Емил Брагински, Елдар Рязанов
Старци разбойници (5)

5.

На работа Мячиков първо се отби при шефа.

— Какви са задачите ми за днес? Няма ли да ми възложите някой случай?

— Ах, скъпи Николай Сергеевич, престъпността катастрофално намалява — вече почти не убиват и не крадат. Ако не вярвате, вижте статистическите отчети. Просто нямам какво да ви възложа!

— Не съм толкова глупав, колкото ви изглеждам. — Огорченият следовател напусна кабинета на прокурора, като си мислеше с какво да си запълни деня.

През обедната почивка дойде Воробьов.

Намери Мячиков и сякаш сутринта не се бяха карали, му каза:

— Ти беше прав. Предишните ми варианти не ставаха за нищо. Сега наистина съм измислил нещо уникално! Хайде!

— Къде? — Николай Сергеевич застана нащрек.

Воробьов се наведе и му прошепна на ухото:

— В музея!

— Защо? — високо попита следователят.

Воробьов го хвана за ръкава и го повлече в коридора, защото Мячиков работеше с други хора, а пък на него не му трябваха свидетели.

— Какво ще му гледам на тоя музей? Имам си работа! — опъна се Николай Сергеевич, предчувстваше нещо лошо.

— И без това тук само лапаш мухите! — безмилостно му напомни Воробьов. — Хайде!

Щом излязоха на улицата, Валентин Петрович попита:

— Къде искаш да идем — в Руската картинна галерия или в Музея за западно изкуство?

— Никъде не ща да ходя! Ти ме караш насила!

— Толкова да те е страх от един музей! — засмя се Воробьов.

— Не ме е страх от музея, а от теб! — призна Николай Сергеевич.

Валентин Петрович потупа приятеля си по рамото.

— Добре, отиваме в Музея за западно изкуство. Той е по-близо!

Хвана Мячиков под ръка и го поведе към спирката на тролея.

На входа на музея ги посрещна плакат: „Юбилейна изложба. 300 години от рождението на Рембранд“.

— Рембранд май е точно това, което ни трябва! — загадъчно пошушна Воробьов.

Николай Сергеевич разбираше защо са дошли, но се опитваше да не се задълбочава.

— В коя зала отиваме? — великодушно попита Воробьов.

— Лично аз обичам импресионистите! — засрамено призна Мячиков.

— Значи отиваме при тях… — съгласи се Валентин Петрович. — За тебе съм готов на всичко!

Първият експонат, пред който се спря Мячиков, беше „Целувката“ на Роден.

— Каква красота! — възхити се той на глас, забравил опасността, свързана с присъствието на Воробьов.

— Скулптурите не стават! — завъртя глава Валентин Петрович. — Лекарите са ми забранили да вдигам тежко. Обаче идеята ти е оригинална. Как не се сетих за скулптура…

И Воробьов повлече приятеля си към малките бронзови фигурки на Аристид Майол, които много лесно можеха да се поберат, да речем, в джоб.

— Тоя Майол бива ли го като скулптор?

— Е, не е Роден — с тон на познавач отвърна Николай Сергеевич, — но е интересен творец.

— Ясно. Некадърниците не са за музея. Чакай малко! — И Валентин Петрович се запъти към дежурната, бодра старица, която зорко следеше посетителите да не пипат произведенията на изкуството.

— Не ви ли е страх, че някой може да открадне онези статуетки?

На дежурната явно й се приказваше.

— Една ни откраднаха. Но вече няма да могат. Сега всички статуи са замразени за подставките.

— Как така замразени? — от професионален интерес попита инженер Воробьов.

— Много просто — със сгъстен въздух — обясни старицата.

— Благодаря. — Воробьов се върна при Мячиков.

— Скулптурите отпадат по принцип — замразени са за подставките.

— Идеално. Значи никой не може да ги отмъкне! — злорадо подметна Мячиков, който в този момент се любуваше на една картина на Матис.

Валентин Петрович също я погледна и се възмути:

— Какво ти харесва толкова? Че тя е огромна!

— Картините не се оценяват по големина! Остави ме да гледам на спокойствие! — сряза го Николай Сергеевич. — Много отдавна не съм идвал. Искам да се насладя!

— Не сме дошли за това — напомни му Воробьов.

Но Мячиков упорстваше:

— Лично аз съм дошъл, защото обичам да гледам картини!

— Добре де, добре — отстъпи Воробьов. Знаеше, че към ценителите на изкуството трябва да се подхожда деликатно.

Следващата картина, на която се лепна Николай Сергеевич, беше „Булевардът на Операта в Париж“ на Писаро.

Валентин Петрович покорно изчакваше на Мячиков да му омръзне да зяпа Париж.

— Любимата ми картина! — разнежи се Николай Сергеевич. — Благодаря ти, че ме доведе тук! Колко ми е хубаво! Жалко, че толкова рядко влизаме в музеите, забравяме ги в сивите делници! Ах, срещите ни с изкуството трябва да са по-чести! Изкуството е единствената непреходна ценност.

Воробьов реагира незабавно:

— Съгласен съм, че е голямка, но ти имам вяра. Ти си човек с добър вкус! Точно тази ще задигнем!

— Не искам да я крада! — изкрещя нещастният следовател.

Посетителите го изгледаха недоумяващо. Някой се изхили.

— Не крещи де! — кипна Воробьов. — Какво си се развикал!?

Мячиков хукна към изхода, но Воробьов го настигна и се опита да го успокои:

— Стига де! Стига нерви! Ела да видим изложбата на Рембранд!

— Идвам, но при едно условие! — строго предупреди Николай Сергеевич. — Ако още веднъж посмееш…

— Няма! — кротко обеща Воробьов.

Картините на Рембранд бяха седем. Щом видя великите произведения, Мячиков се разтрепери от благоговение. Тръгна на пръсти от картина на картина.

— Само две са малки — установи Воробьов.

— Пак ли почваш? — кипна Мячиков.

Воробьов го изгледа невинно.

— Коя ти харесва повече — тази, дето ги гонят от храма, или „Портрет на млад мъж“?

— Няма да ти кажа! — заинати се Мячиков.

— Рамката на младежа е по-красива — мислеше Валентин Петрович на глас. — Естествено, трябва да задигнем Рембранд. Тогава наистина ще извършим престъплението на века!

Мячиков мълком побягна към изхода. От уплаха му се струваше, че посетителите не гледат шедьоврите, а него. И лицата по картините също не гледат накъдето трябва, а само него, Мячиков. Привиждаше му се, че бронзовите конници, яхнали бронзовите си коне, го сочат с бронзови пръсти. Обзе го ужас.

Съвременната проза, също като съвременното киноизкуство, не може да мине без видения, сънища и кошмари, които да измъчват главния герой. Единствено те, тоест виденията, сънищата и кошмарите, ни помагат да проникнем в труднодостъпния вътрешен свят на героя.