Емил Брагински, Елдар Рязанов
Старци разбойници (11)

10.

Картината на Рембранд с разкошната позлатена рамка беше на дивана, подпряна на една възглавница.

— В музея сигурно е страшна паника! — гордо заяви Воробьов. — Милиционерски коли, сирени, всичко блокирано, претърсват наред…

Не довърши, защото чу глух удар.

Николай Сергеевич лежеше на пода в безсъзнание. Едва когато видя произведението на Рембранд в апартамента си, той разбра какво всъщност са направили и припадна.

Воробьов ужасен се хвърли към приятеля си и закрещя:

— Коля! Коля! Какво ти е?

Коля не отговори. Воробьов вдигна телефона и набра 03 — „Бърза помощ“.

— Моля ви се, по-бързо! Той падна и изобщо не помръдва!

— Къде е паднал? — попита един женски глас. — Вкъщи или на улицата?

— Вкъщи.

— Обадете се тогава в районната поликлиника!

Воробьов понечи да възрази, но не можа. Опитната дежурна затвори.

Той дълго набира „Справки“, за да му кажат телефона на поликлиниката, а когато успя да се свърже, развълнувано започна:

— Той умира!

— Как се казва? — попита го безразличен глас.

— Мячиков.

— Трите имена!

— Николай Сергеевич. Защо са ви трите имена? По-добре елате го вижте!

Но безстрастният разпит продължаваше:

— Години?

— Шейсет. Има ли някакво значение?

— Домашен адрес?

— Липова 31, пети апартамент.

— Температура на болния?

Воробьов кипна:

— Човекът е без съзнание, а вие искате да му меря температурата!

— От какво се оплаква?

— Какви оплаквания бе, другарко!

— Чакайте! Колата тръгва…

И пак затвориха телефона.

Докато Воробьов правеше какво ли не да осигури на Мячиков първа помощ, той отвори очи, видя пак паметника на световната живопис и тихо изстена.

Воробьов се наведе над него.

— Как си, Коля? Боли ли те нещо?

— Съвестта!

— Вземи едно валидолче и си го сложи под езика! — Валентин Петрович извади от джобчето на сакото си валидол, даде едно хапче на Николай Сергеевич, лапна и той едно. И двамата разбойници засмукаха в унисон.

Воробьов взе възглавницата от дивана и я пъхна под главата на Мячиков — той още лежеше на пода.

— Значи щом ти мине, носиш картината на Федяев. Дето се вика, още не е изчезнала, а ти я намираш!

— Аз също искам да се отърва от нея по най-бързия начин! — Николай Сергеевич стана, понечи да седне на дивана, но не се осмели — младият мъж беше прекалено близко. Очевидно го беше страх от картината и затова се дръпна чак в отсрещния ъгъл на стаята. — Мога да я върна чак когато прокуратурата започне следствие. Иначе ще е много подозрително — откъде ще съм разбрал, че е открадната?

— Бягай тогава бързо в прокуратурата — посъветва Воробьов съпрестъпника си, — че току-виж възложили следствието на някой друг…

 

 

От поликлиниката дойдоха, когато в апартамента вече нямаше никого. Звъннаха — никой не отвори; затропаха — също.

— Ще къртим вратата! — нареди лекарят. — Може и да успеем да го спасим!

Извикаха шлосер. Той дойде заедно с домоуправителя. Не му се занимаваше с бравата, засили се и изкърти новата съвременна врата само с един удар.

Лекарят, шофьорът, домоуправителят и шлосерът дълго търсиха покойника в апартамента, но останаха с пръст в уста. Естествено, никой изобщо не обърна внимание на картината на Рембранд.

— Сигурно стопанинът си е жив! — огорчи се домоуправителят. — Мръднал е някъде, а пък ние му чупим вратата. И сега кой ще отговаря?

Лекарят беше възмутен:

— Безобразие! Знаете ли колко адреса имам, а такива като вашия симулант Мячиков ме откъсват от пациентите! Ще го глобим!

И бързо си замина заедно с шофьора, а домоуправителят нареди на шлосера:

— Хайде сега оправяй вратата!

— И кой ще ми плати? — заинати се шлосерът.

— Ще направим тъй… — реши домоуправителят. — Ще изчакаш стопанина да си дойде, хем ще му пазиш апартамента. Като се видите, ще се разберете!

И си отиде, а шлосерът пусна телевизора, смъкна от дивана картината на Рембранд и се изтегна на нейно място. Обичаше да гледа телевизия легнал.

 

 

Мячиков изобщо не подозираше какво става в апартамента му: нали беше в безсъзнание, когато Воробьов търсеше помощ от медицината. А пък когато се свести, Валентин Петрович така се беше зарадвал, че бе забравил да му каже за повикването.

Николай Сергеевич с трепет влезе в прокуратурата. Ако до вчера беше честен човек, днес вече имаше какво да крие. От една страна, продължаваше да си бъде следовател, обаче от друга беше нарушител на закона. В душата му едновременно звучаха два марша — погребален и бодър — и вместо музика се получаваше какофония. Двата му крака сякаш също бяха скарани. Единият безстрашно вървеше към кабинета на Федяев, а другият панически бягаше от прокуратурата. Храбрият крак победи и Мячиков цъфна при Фьодор Фьодорович.

— Здрасти, шефе! — нахално каза едната половинка, а другата побърза да добави: — Извинете, че нахълтвам така безцеремонно!…

— Много се радвам да ви видя, седнете! — безразлично отговори Федяев.

