Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Старики-разбойники, 1970 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Иван Тотоманов, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2017 г.)
Издание:
Автор: Емил Брагински, Елдар Рязанов
Заглавие: Гара за двама
Преводач: Иван Тотоманов
Година на превод: 1988
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1988
Тип: сборник
Националност: руска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2476
История
- — Добавяне
2.
Докато Николай Сергеевич направо го шантажираха да се пенсионира, неговият приятел инженер Воробьов се пенсионираше доброволно.
Изпращането на пенсионер е затрогващо мероприятие. За да разкарат юбиляря завинаги, служителите събират пари за подарък, остават след работа и държат речи за заслугите на бившия си колега.
Комисията по изпращането на В. П. Воробьов беше подготвила представлението идеално.
В момента Валентин Петрович седеше в президиума и не къде да е, а между съветника на министъра и директора на обединението.
Изчетоха се предварително подготвените купища телеграми от всички филиали на обединението. И юбилярят ги прие за чиста монета.
След поздравителните телеграми в залата се люшна плакат: „На кого ни оставяш?“. Нестандартният текст предварително беше съгласуван с директора на обединението.
Юбилярят огледа президиума и видя, че наистина няма на кого да остави колегите си.
На сцената се появи главният счетоводител. Неговото изказване беше първо.
— Скъпи Валентин Петрович! — проникновено почна главният счетоводител, притиснал до сърцето си електрическа кафеварка.
Преди заседанието на Валентин Петрович му беше обяснено, че като почнат приветствията, трябва да става.
Така че той стана.
— Не мога да си представя, че два пъти месечно ще подписвам ведомостта за заплата и вашето име няма да фигурира! — усмихна се счетоводителят.
Връчи кафеварката и се разцелува с Воробьов, който мислено си представи ведомостта — името му го нямаше между Бараш и Добродеев.
Валентин Петрович още не беше успял да сложи кафеварката на специално приготвената масичка за даровете и да седне, когато на сцената стъпи началникът на плановия отдел.
— Скъпи Валентин Петрович! — възторжено се провикна началникът на плановия отдел, притиснал към гърдите си чаша с подставка от мелхиор.
Валентин Петрович стана.
— Не мога да си представя, че утре ще дойда на работа и няма да те видя! — въздъхна ораторът и връчи чашата на Воробьов. Разцелуваха се и Валентин Петрович малко учудено си помисли, че не изпитва огорчение от раздялата с началника на плановия отдел. „Не съм добър човек аз“ — помисли си Воробьов, сложи подаръка на масичката и седна.
Плановикът беше сменен от главния инженер.
— Ах, приятелю Валентин Петрович! — печално отрони главният инженер, притиснал към гърдите си комплект риболовни принадлежности.
Валентин Петрович се изправи и заслуша внимателно, гледаше да не изпусне нито дума.
— Ти си необикновен човек. Спомням си — главният инженер подбели очи — как трябваше да докараме от Свердловска област огромен блок мрамор, над двеста тона, за паметник на Фонвизин, дето е написал „Мамино синче“ — поясни ораторът за аудиторията, — и изведнъж се оказа, че пренасянето на блока е невъзможно!
Валентин Петрович закима — да, наистина беше невъзможно.
— Мраморният блок не се събираше на един вагон — увлечено продължаваше главният инженер, — не можеше да мине под мостовете, пък трябваше да го докараме цял, а не на късове. Нали разбирате, за постамент. Всички специалисти се видяха в чудо. И тогава тази сложна техническа задача, която, между другото, нямаше нищо общо с нашето обединение, беше решена от Валентин Петрович. Той изобщо ни е умна глава и тази глава е пълна с идеи.
Ораторът се обърна към юбиляря и глухо попита:
— Защо преждевременно закопаваш в земята инженерния си талант, Валентин Петрович?
Воробьов си спомни за таланта си и помисли, че всъщност наистина доброволно го закопава в земята. Сърцето му се сви от мъка. Той остави риболовния комплект до кафеварката и чашата, наля си с разтреперана ръка минерална вода и пи.
