Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Старики-разбойники, 1970 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Иван Тотоманов, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2017 г.)
Издание:
Автор: Емил Брагински, Елдар Рязанов
Заглавие: Гара за двама
Преводач: Иван Тотоманов
Година на превод: 1988
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1988
Тип: сборник
Националност: руска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2476
История
- — Добавяне
12.
— Трябва да идем в музея да видим защо се пипкат! — каза Воробьов на другата сутрин.
— Нали дежурната ще ни познае — възрази следователят и погледна шедьовъра с омраза.
— Ще се маскираме! — Идеята беше чудесна. — Аз без стълба и престилка, обаче с очила!
— Не стига — усъмни се Мячиков. — Трябват ти мустаци или брада. А аз?
— Ще те острижем нула номер! — бързо отсече Воробьов. — И родната ти майка няма да те познае!
Но Мячиков отказа:
— Страх ме е! Ами ако на тези години не ми порасне вече коса?
— Как да те маскираме тогава? — зачуди се Воробьов и внимателно заоглежда приятеля си. — Ти си човек с ярка външност!
— Тъй ли? — Мячиков погледна с надежда в огледалото и не видя там нищо ярко.
— Измислих! — Приятелят му чак подскочи от радост. — Ще те боядисаме!
— Като негър ли? — изплаши се Мячиков.
— Не, няма целия, само косата! — утеши го Валентин Петрович. Ставаше му страшно интересно.
— Не искам! — заинати се Мячиков.
— Защо?
— Срам ме е! Да не съм жена да се боядисвам! — упорстваше Николай Сергеевич. — Това е идиотщина! За нищо на света! По-добре да си лепна брада!
— Откъде ще я вземем?
— Има си специален театрален магазин. Ей сега ще им се обадя.
Свърза се с управителя и онзи учтиво му съобщи, че в момента не разполага с бради. Но че очакват да получат бради, мустаци, перуки и вежди в края на следващото тримесечие.
— Дотогава и сам можеш да си пуснеш — обади се Воробьов. — Няма как, ще трябва да те боядисаме!
— Не ща! Омръзнаха ми тия глупости. Взимай си картината и си заминавай!
— И това ми било приятел! — разсърди се Воробьов. — Добре, ще идем в музея без маскировка, нека ни хванат!
Мячиков не искаше да се кара с него.
— Измисли нещо друго!
— Готово! — Воробьов беше пълен с идеи като ресторантски кюфтета с хляб. — Ще станеш чужденец!
— Какъв чужденец? — изплаши се Мячиков. — Не искам да ставам чужденец!
— Не бой се де, то ще е само временно. Ще посетим музея като гости от чужбина. Аз ще ти бъда преводач.
— Че на какъв език ще говоря? Бъкел не разбирам от езици…
— Ще мълчиш! Може пък да си глухоням чужденец! — не падаше по гръб Воробьов.
— За какво ми е преводач, като съм глухоням?
— Който много знае, бързо остарява! — отговори старецът на връстника си.
След по-малко от час двама мъже вървяха по улиците. В лицето на единия, въпреки залепените мустаци, човек лесно можеше да познае Воробьов. А до него внимателно пристъпваше смуглолик субект с чалма от пешкир, по дълга бяла роба и бели панталони, които малко приличаха на долни гащи. Тоалетът му бе допълнен с чехли на бос крак. За разлика от лицето, краката бяха доста бели — сигурно не беше стигнала боята.
— Много ти прилича този костюм, Коля! — прошепна Воробьов на чужденеца.
Щом влязоха в залата на музея, всичко им стана ясно!
На стената, където до вчера висеше произведението на ранния Рембранд „Портрет на млад мъж“, имаше табелка: „Картината е на реставрация“.
Възмутени до дъното на душата си, старците напуснаха музея.
Вървяха по улиците, ръкомахаха и така викаха, че минувачите се извръщаха.
— Зяпльовци! — бушуваше чужденецът. — Да им измъкнат изпод носа такава безценна картина, а те да не обърнат внимание!
— Навсякъде е така! — мрачно допълни мустакатият. — Утре ще дигнат паметника на Пушкин и пак никой няма да забележи!
— Защото — пенеше се глухонемият — у нас никой за нищо не е отговорен!
— И никой не го е грижа! — гневеше се мустакатият преводач.
Така, от дума на дума, старците стигнаха до известни обобщения, с които авторите категорично не са съгласни и затова не ги цитират. А когато се поуспокоиха, престанаха да мърморят, седнаха на една пейка в някаква градинка и почнаха да обсъждат създалата се ситуация.
— Да пратим в музея писмо и да намекнем, че картината е задигната — предложи преводачът, но чужденецът със съжаление отбеляза:
— Няма как да го подпишем!
— Ще го пратим анонимно! — каза мустакът, но придирчивият му приятел го прекъсна:
— Не те ли е срам? Никога няма да паднем до анонимни писма! Освен това у нас анонимните писма не се разглеждат!
— Престъплението на века се закучи — каза преводачът и внезапно се опомни: — Защо приказваш на руски? Нали си глухоням чужденец…