Доуди Смит
Моят замък (9)

Девета глава

Отне ми три дни, за да опиша партито в Скотни Хол — не отбелязвах местата, на които правех прекъсвания, защото исках разказът ми да звучи цялостно. Сега, когато животът стана толкова вълнуващ, този дневник ми се струва като книга, която създавам. Вчерашният ден е следващата глава в моето повествование и аз нямам търпение да премина директно към него, но трябва да сдържа порива си и първо да разкажа онова, което се случи междувременно.

В никакъв случай обаче не мога да устоя на изкушението фантазията ми да се развихри. Както Роуз спомена, аз бих могла да спечеля Нийл Котън за себе си. Поиграх си малко с тази идея, мислих върху нея, когато се събудих на сутринта след партито, и си представих, че Нийл ми прави предложение — за място на действието избрах градината с шадравана в Скотни. Отново се унесох в дрямка. Засънувах, че приемам да стана негова съпруга и че двете с Роуз се стягаме за двойна сватба. Естествено, купихме си най-невероятните булчински рокли, които човек може да си представи. После видях себе си и сестра си затворени в банята на госпожа Котън, а лицето на Стивън не спираше да се мярка в излъсканите огледални стени. Изпитах огромно облекчение, когато се събудих и установих, че всичко е било само сън. Разбира се сега, след като отделих толкова време, за да си мисля по въпроса, съм наясно с факта, че Нийл никога няма да ми предложи брак. Не че ми пука.

Предполагам, че все пак би могъл — но ако го стори, то ще бъде по съвсем различен начин от този, който си бях представяла, и със сигурност — на друго място, не в градината до шадравана.

Двете с Топаз хубавичко обсъдихме партито, докато оправяхме леглата. Надеждите й по отношение на Роуз все повече и повече нарастваха, но, от друга страна, настроението й беше доста понижено заради татко — той рязко я отрязал, когато тя го попитала за какво толкова си говорели с госпожа Котън.

— Всичко, което успях да изкопча от него, беше: „Не ставай глупава, скъпа — как може човек да ти преразкаже детайлите от един разговор? Тя е невероятно интелигентна жена и освен че може да говори добре, умее също така и да слуша“. И какво мислиш, че каза после? Че първата му преценка за нея е била погрешна — знанията й по литературните въпроси съвсем не били повърхностни, тя всъщност била страшно начетена и високо образована. „Ясно е, че човек не може да си вади генерални заключения за една нация само на базата на някакво кратко запознанство“, завърши баща ти. От тона му излизаше, че аз съм онази, която си е позволявала да прави въпросните генерални заключения, представяш ли си?

— Колко неприятно — отвърнах, като се опитвах да сдържа смеха си — беше ми забавно, че татко е възприел толкова навътре забележката на госпожа Котън за прибързаните изводи.

— Как така може да разговаря за литература с нея, а с мен не? — продължи да се тюхка Топаз. — Непрекъснато се опитвам да подхвана темата за книги, но той просто не ми позволява.

Обвинявам татко за много неща, но не и за това — защото наистина е агония да слушаш коментарите на мащехата ми във връзка с една или друга книга. Когато например копнеех да обменя мисли с някого за романа „Война и мир“ на Толстой, тя каза: „А, онова, което е толкова прекрасно в тази книга, е застъпването на мащабните действия. Веднъж се опитах да нарисувам платно, провокирано от романа, като идеята ми беше да пресъздам случките под формата на кръговрат…“ — и после не можа да се сети коя е Наташа Ростова.

Посъчувствах й заради пренебрежителното отношение на баща ми към интелектуалните й изяви, но гледах да приключа по-бързо, защото нямах търпение да се върна към дневника си. Успях да открадна за писане един час преди обяда, но за сметка на това прекарах почти целия следобед, усамотена на тавана с писалка в ръка. Там ме откри и Стивън, като се върна от работа. Сърцето ми се сви, когато ми подаде някаква сгъната хартийка — наистина бях повярвала, че се е отказал от стихотворните си опити. Сега приятелят ми стоеше в очакване.

Още от първия ред разбрах, че този път произведението е изцяло негово — главната героиня бях аз, седнала на най-горното стъпало на стълбището в Скотни Хол, наблюдаваща танцуващите двойки. Чудех се какво да му кажа, когато Стивън внезапно издърпа листа от ръката ми и го скъса на парченца.

— Знам, че е ужасно — каза той.

Възразих:

— Някои от римите бяха направо прекрасни, Стивън. Освен това този път в него не се усещаше абсолютно никакво външно влияние. Хареса ми много повече от другите ти стихотворения. — Чувствах, че сега беше моментът да го накарам да се откаже от копирането на великите поети.

— Аз не преписвах едно към едно предишните си стихотворения, винаги се стараех да променям някои от думите — отвърна той, без да ме гледа. — Не исках да заимствам, Касандра, но просто онова, което моят мозък раждаше, никога не ми изглеждаше достатъчно добро.

Казах му, че го разбирам прекрасно, но че за в бъдеще той трябва да се концентрира върху писането на лично свои творби. Посъветвах го напълно да се откаже от имитирането на един или друг автор.

— Сигурна съм, че в това последно стихотворение сам си сътворил всичко — от първата до последната дума — добавих, — но въпреки всичко звученето му ми напомняше малко на Херик — цялата онази част, в която говориш за лилиите, розите и виолетките. Снощи не си видял подобни работи в хола, нали? Там имаше само бели лалета.

