Джоузеф Хелър
Игра на въображението (36)

Тридесет и шеста глава

В деня, когато умря Сократ, Платон — както сам пише — бил болен и лежал у дома си. Затова, както и в своя „Пир“, използва разказа на трето лице, за да представи от името на свидетел на събитията онова, което собствените му очи не са видели.

— Ти, Федоне, беше ли с него, когато изпи отровата, или чу за това от някой друг?^[1]

— Лично присъствах, Ехекрате — отвърна Федон.

— Разкажи тогава какво говори той преди смъртта си? И как се помина? Едно ни е известно само, че умрял, като изпил отрова. За останалото никой нищо не можа да каже.

Разговаряха във Флиунт, малко градче в Пелопонес.

— Ние от Флиунт не сме ходили в Атина напоследък, а и дълго време не е идвал оттам чужденец, който да може да каже нещо точно за тия събития, освен че е умрял, като изпил отрова. Ще ми се, ако нямаш работа, да ни разкажеш всичко колкото се може по-точно.

— А, свободен съм и ще се опитам да ви разкажа. Още повече че да си спомням за Сократ, за мене винаги е най-приятното занимание, независимо дали аз говоря, или другиго слушам.

— Ама и слушателите ти, Федоне, и те могат да кажат същото за себе си. Но гледай да ни предадеш всичко колкото се може по-точно.

— Колкото до мене — започна Федон, — тогава аз бях в странно състояние. По никакъв начин не можех да повярвам, че присъствам на кончината на приятел, и затова и не изпитвах никакво състрадание, каквото човек би решил, че е редно да усети край смъртното легло на толкова близък. Щастливец ми се виждаше той — и в държанието си, а и в приказките си. Умря без страх, а приказките му бяха благородни и спокойни. Всички, които бяхме там, изпитвахме горе-долу същото необичайно смешение от удоволствие и болка. Ту се смеехме, ту плачехме, особено един от нас, чувствителният Аполодор — познаваш този тип хора, нали? Аполодор почти не успя да се овладее и лично аз, и всички останали се повлияхме много от него.

— Кои присъстваха там с теб?

— От тамошните граждани — продължи Федон — този Аполодор, после Критобул и баща му, Критон, още Хермоген, Епиген, Есхин и Антистен. О, да, присъстваше и Ктезип Пеанееца, Менексен и още някои. От чужденците бяха тиванците Симий и Кебет, Федонд, а от Мегара Евклид и Терпсион. Платон тогава, мисля, беше болен. Мисля, че това горе-долу бяха присъстващите.

В тази последна сутрин се бяха събрали по-рано от обичайното, но им казаха да почакат.

Пазачът им обясни:

— Единадесетте свалят оковите на Сократ и му известяват, че тоя ден трябва да умре.

Когато влязоха, завариха при него жена му Ксантипа с едно от малките им момченца на ръце. Щом ги видя, разказва Федон, тя нададе глас и изрече неща, дето ги казват обикновено жените: че това бил последният път, когато Сократ и приятелите му можели да си поговорят. Ксантипа, която обикновено побесняваше, понеже Сократ прекарваше твърде много време с приятелите си, сега бе разстроена, че повече няма да може да го прави.

Зарида неудържимо. Сократ погледна към Критон и го помоли някой да я отведе у дома. И я поведоха, а тя викаше и си удряше гърдите.

Щом килията утихна, Сократ стана и разтърка червената подутина на крака си, останала от оковите.

От предишни посещения в затвора се знаеше, че Сократ обръща в стихове някои от басните на Езоп. И поетът Евен бе помолил да го запитат защо той, който никога по-рано не е съчинявал стихове, се е заел с тях едва когато е отишъл в затвора.

— Кажи му истината — рече Сократ, — че не съм сторил това с намерение да му ставам съперник — знаех, че не би било лесно.

Просто искал да разбере смисъла на едни свои сънища.

— Това кажи на Евен. Освен това го поздрави и му предай, ако е разумен, да ме последва колкото може по-бързо. Както се вижда, аз днес си отивам. Приканват ме атиняните.

— Виж ти, какво пожелаваш на Евен! — възкликна комично Симий, разсмивайки останалите. — Доколкото го познавам, съм почти сигурен, че няма да те послуша с охота.

— А защо, той не е ли философ? — каза Сократ.

Другите се съгласиха, че е.

Тогава Сократ бе убеден, че Евен няма да изпита страх от смъртта, разбира се, без да прави насилие над себе си, защото ще знае, че самоубийството е незаконно.

Думите му озадачиха Кебет.

— Какво имаш предвид, Сократе, като казваш, че не е редно човек да върши насилие над себе си, а от друга страна, че философът би проявил желание да последва човек, който умира?

