Джоузеф Хелър
Игра на въображението (20)

Двадесета глава

Пак по това време на Коркира, известна днес като остров Корфу, избухна война, която обхвана практически целия елински свят. Тъй като Коркира бе първа, случилото се там остана да се помни. Подмолна групировка от осемстотин олигарси, подкрепяни тайно от Коринт, градеше планове за насилствено сваляне на демократическото управление. Те организираха нападение над Народното събрание. Наеха мъже, които трябваше да убият лидера на демократите и шестдесетте присъстващи — депутати и граждани.

Но населението се вдигна срещу заговорниците и ги отблъсна. И така се стигна до междуособна война.

Докато по време на мир никоя групировка не би имала повод, нито би била склонна да намесва в граждански спор Атина или Спарта, то сега, по време на войната, беше много по-лесно спечелването на съюзници и за двете страни, когато замисляха някакъв преврат с цел да нанесат вреда на противника, а оттук и да извлекат изгода за себе си.

Има ли война, има и подстрекатели. Демагогът Клеон отхвърли предложенията за мир на лакедемонците, съдържащи условия, които Перикъл би приел.

Няма нищо чак толкова странно в това една демокрация да заприлича на война.

Не е необичайно тя да отказва на другите нормални права, които приема за себе си.

— Вие на чия страна сте? — често укоряваха с предизвикателство в гласа Клеон и привържениците му от радикалната войнствена търговско-занаятчийска прослойка противниците си.

Всеки, който се противопоставяше на военната му политика и на властта, присвоена от управлението му, биваше гневно охулен, наречен глупак и изменник и обвинен в проспартанска и антиатинска дейност.

Всяка от двете страни твърдеше, че бунтовнически настроените й привърженици се борят за свобода.

И двете бяха прави.

Демократите се бунтуваха срещу една тирания, наложена от малцинството.

Олигарсите се бунтуваха срещу една тирания, наложена от мнозинството.

Като цяло богатите отправяха поглед към Спарта, бедните и не чак толкова бедните — към Атина.

Както Спарта, така и Атина наричаха привържениците на подкрепяните от тях групировки „борци за свобода“.

И двете бяха в еднаква степен прави.

Всеки се бореше за освобождение от управлението на другия.

Клеон тръбеше разпалено за някакъв „мащабен заговор“, сякаш искаше да вледени сърцето на всеки атински патриот. Твърдеше, че разполага със списък с имената на триста и петдесет проспартански настроени атиняни изменници.

Всеки, който не желаеше война, бе проспартански настроен.

— Вие на чия страна сте? — фучеше и се пенеше той и кръстосваше подиума в Народното събрание, а подчинените му и писарите трябваше да разпространяват и преписват думите му.

Клеон изискваше пълна свобода на действието и всеки, който се осмелеше да му противоречи — бил той депутат, държавник или стратег — биваше заклеймен или като наивна изкупителна жертва на лакедемонците, или като доброволен симпатизант на тяхното правителство — че и по-лошо.

— Свидетели сме на влиянието на подривна дейност — ревеше той от подиума, — разгръщана в съюзничество с лакедемонското правителство, което е подготвило изключително добре организиран опит да повлияе на вота в Народното събрание. В рамките на нашата либерална система на управление това не се смята за престъпление — съгласи се той, — което не означава, че ще бъде допуснато.

Когато не му достигаха факти, започваше да говори за морални задължения да се осигурява военна помощ на всички от малки фракции из други градове, които имат нужда от нея.

— Срамът от загубата, който изпитват в даден момент съюзниците ни, където и да са — кълнеше се той, — ще привлече по-късно там наши сили.

Не спомена, че винаги се намира някой от атинските съюзници, който да е в опозиция на атинската политика, и че голяма част от най-кървавите войни, водени от демократична Атина, са били срещу съюзници, пожелали независимост и право на самоопределение.

Това, че в Митилена, Коркира и другаде олигархическите движения наистина благоприятстваха за организирането на удари срещу насилствено сваляне на демократически правителства, придаваше известна плътност на аргументите му и доза истинност на твърденията му.

Той бе циник, който вероятно сам не вярваше съвсем на всичките сензационни разкрития, които сипеше от трибуната. Но знаеше, че те ще му бъдат от полза в политически аспект, пък и обичаше да държи под контрол емоциите на аудиторията. Не бе тайна, че за него работят информатори. Но никой нямаше представа колко са и кои са. Случваше се дори хора, които никога не са били негови информатори, да тръбят, че са му агенти, и нямаше как да се разбере със сигурност дали казват истината.

Патриоти като Аристофан, които искаха мир, бяха опозорени с обвинения, че се занимават с антидържавна дейност. Аристофан бе изправен на съд заради една своя пиеса, в която обвинява Перикъл, задето е започнал войната, а Атина и Клеон, задето са я продължили^[1].

В Атина имаше свобода на словото и той бе оправдан.