— Бих искал… да ви попитам… — запъна се свитата половинка на Мячиков, но нахалната я прекъсна: — Защо в края на краищата не ми възложите разследването на някое грандиозно престъпление?

— Но напоследък не е станало нищо особено. — Федяев оглеждаше подчинения си малко притеснено.

— Съвсем нищо особено ли? — лицемерно се натъжи предпазливата половинка, а непредпазливата изтърси: — Нещо ми говори, че е извършено престъплението на века!

— Лъжете се — насмешливо отбеляза прокурорът. — Престъплението на века не може да стане в нашата страна.

— Ако не ми го възложите — продължи активната половинка и без да иска, се изпусна, — аз ще се заема с тази картина на обществени начала!

— С каква картина? — Федяев не разбираше нищо.

Мячиков усети, че е прекалил:

— Имам предвид отвратителната картина на престъплението!

Най-сетне се убеди, че началникът му не знае нищо за обира в музея. Нямаше смисъл да стои в кабинета, активната му половинка можеше съвсем да развали работата, и затова човекът, който имаше какво да крие, реши да се оттегли, но не успя.

Вратата се отвори широко и в кабинета в пълен състав нахълтаха служителите на прокуратурата. Най-отпред крачеше един невероятно красив и неправдоподобно елегантен мъж. Походката му напомняше за полет, той се усмихваше. С честна, благородна и неподкупна усмивка, която предразполагаше и омагьосваше. Да ти се доще веднага да му довериш всичко — и душа, и тайни, и пари.

— Можем ли да почваме, гражданино началник? — попита той прокурора.

— Действайте! — махна с ръка прокурорът.

Безподобният красавец спря срещу Мячиков и почна:

— Скъпи мой благодетелю Николай Сергеевич! Днес се навършват точно пет години, откакто съм на свобода. Навремето, когато бях пропаднал престъпник, аз събличах хората. Сега ги обличам. Постигнах го благодарение на вас. Позволете да ви поднеса плодовете на честния си труд!

И бившият престъпник отвори пакета, който беше донесъл, накара Мячиков да съблече тъмносиньото си сако и да облече ново, снежнобяло.

Всички, включително и Федяев, заръкопляскаха, а Николай Сергеевич се разчувства и целуна шивача.

Вярно, не рискува да се прибере с бял костюм, подходящ ако не за фестивала в Кан, то за празничните програми на Централната телевизия. Носеше го затънат.

Вървеше и мъчително размишляваше защо музеят не е вдигнат по тревога.

На площадката видя, че външната врата на апартамента му е изкъртена.

Веднага разбра, че двойната игра всъщност я е играл Федяев, майсторски се е правел, че не знае нищо за кражбата. Замисълът на прокурора беше съвсем ясен за стария следовател.

Началникът беше решил първо да прибере картината, понеже тя е по-ценна от него, от Мячиков, и чак после да го арестува. Николай Сергеевич беше убеден, че щом влезе, ще се натъкне на засада.

Можеше да избяга. За миг тази недостойна, но съвсем естествена мисъл се мярна в пламналата му глава. Но той я отхвърли решително.

Не желаеше да бяга и да живее в нелегалност. Стига безумия. Той е роден за спокоен, кротък живот. И влезе в жилището си, готов да се предаде на властта.

Шлосерът лежеше на дивана и все така гледаше хокей по телевизията.

— Знаете ли откога ви чакам? — каза той. Седна и покани с ръка собственика на апартамента да се настани до него. — Дайте да догледаме хокея, работата после!

Николай Сергеевич разбра, че сътрудникът, дошъл да го прибере, е спортен запалянко. Погледна към телевизора и видя Володя, който летеше по леда към вратата на противника. Но сега не му беше до сина на любимата Ана Павловна. Мячиков мислеше как да предупреди приятеля си, как да го спаси. В тази трагична минута той не се грижеше за себе си, а за Воробьов.

— Може ли да се обадя по телефона? — попита той. Не разчиташе на положителен отговор. Но шлосерът кимна утвърдително.

Мячиков вдигна слушалката, навъртя номера на Воробьов и като поглеждаше шлосера с опасение, шепнешком каза:

— Аз съм! Дойдоха! Сега си доглежда хокея! Няма да те издам! Сбогом навеки!

Затвори, седна до шлосера и възпитано му благодари:

— Много бяхте любезен, че ми разрешихте да се обадя! Вие сте изключителен човек!

Но шлосерът беше погълнат от играта и не обърна внимание на думите му, дори не ги чу. Изведнъж подскочи и изкрещя:

— Бий бе!… Левак с левак!

Срещата свърши, шлосерът загаси телевизора и погледна в упор нещастния следовател.

— Черпнята от вас!

Николай Сергеевич се обърка, нищо не разбираше.

— Защо?

Шлосерът го разбра посвоему.

— Нали трябва да се оправя бравата, нови панти трябват. Освен това още ме боли рамото — да не мислите, че е лесно да къртиш врата?

— Кой сте вие? — прошепна Мячиков.

— Аз съм шлосер, домоуправителят ме извика!

— Значи шлосер! — повтори Николай Сергеевич и се срина на пода, загубил съзнание за втори път.

Изплашеният шлосер се спусна към телефона да вика „Бърза помощ“.

Всичко започваше отначало.