Джоузеф Хелър
Игра на въображението (32)

Тридесет и втора глава

Писано било на Рембрандовия Аристотел да започне скиталчествата си с пътешествие от Амстердам до Сицилия през 1654 и да ги завърши в Америка през 1961 с триумфален дебют в „Метрополитън“ на Пето авеню в Ню Йорк, три века без шест години след като Манхатън бе предаден на англичаните, когато холандците решиха, че няма смисъл да се бият за нещо, което не могат да охраняват и управляват.

Всъщност картината прекоси Атлантическия океан малко след края на деветнадесети век — точно навреме, за да избегне угрозата на Първата световна война и риска от прекосяване на водната шир. През нощта на четиринадесети април 1912 след сблъсък с айсберг потъна непотопяемият английски презокеански лайнер „Титаник“. Загинаха хиляда и петстотин души от две хиляди и двеста на борда. През същата година американските войски окупираха Тиендзин в Китай, за да защитят американските интереси там. Американският флот акостира в Куба, за да защити американските интереси там. Американският флот акостира в Никарагуа, за да защити американските интереси и там, след като бунтовници бяха посекли никарагуански войници. Избухна първата Балканска война. Понеже „Титаник“ беше непотопяем, разполагаше с недостатъчно спасителни лодки.

На седми май 1915 английският лайнер „Лузитания“ бе потопен от германска подводница. Загинаха хиляда сто деветдесет и пет души, сто двадесет и осем от които американски граждани. Две години по-късно, след едва спечелени президентски избори, Щатите влязоха в Първата световна война под управлението на Удроу Уилсън, който и до ден-днешен се помни като идеалист, реформатор и интелектуалец.

По това време Рембрандовата картина беше преминала безпрепятствено Атлантика, след 1907 стигна до Ню Йорк от търговеца Дювийн до ценителката и колекционерката г-жа Колис П. Хънтингтън. През същата година „Лузитания“ постави световен рекорд по бързина с придвижването си от Куинстаун, Ирландия, до Ню Йорк — нейното първо пътуване. Твърде е възможно и „Аристотел“ да е бил на борда й.

Никой не знае колко Рембрандови творби са унищожени през Първата световна война, тъй като никой не знае колко от Рембрандовите творби са рисувани от Рембранд и колко от приятелите и враговете му.

Участта на „Омир“ — обгорен, прерисуван и стопен от огъня до почти половината от първоначалните си размери, — бе да си проправи път към Мавританския музей в Хага, където се предполага, че подобно на „Аристотел“ в „Метрополитън“ ще остане за вечни времена.

Участта на Руфовия „Александър“ бе да изчезне безследно. Ако някой ден бъде намерен, ще струва цяло състояние.

Междувременно е налице златна възможност за някой надарен фалшификатор да създаде оригинала на този „Александър“. Единствените условия, които ще трябва да спазва, са размерите да отговарят на заложените в договора, картината да е направена от четири парчета платно, пришити едно към друго така, че човек да не може да повярва, че подобно нещо е възможно, и да е нарисувана с бои достатъчно стари, та да издържат проверката на времето според измерванията на напредналите технологични процедури. Шансовете за успех ще са по-големи, ако лицето на Александър прилича на лицето в двата Рембрандови „Александъра“, с които разполагаме.

Дон Антонио също харесваше картините, ако не художника, и в завещанието си включи трите си Рембрандови творби в списъка със стоте произведения, които трябваше да преминават от поколение на поколение в рода му, винаги през най-възрастния син, като колекция, която не бива да бъде разтуряна, продавана или показвана по какъвто и да е друг начин.

След смъртта му колекцията започна да се предава от поколение на поколение, докато накрая стигна до правнука му Дон Калигоро Руфо през 1739. През 1743 този последен наследник умря от холерата, както и всичките му братя, и колекцията тръгна към друго разклонение на рода. През 1750 родът Руфо се раздели на „Principi della Scaletta“ и „Principi della Floresta“^[1], като се смята, че първите са наследили колекцията и са преместили голяма част от нея в Неапол. Оттогава насетне съдбата на „стоте картини“, завещани да останат завинаги заедно, е неясна.

Знае се следното:

През 1783 замъкът Руфо в Сицилия пострадва при земетресение. Вероятно лумва и пожар.

През 1818 в Сицилия се отменя правото на първородния син.

А през 1848 вилата на Руфо край Неапол изгаря и повечето от произведенията на изкуството вътре са унищожени или повредени. Нямаме представа какво точно е имало там.

Един от тези пожари може би е предизвикал жестокото обгаряне на периферията на „Омир“. Дори да не е така, никой историк на изкуството не е направил правдоподобно предположение за това кой друг голям пожар би могъл да е унищожил голяма част от картината, оставяйки непокътната централната фигура — тъй натрапчиво и трагично самотна и придружавана само от перо и част от китка, принадлежащи някому.

