най-вече тези, които бяха в реката. Водата веднага стана негодна за пиене, но все едно, атиняните продължаваха да я пият окървавена и заедно с тинята и за мнозина тя бе дори много желана.

Накрая, когато вече множество мъртви лежаха едни върху други в речното корито и част от войните бяха избити при реката, а част, ако успееха да се измъкнат, от конниците, Никий се предаде, като предложи на лакедемонците да постъпят с него както намерят за добре, но да престанат да избиват останалите войници.

Сиракузците и съюзниците им се събраха заедно, взеха колкото можаха повече пленници и вражески доспехи и се оттеглиха в града.

Убиха Никий. Човека, който — пише Тукидид — всъщност най-малко от всички елини на онова време заслужаваше такава нещастна участ с цялото си поведение, зачитащо добродетелните обичаи.

Благородният Никий натрупа състояние, отдавайки под наем роби за работа в сребърните находища.

Пленените атиняни и съюзниците им бяха свалени в каменоломните, понеже враговете им смятаха, че това е най-сигурното място за затвор.

С пленниците в каменоломните сиракузците на първо време се отнасяха сурово. Струпани много хора в едно дълбоко и тясно място, отначало ги измъчваха слънчевият пек и задухът, защото нищо не ги предпазваше, а после през настъпилите есенни нощи — студът. Така поради резките промени започнаха болести.

В теснотията вършеха всичко на едно място и освен това пак там бяха скупчени едни върху други труповете на мъртвите, умрели както от раните си, така и от непостоянството на времето и други подобни причини, и поради това се носеше непоносима смрад. А същевременно страдаха от глад и жажда. В продължение на осем месеца сиракузците им даваха по една котила^[187] вода и две котили хляб на ден. А и от всички други злини, които обикновено изтърпяват хората, попаднали на подобно място, нищо не ги отмина.

Около седемдесет дни прекараха по този начин всички заедно. След това сиракузците продадоха на търг останалите пленници, освен атиняните, сицилийците и италийците, които участваха в похода.

Трудно е да се каже колко точно пленници бяха взети, все пак не по-малко от седем хиляди души.

Това събитие е най-значителното както по време на тази война, така и в цялата елинска история.

За победителите то е най-блестящо, за претърпелите поражение — най-злополучно, понеже те били победени навсякъде и във всичко. Претърпяха огромни страдания за нищо и бяха унищожени до последния човек — и пехота, и флот — и изобщо нищо не оцеля и от огромното множество само малцина успяха да се завърнат у дома. Един-единствен, който се знае по име, оцеля — Алкивиад.

Из цялата атинска империя се надигнаха бунтове.

Почти не е за вярване, че атиняните продължиха да се бият още девет години.

— Остави ги да се бият — съветваше Алкивиад персийския си благодетел Тисаферн.

Съвсем скоро щеше да използва неправомерно името на Тисаферн, за да спомогне за свалянето на демократичното правителство в Атина от олигархията.

— Дай на Спарта пари за кораби, но не много. Подкрепяй по-слабата страна и ги остави рами да се изтощят едни други. Който и да спечели, няма да стане наш съюзник.

През 407 Алкивиад отново бе избран за стратег от атинската демокрация, срещу която подготвяше заговор. Не много след това бе обвинен несправедливо за загубата в морската битка при Нотий, заряза всичко и се оттегли в Тракия.

Краят на Атина дойде с Лизандър и победата му при Егосопотами — където сто и осемдесет атински кораба се оказаха в капан на брега и само девет успяха да се измъкнат в открито море.

Предната година атиняните, крайно прибързано, издадоха заповед атинските военачалници да отсекат дясната ръка на всеки спартанец, заловен по море. Един от тях стигна по-далеч и изхвърли в открито море екипажа на два заловени от него кораба.

Сега бе ред на Лизандър да си отмъсти. Заповяда гърлото на този капитан да бъде прерязано. И екзекутира всички пленници, с изключение на един, за когото се знаеше, че е бил против атинските действия. Лизандър започна да обсажда пристанищата.

Отливите на загубата идват нощем, писа Ксенофонт.

От Пирея, по продължение на Дългите стени, се надигна вой, новините се предаваха от ухо на ухо, а през тази нощ никой не мигна. Всички се молиха не само заради загубата, а повече заради собствените си души, мислейки си, че сега ще ги сполети онова, което те сториха с други — народите на Мелос, Хистия, Скионе, Тороне, Егина й още много елински народи.

Но Спарта отказа да даде разрешение за унищожаването на града, сторил толкова много за всички елини, и спартанските съюзници като Коринт, Тива и Елис отказаха да подпишат споразумението, отхвърляйки условията му като изменнически и продажни.

Атина получи правото да запази дванадесет кораба, но стените трябваше да бъдат съборени.

Едва когато всички запаси бяха изчерпани, атиняните склониха да изпратят пратеници в Спарта и да молят за мир. При завръщането им около тях се натрупа огромна тълпа, хората се страхуваха да не би мисията им да е била неуспешна, тъй като повече не се издържаше с толкова много умиращи от глад.

Пратениците докладваха пред Народното събрание условията, при които лакедемонците бяха готови да подпишат мир и да вдигнат обсадата. Мнението им бе да приемат. Някои от присъстващите се възпротивиха, но мнозинството бе за мир, който и бе приет. След това Лизандър доплава до Пирея, на изгнаниците, които искаха да се върнат, бе разрешено, а пелопонесците с огромен ентусиазъм се заеха да рушат стените под звуците на флейти и песни, ознаменуващи този ден като начало на свободата за Гърция.

Атиняните, които също слушаха, бяха изумени, че капитулацията на техния демократичен град се приема от противниците им като възвръщане на свободата за останалите.

В същата тази година Алкивиад бе убит от персийски сатрапи по поръчка на Спарта, по настояване на тираните в Атина. До това време на предводителите и на трите държави им бе дошло до гуша от него.

Жената, в чиято прегръдка той отмаряше нея нощ — казва Плутарх, — взела мъртвото му тяло, покрила го, увила го в собствените си дрехи и му организирала прилично и достойно погребение — доколкото й позволявали обстоятелствата.

Двадесет и пета глава

Застаряващите enfants terribles^[188] не свършват добре, и що се отнася до Алкивиад, заключението бе вярно.

В Атина се намираха високоуважавани омъжени дами, приели с радост новината за неговата смърт. Ксантипа, Сократовата жена, не бе изненадана. Получи си заслуженото, изкоментира тя, и случилото се само потвърждавало прогнозата й за него — че ще свърши наистина зле.

Сократ отвърна:

— Това е животът.

Двадесет и шеста глава

Сред всички елини атинянинът минава за велик оратор, пише Платон. За холандците като цяло и Рембранд в частност явно е вярно обратното.

Литературното наследство на художника се състои от едва седем писма, написани от собствената му ръка, плюс превод на италиански на Рембрандово писмо до Руфо, направен от неизвестен преводач. Всички писма са по делови въпроси. Тоест за пари.

Освен писмата разполагаме и с кратка бележка от Рембранд до Руфо, касаеща незавършения „Омир“, който художникът бе включил в пратката с „Александър“ с надеждата да продаде на сицилианеца и последната от трите фигури на гърци, показани в неговия „Аристотел“. Бележката гласи:

Понеже всяка от картините е по шест длани широка и осем висока, намирам размерите им за прилични. Цената едва ли би се видяла твърде висока на Господина.

Ваш смирен слуга,

Рембранд ван Рейн

Седемте собственоръчно написани писма бяха адресирани до първия му влиятелен почитател — Константин Хюйгенс. В тях се говори за последните три картини от серията за Мъките Христови, поръчани на художника от принц Фредерик Хенри.

Преведеното на италиански писмо представлява Рембрандовият отговор на Дон-Антониевите възражения към „Александър“. Високомерният тон и просташката самонадеяност на художника обясняват до голяма степен причините за прекъсването на отношенията му с Ян Сикс и Константин Хюйгенс. А също и с още някои негови покровители, оказвали му помощ в един или друг момент.

Освен писмата разполагаме и с още няколко Рембрандови изявления, всичките кратки, три в писмен вид, две направени пред хора и повтаряни после от уста на уста. Почти всичко останало, чуто от него, е изложено под формата на съдебни искове и финансови споразумения. При тях високомерният му език не влиза в противоречие с надменния му характер, който постепенно опознахме, нито пък с деспотичното излъчване, лъхащо от автопортретите му, рисувани в най-безрадостните периоди от живота му.

В албума на немски пътешественик, пристигнал в Амстердам, двадесет и осем годишният художник е написал следното като свой девиз:

Почтената душа отдава повече внимание на честта, отколкото на благосъстоянието.

Само на два пъти през целия си живот Рембранд си е позволил да даде воля на истинските си чувства. Първият е в кратка бележка върху рисунка на Саския^[189], ознаменуваща годежа им. Вторият е израз на мъката му по една прислужница на смъртно легло.

Бележката върху портрета на Саския гласи:

За тази картина позира жена ми, когато бе на двадесет и една, на третия ден след годежа ни — осми юни 1633.

Рисунката е направена със сребърен връх върху обработена хартия — деликатна процедура за ранния Ренесанс. Саския е със сламена шапка с панделка и цветя и изглежда в добро здраве, леко изкусителна и на повече от двадесет и една. На рисунки, правени към края на живота й девет години по-късно, тя е повехнала от болестта и често лежи.

Ожениха се през 1634 във Фризландия, където живееше сестра й с мъжа си — адвокат и градски чиновник.

Нямаме причина да твърдим, че Рембранд се е възползвал от географската отдалеченост на родното си място, за да обясни факта, че избягва да представи майка си — католичка — и плебейските си братя пред семейството, в което се жени. Баща му, вероятно ослепял с възрастта, вече бе починал.

Нищо не ни дава право да смятаме още и че би ги държал настрана, дори сватбата да бе в Амстердам.

Ожениха се на двадесет и втори юни.

Близо месец по-късно, на рождения си ден^[190], Рембранд подписа документ, упълномощаващ новия му зет — градския чиновник и действащ адвокат Герит ван Лоо — да събере дълговете на Саския във Фризландия от нейно име.

Семейство Ван Лоо, в което се бе омъжила сестрата на Рембрандовата жена, остана ангажирано с юридически дела на Рембранд до края на живота му, че и след това. Титус се ожени за момиче от Ван Лоо. Когато той почина, тя бе бременна. В утробата си носеше един малък Ван Лоо, който — още нероден — бе в правото си да предявява претенции към всяка останала от баща му и дядо му ценност.

Само неразвитите нации по света принуждават адвокатите да се борят за хляба си.

Първородният им син Ромбартус бе кръстен през декември 1635. Когато два месеца по-късно го погребаха, Рембранд написа първото от писмата си до Хюйгенс, — запазено в литературния му архив. А след още два месеца се появи и първият от няколкото искове за наследството на Саския, които тя и Рембранд предявиха като ищци.

По всички дела, водени, докато Саския бе жива, Рембранд се явяваше като ищец. По онези след нейната смърт почти винаги бе ответник. В интерес на истината трябва да отбележим факта, че решенията на съда относно Уйленбурговото наследство винаги бяха в полза на Рембранд и Саския. Можем да предполагаме обаче, че от горещата страст, с която достигналият върха на славата си Рембранд водеше съдебни дела, в края на живота му не бе останало почти нищо.

В Първото от седемте писма до Хюйгенс художникът споделя със своя покровител, милостивия лорд Хюйгенс, че се надява Негово благородие да уведоми, ако обича, Негово височество — имайки предвид принц Фредерик Хенри — че усърдно се е заел с довършването на трите картини от серията за Мъките Христови, поръчани му от Негово височество: едно „Погребване“, едно „Възкресение“ и едно „Възнесение на Христос“.

„Качването на кръста“ и „Свалянето от кръста“ бяха направени три години по-рано. От трите нови картини, пише Рембранд, една е завършена. По другите две имал още малко работа. Писмото си художникът завършва така:

И ви моля, Ваше благородие, да ме уведомите своевременно дали Негово величество желае да получи завършената картина веднага, или предпочита да му изпратя и трите малко по-късно, за да мога да изпълня поръчката възможно най-добре.

Освен това не бих могъл да се въздържа, в знак на смиреното ми почитание, да не представя на Ваше благородие една от последните си работи, с надеждата този мой акт да бъде посрещнат колкото е възможно по-благосклонно. Освен поздравите ми към Вас, милорд. Ви желая здраве и нека Бог бъде с Вас.

Смирен и предан Ваш слуга, Ваше благородие,

Рембранд

Ако Негово величество бе пожелал да получи трите картини заедно, щеше да му се наложи да почака още три години, докато Рембранд реши да си купи къща и изпита спешна необходимост от пари на ръка.

Знаем, че готовата картина е била изпратена и приета с известно разочарование, тъй като във Второто си писмо художникът предлага лично да посети Хага, за да види как неговото „Сваляне“ се „връзва“ с другите картини. Засяга се още и деликатният за Рембранд паричен въпрос.

Що се отнася до цената на картината, несъмнено заслужавам 1200 гулдена, но ще се задоволя с колкото ми плати Негово височество. Милорд, като се надявам Ваше благородие да не е изтълкувал погрешно своеволието, което си позволих, обещавам в замяна да довърша всичко започнато.

Най-подходящото място за картината е в галерията на Негово височество, тъй като там светлината е най-добра.

Рембранд получи пак шестстотин гулдена — колкото му бе заплатено и за първите две картини. До написването на прочутото му Трето писмо изминаха три години. Те не бяха лишени от съответните вълнения.

През април 1636 бе процесът за наследството на Саския, в който Рембранд, Саския и брат й Индсерт спечелиха срещу някакъв си д-р Алберт ван Лоо и други наследници иска си относно имоти във Фризландия, принадлежащи на рода Уйленбург.

През март 1638 Герит ван Лоо, Рембранд, зет му Франсоа Коопал, друг зет — д-р Йоханес Маковиус, както и братът Индсерт, предявиха и спечелиха иск срещу друг брат — д-р Улрих Уйленбург, и един друг човек, свързан с продажбата на имота.

През юли същата година на Рембранд и Саския им се роди дъщеря, която бе погребана през август, а същият този юли двамата депозираха иск за клевета и се явиха пред съда във Фризландия.

Ищците твърдяха, че д-р Алберт ван Лоо, губещ ответник по едно от предишните дела, и сестра му Мейк са разпространявали и продължават да разпространяват клеветнически слухове, че Саския е „прахосала наследството на родителите си с надменна показност, горделиво и тщеславно.“

Не сме сигурни дали на ответниците им е бил известен Рембрандовият „Автопортрет със Саския“.

Според писмените показания на Рембранд оплакването му гласи следното:

Ищецът и съпругата му живееха добре и бяха богато възнаградени с изобилие от материални блага (за които никога няма да успеят да се отблагодарят подобаващо на добрия Бог).

И понеже тези обиди бяха, слава на Бога, напълно противоречащи на истината, Рембранд не можеше да остави нещата така и пожела да получи извинение плюс парично обезщетение от шестдесет и четири златни гулдена, за да отстрани петното от името си, и още шестдесет и четири златни гулдена за обидата срещу Саския. Освен това изрично подчерта, че е необходимо да му се изплатят всички съдебни разходи.

В съда д-р Ван Лоо се закле, че нито той, нито сестра му са отправяли подобни хули. Но ако все пак трябва да плати някакво обезщетение, ответникът предложи на ищците, които според думите му били „най-обикновен художник и жена му“, осем златни гулдена, които щели да са напълно достатъчни за премахване на петното от имената им.

В този съдебен процес, повдигнат заради клевета в разточителство, отправена срещу Рембранд и жена му, художникът не завоюва победа. Всяка от страните трябваше да заплати собствените си разходи, а шест месеца по-късно Рембранд извърши поредния разточителен акт, купувайки си къщата.

Със закупуването на къщата писмената активност на художника изведнъж рязко скочи. Бяха регистрирани като факт последните две картини от серията за Мъките Христови, по които преди три години бе твърдял, че „има още малко работа“ и с довършването на които се бил заел „усърдно“.

Едва девет дни след закупуването на къщата, след тригодишно мълчание художникът написа Третото си писмо до Хюйгенс и го изпрати по човек на 12 януари 1639 г.

Благодарение на огромното усърдие и всеотдайност, с които работих върху двете картини, поръчани от Негово височество — първата изобразяваща как мъртвото Христово тяло бива полагано в гроба, а другата представяща възкресението на Христос от мъртвите за огромно изумление на пазителите му — те вече са завършени и съм готов да ви ги доставя за удоволствие на Негово височество, като добавя още, че изразяват едно дълбоко и пределно естествено чувство, превърнало се в основна причина за забавянето на изпълнението на поръчката…

И като притеснявам Ваше благородие за втори път по подобен въпрос, Ви уведомявам, че прибавям в знак на моята почит платно с дължина три и височина два и петдесет метра, предназначено да достави удоволствие в дома на Ваше благородие. Като ви желая цялото щастие и Божия благословия. Амин.

 

Смирен и предан слуга на Ваше благородие,

Рембранд

Днес, 12 януари 1639

 

Милорд, аз живея на „Бинен Амстел“.

Къщата е известна като „пекарната“.

Хюйгенс не пожела да задържи предложената му картина, вероятно възприемайки я за подкуп. Така или иначе Рембранд му я изпрати заедно с придружително писмо, което към своя край за пореден път засягаше деликатния въпрос за заплащането:

Прочетох любезното послание на Ваше благородие от четиринадесети с извънредно удоволствие. Намирам в него благоразположението и добронамереността на милорд, тъй че сърдечно оставам задължен да се отплатя на Ваше благородие с приятелство и обещанието винаги да остана на Вашите услуги. И понеже го желая, изпращам в добавка това платно, пряко волята на милорд, с надеждата, че няма да откаже на искрената ми молба да го приеме, понеже това е първият знак, който предлагам на милорд…

… Бих ви помолил, Ваше благородие, каквото ми дължи Негово височество за двете платна, да получа тези пари колкото е възможно по-скоро, което в настоящия момент би било истинско облекчение за мен. Ако е угодно на милорд, очаквам отговор на това и освен почитанията си, желая на Ваше благородие и семейството Ви щастие и Божия благословия.

Смирен и предан слуга на Ваше благородие,

Рембранд

 

Набързо, днес, 27 януари 1639.

Моля, милорд, окачете картината на силна светлина, така че да може човек да я гледа от разстояние, тогава ще блести в пълното си изящество.

Рембранд толкова спешно се нуждаеше от пари, че двете последни картини бяха изпратени, преди още боята да е напълно засъхнала по тях. Горният слой не се бе смесил с другите под него и „Погребението“ и „Възкресението“ още от самото начало се превърнаха в стабилен източник на доходи за реставраторите.

 

 

Съпроводителното писмо на Рембранд бе кратко:

Ваше благородие,

С Ваше позволение Ви изпращам тези две творби, които се надявам да бъдат оценени по достойнство толкова високо, че Негово височество да реши да ми заплати не по-малко от хиляда гулдена за всяка. Но ако Негово височество прецени, че не струват толкова, нека ми плати по-малко, според собственото си благоразположение. Като се осланям на познанията и личната преценка на Негово височество, ще се задоволя с благодарност с всяко негово решение. И с моите почитания оставам негов

Смирен и предан слуга

Рембранд

 

Сумата, която предплатих за рамки и сандък, възлиза на 44 гулдена общо.

От следващото писмо на Рембранд — Шестото в небогатата съкровищница от негови литературни творби — научаваме, че не е получил исканите хиляди.

Уважаеми Господине,

Имам вяра в добрата воля на Ваше благородие във всичко и особено що се отнася до заплащането на дължимата за последните ми две картини сума и вярвам, Ваше благородие, че ако картините ми са доставили удоволствие на милорд и според правото ми, няма да има възражения срещу полагащата ми се сума. А що се отнася до по-рано изпратените ми творби, ми бе заплатено по не повече от 600 гулдена за всяка. И ако Негово височество не е могъл любезно да ми изплати по-висока цена, то явно те са стрували именно толкова. Следователно и сега бих се задоволил с по 600 гулдена на картина, като се има предвид, че съм изработил на свои разноски две абаносови рамки плюс сандък за транспорта, която сума възлиза на 44 гулдена общо. Тъй че смирено моля милорд да уреди нещата така, че да мога да получа дължимото тук, в Амстердам, колкото е възможно по-скоро, като вярвам, че благодарение на проявената към мен благоразположеност скоро ще мога да се радвам на парите си, докато оставам благодарен за всичкото това приятелско отношение. И с почитания към милорд и неговите най-близки приятели, нека всички бъдете благословени с Божия благословия за здраве.

Смирен и предан слуга на Ваше благородие,

Рембранд

Плащането бе разрешено незабавно, но Рембранд не знаеше и не получи парите, тъй като началникът на отдел плащания в министерството на финансите, с професионалния си инстинкт да продължи колкото се може по-дълго да използва чужди пари, го информира непочтено, че фондът, от който ще дойдат парите му, още не бил пълен.

Рембранд научи истината след неистово търчане.

Интересно е сравнението между Седмото писмо на Платон и Седмото Рембрандово писмо. И двете са изпълнени с недоволство, и двете са многословни и егоистични. Но Рембрандовото е почти отчаяно и дори хленчещо:

Милорд,

Благородни милорд, дълго се колебах, преди да се реша да ви притесня с писмото си, и го правя, понеже онова, което ми каза чиновникът… комуто се оплаках за забавянето на плащанията ми… И понеже живеем в корумпирана страна, ви умолявам, уважаеми милорд, да ми приготвите незабавно документа, с който да мога да изтегля спечелените с труд 1244 гулдена, за което все ще намеря начин да се отплатя на Ваше благородие с почтителна услуга и доказателство за моето приятелство. С това сърдечно се разделям с милорд и изразявам надеждата си, че Бог ще ви дари със здраве за дълги години и ще ви благослови. Амин.

Смирен и предан слуга на Ваше благородие,

Рембранд

 

Живея на „Бинен Амстел“, в пекарната.

Но Седмото Рембрандово за разлика от Седмото Платоново произведение наистина е писмо. Докато Платоновото е израз на суетност, писано, за да бъде четено от други хора, та да се представи авторът му в подходяща светлина пред съвременниците си и пред бъдещите поколения като нас.

Рембрандовото писмо донесе на автора си исканата сума. По една случайност то е последното свидетелство за наличието на кореспонденция между Рембранд и Хюйгенс, макар че художникът живя още тридесет години след него, а Хюйгенс достигна до деветдесетгодишна възраст и остави куп дневници.

През юли 1640 Саския роди още едно момиченце, което почина на следващия месец, на тринадесетия ден от който Рембранд назначи адвокат с цел да събере дължимото на Саския, оставено й в наследство от някаква леля, починала шест години по-рано.

През септември 1641 се роди Титус.

Шест месеца по-късно почина Саския.

Посочвайки Титус за единствен свой наследник според новонаписаното завещание, приготвено няколко дни преди смъртта й, тя оставяше за единствен попечител на сина си Рембранд, като му позволяваше да ползва приходите от имотите й, при условие че ще отгледа Титус и докато не се ожени повторно.

Рембранд не се ожени повторно, за което може да свидетелства Герди Диркс. През 1649 тя го призова в съда по обвинение в неизпълнение на обещание за брак, като твърдеше, че:

… Ответникът е дал устно обещание да се ожени за нея и й е подарил пръстен като доказателство на желанието си. И още, че е спал с нея повече от веднъж. Ето защо тя моли да се омъжи за ответника, ако ли не, да получава издръжка от него.

Писменият отговор на Рембранд, без съмнение написан под давление на адвоката му, бе по-скоро надменен, отколкото помирителен:

Ответникът отрича да е давал обещания на ищцата и освен това твърди, че не е длъжен да признава, че е спал с нея. Самата ищца повдигна този въпрос и ще трябва да докаже твърдението си.

Съдебните власти не удовлетвориха искането на нито един от двамата: принудиха Рембранд да й плаща двеста гулдена годишна издръжка, но не го задължиха да се ожени за нея.

Двеста гулдена бе с четиридесет повече, отколкото той самият бе предложил.

