Емил Брагински, Елдар Рязанов
Старци разбойници (18)

17.

— Николай Сергеевич — каза му на другата сутрин Федяев, — и двамата сме юристи. И двамата знаем, че е почти невъзможно човек да бъде пенсиониран насила. Кога най-сетне ще си напишете молбата?

— Какво ви е на главата? — отклони въпроса Николай Сергеевич. Главата на прокурора беше цялата в бинтове.

— Нищо особено — както обикновено не обърна внимание Фьодор Фьодорович. — Бандитски куршум.

— Няма да подам молба за пенсия! — както обикновено се възпротиви Мячиков.

— Тогава ще ви възложа неразрешим случай. И после ще ви уволня, понеже не се справяте със задълженията си!

— Мислите да ми дадете случая с ограбването на инкасаторката ли? — криво се усмихна Николай Сергеевич.

— Познахте — не възрази Федяев. — Как ще намерите крадеца в нашия многомилионен град?

— Знам, че вие не можете! — нахално отговори Мячиков. — Но за мен това е нищо и половина! Не знаете с кого си имате работа! — Стана и тръгна към вратата. — И кажете на вашия Проскудин да си търси друго място!

Излезе от кабинета и увереността му веднага го напусна. Положението му беше съвсем нелепо. Знаеше отличителните белези на длъгнестия бабанко, но нямаше възможност да го търси. Нали щеше веднага да се издаде. За начало трябваше да тръгне по установения ред — да разпита шофьора на инкасаторската кола и потърпевшата Ана Павловна Суздалева.

— Няма страшно, все ще измисля нещо… — унило си говореше Мячиков, докато пътуваха с милиционера Петя към гаража на колата, с която Ана Павловна караше парите.

 

 

Проведе следствието в кабинета на началник-гаража. Хич не му се щеше да разпитва шофьора. Почти нямаше вероятност той да му съобщи нещо ново. Но можеше да го посочи и да заяви пред всички: „Грабителят сте вие!“.

Само че нямаше начин да не разпита очевидеца. Рискът не можеше да се избегне. Николай Сергеевич реши да сложи главата си в устата на шофьора. В нарушение на всички юридически правила Мячиков го извика в присъствието на потърпевшата Ана Павловна и безстрашно почна:

— Моля да опишете отличителните белези на лицето, което е похитило снощи чувалчето с парите от другарката Суздалева!

Шофьорът като всеки честен човек беше поуплашен, че го викат при следовател. Но щом видя невинните му сини очи, се изпълни с доверие и се успокои.

— Старец беше! Сигурен съм! Приличаше на вас!

— Не, не — притече се на помощ Ана Павловна, — беше среден на ръст, двайсетинагодишен, не повече… русокос…

— Ами, млад! — заспори шофьорът. — Старец беше! Нали тичаше пред мене, направо щеше да падне от старост!

— Че що не го хвана тогава? — ехидно запита Ана Павловна. — Какво се бъркаш! Да не е ограбил тебе?

— Как беше облечен? — продължи разпита Мячиков.

— Най-обикновено — каза шофьорът, — сако, панталон…

— Какво сако? — Ана Павловна се правеше на възмутена. — Къде си гледал? Беше с яке и по анцуг!

— Вашите противоречиви показания са много странни! — обади се милиционерът Петя, който присъстваше на разпита.

Думите му принудиха Мячиков да помоли шофьора:

— Опишете лицето по-подробно, ако обичате.

— Може ли да ви помоля да станете? — събра кураж свидетелят.

Следователят покорно стана.

— Обърнете се с гръб — продължи шофьорът. — Аз го видях само в гръб.

Следователят все така покорно се обърна.

— Фигурата му е точно като вашата — сравняваше шофьорът. Осени го щастлива мисъл. — Можете ли да потичате малко?

— Няма място! — разкри коварната идея Ана Павловна.

Но Мячиков се страхуваше, че отказът може да го направи подозрителен.

— Нищо, ще опитам!

Заподскача усърдно на място. Шофьорът дълго го гледа, после каза:

— Точно такъв беше. Ако не бяхте следовател, щях да кажа, че вие сте крадецът!

Николай Сергеевич спря гимнастиката. Пое си въздух, записа показанията: „Тичал точно като следователя Н. С. Мячиков“ — и се усмихна, учуден от собственото си нахалство.

— Мисля, че мене щяхте да ме стигнете веднага.

— Вас да — усмихна се и шофьорът. — Ама онзи летеше по-бързо от колата.

Мячиков направи знак на милиционера и Петя се включи в разговора:

— Елате да огледам колата, другарю.

Излязоха. Ана Павловна забрави за конспирацията и откровено попита:

— Върнахте ли вече парите?

— Не, рано е още! — прошепна Николай Сергеевич.