Но знаем, че още преди 1848, година на поредица републикански революции и реформи в Европа, заветите на Дон Антонио са били престъпени и колекцията развалена, тъй като през 1815, друга важна година в европейската история, Аристотел е изложен в Лондон, след като по чудо преживява Първата северна война, Втората северна война, Упадъчната война, Войната на Великия алианс, Войната за испанското наследство, Войната за полското наследство, Войната за австрийското наследство, Седемгодишната война, Първата силезийска война, Втората силезийска война, Войната за баварското наследство, Руско-турската война, Френската революция, Турско-полската война, Шведско-датската война, Шведско-руската война, Френско-австрийската пруска война, Войната на Първата коалиция срещу Франция, Френско-холандската война, Италианската кампания на Наполеон, Английско-испанската война, Египетската кампания на Наполеон, Войната на втората коалиция срещу Франция, Въстанието на обединените ирландци срещу Англия, друга Английско-испанска война, Руско-персийската война, Войната на третата коалиция срещу Франция, Руско-френската война, Френско-португалската война, триумфалното нахлуване на Наполеон в Русия и злополучното му отстъпление, Виенския конгрес и битката при Ватерло и промъкнал се между тези и други опасни събития по неведоми пътища, пристига невредим в Лондон.

Едва ли някой би могъл да го познае.

— Чудя се кой ли е? — попита един господин с бакенбарди от дъното на галерията, в която бе изложен философът. Придружителката му, елегантна дама с кестенява коса и свит чадър, отвърна:

— Прилича на холандския поет и историк Питер Корнелисон Хоофт, не мислиш ли?

— Господи, имаш право! — радостно възкликна господинът, изведнъж видял приликата.

Аристотел бе потресен.

Картината принадлежеше на сър Ейбрахам Хюм от Ашридж парк, Бъркхампстед, Хъртфордшир, и Аристотел, когато не бе изложен на показ като Питер Корнелисон Хоофт, продължаваше да си съзерцава от лоното на уютното си убежище в Хъртфордшир, в семейното имение на сър Ейбрахам и неговите наследници. В извънградския дом на това улегнало имотно семейство Аристотел се чувстваше по-добре, отколкото щеше да се чувства при който и да е от собствениците си след това.

Никой не знае как е стигнал толкова далеч — от сицилианския замък на Руфо в Месина до дома на сър Ейбрахам Хюм в Хъртфордшир и Лондон. Макар оттам насетне да имаме доста информация за него.

Никой не знае за ужасното пътуване на повредения „Омир“ от дома на Руфо в Италия до колекцията на галерията „Бриджуотър“ на дука на Елесмиър в Англия до 1885. Но няма никакво съмнение, че обезобразеният Рембрандов Омир, подобно на митологичния Омир, е изживял по-тежки дни от Аристотел.

Животът на синовете на професионалния елит винаги е бил по-лесен от този на хората на изкуството, които тръгват от нулата. Особено на поетите.

През 1894, опърпан и в окаяно състояние, „Омир“ беше изложена за продан от търговска къща „Т. Хъмфри Уорд и син“ като анонимен „Портрет на старец“ и забелязана, разпозната, идентифицирана и закупена от първия холандски изследовател на Рембранд Ейбрахам Бредиус.

„Т. Хъмфри и син“ искаше две хиляди и четиристотин лири за този повреден фрагмент от неизвестен художник, продаден само девет години по-рано за осемнадесет шилинга. Главата на мъжа от платното се стори позната на Бредиус — заприлича му на главата на бюста от Рембрандовия портрет на П. К. Хоофт, променила собственика си предишната година. Сякаш за да потвърдят съмненията му, бяха останали да се четат буквите „анд“ от подписа на художника, както и датата „1663“. Широкият размах на четката и меките тонове също му бяха познати. Беше творба, която лично той би идентифицирал като рисувана от Рембранд.

В Сицилия Аристотел също бе намерил прилика между лицето от другата картина и лицето на бюста, който бе съзерцавал през последните десет години, закачен на стената в дома на Руфо. С пристигането на Омир ругатните в замъка най-сетне стихнаха.

Бе простено за „Александър“.

Гръцкият триптих от три велики фигури от елинското минало, вече присъстващи in nuce^[2] в „Аристотел“ от 1653, беше завършен. И този път художникът не се беше скъпил.

Имаше цели двама писари.

Аристотел видя от пръв поглед, че в основата на леките нюанси жълто и розово, направени с повечко варовик, примесен с Малко охра, Рембранд е прибавил подготвителни пластове по-тъмно червеникавокафяво. През двете години, прекарани с художника, философът бе понаучил това-онова за рисуването. Тези подготвителни пластове на фона се състояха главно от варовик и охри, и умбри, примесени с малко бял графит. Върху тях художникът бе положил тъмна сивкавокафява основа с тайнствен и неуловим ефект, появяващ се на различни места в наметалото, главата, брадата и фона, в които имаше умбра и голямо количество груб бял графит. Рембранд изсветли съвсем леко сенчестите области на главата, шапката и брадата, докато се убеди, че дори тъмните части на фигурата са докоснати от сивкавокафява умбра и бял графит отдолу. Кафявото, червеното и жълтото по шапката, лицето и брадата бяха от охри, а жълтата лента през челото от металическо жълто, примесено с още бял графит.

