Джоузеф Хелър
Игра на въображението (16)

Шестнадесета глава

Наричаха го Олимпиеца: заради внушителните строежи, издигнати под негово ръководство, и демонстрираното превъзходство в достойнство, ум, честност и красноречие.

Комикът Кратин, нарекъл Аспазия блудница, му сложи прозвището Луковицата^[1].

Подобно на всички велики водачи на демократични общества, които се гордеят най-много със свободата на словото, Перикъл не приемаше радушно критиката в писмен вид. Ако по негово време бе имало вестници, той би бил безпощаден към тях.

Прокара закон, забраняващ в пиесите да има отнасяния към живи атиняни.

Законът му бе отменен по настояване на обществото.

Главата му имаше удължена форма и на портрети неизменно биваше изобразяван с шлем, който имаше за цел да прикрие деформацията, а художниците винаги с удоволствие — както съобщава Плутарх — се заемаха със задачата да не показват истинския овал на лицето му.

Наричаха го още и Лукова глава.

Подиграваха му се, че винаги когато се прибира или излиза от дома си, целува Аспазия.

Рядко ходеше на сесии на Съвета и Народното събрание, вместо това изпращаше заместници и така придаваше допълнителна тежест на онези събирания, на които благоволяваше да се появи.

Ограничаваше до минимум публичните си изяви, не обичаше да застава в центъра на вниманието и не се изказваше, ако няма какво да каже.

Записаните му слова се броят на пръсти, речите му за държавата не отстъпват по качества на Гетисбъргската реч на Ейбрахам Линкълн^[2] и за жалост са продиктувани от сходни обстоятелства и имат за цел да отдадат чест на загиналите в една или друга война.

Не обичаше да се храни или забавлява по чужди къщи. В собствения му дом изблиците на доволство бяха сдържани и тихи. Най-често се събираше с няколкото учители и таланти, с които го свързваше сърдечно приятелство: философите Протагор и Анаксагор, музиканта Дамон, скулптора и архитекта Фидий. Самотен и мрачен, със запомнящ се вид, Перикъл се движеше из града без компания — от дома до кабинета си в Съвета или до пазара, понеже често сам се грижеше за дневните си нужди.

Старателно избягваше всяка проява на непристойно поведение. Караше иконома си веднага след урожая да продава на пазара цялата продукция, добита от земите му, а после лично си купуваше каквото му трябва пак от там. Още през първата година от войната със Спарта оповести, че ако се случи собственият му имот и земи да бъдат пощадени от нашествениците, ще ги дари на града. Подобна почтеност и скромност влудяваха някои членове на семейството му, почувствали се лишени от жадувания лукс и от възможностите за разточителен живот, какъвто предполагаше общественото му положение.

Най-големият му син все пак направи опит да живее по-нашироко и си взе за жена скъпо струваща млада атинянка. Без да пита баща си, уреди заем на негово име, който нямаше как да върне.

Перикъл показа недоволството си както пред взелия, така и пред далия заема и се държа с тях като с напълно непознати.

По-късно между него и същия този син се породи кръвна вражда. Синът подло преразказваше пред кикотеща се аудитория лични разговори, подслушани у дома, по най-долен начин сипеше обвинения срещу баща си — атинския предводител, избиран петнадесет поредни години за главнокомандващ — че е съблазнявал младата му жена и си е доставял удоволствие с нея.

Перикъл не отвръщаше на лични нападки.

Плутарх разказва^[3] как веднъж на пазара недоволен гражданин започнал гласно да изразява недоволството си от Перикловото управление. Перикъл продължил пътя си, без да му обръща внимание. Човекът тръгнал по петите му и пороят от нападки и упреци не спрял да се излива през целия следобед без нито дума в отговор от страна на Перикъл. Щом слънцето залязло и над града паднал мрак, Перикъл се запътил към дома си. Човекът го последвал, като не преставал да ръси хули и ругатни по негов адрес. Перикъл се прибрал съвсем по тъмно. Веднага щом прекрачил прага на дома си, разпоредил на един от хората си да излезе навън с факла и да изпрати преследвалия го цял ден човек до дома му.

Тази история е прекалено съвършена, за да е вярна, и най-вероятно не е.

Но именно заради подобно поведение го наричаха Олимпиеца^[4].

