Емил Брагински, Елдар Рязанов
Старци разбойници (17)

16.

Той изплува от мрака до хлебарницата в една смълчана пряка. Носеше гладиола. Продавачката тъкмо затваряше — пусна последния купувач и заметна желязната кука.

Николай Сергеевич надникна през прозореца и видя касиерката да брои парите. Следователно Ана Павловна още не беше минала. Реши да се скрие. Огледа се. До хлебарницата имаше телефон. Влезе. Апаратът безжизнено висеше на стената, провесил шнур — слушалката беше отрязана. Това го огорчи. Искаше да се обади и да разбере от Мария Тихоновна как се чувства разбойник номер едно.

В душата си Николай Сергеевич оправдаваше поведението си. Всъщност нямаше да извърши нищо противозаконно. Това не беше грабеж, а чист майтап. Просто ще вземе назаем държавни пари за една нощ. Утре ще ги върне непокътнати. Какво ще й стане на държавата, че парите щели да пренощуват в неговия апартамент вместо в банката?

Скоро пред хлебарницата спря една волга; на задното стъкло, кой знае защо, пишеше: „Вози деца!“. Ана Павловна слезе, огледа се неспокойно и почука на вратата три пъти. Пуснаха я веднага.

Николай Сергеевич продължаваше наблюдението си. Пряката беше пуста. Шофьорът беше опрял чело на волана и дремеше, макар според инструкцията да нямаше право да мигне.

Николай Сергеевич излезе от скривалището си.

Тропна врата. Ана Павловна излезе от хлебарницата с едно брезентово чувалче.

— Добър вечер, Аня! — тихо се обади Мячиков.

— Защо сте тук? — Беше много учудена.

— Валентин Петрович има криза.

— Слава богу! — изохка Ана Павловна. — Исках да кажа, какво му е?

— Сърцето. Затова аз ще ви обирам — кротко обясни Мячиков и й подаде гладиолата. — Няма кой друг!

— Благодаря. — Ана Павловна взе цветето. — Но вие трябваше да разследвате!…

— Ще трябва да свърша и двете неща… — тъжно заяви Николай Сергеевич. — Не ми се сърдете, Аня! Дайте чувалчето и да бягам. Вие викайте „помощ!“ и стреляйте във въздуха. Само не бързайте, че ще ме хванат! — И дръпна чувала.

— Страх ме е за вас! — Ана Павловна се беше вкопчила в чувала с две ръце. — Ами ако ви хванат?

— Не мога да престъпя волята на един умиращ! — Мячиков упорито дърпаше парите.

— Толкова ли е зле? — ахна Ана Павловна.

— Надявам се, че не. Но въпреки това аз свято тача думите му!

Дърпаше с всички сили, но Ана Павловна беше по-силна.

— Няма да ви позволя. Вие сте ми толкова скъп…

— Аз съм ви скъп? — забравил всякаква конспирация, извика Николай Сергеевич, издърпа парите и побягна.

Щастливият вик събуди шофьора. Непосветен в заговора, той видя, че ограбват инкасаторката, и изкрещя колкото му глас държи:

— Стой! Ще стрелям!

Николай Сергеевич трепна и хукна с всички сили, а те не бяха много.

Шофьорът натисна клаксона и заспалата пряка забуча от зловещия автомобилен рев. Не можеше да слезе от колата, понеже на задната седалка бяха чувалчетата с парите от другите магазини. Запали и подкара след похитителя.

Подмина Ана Павловна и възмутено й подвикна:

— Защо не стреляте?

Ана Павловна не помръдваше, вцепенена от страх за своя Николай Сергеевич. Разбираше, че всичко е свършено, че годеникът й не може да избяга от колата. Не й оставаше нищо друго, освен да открие огън за прикритие.

— Помощ! Помощ! — тихо се завайка тя и полека бръкна за пистолета. Извади го, затича след волгата и стреля няколко пъти във въздуха.

Щом чу изстрелите, Николай Сергеевич се шмугна в един двор.

Автомобилът зави след него.

Ана Павловна след автомобила.

Шофьорът превключи на дълги. Някакъв човек с чувал подплашено се замята в ярката светлина.

Ограда! Николай Сергеевич осъзна, че е хванат в капан. Обаче няма такава ограда, в която да няма дупка за най-близката спирка на тролея.

Мячиков я откри и се мушна в съседния двор.