През април 1650 Герти упълномощи с адвокатски права брат си. А през юли брат й се съюзи с Рембранд и двамата я вкараха в изправителен дом в Гауда. Всичко стана толкова тихомълком, че приятелите на Герти не разбраха какво става с нея, докато Рембранд не се престара и не поиска от тях да свидетелстват в услуга на искането му тя да остане зад решетките поне дванадесет години.

Пуснаха я след пет, в края на 1655, когато Рембранд отчаяно се опитваше да се спаси от окончателния фалит.

През 1655 и 1656, когато всичко бе тръгнало против него, художникът все пак намери време да направи пореден опит случаят на Герти да бъде преразгледан, да предяви иск за официално задържане на брат й заради дълг от сто и четиридесет гулдена, да накара Титус да напише завещание и да завърши „Урок по анатомия на д-р Ян Дайман“, „Яков благославя синовете на Йосиф“, „Христос и Самарянката“, „Титус на чина си“, „Четящият Титус“, „Четяща стара жена“, „Къпещата се Хендрике“, „Хендрике край отворена врата“, две картини, изобразяващи Йосиф, набеден от жената на Потифар^[191], две картини, изобразяващи Александър (нито една от които за Дон Антонио), един автопортрет и — вероятно имайки предвид себе си и символично — още един автопортрет, наречен „Закланото говедо“. Към всичко това могат да се прибавят и още цял куп рисунки и офорти, много повече, отколкото е необходимо като доказателство, че творческата му плодовитост, подобно на безскрупулното поведение по отношение на парите и наглото му незачитане на околните, не пострада ни най-малко от бедите, сполетели го през тези ужасни години.

Рембрандовият „Аристотел“ бе поръчан през 1652 и завършен през 1653, а литературното наследство на художника от 1653 се състои предимно от подписи, удостоверяващи получаване на пари или вземане на заеми.

Между януари и март 1653 подписа полица за 4180 гулдена заем от Корнелиус Витзен, проспериращ политик, който постепенно си върна цялата сума, която му дължеше художникът; една полица за 1000 гулдена без лихви за заем, даден на Рембранд от Ян Сикс, който си възвърна част от парите, като продаде полицата с намаление; и полица за 4200 гулдена с петпроцентна лихва, дължима на един Рембрандов познат, Исак ван Хеертсбек, който не си върна нито грош.

На два пъти през тази година Рембранд подписва пълномощни, с които адвокатът му да може да събира дълговете му, освен това сложи под „Аристотел съзерцава Омир“ подпис с малкото си име. Рембранд е първият известен ни холандски художник, подписвал се само с малкото си име.

През юни следващата година, когато „Аристотел“ бе опакован за пътешествието си до Сицилия, Хендрике Стофелс, бременна в петия месец, бе призована да се яви пред Съвета на настоятелите на калвинистката църква в Амстердам по обвинение в леко поведение с художника Рембранд.

Той също получи призовка. Скъса я.

Не се числеше нито към тази, нито към която и да е друга църква.

За разлика от Хендрике.

— Нима ще ме оставиш да отида сама? — попита го тя пред скрития в сандъка Аристотел.

— Едва ли се интересуват особено от мен — каза Рембранд.

Не са казали, че той има леко поведение, подчерта художникът.

— Убеден съм, че не могат да ти сторят нищо.

Освен да я отлъчат от църквата.

В църковния архив се пази признанието й, че „се е опозорила, свързвайки се с Рембранд“, и че е била призована да се покае и е отлъчена от Божието паство.

Три месеца по-късно роди дъщеря си Корнелия.

Както и да е, Аристотел така и не промени негативното си отношение към човека Рембранд, макар да продължаваше да му се възхищава като художник. Не можеше да не цени високо разкошния златен накит, увесен на врата му, и да престане да се диви на Рембрандовото умение да борави с боите и лаковете и на магическата променчивост на онези безбройни нюанси на червеното, кафявото и черното върху безмълвната палитра, пред която художникът бе в стихията си.

Посетителите, пропътували огромни разстояния, за да видят „Аристотел съзерцава Омир“ в „Метрополитън“, все още продължават да шепнат комплименти. Все по-мрачен, Аристотел не можеше да не забележи, че вече не го навестяват нетърпеливи да го зърнат тълпи хора — многобройни и ентусиазирани. Това го потискаше. С наранена гордост се опитваше да убеди сам себе си, че големите музеи не са най-подходящото постоянно местожителство за картини от неговата класа. Понеже на такива места шедьоврите са нещо обичайно. Често едва сдържаше сълзите си. Чувстваше се недооценен.

Надяваше се някой мил човек да го отвлече.

От годината след отлъчването на Хендрике от църквата разполагаме със свидетелски показания, според които Рембранд се е срещал с жена, на име Трейн Якобс — приятелка на Герти — имала намерение да отиде в Гауда, за да се опита да измъкне дружката си от изправителния дом.

— Не бих те посъветвал да го правиш — кълне се Трейн Якобс, че й казал Рембранд, сочейки я с пръст. После добавил със заплашителен глас: — Отидеш ли, ще съжаляваш.

При пристигането си в Гауда тя с изненада установи, че местният магистрат вече е получил цял куп писма от Рембранд, в които се настоява Герти да остане в съответното заведение. Тези писма не са запазени до днес.

Когато Герти бе освободена, отне правата на адвоката си, нейния брат, и обвини Рембранд, че не й е изплатил определената от съда годишна издръжка.

Рембранд не успя да я върне обратно в заведението.

Известно ни е, че наскоро след това тя умира.

В годината, когато я пуснаха, Рембранд завърши вълнуващото си ротердамско платно „Титус на чина си“. Картина, шегува се Шварц, която с право би могла да се нарече „Титус пише завещанието си“, ако Рембранд не го бе направил вместо сина си.

Титус бе на четиринадесет и имаше по-малко причини да ненавижда семейството на Саския от баща си. В завещанието Рембранд се посочваше като единствен наследник, изключваха се всички роднини по майчина линия като претенденти за части от имуществото и се забраняваше намесата на трети лица в цялата работа.

Тъй като няма доказателства това завещание на Титус да е писано от Рембранд, документът остава извън рамките на литературното творчество на художника.

По-късно същата година Рембранд започна да предприема стъпки, предназначени да хвърлят в ужас хората, дали му преди две години заеми, които той се бе клел да върне след една.

Нае зала и започна да организира публични разпродажби на имуществото си. Не знаем какво е продал, нито какви пари е спечелил. Известно ни е обаче, че нито грош от тези средства не е използван за намаляване на дълговете по къщата.

През май 1656 я прехвърли на Титус.

С надеждата да спаси имота си от кредитори във финансовия колапс, чието приближаване предвиждаше, наивно подцени политическата власт на бургмайстера Витзен да убеди Съда за длъжници да отмени решението на Камарата на сираците и да продаде къщата, за да бъде изплатена на него, Корнелиус Витзен, цялата дължима сума, преди остатъкът да бъде замразен в полза на Титус.

Има-няма два месеца след прехвърлянето на къщата, Рембранд подаде молба за cessio bonorum^[192] — което ще рече доброволно приписване на имуществото на кредитори — придружена с бележка, че причините за несъстоятелността му са „претърпени загуби в бизнеса, както и повреди и загуби при транспорт в морето“. Всичко това бе плод на неговата фантазия. Фалитът в бизнеса му се струваше по-достойна форма на разорение и му осигуряваше по-надеждна защита на личността. Не го грозеше затвор, но оставаше без пукнат грош.

Не е за вярване, като си помисли човек, че в същата тази съкрушителна година Рембранд завършва не само „Урок по анатомия на д-р Ян Дайман“, но и хипнотичната си „Яков благославя синовете на Йосиф“, в която мощната композиция и изящните, абсолютно точни цветове се сливат в съвършена гама на неизразимо спокойствие. Никой син не е изглеждал по-любящо отдаден на баща си от Рембрандовия Йосиф; слепият Яков, с водената си от Божественото провидение ръка, дава благословията си на най-малкия син на Йосиф, Ефрем, а по-големият Манасия и Асенета, египетската съпруга на Йосиф, завършват вертикално геометричната композиция.

Темата на тази картина е наследството.

Завършена е в годината на Рембрандовия фалит.

„Урок по анатомия на д-р Ян Дайман“ за разлика от „Д-р Тулп“ е отговарящо на действителността платно, в което Рембранд смесва според собственото си виждане контраста на Караваджо със свободния замах на четката и атмосферата на Тициан и други венециански майстори. Според някои в тази картина има още и Леонардо, и Рафаело.

Мрачните тонове са перфектни. Трупът се вижда ясно. Коремната кухина е отворена и изпразнена. Горната част на черепа е перфектно отделена. Почти цялото платно е изгоряло. Непокътнат е останал само трупът на човека, екзекутиран предишния ден заради опит за кражба от магазин за дрехи. Извадил нож, за да избегне ареста.

В Амстердам екзекутираха хора заради едно откраднато палто, а за присвояване на състояние канеха в Градската зала.

Списъкът на Рембрандовото имущество, описано след фалита му, включва освен стотиците вещи бюстовете му на Омир, Сократ, Аристотел и шестнадесет римски императори; картини и рисунки на над десет майстори; три ризи, шест носни кърпи, дванадесет кърпи за хранене и три покривки за маса; както и няколко яки и маншети, за които се носи слух, че останали в пералнята. Има повече от седемдесет негови картини, обявени за продажба, също и стотици рисунки.

Разпродажбата на имуществото му стана във времето на възможно най-ужасната рецесия, която си спомнят хората.

Цялата колекция, включваща седемдесетте му картини и стотиците му рисунки, се продаде за 2516 гулдена. Шестстотин донесоха рисунките му, което означава, че за седемдесетте картини и всичко останало остават не много повече от 1900, тоест по-малко от четири пъти повече, отколкото бе получил за „Аристотел“.

Акциите на „Дъч Ийст Индия Къмпани“ също паднаха рязко.

Къщата бе обявена за продан през 1658, същата година, в която той довърши своя величествен автопортрет, изложен днес във „Фрик Кълекшън“, Ню Йорк. На платното художникът е с разкошна кожена наметка и златна мантия и седи на стол, сякаш на трон, отпуснал длан върху бастун със сребърна дръжка, който може да мине и за скиптър, и изглежда не по-малко царствен, отколкото например самия г-н Хенри Клей Фрик в стоманената индустрия, с не по-малко благороднически вид от Фрик, Корнелиус Вандербилт, Хенри Форд, Джон Пиърпонт Морган и Лоренцо Медичи, взети заедно^[193].

Човек не би си помислил, че вижда пред себе си лицето на банкрута.

Четири Рембрандови картини бяха предложени като залог за заем от сто и шестнадесет гулдена и бяха обявени за продажба от съда. Донесоха малко повече от деветдесет и пет гулдена.

Според един от законите на гилдията художник, ликвидирал картините си, губи право да търгува с произведения на изкуството в Амстердам.

Рембранд намери начин да заобиколи този закон чрез Титус и Хендрике, които уж основаха търговско предприятие за продажба на картини, в което Рембранд бе нает за служител. Срещу подслон и храна, плюс малки суми за насъщни нужди, които не можеха да бъдат взети от кредиторите му за връщане на дългове, художникът предоставяше на новооснованото предприятие новите си картини.

Живееха в къщата на Розенграхт в Йордаан, където наемът бе двеста двадесет и пет гулдена годишно.

Не ни е известно как се е стигнало до втората поръчка на Дон Антонио Руфо. Но през 1661 „Аристотел“ бе в Месина, когато пристигна Рембрандовият „Александър“.

Аристотел никога в живота си не бе чувал по-жестоки ругатни! Въздухът се тресеше от отвратителни псувни и ужасяващи заплахи под формата на сицилиански клетви. В продължение на няколко дни хората се движеха наоколо въоръжени. Бесен племенник с рапира в ръка хвърляше злобни погледи на Аристотел и крещеше, че ще му отреже топките.

Сеньор Руфо постепенно се съвзе от шока и повика вкъщи писар.

Сред колекцията му, наброяваща над двеста произведения, включително творби на най-добрите европейски майстори, започна бавно да диктува, стараейки се да запази спокойствие, нито една друга картина не е снадена от четири парчета. Шевовете изглеждаха ужасно. В първоначалния си вид картината очевидно е представлявала глава, която Рембранд е решил да превърне в торс, като прибави още няколко парчета платно.

За компенсация на лошо изпълнената поръчка сеньор Руфо би искал да задържи „Александър“ и да купи предложения „Омир“ за двеста и петдесет гулдена, а не за първоначално исканите петстотин. В противен случай, заплаши той, ще върне „Александър“, тъй като никой не е длъжен да притежава толкова скъпа картина, изработена толкова зле.

Рембранд, чиито картини на принудителния търг бяха продадени за под тридесет гулдена парчето, прие смирено предложението на своя покровител да му бъдат заплатени петстотин гулдена. Тази последна негова писмена творба, с която разполагаме, ни е известна единствено в превод:

С огромна изненада приех новината за приема на „Александър“, изработен тъй майсторски. Предполагам, то е, защото в Месина няма достатъчно ценители на изкуството. Освен това Ваше благородие се оплаква както от цената, така и от платното, но ако Ваше благородие желае да върне обратно картината — на свои разноски и на свой риск — съм готов да направя нов „Александър“. Що се отнася до самото платно, в процеса на рисуване установих, че разполагам с недостатъчно материал, тъй че се наложи да го увелича, но ако картината бъде закачена на подходяща светлина, изобщо не се забелязва.

Ако Ваше благородие приеме „Александър“ в този му вид, то всичко е наред. Ако Ваше благородие не желае да задържи въпросния „Александър“, минималната цена за нов е 600 гулдена. А цената на „Омир“ е петстотин, плюс стойността на платното. Разходите по транспорта, разбира се, са за сметка на Ваше благородие.

Ако желаете да получите друга картина, бихте ли били така любезен да ми изпратите точните размери, които ще ви удовлетворят. Очаквам отговора и напътствията Ви.

Рембранд ван Рейн

В края на краищата Дон Антонио се предаде, въздъхна дълбоко, обърна очи и като се загледа безпомощно в Аристотел, рече:

— Кой би могъл да спори с безумец като този?

Аристотел отвърна поглед с неизказано съчувствие.

Руфо запази „Александър“ (какво не бихме дали днес да знаем къде се намира) и поръча „Омир“, като заплати петстотин гулдена.

Рембранд изглеждаше непревзимаем.

През 1661 завърши „Портрет на художника като апостол Павел“, където се е нарисувал с кепе като на хлебар и чете нещо, което без съмнение е факсимиле на „Уолстрийт джърнъл“.

Най-търсеният по онова време художник в Амстердам бе Говерт Флинк, починал през 1660. Редица художници бяха поканени да дарят картини за новата Тържествена зала. Рембранд не бе сред тях. Флинк получи грандиозна поръчка: дванадесет картини за централната галерия по хиляда гулдена всяка, повечето изобразяващи бунта на батавите, от които се смята, че са произлезли нидерландите, срещу римляните.

Когато Флинк почина, а картините му не бяха довършени, Общинският съвет избра Рембранд за изпълнението само на първата от тях — „Заговорът на Клавдий Цивил: Клетвата“^[194].

Година по-късно огромната картина бе отхвърлена и върната на автора.

Отидете да я видите в Стокхолм и ще разберете защо. Тя служи за всичко друго, но не и за украса. Чрез положените с мастихин охри и умбри Рембранд предлага на обществеността и посетителите на Градската зала изключително добра видимост към сляпото око на сивкавото лице на предисторическия водач, което, както свидетелства Тацит, е исторически точно.

От цялата работа Рембранд не спечели нищо освен материала. Вероятно е останал разочарован.

Картината бе внушителна, най-голямата, рисувана някога от Рембранд. Оригиналните й размери са почти шест на шест метра. За да я направи по-лесно продаваема, пък и за да използва платното — второто можем да предполагаме почти със сигурност — Рембранд лично е намалил с почти четири пети творба, която можеше да се нареди по епичност и потресаващо въздействие до „Атинската школа“ на Рафаело и да бъде призната за един от най-великите шедьоври на западната живопис.

Година по-късно той продаде гроба на Саския. Не е известно за колко.

Вероятно е останал разочарован.

Хендрике боледуваше.

През 1662, същата година, в която продаде гроба на Саския и работеше върху поръчания от Руфо „Омир“, завърши внушителния групов портрет „Настоятелите на сукнарския еснаф“, известна повече като „Портрет на синдиците от сукнарския еснаф“. Вероятно същата година е нарисувал и още един от шедьоврите на тези свои последни години, величествената и тайнствена картина „Еврейската годеница“.

„Настоятелите“ със сигурност е сред най-великите групови портрети на света. На нейния фон Леонардовата „Тайна вечеря“ чезне.

Не забравяйте, че когато говорим за велики картини, всъщност нямаме предвид нищо велико. Говорим само за картини.

Във великата Рембрандова картина „Настоятелите на сукнарския еснаф“ простичката композиция е завършена единствено чрез директния контакт между творбата и наблюдаващия я зрител, в когото са втренчени строгите лица на чиновниците. Явно не сме им приятни и искат да си вървим. Опитайте се да си представите, че в музея „Рейк“ никой не гледа тези чиновници, и тогава трудно бихме ги видели да вършат нещо друго освен работата си.

А те работят за пари.

В „Еврейската годеница“ почти всичко изглежда не на място в една картина, в която абсолютно всичко е наред.

Мъжът и жената изглеждат смешни. Нямаме представа кои са, нито пък кога точно е завършена картината, нито пък защо е наречена „Еврейската годеница“. Двамата не мислят един за друг. Никой от тях няма отношение към зрителя. Безкрайността от лакове, пластове боя и петна по десния ръкав на мъжа вероятно не би могла да бъде повторена от ничия друга ръка, освен от онази, нарисувала левия ръкав на жената и свързала двете фигури в тази изумителна амбразура от сияйни цветове. Дланта му, отпусната на гръдта й, е израз на смущаваща интимност между двама души, останали насаме. Те са потънали в мисъл в два различни свята. Засега не разполагаме със смислена интерпретация на този енигматичен паметник на живописното изкуство. Нямаме представа кои са двамата души, нито кои би трябвало да бъдат, нито какво правят там. Не знаем дори дали са женени, а и нито той, нито тя изглеждат повече евреи от мен или вас.

По-широко известна от тези две картини е незабравимият Рембрандов шедьовър „Мъж с позлатен шлем“ в Западен Берлин, който не е рисуван от Рембранд. Сега, когато знаем, че не е от Рембранд, не ни изглежда много добра картина.

През 20-те години на XX век на Рембранд са приписвани повече от седемстотин картини. До 1969 броят им спада до четиристотин. Проучвания от Уолстрийт предвиждат, че до края на настоящия век няма да остане нито един Рембранд, и интересът към книгите за най-прочутия холандски художник от седемнадесети век, от когото няма нищо запазено и който може би никога не е рисувал, ще спадне значително.

Хендрике почина през 1663 на четиридесетгодишна възраст, вероятно от холера. Бе погребана в гроб под наем. Нямаме информация какъв е бил наемът.

Малкото, с което разполагаше, завеща на Корнелия, посочвайки Рембранд за неин опекун.

Една година след смъртта й Ню Амстердам бе предаден в зората на Втората англо-нидерландска война на приближаваща армия от по-малко от двеста англичани и бе преименуван на Ню Йорк.

Бе предаден без битка от нидерландския главен секретар на Нова Нидерландия Питер Стюйвесант, който имаше дървен крак и бе фанатик, насърчаващ религиозното преследване срещу католици, евреи, англиканци и протестанти и всякакви други вероизповедания, различни от учението на строгите калвинисти там.

Той предаде Уолстрийт.

Опитайте се да си я върнете сега без битка.

По броя на местата, организациите и институциите в Ню Йорк, носещи името на Питер Стюйвесант, човек би помислил, че става въпрос за историческа фигура с повече принос от предаване на град и религиозна фанатичност.

През септември 1665 Титус навърши пълнолетие и получи 6952 гулдена, останали от наследството на майка му. Един Бог знае какво е станало с тези пари, но година след това наемът им остана неизплатен.

Титус се ожени през 1668 и се изнесе.

Титус почина.

Почина по-малко от година след като се ожени, докато Исак Нютон конструираше рефлекторния си телескоп, а холандецът Антоний ван Льовенхук, разглеждайки човешката кръв под един от поредните си микроскопи, даде първото точно описание на червените кръвни телца.

Младата му вдовица Магдалена ван Лоо скоро обвини Рембранд, че си присвоява незаконно имуществото на Титус, падащо се по закон на нея и невръстното й дете.

Последните думи, произнесени от Рембранд, които са ни известни, са казани към една прислужница:

— Налага се да изтегля спестяванията за Корнелия, за да покрия битовите ни разходи.

За щастие и на двамата той не живя още дълго.

Рембранд почина през 1669, година след Титус, на шестдесет и три годишна възраст.

Вдовицата на Титус бе погребана тринадесет дни по-късно.

От рода на Рембранд оцеляха Корнелия, на петнадесет години, и внучката му Тиция, на седем месеца.

В къщата му останаха четири незавършени творби и още двадесет и две, описани като завършени и незавършени.

Радостно е да се отбележи, че новината за смъртта му разтърси с угризения страната, която бе забравила за неговото съществуване, и че внезапното повишаване на цените на неговите творби, намерени в къщата, бе достатъчно, за да осигури прилично съществуване на дъщеря му и внучката му до края на дните им.

Но това не е вярно.

Константин Хюйгенс дори не споменава Рембрандовата смърт в многословния си дневник, в който можете да откриете бележки за смъртта на редица холандски художници, чиито имена никога повече няма да чуете.

Опекунът на Тиция внесе в съда искане срещу опекуна на Корнелия въз основа на твърдения, че Корнелия няма никакви права на собственост върху нищо от вещите на баща си.

Рембранд не притежаваше дори тази мина, която Сократ предложи на процеса си в замяна на своя живот.

Корнелия се омъжи за сина на своя опекун и се премести да живее в Батавия на остров Ява, където роди две деца, момче и момиче. Момчето кръсти Рембранд, момичето — Хендрике.

В годината, в която почина Рембранд, венецианците загубиха Крит от турците. Това бе последното им колониално владение.

Двадесет и седма глава

Че Платон наистина е ходил в Сицилия, това го знаем със сигурност от тринадесетте му писма, пет от които, а вероятно и всичките тринадесет, са фалшиви.

Гръцкият декар и писател Гален, който във втори век след Христа е живял в Рим, оставя сведения, че тамошните библиотеки вече плащат крупни суми за ръкописи на видни личности от античността, създавайки изключително добър пазар за фалшиви документи, сътворени от изкусни майстори.

Не е изключено документът, в който Гален твърди горното, да е фалшификат. Човешката алчност е ненаситна, казва Аристотел.

В Сицилия Платон не се разбираше кой знае колко добре с разхайтените, отдадени на удоволствията и страстите си гърци, сред които минаваше за човек мъдър и един вид техен спасител. Това са хора, оплакваше се по-късно в своето седмо писмо, които се хранят обилно по два пъти на ден и никога не спят сами нощем.

В Атина го вземаха на подбив заради достолепния му и надут вид и той се превърна в обичана мишена на комическите поети и на подигравчиите като Диоген, който го имаше за претенциозен, а лекциите му, според точните му думи — за „скучни и загуба на време“.

Когато Платон четял своя диалог „За душата“, отбелязва Фаворин^[195], единствен Аристотел от цялата аудитория оставал до края, а всички други ставали и си тръгвали.

Платон казва за душата, която смята за безсмъртна, че посредством преселение тя облича много тела и има числен пръв принцип. Тялото, от друга страна, има пръв принцип, който е геометричен.

Аристотел не беше сигурен, че разбира какво изобщо означава това.

Душата, казва Платон, е жизненият дъх, разпръснат във всички посоки.

Аристотел не беше сигурен, че разбира и това.

Платон казва още за душата и че се движи самостоятелно и има три части: частта на разума се намира в главата, на страстта — около сърцето, а на глада в областта на пъпа и черния дроб.

Той казва за душата повече, отколкото който и да е друг. Тя е съществувала, преди да се родим, и продължава да съществува и след като умрем^[196]. Тя е по-стара от всичко съществуващо, по-стара от самата вселена.

