Емил Брагински, Елдар Рязанов
Старци разбойници (20)

19.

Осемстотинте подарени от Воробьов рубли не даваха спокойствие на Николай Сергеевич. Той реши да направи още един опит да залови грабителя. Анализира постъпките си и разбра къде е сгрешил. Когато за втори път застъпи на нощно дежурство под злополучната арка, държеше добре натъпкано инкасаторско чувалче. Отначало мислеше да сложи в него осемстотинте рубли, та всичко да бъде достоверно, но после се отказа от тази идея и натъпка чувалчето с хартия. Беше решил да изиграе ролята на примамка с надеждата, че престъпникът пак може да клъвне.

Цяла нощ кънтящите му стъпки отекваха под арката; равносметката беше печална.

— Кой съм аз? — безжалостно се упрекваше той. — Безпомощен дръглив старец, наистина готов за гробищата!

И пак плахата зора пропълзя по небето, един лъч се протегна към Николай Сергеевич и го докосна утешително. Мячиков разбра, че и вторият му опит пропада. Навел глава, той излезе от арката и в същия миг се размина с един двуметров мъж.

Усети врага направо с кожата си. Обърна се, догони гиганта, изпревари го и му препречи пътя.

— Добро утро! Видяхте ли, че ви хванах!

Бабанкото — а това беше точно той — го погледна и също го позна.

— Какво има? Виждам ви за пръв път!

— За втори! — възрази Мячиков.

— Първи! — заинати се бабанкото.

— Втори!

— Първи!

— Втори! — повтори пак Мячиков. — Какво правите тук?

— Какво ви интересува? Може би тук си живея.

— И защо се връщате чак сега?

— Може да съм бил нощна смяна.

— Всъщност да, при вашата професия… Кажете: „Дай една цигара!“.

— Няма! — запъна се бабанкото.

— Защо?

— Не ща!

— Защо не щете?

— Отказах ги! — хитро отвърна онзи.

— Като не разбирате от добро… — ядоса се Мячиков, извади пистолета и се прицели в бандита. — Давайте парите!

Бабанкото изплашено вдигна ръце и заекна:

— К-какви пари?

— Двете хиляди триста седемдесет и две рубли и шестнайсет копейки!

— Откак се помня, не съм имал толкоз пари! — уж жално въздъхна разбойникът.

Един случаен минувач видя, че в арката ограбват някого, и за всеки случай побягна.

Мячиков пребърка джобовете на бабанкото и намери само една рубла.

— Къде са останалите пари?

— Не разбирам за какво говорите, другарю грабител!

— Аз не съм ти грабител, а следовател! — И Мячиков си извади удостоверението.

Беше ранно утро, до девет, когато отваряха прокуратурата, имаше много време. На Мячиков не му се щеше да води бабанкото в дома си. Първо се разходиха из града, поседяха в една градинка, после влязоха в някаква закусвалня и следователят плати яденето на бандита. Онзи беше лаком, яде много.

— За пръв път ви виждам! — настояваше бабанкото и късаше найлона на кренвирша си.

— За втори! — не се съгласяваше Мячиков.

— Първи!

— Втори!

И така до девет, когато заедно се изправиха пред Федяев — този път му беше превързана бузата.

— Фьодор Фьодорович! — гордо заяви следователят. — Залових престъпника!

— Не съм престъпник! — възрази гигантът. — Това е клевета!

— Значи този тип е обрал Суздалева? — зарадва се прокурорът. — Как го сгащихте, Николай Сергеевич?

— Кого да съм обрал? — искрено се почуди бабанкото. — Каква е тая Суздалева?

— Фьодор Фьодорович — бързо се намеси Мячиков, — нещата не са толкова прости. Ей сега ще се убедите. Той наистина не е обрал Суздалева. Обра мен. Взе ми чувалчето с парите. Само че не това, а другото. Това е пълно с хартия. — И Мячиков показа на прокурора инкасаторското чувалче, което не беше изпускал от ръце от снощи, а после изтърси на бюрото смачканите хартии.

Федяев ги погледна, после премести подозрителния си поглед върху Николай Сергеевич и попита:

— Как така да го е взел от вас? И то не това, а друго! Какво друго? Нещо не ви разбирам…

— Това е с хартийки, а онова беше с пари! — търпеливо обясни Мячиков.

— И как попадна у вас?

— Много просто! — наивно продължи Николай Сергеевич. — Сигурен съм, че вече разбирате почти всичко. Работата е там, че именно аз ограбих инкасаторката!

— Значи той я обрал, пък води мене! — ободри се бабанкото.

— Как така вие сте я ограбили? — обърка се прокурорът. — Да не сте полудели, Николай Сергеевич? Какви са тия глупости?

— Много лесно я ограбих, сега от собствен опит знам как става! — упорито сечеше клона под себе си Мячиков. — Суздалева излезе от хлебарницата, аз й дръпнах парите и хукнах. Стреляха, но не ме улучиха, гониха ме с колата, но не ме стигнаха!

— Той е, той е — неочаквано се намеси бабанкото. — Той и на мене ми вади пистолет!

— Исках да си върна парите — обясни Мячиков, — които той ми взе!

— Какви са тия работи? — безпомощно попита Федяев и внимателно докосна подутата си буза.

— Пак ли бандитски куршум? — загрижено се поинтересува Мячиков.

