Джоузеф Хелър
Игра на въображението (22)

Двадесет и втора глава

Унищожаването на Мелос стана в онзи промеждутък мир, известен като студената война.

Възможността да се сложи край на войната дойде с гибелта на брилянтния лакедемонски пълководец Бразид, противопоставил се на мира заради славата и репутацията, които щеше да получи на бойното поле. А също и с Клеоновата смърт в същата битка. Атинският пълководец се бе възпротивил на мира поради убеждението си, че във време на война е по-малко вероятно да бъдат забелязани недостойните му дела и има повече шанс да повярват на хулите му относно други хора.

За елинските войни е характерно, че хората, които ги подкрепят, обикновено загиват в тях.

По споразумение Никиевият мир би трябвало да продължи петдесет години.

Изкара седем.

Сигурно нямаше да се стигне до прекратяването му, ако Алкивиад не беше решил да си присвои по-основна роля в съдбата на своята нация — за нещастие на Атина, Спарта, Сиракуза, Персия, Мелос, Аргос и Сократ.

Ако не завинаги, то поне за седемдесетте години, докато Филип навлезе на материка от Македония, за да покори всички градове там и на Пелопонес.

Алкивиад влезе в политиката, защото искаше богатство и слава. Започна като войн, защото именно там са богатството и славата. Никой не е успял да привлече вниманието на сънародниците си, борейки се за мир.

По своята същност условията на споразумението бяха прости: Атина и Спарта признават взаимно границите си и съответните си съюзничества и могат да влизат в спор една с друга само на територията на неутрален град.

Един от тези градове беше Мелос, намиращ се на малък остров недалеч на юг в Критско море, на горе-долу еднакво разстояние от Атина и Спарта.

В разбунтувалата се Митилена Атина промени позицията си на единадесетия час. Мелос пожела да запази неутралитет и промяна не последва. Митиленските бунтове избухнаха във време на война, в година на ужасни обрати за Атина. Мелос бе унищожен в обстановка на мир и спокойствие.

Атиняните пристигнаха в Мелос с тридесет свои кораба, плюс шест хиоски и два от Лесбос, от които слязоха хиляда и двеста атински хоплити, триста стрелци и двадесет копиеносци, плюс около хиляда и петстотин хоплити от съюзници и жители на островите.

Прочутият дебат в Мелос бе кратък. В самото начало атиняните показаха онзи практичен разум в реалполитиката, по който нямаха равни на себе си сред всички елини. И който в модерния свят е запазена марка на световните капацитети по международни отношения. Атиняните, разположили войските си наблизо, взеха разговорите в свои ръце с две неопровержими твърдения:

1. За атиняните омразата на мелосците е по-ценна, отколкото приятелството им.

2. Според законите на цивилизацията силният доминира над слабия.

Дебатът се водеше на брега извън града.

Мелоските управници не можеха да позволят атиняните да се обърнат направо към народа, тъй като в града не съществуваше легитимно правителство.

— Добре тогава — рекоха атиняните. — След като не можем да говорим направо пред хората, за да не чуят те аргументи, които биха им се сторили изкусителни и убедителни, нека проведем разговора си тук. Ще наложим условия, които едва ли ще ви се сторят много сигурни за града ви. Няма да изнасяме предварително подготвени речи. Ще говорим, а вие ще слушате. Не се надявайте вие самите да можете да държите речи. Имате обаче право да ни прекъсвате и да репликирате онези наши изявления, които ви се виждат незадоволителни. Ще разясним мъглявите моменти и чак тогава ще преминем нататък.

Справедливо ли е?

Съвсем, отвърнаха мелосците, стига да не беше заплахата от война, с която ги грозеше Атина: това като че ли не отговаряше съвсем на първоначалната уговорка да разговарят свободно и всеки да се опита да убеди другия в достойнствата на своята позиция.

— Понеже виждаме, че не друг, а вие ще бъдете съдници на казаното. И ако нашите аргументи са разумни и откажем да отстъпим, най-вероятно ще се стигне до война. Ако пък отстъпим, ще трябва да ви се подчиним.

