Емил Брагински, Елдар Рязанов
Старци разбойници (12)

11.

Щом разбра, че Мячиков е арестуван, Валентин Петрович посиня от яд. Тръшна слушалката и изруга. Защура се из стаята и зарита столовете.

Привлечена от шума, дотича жена му.

— Какво става?

— Мръсници! — бушуваше Воробьов. — Ще ги науча аз тях! Няма да оставя така тая работа! Ще арестуват невинен човек, а виновният — и се перна с юмрук в гърдите — да си се разхожда на свобода!

И за голяма почуда на Мария Тихоновна я прегърна и развълнувано заяви:

— Прощавай, Маша! Ти ми беше вярна жена. Целуни децата и внучето.

И презглава изскокна от къщи.

Мария Тихоновна хукна подире му.

— Къде отиваш?

— В затвора! — без да се обърне, изръмжа Воробьов и изчезна.

 

 

А шлосерът свърши разговора си с поликлиниката, наведе се над Николай Сергеевич и си помисли, че „Бърза помощ“ няма защо да бърза. Мячиков приличаше досущ на труп. Но добрият шлосер не възнамеряваше да остави покойника на течение. Затвори безкористно вратата, свали си шапката и излезе от апартамента на пръсти. Хлопването на вратата възвърна Мячиков към живота и той отвори сините си очи… Дори не подозираше, че справедливият му непримирим приятел е тръгнал да се предаде на властта и да поеме вината върху себе си.

Валентин Петрович беше намислил да се предаде в лапите на правосъдието не по местоживеене, а да отиде лично при Федяев.

— Прокурорът тука ли е? — изкрещя Воробьов на секретарката.

— Отиде на превръзка — отвърна тя.

— Ще го изчакам! — заплашително заяви Воробьов и седна на стола до вратата на прокурора. Ала времето минаваше и решителността в душата му бавно, но сигурно отстъпваше челните си позиции на страха — всъщност недостоен за човек като Валентин Петрович.

И когато страхът беше изпълнил седемдесет и пет процента от организма му, внезапно нахълта Мячиков.

— Беше ли вече при него? — Николай Сергеевич беше изпаднал в паника.

— Защо си тук? — Очите на Валентин Петрович светнаха от радост. — Пуснаха ли те вече?

— Питам те още веднъж — беше ли вече при Федяев?

— Няма го още! — ядосано възкликна Воробьов. И на Николай Сергеевич веднага му олекна.

— Вашият приятел упорито отказва да каже защо му трябва Федяев — кокетно се усмихна секретарката.

— По принцип няма никаква тайна. Аз и само аз ограбих музея! — Воробьов беше сигурен, че всичко вече е разкрито и че трябва да спаси Мячиков. — Вашият следовател — и го посочи — няма нищо общо.

Николай Сергеевич се обиди. Беше забравил, че е дотичал да спаси приятеля си от подобно ненужно признание.

— Не, имам!

— Аз сам извърших всичко! — заяви Воробьов на секретарката. — Няма да се месиш! — викна на приятеля си.

Но Николай Сергеевич не можеше да допусне Воробьов да отговаря сам за всичко и го сгащи натясно:

— Обаче картината е при мен!

— Оставих ти я да я пазиш, но ти не знаеше, че е крадена! — не се предаде Валентин Петрович.

Мячиков се разпали:

— Как може да не знам, щом аз съм я откраднал!

Помнеше едно: трябва да отърве приятеля си. Но и онзи помнеше същото и затова се забрави:

— Лъжец! Жалък хвалипръцко!

На секретарката й омръзнаха глупостите на старците.

— Само на Запад крадат картини, у нас няма смисъл! Няма на кого да се продадат. Извинявайте, но ми пречите да работя, другари.

В този момент Валентин Петрович разбра всичко. Секретарката не знаеше нищо. А щом тя не знаеше, значи никой не знаеше. Ужаси се, че за малко щеше да провали цялата работа. Облещи се срещу Мячиков и прошепна:

— Ти сега откъде идваш?

— От къщи! — гласеше многозначителният отговор.

— А там не си бил, така ли? — Воробьов натърти на „там“.

— Не!

— Ама нали ми се обади!

— Беше фатална грешка!

— И тук никой нищо не подозира?

— Никой!

— Защо?

— И аз се чудя! — отвърна Мячиков и професионалните му инстинкти се пробудиха. — Дайте ми телефонния указател, ако обичате — обърна се той към секретарката.

И се обади в музея:

— Мячиков, от прокуратурата. При вас да е извършена кражба днес?

Изслуша отговора и продължи:

— Да, извинявайте, много ви благодаря, приятен ден.

Затвори телефона и втренчен в честните очи на Воробьов, бавно каза:

— В музея няма никаква кражба! Нито днес, нито по-рано!

Воробьов изглеждаше смазан.

Без да се наговарят, старците рипнаха и се втурнаха навън.

На улицата Николай Сергеевич хвана Воробьов под ръка.

— Аз съм виновен! Прости ми, Валя! Помислих шлосера за сътрудник, който е дошъл да ме арестува!

— Но как се сети, че съм тук?

— Нали те познавам!

— Прости ми, Коля! — Воробьов и сега не искаше да отстъпи. — Не ти, аз съм виновен! Аз хукнах при Федяев и насмалко да погубя и двама ни!

— Прощавам ти! — с обич каза Мячиков. — И ти ми прости!

— Разбира се, че и аз ти прощавам! — отвърна Воробьов. — Обаче никога няма да простя на музея! Да не са кьорави там!

— Прибирай се веднага! — разтревожи се Николай Сергеевич. — Обаждах се у вас, чудят се какво да правят!

— Бързай и ти, пази Рембранд!

И старците се разделиха.

 

 

Но Мячиков вече беше изпреварен. Извиканата от шлосера „Бърза помощ“ беше дошла. Със същия лекар и същия шофьор. Звъняха, тропаха — никой не им отвори. Лекарят не беше злопаметен човек, но този път кипна. Извика домоуправителя и пак нареди да изкъртят вратата! Домоуправителят прати за шлосера, онзи пак се засили и се бухна в шперплата като снаряд. Вратата не издържа и шлосерът се приземи точно до Рембранд…

Николай Сергеевич видя линейката отдалече. Товареха шлосера. Този път не бяха дошли напразно, шлосерът си беше счупил ключицата.

Мячиков се качи по стълбите и установи, че вратата му пак е изкъртена. Готов на всичко, той влезе в зейналата дупка, надникна в стаята и облекчено въздъхна. Картината си беше на мястото. Николай Сергеевич седна на дивана и се замисли кой и защо ли е изкъртил вратата за втори път.