— Този път е флюс. Човек като си занемари зъбите…

— Уважаеми Фьодор Фьодорович — меко каза Мячиков. — Боли ви и затова не ме разбирате… Слушайте внимателно. Вие ме пенсионирате, за да уредите Проскудин на моето място. Аз пък ограбвам инкасаторката, за да намеря изчезналите пари и да остана на служба поради прекрасните си качества. Това е съвсем елементарно. Само че той — и Мячиков посочи бабанкото — ми взе парите и развали цялата работа!

— Нищо не съм му взел, той ми взе последната рубла! — възмути се задържаният.

— На си ти рублата! — кресна Мячиков. — Ама кажи къде си дянал чувалчето с парите?

Бабанкото взе рублата, прибра си я и ехидно попита:

— Вие с лопата ги ринете и в чували ги тъпчете, а?

— Смилете се над мен! — изстена Федяев, а бабанкото се ориентира в ситуацията и тресна с юмрук по бюрото.

— Няма ли да ме пуснете най-сетне!

— Фьодор Фьодорович — завайка се Мячиков, — разбирате ли, аз ограбих Ана Павловна, когато излизаше от хлебарницата…

— Вън! И двамата! — изрева нещастният прокурор.

— Какво правите, Фьодор Фьодорович! — ахна Мячиков. — Пускате на свобода опасен престъпник!

— Какво е това безобразие! — развика се бабанкото. — Хем грабите, хем арестувате честните хора направо на улицата за щяло и нещяло!

— Извинете, моля ви се — каза Федяев. — Случва се.

— Разпасали сте се! Ще се оплача! — възмутено кресна бабанкото и напусна кабинета на прокурора, като внимаваше да не побегне.

Николай Сергеевич мълчеше.

Всички знаят, че истината се доказва по-трудно от лъжата. Истината често изглежда неправдоподобна, а лъжата много лесно се маскира като истина. Истината е скромна, не се хвали, достатъчно й е да съзнава, че е истина. И точно затова често губи, победена от лъжата, която се кипри в модни дрехи, говори хубави думи и постоянно вика, че именно тя била истина!

Николай Сергеевич не можеше да докаже на прокурора, че е прав, прокурорът освободи бандита и на нещастния следовател му идеше да легне и да заспи вечен сън направо в кабинета. Затвори очи и зачака края. Но не успя да умре.

Федяев също не проронваше дума. Жал му беше за Мячиков, жал му беше, че на стари години този чудесен човек се е побъркал.

Когато Николай Сергеевич разбра, че животът продължава и че ще трябва още да се търпи, той неохотно отвори очи и бръкна в джоба си за парите.

— Това са липсващите осемстотин рубли!

— Разбирам — тъжно се усмихна Федяев. — Много искате да останете на работа и внасяте свои собствени пари!

— Не са мои, честна дума! — Николай Сергеевич не лъжеше. Парите бяха на Воробьов.

— Добре, не са… И все пак не ги предавайте в банката!

— Значи въпросът за моето пенсиониране е решен и аз съм се мъчил напусто? — Мячиков изведнъж се състари, а на неговата възраст това не беше лесно.

Федяев съчувстващо кимна.

— Николай Сергеевич, не ми се иска да се разделяме с вас, но на мое място вие бихте постъпили по същия начин.

— Никога! — бързо се обади Мячиков.

— Само така ви се струва. Простете ми, Николай Сергеевич!

И тогава Мячиков заговори като човек, който вече няма какво да губи:

— Вие все не ми вярвате! Но аз наистина ограбих инкасаторката. И това не е всичко. Да обереш една инкасаторка е дреболия. Преди това откраднах от музея една картина на Рембранд, за да мога да я намеря и да възстановя следователския си авторитет. Обаче в музея изобщо не забелязаха, че картината я няма, и трябваше да я върна! Моля да заведете дело срещу мен!

Федяев много добре знаеше, че с луди не се спори.

— Николай Сергеевич, скъпи! Кражбата на Рембранд от музея и после обирът на инкасаторката са страшно сложни задачи. Вие сте преуморен. Тези грабежи са ви съсипали здравето. Трябва да си починете.

— Естествено — горчиво се усмихна Мячиков. — Когато човек казва истината, никой не му вярва! Но аз съм стар човек, уморих се да лъжа! Арестувайте ме!

Федяев не знаеше какво да прави.

— Ще ви намерим карта за най-добрата почивна станция!

Следователят се обиди:

— Ще ви науча аз вас!

И в този миг една щастлива мисъл блесна в ума му, той сложи осемстотинте рубли на бюрото на прокурора и решително тръгна към вратата:

— Вие ще предадете парите в банката!

Хлопна вратата, величествено мина покрай секретарката, слезе долу и викна на дежурния милиционер, който, както обикновено, четеше Сименон:

— Петя! Ключовете от ареста у тебе ли са?

— У мен.

— Отвори ми.

В прокуратурата имаше специална стая за арестуваните. Там се чакаше за разпит.

Милиционерът отвори вратата. Николай Сергеевич влезе, огледа се като истински стопанин, седна на стола и нареди:

— Сега ме заключи, Петя!

— Защо? — любопитно попита милиционерът.

— Арестуван съм!

— Че за какво? — засмя се милиционерът.

— За грабеж! — кротко призна Мячиков.

— А къде ви е заповедта? — все така усмихнат каза Петя: беше сигурен, че следователят се шегува.

— Сега ще си я напиша! — Мячиков си отвори чантата, извади една бланка и почна да я попълва.

Щом видя, че Николай Сергеевич наистина пише името си, милиционерът се стресна и хукна при Федяев. Нахълта и още от прага рапортува:

— Другарю прокурор, разрешете да доложа! Следователят Мячиков се самоарестува!