От центъра навън душата огражда тялото от всички страни в кръг, съставена е от елементи и бидейки разделена на равни интервали, оформя два кръга, които се докосват на две места, а с вътрешния кръг, който е разсечен шест пъти, прави всичко на всичко седем кръга.

Вътрешният кръг на душата се движи по диагонала наляво, а другият, външният кръг, се движи настрани вдясно. Така единият е по-висш от другия, тъй като е самостоятелен, докато вътрешният кръг е разделен. Първият е кръгът на Аза, вторият — на Другия, с което искал да каже, уточнява Платон, че движението на душата представлява движението на вселената заедно с въртенето на планетите.

Докато Платон говореше за душата, Аристотел често си мислеше за накити и момичета.

За двата универсални принципа на Бога и съществуващото, Платон твърдеше, че съществуващото няма форма и е безгранично, че от него възникват съставни субстанции и че някога било в безпорядък, но тъй като Бог предпочитал реда пред безредието, го събрал в едно цяло. Това съществуващо, продължава Платон, било превърнато в четирите стихии огън, вода, въздух и земя, от които се образува светът и всички неща.

Сред тези четири стихии единствена земята, твърди Платон, не подлежи на промени, и то само поради особеностите на съставящите я триъгълници.

При останалите три стихии използваните геометрични фигури са хомогенни, разностранният триъгълник, от който произтичат всички, е един и същ. Докато за земята е използван триъгълник със странна форма. Стихията на огъня е пирамида, на въздуха октаедър, на водата икосаедър, а на земята — куб. Следователно земята никога не се е превръщала в другите три стихии, нито пък те в нея.

Всичко бе геометрично.

Аристотел често оставаше без думи.

Платон бе първият, въвел аргументация чрез въпроси и отговори, първият, обяснил метода на решаване на задачи чрез анализ, първият, използвал термините „антиподи“, „елемент“, „диалектика“, „качество“, „дълго число“, „повърхнина“, а също и „божествено прозрение“ във философски спорове, и първият, изучавал значението на граматиката.

Платоновата вяра в превъзходството на чистата, мисъл пред индуктивните доводи му помогна да погълне самозалъгващия се Орфизъм в разсъжденията си върху безсмъртието на душата и несменяемия свят на идеите и духа.

Орфизмът произхожда от мита за Орфей, един от няколкото предхристиянски легенди за възкресението, открити в гръцката митология, като разказите за Персефона и Адонис са другите.

Разбира се, Орфей никога не е съществувал.

Орфиците поддържат тезата, че има душа, че тя е с божествена същност и че е затворена в телата ни, които се опитват да я осквернят и поради това са недостойни за нея.

Борбата на живота е да пази душата чиста в този свят, за да наследи блаженството в следващия. След смъртта, казват орфиците, чистите отиват във вечното блаженство, неизлечимо покварените във вечното страдание, а останалите изстрадват пречистващи мъки, изкупвайки всеки грях по десет пъти, докато дойде моментът да се превъплътят и да се родят отново.

Бяха вегетарианци.

Платон възприема доста от това и неговата теория на идеите с въвеждането на термина духовен живот и с настояването за първенство на духовния живот над телесния вероятно може да се приеме за най-важния принос, правен някога към философията на религията.

Това не означава кой знае какво.

За Платон се говори, че посредством своя идеализъм, чрез усещането си за един непроменяем реален свят зад видимия свят на сетивата и чрез концепцията си за Бог и отнасянето на религията към морала е оказал огромно влияние върху Цицерон, Квинтилиан, Свети Августин, Спенсър, Едисон, Колридж, Шели и Уърдсуърт.

За всичко това може да му бъде простено.

Като млад Платон пишеше любовни поеми, посветени на млади мъже и жени. Бяха ужасни.

Написа също и пиеса, която имаше намерение да представи на градското състезание, но след като се запозна със Сократ, я хвърли в огъня. Толкова се страхуваше от нежните въздействия на музиката, че ограничи представянето й и в двете си държави затвори, които обяви за идеални.

Това, че е имал чувство за хумор, доказва фактът, че се е шегувал неведнъж със Сократ. В „Законите“ му няма ни Сократ, ни шеги.

Учителят Платон дефинира човека като животно — двуного и без козина, и получава овации за това си цветущо описание.

Диоген оскуба едно пиле и го занесе на следващата Платонова лекция с думите:

— Ето това е Платоновият човек.

От Диоген Лаерций научаваме, че Сократ, като чул, че Платон чете „Лизис“, възкликнал:

— Господи, какви лъжи сипе този младеж по мой адрес!

За системите на управление Платон научава рано онова, с което ние се запознаваме по-късно: Всички рано или късно стават недостатъчни. Затова измисли своя. Отвратителна.

Платоновата „Държава“, творбата, в която, разбира се, Сократ е основен персонаж от първата до последната страница, е литературно описание в диалогична форма, предаваща разговор, разположен върху близо четиристотин страници, който уж се бил случил в една вечер на 421 г. пр.н.е., приблизително петдесет години преди излизането на книгата, когато Платон е бил едва седемгодишен.

Неговата идеална държава е комунистическа страна, в която фашизирани стражи поддържат реда за управляващия елит от философи, въпреки че всички философи, познати нему и на приятелите му, съгласяваха се те, бяха или безскрупулни измамници, или заклеймени от останалата част на света като безполезни.

В тази идеална държава материалните блага и жените са описани като обществена собственост и се ползват общо. Децата биват отделяни от майките си още при раждането си и биват отглеждани в комунални групи, така че нито една майка в този идеален свят да не знае кое е родното й чедо и никой баща да не е сигурен, че е бащата.

Платон отделяше на жените повече мисли от Аристотел и вярваше, че биха могли да получават същите задължения и образование като мъжете.

— Това означава ли да ги пускаме се бият голи на тепиха? — пита неговият Сократ. — Отначало е възможно да изглежда смущаващо, особено ако видиш старица да влиза в бой със старец. Но вероятно постепенно ще свикнем.

Платон присъстваше на процеса. Или поне в Платоновата „Апология“ Платоновият Сократ твърди, че Платон е бил там. И ако е излъгал, съществуват негови литературни съперници, които биха могли да го изобличат.

Не е възможно да бъдат оценени твърде високо съперническите чувства, които могат да се породят между двама гръцки философи, между надарен учител и неговия надарен ученик.

Лесно е да се опише насладата, с която Аристотел отбелязва в началото на своята „Никомахова етика“, че колкото и да му е скъп Платон, обича повече истината.

Или връхлетялото го отчаяние, когато научи, че влиянието на Платон върху следващите поколения е по-голямо от неговото.

Аристотел е известен като бащата на логиката, психологията, политическите науки, литературната критика, физиката, биологията и други естествени науки, естетиката, епистемологията, космологията, метафизиката и научното изучаване на езика и има какво да каже по въпросите на етиката повече от всеки друг.

Очевидно Платон се радва на повече заслуги.

Християнските отци на средните векове, пише Хамилтън^[197], твърдят, че в първото изречение на Платоновия „Тимей“ има предизвестие за Троицата. Първото изречение, произнесено от Сократ, гласи следното:

— Един, двама, трима, но къде, скъпи ми Тимее, е четвъртият от онези, които вчера бяха мои гости, а днес ще ме забавляват?

На процеса Платон дочува Сократ, след като е признат за виновен и му е предоставена последна възможност да пледира пред съда за по-малка присъда от смъртно наказание, да казва:

— Защо да го правя^[198]?

След като не знае дали смъртта е нещо добро или лошо, той не се страхува от нея. И при положение че е убеден, че никога не е вършил зло никому, то определено не би направил и на самия себе си, като предложи някакво наказание, което със сигурност ще бъде лошо.

— Може би затвор?

Защо да живее в затвор и да бъде роб на тъмничарите — на Единадесетте?

— А може би е редно наказанието ми да е Глоба и да остана в затвора, додето не я изплатя?

Това би било същото, тъй като с пари в някакви значителни количества той не разполагаше, тоест пак щеше да му се наложи да лежи в затвора. Ако, от друга страна, разполага с пари, язвително вметна той, може би трябва да предложи глоба, каквато би могъл да си позволи да плати, и в такъв случай да не бъде много по-зле относно престъплението, в извършването на което е признат за виновен.

— Или може би изгнаничество?

Това вероятно би било най-радушно приетото наказание и именно него очакваха да предложи.

Но той не би допуснал да им се размине толкова лесно.

Не искаше да отива където и да било.

— Наистина би трябвало да съм заслепен от отчаяна любов към живота, ако съм си изгубил ума дотолкова, та да смятам, че щом вие, моите съграждани, не можете да понасяте словата и думите ми и те ви се струват тъй ужасни и противни, че не искате повече да ги чувате, чужди хора ще ме изтърпят. Не, наистина, атиняни, това не е много вероятно. И какъв би бил този живот за мен, на моята възраст, да се скитам от град на град, да сменям непрестанно мястото на изгнаничеството си и непрестанно да бъда прогонван? Защото съм почти сигурен, че където и да отида, на едно място или друго, младежите ще се тълпят да разговарят с мен. Ако ги отблъсна, бащите им ще ме изгонят по тяхно настояване. Ако пък говоря с тях, ще го направят по свое желание, както вие сега искате да сторите.

Нима не може просто да си държи езика зад зъбите, когато отиде на друго място.

Не, не може.

— Да, знам, че вероятно ще ми е доста трудно да ви накарам да ме разберете. Понеже ако ви кажа, че това би било неподчинение на Бога и че поради тази причина не мога да си държа езика зад зъбите, няма да ми повярвате, че говоря сериозно. Ако пък отново кажа, че да говориш ежедневно за добродетелта и за онези неща, за които сте ме чували да разпитвам себе си и другите, е най-голямата добродетел на човека, и ако твърдя пред вас, че неизследваният живот не си струва да се живее — тогава е още по-малко вероятно да ми повярвате. И въпреки това всичко, което казвам, е истина, макар да ми е трудно да ви убедя.

Беше обикалял града, разпитвайки хората, с надеждата да открие човек по-мъдър от него самия. Мислеше си, че няма да му отнеме много време, понеже знаеше, че самият той не притежава мъдрост, била тя малка или голяма.

— И мога да се закълна пред вас, атиняни, кълна се в кучето! Понеже трябва да ви кажа истината — мисията ми постигна следното: установих, че хората с най-добро име са най-глупави от всички; и че по-малко уважаваните са и по-мъдри, и по-добри.

Най-напред Сократ отиде при човек, който се славеше като мъдрец. Политик, чието име не пожела да каже. През цялото време не можеше да избяга от мисълта, че този човек всъщност изобщо не е мъдър, макар мнозина да смятат противното. И макар самият този човек да се смяташе дори за по-мъдър, отколкото го мислеха другите.

— И така аз си тръгнах, като казах на себе си: е, макар да не предполагам, че който и да е от нас знае нещо наистина прекрасно и добро, аз съм по-добре от него, понеже той не знае нищо и мисли, че знае, докато аз нито знам, нито си мисля, че знам!

След това отиде при друг човек, с още по-големи претенции за мъдрост. Стигна до същото заключение.

— При което си спечелих още един враг.

Политиците ненавиждаха да им казва, че не могат да говорят достатъчно мъдро за политиката, която пропагандират.

Талантливите поети също не можеха да говорят достатъчно добре за най-добрите си неща, нито пък да обясняват източника на вдъхновението си.

— Показвам им някои от най-изкусните редове в собствените им произведения и ги питам какво са искали да кажат, като си мисля, че може би ще ме научат на нещо. И знаете ли какво става? Едва ли има някой от тук присъстващите, който да не съумее да се изрази по-добре за творчеството на тези поети, отколкото те самите.

Но понеже те бяха известни като поети, вярваха, че са най-мъдри в неща, в които ни най-малко не са.

Занаятчиите, с които говореше Сократ, страдаха от същия недостиг на интелигентност, засенчващ добродетелите им. Наистина те знаеха много неща, които той не знаеше, и в това отношение те със сигурност бяха по-мъдри от него. Но дори добрите занаятчии изпадаха в същата грешка като поетите — понеже бяха добри в работата си и имаха познания в една област, вярваха, че имат познания във всякакви висши материи, и бяха убедени, че знаят неща, надвишаващи далеч възможностите им.

А Сократ смяташе себе си за по-добър от всички тях в едно-единствено нещо: знаеше, че нищо не знае.

— И тези мои изследвания ми спечелиха много врагове от най-лош и най-опасен вид, и станаха повод за множество лъжливи обвинения. Понеже слушателите ми винаги си представят, че самият аз притежавам мъдростта, която не откривам у другите.

Докато неговата мъдрост се състоеше в това да знае, че мъдростта му не струва и че единствен Бог е мъдър.

Каква би била според него справедливата му присъда?

— Очевидно тази, която заслужавам — отвърна той. — Какво трябва да се направи е човек, който никога не е могъл да води спокоен и тих живот и се е отнасял с пълно пренебрежение към нещата, които вълнуват повечето хора: богатство и уютен дом, и семейни интереси, и военна служба, и речи в Народното събрание, и съдийски постове, и политически заговори, и тайни политически организации? Като си помисля, че наистина съм бил прекалено честен, за да мога да бъда политик и да оцелея, не се полъгах да отида там, където не бих бил полезен нито за себе си, нито за вас, а се заех с един по-самотен живот, като се опитвах да накарам всеки от вас да се вгледа в себе си и да открие добродетелта и мъдростта у себе си, преди да гони личните си интереси, да се вгледа в характера на държавата ни, преди да тръгне да гони интересите й. Какво би трябвало да се направи с такъв човек, след като именно такъв човек съм аз? Без съмнение нещо добро, о, атиняни, ако предложеното наказание трябва да отговаря на това, което заслужавам, а доброто би трябвало да отговаря на състоянието ми. Е, каква да е подходящата награда за един беден човек, който се явява ваш благодетел и който иска да запази свободата си, за да може да продължи да ви напътства?

Няма нищо по-подходящо за такъв човек, рече им той, от това да спечели издръжка от града в прилични размери, която обикновено се присъжда на победителите в Олимпия^[199]. Именно това предлага той, като смята, че свободната издръжка, присъдена като награда в Пританеума^[200], е нещо, което заслужава много повече от гражданина, спечелил тази награда в надбягванията с коне или колесници на Олимпийските игри^[201].

— Аз имам по-голяма необходимост от това. В нужда съм, а той има достатъчно. Освен това той само се прави на щастлив. Докато аз съм.

По-преди им го каза право в очите:

— О, атиняни, казвам ви, направете каквото желае Анит или не правете каквото желае Анит, или ме оправдайте, или не; но каквото и да сторите, разберете, че нямам намерение да се променям, па дори да се наложи да умра стотици пъти. Атиняни! Не ме прекъсвайте, а ме чуйте! Мислех, че сме се разбрали да ме изслушате докрай. Имам да ви казвам още нещо, което вероятно ще ви накара да избухнете, но смятам, че за самите вас ще е добре да ме чуете. Искам да знаете, че ако убиете човек като мен, ще причините на себе си повече зло, отколкото на мен.

Накрая склони да плати глоба от една мина, която смяташе, че може да си позволи.

И добави:

— Но моите приятели тук Платон, Критон, Критобул и Аполодор искат да река тридесет мини, които самите те ще заплатят, така че нека наказанието бъде тридесет мини, за която сума те са готови да гарантират пред вас.

Това очевидно нямаше нищо общо с унизителната молба за снизходителност, която безучастните петстотин съдебни заседатели очакваха да чуят и която вероятно щяха да бъдат склонни да удовлетворят.

Бе признат за виновен с мнозинство от двеста и осемдесет срещу двеста двадесет и един гласа. Преместване на тридесет гласа, отбеляза Сократ, би променило нещата.

Изненадан бил само от малката разлика, призна той. Понеже не е извършил никакво престъпление, без страх продължи да се шегува той, бил сигурен, че гласовете „за“ ще бъдат много повече.

При гласуването на смъртната му присъда те наистина бяха повече: триста и шестдесет срещу сто четиридесет и един.

Осемдесет от съдебните заседатели бяха гласували да бъде осъден на смърт за престъпления, които не бяха убедени, че е извършил.

Двадесет и осма глава

Мнозинството, гласувало за смъртната присъда на Сократ, не се отнесе благосклонно към пледоарията на табака Асклепий на неговия процес месец по-късно. Вотът на атинянина е една от неговите безценни свободи, гълчеше Анит на предварителното следствие.

Асклепий на два пъти загуби своя вот, като се оказа в малцинството, гласувайки за реабилитирането на престъпник, когото болшинството от неговите съграждани призна за виновен и след това прати на екзекуция.

Доколкото Асклепий можеше да прецени, нищо на процеса не потвърждаваше, че Сократ е виновен в кое да е от престъпленията, в които го обвиняваха.

И какво от това? Анит щеше да ги изпепели с поглед. Важното беше, че повечето хора го смятаха за виновен, искаха да бъде виновен и го признаха за виновен. Докато Асклепий не. Тук ставаше въпрос за целостта на системата, а не за живота на един седемдесетгодишен човек.

И системата надделя.

Асклепий призна под клетва, че никога не е заемал на Сократ нито петел, нито каквато и да била друга домашна птица. Нито пък му е осигурявал стоки и услуги на подобна стойност.

Да поддържа тезата за невинността си, при положение че съществуват толкова много доказателства за обратното — за обвинителите му това бе доказателство за нежеланието му да признае вината си.

Защо Сократ ще твърди, че дължи петел на Асклепий, ако не е така?

— Може би — колебливо се осмели да предположи Асклепий — е имал предвид бога на медицината и е говорил за жертвоприношение.

Самият заподозрян май не вярваше много-много на това.

— Възможно ли е да се е шегувал? — неубедително запита той.

— След като е изпил отровата?!

Табакът се оказа в задънена улица.

Мержелееше му се, че на процеса Сократ бе казал, че не се страхува от смъртта, и следователно не е изключено да се е шегувал. Никой друг не помнеше подобно нещо.

Нищо не бе документирано.

Платон още не бе написал своята „Апология“.

Съществуват данни, че Платон и останалите, за които се знае, че са били от обкръжението на Сократ, веднага след екзекуцията благоразумно са се оттеглили за известно време от Атина. Вероятно поради страх от кървава разправа.

Асклепий обаче бе останал, предизвиквайки любопитство с безучастието си. Сякаш не неговото име споменаваше в предсмъртните си думи един затворник.

Асклепий отвърна, че след като не е сторил нищо лошо, е приел за даденост, че няма от какво да се страхува.

В Атина имаше престъпни типове, които вършеха престъпления всеки ден и бяха убедени, че няма да бъдат подведени под отговорност.

Какво право има един невинен да мисли, че е защитен от закона?

Исканата присъда бе смърт.

Двадесет и девета глава

Платон живя още петдесет години. Написа книгите си. Основа Академията си. И постепенно изостави надеждата, че хората и обществата един ден ще станат по-добри.

Всички съществуващи общества са управлявани погрешно, отбеляза той в своето Седмо писмо — ако това Седмо писмо наистина е написано от него. Ако не е, значи е дело на някой, който е усвоил умението да пише като Платон.

Всички държави, твърди Платон, са ръководени от егоистичните интереси на управляващата класа. И поради тази причина реформата на съществуващите институции е не по-лека от установяването на нови такива.

Убеден, че познанието е добродетел и че цялото познание е вродено на всички хора и може да бъде извадено на повърхността, стига да бъде потърсено достатъчно упорито, той въплъти вярата си във възможността за изграждане на идеално общество в идеята за „добродетелния тиранин“ — човек с абсолютна власт и достатъчно алтруистичен, за да стане неговия деспот философ. Три пъти ходи в Сицилия^[202], самозалъгвайки се, че го е открил.

Говори се, че при първото посещение на Платон в Сиракуза тамошният тиранин се двоумял дали да заповяда да го екзекутират, или да го продаде в робство. Накрая се спрял на второто. Мълвата гласи още, че философът бил освободен благодарение на щастливо съвпадение от типа на аристотеловско драматическо разпознаване от изключително ниска класа и чрез щедър откуп, от благодетел, решил да заплати за него.

Втория път почина бащата и на трона се възкачи синът — Дионисий II. А Платон си намери могъщ покровител в лицето на чичото на новия владетел, който обаче бе пратен в изгнание по подозрения, че се опитва да внедри философа в царския двор с цел да напълни главата на младия владетел с философия и така чичото да отмъкне короната.

При третото си пътуване до Сицилия Платон бе вече на възраст и откликна на поканата, въпреки че разумът му подсказваше обратното. Озова се под домашен арест, продължил месеци, и бе пуснат едва след настоятелни ходатайства и протекции от страна на интелектуалци от други части на острова.

Завърнал се у дома, пише Диоген Лаерций, Платон веднъж завинаги заряза политиката, макар в творчеството му да се забелязва траен интерес към мерките и институциите на властта.

Роден по време на осемдесет и осмата Олимпиада, на седмия ден от месец Таргелион^[203], по онова време философът наближаваше седемдесетте.

Обясни провалите си в Сиракуза с твърдението, че няма закони, които могат да приведат в ред град, в който „хората не намират нищо нередно в това пропилеят цялото си имущество заради прекомерен разкош и смятат за свое задължение да проявяват мързел във всичко друго, освен в яденето и пиенето и в изтощителните развратни занимания.“^[204]

За капак на цялата му покруса дойде фактът, че сваленият от трона и пратен в изгнание Дионисий II, който вече се смяташе за експерт по философия, публикува книга с тълкувания и обяснения върху Платоновата.

Именно в саркастичен отговор на това извращение Платон изненадващо заявява в своето Седмо писмо, че нито е правил, нито има намерение да прави писмено изложение на собствените си доктрини, превърнали се в смисъл на живота му. Освен ако, разбира се, това Седмо писмо наистина не е написано от него. В който случай е възможно кракът му изобщо да не е стъпвал в Сицилия.

Неговият тип познание, пише той, не можело да се предава с думи, а се възпламенявало внезапно в нечия душа, подобно пламъче на вярата, прехвръкнало към нея като искра от друга душа.

Странно изявление за човек, който е преподавал чрез думи до последния си миг.

Почина след сватбено тържество. Не от преяждане.

Има хора, които съжаляват, че не е живял достатъчно, та да довърши „Законите“ си и да пренапише за яснота и разбираемост онези многословни инструкции на възрастния атински странник към двамата слушатели относно идеалната държава, в която единствената свобода е свободата да се подчиняваш и в която на самия Платон би било забранено да каже същото това нещо, както и споделени попреди мисли.

Цялата власт в това ново общество, описано в „Законите“, ще бъде предадена в ръцете на възрастните, казва вече възрастният Платон, понеже те са консервативни.

Ще има роби.

Населението ще е разделено на дванадесет племена, всяко от които състоящо се от по четири класи. И също както в древна Солонова Атина, класите ще са детерминирани според имотното състояние на членовете им. Прекомерно богатство няма да се допуска, гоненето на печалби ще е забранено, пестеливостта и търговията също. И въпреки това управляващият Сенат ще се състои единствено от мъже от дванадесетте племена, обезпечени с имот и обществено положение.

Платон отхвърля богатството и дава властта в ръцете на богатите.

И ето ти я пак класическата гръцка олигархия, която триумфално крачи напред — независимо как ще я наречеш. Аристотел вероятно е първият, регистрирал в писмен вид твърдението, че имотността е главното средство за постигане на политическа власт във всяко обществено устройство. От което следва, твърди той в „Политиката“ си, че даването на допълнителни привилегии на неуправляващите безимотни граждани не помага много за укрепването на тяхната власт, но е полезно, за да бъдат те доволни.

Гласуването е една от онези допълнителни привилегии, които едва ли някога са имали особено влияние върху обществената политика или преразпределението на материалните блага или политическата власт.

Корнелиус Вандербилт^[205], когото някои биографични справочници все още — архаично — наричат американски капиталист от деветнадесети век, казва следното: „Закон ли? К’во ме е еня законът? Нали си имам власт?“ Без по-високо образование, Корнелиус Вандербилт успява да формулира на прост английски принципа на политическата наука, известен навсякъде по света като Първи закон на Вандербилт за властта.

Днес в Америка няма капиталисти: вече всички са индустриалци, дребни бизнесмени, предприемачи, финансисти, промоутъри и филантропи.