Не беше използвал червен лак — дори в тоновете на тялото или сенките.

Благодарение на цветова схема, лишена почти изцяло от нюанси на кафяво, бяло и патинирано златисто, Рембранд бе постигнал изображение на сляп стар поет с тъмнокафяво наметало с широки ръкави и златистожълт шал над наметалото. На челото на Омир има характерна лента, а на главата му Рембранд постави чудновата шапка. Старецът се е подпрял на тояжката си, устата му е отворена. Слепите му очи също.

Изглежда почти като истински.

Аристотел се измъчваше от мисълта, че другата картина е погълнала повече работа и повече боя от неговата, макар цената им да бе една и съща. Не изпитваше приятелски чувства. Полагаше огромни усилия да не се поддаде на завистта. Нали и бездруго изглежда по-добре. Та Омир е сляп!

Убеди сам себе си, че положението му е къде-къде по-розово: предпочиташе да има очи и да изглежда като чужденец, вместо да е сляп като Омир и да опипва пътя си с тояжка. Пък и до момента, в който Омир бе въплътен в картина, семейство Руфо вече бе разкрило самоличността на Аристотел и всички гледаха на него именно като на великия философ от античността. Вече не го бъркаха с Алберт Велики или пък с някакъв си безименен френолог. Всички се гордееха с присъствието му в дома.

В „Омир“, както и в „Аристотел“ ръцете бяха слабовати.

В Сицилия през 1664 бардът беше част от сложна архитектурна композиция, отдаден на диктуването и преподаването на стиховете си. Изглеждаше невъзмутим и доволен от съдбата.

Когато Бредиус го откри, всичко около него бе изгоряло и той беше останал напълно сам. Лишен от среда и публика, както и от присъствието на друго човешко същество, той изглеждаше изоставен и бедстващ, объркан.

След всичко, което ни е известно, не е изключено и днес, дори когато го гледаме, да се побърква от самота.

Изглежда като човек, забравил не само стиховете си.

Структурата на платното е точно каквато би трябвало да се очаква — варира от тънки цепнатини до широки вдлъбнатини, някои запълнени с кафяв лак. По фона има груби топчета боя, които не са Рембрандови. Няма и впечатляващо pentimenti^[3].

Двете хиляди и четиристотин лири, поискани от „Т. Хъмфри Уорд и син“ за картината, не бе малка сума навремето.

Бредиус я купи за осемстотин, което също бе малко състояние.

Но Бредиус беше наследил малко състояние.

Семейството му произвеждаше барут.

Бредиус прати картината на реставрация и я даде на заем на Мавританския музей. След смъртта му през 1946, според волята, изразена в завещанието му, картината стана притежание на същия музей, където самотният поет — нещастна фигура на изоставен сляп беден старец, смалил се от неизпети трудности — виси и до днес.

Съберете „Омир“ и „Автопортрет на смеещия се художник“ и ще откриете повече чувство, отколкото може да понесе сърцето ви — ако сте човек, склонен към такива неща.

Преди Бредиус да го разпознае в Лондон, минаха около сто тридесет и пет години, през които за „Омир“ не се знаеше нищо повече, отколкото гърците знаеха за Омир от времето на древна Йония.

Съдим за поета по поезията му.

Съдим за Създателя по вселената, обикаляща като часовник, макар вече да знаем, че нашата вселена е огън, а планетата ни — въглен.

Скоро няма да има хора.

Животът е изминал повече от половината си път.

Що се отнася до „Аристотел“, има някакви си шестдесет и пет години, преди да се озове в Лондон през 1815 като П. К. Хоофт в притежание на сър Ейбрахам Хюм, по време на които съдбата му остава неизвестна. Сър Ейбрахам напусна този свят през 1838 и след смъртта му, почти до края на века, „Аристотел“ остана при неговото семейство в Ашридж парк, като следващите му собственици бяха както следва:

Джон Хюм Къст, виконт Алфорд, Ашридж парк, 1838-1851;

Джон Уилям Спенсър Браунлоу Къст, втори дук Браунлоу, Ашридж парк, 1851-1867;

И Адълбърт Уелингтън Браунлоу Къст, трети дук Браунлоу, Ашридж парк, 1867–1893.

Със смъртта на Адълбърт Уелингтън Браунлоу Къст през 1893 на идиличния живот на Аристотел в Ашридж парк — поради неизвестни нам причини — за нещастие бе сложен край.

Като изключим Рембранд, търговците на картини и един наследник в Америка, всички други известни ни собственици на „Аристотел“ са го притежавали през целия си живот.

Беше продаден в Лондон, където го видя Бредиус, и следващите четири години прекара в Париж като собственост на изключителния колекционер Родолф Кан. Изпълнителите на завещанието на Кан отхвърлиха предложение за $ 5,5 милиона за по-добрата половина от колекцията му, включваща дванадесет Рембрандови платна. След смъртта на Кан през 1905 картината беше купена от търговеца Жозеф Дювийн и така бе пристъпено към края на пътешествието на Аристотел, започнало от Амстердам и приключило в Ню Йорк, както и към постепенното му слизане от аристокрацията на стария свят в средната класа на новия.

