Емил Брагински, Елдар Рязанов
Старци разбойници (22)

Видението

Привидя му се, че го съдят.

Съдът заседаваше в музея, в залата с картините на Рембранд. Мячиков вдигна поглед и поздрави мислено младия мъж от портрета. Онзи му отговори, също мислено.

— Заседанието продължава! — каза съдията.

Свидетелка беше старицата от музея. Тресеше се от негодувание.

— Подсъдимият си измисля! Кражбата на картина от нашия музей е невъзможна. Всяка картина си има сигнализация, в залите има опитни дежурни. Как така ще свалят картина на Рембранд и ще я изнесат… Разбирате ли, Рембранд — и никой да не забележи… Това е нагла клевета.

На Мячиков му се стори, че младият мъж се усмихва.

„Сигурно си е спомнил дивана вкъщи и шлосера, който гледаше хокей“ — помисли си следователят.

А съдията извика Федяев. Фьодор Фьодорович беше с патерици и увит в бинтове от главата до петите.

— Самата мисъл, че един следовател може да открадне, е кощунство — говореше Федяев. — Следователите не крадат. Напротив…

След като защити професионалната чест, прокурорът се обърна лично към подсъдимия:

— Скъпи Николай Сергеевич! Вие толкова добре се справихте със случая на инкасаторката! Недейте да се пенсионирате, нали искате да останете при нас?

— Искам, но не съм достоен! — Нарушителят на закона беше принципен човек.

— Достоен си, Коля! — викна Воробьов от залата.

— Достоен сте, Николай Сергеевич! — извика отнякъде и Ана Павловна.

— Ами вие защо сте целият превързан? — неочаквано попита Мячиков.

— Пронизан съм от бандитски куршуми — отговори скромно Федяев. — Направиха ме на решето! Другари съдии! — обърна се той към съда. — Обвинението настоява, че подсъдимият не е извършил никакви преследвани от закона деяния!

— Извършил съм! — викна подсъдимият.

— Не е! — хвърли се бабанкото към съдиите. — Аз взех парите! А той ме нахрани с кренвирши!

— Подсъдимият е честен човек! — Сега пред съдиите се беше изправила Ана Павловна. — Той е почти светец! Николай Сергеевич — обърна се тя към него, — простете ми, че съм могла да си помисля лошо за вас. Моля ви да се ожените за мен!

Николай Сергеевич стана и тържествено провъзгласи:

— Съгласен съм!

Но Валентин Петрович внесе неочакван поврат в хода на събитията:

— Всичко, което разказа подсъдимият, е истина! Само че не го е направил той, а аз! Аз откраднах картината на Рембранд и ограбих инкасаторката!

След което Воробьов седна на подсъдимата скамейка и грубо заяви на Николай Сергеевич:

— Махай се! Само пречиш! Върви си на сватбата!

— Помощ! — викна съдията.

Но Мячиков не искаше да отстъпи. Старците пъшкаха и се мъчеха да се избутат на пода. Воробьов вече почти печелеше.

— Другарю Воробьов! — намеси се съдията. — Моля, върнете се на мястото си в залата.

— Я не ми нареждайте! — сопна се Воробьов. — По-добре ме съдете!

— Не него, а мен! — протестираше Мячиков, вкопчен в оградката, за да не падне. Воробьов продължаваше да се бута. — Кога най-после ще ми дадете последната дума?

— Правете каквото искате! — вдигна ръце съдията.

— Граждани съдии! — Мячиков стана, а Воробьов удобно се настани на подсъдимата скамейка и милостиво добави:

— Добре де, говори от името и на двама ни!

— Граждани съдии! — повтори Мячиков. — Старост-нерадост! А човек в душата си все още е млад. Само че другите не го забелязват. И не бива, не е справедливо да се бракува човек, защото е вече на възраст.

Пак погледна младия мъж. Стори му се, че той е съгласен с него.

Тук видението свършва, защото пред ареста застана Петя и попита:

— Николай Сергеевич, късно е вече. Тук ли ще нощувате, или ще се прибирате?

Мячиков се върна към действителността. Стана, огледа килията. Беше неуютна и мрачна.

Мислеше си, че каквото и да прави, няма да докаже истината, че въпреки всичко няма да го осъдят, а ще го пенсионират насила. Въздъхна тежко, врътна райбера и излезе от ареста.

Стъпи на улицата и видя, че Воробьов не се е прибрал, а търпеливо го чака, облегнат уморено на една градинска пейка. А до него натъжена седеше Ана Павловна.

Сърцето му щеше да се пръсне.

Воробьов не каза нищо, само се усмихна — засрамено и нежно. А очите на Ана Павловна светеха в мрака и от тях струеше обич и разкаяние.

Мячиков също се усмихна, объркано и виновно. Местеше поглед от любимия приятел към любимата жена и от любимата жена към любимия приятел.

Воробьов и Ана Павловна станаха. Тримата заедно пресякоха улицата, свиха в тъмната, едва осветена градина, бавно тръгнаха през нея и изчезнаха в далечината, за да напуснат разказа ни завинаги.