— Бас държа, че и Херик не е виждал в действителност всичко онова, което е описвал — опита да се защити Стивън, но по устните му играеше усмивка. — Освен това все не можех да намеря подходяща дума, която да се римува с „лалета“.

Засмях се и му казах, че има много по-важни неща от римуването.

— В някои от най-добрите стихове напълно липсват рими. На — важното е да изразяваш онова, което чувстваш.

— О, не бих могъл да го направя. Никога.

— Но защо не, Стивън? Разбира се, че би могъл.

— Не! — категорично отвърна той и се усмихна на себе си, сякаш се забавляваше от някаква известна само нему шега. Спомних си за онази вечер, когато двамата с него слагахме тиганите под течовете на тавана — и тогава Стивън се усмихваше по същия начин.

— Стивън — започнах, — спомняш ли си онзи първи път, в който Котънови се появиха тук? Спомняш ли си как гледаше през същия този прозорец и казваше, че всяко начало е прекрасно?

Той кимна:

— Да, но тогава не очаквах никакви Котънови да се появят на хоризонта. Танцува ли снощи с тях?

— Опитах веднъж. С Нийл.

— Хората изглеждат ужасно, когато танцуват. Аз бих се срамувал да правя подобни движения. Ти никога няма да се кършиш по начина, по който го правеше онази особа, наричаща себе си Леда, нали?

— Никога не бих могла да се науча да танцувам толкова добре — отвърнах. — Но знам какво имаш предвид. Тя буквално увисва на вратовете на партньорите си. Няма да приемеш предложението й да те снима, нали?

Казах го съвсем небрежно, ей така, между другото, сякаш изобщо не ми пукаше какво ще ми отвърне той. За моя голяма изненада Стивън отново наложи непроницаемата маска на лицето си — напълно различна от глуповатото изражение, което понякога придобиваше. Във втория случай излъчването му е меко, замечтано, докато в първия човек остава с впечатлението, че Стивън се цупи. От време на време, когато е в компанията на Роуз, лицето му става такова, но не си спомням да се е случвало, когато сме само двамата.

— Защо не? — каза той. — Ако някои хора са готови да хвърлят един куп пари за това…

— Но на теб не би ти харесало, нали, Стивън?

— Дори и да не ми харесва, струва си да си наложа да го преглътна, след като ще ми донесе пет гвинеи — отвърна той. — Пет гвинеи са много повече от парите, които бих могъл да спестя за една година.

— Снощи ти беше напълно сигурен, че ще откажеш.

— Може да отида, може и да не отида — рече с вбесяваща неопределеност той и се спусна надолу по стълбите.

Едно гласче в главата ми изпищя: „Проклета да бъда, ако ти позволя да позираш пред Леда Фокскотън!“ После звънецът за чая иззвъня и се налагаше веднага да сляза долу.

Топаз беше задушила половината от шунката. Тя смяташе, че ще изядем по-малко, ако изчакаме месото да изстине, но Томас настоя да започнем с яденето веднага, защото няма нищо по-вкусно от парче топла шунка. Брат ми е много собственически настроен по отношение на пушения бут. Действително топла шунка с горчица е нещо божествено!

След чая ни посети госпожица Марси — искаше да научи всички подробности около партито в Скотни. Тя ми каза, че фотографиите на госпожа Фокскотън са много известни, дори ги публикували в различни списания. Ясно си спомняла една нейна творба — на момиче, криещо лицето си зад гигантска раковина, със сянката на мъж, приближаващ зад гърба му.

— Човек остава с впечатлението, че този непознат е… Ами гол! Изненадващо е, че рядко ставаме свидетели на фотографии, които да са истински произведения на изкуството, нали? Предполагам, че мъжкият модел е бил облечен поне в бански костюм, но понеже се вижда само силуетът му, банският не се забелязва.

Избухнах в смях. Обожавах скъпата госпожица Марси! Сега вече бях по-решена от всякога да не допусна Стивън да се срещне отново с онази Фокскотън.

На следващата сутрин Топаз, Роуз и аз отидохме до Кингс Крипт с двайсетте лири, които викарият ни беше дал за дебелото пътническо одеяло, и купихме нова рокля за мен — от онези, които носят порасналите девойки. Моята рокля е бледозелена, а онази, която Роуз си избра, е розова. Топаз каза, че няма нужда от нищо — тя наистина не изглежда добре в конфекция. Купих си още и бели обувки и чифт копринени чорапи. Ако някой решеше да ме покани на градинско парти, щях да имам какво да облека.

Когато се прибрахме, установихме, че татко го няма. Дори не се беше докосвал до обяда, оставен му от Топаз. Върна се някъде към девет часа вечерта и обясни, че отскочил с колелото до Скотни. Саймън му бил предложил да ползва библиотеката в Скотни Хол по време на отсъствието им. Попитах го дали е попаднал на нещо интересно.

— О, разглеждах главно американски списания, както и няколко книги с литературни есета — отвърна той. — Бях забравил колко е напреднала американската литературна критика.

Топаз каза, че ще му приготви нещо за хапване, но татко я спря — вече бил вечерял.

— Изглежда, госпожа Котън е инструктирала прислугата да се грижи за мен. — После се оттегли към стаичката си със самодоволна усмивка на лицето.