През 1897, когато Кан се сдоби с картината, във Франция избухна скандалът с Аферата Драйфус, а Емил Зола скоро щеше да избяга в Англия, за да се спаси от грозящия го затвор заради унищожителната си атака срещу антисемитските членове на висшата военна каста, които прикриваха предателските си действия с подставени вестници, обвиняващи в престъпление невинния и непредразположен към тях евреин капитан, заточен на Дяволския остров за шпионска дейност за Германия, за което самите те бяха виновни.

През 1907, когато корабът „Лузитания“ постави рекорда за бързина, след като Аферата Драйфус вече беше факт, Дювийн продаде „Аристотел“ за „шестцифрена сума“, както сам докладва на г-жа Колие П. Хънтингтън от Ню Йорк — първата от американските й притежатели.

Г-жа Хънтингтън, някога Арабела Дювал Ярингтън Уоршам от Алабама, беше вдовица на източния железопътен милионер Колие П. Хънтингтън, роден в щата Кънектикът, живял в Ню Йорк и играл основна роля в построяването на железопътната линия Сентрал пасифик, пресичаща планините на Сиера Невада. Колие Хънтингтън постепенно съсредоточи де факто целия транспорт на Запада в „Садърн пасифик рейлроуд къмпани“, основно негова собственост, както и „Чесъпийк енд Охайо“ и други железопътни компании. Тя скоро щеше да стане г-жа Хенри Е. Хънтингтън, омъжвайки се за племенника на предишния си съпруг. Същинската история на тази женитба с племенника на покойния й мъж без съмнение е интригуваща, но не и за нас.

Г-жа Хънтингтън прецени исканата от Дювийн цена като висока и Аристотел бе съгласен с нея. Но тя държеше да притежава Рембранд.

— Знаете ли кой е човекът, изобразен на платното? — запита госпожата. — Винаги съм искала да притежавам портрет на поета Вергилий.

— Та това е именно негов портрет.

Рембрандовият „Портрет на Вергилий“ прекоси Атлантическия океан и бе инсталиран в дома на г-жа Хънтингтън на Пето авеню и Източна петдесет и седма улица.

Оттогава насам следите на Рембрандовия портрет на П. К. Хоофт се губят.

През същата година, в която Аристотел прекоси границата и бе приет в Америка, президентът Теодор Рузвелт забрани на японците да имигрират в Съединените щати, холандците завършиха окупацията на Суматра, разгромявайки ахинезите, а Джон Пиърпонт Морган сложи край на шеметния крах на банките, като внесе от Европа $ 100 милиона в злато.

В този момент Морган можеше да направи само с химикал и няколко думи нещо, което правителството на Съединените щати не би могло.

Този велик американски финансист, Джей Пи Морган старши, бе прославен колекционер на произведения на изкуството и редки книги, всеотдаен член на епископалната църква и запален антисемит. Известен филантроп.

Картината остана у г-жа Хънтингтън до смъртта й седемнадесет години по-късно, през 1924, когато Адолф Хитлер бе в затвора в Мюнхен и пишеше първия том на „Mein Kampf“.

Тя завеща „Аристотел“ на сина си, Арчър М. Хънтингтън, който я продаде обратно на Дювийн през 1928, двадесет и една години след като търговецът се бе разделил с нея. Дювийн изпрати платното обратно през Атлантическия океан, за да бъде почистена от един майстор реставратор в Хага, след което картината замина за имението му в Лондон или Париж, за да бъде дадена за изследване на известния холандски специалист по Рембранд Ф. Шмит-Дегенер. Едва тогава Дювийн установи, че неговият Рембранд е всъщност описаният в архивите на семейство Руфо „Аристотел“.

И тогава известният Рембрандов „Портрет на Вергилий“ бе сполетян от съдбата на известния Рембрандов „Портрет на Питер Хоофт“.

До ноември същата година Аристотел се озова обратно в Ню Йорк, а Дювийн продаде картината на г-н и г-жа Алфред У. Ериксон, Източна тридесет и пета улица, номер 110. Г-н Ериксон притежаваше рекламна агенция и по-късно стана съосновател на „Маккан-Ериксон“, която се разрасна до една от най-големите рекламни компании в света, каквато вероятно все още е.

Продаде я за $ 750 000.

Изненадани сме, че притежателят на рекламна агенция през 1928 е могъл да похарчи $ 750 000 за картина.

На Аристотел му се искаше да закрещи от платното, че на земята не съществува картина, чиято естетическа стойност да е $ 750 000. И че всеки творец ще се съгласи с него.

— Аз, разбира се — нареждаше благо търговецът, по-късно лорд Дювийн от Милбанк, пред г-н и г-жа Ериксон, — направо съм на загуба, като я продавам толкова евтино сега, защото скоро ще струва много повече.

Парите не са ценност, искаше да каже на всеки от тримата поотделно Аристотел и да им го повтаря до припадък. Но знаеше, че няма да му повярват.