Никой не си спомня името на онази преуспяла американска фамилия, чиято финансова династия тръгна от продажбата на развалено месо на правителството по време на Гражданската война. Или пък на човека, продавал заразени с дребна шарка одеяла на американските индианци. Или на другите двама, давали на говедата си да лижат сол, а после да пият вода, преди да ги качат на кантара на пазара за месо в Ню Йорк. Запомнили сме обаче името на човека, финансирал продажбата на бракувани оръжия за Обединената армия: Джей Пи Морган^[206].

Днес подобни смели бизнес решения се взимат от стабилни във финансово отношение корпорации.

Морските държави са нестабилни и отдадени на преследването на печалби, казва Платон и добавя, че градовете, изхранвани от търговци и продавачи, се отнасят с недоверие и не особено приятелски чувства както към други нации, така и към собствените си съграждани.

След Втората световна война, през 1947, Министерството на войната на САЩ — институция, съществуваща в американското правителство от 1789 — бе разтурено и постепенно преобразувано в Министерство на отбраната; Военният секретар бе преименуван в секретар по отбраната.

От тогава до днес Съединените американски щати никога не са били застрашавани от война. Само от отбрана.

Единственото, което може да постигне град, въоръжил се срещу съседа си, казва Платон, е да всее страх у него, да го принуди да се въоръжи, за да осигури собствената си отбрана и по този начин да превърне в реалност угрозата, от която се страхува, или пък да не допусне да се започне тази безкрайна оръжейна надпревара, която твърде вероятно ще доведе до войната, която първоначално се е опитвал да избегне.

Не друг, а Уилям Хенри Вандербилт, синът на Корнелиус, положи през 1882 основата на изучаването на политическите науки като академична дисциплина със сентенцията, известна като Втори закон на Вандербилт за властта:

„Проклето да е обществото!“

В тоталитарни страни като Китай и Русия обществото страда от законите, надзора, полицията и терора.

В индустриалните демокрации от проявеното към него незачитане.

И фаворизация.

В Платоновите „Закони“, търсещи лек за всички страдания, има рецепти за онези, които ги спазват, и рецепти за наказание на онези, които ги пренебрегват.

— Имаш ниско мнение за хората — отбелязва един от слушателите му.

Човешките дела едва ли заслужават задълбочено обмисляне, казва Платоновият Атински странник, чиято състояща се от двама души аудитория почти не може да се включи във всичките дванадесет книги лъкатушещи обяснения, изпълнени с антипатия и злоба.

В сравнение с онзи Платон от „Законите“ Джонатан Суифт е Дядо Коледа.

Човешките дела може да не заслужават Платоновото внимание, но сред видовете религиозни престъпници той отделя като заслужаващи жестоко наказание онези, които вярват — подобно на Аристотел в своята „Метафизика“ — че боговете не се занимават с човешки дела.

Онзи Платон от „Законите“ е по-жесток от съдиите, осъдили Сократ на смърт за незачитане на боговете и по-късно отправили същото обвинение към Аристотел.

Всеки, който изучава Омир или други творби, в които боговете невинаги са представени като справедливи, морални и доброжелателни към хората и един към друг, подлежи на пет години затвор при първо нарушение. При второ го грози смърт без право на погребване.

Хезиод и Омир, казва Платон, говорят лъжи от най-долен вид. Той не уточнява кой говори лъжи от по-добър вид.

Всички деца ще бъдат обучавани по един и същ начин: ако играят еднакви игри по еднакви правила в еднакви условия и извличат удоволствие от еднакви играчки, като пораснат, те ще си приличат, няма да ги влекат нововъведенията и няма да искат да променят законите и обичаите на страната си.

На фестивали ще участват три хора — един от деца, един от младежи и един от мъже от тридесет до шестдесет години. Всички те ще припяват един и същ рефрен: „Добродетелта и щастието вървят ръка за ръка.“

Естествено, законът ще стои над всичко. Стражите ще бъдат наблюдавани от Наблюдатели, които от своя страна ще бъдат следени от Нощен съвет. А всички управници ще са само служители на закона, който е съвършен и неизменяем.

Платон продължаваше да мисли за жените повече от Аристотел. Вярваше, че те могат да получат същото образование като мъжете, за да престанат да бъдат безсмисленото бреме, което винаги са били.

Гражданите ще наброяват пет хиляди и четиридесет човека.

Общественото устройство, което предлага, няма да е най-доброто от всички, с известно чувство на наранено честолюбие и раздразнение в гласа признава Платоновият Атински странник. Най-доброто — комунизмът от неговата по-раншна „Държава“ — бе изоставено като неподходящо за гражданите, които той би искал да отгледа.

Неговите граждани няма да бъдат достатъчно добри за неговия комунизъм от „Държавата“.

Този път мъжете ще имат собствени жени и деца и на всички мъже ще бъдат раздадени по равни парцели общинска земя.

Лявата ръка ще бъде тренирана, за да е равностойна на дясната.

На децата няма да се позволява да ходят през първите три години от живота им, за да се предпазят крехките им кости от деформация, причинена от преждевременното им използване. Те обаче ще бъдат носени непрестанно от бавачки, понеже движението има магически способности, полезни за кондицията на човека.

Движението също така в еднаква степен е полезно и за душата, твърди Платоновият Атински странник, понеже успокоява страховете и насърчава смелостта и жизнерадостта.

Лихварството и зестрите ще са забранени.

И всеки глава на семейство, който пренебрегва домашните си и си пилее времето в търсене на печалба, ще бъде вкаран в затвора за една година първия път, за две години втория и т.н.

Тази държава ще бъде задължително добродетелна, но не богата, защото не е възможно да се постигнат и двете едновременно.

Градовете, построени по този образец, ще бъдат разположени далеч от брега, за да се избягнат вносно-износните операции на ненужни продукти, заплашващи държавата с приток на злато и сребро, което винаги е фатално за благородните и скромни жизнени навици.

Търговията на едро — тази достойна за презрение, но неизбежна практика на закупуване на продукти на една цена и препродаването им на по-висока, взимайки за тях по един унизителен начин, тъй да се рече, нереално повече пари — ще бъде забранена за външни граждани и постоянно пребиваващи чужденци. А всеки, успял да се справи по-добре с правенето на пари и натрупал богатство, няма да бъде толериран от останалите.

В своята „Държава“ Платон вече бе отбелязал, че с бизнес обикновено се занимават онези хора, които не притежават особена физическа сила и следователно няма какво друго да правят.

Подобно на движението, числата също притежават свещени метафизични качества и всички пропорции и съотношения, изброени от него, ще останат непокътнати. Не бива да се допуска броят на неговите пет хиляди и четиридесет граждани да се намалява или увеличава. Той предлага повече начини, отколкото ни се иска да знаем, за фиксиране на населението върху точния брой от пет хиляди и четиридесет души.

Хората ще стават рано и по цял ден ще са ангажирани, понеже спящият човек е все едно мъртъв и природата ни е доказала, че не се нуждаем от толкова сън, колкото обичаме да получаваме.

Аристотел, прелиствайки нередактираното и непреработено литературно наследство на своя учител, откри повече закони, касаещи търговията и пазарите, отколкото можеше да запомни. Имаше закони дори за въвеждането на нови закони, регулиращи търговията, парите и печалбите.

Гладът, жаждата и сексуалните удоволствия — трите вродени човешки желания и необходимости — са нездрави страсти, продължи да чете Аристотел с колеблива недоверчивост; и Платон възнамеряваше да ги държи под контрол с помощта на трите най-велики сили, влияещи на човешкото поведение — страх, закони и убеждение.

Животът в неговата държава трябва да е добър, а не да носи удоволствие.

Емиграция ще се позволява единствено при нужда от изселване, когато населението е надхвърлило ограничителната бройка от пет хиляди и четиридесет души. Никой жител под четиридесетгодишна възраст няма да може да пътува в чужбина и никой над четиридесет няма да има право да напуска държавата като частно лице.

Ще има три затвора: един близо до пазара, за престъпници от средна класа; друг до заседателната зала на представителите на Нощния съвет, работещ само нощно време; и трети в центъра на държавата, във възможно най-дивото и самотно място.

Мирът е по-добър от войната, твърди Платон, а договарянето по-добро от завоеванието. Но той ще въоръжи своята държава по същия онзи начин, чрез който се стига до сигурно всяване на страх у съседите, принуждаващо ги да се въоръжат за война.

Мъжете ще бъдат обучавани във военни умения непрестанно, и то не само по време на война, но и в мирни години. Всеки месец за не по-малко от един ден държавата ще провежда маршировки, независимо от атмосферните условия, в пек и мраз. В тях ще участва цялото население — мъже, жени и деца.

Никой, ненавършил петдесет години, няма да може да държи възхвални слова или да критикува на обществени церемонии и никой никога няма да има право да пее неофициални песни.

В Платоновите „Закони“ душата задължително ще се почита като най-божествения елемент на човешката природа.

Просещи жреци, които предлагат срещу заплащане да ходатайстват пред боговете за спечелване на Божествено предразположение и да извикат мъртвите от царството на Хадес, ще бъдат хвърлени в затвора до живот. Никога повече няма да могат да се видят с другарите си, а когато умрат, труповете им ще бъдат хвърлени отвъд държавните граници, без да бъдат погребани.

Такива бяха заключителните думи на зрелите произведения на този еретичен гръцки философ, осигурил философска обосновка на западните религии, неразполагали с такава преди него и ненамерили по-подходяща след него. И чиято омраза към човечеството няма равна на себе си.

— Неизлечимото зло в човешката природа превръща работата на законодателите в тъжна необходимост — твърди Платон.

За неизлечимото зло в природата на законодателите той не предписва ефикасно лекарство.

Богати приятели на Солон се възползваха от вътрешна информация с цел лична изгода.

Известно е, че Делфийският оракул е взимал подкупи.

Тридесета глава

Всъщност Аристотел бе почти сигурен, че Александър вероятно няма много общо с убийството на баща си. За майката, Олимпиада, не можеше да бъде категоричен.

В паузата между двамата отпорът на идеята Александър да заеме престола не устоя дълго.

Отне му едва няколко дни — със стабилна помощ от страна на майка му — за да реализира нужните убийства и екзекуции на благородници, противопоставящи се на идеята той да се възкачи на бащиния трон. И още няколко месеца, за да потуши бунтовете в онези гръцки градове, които с неохота — отпърво — приемаха идеята за продължаване на македонската хегемония.

Самата Олимпиада се зае лично с най-сериозния му конкурент — невръстния син на най-новата млада любимка на Филип — Клеопатра (да не се бърка с известната сластолюбка от делтата на Нил, която триста години по-късно стана любовница първо на Юлий Цезар, а после и на Марк Антоний). Олимпиада уби детето в скута на майка му. След което принуди младата кралица да се обеси.

Името Клеопатра е гръцко и достатъчно древно в елинската памет, за да се появи у Омир, а също и в легендата за Язон и Аргонавтите, и достатъчно традиционно в македонската култура, за да просъществува в Египет през всичките поколения на първия Птолемей, Александровия приятел и военачалник, и да достигне до Клеопатра VII — въпросната любовница на Цезар и Антоний.

Погрешно е да се мисли за която и да е Клеопатра, че е друго освен гъркиня.

В съгласие с египетската традиция, Клеопатрите имаха навика да се омъжват за братята си, приемащи името и ролята на Птолемей, след което младоженците обикновено незабавно се залавяха за работа — да си изтрепят един другиму децата, да посегнат един на друг, на общите си деца, а също и на родителите си.

След смъртта на брат си овдовялата Клеопатра II остана със син от него. Омъжи се за друг свой брат, Птолемей VIII, след обещанието му да управлява наравно с момчето и да осигурява защита на него и майка му. Птолемей уби момчето в деня на сватбата си.

След това на свой ред се ожени за дъщерята на жена си — Клеопатра III, негова племенница, към която изпитваше огромно влечение в този кръвосмесителен ménage à trois^[207].

Когато Клеопатра II се противопостави на това и обяви първородния си син от него за цар, бащата уби сина си, разчлени трупа му и изпрати на майката главата и ръцете.

Най-накрая се помириха.

Клеопатра III наследи трона по всеобщо съгласие и бе убита от един от синовете си, който искаше да й го отнеме.

Една Клеопатра Теа уби един от синовете си, когато установи, че той е неподатлив на опитите й да го държи под контрол, и бе отровена от друг свой син, докато се готвеше да го отрови.

Законните наследници на този род свършиха с Клеопатра Береника и Птолемей XI. Той уби Клеопатра Береника и на свой ред бе убит от александрийците.

На трона се възкачи един незаконен син, Птолемей XII, чиито синове се наричаха Птолемей XIII и Птолемей XIV и чиято дъщеря бе Клеопатра VII, същата Клеопатра, която познаваме от Плутарх и Шекспир, понесена на своята баржа като връз полиран трон.

Когато на сцената се появи Цезар, тя бе омъжена за един от братята си, убит в междуособната война между двамата, а щом Цезар си отиде, тя се омъжи за другия брат, с чието убийство вече се бе заела, когато дойде Антоний.

Ето как наследниците на Птолемеите задържаха властта в семейството.

Майката на Александър открито парадираше с версията, че синът й Александър не е потомък на македонския цар Филип, а на мъж доста по-знаменит: твърдеше, че бил незаконен син на великия бог Зевс, който дошъл в леглото й преобразен като змия. Олимпиада злобно се хвалеше, че Филип е изгубил зрението на едното си око, докато надзъртал през ключалката да види как жена му се съвкупява с бога.

Аристотел не й вярваше.

Александър й вярваше.

Търканията между баща и син станаха по-сериозни, след като Филип отстрани Олимпиада и това доведе до пречки в наследяването на трона.

Те често се караха по време на разгулните пиянски пиршества, обичайни за двора в Пела. На тържеството по случай сватбата на Филип и Клеопатра Александър реагира войнствено на една наздравица, вдигната от чичото на булката. Разяреният Филип се затътрузи, клатушкайки се към сина си с изваден меч, спъна се в острието и се строполи на пода.

Александър се изсмя:

— Ето, вижте — подигравателно погледна той баща си — как човекът, който се готви да прекоси цяла Европа и да завладее Азия, не може да прекоси една стая.

Александър бе на деветнадесет.

Докато стане на двадесет и две, вече бе потушавал бунтове на север чак до Дунава, бе разрушил Тива и принудил Коринтската федерация да го провъзгласи за владетел на цяла Гърция. Бе събрал тридесет и две хиляди пехотинци и петхилядна кавалерия, подкрепяни от флот от сто и шестдесет кораба, и вече бе прекосил Хелеспонта и преминал в Персия за далечните си завоевателни походи, на които щеше да посвети оставащите му единадесет години живот.

Аристотел не го придружи. Това си решение по-късно отчиташе като едно от най-проницателните в цялата си кариера. Препоръча на Александър племенника си Калистен.

Със същата експедиция заминаха и редица млади учени от обкръжението на Аристотел, които прилежно му изпращаха исторически сведения, както и описания, рисунки и дори образци, когато е възможно, от флората и фауната на новите земи, непознати в Гърция. Аристотел събираше всичко в своя музей на естествената история и добавяше новата информация в каталозите си с класове, родове и видове, биологически класификации, измислени от самия него, докато в същото време бе погълнат от разработването и разрастването на Ликейона си, ревизирайки по-ранните си виждания върху теорията на музиката и безспирно усъвършенствайки идеите си за „Поетика“, „Логика“, „Метафизика“, „Политика“, „Втора Аналитика“, „Първа Аналитика“ и „Никомахова“ и „Евдемова Етика“. А вероятно (макар да не разполагаме с конкретни документи за това) и за „Magna Moralia“, заедно с по-кратките „Теми“ и „Софистически опровержения“, към които непрекъснато се връщаше. Както и, разбира се, върху „Поетиката“.

Племенникът му Калистен — философ и историк — бе досаден педант, имащ навика да се намесва във всичко, неспособен да слуша събеседника си и неотстъпчив в споровете. Александър заповяда да бъде екзекутиран.

Олимпиада непрестанно пишеше на Александър укорителни писма, изпълнени с вечни оплаквания, главно от регента му Антипатър, и касаещи поставените й ограничения в двореца.

Александър бе неестествено привързан към майка си и затова хич не искаше и да я види.

Тя потърси твърде висока цена за деветте месеца, през които го бе приютявала в утробата си, оплака се веднъж той на близкия си другар Клит Черния, спасил го от смърт в ранната битка при Граник и когото Александър, в пиянска ярост, за която горчиво се разкайваше, скоро щеше да прониже отблизо в гърдите с меча си.

— Нима никога няма да се отърва от тази досада майка ми? — гласно се вайкаше Александър.

Клит Черния поклати глава:

— В това може да ти помогне само друга Олимпиада.

Когато в Гърция пристигна вестта за Александровата смърт, сред няколкото стъпки, предприети от майка му за завземане на властта, бе убийството на малоумния му полубрат — последния оцелял син на Филип.

Отпразнува краткия си триумф, продължил близо година, с унищожителна оргия и самата тя бе убита от роднини на жертвите си.

Тридесет и първа глава

През 332 г. пр.н.е. Александър се спусна от Вавилон и Сирия през Палестина до Египет, за да се провъзгласи за фараон, и до Атина достигна слух, че по пътя си намерил някаква еврейска Библия, съдържаща в началните си изречения теория за сътворението на света. Аристотел проучи подробностите и му стана ясно, че книгата трябва да бъде забранена.

Нещата в нея се казваха толкова просто, че направо щеше да се побърка от яд, че не се е сетил пръв. Да бъде светлина и биде светлина. Какво по-просто от това?

Всичко, събрано в няколко параграфа.

В началото Бог сътвори небето и земята.

Защо той не се беше сетил? Колко е по-просто от Неподвижното движещо, или Немислимото мислещо, или Първото., неподвижно движещо^[208] в собствената му сложна космология. И толкова по-кратко.

Не можеше да не отдаде заслуженото на тези евреи — които и да са те — и в същото време да ги ненавижда. Колко време щеше да успее да опази тайната от учениците си?

Знаеше, че за мъж на средна възраст, създал теория, към която отдавна се чувства привързан, все повече губи интерес към въпроса дали е истинна и все повече е преследван от желанието да бъде приета за такава, а съответно той да получи доживотни почести.

А сега изведнъж се появява някаква си проклета еврейска Библия, при това в най-неподходящия момент.

Не мислеше, че неговата „Метафизика“ би имала някакъв шанс срещу новонамерената книга.

Имаше по-сериозна причина да е мрачен, отколкото Платон бе имал изобщо през живота си.

И повече основания да е антисемитски настроен.

Аристотеловата „Метафизика“ с теорията си за съществуващото бе ключът към цялостната му философия и всеки, изпитващ желание да го разбере като философ, би трябвало да започне с изучаване именно на тази му творба.

Говори се, че Авицена, великият арабски учен от XI в., е прочел „Метафизиката“ четиридесет и един пъти, без да разбере нито дума.

Аристотел потъна в дълбока и продължителна депресия заради Библията и не говореше за нея почти пред никого. Следи от тази мъчителна травма все още ясно се забелязват по лицето му, нарисувано от Рембранд.

Като един истински съвестен книжен човек Аристотел не искаше никоя от книгите му да отива нахалост, независимо дали е добра, или лоша, правдива или грешна. Дори да бе предугадил появяването на Шекспир, пак би стоял плътно зад своята „Поетика“. Коперник, Галилей и Нютон сигурно биха го накарали да се позамисли. И въпреки това нямаше да престане да тиражира разсъжденията си върху небесните тела, тъй като те бяха сред най-добрите му и звучаха най-правдоподобно от всички навремето.

Що се отнася до робите и жените, твърде е възможно да промени мнението си, макар казаното от него за тях да тече по-гладко от всичко, писано от Платон.

„И жената бива благородна, и робът — написа той в своята «Поетика», описвайки характерите в трагедията, — макар че може би първата е по-ниско, а вторият — съвсем нищожно същество.“^[209]

За консерватор като него това бе доста либерално изказване.

Критиците забравят, че той е обичал две жени — съпругата и любовницата си, и че преди смъртта си е освободил всичките си роби, което според него бе повече от всичко, което можеше да се каже за Ейбрахам Линкълн.

Бе написал прекалено много неща. Самият той можеше да извади дълъг списък с глупави свои твърдения и се радваше, че не бе чувал някой да е подемал подобно начинание.

Една птичка пролет не прави, бе написал някъде.

Едва ли е бил поздравен за това изказване, макар фигурата на речта — това го знаеше — да бе вече древно клише по времето, когато го използва в своята „Етика“.

„Човек не може непрекъснато да мами всички хора“, бе писал в „Политиката“ си и неколцина американци си спомнят, че тези думи са именно негови.

Не са известни всеобщи морални стандарти, твърдеше той и винаги се държеше така, сякаш бе убеден в съществуването им.

Аристотел нямаше проблеми с теорията, че в началото Бог създал небето и земята и отделил небето от земята и събрал водата на едно място. Първоначално обществото е било малобройно. Мъжът и жената са живеели в градина с всичко необходимо. Можели са да прекарват по цял ден в съзерцание. Ето това е рай.

Какво като няма доказателства? За „Метафизиката“ му също нямаше, нито пък за Платоновата душа или идеи.

— Ако търсим доказателство за всичко — рече той, — никога няма да можем да докажем нищо, тъй като няма да имаме отправна точка за каквото и да е доказателство. Някои неща са очевидни истини и не изискват доказателство.

— Докажи го — възрази племенникът му Калистен. Аристотел се радваше, че Калистен тръгна с Александър. Не се натъжи особено, когато разбра за смъртта му.

Очевидно, отбеляза Аристотел, е невъзможно да се докаже, че нещо е очевидно вярно.

Дори това.

Парадоксът му хареса.

В Ню Йорк — града, който постепенно бе намразил до дъното на душата си — с горчивина си припомни, че софистът Горгий бе доказал, че не съществува нещо, което могат да знаят всички хора, че ако човек научи нещо, няма да го разбере, ако пък го разбере, няма да може да го каже.

Софистът Протагор пък каза:

— Що се отнася до боговете, не мога да знам дали съществуват или не, нито пък що за природа имат.

Спомни си, че в „Критон“ бе прочел, че няма нищо сигурно, освен че раждането води към смъртта.

От Метродор идваше любимото му: „Никой от нас не знае нищо, дори и това дали знаем или не.“

По онова време Аристотел знаеше, че знае.

За Аристотел всеки полис, наброяващ повече от сто хиляди души, бе лишен от общи цели и чувство за общност и се управляваше трудно. Робите са много важни за щастието. Както и жените. В идеалното общество на Аристотел аристократичният комунизъм на Платон бе отречен, но гражданите му също имаха забрана да се захващат с търговия и земеделие. Неговото население трябваше да става преди изгрев-слънце, тъй като подобни навици, твърди той, допринасят за здравето, благополучието и мъдростта. Една сутрин Аристотел стана, преди да е пукнала зората, и заключи, че жените имат по-малко зъби от мъжете.

Днес сме склонни да вярваме, че вероятно имат същото количество.

Всеки път, когато съзерцаваше Омир, Аристотел си позволяваше тънка усмивка и си припомняше, че почти всички пишещи гърци в демократична Атина — култура, в която поезията, драмата, науката, философията и оживените дебати разцъфтяваха, бяха антидемократични, включително и той, и гледаха на демократичното общество, което им позволяваше да пишат критичните си писания, подчертано презрително. Странно бе и това, че предпочитаха дисциплинираната спартанска аристокрация, в която нямаше нито литература, нито музика, наука или изкуство.

Не любовта към Спарта възбуждаше тези чувства, а омразата към вулгарното и комерсиалното в демократична Атина.

Тъй като Сократ никога не бе писал, а Платон в диалозите си никога не бе говорил, Аристотел внимаваше да не критикува Сократ за Платоновите атаки срещу частната собственост в „Държавата“, заради мнението, че комунизмът ще се справи с всичките злини на човешката природа, и за становището, че както ръката се подчинява на импулсите на мозъка, така и индивидът би трябвало да се подчинява на импулсите на държавата.

По-скромен от Платон, по-научен и по-малко догматичен, Аристотел бе започнал да мисли за себе си като за по-сериозен автор с по-ценни прозрения. Платон, твърди той, доказва, че добрият човек е щастливият човек. Но когато пишеше това, Аристотел знаеше, че Платон не е щастлив. Днес вече сме разбрали, че подобно нещо едва ли изобщо съществува.