Аз се качих на тавана и се заех с дневника си. Когато отново слязох в кухнята, заварих Стивън да пише нещо върху празен плик от захар. Когато ме видя, той се изчерви и смачка писанието си. В този момент в кухнята се появи Топаз — беше облечена в черната пелерина на леля Милисънт. Босите й крака се подаваха отдолу. Предположих, че току-що е приключила с поредната си нудистка сесия.

— Благодаря на Бога, че поне природата никога не ме подвежда — възкликна тя, поемайки към стълбището.

Когато се обърнах, видях, че Стивън хвърля смачканата на топка хартия в огъня.

— Някое ново стихотворение ли беше? — попитах го. Мисля, че сега, след като бе започнал да пише свои собствени творби, Стивън наистина се нуждаеше от окуражаване. — Защо го изгори?

— Защото не ставаше — отвърна кратко, но все още беше силно зачервен. Очите му се спряха на моите за момент, после рязко се извърна и тръгна към градината. Седнах до огнището с Ейб и Хел до мен и зачаках Стивън да се върне, но той не го стори.

Качих се в нашата стая. Роуз седеше на леглото и лакираше ноктите си. Лакът за нокти беше нейният специален подарък от парите на викария. Моят бе калъпче лавандулов сапун.

— Много избързваш с лакирането — подхвърлих. — Котънови ще се върнат чак след дванайсет дни.

Изобщо нямах представа, че ще ги видим само след четири!

Вчера беше първи май. Обичам празниците Свети Валентин, Хелоуин и особено Деня на равноденствието. Той ми е най-любим от всичките. Първи май също е много специален ден за мен. Природата се събужда и всичко наоколо ме кара да се чувствам безкрайно щастлива. Вчерашният ден не беше изключение от правилото — бях убедена, че ще е щастлив.

Ала не започна особено добре.

Татко се появи облечен в най-хубавия си костюм, който не бе слагал от години. Роуз и аз го загледахме втренчено — просто не можехме да повярваме на очите си, а Топаз замръзна с бъркалката и купата каша в ръка и възкликна:

— Мортмейн, какво, за бога…

— Отивам в Лондон — кратко отвърна баща ми.

— Защо? — попитахме трите в един глас, поради което въпросът ни прозвуча като крясък.

— По работа — каза той дори по-високо и от нас, след което излезе от кухнята, затръшвайки вратата зад гърба си.

— Не го притеснявайте с въпроси — прошепна Топаз, после се обърна към мен, а лицето й бе изкривено от отчаяние. — Мислиш ли, че отива при нея? При госпожа Котън?

— Не може да го направи. Не и без да са го поканили — успокоих я.

— О, може, и още как! — възрази Роуз. — Я го вижте само — три последователни дни отива до Скотни и яде там, докато се рови в списания и книги! Помнете ми думата, най-накрая той ще ги отблъсне от нас.

— Не беше той този, който ги отблъсна първия път — напомни й гневно Топаз.

Усетих, че наближава буря, затова побързах да се оттегля във всекидневната. Татко седеше на пейката под прозореца и лъскаше обувките си с края на пердето. Когато се надигна, гърбът му бе покрит с белите косми на Елоиз.

— Няма ли поне едно място в тази къща, където човек в тъмен костюм може да седне спокойно? — извика той, докато търсеше четката за дрехи.

— Не, освен ако не боядисаме Хел в черно — отвърнах.

Помогнах му да се изчисти, но тъй като четината на четката бе доста проскубана, резултатът не бе задоволителен. Топаз влезе при нас, за да ни осведоми, че закуската е сервирана, но баща ми каза, че ако седне да се храни, със сигурност ще изпусне влака.

— Стига си се моткала около мен — рече той, когато тя продължи да го уговаря да хапне поне малко, и най-безцеремонно я подмина. Взе велосипеда на Роуз, понеже гумата на неговия беше спукана.

— Кога ще се върнеш? — извика Топаз подире му.

Той й отвърна, че няма ни най-малка представа.

— Какво става с него? — не спираше да повтаря Топаз, докато вървяхме през градината. — Винаги съм знаела, че е човек на настроенията, но никога не е бил чак толкова груб. Откакто ходихме в Скотни, положението стана още по-лошо.

— Може би е по-добре да е така, отколкото да ни подминава с хладно безразличие — опитах се да я успокоя аз. — Когато бяхме малки, той лесно изпускаше нервите си — тогава още не беше спрял с писането. Знаеш за случката с мама и ножа за кейк.

Лицето на Топаз светна с надежда.

— Може спокойно да ме разфасова на части, ако това ще му помогне — рече тя. После светлината в погледа й угасна. — Не съм добра за него. Онази жена е причината за оживлението му.

— Я стига, изобщо не знаем дали нещо го е оживило, или не — рекох. — Толкова пъти преди сме смятали, че е започнал да излиза от вцепенението си, но всичките ни надежди са били напразни. Откъде е взел пари за пътуването си до Лондон?

Топаз каза, че му е дала пет лири от парите на викария.

— Но и за миг не си помислих, че ще ги похарчи заради госпожа Котън! — въздъхна, а след това побърза да добави: — Предполагам, че не би трябвало да имам нещо против, след като срещите с нея му действат стимулиращо.

Роуз излезе от кухнята, държейки филия, намазана с конфитюр, и ни подмина, без да каже дума. Стана ми ясно, че тя и Топаз яко са се карали, докато аз помагах на татко да си изчетка костюма. Върнахме се в кухнята и установихме, че кашата е загоряла — едва ли има нещо по-отблъскващо от загоряла каша за закуска. Това заедно с мрачното настроение на Топаз бе достатъчно, за да ме накара да се чувствам потисната. (Момчетата бяха закусили по-рано — те извадиха по-голям късмет, защото им беше сервирана шунка.)