В Америка по онова време имаше бум в закупуването на произведения на изкуството, подхранван най-вече от търговците в тази област и декораторите специалисти по вътрешно обзавеждане, които правеха пари, и Аристотел го болеше, че не го ценят като философ, за разлика от всеобщото преклонение пред Рембранд като художник. Той вяло слушаше как Дювийн изтъква достойнствата на Рембранд. Дювийн никога не каза кой знае какво за философията на Аристотел.

Рембранд бе по-знаменит от Аристотел.

По-знаменити от Аристотел бяха и предишните притежатели на картината. Не на последно място сред редките достойнства на творбата, които изтъкваше Дювийн, бе фактът, че тя е била притежание на г-жа Колие П. Хънтингтън до последния й дъх.

Понякога Аристотел си мечтаеше за времето, когато беше П. К. Хоофт и живееше у сър Ейбрахам Хюм в Хъртфордшир. Платон би се изсмял сардонически, ако можеше да види как грубо продават философа, при това като част от пакет стоки с по-незначителна привлекателност.

Продажбата на Ериксон бе договорена на 12 ноември 1928, броени дни след като Хърбърт Хувър бе избран за тридесет и първия президент на Съединените щати в годината, когато пактът Келог-Брайанд против войната бе подписан в Париж от повече от шестдесет страни; Бенито Мусолини публикува автобиография, наречена „Моята автобиография“; Уолт Дисни в Калифорния произведе първия филм с Мики Маус; Франц Лехар написа оперетата „Фредерика“ в Берлин; Александър Флеминг откри пеницилина; Амстердам беше домакин на Олимпийските игри; а първата машина за обезкостяване на пушена риба, най-вече херинга, сьомга и морска пъстърва, мариновани след изкормване, изчистване, осоляване и опушване, бе пусната в действие за пръв път във Флийтуд, Англия.

На Летните олимпийски игри през 1928 САЩ застанаха начело на всички други държави със сто тридесет и една точки.

Продажбата бе завършена с изплащане на последната вноска от сумата от г-н Ериксон през януари 1929.

През октомври 1929 стоковият пазар се срина. Последва Голямата депресия, която се разпростря над целия свят.

Вторият Джей Пи Морган, син на първия, вложи стотици милиони долари в безплодни усилия да стабилизира неконтролируемия пазар.

Нямаше начин да се спре упадъкът.

Все още няма обяснение защо трябваше да се срине стоковият пазар и защо последва Голямата депресия.

На 12 ноември 1930, две години след датата на закупуването, Ериксон продаде „Аристотел“ обратно на Дювийн за $ 500 000 — четвърт милион по-малко от сумата, която бе платил.

— Вие ме уверихте — мрачно рече г-н Ериксон, когато г-н Дювийн обяви цифрата, — че тази картина ще увеличава цената си.

— Времената са трудни, г-н Ериксон — отвърна Дювийн. — Живеем в Голямата депресия.

— Мисля, че това ми е известно.

В онези години Дювийн не можеше да намери друг купувач, макар да има сведения, че се е опитвал. Показвал е картината на изложби в Лондон и дори в Уорчестър, Масачузетс, индустриален град в централната част на щата, който едва ли някога ще я види отново.

През февруари 1936, възстановил финансовото си здраве, г-н Ериксон откупи наново картината от Дювийн за $ 590 000, като разликата от $ 90 000 включваше печалбата и таксите по продажбата. И така „Аристотел“ се измъкна от склада, за да бъде върнат обратно в дома на Ериксон на Източна тридесет и пета улица, номер 110. В същата година Едуард VIII стана крал на Англия и абдикира, за да се ожени за своята любима — г-жа Уолис Уорфийлд Симпсън; Италия нападна и анексира Етиопия; Сталин продължаваше чистките в Русия; Хитлер спечели изборите в Германия с 99 процента от гласовете; Франклин Делано Рузвелт бе преизбран с 98,7 процента мнозинство; а Маргарет Мичъл публикува „Отнесени от вихъра“, докато американският негър Джеси Оуенс печелеше четири златни медала по пистите и терените на Олимпийските игри в Берлин, внасяйки смут и гняв в Хитлеровата душа, а националният дълг на САЩ нарасна на $ 34 милиарда заради разходи по възстановителната програма „Ню дийл“ на Рузвелт^[4].

Хенри Форд, който си имаше проблеми с лидерите на обществени организации, харесваше Адолф Хитлер и неговите нацисти, а и Хитлер го харесваше.

В нацистка Германия нямаше проблеми с обществените организации.

В Русия също, но там пък нямаше и Хенри Фордовци.

От 1920 до 1922 вестникът на господин Форд „Диърборн индипендънт“ публикува деветдесет и две последователни отявлени антисемитски статии, повечето свързани със съдържанието на един памфлет от деветнадесети век, наречен „Протоколите на старейшините от Сион“, за който се знае, че съдържа фалшиви записи на никога несъществували разговори и чието повторно публикуване и разпространение бяха финансирани от Форд^[5].

Младият Хитлер държеше фотография на Хенри Форд в стаята си за вдъхновение.

Малко след Втората световна война канцлерът Хитлер награди Хенри Форд с Големия кръст на Германския орел, най-високата награда за чужденец, присъждана от Третия райх, която Форд бе удостоен с честта да приеме. Той не позволи на компанията си да сключи договор за производство на двигатели за британските Кралски въздушни сили.