Този път не успя да седне. На сцената изскочи секретарката на комсомолската организация и се завайка, притиснала към гърдите си трисвещник:
— Скъпи Валентин Петрович! Ние, младите, стотици пъти сме се обръщали към вас за съвети. Вие щедро споделяхте своя опит. Днес оставаме сираци!
— Вярно си е — неочаквано за самия себе си каза на глас Воробьов. — Клетото сираче! — Целуна нежно девойката и седна, като забрави да вземе подаръка.
В залата се надигна шепот. Смаяната комсомолка сама сложи подаръка до другите жертвоприношения.
Слисан от неочакваните думи на юбиляря, директорът на обединението се наведе към съветника на министъра.
— Подготвили сме и литературно-музикална част. Нали нямате нищо против?
Съветникът на министъра кимна.
Тутакси на сцената се изкатериха артистите — младеж с китара и девойка с панталон.
— Не заминавай, мой любими… — зави певицата, притиснала ръце към гърдите си. Нейният подарък беше песента.
Валентин Петрович стана.
Как бързо времето лети!
Ах, обещай ми на раздяла,
че ще запомниш мойто име…
Кажи ми ти, кажи ми ти,
че ненапразно съм ти пяла…
Нервите на Валентин Петрович не издържаха, той се разплака, прошушна: „Благодаря“ — и седна.
— Скъпи Валентин Петрович! — тихо почна директорът на обединението, притиснал към гърдите си никелиран самовар.
Валентин Петрович стана.
— Не мога да говоря, много ми е тежко днес — драматично продължи директорът. — С теб сме работили заедно двайсет години. Ти си моята дясна ръка. И днес тази ръка безмилостно е отсечена…
Мисълта, че директорът ще си остане еднорък, довърши ридаещия юбиляр и той съвсем изключи.
— Ах, Валентин! — помоли го директорът. — Позволи ни в трудни минути да те викаме на помощ…
Гласът му потрепери, той махна с ръка, сякаш да покаже, че няма сили да довърши мъчителната си реч. Разцелува трикратно юбиляря и му връчи самовара. После със съвместни усилия го сложиха на масичката. Воробьов хлипаше като дете, без да се срамува от сълзите си.
Най-подир стана съветникът на министъра.
Започна още по-тихо от директора на обединението. То се знае: колкото си по-отговорен, толкоз по-тихо говориш! Първо прочете поздравителен адрес от министерството. После заговори лично от свое име. Не притискаше нищо към гърдите си. Подарък беше самото му присъствие. Съветникът не можеше да се ограничи само в тесните рамки на такъв частен случай като нечие пенсиониране. Той гледаше на живота в цялото му многообразие. Дълго говори за повишаване производителността на труда, както обикновено призоваваше колектива да се бори за нови трудови успехи, към края се усети, спомни си кой е виновникът за събранието, стисна ръка на Валентин Петрович, връчи му адреса и се пошегува:
— Не си представям трудовите успехи на обединението без вас!
Но Валентин Петрович вече не отличаваше шегата от истината.
Той се изстъпи на сцената и високо заяви:
— Другари!… Толкова съм развълнуван… Никога не съм си представял колко ме обичате… Съжалявам, че не поканих жена си, дъщерята, нейния годеник Володя и най-добрия си приятел Коля Мячиков. Аз също ви обичам…
Взе самовара и мълком го върна на директора на обединението.
— Не искаш ли самовар? — объркано попита директорът.
— Не ми е до самовари! — загадъчно отговори Воробьов.
Потъналата в скука зала изведнъж любопитно притихна.
Валентин Петрович се наведе над масичката с подаръците, грабна ги наведнъж и слезе от сцената сред масите.
— Успяхте да ме убедите! — развълнувано каза той на главния инженер и му върна риболовния комплект. — Разбрах, че все още съм нужен! — призна Воробьов на комсомолската секретарка и й подаде свещника. — Може да имам болно сърце, може да съм на шейсет и две години, може вече да е време да си почина — но аз няма да се пенсионирам, аз ще остана с вас! — И Валентин Петрович пъхна в ръцете на главния счетоводител скъпата чаша.