— Ще отида в градината и няма да оставя мотиката, докато не се успокоя — каза Топаз, когато двете измихме съдовете и оправихме леглата.

Знаех, че ще й е по-добре да остане сама, освен това исках да продължа с писането. Вярно, че бях приключила с разказа си за партито в Скотни, но имаше още някои неща, които просто не исках да пропусна. (Така и не успях да ги запиша и дори вече не се сещам какви точно бяха тези неща.)

Настаних се на хълма Белмот. Долу в ниското забелязах сестра си — вървеше по шосето, преметнала кринолина на госпожа Стебинс на рамо: Стивън ни беше казал, че старата дама поръчала да й го върнем. Той категорично бе отказал да стори това вместо Роуз, защото щяло да го е срам да се разхожда из селото с кринолин в ръце.

Реших първо да помисля, а после да започна да пиша. Излегнах се по гръб и се загледах в необятния син купол на небето над мен, а слънцето приятно галеше лицето ми. Земята бе затоплена от слънчевите лъчи, а свежата тревица леко боцкаше дланите ми. За нещастие, мислите ми рядко се задържат върху едно и също нещо задълго. Скоро се унесох в мечти, свързани с новата ми рокля, и стигнах дотам, че да се чудя дали ще ми отива, ако си накъдря косата. Затворих очи — нещо, което правя винаги, когато мисълта ми е особено напрегната. Представих си как Роуз се омъжва за Саймън — много е приятно, когато въображението ти рисува подобни картини за други хора, но щом почнеш да го правиш за себе си, установяваш, че мечтите никога не се превръщат в действителност. Стъкмих една разкошна сватба за сестра ми, после се прехвърлих директно на медения й месец — представих си нея и Саймън в парижки хотел — Роуз беше малко уплашена от съпруга си, но направих така, че изживяването да й хареса. Той я гледаше по същия начин, както по време на вечерята в Скотни Хол…

Отворих очи. Той беше тук! Истинският Саймън Котън стоеше надвесен над мен и ме гледаше!

Не бях чула никакъв шум. Само преди секунда съвсем ясно си го представях в Париж, а в следващия миг виждах пред себе си тъмния му гигантски силует, очертан на фона на яркото синьо небе. Трябваше да мине малко време, докато очите ми свикнат със светлината и всичко възвърне естествения си цвят. Тревата и небето изглеждаха избелели, лицето на Саймън — пепеляво, но брадата му бе катраненочерна, както винаги.

— Уплаших ли те? — попита ме той и се усмихна. — Хванах се на бас със себе си, че ще се кача дотук, без да ме усетиш. Не спеше, нали?

— Не и по това време на деня — засмях се, после седнах на тревата и примигнах няколко пъти.

Саймън се настани до мен. Тази смяна на въображаемия образ с реалния силно ме развълнува. Не че наистина намирам Саймън Котън за вълнуващ мъж — макар че го смятам за много, много мил. Това, че е такъв, вече знам със сигурност.

Двамата с Нийл решили да отскочат до Скотни само за през деня. Нийл го свалил до замъка и продължил към имението, което ме навежда на мисълта, че по-малкият брат не се интересува особено от нас.

— Много съжалявам, че изпуснах сестра ти — каза Саймън, — но госпожа Мортмейн смята, че Роуз скоро ще се върне.

Изразих същото мнение, макар да бях сигурна, че Роуз ще се забави най-малко един час. Чудех се дали ще бъда достатъчно интересна, за да задържа ухажора й до нейното завръщане. Попитах го добре ли си прекарват в Лондон.

— О, да, обожавам Лондон! Но ми се струва истински пропуск, че не сме тук, за да се наслаждаваме на това прекрасно време. — Той се облегна на лакът и погледът му пробяга по раззеленилите се ливади. — Не съм предполагал, че английската пролет е толкова красива.

Отвърнах, че всяка година й се удивляваме, макар и да сме свикнали с нея.

— След още една седмица ще се върнем в Скотни за известно време — говоря за мен и Нийл, защото майка ни смята да остане в Лондон — изцяло е погълната от новия си апартамент. Леда и Обри й помагат в избора на мебели. О, това ме подсеща… — Саймън бръкна в джоба си и извади някакъв плик. — Трябва да оставя това писмо в замъка. Адресирано е до онова приятно момче, Стивън. Изпраща му пари, с които да покрие разходите си по пътуването до Лондон.

— Ще му го предам — казах.

Чудех се дали Стивън й беше писал с обещание, че ще отиде, или тя просто се опитваше да го изкуши, като му изпращаше парите предварително.

Саймън ми подаде плика и рече:

— Разкажи ми за Стивън. Как е станало така, че се държи и говори по-различно от останалите селски младежи?

Разбира се, Стивън говори също като нас, само дето се изразява по-непретенциозно. Обясних на Саймън какво точно е положението на Стивън в нашето семейство.

— Чудя се какво ли ще се случи, когато се появи пред Леда — рече Саймън. — Тя смята да го накара да застане сред няколко древногръцки статуи. Ще го облече в къса туника или нещо от този род и ако той не внимава, може в един момент да се окаже напълно гол. Младежът безспорно е забележително красив, няма да се учудя, ако един ден стигне до Холивуд.