— Нима ти и Симий не сте чували за подобни работи?

— Всъщност нищо определено, Сократе.

— Е — отвърна Сократ и като престана да разтрива крака си, се изправи на мястото си и тъй седнал, разговаряше по-нататък, — но и аз говоря по този въпрос, каквото съм чул. А да ви кажа чутото, за това няма пречка. Освен това може би на човек, който заминава за там, особено много подобава да разглежда и да разправя фабули във връзка с това, какво смятаме ние, хората, за пребиваването там. А и какво друго бихме правили до залез-слънце? Но да видим по-напред какво е това, което от дълго време, струва ми се, иска да каже нашият Критон?

— Не друго, това само искам да кажа — рече Критон, след като му бе дадена възможност, — което отдавна ме предупреждава човекът, който ще ти донесе отровата — трябвало да ти кажа да разговаряш колкото се може по-малко, защото, рече, в разговор човек се затоплял, а това пречело на действието на отровата: в противен случай понякога се налагало човек, който не спазва това, да пие и два, и три пъти.

— В такъв случай — отвърна Сократ, — той нека си приготви своето, та да ми даде и два пъти, а ако е нужно, и три пъти.

И в останалите часове той заговори за душата, безсмъртието и отвъдния живот, по които теми никога преди не бе говорил много, макар да не доказваше категорично, че казаното от него е вярно. Знаеше, че е вярно, защото така му се искаше.

Симий и Кебет бяха трудни за убеждаване.

— А вие, Симий и Кебете, също ще се отправите след време — рече Сократ, когато привършваха разговора си — на това пътешествие, и всички други присъстващи. А мене съдбата сега ме зове, тъй би се изразил някой трагически герой. Скоро ще трябва да изпия отровата. Като че ли вече е време да ида да се измия. За да не затруднявам жените да ме мият мъртъв.

След тия негови думи, разказва Федон, се обадил Критон:

— А какво ще поръчаш на мене и на присъстващите тук било във връзка с децата ти, било нещо друго, което ще ни бъде приятно да правим за тебе?

— Това, което ще кажа, Критоне, не е нещо ново. Ако проявявате грижа за себе си във всичко, дето вършите, както винаги съм ви съветвал, тогава ще постъпвате в угода и на мене, и на моите роднини, и на самите себе си.

— Ще се стараем тогава така да постъпваме — рече Критон. — А по какъв начин да те погребем?

— Както искате — отвърна Сократ през смях, — стига само да ме хванете и да не ви се изплъзна.

И като се обърна към останалите, рече:

— Критон смята, че съм онзи Сократ, когото ще види след малко мъртъв, та затова пита как да ме погребе. Искам да ми станете поръчители пред Критон за противоположното на онова, за което той ми поръчителстваше пред съдиите: той всъщност ми поръчителстваше, за да продължа да пребивавам тук. А вие ми поръчителствайте, че няма да продължа да пребивавам, след като изпия отровата, ами ще си ида. Тогава той ще понесе по-леко смъртта ми и няма да страда, като види да горят или закопават тялото ми. Не се натъжавай тогава, отлични ми Критоне, и си кажи, че погребваш само моето тяло, и го погреби тъй, както пожелаеш и най-вече както според тебе изисква обичаят. Дотогава вече ще съм ти се изплъзнал между пръстите и няма да можеш да ме хванеш и да ме задържиш.

— След тия думи — продължи да разказва Федон на Ехекрат и останалите си слушатели — Сократ стана и отиде в една стая да се измие. Критон ги накара да почакат и го последва.

— Сократ им бе като баща — продължи Федон, — от когото ще бъдат лишени, принудени да прекарат остатъка от живота си като сираци.

След като Сократ се уми, доведоха при него децата му — имаше две малки момчета и един голям син. Влязоха и роднинските жени. Той поговори с тях в присъствието на Критон, поръча им, каквото смяташе за нужно. После ги накара да си идат и се върна при приятелите си.

Слънцето клонеше на залез — доста време бе прекарал в другото помещение. Та вече измит, дойде, седна и немного неща каза подир това, когато дойде служителят на Единадесетте, застана пред Сократ и рече явно покрусен, сякаш едва сдържаше стоновете си:

— Теб, Сократе, когото познавам като най-благородния, кротък и съвършен човек измежду тия, които са идвали някога тук, не мога да обвиня в това, за което виня останалите осъдени — че се сърдят и ме проклинат, когато им наредя да изпият отровата. Сигурен съм, че и в тоя момент се сърдиш не на мене, а на истинските виновници. Впрочем знаеш с каква вест съм дошъл. Сбогом и гледай да понесеш колкото се може по-леко необходимото!