— Бих искал да започна — рече Платон, преди да напусне този свят — с добродетелния тиранин.

— Би трябвало да е млад? — предположи Аристотел.

— Би трябвало да е млад — съгласи се Платон — и да притежава добродетели, ум и абсолютна власт. Нека го оставим да се радва на абсолютната си власт достатъчно, та да се отегчи от нея. Нека е надарен с добродетели и ум достатъчно, за да види образа на едно справедливо общество, и нека съумее да приложи своята власт, за да го съгради.

— И какво ще сториш с него? — попита Аристотел.

— Ще го обучавам по философия. Ще му обяснявам що е цели и идеали.

— А после? Как ще управлява?

— Добродетелно.

— Какво означава това? Какво ще прави?

Платон го изгледа слисан:

— Ще чете „Държавата“ ми, разбира се.

— И после?

— Ще я създаде.

— С философи за управници? Няма да управлява той?

— Тогава ще има по-способни философи — снизходително отвърна Платон. — Може и ти да се класираш.

— И всичко ще е обща собственост? Заедно с всичките жени и деца?

— Естествено. Това ще е най-хубавото.

— За кого? За богатите?

— Няма да има богати.

— За другите граждани и роби?

— За всички.

— И как ще разберат? Какво го прави най-хубавото?

— Това, че го казвам.

— За него?

— Моят тиранин с радост ще отстъпи властта си и ще я остави да загине.

— Защо? — чудеше се Аристотел, полагайки всички усилия да го разбере. — Защо един владетел с абсолютна власт и хората около него, които му позволяват да я има, ще са съгласни да я предаде?

— Защото е добродетелен. Защото аз ще му кажа да го направи.

— Останалата част от населението ще се съгласи ли?

— Ще са принудени, независимо дали искат, или не. В моята добродетелна комунистическа република индивидът ще е длъжен да се съобразява с волята на държавата.

— А ако все пак хората не се съгласят?

— Ще бъдат угнетявани, за доброто на държавата. Стражите ще се погрижат.

— А кой ще задължи Стражите да се подчинят? — запита Аристотел. — Къде е тази по-велика сила, която ще им го позволи?

— Какво значение има? — раздразнено отвърна Платон. — Това, което правят хората на този свят, е без последици.

— Тогава защо се безпокоиш? Защо изобщо си говорим? Защо написа „Държавата“?

— Нека си помисля. Защото исках.

— И защо трябва да я четем?

— Къде отиваш?

Аристотел се отдалечи, зает да брои краката на друга буболечка, която бе открил.

Не каза на своя учител, че не познава друг град по света тъй ужасно организиран, нито дори Атина, чиито жители не биха предпочели онова, с което разполагат, пред онова, което им предлага Платон.

Нито, че тази обща собственост на имуществото и семействата е противна на човешката природа и на природата на държавата. Нито, че собствеността, притежавана от всички, не принадлежи на никого другиго освен на правителството и че правителствата обикновено не ги интересува добруването на поданиците им; нито, че ролята на държавата според неговото мнение, различно от Платоновото, е да осигурява условията, необходими за щастливото съществуване на гражданите й. В едно общество, поставило си за цел щастието на всичките му членове, дори Аристотеловите роби ще трябва да имат роби.

Не бе случил на време — бе се родил или прекалено рано, или прекалено късно.

Пишеше за трагедията, когато театърът вече бе загинал, реформираше полиса, когато гръцкият град държава бе загубил жизнеспособността си. Александър бе фараон на Египет и се смяташе за божествен. В Италия римляните завзеха Неапол от самнитите.

Докато Хераклид, друг Платонов ученик, говореше за хелиоцентрична вселена, Аристотел описваше небето, сякаш той, Адам и Ева живеят в един свят, в който звездите, слънцето, луната и планетите светят и се въртят единствено заради тях.

Аристотел никога не си бе представял, че градовете ще се обединяват в провинции като Холандия, провинциите ще образуват щати като Ню Йорк, а щатите ще се сливат в нации толкова невъобразимо огромни и винаги неблагонадеждни и враждебни, не на последно място и към собствените си граждани.

Той подценяваше парите, докато навсякъде около него за хората нямаше по-могъща притегателна сила. В Амстердам остана объркан от факта, че го смятат за официалния философ на калвинизма, и не можеше да разбере защо една страна, отдадена на ортодоксалността в търговията, капитализма, печалбата и финансовите придобивки, ще възхвалява един древногръцки философ, чиито научни размишления биват оборвани и който е твърдял, че излишният капитал няма стойност и е ненужен, че добродетелният човек не прави пари заради самото правене на пари и че е недостойно и срамно човек на възраст и с добро социално положение да се впуска в гонитба за пари.

Парите дават отговор на всичко, пише в Библията.

Аристотел стисна зъби.

— Такъв ми бил късметът — написа той в огромната си автобиография, която не доживя да довърши и от която е оцеляло само това първо изречение.

Тридесет и втора глава

Писано било на Рембрандовия Аристотел да започне скиталчествата си с пътешествие от Амстердам до Сицилия през 1654 и да ги завърши в Америка през 1961 с триумфален дебют в „Метрополитън“ на Пето авеню в Ню Йорк, три века без шест години след като Манхатън бе предаден на англичаните, когато холандците решиха, че няма смисъл да се бият за нещо, което не могат да охраняват и управляват.

Всъщност картината прекоси Атлантическия океан малко след края на деветнадесети век — точно навреме, за да избегне угрозата на Първата световна война и риска от прекосяване на водната шир. През нощта на четиринадесети април 1912 след сблъсък с айсберг потъна непотопяемият английски презокеански лайнер „Титаник“. Загинаха хиляда и петстотин души от две хиляди и двеста на борда. През същата година американските войски окупираха Тиендзин в Китай, за да защитят американските интереси там. Американският флот акостира в Куба, за да защити американските интереси там. Американският флот акостира в Никарагуа, за да защити американските интереси и там, след като бунтовници бяха посекли никарагуански войници. Избухна първата Балканска война. Понеже „Титаник“ беше непотопяем, разполагаше с недостатъчно спасителни лодки.

На седми май 1915 английският лайнер „Лузитания“ бе потопен от германска подводница. Загинаха хиляда сто деветдесет и пет души, сто двадесет и осем от които американски граждани. Две години по-късно, след едва спечелени президентски избори, Щатите влязоха в Първата световна война под управлението на Удроу Уилсън, който и до ден-днешен се помни като идеалист, реформатор и интелектуалец.

По това време Рембрандовата картина беше преминала безпрепятствено Атлантика, след 1907 стигна до Ню Йорк от търговеца Дювийн до ценителката и колекционерката г-жа Колис П. Хънтингтън. През същата година „Лузитания“ постави световен рекорд по бързина с придвижването си от Куинстаун, Ирландия, до Ню Йорк — нейното първо пътуване. Твърде е възможно и „Аристотел“ да е бил на борда й.

Никой не знае колко Рембрандови творби са унищожени през Първата световна война, тъй като никой не знае колко от Рембрандовите творби са рисувани от Рембранд и колко от приятелите и враговете му.

Участта на „Омир“ — обгорен, прерисуван и стопен от огъня до почти половината от първоначалните си размери, — бе да си проправи път към Мавританския музей в Хага, където се предполага, че подобно на „Аристотел“ в „Метрополитън“ ще остане за вечни времена.

Участта на Руфовия „Александър“ бе да изчезне безследно. Ако някой ден бъде намерен, ще струва цяло състояние.

Междувременно е налице златна възможност за някой надарен фалшификатор да създаде оригинала на този „Александър“. Единствените условия, които ще трябва да спазва, са размерите да отговарят на заложените в договора, картината да е направена от четири парчета платно, пришити едно към друго така, че човек да не може да повярва, че подобно нещо е възможно, и да е нарисувана с бои достатъчно стари, та да издържат проверката на времето според измерванията на напредналите технологични процедури. Шансовете за успех ще са по-големи, ако лицето на Александър прилича на лицето в двата Рембрандови „Александъра“, с които разполагаме.

Дон Антонио също харесваше картините, ако не художника, и в завещанието си включи трите си Рембрандови творби в списъка със стоте произведения, които трябваше да преминават от поколение на поколение в рода му, винаги през най-възрастния син, като колекция, която не бива да бъде разтуряна, продавана или показвана по какъвто и да е друг начин.

След смъртта му колекцията започна да се предава от поколение на поколение, докато накрая стигна до правнука му Дон Калигоро Руфо през 1739. През 1743 този последен наследник умря от холерата, както и всичките му братя, и колекцията тръгна към друго разклонение на рода. През 1750 родът Руфо се раздели на „Principi della Scaletta“ и „Principi della Floresta“^[210], като се смята, че първите са наследили колекцията и са преместили голяма част от нея в Неапол. Оттогава насетне съдбата на „стоте картини“, завещани да останат завинаги заедно, е неясна.

Знае се следното:

През 1783 замъкът Руфо в Сицилия пострадва при земетресение. Вероятно лумва и пожар.

През 1818 в Сицилия се отменя правото на първородния син.

А през 1848 вилата на Руфо край Неапол изгаря и повечето от произведенията на изкуството вътре са унищожени или повредени. Нямаме представа какво точно е имало там.

Един от тези пожари може би е предизвикал жестокото обгаряне на периферията на „Омир“. Дори да не е така, никой историк на изкуството не е направил правдоподобно предположение за това кой друг голям пожар би могъл да е унищожил голяма част от картината, оставяйки непокътната централната фигура — тъй натрапчиво и трагично самотна и придружавана само от перо и част от китка, принадлежащи някому.

Но знаем, че още преди 1848, година на поредица републикански революции и реформи в Европа, заветите на Дон Антонио са били престъпени и колекцията развалена, тъй като през 1815, друга важна година в европейската история, Аристотел е изложен в Лондон, след като по чудо преживява Първата северна война, Втората северна война, Упадъчната война, Войната на Великия алианс, Войната за испанското наследство, Войната за полското наследство, Войната за австрийското наследство, Седемгодишната война, Първата силезийска война, Втората силезийска война, Войната за баварското наследство, Руско-турската война, Френската революция, Турско-полската война, Шведско-датската война, Шведско-руската война, Френско-австрийската пруска война, Войната на Първата коалиция срещу Франция, Френско-холандската война, Италианската кампания на Наполеон, Английско-испанската война, Египетската кампания на Наполеон, Войната на втората коалиция срещу Франция, Въстанието на обединените ирландци срещу Англия, друга Английско-испанска война, Руско-персийската война, Войната на третата коалиция срещу Франция, Руско-френската война, Френско-португалската война, триумфалното нахлуване на Наполеон в Русия и злополучното му отстъпление, Виенския конгрес и битката при Ватерло и промъкнал се между тези и други опасни събития по неведоми пътища, пристига невредим в Лондон.

Едва ли някой би могъл да го познае.

— Чудя се кой ли е? — попита един господин с бакенбарди от дъното на галерията, в която бе изложен философът. Придружителката му, елегантна дама с кестенява коса и свит чадър, отвърна:

— Прилича на холандския поет и историк Питер Корнелисон Хоофт, не мислиш ли?

— Господи, имаш право! — радостно възкликна господинът, изведнъж видял приликата.

Аристотел бе потресен.

Картината принадлежеше на сър Ейбрахам Хюм от Ашридж парк, Бъркхампстед, Хъртфордшир, и Аристотел, когато не бе изложен на показ като Питер Корнелисон Хоофт, продължаваше да си съзерцава от лоното на уютното си убежище в Хъртфордшир, в семейното имение на сър Ейбрахам и неговите наследници. В извънградския дом на това улегнало имотно семейство Аристотел се чувстваше по-добре, отколкото щеше да се чувства при който и да е от собствениците си след това.

Никой не знае как е стигнал толкова далеч — от сицилианския замък на Руфо в Месина до дома на сър Ейбрахам Хюм в Хъртфордшир и Лондон. Макар оттам насетне да имаме доста информация за него.

Никой не знае за ужасното пътуване на повредения „Омир“ от дома на Руфо в Италия до колекцията на галерията „Бриджуотър“ на дука на Елесмиър в Англия до 1885. Но няма никакво съмнение, че обезобразеният Рембрандов Омир, подобно на митологичния Омир, е изживял по-тежки дни от Аристотел.

Животът на синовете на професионалния елит винаги е бил по-лесен от този на хората на изкуството, които тръгват от нулата. Особено на поетите.

През 1894, опърпан и в окаяно състояние, „Омир“ беше изложена за продан от търговска къща „Т. Хъмфри Уорд и син“ като анонимен „Портрет на старец“ и забелязана, разпозната, идентифицирана и закупена от първия холандски изследовател на Рембранд Ейбрахам Бредиус.

„Т. Хъмфри и син“ искаше две хиляди и четиристотин лири за този повреден фрагмент от неизвестен художник, продаден само девет години по-рано за осемнадесет шилинга. Главата на мъжа от платното се стори позната на Бредиус — заприлича му на главата на бюста от Рембрандовия портрет на П. К. Хоофт, променила собственика си предишната година. Сякаш за да потвърдят съмненията му, бяха останали да се четат буквите „анд“ от подписа на художника, както и датата „1663“. Широкият размах на четката и меките тонове също му бяха познати. Беше творба, която лично той би идентифицирал като рисувана от Рембранд.

В Сицилия Аристотел също бе намерил прилика между лицето от другата картина и лицето на бюста, който бе съзерцавал през последните десет години, закачен на стената в дома на Руфо. С пристигането на Омир ругатните в замъка най-сетне стихнаха.

Бе простено за „Александър“.

Гръцкият триптих от три велики фигури от елинското минало, вече присъстващи in nuce^[211] в „Аристотел“ от 1653, беше завършен. И този път художникът не се беше скъпил.

Имаше цели двама писари.

Аристотел видя от пръв поглед, че в основата на леките нюанси жълто и розово, направени с повечко варовик, примесен с Малко охра, Рембранд е прибавил подготвителни пластове по-тъмно червеникавокафяво. През двете години, прекарани с художника, философът бе понаучил това-онова за рисуването. Тези подготвителни пластове на фона се състояха главно от варовик и охри, и умбри, примесени с малко бял графит. Върху тях художникът бе положил тъмна сивкавокафява основа с тайнствен и неуловим ефект, появяващ се на различни места в наметалото, главата, брадата и фона, в които имаше умбра и голямо количество груб бял графит. Рембранд изсветли съвсем леко сенчестите области на главата, шапката и брадата, докато се убеди, че дори тъмните части на фигурата са докоснати от сивкавокафява умбра и бял графит отдолу. Кафявото, червеното и жълтото по шапката, лицето и брадата бяха от охри, а жълтата лента през челото от металическо жълто, примесено с още бял графит.

Не беше използвал червен лак — дори в тоновете на тялото или сенките.

Благодарение на цветова схема, лишена почти изцяло от нюанси на кафяво, бяло и патинирано златисто, Рембранд бе постигнал изображение на сляп стар поет с тъмнокафяво наметало с широки ръкави и златистожълт шал над наметалото. На челото на Омир има характерна лента, а на главата му Рембранд постави чудновата шапка. Старецът се е подпрял на тояжката си, устата му е отворена. Слепите му очи също.

Изглежда почти като истински.

Аристотел се измъчваше от мисълта, че другата картина е погълнала повече работа и повече боя от неговата, макар цената им да бе една и съща. Не изпитваше приятелски чувства. Полагаше огромни усилия да не се поддаде на завистта. Нали и бездруго изглежда по-добре. Та Омир е сляп!

Убеди сам себе си, че положението му е къде-къде по-розово: предпочиташе да има очи и да изглежда като чужденец, вместо да е сляп като Омир и да опипва пътя си с тояжка. Пък и до момента, в който Омир бе въплътен в картина, семейство Руфо вече бе разкрило самоличността на Аристотел и всички гледаха на него именно като на великия философ от античността. Вече не го бъркаха с Алберт Велики или пък с някакъв си безименен френолог. Всички се гордееха с присъствието му в дома.

В „Омир“, както и в „Аристотел“ ръцете бяха слабовати.

В Сицилия през 1664 бардът беше част от сложна архитектурна композиция, отдаден на диктуването и преподаването на стиховете си. Изглеждаше невъзмутим и доволен от съдбата.

Когато Бредиус го откри, всичко около него бе изгоряло и той беше останал напълно сам. Лишен от среда и публика, както и от присъствието на друго човешко същество, той изглеждаше изоставен и бедстващ, объркан.

След всичко, което ни е известно, не е изключено и днес, дори когато го гледаме, да се побърква от самота.

Изглежда като човек, забравил не само стиховете си.

Структурата на платното е точно каквато би трябвало да се очаква — варира от тънки цепнатини до широки вдлъбнатини, някои запълнени с кафяв лак. По фона има груби топчета боя, които не са Рембрандови. Няма и впечатляващо pentimenti^[212].

Двете хиляди и четиристотин лири, поискани от „Т. Хъмфри Уорд и син“ за картината, не бе малка сума навремето.

Бредиус я купи за осемстотин, което също бе малко състояние.

Но Бредиус беше наследил малко състояние.

Семейството му произвеждаше барут.

Бредиус прати картината на реставрация и я даде на заем на Мавританския музей. След смъртта му през 1946, според волята, изразена в завещанието му, картината стана притежание на същия музей, където самотният поет — нещастна фигура на изоставен сляп беден старец, смалил се от неизпети трудности — виси и до днес.

Съберете „Омир“ и „Автопортрет на смеещия се художник“ и ще откриете повече чувство, отколкото може да понесе сърцето ви — ако сте човек, склонен към такива неща.

Преди Бредиус да го разпознае в Лондон, минаха около сто тридесет и пет години, през които за „Омир“ не се знаеше нищо повече, отколкото гърците знаеха за Омир от времето на древна Йония.

Съдим за поета по поезията му.

Съдим за Създателя по вселената, обикаляща като часовник, макар вече да знаем, че нашата вселена е огън, а планетата ни — въглен.

Скоро няма да има хора.

Животът е изминал повече от половината си път.

Що се отнася до „Аристотел“, има някакви си шестдесет и пет години, преди да се озове в Лондон през 1815 като П. К. Хоофт в притежание на сър Ейбрахам Хюм, по време на които съдбата му остава неизвестна. Сър Ейбрахам напусна този свят през 1838 и след смъртта му, почти до края на века, „Аристотел“ остана при неговото семейство в Ашридж парк, като следващите му собственици бяха както следва:

Джон Хюм Къст, виконт Алфорд, Ашридж парк, 1838-1851;

Джон Уилям Спенсър Браунлоу Къст, втори дук Браунлоу, Ашридж парк, 1851-1867;

И Адълбърт Уелингтън Браунлоу Къст, трети дук Браунлоу, Ашридж парк, 1867–1893.

Със смъртта на Адълбърт Уелингтън Браунлоу Къст през 1893 на идиличния живот на Аристотел в Ашридж парк — поради неизвестни нам причини — за нещастие бе сложен край.

Като изключим Рембранд, търговците на картини и един наследник в Америка, всички други известни ни собственици на „Аристотел“ са го притежавали през целия си живот.

Беше продаден в Лондон, където го видя Бредиус, и следващите четири години прекара в Париж като собственост на изключителния колекционер Родолф Кан. Изпълнителите на завещанието на Кан отхвърлиха предложение за $ 5,5 милиона за по-добрата половина от колекцията му, включваща дванадесет Рембрандови платна. След смъртта на Кан през 1905 картината беше купена от търговеца Жозеф Дювийн и така бе пристъпено към края на пътешествието на Аристотел, започнало от Амстердам и приключило в Ню Йорк, както и към постепенното му слизане от аристокрацията на стария свят в средната класа на новия.

През 1897, когато Кан се сдоби с картината, във Франция избухна скандалът с Аферата Драйфус, а Емил Зола скоро щеше да избяга в Англия, за да се спаси от грозящия го затвор заради унищожителната си атака срещу антисемитските членове на висшата военна каста, които прикриваха предателските си действия с подставени вестници, обвиняващи в престъпление невинния и непредразположен към тях евреин капитан, заточен на Дяволския остров за шпионска дейност за Германия, за което самите те бяха виновни.

През 1907, когато корабът „Лузитания“ постави рекорда за бързина, след като Аферата Драйфус вече беше факт, Дювийн продаде „Аристотел“ за „шестцифрена сума“, както сам докладва на г-жа Колие П. Хънтингтън от Ню Йорк — първата от американските й притежатели.

Г-жа Хънтингтън, някога Арабела Дювал Ярингтън Уоршам от Алабама, беше вдовица на източния железопътен милионер Колие П. Хънтингтън, роден в щата Кънектикът, живял в Ню Йорк и играл основна роля в построяването на железопътната линия Сентрал пасифик, пресичаща планините на Сиера Невада. Колие Хънтингтън постепенно съсредоточи де факто целия транспорт на Запада в „Садърн пасифик рейлроуд къмпани“, основно негова собственост, както и „Чесъпийк енд Охайо“ и други железопътни компании. Тя скоро щеше да стане г-жа Хенри Е. Хънтингтън, омъжвайки се за племенника на предишния си съпруг. Същинската история на тази женитба с племенника на покойния й мъж без съмнение е интригуваща, но не и за нас.

Г-жа Хънтингтън прецени исканата от Дювийн цена като висока и Аристотел бе съгласен с нея. Но тя държеше да притежава Рембранд.

— Знаете ли кой е човекът, изобразен на платното? — запита госпожата. — Винаги съм искала да притежавам портрет на поета Вергилий.

— Та това е именно негов портрет.

Рембрандовият „Портрет на Вергилий“ прекоси Атлантическия океан и бе инсталиран в дома на г-жа Хънтингтън на Пето авеню и Източна петдесет и седма улица.

Оттогава насам следите на Рембрандовия портрет на П. К. Хоофт се губят.

През същата година, в която Аристотел прекоси границата и бе приет в Америка, президентът Теодор Рузвелт забрани на японците да имигрират в Съединените щати, холандците завършиха окупацията на Суматра, разгромявайки ахинезите, а Джон Пиърпонт Морган сложи край на шеметния крах на банките, като внесе от Европа $ 100 милиона в злато.

В този момент Морган можеше да направи само с химикал и няколко думи нещо, което правителството на Съединените щати не би могло.

Този велик американски финансист, Джей Пи Морган старши, бе прославен колекционер на произведения на изкуството и редки книги, всеотдаен член на епископалната църква и запален антисемит. Известен филантроп.

Картината остана у г-жа Хънтингтън до смъртта й седемнадесет години по-късно, през 1924, когато Адолф Хитлер бе в затвора в Мюнхен и пишеше първия том на „Mein Kampf“.

Тя завеща „Аристотел“ на сина си, Арчър М. Хънтингтън, който я продаде обратно на Дювийн през 1928, двадесет и една години след като търговецът се бе разделил с нея. Дювийн изпрати платното обратно през Атлантическия океан, за да бъде почистена от един майстор реставратор в Хага, след което картината замина за имението му в Лондон или Париж, за да бъде дадена за изследване на известния холандски специалист по Рембранд Ф. Шмит-Дегенер. Едва тогава Дювийн установи, че неговият Рембранд е всъщност описаният в архивите на семейство Руфо „Аристотел“.

И тогава известният Рембрандов „Портрет на Вергилий“ бе сполетян от съдбата на известния Рембрандов „Портрет на Питер Хоофт“.

До ноември същата година Аристотел се озова обратно в Ню Йорк, а Дювийн продаде картината на г-н и г-жа Алфред У. Ериксон, Източна тридесет и пета улица, номер 110. Г-н Ериксон притежаваше рекламна агенция и по-късно стана съосновател на „Маккан-Ериксон“, която се разрасна до една от най-големите рекламни компании в света, каквато вероятно все още е.

Продаде я за $ 750 000.

Изненадани сме, че притежателят на рекламна агенция през 1928 е могъл да похарчи $ 750 000 за картина.

На Аристотел му се искаше да закрещи от платното, че на земята не съществува картина, чиято естетическа стойност да е $ 750 000. И че всеки творец ще се съгласи с него.