Затиснах плика между страниците на дневника си, за да не го издуха вятърът.

— Какво е това? Подготвяш се за училище ли? — поинтересува се Саймън.

— За бога, не! Отдавна не ходя на училище.

— Извинявам се — отвърна през смях той. — Продължавам да те възприемам като малкото момиченце, което се къпеше в коритото при първото ни посещение в замъка. Някаква история ли описваш? Почети ми.

Отвърнах, че това всъщност е моят дневник и току-що съм привършила с описанието на партито в Скотни Хол.

— Аз появявам ли се някъде? Ще ти дам цяла кутия с бонбони, ако ми позволиш да прочета една страница.

— Добре — съгласих се.

Саймън взе тетрадката и нетърпеливо я отвори. След секунда вдигна очи към мен и извика:

— Изигра ме! Това някакъв личен код ли е?

— До известна степен, макар че в началото съм използвала предимно стенографски знаци. Впоследствие малко ги промених, а освен това започнах да ги изписвам все по-дребни и по-дребни, за да не хабя хартията.

Той започна да обръща страниците, опитвайки се да отгатне някоя и друга дума, но аз знаех, че няма никаква опасност дневникът ми да бъде разчетен. След малко Саймън каза:

— Вчера препрочетох онази част от „Джейкъб Рестлинг“, в която са дадени извадки от дневника. Странно ми стана, като си спомних колко неразбираем беше този текст за мен, когато го четох за пръв път, на шестнайсет години. По-късно, когато трябваше да изучавам произведението на баща ти в колежа, установих, че всичко е абсолютно ясно.

— Единствената част, която продължава да ме озадачава, е стъпаловидната глава. Нали се сещаш, онази, която е напечатана така, че текстът да върви като стълба — всяко изречение представлява ново стъпало. Но татко категорично отказва да отговаря на въпросите ми, свързани с книгата.

— Може би просто не е в състояние да ти даде обяснение. Винаги съм мислел, че въпросната глава от „Джейкъб Рестлинг“ всъщност е описание на някакво мистично преживяване. Ти, естествено, си чувала теорията, че всяко стъпало води до следващо, независимо че на пръв поглед между тях няма никаква връзка, нали?

— Всъщност не — признах си. — Мили боже, става ми странно, като си помисля, че хората си създават дори теории, свързани с произведението на баща ми, както и че го изучават в колежи на хиляди мили разстояние оттук. Книгата му сигурно е много по-важна, отколкото ние, близките му, осъзнаваме.

— „Джейкъб Рестлинг“ е от книгите предвестници на следвоенната литература. А баща ти е едно звено от веригата писатели, завладени напълно от формата на творбата. Само да можеше да продължи да разработва методите си!

— Но нима не казахте, че той всъщност не би могъл да го направи? Че „Джейкъб Рестлинг“ е връх сама по себе си, а баща ми не би могъл да се надскочи, ако реши да напише продължение?

Саймън ми хвърли бърз поглед.

— Поласкан съм, че си запомнила думите ми! Знаеш ли, срам ме е да си призная, че не бях напълно искрен — изказването ми бе по-скоро опит за тактично измъкване от неловка ситуация.

Отвърнах, че съм се досетила, и това го накара да се разсмее.

— Ах ти, гадно, впечатлително хлапе! Но мисля, че баща ти не усети измамата. Пък и в известен смисъл изявлението ми е вярно — той наистина не може да разработи допълнително метода, който е използвал в написването на „Джейкъб Рестлинг“, защото много други автори отдавна са го изпреварили. Джеймс Джойс например. Баща ти ще трябва да направи огромен скок от тази своя уникална творба към нещо напълно различно, което ще му бъде много трудно, като се има предвид колко дълго не се е занимавал с писане. Чудя се дали всъщност това не е истинската причина за нежеланието му да се захване отново за перото, а именно че следващото стъпало — след като така и така говорим за стълби — вече е многократно експлоатирано от други. Как ти звучи това, струва ли ти се, че е приемлива теория? Или по-скоро ти звучи като извинение за неискреността ми от онази наша първа среща?

— Поне е по-добра от теорията, че той повече не може да пише заради времето, прекарано в затвора.

— Това е истинска фантастика, ако питаш мен. Докато четях документите по делото, имах чувството, че гледам скеч на Гилбърт и Съливан. А мама твърди, че неговото описание на краткия му затворнически живот звучи дори още по-забавно.

— Ама той наистина ли й е разказвал? — възкликнах.

Не можех да повярвам на ушите си — никога не съм чувала баща си да споменава за онези далечни дни, наситени с неприятни емоции.

— Тя го попитала директно — честно казано, лично аз не бих посмял да го направя. Той я изгледал така, сякаш всеки момент щял да я цапардоса с нещо, после изведнъж се впуснал във ведър половинчасов монолог. О, сигурен съм, че проблемът му не се корени в престоя му в затвора.

Отбелязах, че и аз самата никога не съм вярвала на тази версия.

— Но не може да се отрече, че оттогава насам той не е написал нито ред повече — добавих.

— Да, така е. Струва ми се, че баща ти трябва непременно да се подложи на психоанализа.

Предполагам, че всеки що-годе образован човек, живеещ през трийсетте години на двайсети век, е чувал за психоанализа, но признавам, че това бе една от темите, по които имах нужда от допълнителни разяснения.