Той никога не е оставал без политически врагове. От едната му страна бяха крайните демократи, вечно готови за нови и нови войни. От другата стояха проспартански настроените консерватори аристократи, които искаха мир.

Нито демократите, нито консерваторите смятаха демокрацията за осъществима форма на управление.

И все още е така.

Подкрепящите войната реакционери, които се определяха като неоконсерватори, изоставиха демократите на Перикъл и се присъединиха към аристокрацията. Това им спечели презрението и на двете партии.

Никога не бе обвинен в хомосексуалност.

Обвиниха го в хетеросексуалност.

Заедно със злобните клюки на сина му се носеха и подигравателни слухове, че приятелят му Фидий използва за примамка незавършени свои творби, за да подмамва свободни атинянки в ателието си, които след това биват вкарвани в леглото на Перикъл, за да задоволят похотта му. Говореше се още и че възлюбената му Аспазия също целенасочено завързвала приятелство с жени, канела ги да посетят дома й, а оттам и леглото на нейния покровител, защитник и любовник, и баща на единствения й син.

Тъй като противниците му в Атина го познаваха и бяха наясно, че няма начин да го уязвят лично, насочваха нападките си срещу негови приближени.

Приятелят му Дамон, с когото обичаше да говори за музика и теория на политиката, бе остракизиран.

Анаксагор бе обвинен в атеизъм заради теорията си, че Луната и Слънцето са небесни тела, а не богове, и Перикъл не можа да му бъде полезен по друг начин, освен като му помогне да избяга.

В просветлена демократична Атина изучаването и обучението по астрономия бе забранено за повече от петдесет години.

Фидий бе съден за злоупотреба, а след това и за богохулство и почина в изгнаничество или в затвора — зависи дали ще се довериш на Плутарх или на някой друг.

След което пред съда бе призована и Аспазия. Тя бе обвинена в неблагочестие и проперсийска дейност. Тогава Олимпиеца се качи на трибуната, за да се моли. Враговете му омекнаха. Политиката си е политика. Разбраха, че са стигнали твърде далеч.

След това, през 433 пр. Хр., Перикъл, водачът на демократите, строителят на Партенона, меценатът на Есхил и Фидий, ученикът на Зенон и Анаксагор и приятелят на Дамон, вярвайки, че е възможно избухването на война със Спарта, взе сериозни мерки, за да я превърне в неизбежна.

Сигурността на Атина никога не е представлявала въпрос за обсъждане.

Лакедемонците се вдигнали на война, казва атинянинът Тукидид, защото се страхували да не би могъществото на атиняните да нарасне още повече, като виждали, че голяма част от Елада е вече под тяхна власт^[5].

Притеснени от амбициите на Атина, Спарта и други елински градове търсеха начини да се защитят, като образуваха съюзи при всеки удобен случай.

Притеснени от това, атиняните също започнаха да оформят съюзи, за да се защитят чрез тях от подобните съюзи, създадени за защита от Атина.

Целият елински свят се превърна в пакет защитно взривно вещество.

Всяка от страните твърдеше, че агресорът е другата.

И двете бяха прави.

Дипломацията се провали.

Дипломацията винаги се проваля.

Онези, които знаят много за дипломацията, всъщност не знаят много и един експерт по международни отношения обикновено е толкова полезен за страната си, колкото и експерт по хиромантия или френология.

В живота на една нация винаги настъпва момент, в който никое взето решение не е правилно и никоя предприета стъпка не е на мястото си.

Перикъл започна със забрана на достъпа на мегарските кораби до пристанищата на Атинската империя.

След това удвои данъците на Потидея — неин подчинен град в Мала Азия, основан от коринтяните. Потидея не прие новите условия и Перикъл изпрати там внушителна армия — в редиците на която се числяха и Сократ, и Алкивиад — която постави града под обсада, продължила две години.

Когато градът падна, Перикъл вече не бе между живите.

Той се намеси и в конфликта между Коринт и остров Коркира, далеч на север от западния бряг на Елада, заставайки срещу Коринт. Коркира молеше за помощ. В цялата ситуация Атина провидя възможност да вземе участие във войната, като в същото време формално спазва условията на примирието. Перикъл изпрати в Коркира омиротворителни кораби, които трябваше да защитават атинските интереси там: Атина нямаше никакви интереси там, преди да бъдат изпратени корабите^[6].