Разговорът с любимата му беше истинско мъчение. Макар именно той да трябваше да разпитва, Мячиков се опасяваше, и не без основание, че ще разпитват него, а той няма да издържи и ще издаде всичко. Много му се искаше да й каже истината. Но не искаше да я огорчава и освен това го спираше мъжката гордост, която все още тлееше в душата му.

— Подозрително е да ги върна веднага. — И неочаквано добави: — Моля ви да промените показанията си, другарко Суздалева, и да заявите, че ви е ограбил висок, много висок мъж. Казал ви е басово: „Дай една цигара!“, и когато сте му отговорили: „Не пуша“, е грабнал парите и е избягал!

— Но нали парите са у вас! Какво значение има как изглежда крадецът, щом е измислен! Нали се уговорихме, че ще върнете парите и няма да хванете крадеца! Не можете да заловите себе си!

— Значи така… — Следователят внимаваше да не поглежда потърпевшата. — При положение че ви е ограбил висок мъж…

— Какъв висок мъж, вие ме ограбихте! — Ана Павловна се разсърди наистина. — Стига с тия номера, веднага върнете парите!

Прекрати самоволно следствието, излезе и хлопна вратата…

Николай Сергеевич потъна в мисли как да открие бабанкото.

 

 

Обратно на живота, в криминалната литература съществува мнението, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението. В главата на Николай Сергеевич мъждукаше слабата надежда, че якият тип може би пак ще се мерне във фаталния двор.

Вечерта си облече по-дебели дрехи и тръгна да провери хипотезата си. Избра за наблюдателен пункт входа, откъдето да вижда мястото на престъплението. Свали си палтото, сгъна го, подложи го на парното под костеливия си задник и впери очи навън. От входа се виждаше арката, къс черно небе, някаква бръснарница отсреща и една неонова лампа. Светеше слабо и бръмчеше отвратително.

Мячиков си спомни как в зората на кариерата си пак така дежуреше в един вход и дебнеше опасен рецидивист. Най-сетне дългоочакваният рецидивист се появи, той храбро се хвърли срещу него, но онзи излезе по-бърз, перна го с бокс по главата и Мячиков лежа два месеца в болница.

От едновремешния бандит мислите му се прехвърлиха на сегашния. Помисли си, че ако двуметровият бабанко се върне на местопрестъплението, а той се хвърли върху му като едно време и оня го перне с нещо тежко, няма отърване. Вече беше на шейсет, не на двайсет и пет!

Халюцинациите на Мячиков

Николай Сергеевич съвсем ясно си представи как пада окървавен на паважа, линейката го кара в болницата и той умира в безсъзнание. Колко грижи ще отвори смъртта му на всички близки и познати! Валентин Петрович сто на сто ще извика от Красноярск дъщерята и внука. Сигурно и зетят ще пристигне. Всъщност той не е лошо момче. Ще си има доста разправии с документите: да предаде паспорта, да получи смъртния акт и разните там справки, без които не дават място в гробищата. Най-голямата беля ще е с гроба. В крематориума е лесно, но не му се ще. За Новодевическото гробище не може и да се мечтае. То е като музей, само за знаменитости. Виж, във Ваганковското може и да стане. Нали наскоро беше черноборсаджийското дело със свещите, значи Федяев сега има там страшни връзки… Разправят, че и ковчези не се намирали лесно. Ще се оправят, ще изпратят някой оперативен работник и той ще издейства!

После Николай Сергеевич си представи как го погребват. Погребалната кола бавно влиза през централния вход. Оркестър няма да има, разбира се. Всъщност Валентин Петрович може би ще държи да поръчат — хем по-тържествено, хем по-тъжно. Пък дори да е без музика, нервите на присъстващите ще се късат от локомотивните свирки. Нали железопътната линия минава точно покрай гробищата.

Онези, които не са дошли на панихидата в прокуратурата, ще чакат в Дома на покойника и ще гледат през прозореца — не ме ли карат? Мячиков си спомни, че и там имаше стенвестник със социалистическите обещания на гробарите от Ваганково. Почваше с думите: „Нашите гробища — любимо място за последния отдих на московчани“. Да, прави са. Там най-сетне ще си отдъхна от този живот…

Фантазията му съвсем се развихри и той се видя в ковчега, с белия костюм, ушит от бившия престъпник. Порадва се изпод цветята на внука си — колко е порасъл и възмъжал. Упрекна се, че приживе рядко е ходил до Красноярск. После измести поглед към ридаещата си дъщеря. Зетят загрижено я крепеше. А след това погледна сломената от мъка Ана Павловна. „Сигурно ме обичаше!“ — усмихнаха се двамата едновременно — живият във входа и покойникът в ковчега. И в този момент мъртвецът чу как хокеистът Володя шепне на ухото на майка си:

— Не се сърди, мамо! Трябва да тръгвам, ще закъснея за мача!