Ако мелосците имат намерение да гадаят каква ще бъде развръзката или пък обсъждат нещо различно от изложените пред тях факти, казаха атиняните, по-добре да спрат дотук и да не им губят повече времето.

Мелосците, загрижени за сигурността на града си, пожелаха да продължат.

Така че за начало, рекоха атиняните, нека оставим настрана въпроса за справедливостта.

— Готови сме да забравим напълно що е справедливост и що е право и криво, понеже не по-зле от нас знаете, че справедливост и честност се постигат единствено в аргументите на равностойни противници.

В света винаги е така — силният прави каквото може, а слабият си носи кръста.

Би било полезно — след като атиняните възнамеряваха да не взимат под внимание справедливостта, мелосците бяха принудени да заговорят за целесъобразност — да бъдат подтикнати атиняните да не изключват напълно принципа на доброто. Нима не вредят на собствената си кауза? Нима няма други неутрални острови, като видят какво става на Мелос, да се уплашат, че атиняните ще нападнат и тях?

— Точно това възнамеряваме да сторим — отвърнаха атиняните. — Залагаме повече на страха, отколкото на съюзническата лоялност.

Това, че мелосците бяха по-малобройни, бе допълнителна причина да бъдат подчинени на атинската власт.

— Ако ви позволим да запазите независимостта си, другите ще си помислят, че е било, защото сте силни, че не сме ви нападнали от страх. Падането ви под наша власт ще заздрави позициите ни.

Атиняните не можеха да си позволят да запазят неутралитета на мелосците.

— Вашата враждебност не ни пречи толкова, колкото приятелството ви. То би било доказателство за нашата слабост, докато омразата ви подчертава силата ни. Затова, като ви покорим сега, ще укрепим властта си и ще я направим още по-непробиваема.

Всичко, което трябваше да се разбере, бе, че атиняните са дошли да бранят хегемонията си. И че подчиняването на Мелос е преимущество и за покорителите, и за покорените.

— Как е възможно да е еднакво полезно както за нас да ви станем роби, така и за вас да ни станете господари?

— Що се отнася до вас, като ви бъде дадена възможност да ни се подчините, няма да изпитате най-тежката участ. А колкото до нас, като не ви унищожим, ще си спечелим за съюзник един подвластен град.

Щом атинските подвластни градове — размишляваха мелосците, — за да избегнат хегемонията на опитващата се да запази могъществото си Атина, поемат подобни огромни рискове, нима жителите на Мелос, които все още разполагат със свободата си, няма да постъпят глупаво, отстъпвайки на атиняните онова, което самите атиняни не биха отстъпили?

Не, не и ако имат добри съветници и разгледат внимателно ситуацията.

— Това не е честна битка при равни условия, с почести за награда и позор като наказание — говореха реалистично атиняните. — Тук става въпрос за самосъхранение — за запазване на живота и града ви, вместо глупава съпротива срещу по-силни от вас.

— И все пак — настояваха мелосците — знаем, както вече сте разбрали, че войната понякога е непредвидима и невинаги печели онзи, който има числено превъзходство. Да се предадем сега, за нас би означавало да изгубим всяка надежда. Но ако направим усилие, все още има надежда да се изправим на крака като свободни хора.

Надеждата е скъпо удоволствие, отговориха атиняните.

— Надеждата наистина е утешение във времена на опасности, за да могат онези, които имат някакви скрити запаси, да се изправят на крака. Надеждата може наистина да им навреди, но не и да ги унищожи. Но онези, които са се хванали за нея като удавник за сламка, в мигове на нещастие разбират що за неясна природа притежава тя. Във вашето неизгодно положение съдбата, към която искаме да ви отпратим, не се изживява лесно. И молим ви, не се оставяйте да ви заблуди някакво си фалшиво чувство за чест. Няма нищо недостойно в това да се подчиниш на най-великия елински град, когато той ти прави разумно предложение да станеш негов съюзник и ти дава правото да се наслаждаваш на свободата и имуществото си.