Скоро след войната за г-н Форд се заговори, че ридал безутешно над снимки на лагерите на смъртта! Поредната история, която звучи твърде добре, за да е истина.

На 2 ноември 1936, девет месеца след като г-н Ериксон закупи отново картината, умря. Остави „Аристотел“ на жена си Рита заедно с другите картини от колекцията си и картината бе с нея до смъртта й двадесет и пет години по-късно, през февруари 1961.

Месеците февруари и ноември се повтарят непрекъснато в историята на семейство Ериксон, касаеща „Аристотел“ — факт, в който хората, вярващи в съвпадения, вероятно откриват скрит смисъл.

Преди смъртта си г-жа Ериксон неведнъж бе навестявана от настойчиви дилъри, умоляващи я да продаде картината, и от куратори, надяващи се да я получат като подарък. След нейната смърт изпълнителите на завещанието й решиха, че волята й ще бъде изпълнена най-подобаващо чрез публичен търг на картините й, какъвто бе организиран по-късно същата година в „Парк-Бърнет Гелърис“ на Медисън авеню, номер 980 в Ню Йорк.

Обществена тайна е, твърди „Ню Йорк таймс“, че аукционните къщи „Сотбис“ и „Кристис“ също са били протегнали ръце към „плячката“. Тъй като разпродажбата на Ериксоновата колекция, състояща се от двадесет и четири картини, се очакваше да донесе минимум $ 3 000 000, от само себе си се разбираше, че комисионата ще е специално договорена и няма да отговаря на стандартния процент.

Запитан за подробности, говорител на „Парк-Бърнет“ отговори, че галерията е доволна от постигнатите споразумения.

Случи се така, че колекцията на Ериксон донесе $ 4679 250. Което е рекорд.

Сред предложените картини бе и картината на Франс Халс „Мъж с херинга“^[6].

Търгът се проведе през есента между Берлинската криза и Кубинската военна криза, довела бившите съюзници Русия и САЩ отново до ръба на военен конфликт. За по-малко от три години във Виетнам щяха да бъдат изпратени американски части, за да защитават американските интереси в региона. Американски интереси там всъщност нямаше, освен самите американски части.

Във Виетнам бяха убити толкова американски войници, колкото и в Първата световна война — повече от петдесет хиляди.

Страната бе въвлечена и в двете войни от президенти от Демократическата партия, провеждали кампаниите си като либерали, борещи се за мир. През първите осемдесет и осем години на века всяка война, в която се включваха Съединените щати, започваше под управлението на президент демократ. Има само един президент от този век — Джими Картър — който не е въвеждал страната във война.

Не бе преизбран.

Търгът за „Аристотел“ бе определен за 15 ноември. Приключи за четири минути. Чекът за покупката бе с дата 17 ноември, а на 18 ноември под звуците на фанфари, поласкана от оказаната й чест, Рембрандовата картина, вече световноизвестна, триумфално се възкачи в централната зала „Метрополитън“. Музеят се сдоби с творбата след бърз, но оспорван търг и след печелившо наддаване, обозначено посредством сигнали, възлизащо на $ 2 300 000.

Това бе най-високата цена, плащана някога за картина на обществен или частен търг.

„Аристотел“ бе първата картина в историята, открила наддаването с $ 1 000 000.

Тази цена бе съобщена тайно на г-н Луис Джей Марион, аукционер, по време на обяд от чиновник, работещ за частен колекционер, който предпочита да остане анонимен. По-късно г-н Марион обясни, че когато поставял картината на подиума на търга, имал тази оферта в джоба си.

— В залата имаше десет до двадесет милиона долара, с които да се наддава — допълни той пред репортерите.

Двадесет и пет години по-късно, през 1986, американец, собственик на по-непрестижен Рембранд, продаде картината на търг в Лондон за $ 10,3 милиона на купувач, за когото се говореше, че бил тайванец. Това потвърди мнението на Аристотел, че парите нямат стойност и са полезни единствено като обменно средство.

Но в Америка през 1961 десет до двадесет милиона долара изглеждаха космическа сума. Търгът привлече огромно внимание. За тридневната експозиция на картината, преди да премине в ръцете на собственика си, в „Парк-Бърнет“ се извървяха да я видят двадесет хиляди души.

Което означава по близо седем хиляди на ден.

За самото събитие в галерията се събраха почти две хиляди души, повечето чакащи на опашка на улицата час, че и повече.

Перспективните купувачи — колекционери, агенти, представители на музеи — бяха приети в централната зала, където щеше да се проведе търгът. Желаещите да присъстват само като зрители, бяха настанени в три други помещения и наблюдаваха процедурата по специален телевизионен канал.

Търгът бе предхождан от месеци тайна подготовка. Музеи, решили да участват в наддаването, трябваше да съберат сума, достатъчна, за да им даде някакъв шанс. Сред тях, разбира се, бе и „Метрополитън“. Закупуването на картината бе станало възможно благодарение на един „военен фонд“, в който участваха няколко държавни и повече от сто частни лица.