— Аз, разбира се — нареждаше благо търговецът, по-късно лорд Дювийн от Милбанк, пред г-н и г-жа Ериксон, — направо съм на загуба, като я продавам толкова евтино сега, защото скоро ще струва много повече.

Парите не са ценност, искаше да каже на всеки от тримата поотделно Аристотел и да им го повтаря до припадък. Но знаеше, че няма да му повярват.

В Америка по онова време имаше бум в закупуването на произведения на изкуството, подхранван най-вече от търговците в тази област и декораторите специалисти по вътрешно обзавеждане, които правеха пари, и Аристотел го болеше, че не го ценят като философ, за разлика от всеобщото преклонение пред Рембранд като художник. Той вяло слушаше как Дювийн изтъква достойнствата на Рембранд. Дювийн никога не каза кой знае какво за философията на Аристотел.

Рембранд бе по-знаменит от Аристотел.

По-знаменити от Аристотел бяха и предишните притежатели на картината. Не на последно място сред редките достойнства на творбата, които изтъкваше Дювийн, бе фактът, че тя е била притежание на г-жа Колие П. Хънтингтън до последния й дъх.

Понякога Аристотел си мечтаеше за времето, когато беше П. К. Хоофт и живееше у сър Ейбрахам Хюм в Хъртфордшир. Платон би се изсмял сардонически, ако можеше да види как грубо продават философа, при това като част от пакет стоки с по-незначителна привлекателност.

Продажбата на Ериксон бе договорена на 12 ноември 1928, броени дни след като Хърбърт Хувър бе избран за тридесет и първия президент на Съединените щати в годината, когато пактът Келог-Брайанд против войната бе подписан в Париж от повече от шестдесет страни; Бенито Мусолини публикува автобиография, наречена „Моята автобиография“; Уолт Дисни в Калифорния произведе първия филм с Мики Маус; Франц Лехар написа оперетата „Фредерика“ в Берлин; Александър Флеминг откри пеницилина; Амстердам беше домакин на Олимпийските игри; а първата машина за обезкостяване на пушена риба, най-вече херинга, сьомга и морска пъстърва, мариновани след изкормване, изчистване, осоляване и опушване, бе пусната в действие за пръв път във Флийтуд, Англия.

На Летните олимпийски игри през 1928 САЩ застанаха начело на всички други държави със сто тридесет и една точки.

Продажбата бе завършена с изплащане на последната вноска от сумата от г-н Ериксон през януари 1929.

През октомври 1929 стоковият пазар се срина. Последва Голямата депресия, която се разпростря над целия свят.

Вторият Джей Пи Морган, син на първия, вложи стотици милиони долари в безплодни усилия да стабилизира неконтролируемия пазар.

Нямаше начин да се спре упадъкът.

Все още няма обяснение защо трябваше да се срине стоковият пазар и защо последва Голямата депресия.

На 12 ноември 1930, две години след датата на закупуването, Ериксон продаде „Аристотел“ обратно на Дювийн за $ 500 000 — четвърт милион по-малко от сумата, която бе платил.

— Вие ме уверихте — мрачно рече г-н Ериксон, когато г-н Дювийн обяви цифрата, — че тази картина ще увеличава цената си.

— Времената са трудни, г-н Ериксон — отвърна Дювийн. — Живеем в Голямата депресия.

— Мисля, че това ми е известно.

В онези години Дювийн не можеше да намери друг купувач, макар да има сведения, че се е опитвал. Показвал е картината на изложби в Лондон и дори в Уорчестър, Масачузетс, индустриален град в централната част на щата, който едва ли някога ще я види отново.

През февруари 1936, възстановил финансовото си здраве, г-н Ериксон откупи наново картината от Дювийн за $ 590 000, като разликата от $ 90 000 включваше печалбата и таксите по продажбата. И така „Аристотел“ се измъкна от склада, за да бъде върнат обратно в дома на Ериксон на Източна тридесет и пета улица, номер 110. В същата година Едуард VIII стана крал на Англия и абдикира, за да се ожени за своята любима — г-жа Уолис Уорфийлд Симпсън; Италия нападна и анексира Етиопия; Сталин продължаваше чистките в Русия; Хитлер спечели изборите в Германия с 99 процента от гласовете; Франклин Делано Рузвелт бе преизбран с 98,7 процента мнозинство; а Маргарет Мичъл публикува „Отнесени от вихъра“, докато американският негър Джеси Оуенс печелеше четири златни медала по пистите и терените на Олимпийските игри в Берлин, внасяйки смут и гняв в Хитлеровата душа, а националният дълг на САЩ нарасна на $ 34 милиарда заради разходи по възстановителната програма „Ню дийл“ на Рузвелт^[213].

Хенри Форд, който си имаше проблеми с лидерите на обществени организации, харесваше Адолф Хитлер и неговите нацисти, а и Хитлер го харесваше.

В нацистка Германия нямаше проблеми с обществените организации.

В Русия също, но там пък нямаше и Хенри Фордовци.

От 1920 до 1922 вестникът на господин Форд „Диърборн индипендънт“ публикува деветдесет и две последователни отявлени антисемитски статии, повечето свързани със съдържанието на един памфлет от деветнадесети век, наречен „Протоколите на старейшините от Сион“, за който се знае, че съдържа фалшиви записи на никога несъществували разговори и чието повторно публикуване и разпространение бяха финансирани от Форд^[214].

Младият Хитлер държеше фотография на Хенри Форд в стаята си за вдъхновение.

Малко след Втората световна война канцлерът Хитлер награди Хенри Форд с Големия кръст на Германския орел, най-високата награда за чужденец, присъждана от Третия райх, която Форд бе удостоен с честта да приеме. Той не позволи на компанията си да сключи договор за производство на двигатели за британските Кралски въздушни сили.

Скоро след войната за г-н Форд се заговори, че ридал безутешно над снимки на лагерите на смъртта! Поредната история, която звучи твърде добре, за да е истина.

На 2 ноември 1936, девет месеца след като г-н Ериксон закупи отново картината, умря. Остави „Аристотел“ на жена си Рита заедно с другите картини от колекцията си и картината бе с нея до смъртта й двадесет и пет години по-късно, през февруари 1961.

Месеците февруари и ноември се повтарят непрекъснато в историята на семейство Ериксон, касаеща „Аристотел“ — факт, в който хората, вярващи в съвпадения, вероятно откриват скрит смисъл.

Преди смъртта си г-жа Ериксон неведнъж бе навестявана от настойчиви дилъри, умоляващи я да продаде картината, и от куратори, надяващи се да я получат като подарък. След нейната смърт изпълнителите на завещанието й решиха, че волята й ще бъде изпълнена най-подобаващо чрез публичен търг на картините й, какъвто бе организиран по-късно същата година в „Парк-Бърнет Гелърис“ на Медисън авеню, номер 980 в Ню Йорк.

Обществена тайна е, твърди „Ню Йорк таймс“, че аукционните къщи „Сотбис“ и „Кристис“ също са били протегнали ръце към „плячката“. Тъй като разпродажбата на Ериксоновата колекция, състояща се от двадесет и четири картини, се очакваше да донесе минимум $ 3 000 000, от само себе си се разбираше, че комисионата ще е специално договорена и няма да отговаря на стандартния процент.

Запитан за подробности, говорител на „Парк-Бърнет“ отговори, че галерията е доволна от постигнатите споразумения.

Случи се така, че колекцията на Ериксон донесе $ 4679 250. Което е рекорд.

Сред предложените картини бе и картината на Франс Халс „Мъж с херинга“^[215].

Търгът се проведе през есента между Берлинската криза и Кубинската военна криза, довела бившите съюзници Русия и САЩ отново до ръба на военен конфликт. За по-малко от три години във Виетнам щяха да бъдат изпратени американски части, за да защитават американските интереси в региона. Американски интереси там всъщност нямаше, освен самите американски части.

Във Виетнам бяха убити толкова американски войници, колкото и в Първата световна война — повече от петдесет хиляди.

Страната бе въвлечена и в двете войни от президенти от Демократическата партия, провеждали кампаниите си като либерали, борещи се за мир. През първите осемдесет и осем години на века всяка война, в която се включваха Съединените щати, започваше под управлението на президент демократ. Има само един президент от този век — Джими Картър — който не е въвеждал страната във война.

Не бе преизбран.

Търгът за „Аристотел“ бе определен за 15 ноември. Приключи за четири минути. Чекът за покупката бе с дата 17 ноември, а на 18 ноември под звуците на фанфари, поласкана от оказаната й чест, Рембрандовата картина, вече световноизвестна, триумфално се възкачи в централната зала „Метрополитън“. Музеят се сдоби с творбата след бърз, но оспорван търг и след печелившо наддаване, обозначено посредством сигнали, възлизащо на $ 2 300 000.

Това бе най-високата цена, плащана някога за картина на обществен или частен търг.

„Аристотел“ бе първата картина в историята, открила наддаването с $ 1 000 000.

Тази цена бе съобщена тайно на г-н Луис Джей Марион, аукционер, по време на обяд от чиновник, работещ за частен колекционер, който предпочита да остане анонимен. По-късно г-н Марион обясни, че когато поставял картината на подиума на търга, имал тази оферта в джоба си.

— В залата имаше десет до двадесет милиона долара, с които да се наддава — допълни той пред репортерите.

Двадесет и пет години по-късно, през 1986, американец, собственик на по-непрестижен Рембранд, продаде картината на търг в Лондон за $ 10,3 милиона на купувач, за когото се говореше, че бил тайванец. Това потвърди мнението на Аристотел, че парите нямат стойност и са полезни единствено като обменно средство.

Но в Америка през 1961 десет до двадесет милиона долара изглеждаха космическа сума. Търгът привлече огромно внимание. За тридневната експозиция на картината, преди да премине в ръцете на собственика си, в „Парк-Бърнет“ се извървяха да я видят двадесет хиляди души.

Което означава по близо седем хиляди на ден.

За самото събитие в галерията се събраха почти две хиляди души, повечето чакащи на опашка на улицата час, че и повече.

Перспективните купувачи — колекционери, агенти, представители на музеи — бяха приети в централната зала, където щеше да се проведе търгът. Желаещите да присъстват само като зрители, бяха настанени в три други помещения и наблюдаваха процедурата по специален телевизионен канал.

Търгът бе предхождан от месеци тайна подготовка. Музеи, решили да участват в наддаването, трябваше да съберат сума, достатъчна, за да им даде някакъв шанс. Сред тях, разбира се, бе и „Метрополитън“. Закупуването на картината бе станало възможно благодарение на един „военен фонд“, в който участваха няколко държавни и повече от сто частни лица.

Директорът на музея, г-н Джеймс Джей Роримър, обясни:

— „Аристотел“ е една от великите картини на света и би било съкрушително, при положение че Уолстрийт е толкова наблизо, да загубим в наддаването.

Когато „Аристотел“ бе вдигнат на подиума за началото на търга и прожекторите трансформираха онези ръкави на белия му стихар в дипли Рембрандово злато, откъм зрителските зали се чуха аплодисменти.

Четири минути по-късно, когато търгът приключи и аукционерът обяви, че картината е закупена от „източен музей“, всички избухнаха в ръкопляскания.

Денят, когато картината бе изложена пред зрители за пръв път — една събота — в „Метрополитън“ се извървяха четиридесет и две хиляди души. „Аристотел“ бе монтиран на фона на огромно парче червено кадифе, само на няколко крачки от Сфинкса на кралица Хатшепсут, реконструиран от фрагменти, намерени в гробницата й в Деир ел Бахари, датирани около 1490 г. пр.н.е. Сфинксът привличаше умерено внимание.

Аристотел бе впечатлен от суетенето и тълпите хора, напиращи да го видят.

Чудеше се дали бюстът на Омир изпитва същите чувства.

Чудеше се какво ли би казал Рембранд, ако можеше да го види в този момент.

Вероятно, че го е продал твърде рано.

За следващия ден, неделя, когато музеят щеше да работи само четири часа, служителите се надяваха на посещаемост от петдесет хиляди души. Случеше ли се това, еднодневният рекорд на музея, излагал „Мона Лиза“ и ватиканската „Пиета“ на Микеланджело, щеше да бъде подобрен с почти седем хиляди.

Дойдоха повече от осемдесет хиляди души!

Пред главния вход, а също и пред три странични — един откъм паркинга зад музея, втори откъм Пето авеню и Осемдесет и първа улица и трети откъм Пето авеню и Осемдесет и трета улица, още от рано сутринта се заизвива дълга опашка. И когато четиричасовият работен ден приключи, служителите обявиха посещаемост от 82 629 души.

Толкова много само за четири часа прави около 20 650 на час, 344 на минута или мъничко повече от 5,7 на секунда. Дори тази цифра да е лъжа, то тя е доста впечатляваща.

Както и да е, приближаваха на групи. Край ограничителния парапет пред шедьовъра нито за миг нямаше по-малко от осемнадесет души. Постоянна тълпа от още стотици други чакаха търпеливо зад тях край отсрещната стена.

За Аристотел това бяха най-вълнуващите дни в живота му. Имаше хора, чували за него, и други, чували за Рембранд, но не бяха много онези, които преди търга бяха чували, че между двамата съществува тясна връзка. В нито един от животите си Аристотел не бе ставал център на толкова силно любопитство и преклонение.

Някои от посетителите сваляха шапки, когато го приближаваха, сякаш пред тях щеше да бъде вдигнато знаме, а много жени и мъже вдигаха ръка към сърцето си в знак на уважение.

Една жена дъвчеше шумно соленка.

Един господин тежко се наведе към табелката встрани, прочете, че картината е струвала много пари, но разбра, че си е струвало.

Сегиз-тогиз над общия хор от възторжени ахвания се надигаше по някой възмутен глас, настояващ да знае защо парите не били похарчени за храна на гладуващи семейства.

Аристотел знаеше защо.

Никога няма недостиг на гладуващи семейства. Но велики картини на велики майстори се появяват рядко на пазара. А великата картина на Аристотел практически бе уникална.

— Чаках повече, отколкото за „Мона Лиза“ — обясняваше майка на дъщеря си. — Тази обаче е по-хубава.

— Прилича на Питер Хоофт — отвърна девойката.

До края на тази седмица Аристотел беше станал най-известният философ в Ню Йорк. А Рембранд бе художникът, за когото се говореше най-много.

За Омир почти не се каза дума.

Във вестниците се появиха притурки с Аристотелови творби, а издателите, недооценили мащаба на ситуацията, бързо останаха без екземпляри на неговите книги.

Фондацията „Гети“ и фондацията „МакАртър“ се надпреварваха да твърдят, че биха участвали в търга за картината, стига да бяха съществували.

На правителствата на Иран, Бруней и Кувейт не им достигаха средства.

Във Вашингтон един говорител обяви, че президентът щял да се постарае да осигури средства, за да купи картината за Белия дом, ако някой от администрацията му го бе информирал за търга.

Има хора, готови да платят невъобразими суми, за да се сдобият с най-скъпата картина на света. Не биха платили толкова за картина, непритежаваща подобна репутация.

През първите седем седмици посещаемостта в музея бе рекордна — 1 079 610 — и е логично да смятаме, че всеки от посетителите поне веднъж се е спрял пред картината на Аристотел.

Нямаше нито миг за себе си.

Но в последвалите седмици числото на посетителите взе да спада и философът постепенно започна да се чувства пренебрегнат. Преместиха го от централната зала в по-непрестижна, посещавана от хора, които дори не знаеха, че той е там.

Стана по-мрачен от всякога. Липсваха му тълпите от хора с блеснали лица, които вече не се рояха да го видят. Липсваше му дори компанията на Сфинкса на царица Хатшепсут от гробницата в Деир ел Бахари. Висеше в някакво помещение до други мрачни творби на Рембранд, които бързо го отегчиха. Толкова бе зажаднял за слънчевата светлина, за допира на дневното сияние, за усмихнатите лица и красивите жени по картините, с които бе прекарвал известно време на други места. Какво не би дал за един Реноар или Пикасо.

Усещаше, че трепери от страх за собствената си автентичност всеки път, когато се заговореше за автентичността на някоя от другите Рембрандови картини в залата. Имаше двама — мъж и жена — към които се отнасяше с подозрение още първия миг, в който ги видя. От време на време им хвърляше по някой мрачен поглед, изпълнен с тревожност и враждебност. Не му изглеждаха съвсем като онзи Рембранд, когото познаваше. С безпокойство съзнаваше факта, че е с няколко сантиметра по-къс, отколкото в първоначалните си размери, и че някои специалисти не приемаха нормалното свиване на материала за разумно обяснение.

През 1987 една картина със слънчогледи на Винсент ван Гог, в която хромовожълтата боя бе станала мръснокафява, бе продадена за $ 39,9 милиона на японска застрахователна компания, на която не й дремеше за хромовото жълто. Стотици милиони хора от цял свят не се забързаха да я видят. По-късно през 1987 друга картина на Ван Гог донесе $ 53,9 милиона.

Рембрандовият „Аристотел“ бе засенчен.

В гърлото му се надигна буца. Колкото повече мислеше за това, толкова повече му се искаше да е нарисуван от Ван Гог. Завиждаше на картините в по-уютната и спретната галерия „Фрик кълекшън“ малко по-нататък в центъра на града, която сама по себе си бе произведение на изкуството. Там, сред картини на Тициан и Гоя, Веласкес и Ел Греко, Холбейновия „Томас Мор“ и като достоен компаньон великолепния Рембрандов автопортрет от 1658, на който художникът прилича на човек, който ще те изхвърли, ако нещо в теб не му се понрави, Аристотел щеше да е сред асове в заслужена компания и щеше да направи много по-силно впечатление на място, известно всекиму като по-приличния музей — въпреки отблъскващите картини на Фрагонар и странния „Полски ездач“^[216].

Освен това Аристотел харесваше и по-доброто местоположение на „Фрик“. Бе по-близо до зоологическата градина.

Що се отнася до самия търг, към края настъпи драматична тишина от около десет секунди, сторила му се десет часа, в която изглеждаше, че с картината ще се сдобие Кливландският музей на изкуствата, обявил цена от $ 2 250 000.

Жената на един от членовете на управителния съвет на Метрополитън бе такова чудовище, че на г-н Роримър, наддаващ от името на музея, се бе присънило, че тя крещи неистово на съпруга си да наддаде с още $ 100 000.

Дилърът, наддаващ за Кливланд, бе достигнал разрешения му максимум и не можеше да продължи нататък.

Други желаещи нямаше.

Картината спечели „Метрополитън“.

Шестдесет и девет годишният експерт, представляващ Кливланд, бе прогнозирал преди месец, че сума от $ 1 500 000 няма шанс, $ 2 000 000 може би има на какво да се надява, а $ 2 250 000 е разумната цена, за която картината би могла да бъде спечелена. Но че може да се качи още.

Позна — като всеки оракул.

„Метрополитън“ не каза до каква сума е бил готов да стигне.

Третият конкурент бе предложил $ 1 950 000 и водеше към Института за изящни изкуства „Карнеги“ в Питсбърг, получил подкрепата на благодетел — г-жа Сара Мелон Скайф — която за закупуването на Рембранд отпусна средства от личната си сметка на стойност малко повече от $2 000 000.

Като малка утеха за загубата, Питсбърг се завърна у дома с „Мъж с херинга“ за $ 145 000.

Четвъртият конкурент бе благородник от Швейцария с германско потекло.

През 1972, без много шум „Метрополитън“ смени името на картината на „Аристотел с бюст на Омир“. Всъщност тази промяна стоеше на табелката чак до 1980, а оттогава „Аристотел съзерцава бюста на Омир“ остана под заплахата да бъде сполетяна от съдбата на „Портрет на Питер Хоофт“ и „Портрет на Вергилий“. Ако можеха да се съберат и да бъдат изложени заедно, тази троица невидими Рембрандови шедьоври биха съставлявали безценна и неповторима гледка.

Няколко дни след търга г-н Роримър се почувства задължен да направи изключение за една статия в „Ню Йорк таймс“, коментираща безочието на събитието. Вестникът говореше за „постоянно чувство за дискомфорт и дори за липса на вкус в заплатената цена“ и питаше дали тези пари не биха могли да бъдат оползотворени. Г-н Роримър, защитаващ музея, обясни на пресата, че цената няма значение.

— Парите са само разменно средство.

Доброжелатели, намиращи се в близост до картината, са готови да се закълнат, че са чули Аристотел да изсумтява.

Тридесет и трета глава

Сократовият процес беше предрешен. Той бе едно от онези събития, чийто изход предхожда завръзката и чийто край вдъхновява началото. Както изтъкна Анит в искането си за смъртно наказание, срещу Сократ нямало да бъде повдигнато обвинение, ако не било сигурно, че ще бъде признат за виновен. А нямаше да го признаят за виновен, ако не възнамеряваха да го убият.

Тук не можеше да се очаква хепиенд.

Всички добри трагедии завършват с хепиенд.

Какво щеше да стане, ако Исус не бе разпнат на кръста?

Процесът на Сократ бе справедлив. Нямаше изфабрикувани улики, нито лъжесвидетели. Нямаше улики, нямаше свидетели. Всеки от съдиите го знаеше. За късмет една от законовите постановки в демократичното общество, за чието възстановяване Анит бе съдействал активно, гласеше, че обвинения срещу подсъдим вече не е нужно да се доказват. Трябва само да са убедителни. Този процес бе точно такъв. Справедливостта възтържествува.

Дори Сократ не възропта.

Отказа да произнесе вдъхновената реч, написана от негов приятел с висококласни риторични умения и значителен опит в съдебната зала, тъй като съдържанието й му се видя повече юридическо, отколкото философско. И следователно я намери неподходяща за себе си. Приятелите му се притесняваха дали ще съумее да си подготви адекватна защитна реч.

— Не мислите ли, че цял живот съм подготвял защитната си реч^[217]? — отвърна той. — Нима не мислите, че като вършех само добро и избягвах лошото, като се борех непрекъснато да направя близките си по-добри, всъщност съм подготвял най-добрата си защита?

— Няма да е достатъчно — предупреди го приятелят му Хермоген. — Нима не виждаш, Сократе, че на нашите съдии им харесва да се оставят да бъдат отведени в грешна посока от неверни аргументи и често осъждат на смърт невинния и оправдават виновния?

— Какво толкова странно намираш в това — отвърна Сократ, явно в добро настроение, — че Бог предпочита да умра сега, вместо по-късно?

— Нима мислиш, че Бог е онзи, който те изправи на съд?

— Нима мислиш, че за мен има някакво значение? До днес, Хермогене, не съм срещал човек, който да е живял по-хубав и приятен живот от моя. Ако трябва да умра несправедливо, онези, които ме пращат на смърт, ще понесат срама от това. Какво срамно може да има за мен, дето някои са решили да бъдат несправедливи към моята личност?

Ораторът Ликон злобно потри ръце:

— Знам, че старият глупак е прекалено благороден, за да произнесе реч, написана от друг.

Мелет също ликуваше:

— Ще се опита да вразуми всичките петстотин съдебни заседатели. Когато престане да ги забавлява, те ще се отегчат и ще започнат да нервничат.

И двамата знаеха как да направят така, че още в самото начало да внушат на съдебните заседатели съмнение по отношение на Сократ.

— Особено ме впечатли една от многото им подвеждащи лъжи — рече Сократ, щом обвинителите му приключиха. — Имам предвид, когато ви казаха да внимавате да не се оставите да ви заблудя, имайки предвид, че съм изкусен оратор. Това бе изключително безсрамно от тяхна страна, тъй като би трябвало да знаят, че съвсем скоро на всички ви ще стане ясно, че не притежавам ни в най-малка доза ораторски талант. Освен, разбира се, ако са имали предвид таланта на човек, който говори истината. Ако това са искали да кажат, ще се съглася с тях, че съм оратор, макар и не в техния смисъл.

Анит бе най-строгият и делово настроен измежду тримата и бе изправил Сократ на съд не само за да се забавлява, но и поради много по-сериозна причина — заради принципа. Историята ни учи, че от хората, чиито действия са мотивирани от морални подбуди, никога не излиза нищо добро.

В началото на управлението на Тридесетте консерваторът Анит бе доволен поддръжник на умерения фашист Терамен, докато Терамен не бе ликвидиран от по-активния фашист Критий. До този момент не му бе хрумвало, че самият той може един ден да бъде ликвидиран.