Помолих Саймън да ми обясни.

— Мили боже, доста време ще ми е нужно — засмя се той. — Аз също имам само бегла представа по въпроса, но нека се опитам: мисля, че един психоаналитик би открил причината някъде далеч в миналото, но че престоят на баща ти в затвора е отключил затаените проблеми и ги е извадил на повърхността. Специалистът със сигурност ще се разрови в тези няколко злополучни месеца, както и ще накара баща ти да си спомни всяка минута от тях. В известен смисъл той отново ще бъде върнат обратно в затвора.

— Нямаш предвид наистина, нали?

— Не, разбира се, че не. Въпреки че — чакай да помисля малко — да, би могло да се окаже, че едно реално връщане в затвора може да е ключът към отстраняването на проблема — нали влизането там го е отключило! Но ако се съгласи да влезе в затвора, тогава няма да се чувства като истински затворник и никой психоаналитик не би посмял да го вкара там, ако той не желае. Значи цялата тази работа поначало е обречена на провал.

— Баща ми няма да допусне психоаналитик да доближи и на миля от него. Дори самото споменаване на думата „психоанализа“ го изкарва от равновесие. Твърди, че това са пълни глупости.

— Е, понякога наистина са — отвърна Саймън, — но невинаги. Фактът, че той има предразсъдъци по отношение на този метод, може да се окаже симптоматичен. Между другото, сигурна ли си, че той не пише тайно?

— Не виждам как би могъл да го прави — всичко, което върши, се вижда през прозорците на стаичката му — той дори не приближава до бюрото си. Просто седи вътре и си чете детективски романи. Преди две-три седмици надеждите ни се събудиха — Топаз каза, че го видяла да пише нещо. Оказа се, че решава кръстословици.

— Той самият ми прилича на детективска история — замислено рече Саймън. — „Случаят с погребания талант“. Как ми се иска да можех да го разгадая. Много би ми харесало да пиша за баща ти.

Не знаех, че се занимава с писане. Попитах го в коя сфера се изявява и той отвърна:

— О, пиша главно критически есета — просто за да си запълвам времето с нещо. Не съм кой знае какъв талант, публикували са само няколко мои разработки. Баща ти е изключително интересен обект за изследване, стига да можех да разбера какъв дявол му е влязъл в главата.

— Още по-добре ще е, ако успееш да накараш въпросния дявол да излезе оттам — казах.

— Откриването му е първата стъпка към прогонването. — Саймън легна по гръб на тревата, затвори очи и потъна в размисъл.

Чак сега ми се удаде възможност хубавичко да го огледам. С изненада установих колко младежко изглежда лицето му под тъмната брада. В хода на нашия разговор усещах, че започвам да го харесвам все повече и повече. Имах намерение да го похваля пред Роуз. Със задоволство забелязах, че ушите му са малки и добре оформени, защото сестра ми много държи на изящните уши. Хората изглеждат различно, щом затворят очи, чертите им стават по-изявени. Устата на Саймън е изключително красива. Почти се чух как казвам на Роуз: „Знаеш ли, смятам, че той е доста вълнуващ мъж.“

Точно в този момент Саймън отвори очи и рече:

— Не я харесваш, нали?

Цялата се изчервих.

— Кое? — изпелтечих.

— Брадата ми — отвърна Саймън. — Чудиш се как е възможно човек да иска да носи брада. Или пък просто изпадаш в панически страх, когато я видиш. Кое от двете?

— Впрочем вече започнах да свиквам с нея.

Той се изсмя и отвърна, че било срамота — всички свиквали с този негов атрибут.

— Всички, с изключение на мен — уточни. — Всеки път, когато се погледна в огледалото, се удивлявам на образа си.

— Ще бъде ли нахално от моя страна, ако попитам защо не я обръснеш?

— Не, въпросът ти ще бъде напълно естествен. Пуснах си я, когато бях на двайсет и две години — просто се хванах на бас с приятели, че ще го направя, а после я задържах ей тъй, от чист инат, брадата ми изглеждаше толкова неподходяща за изисканата атмосфера на Уолстрийт. По онова време работех в офиса на един братовчед на майка ми. Антипатията ни бе взаимна и аз исках да го дразня. Освен това брадата ми даваше усещането, че така съм по-близо до литературата. Но е твърде вероятно този каприз да има някакво дълбоко психологическо значение — предполагам, че се опитвам да скрия безличната си природа от очите на заобикалящия ме свят.

— Това е най-хубавата брада, която някога съм виждала — казах. — Мислиш ли, че един ден все пак може да поискаш да се отървеш от нея?

Думите ми го накараха да избухне в смях. Когато си пое дъх, Саймън отвърна:

— О, след около десетина-дванайсет години — може би. Да речем, когато стана на четирийсет. Ще бъде интересно една сутрин да се събудя и да установя, че изглеждам с двайсет години по-млад. И сестра ти ли не я понася?

Зачудих се дали ако отвърна утвърдително, той няма да я избръсне, за да достави удоволствие на Роуз. И изведнъж установих, че не съм сигурна дали искам всичко това да продължи.

— Трябва сам да я попиташ — отвърнах и се засмях.

Саймън погледна часовника си и каза, че не може повече да я чака.

— Уговорих се с Нийл да ме вземе от кръчмата в Годсенд в дванайсет и петнайсет. Бъди добро дете и ме придружи до селото. Много ще ми е приятно да си имам компания по пътя.