Директорът на музея, г-н Джеймс Джей Роримър, обясни:

— „Аристотел“ е една от великите картини на света и би било съкрушително, при положение че Уолстрийт е толкова наблизо, да загубим в наддаването.

Когато „Аристотел“ бе вдигнат на подиума за началото на търга и прожекторите трансформираха онези ръкави на белия му стихар в дипли Рембрандово злато, откъм зрителските зали се чуха аплодисменти.

Четири минути по-късно, когато търгът приключи и аукционерът обяви, че картината е закупена от „източен музей“, всички избухнаха в ръкопляскания.

Денят, когато картината бе изложена пред зрители за пръв път — една събота — в „Метрополитън“ се извървяха четиридесет и две хиляди души. „Аристотел“ бе монтиран на фона на огромно парче червено кадифе, само на няколко крачки от Сфинкса на кралица Хатшепсут, реконструиран от фрагменти, намерени в гробницата й в Деир ел Бахари, датирани около 1490 г. пр.н.е. Сфинксът привличаше умерено внимание.

Аристотел бе впечатлен от суетенето и тълпите хора, напиращи да го видят.

Чудеше се дали бюстът на Омир изпитва същите чувства.

Чудеше се какво ли би казал Рембранд, ако можеше да го види в този момент.

Вероятно, че го е продал твърде рано.

За следващия ден, неделя, когато музеят щеше да работи само четири часа, служителите се надяваха на посещаемост от петдесет хиляди души. Случеше ли се това, еднодневният рекорд на музея, излагал „Мона Лиза“ и ватиканската „Пиета“ на Микеланджело, щеше да бъде подобрен с почти седем хиляди.

Дойдоха повече от осемдесет хиляди души!

Пред главния вход, а също и пред три странични — един откъм паркинга зад музея, втори откъм Пето авеню и Осемдесет и първа улица и трети откъм Пето авеню и Осемдесет и трета улица, още от рано сутринта се заизвива дълга опашка. И когато четиричасовият работен ден приключи, служителите обявиха посещаемост от 82 629 души.

Толкова много само за четири часа прави около 20 650 на час, 344 на минута или мъничко повече от 5,7 на секунда. Дори тази цифра да е лъжа, то тя е доста впечатляваща.

Както и да е, приближаваха на групи. Край ограничителния парапет пред шедьовъра нито за миг нямаше по-малко от осемнадесет души. Постоянна тълпа от още стотици други чакаха търпеливо зад тях край отсрещната стена.

За Аристотел това бяха най-вълнуващите дни в живота му. Имаше хора, чували за него, и други, чували за Рембранд, но не бяха много онези, които преди търга бяха чували, че между двамата съществува тясна връзка. В нито един от животите си Аристотел не бе ставал център на толкова силно любопитство и преклонение.

Някои от посетителите сваляха шапки, когато го приближаваха, сякаш пред тях щеше да бъде вдигнато знаме, а много жени и мъже вдигаха ръка към сърцето си в знак на уважение.

Една жена дъвчеше шумно соленка.

Един господин тежко се наведе към табелката встрани, прочете, че картината е струвала много пари, но разбра, че си е струвало.

Сегиз-тогиз над общия хор от възторжени ахвания се надигаше по някой възмутен глас, настояващ да знае защо парите не били похарчени за храна на гладуващи семейства.

Аристотел знаеше защо.

Никога няма недостиг на гладуващи семейства. Но велики картини на велики майстори се появяват рядко на пазара. А великата картина на Аристотел практически бе уникална.

— Чаках повече, отколкото за „Мона Лиза“ — обясняваше майка на дъщеря си. — Тази обаче е по-хубава.

— Прилича на Питер Хоофт — отвърна девойката.

До края на тази седмица Аристотел беше станал най-известният философ в Ню Йорк. А Рембранд бе художникът, за когото се говореше най-много.

За Омир почти не се каза дума.

Във вестниците се появиха притурки с Аристотелови творби, а издателите, недооценили мащаба на ситуацията, бързо останаха без екземпляри на неговите книги.

Фондацията „Гети“ и фондацията „МакАртър“ се надпреварваха да твърдят, че биха участвали в търга за картината, стига да бяха съществували.

На правителствата на Иран, Бруней и Кувейт не им достигаха средства.

Във Вашингтон един говорител обяви, че президентът щял да се постарае да осигури средства, за да купи картината за Белия дом, ако някой от администрацията му го бе информирал за търга.

Има хора, готови да платят невъобразими суми, за да се сдобият с най-скъпата картина на света. Не биха платили толкова за картина, непритежаваща подобна репутация.

През първите седем седмици посещаемостта в музея бе рекордна — 1 079 610 — и е логично да смятаме, че всеки от посетителите поне веднъж се е спрял пред картината на Аристотел.

Нямаше нито миг за себе си.

Но в последвалите седмици числото на посетителите взе да спада и философът постепенно започна да се чувства пренебрегнат. Преместиха го от централната зала в по-непрестижна, посещавана от хора, които дори не знаеха, че той е там.

