Джоузеф Хелър
Игра на въображението (11)

Единадесета глава

Страната, в която пищно облеченият Аристотел бе пресъздаден на платно от задлъжнелия Рембранд, бидейки част от географското цяло, включващо още Фландрия и Брабант, бе преминала чрез брак от Бургундско владение през петнадесети век към династията на Хабсбургите и тяхната „световна“ империя и постепенно, посредством естествени и божествени наследствени и потомствени права, помисли си той, бе станала част от суверенните владения на краля на Испания Филип II^[1].

Религията, образованието, откритията, търговията и многообразните последствия от онова, което по-късно щеше да бъде наречено капитализъм, поставиха смущаващи препятствия в хода на този нормален исторически процес.

Едно от последствията на капитализма е комунизмът.

През втората половина на двадесети век враждуващите Велики сили на капитализма и комунизма съжителстваха в симбиотичния баланс на необходимите злини и се погаждаха помежду си доста по-добре, отколкото признаваха.

Русия и Съединените щати бяха враждували седемдесет години и двата пъти, когато се бяха включили във война през този век, бе като съюзници срещу Германия.

И в двете страни, както навсякъде, имаха доста нескопосани правителства.

Първите им мъже явно не изпитваха един към друг такава омраза, каквато таяха към собствените си народи, различаващи се от тях. Мразеха — като случая с древна Атина — и по-малки нации, опитващи се да избягнат покровителството им.

Правителствата и на двете страни бяха обречени без взаимната си угроза.

Невъзможно е да си представи човек съществуването на коя да е от двете нации без ужасяващата заплаха от унищожение, отправяна й от другата.

Затова пък е лесно да се предвиди хаосът, който би настъпил и в двете при внезапно сполетял ги мир.

Мир на земята би означавало край на цивилизацията такава, каквато я знаем.

По време на мирното затишие, последвало Първата световна война, се стигна до международна икономическа депресия, която не бе преодоляна до момента, в който суверенните нации от цивилизования свят не започнаха да се готвят за Втората световна война.

Във всичките конфликти между Русия и Съединените щати в различни части на света идеологията никога не е била причина или цел за която и да е от двете сили.

Всяка наричаше другата „империя на злото“.

Кръстоносните походи бяха минало.

Дори в комунистическите страни надделя дясното крило.

В древна Атина също — динамиката на вътрешната политика взе връх над всички други активности.

Мотивите на атиняните за създаване на демократични общества на други места всъщност не изразяват желание за създаване на демократични общества, а целят премахването на враждебните съседи и постигането на пълно съгласие с общества, водени от техни васални правителства.

За осемдесетте години военен конфликт в Гърция след победата в Гръцко-персийските войни единственият дипломатически принцип, налаган от дебатиращите атиняни, бе правото на по-силния да потиска по-слабия.

Това бе прокламирано по времето на Перикъл в спартанския съвет преди началото на Пелопонеската война, също и от демагога Клеон в Народното събрание при неговите постъпки за унищожаване на град Митилена, както и от атинската делегация в Мелос.

За да получи пълната подкрепа на други свободни градове, свободна Атина се зае да превзема, убива, депортира и поробва.

Когато един умерен атинянин се противопостави на желанието на Клеон да избие всички бунтовници в Митилена и да продаде в робство жените и децата им^[2], Клеон го окачестви като страхливец, антиатинянин, неатинянин, мекосърдечен и мекушав либерал.

Демагогът Клеон беше радикалдемократ, първият от поредицата политици бизнесмени в следперикловата епоха.

В древна Атина радикалдемократите бяха бизнесмени.

Клеон сипеше гръмки фрази в законодателните спорове. За разлика от достолепната изисканост на предшественика си Перикъл в своите речи той се обръщаше към аудиторията си и повишаваше глас, крачеше в ярост и разсичаше въздуха с ръце. И си навлече презрението на Тукидид и Аристофан и другите представители на образования елит, отвратени от вулгарността на изявленията му и от грубостта на съмишлениците му.

Почти всички представители на тази нова търговско-занаятчийска прослойка говореха с груб градски акцент и използваха жестикулацията на местни и чужденци, предизвиквайки гримасите и недоволството на членовете на висшата атинска класа, някога извор на атинската култура и гръбнак на историята на града държава.

Подобно на мнозина самолюбиви и безочливи политици, Клеон беше чувствителен, невъзмутим, предвзет, шумен и самосъжалителен.

Искаше да знае защо в управлението на държавата не работят онези авторитарни практики, които толкова успешно прилагаше в управлението на кожарския си бизнес, където работниците му бяха роби.

Ако имаше възможност, демократът Клеон би забранил да се критикува от подиума и би орязал правата на всеки, позволил си да му опонира. Когато повишаваше глас в Народното събрание, звучеше по-скоро като съвременник, отколкото като класик:

— Не за пръв път си давам сметка колко невъзможно е демокрацията да управлява империя^[3]!