Стана и ми подаде ръка, за да ми помогне да се изправя, после обхвана с поглед кулата Белмот.

— Имах намерение да те помоля да ме разведеш из тази кула, но сега нямаме време. Отблизо е още по-внушителна.

— Свикна ли вече с мисълта, че и тя ти принадлежи? — полюбопитствах.

— Грешиш. Ще стане отново моя след около трийсетина години, ако не се лъжа, нали така? И по-добре, защото цялото ми време отива в опити да асимилирам мисълта, че Скотни е моя собственост.

Докато се спускахме надолу по хълма, му разказах как си бях представяла първата му реакция при вида на Скотни Хол в онази мокра мартенска вечер.

— Къщата ми се стори някак по-малка.

— Да не би да си я виждал и преди?

— О, да, когато бях седемгодишен. Веднъж при едно свое посещение в Скотни Хол баща ми ме взе със себе си — мисля, че пак трябваше да се сдобрява с дядо ми. Но това сдобряване стана, преди баща ми да приеме американско поданство.

— Тогава знаеше ли, че един ден ще наследиш имението?

— О, боже, не! От Скотни ме деляха шестима живи наследници. Обикнах къщата страстно още в мига, в който я зърнах. Помня как стоях на площадката на вътрешното стълбище и гледах надолу към хола, където се бяха събрали баща ми, дядо ми, чичовците ми и един мой братовчед — на същата възраст като мен. Тогава си помислих, че ако всичките те вземат, че умрат, Скотни ще стане мое имение, след което хукнах с писъци към детската стая, ужасен от собствените си нечестиви мисли. Понякога ми се струва, че тогава хвърлих някакво проклятие над роднините си.

— Много силно трябва да е било това проклятие за дете на седем години! — засмях се аз.

Опитах се да си го представя — мъничък и тъмнокос, застанал на стълбището в Скотни Хол — на същото място, където аз самата бях седяла и наблюдавала танцуващите двойки.

— Дядо ми ме наричаше „малкия янк“, което ме вбесяваше. Но въпреки това смятах, че е невероятен старец. Ще ми се да бях го видял още веднъж, преди да умре. Може би беше грешка от моя страна да изчаквам той да се съгласи да ме приеме, но същевременно не исках да му се натрапвам.

После ми разказа, че се оказал в много трудно положение, защото не бил сигурен, че старият господин Котън му е оставил достатъчно пари, за да може да поддържа имението — то се наследява по мъжка линия, но парите — не, а без средства Саймън просто щял да се види принуден да даде Скотни под наем и да си остане в Америка.

— Сигурно си се почувствал доста объркан, като не си знаел дали да се установиш за постоянно в Америка, или да насочиш цялото си внимание към Англия — отбелязах.

— Дяволски права си, че се чувствах объркан. Даже понякога ми се струва, че никога няма да успея напълно да преодолея това свое състояние. О, предполагам, че все някой ден ще пусна корени тук, но много ми се ще в онзи далечен ден, когато стоях на стълбището в Скотни Хол, да бях знаел какво ми предстои.

Постепенно бяхме стигнали до стъпалата, водещи към поляната пред замъка. Саймън седна на перилата и се загледа в хамбара.

— Прелестна гледка — тихо рече той. — Красиви стари греди. Дали не трябва да поправя покрива, как мислиш? Искам да съм добър наемодател.

Отвърнах, че това е наша работа, защото в договора, който баща ми е сключил със стария господин Котън, има клауза, според която ние сме тези, които се занимават с поддръжката на замъка. После очите ни се срещнаха и двамата избухнахме в смях.

— Нали не разчиташ, че ще го сторим през тази година? — попитах.

Саймън ми помогна да сляза по стъпалата. По устните му още играеше усмивка.

— Виж, Касандра — каза той, — има нещо, което държа баща ти да знае, но не искам аз лично да му го казвам. Не можеш ли да му дадеш да разбере, че изобщо не ме е грижа за наема и че никога няма да го поискам? Дори да не ми плати и цент до изтичането на договора след трийсет години. Искам той да знае, че за мен е чест да имам такъв квартирант.

— Аз бих го нарекла по-скоро „гост“, не „квартирант“ — допълних и двамата отново се засмяхме.

После му благодарих и обещах, че ще намеря начин да предам думите му на татко.

— Ще го направиш тактично, нали? Не допускай да изглежда така, сякаш съм някакъв щедър меценат, раздаващ милостиня.

— Но аз наистина смятам, че си щедър — в добрия смисъл на думата. Може би татко ще посвети следващата си книга на теб.

— Какво добро дете си ти — тихо изрече той.

— Не ти ли се струва, че съм малко преднамерено наивна?

Кълна се, че го казах, без изобщо да мисля — просто изскочи от устата ми. Предполагам, че близостта на хамбара ме бе провокирала — докато разговаряхме със Саймън и гледахме към ниската постройка, аз си спомних онзи ден, в който бях подслушала разговора между него и Нийл и си бях помислила колко бързо се променят нещата.

Той рязко извърна глава към мен.

— Какво искаш да кажеш?

— О, нищо конкретно — отвърнах. — Смея да твърдя, че някои хора наистина ме смятат за такава.

Подминахме хамбара. В този момент Елоиз показа глава от прозорчето под покрива и залая.

— Била си там горе? — погледна ме въпросително Саймън.

Кимнах. И двамата се бяхме изчервили като раци.

— И какво успя да чуеш?