— Сега вече сами виждате — оплакаха се коринтяните пред свиканото от лакедемонците събрание, — че Атина заговорничи срещу вас и съюзниците ви^[7]. Както ни се струва, вие май никога не сте си давали пълна сметка за това колко различни са атиняните от вас. — Коринтският представител наблегна на контраста между тях. — Атиняните са новатори и с лекота кроят планове и се впускат в осъществяването им. Докато вие не приемате нищо ново и сте склонни да се придържате към онова, с което разполагате.

Отговорът на атинската делегация не беше помирителен:

— Съобразяването с това кое е право и кое криво никога досега не отклонявало хората от възможността да вземат каквото могат чрез сила.

Общопризнато правило е, че слабите се подчиняват на силните.

— Колкото повече се проточи войната — предупреждаваха атиняните, толкова повече неща ще останат в ръцете на случайността, която нито едната, нито другата страна може да контролира и чийто изход никой не може да прогнозира.

Лакедемонците бяха готови да им опонират. Но водачът им пожела да преговарят.

— Започне ли една война — изказа се в съгласие с атиняните той, — никой не може да прогнозира как ще завърши. — Съветвам ви все още да не вземате оръжие. Да пратите емисари, които да ги запознаят с оплакванията ни. Ако се вслушат в думите им — какво по-хубаво от това.

Когато една страна се окаже във война, прекратяването й не е проста работа, продължи той, и не е лесно да се постигне споразумение. Той се страхуваше от продължителна война, която да остане в наследство и за децата им.

— И нека не се срамуваме от мудността, за която всички ни обвиняват. Може да се окаже, че това е най-разумният начин за реакция.

Спарта го послуша и изпрати емисари в Атина.

Перикъл беше непреклонен. Той не желаеше да прави компромиси за помирение.

— Нека никой от вас не смята, че се воюва заради дреболия. Ако отстъпите в това, те веднага ще ви поискат и нещо друго, понеже ще смятат, че и този път сте се подчинили от страх.

И посъветва атиняните същото, което ги бе съветвал и преди:

— Трябва да подкрепяте общите решения, колкото и трудно да ви се вижда това. Ако нападнат земята ни по суша, ние ще нападнем тяхната по море. Не бива да се оставяме на раздразнението си и да рискуваме да влезем в решителна битка с тях, понеже сухопътните им сили са далеч по-многочислени. Ако бъдем победени, ще погубим освен това и съюзниците си.

Атина имаше повече шансове, ако не избързва по суша, а концентрира усилията си върху флота и не застрашава с нищо града.

— Наистина повече ме е страх от нашите собствени грешки, отколкото от замислите на противниците. Трябва да се знае, че войната е неизбежна.

Това каза Перикъл.

През първата година на войната Спарта проникна в Атика необезпокоявана и опустоши земята, незащитена от крепостни стени. В същото време Атина изпрати бойни кораби към пелопонеските брегове, за да опустошат тамошната земя.

Перикъл вкара зад стените на града всички изселници и имуществото им. Овцете и добитъкът им бяха разпратени по островите. Непривикнали към градския живот и изпълнени с недоверие към гражданите, тези летни бегълци с неохота приемаха новото си положение и плачевните условия, в които бяха принудени да живеят. Заселваха се където сварят, мнозина направо на улицата или по поляните между дългите стени. Иначе животът в претъпкания град си вървеше постарому и трафикът на пристанищата бе преситен както винаги.

Разбира се, вече нямаше групировка, бореща се за мир. Имаше две военни формирования: привържениците на Перикъл, прокламиращи ограничена война, и привържениците на неговите критици, обявили се за всеобща война.

Спарта бе непобедима по суша, Атина — по вода, и войната можеше да продължи вечно, докато двете не се изправеха лице в лице.

Но Перикъл бе убеден, че войната трябва да е кратка: че Спарта трябва за една година да достигне до убеждението, че победата е невъзможна, и да се съгласи на мир без ограниченията, които се бе опитала да прокара по-рано.

Стратегията на Перикъл бе безупречна.

И се провали.

През есента на същата година, след един сезон война, пелопонесците се оттеглиха към родината си на запад, беотийските им съюзници поеха към градовете си на север, Еврипид представи своята „Медея“, а през зимата Перикъл произнесе великолепното си надгробно слово, написано от Тукидид около тридесет години след произнасянето му.

