Емил Брагински, Елдар Рязанов
Старци разбойници (19)

18.

— Тичаше от тия бараки към ей онзи вход! — показваше Ана Павловна на Федяев и Мячиков маршрута, по който успешно се беше изплъзнал крадецът.

— Ясно! — Николай Сергеевич кимна съвсем сериозно, сякаш му бяха казали нещо ново и много важно. — Мисля да почваме!

— Няма смисъл! — сви устни прокурорът. — Дойдох само от уважение към легендарното ви минало.

— Повярвайте на стария вълк! — настояваше Мячиков. — Чувствам, че е скрил парите някъде тук.

Федяев го погледна с насмешка.

— Чувалчето му е пречило да бяга, така ли?

— Много често правят така — доразвиваше версията си Николай Сергеевич. — Чувалчето е улика. Крият го и после се връщат да го приберат!

— Престъпникът е имал предостатъчно време да се върне и да го вземе — резонно забеляза Фьодор Фьодорович.

Мячиков въздъхна:

— Да, шансовете ни са минимални, но въпреки това…

Заедно с потърпевшата детективите започнаха търсенето. Изследваха двете стълбища, по които беше бягал крадецът, и като слязоха пак на двора, запребъркваха улуците. Всъщност само двама ентусиасти горяха от усърдие — Мячиков и Ана Павловна; Федяев скептично ги придружаваше и даваше шеговити съвети.

Но Николай Сергеевич бръкна в поредния улук и на лицето му се изписа вълнение.

— Има нещо!

— Че какво може да има? — На прокурора му беше писнало да се разкарва.

Николай Сергеевич се понапъна и измъкна от улука мръсно, изпоцапано с ръжда инкасаторско чувалче.

Федяев не вярваше на очите си. Ана Павловна радостно прошепна:

— Ура!

— Ударихте ме в земята, Николай Сергеевич! — озадачено промълви Федяев.

— Не бързайте да ме хвалите — прекъсна го Мячиков. — Пломбата я няма, чувалчето може и да е празно!

Федяев го грабна от ръцете му, бръкна, напипа парите. Инкасаторката преброи банкнотите с професионална вещина. Бяха хиляда петстотин седемдесет и две рубли и шестнайсет копейки отгоре.

— Ама на мене ми откраднаха две хиляди триста седемдесет и две и шестнайсет копейки! — слиса се Ана Павловна. — Къде ги другите осемстотин?

— Много просто — скромно се обади великият детектив. — Престъпникът тича, къса пломбата, измъква една пачка, пъха си я в джоба, а остатъка крие на сигурно място!

— Не дрънкайте глупости! — не издържа Ана Павловна.

— Мислите, че аз съм ги присвоил, така ли? — кипна Мячиков и Федяев го изгледа с недоумение.

— Не съм казала такова нещо. Само ми обяснете защо ги няма! — негодуваше Ана Павловна.

— Престъпникът сигурно вече ги е похарчил. — Предположението на прокурора беше логично.

— Как така ще ги похарчи! — Ана Павловна не беше на себе си. — За какво ще ги харчи? С какво право?

— Аз не съм ги харчил! — Мячиков забрави, че се издава.

Ана Павловна го изгледа презрително:

— Нямах такова мнение за вас. Мислех, че… А вие… — И тръгна към арката.

— Чакайте, другарко Суздалева! — завика прокурорът. — Нали трябва да подпишете протокола.

— Не желая да участвам в мръсните ви игри! — изобщо не се обърна Ана Павловна.

Николай Сергеевич се спусна след нея да й обясни. Стигна я чак на улицата, до спирката на тролея.

— Ана Павловна… — почна той, но тя веднага го прекъсна:

— Как ще гледам хората в очите? Не ви ли е срам!? Не искам да ви виждам повече! Никога! — И скочи в тролея.

Оплютият ухажор се върна при началника си.

— Скандалджийка! — утеши го Федяев.

— Как смеете да я обиждате!? — застъпи се Мячиков за любимата си. — Вие не я познавате — тя е невероятна жена! — И се изчерви, задиша на пресекулки и дясното му око нервно потрепери.

Федяев се изплаши да не би Мячиков да получи удар и бързо насочи разговора на професионална тема:

— Не сте намерили още престъпника, нали?

Въпросът моментално превърна следователя от войнствен рицар в обикновен служещ.

— Имам едно предположение… — безперспективно измънка той.

Детективите направиха протокол за намерените в улука пари и си тръгнаха. Веднага след това се разиграха събития, които следствените органи не бяха предвидили. Въодушевени от находката на криминалистите, пионерите и пенсионерите, присъствали при протоколирането, изпочупиха всички улуци в квартала. Но не можаха да намерят нито копейка…

 

 

Николай Сергеевич се прибираше съвсем смазан. Мислеше за разрива си с Ана Павловна, за това, че тя никога няма да го разбере. А да не разбереш — значи да не простиш!