Естествено, автомобилът не можеше да се промуши в тясната дупка, през която беше изчезнал грабителят. Но шофьорът не изгуби самообладание. Грабна две дъски от двора, избута ги до средата над оградата. Станаха като релси — точно на ширината на колелата. Както е прието във всички криминални истории, шофьорът беше първокласен, така че волгата бавно изкачи дъските и увисна над оградата. От тежестта на колата задните краища на дъските се вдигнаха от земята. Предните застинаха хоризонтално. Волгата се люшна като на люлка. После тежестта на мотора наклони предните краища. Колата бавно и плавно се приземи от другата страна на оградата. За жалост никой не видя това фантастично прекачване и затова нямаме практическа възможност да докажем, че е станало в действителност. Единственият свидетел — Ана Павловна — изобщо не гледаше колата. Преследваше любимия храбър гръб, а той й се изплъзваше заедно с парите.

Мячиков нямаше вече сили. Не можеше да тича повече, затова отвори най-близкия вход и почти падна в него. Шофьорът спря, викна на Ана Павловна: „Пазете парите!“, и без да изключи двигателя, смело се втурна във входа.

Ана Павловна се опасяваше, че разгневеният шофьор не само ще настигне Мячиков, но току-виж го и пребил. Забравила служебния си дълг, тя изтича във входа, за да предотврати побоя.

Пълната с пари кола ръмжеше в глухия тъмен двор, примамваше със запалените си фарове.

Шофьорът и Ана Павловна обикаляха етажите, звъняха по вратите, но не можаха да намерят Николай Сергеевич. На последния етаж, шестия, преследвачите откриха преход към съседното стълбище. Хукнаха по него, после надолу по стълбите и излязоха от другия вход в същия двор.

От Мячиков нямаше и следа.

— Отиваме в милицията! — Ана Павловна се радваше, че Николай Сергеевич е успял да ги измами. — Трябва да съобщим за кражбата! — Беше си спомнила нареждането на Воробьов.

Качиха се в колата. Фаровете почти опираха сградата. Можеха да тръгнат само на заден. Но Ана Павловна не знаеше, че под задните гуми лежи бездиханният й възлюблен. Беше припаднал на това съвсем неподходящо място единствено защото точно тук го бяха напуснали последните сили.

Колелата се завъртяха, животът на Мячиков беше в опасност. Но не му беше съдено да го прегазят — иначе за кого щяхме да пишем, повестта ни щеше да остане недовършена. И колата мина над тялото му, без изобщо да го закачи.

Мячиков лежеше, без да мърда. После отвори очи, вдигна глава и седна. Чувалчето с парите беше до него. Той го вдигна, стана и тръгна с несигурни крачки към изхода на двора.

Спря под арката и започна високо да се смее. Луната се показа и освети разтърсвания от истеричен смях герой.

Той се смееше, защото невероятният им замисъл беше сполучил, защото парите бяха в ръцете му, защото утре щеше да иде при Федяев и да ги сложи на бюрото му. А Федяев разчувстван ще му стисне ръка и ще го остави на работа…

Но в този кулминационен миг злата съдба се приближи до Николай Сергеевич в образа на двуметров бабанко и един сочен бас каза:

— Дай една цигара.

— Не пуша — глупаво отвърна Мячиков, без да подозира назряващата трагедия.

— Не пушиш, а? — презрително се усмихна бабанкото, бутна стареца в гърдите — той падна на плочите, — грабна злополучното чувалче и изчезна в тъмнината на арката.

Николай Сергеевич скочи и се спусна подир него. Насмалко да извика: „Дръжте крадеца!“, но си спомни, че няма такова право. За жалост не можеше да се състезава с дългокракия млад мъж. Все още виждаше в далечината върлинестата му фигура, все още тичаше натам, но скоро тя се изгуби и Николай Сергеевич остана сам.

Откри един телефон с цяла слушалка и се обади на Ана Павловна.

Тя вдигна веднага.

— Аз съм! — тъжно съобщи Мячиков.

— Слава богу! — отвърна Ана Павловна. — Място не можех да си намеря!

— Не се тревожете, моля ви! Как е Валентин Петрович?

— Разказах му всичко, много е развълнуван! Вие къде сте?

— Обаждам ви се от улицата — обясни Мячиков.

— Сега ще отида у тях да го успокоя. Още не спи.

— Идва ли лекар?

— Да. Стенокардия. Няма страшно. Ще полежи два-три дни.

— Утре пристъпвам към разследването! — Николай Сергеевич не искаше да огорчава приятелите си. Обичаше ги и затова прибави: — Чувалчето с парите е у мен, Аня! Всъщност колко има вътре?

— Две хиляди триста седемдесет и две рубли и шестнайсет копейки — професионално съобщи Ана Павловна.

Николай Сергеевич изстина.

— Ужас!

— Какво казахте?

— Казах — лека нощ, Аня!

И затвори телефона.

Беше му тежко. Беше смазан. Повтори си:

— Две хиляди триста седемдесет и две рубли и шестнайсет копейки!

Клетият Николай Сергеевич!