Емил Брагински, Елдар Рязанов
Старци разбойници (15)

14.

Николай Сергеевич ухажваше Ана Павловна старомодно, тоест без да бърза. Покани я на театър. През антракта я почерпи паста и лимонада. А по време на действията седеше скромно и си държеше ръцете в скута.

След театъра изпрати любимата си до тях и дори не си помисли, че може да остане да пренощува при нея.

— Скъпа Аня! — почна Николай Сергеевич, когато наближиха входа. — Позволете ми да ви наричам така. Сега ще ви дам доказателство за моите чувства. Ще ви поверя и тайната, и съдбата си. Само няма да ви съобщя името на съучастника си, защото не мога да се разпореждам с чужд живот.

Никой досега не й беше говорил така високопарно.

Николай Сергеевич развълнувано й разказа криминалната история за кражбата на картината на великия холандец.

Ана Павловна му повярва, без да се усъмни в нищо. Погледна го с нови очи. Не го помисли за безумец. Разбра стремежите му, а храбростта и куражът му я покориха!

Николай Сергеевич неспокойно чакаше присъдата.

Ана Павловна дълго мълча — трябваше да се овладее.

Тогава прозорливият Николай Сергеевич разбра как трябва да постъпи. Извади прощалното писмо от джоба си и го подаде на любимата си.

— Тук съм написал всичко. Съчиних го в нощта преди престъплението…

Целуна й ръка и скромно си тръгна.

Ана Павловна нямаше търпение да прочете посланието. Отвори писмото още до пощенските кутии и го прочете под мъждивата светлина на двайсет и пет ватовата крушка.

Когато стигна до думите: „ще Ви обичам до последния си миг, докато ме заровят в земята и над гроба ми израсте самотна плачеща брезичка“, Ана Павловна не издържа и се разрида. Сълзите й бяха оптимистични, сълзи на щастие, единствените позволени за героите на съвременните книги.

Минаха още няколко дни, музеят не проявяваше признаци на живот. Старците забравиха що е сън и почивка, не можеха вече да чакат. Разбраха, че е време да върнат Рембранд на народа.

Също както и предния път стартова площадка им стана мъжкият клозет в сутерена на музея. Облякоха сините престилки, разпънаха стълбата, разопаковаха картината и тръгнаха смело напред. Глождеше ги под лъжичката — ха иди обяснявай, че не крадеш, а връщаш картината.

Първата почивка беше под електрическото табло. Воробьов отвъртя бушоните и изключи сигнализацията.

Втората стана пред вратата на залата.

— Добър ден! — обърнаха се псевдомузейните работници към дежурната. — Ще ни помогнете ли да закачим пак Рембранд?

Десантът завърши под табелката „Картината е на реставрация“.

Воробьов нагласи стълбата, а дежурната свали табелката. Струпаха се посетители. Идваха все нови и нови, докато картината не беше окачена наново.

Старицата я огледа и възхитена заяви:

— След реставрацията е по-хубава!

Никой не обръщаше внимание на меценатите. Току-що бяха подарили на страната си картина, рисувана от Рембранд, и никой не им каза едно „благодаря“! Измъкнаха се от навалицата и напуснаха зала 28. Нямаше затвор, нямаше и аплодисменти. А толкова им се искаше долу на рамката да пише: „Картината е дарение от В. П. Воробьов и Н. С. Мячиков“. Беше им страшно тъжно. Чувстваха се като сирачета. Не бяха мислили, че ще се привържат така към младия мъж и ще го обикнат като син…

— Да не забравиш да сложиш бушоните — въздъхна Мячиков. — Не дай си боже някой да ни открадне картината…

Двамата неудачници вървяха по улицата, музеят остана далеко зад гърба им. Воробьов се обърна и погледна величествената сива сграда.

— С тази кражба на века не сполучихме, но ще организираме друга.

— Не съм съгласен! — възпротиви се Николай Сергеевич. — Не ми трябва картинна галерия вкъщи…