Говори се, че европейският император Карл V е един от най-добрите владетели в историята на „световната империя“. Абдикира и се оттегля в манастир. Завещава на сина си Филип II испанския престол, испанските владения Сицилия и Неапол, Испанска Америка и цялата територия в северната част на Европа, известна като Нидерландия, или Ниските земи.

Филип II прекара голяма част от дългия си живот в опити да възстанови католицизма в Нидерландия, където мнозинството от хората бяха запазили католическата си вяра, и да наложи управлението си като крал на население, вече приело го като такъв.

Но начело на неговите войски винаги заставаше непоколебимият херцог Алба^[4], известен с грубостта и жестокостта си. Суровостта и бруталността на херцога възбудиха повсеместен протест и в крайна сметка заздравиха опозицията, която се вдигна на организиран бунт, продължил осемдесет години.

При въстанието в Нидерландия изигра роля и традицията: поколения благородници, търговци, фермери и дори придворни бяха свикнали на доста по-голяма автономност, която не им се искаше да предадат на някаква си чужда централизирана власт. Присъствието на чужди войски по техните земи възбуди негодуванието и враждебността им.

Вилхелм Орански, който като щатхалтер на Холандия, Зеландия и Утрехт бе най-висшият представител на испанския трон в Нидерландия, най-накрая мина на страната на холандската съпротива и постепенно се превърна в неин водач^[5].

Немски католик с толерантно религиозно поведение и нескрити лутерански наклонности, Вилхелм бе наследил имения в германската област Насау и имаше земи и благородническо потекло в Оранското княжество в Югоизточна Франция.

Щом откри в калвинистите всеотдайни свои поддръжници, прие тяхната религия.

Докато испанската армия навлизаше все по-надълбоко във Фландрия, Вилхелм се придвижваше на север от Брюксел и Антверпен към щаба си в Делфт, Холандия. Холандските провинции в Нидерландия наистина бяха с провинциален манталитет в сравнение с бароковата култура на фламандския двор в Белгия и по-слабохарактерен човек би се предал пред Филип, за да може отново да се наслаждава на онзи разкош.

Холандската война за независимост беше любопитна, тъй като изобщо не започна като бунт и не бе мислена като война за независимост. До момента, в който, след като минаха първите двадесет години, един формален акт за сваляне от трона не облече новата визия в думи^[6].

Актът за детрониране на владетеля на Ниските земи Филип II формално отхвърли верноподаничеството към Филип с обяснението, че е нарушен въведеният обществен договор между управляващ и управлявани, в който правителствата извличат силата си от смиреното съгласие на поданиците си. Тази холандска декларация за независимост предхождаше американската с двеста години, а гражданската война в Англия с шестдесет.

Холандският национален химн, написан някъде около 1570, през 1985 все още съдържаше обет за вярност към испанския крал.

От седемнадесетте провинции, съставляващи първоначално Нидерландия, само седемте северни извоюваха правото си на независимост. От тях малко на брой са ни известни като имена — Холандия, Зеландия, Утрехт и навярно Фризландия; извън Нидерландия, а вероятно и вътре в нея, малцина са чували за Грьонинген, Оверейсел и Гелдерланд. Единствено двете крайбрежни провинции Холандия и Зеландия са изиграли важна роля в морския разцвет на страната.

Вилхелм Орански, известен още и като Вилхелм Тихия, бе обявен за баща на тази нова страна, която всъщност не бе негова родина. В два следобед една сутрин на 1584, шестдесет и четири години преди края на войната за независимост, бе убит в дома си с три куршума, изстреляни в гърдите му от пистолет, парите за който бяха осигурени от него.

Нападателят Балтазар Жерар, до голяма степен вдъхновен от награда, обявена от Филип, бе католик фанатик, промъкнал се в дома на Вилхелм под прикритието на безпаричен фанатик калвинист, чийто баща бил изгорен като еретик. Вилхелм му даде пари за храна и прилични дрехи и Жерар си купи пистолета и амунициите, с които по-късно застреля добросърдечния си благодетел.

Балтазар Жерар не бе нито холандец, нито испанец, а бургундец. Заловиха го при опит за бягство.

Бе разпитан и подложен на мъчения. В почивките между разпитите и мъченията запази пълно спокойствие и водеше лежерен разговор със заловителите си.

Присъдата му бе ужасяваща, пише Мотли в „Разцвет на Холандската република“.

Осъден бе на смърт: беше постановено дясната му ръка да бъде прогорена с нажежено желязо, плътта му да бъде изтръгната от костите с пинсети на шест различни места, да бъде посечен и разчекнат още жив, сърцето му да бъде изтръгнато от гърдите и захвърлено в лицето му и накрая да бъде обезглавен.