В демокрацията, за чието възстановяване бе съдействал, изпъкваше като един от водачите на моралното мнозинство, борещ се за възвръщане на традиционните атински добродетели, в които преобладаваха старите семейни ценности, макар Анит да не можеше да каже точно какво представляват тези семейни ценности или пък кога са надделява в традицията.

— Ето ви един човек — каза Сократ относно Анит след процеса пред приятелите си, докато чакаше представителите на Единадесетте да го отведат, — който се гордее при мисълта, че е извършил нещо велико и благородно, като ме е пратил на смърт, понеже като видях, че държавата го е удостоила с най-висока длъжност, се осмелих да му кажа, че не бива да поверява обучението на сина си на кожари.

— Най-трудно е да се понесе мисълта — извика приятелят му Аполодор, докато членовете на Единадесетте приближаваха с оковите, — че ще умреш, без да го заслужаваш!

— Нима предпочиташ да бях осъден на смърт, понеже го заслужавам? — отвърна Сократ и протегна ръце към мъжа с оковите.

Ужасяващата колегия на Единадесетте, които се грижеха за затворите и организираха екзекуциите, се състоеше от роби на правителството.

Според новата конституция на свободна демократична Атина свободата на словото и мисълта бяха свещени, неограничени и неотменяеми; и човек можеше да бъде унищожен и даден на смърт, задето ги упражнява.

— Нима на никого в нашето демократично свободно общество никога няма да бъде позволено да поддържа неортодоксални възгледи? — попита Сократ Анит по време на предварителното следствие.

— Разбира се — дойде отговорът. — Тук има пълна свобода на словото. Допуска се изразяването на неортодоксални възгледи, представени като ортодоксална неортодоксалност. Човек може да е поддръжник на демокрацията, олигархията или тиранията, но не и на нещо друго и без междинни положения. Трябва да има ясна позиция. Войната или мира — средно положение няма. И не бива да се допуска объркване на тези прости правила. — Думите му бяха посрещнати с плахи ръкопляскания и одобрителни реплики от страна на колегите му съдии. — Ти сам си казал, Сократе, или поне така ни бе докладвано, че ще изхвърлиш или цензурираш Омир, Хезиод и други поети и музиканти и всякакви творци от идеалната си държава поради пагубното въздействие, което имат такива хора върху човешките чувства, мисли и решения.

— Докато моята идеална държава не стане реалност — рече Сократ, — възнамерявам да ги задържа.

— Няма да допуснем — откровено му отвърна Анит — цинизъм, скептицизъм, потайност, атеизъм, конспирация, аборти, опозиция, хитрости, измама и измамни речи. Как ще се защитиш срещу обвиненията ни, че си атеист и не почиташ официалните в държавата богове, кланяйки се на странни божества?

— Ще те помоля да изброиш боговете и божествата и да ми обясниш как е възможно да съм атеист и въпреки това да се кланям на някакви божества.

— Както виждам, си хитър и циничен. А какво ще отвърнеш на обвинението ни, че развращаваш младежта?

— Ще те помоля да назовеш и извикаш хората, които съм развратил.

— А това са именно — продължи Анит — онзи педантизъм и подвеждащи слова, които атинската държава повече няма да толерира.

А на самия процес Сократ каза:

— Ако бе истина, че в момента развращавам някои младежи и че вече съм развратил други, както и ако е вярно, че някои от последните, едва-що порасли, са установили, че ги уча на нещо лошо, нека те излязат тук пред нас и ме разобличат, за да си отмъстят; освен ако не съм ги развратил толкова, че да нямат представа, че съм им навредил. И ако не го направят сами, можете да очаквате семействата им да си спомнят, че съм навредил на тяхната собствена плът и кръв. Със сигурност много от техните бащи и братя и други близки роднини присъстват на настоящия процес. Ето го Адеймант, сина на Аристон, чийто брат Платон е тук. И Антодор, брат на Аполодор, когото също виждам ей там встрани. И, разбира се, познавате Херефон, мой приятел от детинство и съвестен демократ, изиграл своята роля в неотдавнашното сваляне на тираните — Херефон не е сред живите, но тук присъства неговият брат. Виждам и мнозина други, които Мелет вероятно е поканил за свидетели в хода на неговата реч. Ако пък е забравил да го стори, нека го направи сега — готов съм да помогна с каквото е по силите ми. И да му отстъпя мястото, за да направи каквито може свидетелски показания.

Сократ направи благовъзпитана пауза, готов да отстъпи трибуната на своя обвинител.

Мелет, описан от Платон като кокалест мъж с рядка брада и заострен нос, мълчеше като буреносен облак и не покани никого на трибуната.

— Напротив, атиняни — обобщи Сократ, — истината е съвсем друга. Ще установите, че всички онези, които изброих, са готови да застанат на свидетелската скамейка заради мен — заради мен: този, който ги развращава и наранява, злия гений на най-близките им и най-скъпи роднини, както ме нарекоха Анит и Мелет. Не само развратените младежи, но и техните неразвратени по-възрастни роднини. Понеже в зрялата си възраст как иначе биха могли да ми помогнат, освен като говорят от името на истината и справедливостта? И понеже знаят, че говоря истината и че Мелет е лъжец.

В края на защитната си реч Сократ призова вниманието на съдиите към онова, което със сигурност щяха да забележат: макар той да има трима синове, единият почти голям мъж, а другите двама още деца, той няма да се възползва от обичайната практика да ги извика на процеса с цел да възбудят съчувствието на присъстващите с жаловити послания към съда.

— Подобно поведение — обясни Сократ, — би било непочтително както към мен самия, така и към вас, и към цялата ни държава. Човек на моята възраст не бива да се унижава с подобни методи, особено ако има моята репутация — която може да е истинска, а може и да е фалшива. Съществува мнение, че съм по-различен от обикновените човешки същества. Ако някой от тук присъстващите, прочут с мъдростта или храбростта си, или с друга някоя добродетел, се държи по този начин, би било срамно. Виждал съм хора с безупречна репутация, които, извикани на съд или осъдени, се държат извънмерно странно: сякаш си представят, че като умрат, ги очаква нещо ужасно, а бъдат ли оставени да живеят, ще ги споходи вечен живот.

Ако съдиите зачитаха дори в минимална степен своята репутация и репутацията на града, би трябвало да се постараят да изяснят, че за в бъдеще всеки, рисуващ подобни патетични картини, е твърде вероятно да бъде осъден именно заради това.

Има нещо нередно в това човек да моли за услуга съдия и по този начин да се опитва да си изпроси оправдателна присъда, вместо да му предостави съответните факти и да го убеди. Понеже един съдия е на мястото си не за да бъде в услуга на справедливостта, а за да раздава справедливост там, където я има; и той се е клел, че ще отсъжда според закона, а не според както му харесва. И ние, присъстващите тук, не бива да ви насърчаваме към лъжесвидетелстване — за подобно нещо никой не би ви уважавал. В такъв случай не искайте от мен — дори с това да запазя живота си — да правя нещо, което смятам за недостойно, особено сега, когато ме съдят за неблагочестие по обвинение на Мелет. Ако се бях опитал с настойчиви молби да ви убедя да престъпите клетвата си, това би означавало, че ви уча да презирате религията. И чрез тази своя защита щях да изоблича себе си като пълен атеист. Което е много далеч от истината. Моята вяра, господа, е по-искрена, отколкото вярата на който и да е от моите обвинители. И оставям на вас и на Бог да отсъди най-доброто — най-доброто за мен и за вас.

За ужас на Платон, Критон, Критобул и Аполодор Сократ не прибягна към никакви увещателни и смирени молби относно запазването на живота му и съдът не видя в него каещия се обвиняем, който си мислеха, че им се полага в замяна на снизходителността, която бяха готови да проявят.

Според описанието на Платон Сократ приел изключително хладнокръвно произнасянето на смъртната му присъда.

Съществуват редица причини, пише той, Сократ да не се натъжи при обявяването на присъдата. Всъщност той ни най-малко не се страхуваше от смъртта. Бе излагал живота си на смъртна опасност по време на война, бе го поставял на риск и в демократичното Народно събрание на Атина, отказвайки да гласува в полза на груповото осъждане на смърт на стратезите от Аргинуза, бе се опълчил срещу тираните, пренебрегвайки заповедта им да арестува Леон от Саламин.

Към осъдилите го на смърт Сократ изрече пророчески:

— Няма да мине много време, о, атиняни, преди да си спечелите обидни прозвища от хулители в града, които ще говорят, че сте убили Сократ — един мъдър човек. Понеже те ме наричат мъдър, макар да не съм такъв, когато искат да ви упрекнат. Аз съм на крачка от смъртта, а в предсмъртните си часове хората биват спохождани от пророческа сила, и аз предричам на вас, моите убийци, че непосредствено след моето заминаване върху вас ще се изсипе наказание много по-тежко от онова, което присъдихте на мен. Мен убихте, понеже искахте да избегнете обвиненията ми и да не давате обяснение за делата си. Но нещата няма да са каквито ги мислите. Понеже ви казвам, вие ще имате повече обвинители от мен, и понеже ще бъдат по-млади от вас, ще действат още по-необмислено. Ако си мислите, че като ме убиете, ще предотвратите контрола над изпълнените ви със зло животи, лъжете се.

А на онези, които гласуваха за оправдаването му, рече успокоително:

— Приятели, които ме оправдахте, искам и на вас да кажа няколко думи за онова, което ще се случи, докато магистратите са ангажирани да приключат това дело и преди да се отправя към мястото, където ще посрещна смъртта си. Така че моля ви да поостанете още малко, за да можем да си поговорим, докато още има време. Бих искал да споделя с вас нещо прекрасно.

Пророческият глас, с който вече бил свикнал, рече им Сократ, неговият Божи знак, не му се противопоставил тази сутрин, когато тръгвал към съда, за да чуе присъдата си, нито докато заемал мястото си в съдебната зала, нито пък в който и да е момент от защитната му реч. И по това Сократ заключил, че каквото му се случва в момента е благословение свише и че всички бъркат, като си мислят, че смъртта е нещо лошо.

А може би смъртта е просто един спокоен сън без сънища.

— Ако е така, нима тя няма да е неописуема придобивка? И ако има тук човек, който може да каже кога за последен път се е радвал на спокоен сън, пък бил той и със сънища, а после, след като помисли, изброи дните и нощите в живота си, които е прекарал по-приятно от тази, мисля, че този човек — не назовавам конкретен човек, той би могъл да бъде дори великият цар на Персия — ще трябва да признае, че подобни случаи се броят на пръсти.

Ако смъртта не е такъв сън без сънища, на който би се насладил дори великият персийски цар, тогава вероятно тя е, както казват хората, смяна на мястото и пътешествие на душата от този в друг свят.

А ако смъртта е пътешествие в друг свят, при това такъв, в който се събират всички мъртви, какво по-прекрасно, о, мои приятели и господа съдии, бих могъл да искам? Какво не би дал човек, за да може да поговори с Орфей, Хезиод или Омир? Ако това е така, нека умирам отново и отново. С огромно любопитство бих се срещнал с Паламед, и Аякс, син на Теламон, и с всеки друг древен герой, постигнат от несправедлива смърт, и ще изпитам огромно удоволствие от това да поговорим за страданията на всеки от нас. Какво не би дал човек, о, съдии, за да има възможност да се срещне с предводителя на великата Троянска експедиция Агамемнон или с Одисей, или Сизиф? В другия свят, предполагам, не пращат човек на смърт, задето е задавал въпроси, защото със сигурност, освен че там са по-щастливи от нас, те са и безсмъртни, ако това, което се говори между хората, е вярно. Ето защо, о, съдии, не мислете с лошо за смъртта.

И поради тези причини, рече той, не се сърдел на обвинителите си.

— Те не ми навредиха с нищо, макар и да е истина, че нямаха намерение да ми сторят и нищо добро. За което съм в правото си да им търся сметка. А сега настъпи време всеки от нас да поеме по своя път — аз да умра, а вие да живеете. Кое е по-добро — това знае единствен Бог.

На приятелите си, изпълнени със скръб, той бе предложил утеха още преди:

— Божият закон не позволява по-добрият човек да бъде наранен от по-лошия. И със сигурност нищо лошо не би могло да сполети добрия човек, както в живота, така и в смъртта.

Последните му думи смаяха присъстващите.

Както и пратения в изгнаничество Аристотел.

Следва ли от това, разсъждаваше мрачно Аристотел, знаейки, че не е добре със здравето, че нищо лошо не би могло да сполети лошия човек след като на всички хора се случват едни и същи неща?

Реши, че е по-добре да не узнава отговора.

Изгнаникът Аристотел през последната година от живота си имаше възможност да размишлява на воля, докато подготвяше последното си завещание и завет. Добър човек е, мислеше си; и въпреки това бе преживял много злини, сторени му от атиняните, изгонили го от града по обвинение в неблагочестие седемдесет и шест години след като бяха стоварили върху Сократ същото обвинение. Когато напусна Атина, неговият музей и библиотеката му опустяха. Страдаше за тях. Вътрешното му неразположение ставаше все по-осезаемо. Не знаеше, че когато ходи по нужда, оставя кръв. След рентгеновия оглед на Рембрандовата картина на Аристотел д-р Ейбрахам Бредиус, историкът на изкуството, на който дължим сегашното наименование на картината, забеляза увеличаване на черния дроб, както и вътрешен тумор. Безсмъртният Аристотел бе просто човек.

Тридесет и четвърта глава

Процесът срещу Асклепий бе премного любопитен. Среднобогат търговец на кожи, той не бе човек, на когото хората са си представяли, че някога ще обърнат кой знае какво внимание. Общественият му живот бе в рамките на посредственото подчинение. Доколкото твърдяха съседите му, бил живеещ според закона образцов гражданин, който приема за истина митологията на миналото и фолклора на настоящето. Това, че Сократ бе произнесъл името му, с което го бе направил обвиняем в процес, го изненада толкова, колкото и всички останали.

Асклепий не отрече, че е чувал да наричат Сократ философ. Не можеше да каже какво точно означава това. Не можеше да докаже, че никога не е извършвал престъпление. Претърсването на дома и работните му помещения не доведе до нищо.

Всичко стана съвсем неочаквано.

Дали съществуваше вероятност да казва истината?

Никога не ги бяха виждали заедно на публично място.

Това също повдигаше някои въпроси.

Тъмничарят бе свидетелствал, че последните думи на Сократ били, че дължи петел на Асклепий и иска дългът му да бъде изплатен. Асклепий не отрече, че споменатото име е неговото.

Това, което влошаваше положението му, бе, че всички в Атина смятаха Сократ — след смъртта му — за човек искрен и храбър, който не би излъгал, за да спаси живота си.

— Не мога да си обясня защо го е казал — повтаряше Асклепий в показанията си по време на разпитите преди процеса. — Единственото, което ми остава, е да ви убедя, че вероятно е имал предвид някой друг.

Това име носеха само той и богът на медицината.

— Постави се на наше място — настояваше Анит не без основание: — „Критоне, дължа петел на Асклепий. Дай му го, не забравяй.“ Помисли малко. Кое е по-вероятно? Човек да умре с лъжа на уста или ти да излъжеш, за да отървеш кожата си?

Асклепий започна да вярва, че може пък наистина той да лъже.

Обаче защо?

Напрегна мозъка си.

Господата съдии не можеха да приемат, че човек може да се шегува непосредствено преди смъртта си. Защо ще твърди Сократ, че дължи петел на Асклепий, ако не е вярно?

— Хайде, направи някакво предположение.

— Не знам — отчаяно отвърна Асклепий, след което по най-глупавия начин изпусна думите, довели до сигурното му осъждане: — Единственото, което знам, е, че нищо не знам.

Та това беше същото твърдение, излязло от устата на Сократ преди няколко седмици!

Да, звучеше му познато. Не, никога не е имал делови отношения със Сократ.

Защо тогава е общувал тайно с човек, който не притежава нищо, или му е заемал петел?

Когато Асклепий отрече под клетва, че което и да е вярно, към обвиненията срещу него се прибави и лъжесвидетелстване. Тъй като баща му — лекар — го бе кръстил на бог, а той не се бе преименувал, към всичко се прибавяше и обвинение в неблагочестие.

За разлика от Сократ, който се защитаваше сам, Асклепий нае известен оратор, който му приготви брилянтна защитна реч за пред съда. Реч, която не му пасваше ни най-малко — нито на него, нито на когото и да било другиго.

За разлика от Сократ Асклепий призова в съда жена си, децата, родителите си, родителите на жена си и цял куп възрастни роби, които трябваше да събудят съчувствието на съдиите, които от своя страна да го оневинят или най-много да му дадат минимално наказание.

Заля го дъжд от недоволство. Замеряха го със зеленчуци. Съдиите не бяха забравили достойното държание на Сократ, отбягващ всякакви подобни адвокатски номера и обявил се против използването им в съда изобщо.

Решението бе единодушно. Срещу смъртната присъда нямаше възражения.

Атинското правосъдие обикновено беше експедитивно. В промеждутъка между процеса на единия ден и екзекуцията чрез отравяне в края на другия Анит намери време да наругае Асклепий в затвора за недостойното му държание като обвиняем и да го призове да се държи като Сократ, поне когато настъпи моментът да умре.

— Беше истинска чест — тържествено отсече Анит — да осъдиш на смърт човек като Сократ.

Когато тъмничарите влязоха в килията му със сребърния поднос с отровата, Асклепий ги попита само едно:

— Какво ще направите, ако откажа да я изпия?

В наказателния кодекс се предвиждаха и такива случаи.

— Ще ти отворим насилствено устата и ще изсипем отровата в гърлото ти. Опитът показва, че когато човек е принуден да избира дали да се задуши, или да погълне отровата, категорично избира второто. След което ще те обезглавим, а вероятно и ще те разпънем на кръст, ако гражданите решат.

Асклепий избра по-лекия път.

Когато отровата започна да действа, каза само едно — кротко призна, че е изгубил доверие в атинското правосъдие.

Анит го определи като позор за кожарската професия.

Комикът Аристофан сподели с приятели, че било жалко, дето Асклепий не казал в последния си миг, че дължи петел на Анит.

Тридесет и пета глава

Екзекуцията на Сократ бе отложена с цял месец заради съвпадането на неговия процес със свещения празник, ознаменуващ древния подвиг на Тезей срещу Минотавъра и избавянето на Атина от убийственото бреме да изпраща ежегодно в Крит по седем атински девойки и младежи, за да бъдат принесени в жертва на пагубната страст на митологичното чудовище. В памет на това всяка година в гръцкия месец Таргелион, нашия май, към Аполоновия остров Делос се отправяше окичен с венци кораб, предназначен да изпълни Тезеевата клетва. В израз на религиозна благодарност към спасените от тогава до днес животи в пречистения град не се извършваха публични екзекуции, докато корабът не се завърне обратно.

Сократ щеше да бъде екзекутиран веднага след завръщането на кораба.

Пазачът бе мил човек. Слагаше му окови на краката само нощем.

Приятелите му замисляха бягство.

Една сутрин Сократ се събуди преди зазоряване и откри стария Критон в килията си, седнал на стола в почти тъмното помещение, осветявано единствено от мъждукащия пламък на газена лампа. Сократ се изненада. Тъмничарите вече познаваха Критон и го пускаха без проблеми. Освен това, както сам призна Критон, тази сутрин бил проявил към дежурния скромна любезност под формата на приятелски дар.

— Ами тогава защо седиш тук в тъмното и не казваш нищо, вместо веднага да ме събудиш? — попита Сократ.

— Ти спеше толкова сладко, че не бих те събудил за нищо на света. Де да можех и аз да се спася от това свое безсъние и потиснатост — смръщи чело Критон. — И преди съм ти завиждал за високия дух. Но най-много ме удивлява фактът с каква лекота и спокойствие се справяш със сега сполетялото те нещастие. Никога през живота си не съм виждал нещо подобно на невъзмутимостта, с която понасяш тежката си съдба.

Сократ се усмихна:

— Е, Критоне, наистина, когато човек стигне моята възраст, едва ли е особено подходящо да проявява недоволство пред приближаването на смъртта, не мислиш ли?

И все пак мнозина на неговата възраст роптаят неистово, бидейки сполетени от подобни нещастия, обърна се Критон към тъмничаря, който, чул гласовете им, влезе в килията с извинителна физиономия. Приближи се до Сократ и му свали оковите. Сократ разтърка разранените си нозе. Човекът явно умираше от срам.

— Някакви новини? — попита го Сократ. — Получи ли заповеди за мен днес?

— Да — отвърна едва чуто тъмничарят с плах гласец. Бе забил поглед в земята.

— И какви са?

— Заповедите ми — продължи онзи — са да отвърна поглед встрани, ако се опиташ да избягаш, за да се добереш до пристанището, където, както всички знаят, ще те чака кораб, който ще те отведе в безопасност.

— А ако не се опитам да избягам? — попита Сократ.

— В такъв случай имам заповед да ти предам, че в Пирея може да те чака кораб и че на всички ни е наредено да отвърнем поглед встрани, ако се опиташ да избягаш.

— Какъв прекрасен човек, Критоне — рече Сократ, щом пазачът си тръгна. — Забеляза ли, не може да ме погледне, без очите му да плувнат в сълзи, горкият човечец.

— Сократе, размисли — остро го прекъсна Критон. — Чу го, знаеш какво ти казах и аз. Всичко трябва да се свърши тази нощ. После ще е твърде късно.

— Корабът от Делос завърна ли се?

— Чу се, че наближава. По всичко личи, че ще е тук днес. Утре, Сократе, ако не решиш веднага, ще бъде последният ден от живота ти.

— В такъв случай, Критоне, се надявам да е за добро, щом такава е волята на боговете.

— Нима отказваш да тръгнеш тази нощ?

— Да. Все едно, вярвам, че ще спечеля още един ден, че корабът ще пристигне не в деня, който сега започва, а на следващия. Прав ли съм, като мисля, че ще трябва да умра в деня след пристигането на кораба?

— Така гласи законът.

— Не мисля, че корабът ще пристигне преди утре. Яви ми се сън.

Сънят нямаше никакво значение за Критон. Допълнителният ден живот също.

— Смисълът на съня ти може да е ясен, но, о, прекрасни ми Сократе, позволи ми още веднъж да ти се примоля от сърце да приемеш съвета ми и да избягаш, преди да е станало твърде късно. Твоята смърт означава двойно по-голямо бедствие за мен и другите ти приятели. Ако умреш, ние не само ще изгубим приятел, който ще остане незаменим, но хората ще си помислят, че сме могли да те спасим, ако не са ни досвидели парите.

— Но, скъпи ми Критоне — възрази Сократ, виждайки, че приятелят му е искрено развълнуван, — защо трябва да обръщаме внимание на чуждото мнение? Добрите хора, а те са единствените, с които би трябвало да се съобразява човек, ще са наясно как в действителност стоят нещата.

— Но това няма да те спаси — продължи да упорства Критон. — Моля те, кажи ми, Сократе, че действията ти не са продиктувани от грижа за риска или разходите, които ще поемем аз и приятелите ти, за да ти помогнем да избягаш. Да не би да се страхуваш, че можем да загазим и да си имаме проблеми с платените информатори, задето те измъкваме оттук? И че можем да изгубим част или цялото си имущество, или пък, че нещо още по-лошо може да ни сполети? Ако е така, бъди спокоен, понеже, за да те спасим, със сигурност трябва да минем през това и дори да поемем още по-голям риск. Реши се тогава и направи каквото ти казвам.

— Да, Критоне, наистина изпитвам подобен страх. Но това съвсем не е единствената причина.

— Тогава нека разсея страха ти — продължи Критон. — Има хора, които са готови да те измъкнат от затвора и от града за нищо пари. А що се отнася до информаторите, те далеч не са неподкупни и изобщо не струват много. Ако имаш скрупули, задето харчиш мои пари, в града има чужденци, които на драго сърце са готови да ти предоставят своите, а тях няма да ги грози никаква опасност. А един от тях, тиванецът Симий, е приготвил голяма сума, предвидена именно за тази цел. Също така Кебет и още мнозина също са готови да дадат парите си, за да можеш да избягаш. Щом това стане, те ще напуснат Атина и няма да ги грози никаква опасност. Всички сме готови да поемем каквито е необходимо рискове, за да те спасим.

