Емил Брагински, Елдар Рязанов
Старци разбойници (10)

9.

Старците със сините престилки опряха стълбата на стената до картината.

Естествено, че дежурната незабавно цъфна при тях.

— Какво ще правите? — Гласът й беше строг. Но Воробьов правилно беше предвидил, че дежурната не може да познава лично всички служители, понеже щатът на музея, както и всички други щатове, нямаше начин да не е раздут.

— Ще я носим на реставрация — спокойно отвърна той. Николай Сергеевич изобщо не се обади, понеже беше онемял от ужас.

— Каква е тази стълба? — зачуди се дежурната.

— Експериментална — все така спокойно обясни Воробьов. — Музеят я поръча на един от художествените занаяти. Коля! — обърна се към Мячиков. — Чакай малко! — И изчезна, оставяйки партньора си в критично положение.

Пред очите на Николай Сергеевич всичко се завъртя. И картината на Рембранд, и възрастната дежурна, и посетителите, дори той самият. Свести го оптимистичният глас на Воробьов:

— Извадих бушоните, за да изключа звуковата сигнализация. Коля, хвани картината, а вие — обърна се той към дежурната, — ако обичате, дръжте стълбата. Уж е здрава, ама де да знае човек…

Мячиков вкопчи изтръпнали ръце в позлатената рамка, дежурната хвана стълбата, а Валентин Петрович се закатери нагоре.

Посетителите взеха да се трупат около работниците. Скупчи се цяла тълпа — всички искаха да видят за последно картината, преди да я приберат.

Воробьов ловко развърза възлите, слезе долу, сгъна стълбата, пое картината от Николай Сергеевич и му нареди:

— Взимай стълбата! — Кимна на дежурната и тръгна към изхода с картината. Николай Сергеевич го последва. Имаше чувството, че се отправя към ешафода и си носи стълба, за да се качи на бесилото и да си нахлузи примката на врата.

Минаха пак покрай контрольорите и Воробьов пак го вмъкна в клозета. Натика го при клекалото, превърна стълбата на бастун и бутна шедьовъра в ръцете му.

— Дръж го сега! Ще ида да завинтя бушоните.

— Те ще си ги завинтят — опълчи се Мячиков. — По-скоро да се махаме!

— Сега в целия музей няма сигнализация. Ами ако дойдат истински крадци?

— Прав си! Върви! — Николай Сергеевич бутна резето и зачака в клозета с оригинала на Рембранд в ръце.

След няколко минути Валентин Петрович се върна.

В клозета цареше гробна тишина.

— Коля, къде си? — разтревожи се Воробьов.

— Тук сме! — чу се подплашен гласец.

— Кои? — стресна се Воробьов.

— Аз и младежът! — напомни Николай Сергеевич иносказателно. — Забрави ли, че откраднахме картината?

Воробьов се огледа — слава богу, освен тях в клозета нямаше никой.

— Пусни ме! — нареди военачалникът.

Влезе, пак се залостиха, после Воробьов се съблече, размота покривката, внимателно загъна картината и я превърза с въжето. Сгъна и престилките и се обърна към Мячиков:

— Виждаш ли колко е просто!

На излизане от музея трябваше да минат покрай гардероба. Никой изобщо не им обърна внимание. Но точно при стълбите имаше дежурен милиционер. Беше специално сложен там, та никой да не може да изнесе нищо от музея.

Николай Сергеевич осъзна, че чипоносият милиционер и гърбът на Воробьов пред него са последното нещо, което вижда на свобода.

— Какво носите? — веднага попита милиционерът.

— Рембранд — също така веднага отговори Воробьов.

Милиционерът оцени шегата и се разсмя. Имаше чувство за хумор и това спаси двамата приятели.

Воробьов, който носеше картината, отвори вратата и пусна Мячиков напред.

— Видя ли! — обясни Воробьов, докато вървяха по улицата към спирката на тролея. — Човек винаги трябва да казва само истината!

После, докато се возеха в тролея, един пътник бутна Воробьов. Мячиков, който лека-полека се окопитваше, му направи забележка:

— По-леко, другарю! Той носи музеен експонат, а музейните експонати са достояние на целия народ!

Това беше кражбата на века…