В „Ахарняни“ на следващата година пак нанесе удар от сцената, като за пореден път заяви омразата си към Клеон, който трябвало да бъде одран, за да се направят от кожата му ботуши за конници. Изтъкна, че Клеон го изправил на съд и го засипан с клевети, развилняла се буря от обиди и обвинения, изсипал се порой от лъжи. Аристофан обвиняваше Клеон в заговорничество и измама. И в сервилност на най-високо ниво.

Последва „Конници“, където Клеон бе наречен „пафлагонски табак“, „арогантен мошеник“, „въплъщение на клеветата“, „властен и нечестен роб, предоставил непоносим живот на другите, човек, от когото трябва да се отървем“, „брутален господар“, „идеален гълтач на зърна, който хърка оглушително“, „лошонравен“, „мазен грубиян“, „крадец“, „скандалджия“, „омразен“, „бездънна бездна за грабежи“, „подлец сто пъти дневно“, „самозванец“, „тъп измамник“, „обирджия“, „лъжец, който пърха от един грабеж към друг“ и „си бърка с две ръце в обществените фондове“, „Инспектор на Арс“ с „образование на свиня“ и човек, чиято смърт ще бъде щастлив ден за останалите атиняни и техните деца.

Аристофан имаше предвид авторитарния военачалник, достигнал върха на своята популярност^[2].

Атина присъди първа награда и за двете му пиеси.

И подкрепи Клеон в настояването за продължаване на войната.

— Вие на чия страна сте? — гневеше се и се бунтуваше той. — Като гласува за моето предложение за военна помощ и други действия, демократическата партия ще докаже дали стои зад мен и зад интересите на свободна Атина, или е с олигарсите на Спарта и Коринт, които не крият стремежите си да унищожат Атина и всичко, за което се борим.

След като войната беше факт, за атиняните и лакедемонците бе нормално да сеят раздори в градовете, преминали на страната на противника. Там, където нямаше конфликт на мнения, правеха всичко възможно да го създадат. Всяка от страните кроеше заговори да завземе или отнеме насилствено или чрез други способи властта дори в онези градове, които искаха да запазят неутралитет. Там раздорите и разногласията все повече набираха сила. Олигарсите, насърчавани от лакедемонците, подклаждаха бунтове в демократичните общества. Демократите, насърчавани от атиняните, подклаждаха бунтове в олигархическите.

И така в елинския свят изригна вулкан от бедствия — бедствия, каквито е имало и докато човешката природа остава все същата, винаги ще има.

Защото по време на мир и благосъстояние както държави, така и частните лица имат по-благородни убеждения поради това, че не попадат в принудителни затруднения. Войната обаче, като премахва ежедневното благополучие, учи на насилие, казва Тукидид, и приравнява начина на мислене на повечето хора към настоящето.

Езикът девалвира.

Обичайното значение на думите спрямо действията бе променено своеволно.

Безразсъдната храброст се смяташе за жертвоготовно мъжество.

Предвидливото изчакване — за благовидна форма на страхливост.

Здравомислието — за прикриване на малодушие.

А съобразяването с всяко нещо — за негодност за нищо.

Безумното буйство се приписваше на мъжки жребий, а плановете за безопасност бяха удобен предлог за отклоняване от действия.

Негодуващият се смяташе за неизменно предан, а който му противоречеше — за подозрителен.

Някой, който сполучваше със заговор, беше проницателен, а който се досещаше за него — още по-способен.

А който полагаше усилия да няма нужда от всички тези неща, беше обявяван за предател спрямо партията и уплашен от противниците.

Накратко, хвалеха този, който успяваше да изпревари в състезанието със злодея, както и онзи, който скланяше към зло човек, който не го замисляше.

Да отмъстиш някому се ценеше повече, отколкото да не пострадаш от него. Който успееше да надделее с измама, придобиваше славата на хитроумен човек.

Впрочем повечето хора предпочитат да минат за ловки злодеи, отколкото за благородни глупци.

От второто се срамуват, докато с първото се гордеят. А причина за всичко това е стремежът към власт, породен от користолюбие и честолюбие.

Избраните за водачи на групировки и от двете страни се надпреварваха да използват благовидни слова. Ако единият говореше за „политическото равноправие на масите“, другият отвръщаше със „здравомислието на аристокрацията“ или „сигурното и надеждно правителство на консервативната аристокрация“. Но всъщност и едните, и другите искаха да вземат под контрол държавната машина като награда за положените усилия.

В борбите им за превъзходство нямаше задръжки и бяха готови, било като прокарат несправедлива присъда, било чрез незаконно гласуване, било с насилие, да удовлетворят моментната си съперническа ревност.

А неутралните граждани биваха погубвани и от едните, и от другите, било защото не подкрепяха никого, било поради завист, че са останали невредими.

Така поради междуособиците в целия елински свят се възцариха всички възможни видове пороци и благонравието, с което благородството има най-много общи черти, след като беше осмяно, изчезна, а взе връх противопоставянето при пълно недоверие на два идеологически различни свята.