— Всичко, което казваш — сериозно отвърна Сократ, — приемам до голяма степен, но и още толкова съм против.

— В такъв случай приеми съвета ми и бъди разумен. И наистина, аз вече сериозно се срамувам както заради теб, така и заради нас самите, като се сетя какво допуснахме да се случи дотук и че цялата работа ще бъде обяснена с липса на кураж от наша страна. Най-напред ти се яви в съда, без изобщо да е необходимо — това беше първото ти деяние. Процесът изобщо нямаше да се състои или най-малкото щеше да протече по друг начин. Защо още тогава не напусна Атина? После, защитата ти — това беше второто. И накрая, за да е пълен фарсът, нещата се увенчаха с тази твоя глупост. Май излиза, че ще те изпуснем заради липсата ни на кураж и действеност, защото, ако бяхме направили нещо както трябва, досега да сме те спасили, и защото ти не се спаси сам, когато имаше практическата възможност да го направиш.

— Скъпи ми Критоне — подхвана Сократ, щом Критон свърши, — високо ценя топлите ти чувства. Усърдието ти ще е безценно, ако си прав. Но ако грешиш, колкото по-голямо усърдие проявяваш, на толкова по-голяма опасност се излагаш.

— Моля те, послушай съвета ми, а после ще имаме време за спорове. Защото, ако ти грешиш, втора възможност няма да ти се удаде. Не бива да се съмняваш в нищо от онова, което каза на процеса. Не казвай, както стори тогава, че ще ти е трудно да намериш себе си на друго място. Защото навсякъде, където отидеш, а не само в Атина, хората ще те обичат. Имам приятели в Тесалия, ако решиш да се заселиш там.

— В гуляйджийска Тесалия? На такъв ли ти приличам?

— Те ще те ценят и ще те защитават и никой от местните няма да ти създава проблеми. За тях ще бъде чест да говорят с теб.

— И на какво ще мога да ги науча аз за добродетелта и честта и мъдростта, след като съм беглец от Атина — от града, в който съм живял през целия си живот, в който отглеждам и възпитавам децата си и който никога не съм напускал, освен за да отбия военната си служба? Ще им разкажа как съм нарушил законите и съм избягал, щом те са се обърнали срещу мен, така ли? Такава ли договорка имах с града — да пазя светостта на закона, щом бъде използван срещу други, и да се отричам от него, обърне ли се срещу мен?

— Сократе, не мога да повярвам, че смяташ за оправдано да предадеш собствения си живот, при положение че можеш да се спасиш. Правиш всичко възможно да станеш играчка в ръцете на враговете си, които нямат търпение да видят гибелта ти. Държиш се със себе си така, както биха се държали с теб враговете ти в желанието си да те унищожат.

— И значи сега ти ми предлагаш вместо това да избягам в изгнание и като прекрача закона, да бъда осъден на същото заточение, каквото щях да получа по почтен начин на процеса си, като поискам да ми бъде присъдено. Кажи ми, Критоне, не ти ли се струва, че това е доста сериозен принцип — човек да не се отнася по един и същ начин към мненията на околните, а да приема едни и да отхвърля други? Какво мислиш? Нима твърдението ми не е вярно?

— Да, вярно е.

— С други думи — продължи Сократ, — човек трябва да се съобразява с добрите мнения, а лошите да отхвърля, така ли?

— Да.

— И мненията на мъдрите са добри, а на глупавите — лоши?

— Естествено — отвърна Критон, загубил увереността си.

— В такъв случай много би ми се искало да те запитам нещо — рече Сократ и Критон усети как сърцето му пада в петите, понеже знаеше къде ще свърши всичко това, макар да не бе наясно по какъв точно начин ще се стигне там. — Ако се окаже, че наистина съм прав, като се опитвам да избягам без официалното съгласие на атиняните, тогава съм готов да направя този опит; но ако не е така, разбира се, ще се въздържа. Защото така хората, които дават парите си, и другите, които се съгласяват да ме освободят, ще направят същата грешка като нас, организирайки бягството ми. И ако стане ясно, че подобно поведение е грешно, не можеш да ме убедиш, че фактът, че аз със сигурност ще умра, не бива да ни занимава изобщо, в сравнение с риска да сбъркаме. Не си ли съгласен, че важно е не просто да живееш, а да живееш добре?

Критон отвърна положително.

— А да живееш добре, означава същото като да живееш правилно и достойно, нали? И че когато човек не живее достойно и върши злини, той вреди и на себе си, както и на онези, на които прави зло? Искам да си помислиш много внимателно дали приемаш възгледите ми и дали си съгласен с мен. Ако имаш друго мнение, кажи и нека го чуя. Ако, от друга страна, заставаш зад казаното от мен, изслушай ме и нататък.

— Да, съгласен съм с думите ти, Сократе. Но ми се ще да премислиш бързо какво трябва да направим.

— Тогава помисли за логичното последствие. Ако напуснем това място, без преди това да сме се опитали да убедим властите да ни пуснат легално, причиняваме ли вреда, или не, и ако да, правим ли го в най-неоправданото място? Оставаме ли, или не верни на справедливите си споразумения?

— Не мога да ти отговоря на въпроса, Сократе. Не съм го изяснил за себе си.

— Нека помислим заедно, скъпи ми друже. Горя от нетърпение да получа одобрението ти, което ми е нужно за тезата. Не бих искал да действам срещу убежденията ти. А сега би ли се съсредоточил отново върху началото на разговора ни и би ли отговорил на въпросите ми, както ти подсказва сърцето?

— Разбира се — обеща му Критон. — Е, поне ще се опитам.

И за нула време двамата стигнаха до общото мнение, че не бива човек да отвръща на злото със зло, колкото и да е пострадал от даден човек, и че при никакви обстоятелства не действа несправедливо, дори ако със самия него са постъпили така.

Съгласиха се, че обещанията трябва да се изпълняват и че да причиняваш някому вреда, е несправедливост, и че ако сега избяга, Сократ ще се опита да причини вреда и да разруши, доколкото му позволяват силите, законите, без които градът не би могъл да съществува. Той, чиито аргументи винаги са били, че добродетелта и честността, институциите и законите са най-ценните съкровища на човечеството, да наруши споразумение с обществото, подтикван от непростимо лични подбуди.

Нима не съществуваха достатъчно сериозни доказателства, че той е доволен от атинските закони? Децата му бяха заченати и родени там, той никога не бе напускал града, било то, за да присъства на игрите или да посети някое място, освен когато трябваше да изпълни военния си дълг. На процеса демонстрира достойно поведение на безразличие пред смъртта и предпочете нея пред изгнаничеството.

Помоли Критон да си представи какво ли биха казали атинските закони, ако можеха да отидат при него и да говорят:

— По време на процеса, Сократе, ти можеше, ако бе пожелал, да се пребориш наказанието ти да бъде заточение. Държавата, която сега отказва да те пусне, тогава щеше да го направи. Но не, ти твърдеше, че предпочиташ смъртта пред изгнаничеството и че не отиваш на смърт с нежелание. Смело заяви, че не те е страх от смъртта, която можело да се окаже блаженство. А сега забрави всичките тези фини чувства и не проявяваш към нас, законите, никакво уважение. Законите, на които искаш да се превърнеш в унищожител, и като постъпиш така, както би постъпил единствено един презрян роб, да избягаш, при положение че можеше да сториш с благословията на държавата онова, което Критон сега те убеждава да предприемеш без нея. А в Тесалия, където цари безпорядък и разгул, какво ще им говориш? Може би ще ги омайваш с разкази за хитростите, които си използвал при бягството си от затвора, със смешните подробности за това, как си бил увит в козя кожа или друга дегизировка, както правят бегълците? Сократе, не ставай смешен и не бягай сега.

Ако не харесваше законите, той винаги можеше да се опита да убеди сънародниците си да ги променят. Ако не можеше да ги убеди, имаше право, както всеки атинянин, да си събере багажа и да хване пътя. Макар олигархиите на Спарта и Крит да бяха любимите му модели на добро държавно управление, той бе избрал за всичките си седемдесет години да им се наслаждава от Атина, вместо да се премести да живее в коя да е от двете.

И още, какво ще стане с всичките изискани твърдения за добродетели и справедливост, които е правил в живота си?

— Трябва ли човек да прави онова, което смята за правилно, или трябва да му изменя? — попита Сократ.

— Разбира се, Сократе, че човек трябва винаги да върши онова, което смята за правилно.

— И на моята възраст, Критоне, нима няма да се намери никой, който да ми напомни, че не съм се посвенил да прекрача и най-светите закони, подтикван от мизерното желание за някой и друг ден повече живот? Така че това е мнението ми и те предупреждавам, че е безсмислено да се опитваш да ме убедиш в друго. Но ако смяташ, че като продължаваш с доводите си, ще постигнеш нещо, моля, ще те изслушам.

— Ами какво ще кажеш за човека — подметна Критон, — който вярва, че е правилно да постъпваш грешно?

— Аз не съм такъв човек.

— Правилно ли е да не се подчиниш на закон, който е лош?

— Нашите закони не са лоши.

— Задавам ти философски въпрос.

— Нямам повече време за това.

— Нямам какво повече да ти кажа.

— Тогава ме остави, Критоне, да изпълня божията воля и да последвам пътя, по който ще ме изведе тя.

Тридесет и шеста глава

В деня, когато умря Сократ, Платон — както сам пише — бил болен и лежал у дома си. Затова, както и в своя „Пир“, използва разказа на трето лице, за да представи от името на свидетел на събитията онова, което собствените му очи не са видели.

— Ти, Федоне, беше ли с него, когато изпи отровата, или чу за това от някой друг?^[218]

— Лично присъствах, Ехекрате — отвърна Федон.

— Разкажи тогава какво говори той преди смъртта си? И как се помина? Едно ни е известно само, че умрял, като изпил отрова. За останалото никой нищо не можа да каже.

Разговаряха във Флиунт, малко градче в Пелопонес.

— Ние от Флиунт не сме ходили в Атина напоследък, а и дълго време не е идвал оттам чужденец, който да може да каже нещо точно за тия събития, освен че е умрял, като изпил отрова. Ще ми се, ако нямаш работа, да ни разкажеш всичко колкото се може по-точно.

— А, свободен съм и ще се опитам да ви разкажа. Още повече че да си спомням за Сократ, за мене винаги е най-приятното занимание, независимо дали аз говоря, или другиго слушам.

— Ама и слушателите ти, Федоне, и те могат да кажат същото за себе си. Но гледай да ни предадеш всичко колкото се може по-точно.

— Колкото до мене — започна Федон, — тогава аз бях в странно състояние. По никакъв начин не можех да повярвам, че присъствам на кончината на приятел, и затова и не изпитвах никакво състрадание, каквото човек би решил, че е редно да усети край смъртното легло на толкова близък. Щастливец ми се виждаше той — и в държанието си, а и в приказките си. Умря без страх, а приказките му бяха благородни и спокойни. Всички, които бяхме там, изпитвахме горе-долу същото необичайно смешение от удоволствие и болка. Ту се смеехме, ту плачехме, особено един от нас, чувствителният Аполодор — познаваш този тип хора, нали? Аполодор почти не успя да се овладее и лично аз, и всички останали се повлияхме много от него.

— Кои присъстваха там с теб?

— От тамошните граждани — продължи Федон — този Аполодор, после Критобул и баща му, Критон, още Хермоген, Епиген, Есхин и Антистен. О, да, присъстваше и Ктезип Пеанееца, Менексен и още някои. От чужденците бяха тиванците Симий и Кебет, Федонд, а от Мегара Евклид и Терпсион. Платон тогава, мисля, беше болен. Мисля, че това горе-долу бяха присъстващите.

В тази последна сутрин се бяха събрали по-рано от обичайното, но им казаха да почакат.

Пазачът им обясни:

— Единадесетте свалят оковите на Сократ и му известяват, че тоя ден трябва да умре.

Когато влязоха, завариха при него жена му Ксантипа с едно от малките им момченца на ръце. Щом ги видя, разказва Федон, тя нададе глас и изрече неща, дето ги казват обикновено жените: че това бил последният път, когато Сократ и приятелите му можели да си поговорят. Ксантипа, която обикновено побесняваше, понеже Сократ прекарваше твърде много време с приятелите си, сега бе разстроена, че повече няма да може да го прави.

Зарида неудържимо. Сократ погледна към Критон и го помоли някой да я отведе у дома. И я поведоха, а тя викаше и си удряше гърдите.

Щом килията утихна, Сократ стана и разтърка червената подутина на крака си, останала от оковите.

От предишни посещения в затвора се знаеше, че Сократ обръща в стихове някои от басните на Езоп. И поетът Евен бе помолил да го запитат защо той, който никога по-рано не е съчинявал стихове, се е заел с тях едва когато е отишъл в затвора.

— Кажи му истината — рече Сократ, — че не съм сторил това с намерение да му ставам съперник — знаех, че не би било лесно.

Просто искал да разбере смисъла на едни свои сънища.

— Това кажи на Евен. Освен това го поздрави и му предай, ако е разумен, да ме последва колкото може по-бързо. Както се вижда, аз днес си отивам. Приканват ме атиняните.

— Виж ти, какво пожелаваш на Евен! — възкликна комично Симий, разсмивайки останалите. — Доколкото го познавам, съм почти сигурен, че няма да те послуша с охота.

— А защо, той не е ли философ? — каза Сократ.

Другите се съгласиха, че е.

Тогава Сократ бе убеден, че Евен няма да изпита страх от смъртта, разбира се, без да прави насилие над себе си, защото ще знае, че самоубийството е незаконно.

Думите му озадачиха Кебет.

— Какво имаш предвид, Сократе, като казваш, че не е редно човек да върши насилие над себе си, а от друга страна, че философът би проявил желание да последва човек, който умира?

— Нима ти и Симий не сте чували за подобни работи?

— Всъщност нищо определено, Сократе.

— Е — отвърна Сократ и като престана да разтрива крака си, се изправи на мястото си и тъй седнал, разговаряше по-нататък, — но и аз говоря по този въпрос, каквото съм чул. А да ви кажа чутото, за това няма пречка. Освен това може би на човек, който заминава за там, особено много подобава да разглежда и да разправя фабули във връзка с това, какво смятаме ние, хората, за пребиваването там. А и какво друго бихме правили до залез-слънце? Но да видим по-напред какво е това, което от дълго време, струва ми се, иска да каже нашият Критон?

— Не друго, това само искам да кажа — рече Критон, след като му бе дадена възможност, — което отдавна ме предупреждава човекът, който ще ти донесе отровата — трябвало да ти кажа да разговаряш колкото се може по-малко, защото, рече, в разговор човек се затоплял, а това пречело на действието на отровата: в противен случай понякога се налагало човек, който не спазва това, да пие и два, и три пъти.

— В такъв случай — отвърна Сократ, — той нека си приготви своето, та да ми даде и два пъти, а ако е нужно, и три пъти.

И в останалите часове той заговори за душата, безсмъртието и отвъдния живот, по които теми никога преди не бе говорил много, макар да не доказваше категорично, че казаното от него е вярно. Знаеше, че е вярно, защото така му се искаше.

Симий и Кебет бяха трудни за убеждаване.

— А вие, Симий и Кебете, също ще се отправите след време — рече Сократ, когато привършваха разговора си — на това пътешествие, и всички други присъстващи. А мене съдбата сега ме зове, тъй би се изразил някой трагически герой. Скоро ще трябва да изпия отровата. Като че ли вече е време да ида да се измия. За да не затруднявам жените да ме мият мъртъв.

След тия негови думи, разказва Федон, се обадил Критон:

— А какво ще поръчаш на мене и на присъстващите тук било във връзка с децата ти, било нещо друго, което ще ни бъде приятно да правим за тебе?

— Това, което ще кажа, Критоне, не е нещо ново. Ако проявявате грижа за себе си във всичко, дето вършите, както винаги съм ви съветвал, тогава ще постъпвате в угода и на мене, и на моите роднини, и на самите себе си.

— Ще се стараем тогава така да постъпваме — рече Критон. — А по какъв начин да те погребем?

— Както искате — отвърна Сократ през смях, — стига само да ме хванете и да не ви се изплъзна.

И като се обърна към останалите, рече:

— Критон смята, че съм онзи Сократ, когото ще види след малко мъртъв, та затова пита как да ме погребе. Искам да ми станете поръчители пред Критон за противоположното на онова, за което той ми поръчителстваше пред съдиите: той всъщност ми поръчителстваше, за да продължа да пребивавам тук. А вие ми поръчителствайте, че няма да продължа да пребивавам, след като изпия отровата, ами ще си ида. Тогава той ще понесе по-леко смъртта ми и няма да страда, като види да горят или закопават тялото ми. Не се натъжавай тогава, отлични ми Критоне, и си кажи, че погребваш само моето тяло, и го погреби тъй, както пожелаеш и най-вече както според тебе изисква обичаят. Дотогава вече ще съм ти се изплъзнал между пръстите и няма да можеш да ме хванеш и да ме задържиш.

— След тия думи — продължи да разказва Федон на Ехекрат и останалите си слушатели — Сократ стана и отиде в една стая да се измие. Критон ги накара да почакат и го последва.

— Сократ им бе като баща — продължи Федон, — от когото ще бъдат лишени, принудени да прекарат остатъка от живота си като сираци.

След като Сократ се уми, доведоха при него децата му — имаше две малки момчета и един голям син. Влязоха и роднинските жени. Той поговори с тях в присъствието на Критон, поръча им, каквото смяташе за нужно. После ги накара да си идат и се върна при приятелите си.

Слънцето клонеше на залез — доста време бе прекарал в другото помещение. Та вече измит, дойде, седна и немного неща каза подир това, когато дойде служителят на Единадесетте, застана пред Сократ и рече явно покрусен, сякаш едва сдържаше стоновете си:

— Теб, Сократе, когото познавам като най-благородния, кротък и съвършен човек измежду тия, които са идвали някога тук, не мога да обвиня в това, за което виня останалите осъдени — че се сърдят и ме проклинат, когато им наредя да изпият отровата. Сигурен съм, че и в тоя момент се сърдиш не на мене, а на истинските виновници. Впрочем знаеш с каква вест съм дошъл. Сбогом и гледай да понесеш колкото се може по-леко необходимото!

И веднага с тия думи се просълзи, обърна се и излезе.

А Сократ му рече:

— Сбогом и на тебе! Тъй ще направя.

След това сподели с останалите, че в лицето на пазача е открил мил и възпитан човек.

— През цялото време, откакто съм в затвора, ме посещаваше и неведнъж разговаряше с мене. И беше толкова добър. А и сега как благородно се просълзи. Е, хайде, Критоне, да го послушаме. Нека някой да внесе отровата, ако са я стрили. Ако ли не, нека човекът я приготви!

— Не още — рече Критон. — Слънцето е още над планините. Зная, че други осъдени доста късно след нареждането изпиват отровата — като се нахранят и си пийнат добре, а някои и любов правят, ако изпитват страст към някого. Затова недей да бързаш! Има още време.

А Сократ рече:

— Навярно, Критоне, тия, които го вършат, смятат, че като го правят, печелят нещо. Но аз естествено няма да сторя тия работи, тъй като не мисля, че ще спечеля, ако изпия отровата по-късно, освен че сам на себе си ще стана за присмех, задето се вкопчвам в живота и го стискам, след като от него вече нищо не ми е останало. Та върви, послушай ме и направи, каквото ти рекох.

Критон кимна на слугата, който стоеше наблизо. Момчето излезе и като се позабави, дойде с пазача, който носеше чашата с приготвената в нея отрова.

Сократ рече сърдечно:

— Добре, отлични мой! Понеже разбираш от тия работи, какво трябва да направя?

— Трябва само да изпиеш чашата — отвърна човекът — и да походиш, докато краката ти натежат, а после да легнеш. Тъй отровата ще подейства.

И ведно с тия думи поднесе чашата на Сократ, който, както описва Федон, я поел твърде благоразположен, без да трепне и без да промени нито цвета, нито израза на лицето си. Отправи към човека своя обичаен несмутим поглед и попита дали може да се направи някому възлияние с част от това питие.

Човекът отвърна, че стриват толкова, колкото смятат, че е нужно да се изпие.

— Разбирам — рече Сократ. — Но все пак да се помолим на боговете навярно и може, и трябва, за да е щастливо преселването ми оттук там. Това именно се моля и аз и нека да стане тъй!

И веднага след тия думи изпи чашата съвсем леко и спокойно.

До тоя момент повечето от тях бяха горе-долу в състояние да си удържат сълзите. Но сега, като видяха, че пие и че вече е изпил чашата, не можаха повече да се сдържат. И без да ще, самият Федон избухна в сълзи с такава сила, че си закри лицето.

Сократ изглеждаше почти недоволен.

— Какво, нима плачете за мен? — сгълча ги той. — Федоне, съжаляваш ли?

— Оплаквам не теб, а своята участ, себе си, лишения от такъв другар.

Федон не беше първият, показал такива чувства. Критон, понеже още преди него не успя да си задържи сълзите, стана и излезе, а Федон го последва. Аполодор и през цялото време до тоя момент не преставаше да плаче, а тогава започна и с глас да се вайка, да негодува и кого ли от присъстващите не съкруши, с изключение, разбира се, на самия Сократ.

— Чудни хора, какво правите? — възмути се той. — Ами аз най-вече затова отпратих жените, за да не изпаднат в подобна грешка. Защото съм чувал, че когато човек умира, трябва да се говорят хубави неща. Хайде, успокойте се и бъдете по-твърди!

При тия думи всички се засрамиха и възпряха плача си.

Сократ походи и като каза, че краката му натежават, легна по гръб. Защото така му бе поръчано.

Човекът, който му даде отровата, се допря до него и като мина известно време, огледа му стъпалата и краката. После го натисна силно по стъпалото и попита дали усеща. Сократ каза, че не. А после го натисна по колената и тъй, отивайки нагоре, им показваше, че изстива и се вкочанясва. И като продължаваше да го опипва, каза:

— Когато студът достигне до сърцето, тогава ще си отиде.

Сократ лежеше, закрил лицето си с парче плат.

— Вече беше изстинал докъм хълбоците — разказваше Федон, — когато се откри за миг и промълви това, което, спомням си, беше последната му дума:

— Критоне, дължим петел на Асклепий. Дайте му го, не забравяйте!

— Добре, ще го направим — каза Критон. — А нещо друго да ни кажеш?

Той не отговори повече нищо. Не мина много време, трепна и човекът му откри лицето — погледът му не мърдаше. Критон му затвори устата и очите.

— Така умря нашият другар, Ехекрате, мъж, за когото можем да кажем, че беше най-добър, а и най-умен и най-справедлив измежду тия, които познавахме по онова време.

Тридесет и седма глава

Съществува насилие и насилие. Едно е по-смазващо от друго.

Човечеството лесно забравя: зверствата, потресли ни преди седмица, утре ни се струват нещо нормално.

Смъртта на Сократ не повлия по никакъв начин на атинската история. Само може би благоприятства за подобряването на репутацията на града.

Няма човешка смърт, която да е толкова важна за бъдещето, колкото литературата, изписана за нея.

От историята не може да се научи нищо полезно, така че изобщо не се ласкайте, че бихте могли да изтръгнете от нея нещо, което да ви влезе в работа.

— Историята е пълна глупост — твърди Хенри Форд.

Но Сократ умря.

Платон не е оставил сведения да е плакал в онзи ден.

По времето, описано в неговия „Пир“, е бил едва дванадесетгодишен, така че не е могъл да чуе възхвалата на Алкивиад към Сократ, която пресъздава тъй изкусно.

Умъртвяването чрез отравяне не е толкова спокойна и безболезнена процедура, колкото я описва философът: има гадене, заваляне на говора, конвулсии и неконтролируемо повръщане.

Рембрандовата картина, показваща как Аристотел съзерцава бюста на Омир, може да не е рисувана от Рембранд, а от някой негов ученик, тъй божествено надарен в изкуството за усвояване уроците на своя учител, та никога да не е успял да направи нищо повече. И чието име вследствие на това е потънало в неизвестността. Бюстът на Омир, който Аристотел е изобразен да съзерцава, не е на Омир. Мъжът не е Аристотел.