Стана по-мрачен от всякога. Липсваха му тълпите от хора с блеснали лица, които вече не се рояха да го видят. Липсваше му дори компанията на Сфинкса на царица Хатшепсут от гробницата в Деир ел Бахари. Висеше в някакво помещение до други мрачни творби на Рембранд, които бързо го отегчиха. Толкова бе зажаднял за слънчевата светлина, за допира на дневното сияние, за усмихнатите лица и красивите жени по картините, с които бе прекарвал известно време на други места. Какво не би дал за един Реноар или Пикасо.

Усещаше, че трепери от страх за собствената си автентичност всеки път, когато се заговореше за автентичността на някоя от другите Рембрандови картини в залата. Имаше двама — мъж и жена — към които се отнасяше с подозрение още първия миг, в който ги видя. От време на време им хвърляше по някой мрачен поглед, изпълнен с тревожност и враждебност. Не му изглеждаха съвсем като онзи Рембранд, когото познаваше. С безпокойство съзнаваше факта, че е с няколко сантиметра по-къс, отколкото в първоначалните си размери, и че някои специалисти не приемаха нормалното свиване на материала за разумно обяснение.

През 1987 една картина със слънчогледи на Винсент ван Гог, в която хромовожълтата боя бе станала мръснокафява, бе продадена за $ 39,9 милиона на японска застрахователна компания, на която не й дремеше за хромовото жълто. Стотици милиони хора от цял свят не се забързаха да я видят. По-късно през 1987 друга картина на Ван Гог донесе $ 53,9 милиона.

Рембрандовият „Аристотел“ бе засенчен.

В гърлото му се надигна буца. Колкото повече мислеше за това, толкова повече му се искаше да е нарисуван от Ван Гог. Завиждаше на картините в по-уютната и спретната галерия „Фрик кълекшън“ малко по-нататък в центъра на града, която сама по себе си бе произведение на изкуството. Там, сред картини на Тициан и Гоя, Веласкес и Ел Греко, Холбейновия „Томас Мор“ и като достоен компаньон великолепния Рембрандов автопортрет от 1658, на който художникът прилича на човек, който ще те изхвърли, ако нещо в теб не му се понрави, Аристотел щеше да е сред асове в заслужена компания и щеше да направи много по-силно впечатление на място, известно всекиму като по-приличния музей — въпреки отблъскващите картини на Фрагонар и странния „Полски ездач“^[7].

Освен това Аристотел харесваше и по-доброто местоположение на „Фрик“. Бе по-близо до зоологическата градина.

Що се отнася до самия търг, към края настъпи драматична тишина от около десет секунди, сторила му се десет часа, в която изглеждаше, че с картината ще се сдобие Кливландският музей на изкуствата, обявил цена от $ 2 250 000.

Жената на един от членовете на управителния съвет на Метрополитън бе такова чудовище, че на г-н Роримър, наддаващ от името на музея, се бе присънило, че тя крещи неистово на съпруга си да наддаде с още $ 100 000.

Дилърът, наддаващ за Кливланд, бе достигнал разрешения му максимум и не можеше да продължи нататък.

Други желаещи нямаше.

Картината спечели „Метрополитън“.

Шестдесет и девет годишният експерт, представляващ Кливланд, бе прогнозирал преди месец, че сума от $ 1 500 000 няма шанс, $ 2 000 000 може би има на какво да се надява, а $ 2 250 000 е разумната цена, за която картината би могла да бъде спечелена. Но че може да се качи още.

Позна — като всеки оракул.

„Метрополитън“ не каза до каква сума е бил готов да стигне.

Третият конкурент бе предложил $ 1 950 000 и водеше към Института за изящни изкуства „Карнеги“ в Питсбърг, получил подкрепата на благодетел — г-жа Сара Мелон Скайф — която за закупуването на Рембранд отпусна средства от личната си сметка на стойност малко повече от $2 000 000.

Като малка утеха за загубата, Питсбърг се завърна у дома с „Мъж с херинга“ за $ 145 000.

Четвъртият конкурент бе благородник от Швейцария с германско потекло.

През 1972, без много шум „Метрополитън“ смени името на картината на „Аристотел с бюст на Омир“. Всъщност тази промяна стоеше на табелката чак до 1980, а оттогава „Аристотел съзерцава бюста на Омир“ остана под заплахата да бъде сполетяна от съдбата на „Портрет на Питер Хоофт“ и „Портрет на Вергилий“. Ако можеха да се съберат и да бъдат изложени заедно, тази троица невидими Рембрандови шедьоври биха съставлявали безценна и неповторима гледка.

Няколко дни след търга г-н Роримър се почувства задължен да направи изключение за една статия в „Ню Йорк таймс“, коментираща безочието на събитието. Вестникът говореше за „постоянно чувство за дискомфорт и дори за липса на вкус в заплатената цена“ и питаше дали тези пари не биха могли да бъдат оползотворени. Г-н Роримър, защитаващ музея, обясни на пресата, че цената няма значение.

— Парите са само разменно средство.

Доброжелатели, намиращи се в близост до картината, са готови да се закълнат, че са чули Аристотел да изсумтява.