Тленните останки на падналите във войната бяха погребани в обществена гробница, разположена в най-красивото атинско предградие. Когато настъпи моментът да говори, той се възкачи на трибуната, издигната, за да може гласът му да достигне колкото се може по-надалеч сред тълпата.

Със своята реч той отдаде почитта си към величието на Атина. Каквото каза за мъртвите, бе казвано и преди него на подобни церемонии. Думите му за града не важаха за никой друг град.

Атина, обърна се той към множеството, като цяло е школа за Елада, с държавно устройство, което не повтаря законите на съседите, а по-скоро е пример за подражание от останалите.

Наистина това бе мястото, където всеки елин, който имаше да каже или покаже нещо забележително, можеше да го направи така, че да бъде най-добре оценен.

— И държавното ни устройство с право се нарича народовластие, понеже се гради не в угода на малцинството, а на мнозинството.

Той не се извини за войната или империята.

Предците им благодарение на доблестта си си бяха препредавали през поколенията до днес една свободна държава. И техните собствени бащи освен това, което бяха получили в наследство, бяха придобили още и не без усилия им бяха завещали могъща империя.

По улиците и из магазините можеха да се чуят всички езици на света.

— Освен това — продължи той — ние въведохме разнообразни начини за отдих на духа от усилията, като устройваме състезания и жертвоприношения през цялата година, както и уютна домашна обстановка, всекидневната радост от която прогонва лошото настроение. А благодарение на важността на града ни в него се стичат всякакви стоки отвсякъде и ползването на чуждоземните блага е не по-малко привично удоволствие за нашия вкус, отколкото — на произведените у нас.

И подчерта, че се съмнява, че някъде другаде на света съществува човек, по-щастливо надарен със способността да се справя сам с най-различни положения като атинянина. Единствено атиняните, подложени на изпитание, доказват, че са по-големи от репутацията на града си. И че бъдещите векове ще им се дивят така, както днешните са се дивили на предшествениците.

— Нямаме нужда от Омир за възхвала.

С тяхната дързост заставиха всички морета и земи да им станат достъпни и навсякъде издигнаха за техните загуби и победи паметници за вечни времена.

Атиняните проявяват своята любов към прекрасното с пестеливост и склонността си към науки, без да изпадат в изнеженост.

За тях не е срамно, продължи Перикъл, човек да познае бедността, позорно е да не може да се отърве от нея с труд.

— Единствено ние не смятаме човека, който не взима участие в обществени дела, за бездеен, а за безполезен.

Не съществуваха държавни тайни.

— Ние оставяме нашия град общодостъпен и никога не гоним чужденци и не пречим на никого да се запознае, нито да види всичко, без страх, че врагът ни би могъл да разгледа нещо, от което да се възползва.

Атинското общество не разчита на предводителите на чужди държави, за да научи дали собствените му водачи го лъжат, или казват истината.

В личния си живот атиняните са толерантни и свободни.

— Ние сме свободни граждани както в обществения живот, така и що се отнася до тази подозрителност в ежедневните отношения между хората, тъй като не се сърдим на съседа си, ако прави нещо за свое удоволствие, нито му натрапваме иначе безобидната си, но тягостна наглед досада. Но в държавните работи не зачитаме властите и законите — както на писаните, така и на неписаните, чието нарушение носи общопризнат позор.

Накрая им каза, че би могъл да ги прикани с думите си да устоят на вражеската обсада, която ще екове града през идващите пролет и лято, когато битките около Атина ще бъдат възобновени.

— Вместо това предпочитам да ви приканя да наблюдавате в действителност ежедневно могъществото на града и да станете негови почитатели. И когато сами разберете, че е велик, спомнете си, че това са постигнали мъже храбри, знаещи дълга си и ръководени в делата си от честта и дори при сблъсък с несполука те не смятаха за достойно да лишат и града си от своята доблест, а му поднесоха най-драгоценна жертва.

Той призова живите да вземат пример от загиналите и да „смятат за щастие свободата, а за свобода — мъжеството“ и да не отбягват военните опасности.

Той преувеличи щедростта на Атина към съюзниците й и вечната памет, която ще остане в сърцата на погребаните в онзи ден.

Но иначе в думите му имаше истина.