И по-простите хора в повечето случаи показваха повече хъс за оцеляване и надделяваха.

Такива хора храбро пристъпваха към дела. А противниците им, които смятаха, че биха могли да предвидят всичко и че няма нужда от сила за неща, които могат да се свършат с ум, в повечето случаи загиваха незащитени^[3].

Човешката природа, взела връх над законите и свикнала — дори въпреки законите — да върши зло, с удоволствие демонстрираше, че страстите й са неуправляеми и че е враг на всичко, стоящо над нея.

Именно в Коркира, под погледите на екипажите на шестдесет атински кораба, се проявиха повечето от тези жестокости и хората за пръв път дадоха воля на страсти, вихрещи се по време на революции и междуособни войни.

Бе по-страшно от чумата.

Убиха когото от враговете хванаха.

След това влязоха в храма на Хера, където се бяха скрили молителите^[4] — поне четиристотин човека, привърженици на олигархията. Уговориха около петдесет души от тях да застанат пред съда и осъдиха всички на смърт.

А мнозинството от молителите, които не се съгласиха да се явят пред съда, като видяха какво става, започнаха да се убиват един друг в самия храм. Някои се обесиха по дърветата, а другите се самоубиха кой както можа.

В продължение на седемте дни, през които пристигналият с шестдесетте кораба атински главнокомандващ^[5] остана на острова, коркирците продължиха да избиват тези, които смятаха за свои врагове.

Последва смърт във всичките й форми и видове. И каквото става обикновено при подобни обстоятелства, нищо не бе спестено, ами дори го надминаваше.

Не е за вярване, но баща убиваше сина си.

По-лесно е да се повярва, че молителите били откъсвани от храмовете и посичани пред тях или направо край олтарите. А някои загинаха, зазидани в храма на Дионис.

На атинските стратези се пада до голяма степен отговорността за това клане, пише Тукидид. Първо, защото се оставиха да бъдат убедени от коркирците да им оставят в ръцете пленници, предали се с обещания за закрила и справедлив процес в Атина. И второ, защото се задоволили с това да извърнат глави встрани.

Коркирците затвориха пленниците в голяма сграда. След това започнаха да ги изкарват на групи от по двадесет души и като бяха оковани един за друг, трябваше да минат през шпалир от хоплити, под дъжд от ритници и удари от тълпата. Особено ако някой мернеше сред пленниците свой личен враг. Мъже с камшици в ръце подканяха с плясъци забавящите темпото.

Близо шестдесетима мъже бяха изкарани по този начин и убити без знанието на останалите вътре, които си мислеха, че другарите им са преместени на друго място.

Но когато осъзнаха какво става, се примолиха на атиняните за помощ и ги приканиха, ако желаят да ги видят мъртви, да ги убият със собствените си ръце.

А останалите отказаха да излязат или да позволят на който и да е да влезе, ако можеха да го спрат.

Коркирците не натискаха вратите. Покатерваха се на покрива и през дупки в тавана изпращаха към жертвите си дъжд от стрели.

Хората вътре се опитваха да се защитят както могат и в същото време мнозина се опитваха да се самоубият, притискайки в гърлата си стрелите, изпратени от враговете им, или увивайки вратовете си с жилата от няколкото легла, намиращи се в сградата, или пък с примка, вързана от собствените им дрехи.

Така, когато нощта превали — тъй като мрак обгърна бедственото им положение — самоубивайки се по всякакъв начин и улучвани от стрелите и оръжията на мъжете на покрива, те загинаха.

Когато настъпи денят, коркирците натовариха телата на каруци както сварят и ги изсипаха извън града в масов гроб.

Пленените жени бяха продадени в робство.

По този начин привържениците на демокрацията сложиха край на дълго продължилата революция — поне що се отнася до тази война. Тъй като не бяха останали достатъчно олигарси, за да могат да направят нещо.

Когато атиняните видяха от корабите си, че редът е възобновен, отплаваха към Сицилия, за да продължат войната на страната на съюзниците си там.

Войната е строг учител, казва Тукидид.

Няма жестокост, сторена от едната страна, която да не е повторена от другата.

Имаше прерязани гърла.

В Атина животът продължаваше. Въпреки летните нападения и обсади на лакедемонците, които рядко продължаваха повече от четиридесет дни, се играха и „Едип цар“, и „Електра“ на Софокъл, и „Иполит“ на Еврипид. Целият елински свят бе погълнат от Олимпиадата. В тях от любов към спорта, а и с цел да си спечелят нови съюзници, участваха посланици, шпиони и водачи на групировки. Малко по-късно Алкивиад организира грандиозен спектакъл, прахосвайки цяло състояние, за да оборудва за надбягването с колесници седем екипажа с по четири коня. Спечели три от първите четири награди. За да отпразнува победата си, вдигна пищни празненства. А за да впечатли гостите си с разкоша, в който живее, използва като свои собствени сребърни съдове, принадлежащи на Атина.