— Момент! — спря счетоводителят разпасалия се юбиляр. — Първо на първо, аз не ви подарих чаша, а кафеварка…
— Извинявам се! — Воробьов веднага поправи грешката.
— И второ — продължи онзи, — кафеварката е закупена със средства от директорския фонд. Не мога да я бракувам. Трето, какво ще я правя сега?
— Ще я забутате в склада! — хулигански го посъветва Валентин Петрович. Дораздаде сувенирите, върна се на сцената и в упор попита съветника:
— А вие какво ми подарихте?
— Ами подписа на министъра… — неуверено се обади съветникът.
— Няма страшно! Един подпис повече, един по-малко…
— Доколкото разбирам — заекна директорът, — ти отказваш да се пенсионираш?
— Колективът не може да се справи без мен, а аз не мога да живея без колектива! — гордо обясни Валентин Петрович.
— Ама разбери… не можеш ли да разбереш?… — заплете се директорът на обединението. — Това е един вид… ритуал… така да се каже…
— Искаш да кажеш — безмилостно го прекъсна саботьорът, — че всички са лъгали, докато ме молеха да остана?
— Не, нямах предвид това. — Директорът не можеше да излезе от неочакваната ситуация. — Обаче ние… нали…
Воробьов се обърна към залата:
— Другари! Искате ли да се пенсионирам?
— Нее! — задружно отвърна залата: като всяка зала тя обичаше майтапа.
— Искате ли да остана с вас?
— Ис-ка-ме! — хорово изпя публиката.
— Виждаш ли как не разбираш хората! — Валентин Петрович погледна укорно директора и си излезе от събранието в прекрасно настроение.
Младият кадър, който вече беше назначен на мястото на Воробьов, се изкатери на стола си и отчаяно изпищя:
— Ами аз?
Залата се изсмя без капка милост.
— Вашият подарък за другаря Воробьов ще бъде да се откажете от мястото му! — пошегува се съветникът на министъра. Голям шегаджия беше.
Внезапно Воробьов се върна. Залата го посрещна със смях и овации. Валентин Петрович се изправи пред директора и високо заяви:
— Да, банкетът не се отменя!
— Какъв банкет? По какъв случай? — Директорът беше сърдит.
— По случай моето непенсиониране!
Броят на банкетите в нашата родина непрестанно нараства, както и всичко друго. Банкети се дават по всякакъв повод, дори без повод. Дават се на ниво кафе, ниво водка и — най-отговорните — на ниво коняк. Биват с общи средства, със средства на подчинените, а понякога за жалост и със собствени средства.
Обаче най-приятните банкети са на аванта — със средствата на богатата ни родина. На тях водката се лее като река върху какви ли не мезета… Отношението към човека, който се е напоркал на такъв банкет, е съвсем различно от отношението към оня, който с още двама е обърнал до магазина половинка водка. И това е съвсем естествено. Защото онзи до магазина пие в извънработно време, а банкетаджията изпълнява служебния си дълг, нещо много по-почетно.
Валентин Петрович даваше банкет със собствените си трудови средства. Бързаше да се прибере вкъщи, преди да са дошли гостите, и затова взе такси.
Щом отвори вратата, жена му развълнувано се хвърли към него.
— Как мина?
— Чудесно! — гордо се изпъчи Воробьов. — Можеш да ме поздравиш, Маша! Не ме пуснаха!
— Как така не те пуснаха? — ахна жена му.
— Търкаляха се в краката ми! — скромно съобщи съпругът й.
— И ти се съгласи?
— Какво можех да направя? — без да иска, почна да се оправдава триумфаторът и тъжно си помисли, че и в най-добрите семейства все няма пълно разбирателство.
— Срамота! — възмути се Мария Тихоновна. — Как може такова нещо! Ти си с болно сърце!
— Разбираш ли — опитваше се да я утеши Воробьов. — Лично съветникът на министъра дойде и специално ми каза: „Не си представям трудовите успехи на обединението без вас“, без мен, сиреч!
— Цял живот те използват! — изхлипа Мария Тихоновна.