Присъстващите наблюдаваха със страхопочитание удивителната твърдост, с която той понесе всяка стъпка от наказанието си. Към края, когато един от екзекуторите му изигра комично престорена трудност на ешафода, той дори се усмихна заедно с тълпата. Едва когато изтръгнаха сърцето от гърдите му и го захвърлиха в лицето му, го видяха да трепне. Малко след това, казват, предал Богу дух.

Наградата, обещана от Филип, получиха родителите на Жерар. Състоеше се от три плодородни парцела земя, принадлежали на Вилхелм Орански, които не струваха на Филип пукната пара. По този начин, пише Мотли, полагайки умело риторически баланс в повествованието си, щедростта на принца осигури оръжието, с което му бе отнет животът, а имотът му — фонда, от който бе обезщетено семейството на убиеца.

Както и да е, военните разходи се оказаха твърде големи за Филип. Към края на века той вече копнееше за мир, а през 1609 г. бе подписано Дванадесетгодишното мирно споразумение между Испания и Холандия^[7].

След убийството на Вилхелм Орански на трона се възкачи синът му, граф Морис Насайски, който спря испанското нашествие и възстанови границите на Холандия. Но не успя да постигне по-мащабната си цел да си възвърне окупираните от Испания нидерландски територии, където разполагаше със семейни земи, подобно на редица фламандски бежанци, жадни да продължат офанзивата. Амбициите му бяха спънати от упоритата неохота на холандските бюргери да продължат да финансират война, която вече им се вижда безсмислена, а и често пъти пречи на търговските им планове.

Всеки път щом се установеше мир, бе пряко волята на който и да е принц от династията Орански.

Разказва се виц за честен търговец от Амстердам, пътуващ за Хага, който, убеден от принц Фредерик Хенри^[8] да търгува с вражеския Антверпен, отвърнал смело:

— Не само ще продължа да търгувам с врага Антверпен, но ако мога да спечеля нещо, преминавайки през ада, съм готов да го направя, па ако ще да ми пламнат платната на корабите.

Кромуел^[9] казва за холандците, че предпочитат печалбата пред благочестието. На което всеки амстердамски търговец би отговорил, че не вижда разлика.

— Господи! — дочува Самюъл Пепис^[10] възклицанието на контрольора по флота по-късно, по време на втората Англо-холандска война. — Мисля, че Дяволът си играе с холандците.

След като през 1625 Морис умира от естествена смърт, е наследен от по-малкия си брат, принц Фредерик Хенри, който, както се оказва впоследствие, се превърна в най-големия покровител на Рембранд, купил повече негови картини от когото и да било — поне седем с религиозни сюжети, пет от тях от серията за Мъките Христови, както и портрет на жената на Фредерик Хенри — Амалия ван Солмс^[11].

Рембранд вероятно е бил препоръчан на Фредерик Хенри от секретаря му, Константин Хюйгенс, образован човек с разностранни литературни таланти и артистични интереси.

Синът му, Кристиан Хюйгенс^[12], по-късно ще стане физик с международна известност, прочул се с подобренията си на телескопските лещи, разгадал точно пръстеновидната структура около Сатурн, открил сателита му Титан, приложил за пръв път принципа на махалото в работата на часовника^[13]; развил вълнова теория за светлината, противопоставяща се на корпускуларната теория на Исак Нютон, формулирал Хюйгенсовия принцип на светлинните вълни, според който всяка точка от една предна вълна е източник на следващи вълни, и открил поляризацията на светлината в калцит.

Аристотел оставаше дълбоко впечатлен всеки път, когато Ян Сикс споменаваше стихотворенията на бащата и преждевременно развилия се математически и научен гений на сина, макар самият той да не бе особено въодушевен от темата за пръстеновидната структура около Сатурн или поляризацията на светлината в калцит.

Хюйгенс старши се запозна с Рембранд в Лайден, когато художникът едва бе прехвърлил двадесетте, и го обяви за зараждащ се талант от изключителна величина и със значение за бъдещото културно величие на Холандия.

Непосредствената причина за възторжената оценка на Хюйгенс бе Рембрандовата картина „Юда връща тридесетте сребърника“^[14] — детинска творба, демонстрираща преждевременно развита сръчност и сантиментално въображение. Десетилетия наред Рембранд продължаваше да печели пари от тази картина, предоставяйки я за копиране.

До времето, когато художникът стана на двадесет и седем и се бе преместил да живее в Амстердам, Хюйгенс вече беше безвъзвратно разочарован от него. Той достигна деветдесетгодишна възраст и никога повече не каза добра дума за Рембранд.

Запазени са седем писма между двамата. Всички касаят картините от серията за Мъките Христови. В пет се настоява за по-голяма сума или за по-бързо изплащане на дължимото.

През 1639 последните две от тях — „Погребването на Христос“^[15] и „Възкресението на Христос“^[16] — бяха набързо привършени и изпратени за Хага още преди боята да е засъхнала. През същата година Рембранд закупи къщата си. Биографите му обясняват случилото се с нуждата от пари в брой.