После Мячиков се умори да лежи по гръб върху твърдите дъски, полегна на дясната си страна и срещна погледа на Федяев. До Федяев, с шапка в ръце, натъжен стоеше Проскудин.

— Значи ще назначите това говедо на моето място, Фьодор Фьодорович? — попита Мячиков със задгробен глас.

Проскудин никак не се учуди, че мъртвецът говори.

— Сега ви е все едно!

— Не! — гордо отговори Николай Сергеевич.

— Какво ще се разправям с тоя труп! — каза Проскудин на Федяев и се извърна.

Мячиков искаше да възрази, но в този момент пред очите му изникна обляното в сълзи лице на Воробьов. Устните на приятеля докоснаха студеното му чело. До този ден Мячиков никога не го беше виждал да плаче. Тази сърцераздирателна сцена така го потресе, че той изскочи от ковчега и търти да бяга от страшното място.

Сепна се и се засрами от поведението си. Хората дошли да го погребат, а той бяга и ковчегът празен. Върна се, разбута навалицата, хвана Проскудин като някаква кукла и го натъпка в ковчега. После взе от гробарите чука и пироните и бързо закова капака…

 

 

Николай Сергеевич се опомни и видя, че е напуснал скривалището си и сега е под арката, на същото място, където го беше нападнал бабанкото. Пое въздух, с облекчение разбра, че ковчегът и погребението са само сън, и се върна в прекрасната действителност. Вмъкна се отново във входа и зае наблюдателния си пункт…

 

 

Докато на Николай Сергеевич му се привиждаше собственото му погребение, Валентин Петрович се беше наместил във фотьойла пред телевизора. Лекарят му беше позволил да става и сега Воробьов предварително се радваше на предстоящата хокейна среща. Внукът му Витя се беше гушнал до него. Стопанката, Мария Тихоновна, не обичаше хокей и тропаше нещо в кухнята — правеше вечерята. За сметка на това беше дошла Ана Павловна, понеже в единия отбор играеше Володя, а телевизорът на Воробьови беше с по-голям екран.

Валентин Петрович беше в чудесно настроение. Коля успешно беше ограбил Аня и той бе сигурен, че сега няма да го пенсионират.

Преди срещата показаха зрителите. Доста дълго. Валентин Петрович търсеше сред тях дъщеря си — беше отишла да гледа Володя на живо.

В края на първата третина отборът на Володя водеше с 2:1. Първата точка беше от негов пас, втората лично негова — излъга двама защитници и влезе в противниковата врата заедно с шайбата.

Валентин Петрович ликуваше. Познаваше Володя от дете, обичаше го и тайно мечтаеше Люся да се омъжи за него. Ана Павловна откровено се гордееше със сина си, а Витя се дереше:

— Шибни им още един, Вовка!

Нещастието стана в последната минута на първата третина. Един от защитата на противника искаше да спре Володя, който пак се беше устремил към вратата, и го спъна със стика. Володя падна като подсечен. Играта беше спряна. Володя се появи на екрана в едър план, лицето му беше изкривено от болка. Спортистите и съдиите се бяха скупчили над него.

Ана Павловна заплака, затисна очи с ръце. Воробьов възмутен ругаеше. Витя млъкна.

Въпреки традициите на телевизията никога да не показва неприятни неща, този път камерата не се откъсваше от Володя. Режисьорът сигурно се надяваше, че той всеки момент ще стане. Но не — все така лежеше на леда.

— Какво ти е, Володя?! — страдалчески изхлипа майка му. Не можеше да откъсне очи от екрана.

Володя не отговори.

Телевизионната камера рязко се извъртя и всички зрители видяха Люся да си пробива път към леда. Прескочи бариерата и се пързулна към Володя. Трибуните заръкопляскаха.

Дотичаха санитари с носилка. Вдигнаха Володя. Люся вървеше до носилката и държеше Володя за ръка. Най-сетне бе разбрала, че няма по-скъп човек от този хокеист. А неговото лице светеше от щастие въпреки болките.

Защитникът, който му беше счупил крака, беше строго наказан — това се разбира от само себе си. Извадиха го от игра за цели две минути.

А срещата продължи.

Ана Павловна вече не издържаше пред телевизора. Изскочи от апартамента и цялата в сълзи хукна да търси такси до стадиона.

Безкрайна беше нещастната нощ, която Ана Павловна и Люся прекараха в болницата, където гипсираха крака на Володя, а Николай Сергеевич под арката, за да чака бабанкото. Най-подир бледата зора бавно-бавно озари небето и освети изнемощялата фигура на Мячиков. Николай Сергеевич разбра, че няма смисъл да дебне повече, и с пръст в уста напусна бойния си пост.