И веднага с тия думи се просълзи, обърна се и излезе.

А Сократ му рече:

— Сбогом и на тебе! Тъй ще направя.

След това сподели с останалите, че в лицето на пазача е открил мил и възпитан човек.

— През цялото време, откакто съм в затвора, ме посещаваше и неведнъж разговаряше с мене. И беше толкова добър. А и сега как благородно се просълзи. Е, хайде, Критоне, да го послушаме. Нека някой да внесе отровата, ако са я стрили. Ако ли не, нека човекът я приготви!

— Не още — рече Критон. — Слънцето е още над планините. Зная, че други осъдени доста късно след нареждането изпиват отровата — като се нахранят и си пийнат добре, а някои и любов правят, ако изпитват страст към някого. Затова недей да бързаш! Има още време.

А Сократ рече:

— Навярно, Критоне, тия, които го вършат, смятат, че като го правят, печелят нещо. Но аз естествено няма да сторя тия работи, тъй като не мисля, че ще спечеля, ако изпия отровата по-късно, освен че сам на себе си ще стана за присмех, задето се вкопчвам в живота и го стискам, след като от него вече нищо не ми е останало. Та върви, послушай ме и направи, каквото ти рекох.

Критон кимна на слугата, който стоеше наблизо. Момчето излезе и като се позабави, дойде с пазача, който носеше чашата с приготвената в нея отрова.

Сократ рече сърдечно:

— Добре, отлични мой! Понеже разбираш от тия работи, какво трябва да направя?

— Трябва само да изпиеш чашата — отвърна човекът — и да походиш, докато краката ти натежат, а после да легнеш. Тъй отровата ще подейства.

И ведно с тия думи поднесе чашата на Сократ, който, както описва Федон, я поел твърде благоразположен, без да трепне и без да промени нито цвета, нито израза на лицето си. Отправи към човека своя обичаен несмутим поглед и попита дали може да се направи някому възлияние с част от това питие.

Човекът отвърна, че стриват толкова, колкото смятат, че е нужно да се изпие.

— Разбирам — рече Сократ. — Но все пак да се помолим на боговете навярно и може, и трябва, за да е щастливо преселването ми оттук там. Това именно се моля и аз и нека да стане тъй!

И веднага след тия думи изпи чашата съвсем леко и спокойно.

До тоя момент повечето от тях бяха горе-долу в състояние да си удържат сълзите. Но сега, като видяха, че пие и че вече е изпил чашата, не можаха повече да се сдържат. И без да ще, самият Федон избухна в сълзи с такава сила, че си закри лицето.

Сократ изглеждаше почти недоволен.

— Какво, нима плачете за мен? — сгълча ги той. — Федоне, съжаляваш ли?

— Оплаквам не теб, а своята участ, себе си, лишения от такъв другар.

Федон не беше първият, показал такива чувства. Критон, понеже още преди него не успя да си задържи сълзите, стана и излезе, а Федон го последва. Аполодор и през цялото време до тоя момент не преставаше да плаче, а тогава започна и с глас да се вайка, да негодува и кого ли от присъстващите не съкруши, с изключение, разбира се, на самия Сократ.

— Чудни хора, какво правите? — възмути се той. — Ами аз най-вече затова отпратих жените, за да не изпаднат в подобна грешка. Защото съм чувал, че когато човек умира, трябва да се говорят хубави неща. Хайде, успокойте се и бъдете по-твърди!

При тия думи всички се засрамиха и възпряха плача си.

Сократ походи и като каза, че краката му натежават, легна по гръб. Защото така му бе поръчано.

Човекът, който му даде отровата, се допря до него и като мина известно време, огледа му стъпалата и краката. После го натисна силно по стъпалото и попита дали усеща. Сократ каза, че не. А после го натисна по колената и тъй, отивайки нагоре, им показваше, че изстива и се вкочанясва. И като продължаваше да го опипва, каза:

— Когато студът достигне до сърцето, тогава ще си отиде.

Сократ лежеше, закрил лицето си с парче плат.

— Вече беше изстинал докъм хълбоците — разказваше Федон, — когато се откри за миг и промълви това, което, спомням си, беше последната му дума:

— Критоне, дължим петел на Асклепий. Дайте му го, не забравяйте!

— Добре, ще го направим — каза Критон. — А нещо друго да ни кажеш?

Той не отговори повече нищо. Не мина много време, трепна и човекът му откри лицето — погледът му не мърдаше. Критон му затвори устата и очите.

— Така умря нашият другар, Ехекрате, мъж, за когото можем да кажем, че беше най-добър, а и най-умен и най-справедлив измежду тия, които познавахме по онова време.