Пред къщата му се разхождаше Валентин Петрович. Мячиков още отдалече видя снажната му фигура, забрави тъжните си мисли, зарадва се и забърза.

— Много се радвам, че вече си добре, Валя!

— Защо не дойде да ме видиш? — попита го Валентин Петрович. — Криеш се от мен, така ли?

— Защо ще се крия от теб? — заувърта Мячиков.

Воробьов тръгна към входа.

— Да се качим у вас. Трябва да си поговорим!

— Дай по-добре да се разходим! Виж какво чудесно време, какво слънце! — Гласът на Мячиков прозвуча фалшиво, но Воробьов не го забеляза.

— Нямам нищо против. — Валентин Петрович хвана приятеля си под ръка и двамата бавно тръгнаха по тротоара. — Имай предвид, че разбрах всичко!

— Кое? — невинно попита Николай Сергеевич.

— Нали си намерил само хиляда и петстотин!

— Откъде знаеш?

— Аня ми каза.

— Тя си мисли, че съм присвоил осемстотин рубли! — Мячиков спря и измъчено погледна приятеля си в очите.

— Ще я разубедим — махна с ръка Валентин Петрович. Не вярваше на лирични отклонения. — Аз съпоставих фактите: молиш я да даде показания, че я е ограбил висок мъж. После разбирам, че си я молил да ти даде инкасаторско чувалче… — Воробьов направи дълга пауза. — Сега ще ти кажа как е станало всичко. Местел си парите от чувалчето в джоба си или в чанта, няма значение в какво. Не си внимавал и си го правел на улицата. Извадил си вече хиляда и петстотин и изведнъж идва някакъв мъж и казва: „Дай една цигара!“.

— Не пуша! — автоматично отговори Мячиков.

— „Не пушиш, а?“, казва престъпникът и ти грабва чувалчето с останалите осемстотин рубли. — Воробьов се гордееше с проницателността си. — Можеш ли да ми кажеш копче?

— Не! — безропотно отвърна Мячиков.

Запръска дъжд.

— Хайде да се качим! — изкомандва Воробьов, но Мячиков не искаше гости.

— По-добре да постоим на сушина! Чист въздух и топъл дъждец. Много е полезно!

Спряха под козирката на една книжарница. Валентин Петрович бръкна във вътрешния си джоб, извади някакъв плик и го подаде на Мячиков.

— Какво е това? — За всеки случай следователят се дръпна.

— Осемстотин рубли! — гласеше лаконичният отговор.

— Няма да ги взема! — заинати се Николай Сергеевич.

Воробьов повиши тон:

— Искаш да станем нечестни хора, така ли? На стари години дори негодниците се измъчват от угризения на съвестта. И правят добрини, за да им се простят греховете. Но ние с теб сме живели честно — нека и да умрем честно.

— Не можеш да си представиш колко съм съгласен с теб. Всичко това не ми дава мира, измъчвам се. Не мога да спя.

— Вземи парите, Коля!

— Не мога! Какво ще кажа на Федяев? Къде съм ги намерил?

— Пак ще ги пъхнеш в някой улук — невъзмутимо предложи Воробьов.

— Ще ме вдигнат на ура! — възкликна Мячиков. Но това не можеше да разколебае Валентин Петрович.

— Ще се оправиш някак!

— Но това сигурно са всичките ти спестявания!

— Не се бъркай, дето не ти е работа! — грубо отговори Валентин Петрович. — Взимай ги!

И Мячиков ги взе.

Дъждът се усили.

— Дай да се качим, студено е! — настоя Воробьов.

— Много обичам да ме вали! — упорстваше Мячиков. — Особено проливен дъжд!

— Страх ме е да не настина. До вчера бях болен! — напомни Валентин Петрович.

Мячиков се сети, че излага приятеля си на опасност, и обречено се съгласи:

— Хайде!

Бяха вир-вода. Спряха на площадката. Николай Сергеевич постоя малко, поколеба се, после отключи, пусна Валентин Петрович да влезе, а сам той остана на прага.

Воробьов направи две крачки и замръзна.

Стаята беше празна. Нямаше мебели, нямаше полилей, килим, нямаше телевизор. До стената, заметнато с одеяло, самотно се гушеше едно сгъваемо легло.

Мячиков чакаше в антрето, не смееше да влезе, страх го беше да срещне погледа на Валентин Петрович.

— Сега разбрах всичко! — Гласът на Воробьов трепна. — Ти си постъпил като истински мъж!