Когато трябва да се прави избор между войната и сигурността, е глупаво човек да се залавя за най-нескопосаната възможност.

— Това е изпитаното правило — посъветваха ги атиняните: — Да се изправиш редом до равните на теб, да отстъпиш пред по-силните и да проявиш умереност към по-слабите.

Тъй като се бореха за справедлива кауза, мелосците се изкушиха да оставят всичко в ръцете на боговете.

За атиняните нямаше нищо страшно и в това, тъй като тяхното религиозно поведение и вярвания не бяха по-различни от обикновеното човешко отношение към боговете, нито от принципите, движещи отношенията между самите богове.

— Защото за боговете вярваме, а за хората знаем, че сполучат ли да имат сила, управляват. Не ние сме написали този закон и не ние живеем според него, напротив, вярваме, че е съществувал преди нас и ще гледаме да го има и после, за вечни времена. Единственото, което правим, е да гледаме да го използваме, като знаем, че вие и всички останали, които имат власт като нашата, биха направили същото. И що се отнася до боговете, нямаме причина да смятаме, че сме ощетени.

Мелосците можеха да помислят за помощ от лакедемонците.

Атиняните можеха да им се изсмеят в очите.

— В момента не водим война със Спарта.

— И все пак…

— Длъжни сме да отбележим, че лакедемонците са прочути с убеждението си, че каквото правят, е достойно, а което пасва на интересите им — справедливо. Благославяме простотата ви, но не ви завиждаме за глупостта.

Личният интерес и сигурността вървят ръка за ръка, докато справедливостта и честта са опасни, рече Атина. Дали наистина съществуваше вероятност, докато Атина бе господар на морето и двете страни бяха възпирани от мирния договор, лакедемонците да се впуснат в морско пътешествие до остров, за да помогнат на един малък град, от който нямат никаква полза?

— Това, което ни удивлява най-много — казаха атиняните, — е, че по време на тази дълга дискусия, макар предварително да обявихте, че желаете да обсъдим начините за запазване на сигурността ви, все още не сте предоставили нито един аргумент, който да убеди обикновения човек, че може да разчита на закрила. Напротив, най-сигурните ви убежища са свидни надежди, чието осъществяване се крие нейде в бъдещето, докато настоящите ви ресурси за постигането им нямат почти никакви изгледи за успех, в сравнение с враговете ви. Иначе казано, бихте проявили доста необосновано отношение, ако не достигнете до решение по-мъдро от споменатите досега.

Щом атиняните се оттеглиха, мелосците започнаха да се съвещават и решиха, че няма да зачеркнат с един жест свободата, на която се е наслаждавал градът им още от основаването си преди повече от седемстотин години.

Ще се осланят на боговете и на помощ от Спарта.

— Но предлагаме да си останем приятели, да не бъдем врагове на никоя от страните и да се оттеглите от страната ни, след като подпишете мира — така ще бъде най-добре за всички.

Атиняните им се изсмяха в лицето.

— Вие сте неповторими. Защото сте единствените, които си мислят, че бъдещето им носи нещо по-сигурно от онова, което е пред очите им, и които гледат на убягващото от погледа им като на вече осъществено в желанието си да го видят минало. Залагате всичко на късмета и надеждата и така ще стигнете до унищожението си.

Няколко месеца по-късно, когато градът се предаде на атинската обсада, бяха избити всички пълнолетни мъже. (С изключение вероятно на неколцината, спомогнали за превземането на града отвътре.) Жените и децата бяха продадени в робство.

Еврипид написа „Троянките“.

Пиесата бе избрана за публичното състезание в града, който вече се приготвяше за нашествието над Сиракуза, станало пак в този промеждутък мир, известен като студената война.

В демократична Атина винаги е имало пресищане с онази изискана политическа мъдрост, основаваща се на реалполитиката, която в други елински градове обикновено не достигаше. Дванадесет години по-късно Атина изгуби войната.