— Само твоето изказване за мен.

Елоиз изскочи от хамбара, надавайки буен лай. Надявах се, че появата й ще сложи край на конфузния разговор. Наведох се да я потупам по гърба — това бе прекрасен начин да избягна погледа на Саймън. Елоиз изведнъж престана да лае и тогава Саймън също се наведе и я погали. Очите му все така търсеха моите.

— Ужасно се срамувам от себе си — каза най-сетне той. — Извинявам се най-смирено.

— Глупости! Думите ти ми бяха от голяма полза.

— Не си чула само това, нали? Чу ли…

Не го оставих да довърши.

— Хайде да вървим, да не караме брат ти да чака. Само ми дай минутка да се отърва от дневника си.

Изтичах към хамбара и скрих тетрадката в сламата. Останах вътре може би само за минутка, за да се успокоя, а когато излязох, подхванах разговор за времето.

— Това е най-прелестният първи май в целия ми живот — издекламирах, а после в продължение на няколко минути виках Елоиз, която междувременно беше изчезнала. Накрая тя подаде глава от една цветна леха.

— Всичко наоколо е окичено в бяла дантела — отбелязах, докато пресичахме поляната.

Саймън не продума нищо толкова дълго, че в крайна сметка взех да се питам дали изобщо ме е чул.

— Моля? — внезапно рече той. — О, да, извинявай. Опитвах се да си спомня какво може да съм казал за Роуз.

Аз пък се опитах да намеря възможно най-успокоителните думи.

— Каквото и да си казал по неин адрес, тя не го знае и никога няма да го научи — рекох накрая.

Мога да бъда много изкусна лъжкиня, когато ми се налага. Саймън изобщо не се усъмни в думите ми.

— Ти не си й казала, прекрасно дете!

Хванах се да се извинявам на Бог и да му обяснявам подбудите си, както правех винаги, когато прибягвах до добри и необходими лъжи. Саймън пък се впусна да ми обяснява защо двамата с Нийл така погрешно преценили сестра ми.

— Всичко е заради това, че Роуз е много оригинална — обобщи той.

— Оригинална? Роуз?

— Ама разбира се! Оригинален е дори начинът, по който се облича. Онази ефирна розова рокля… И идеята да вземе назаем кринолина на старата госпожа Стебинс…

— Беше… — Исках да кажа, че идеята бе на Топаз, но се спрях по средата на изречението. — Беше красиво хрумване, нали? — завърших въпросително.

— Всичко в Роуз е красиво. — През следващата четвърт миля Саймън говореше само за сестра ми: колко различна била от средностатистическите съвременни девойки. Именно това била причината да не я разбере в началото и как после осъзнал колко уникална е всъщност тя. Очевидно всичко, което Роуз прави, е оригинално — дори начинът й на танцуване и измислянето на малки допълнителни стъпчици. Тя също така е и изключително интелигентна — той беше така добър да добави, че същото се отнася и за мен, но Роуз е направо гениална (факт, който все още продължава да убягва от вниманието на семейството й, между другото.) Що се отнася до външността й — тя би била първа красавица във всеки един период от човешката история!

Съвсем чистосърдечно можех да се съглася с констатациите му във връзка с хубостта на сестра ми. Казах му, че си я представям как пристига в Бат и как всички камбани в града започват да бият в нейна чест, а тя пристъпва гордо като кралица. Този образ, естествено, напълно устройваше Саймън.

Темата за Роуз бе неизчерпаема и Саймън спря да говори по нея едва когато стигнахме до боровата гора. Тогава той започна да се възхищава на свежата зеленина.

— Скоро ще има и зюмбюли — казах му. — Вече са напъпили.

Саймън мълчеше и поглъщаше с поглед леса, а после рече:

— Каква е тайната на английската природа? Защо красотата й докосва душата на човек толкова дълбоко и трайно?

В гласа му се долавяше лека тъга. Може би красивите гледки го настройват меланхолично — и на мен ми се е случвало понякога. Веднъж, когато бях съвсем малка, попитах татко защо се получава така и той отвърна, че се дължи на осъзнаването на преходността на красотата — тя ни напомня, че и ние самите един ден ще умрем. После добави, че вероятно съм още твърде малка, за да го разбера. Аз обаче го разбрах напълно.

Продължихме по пътя си. Използвах случая и започнах да разпитвам Саймън за Америка и той ми описа някои от старите селца в Нова Англия — приятни, чисти и подредени, много по-просторни от нашите, с широки улици, засенчени от високи дървета. Разказа ми и за градчетата в щата Мейн, където обичал да прекарва ваканциите си. Казва „ваканция“ на това, което ние тук сме свикнали да наричаме „отпуск“. Въпреки че продължавам да намирам английския му за перфектен, осъзнавам, че във всяко изречение, което произнася, има американско влияние — „допускам“ вместо „предполагам“, „може би“ вместо „вероятно“… О, има десетки такива примери! Саймън се държи много повече като американец пред мен, отколкото пред баща ми. В мое присъствие не се опитва да звучи зрял и уравновесен, а пуска на воля младежкия си дух. Когато разговаря с татко, подбира думите си изключително внимателно, което го прави да изглежда като педант на средна възраст.

— Месец май скоро ще отлети — отбелязах, когато приближихме до храсталака в началото на селото.

— „Върбовите клонки и май карат къщите да се усмихват“ — изрецитира Саймън. — Мисля, че именно това стихотворение ме кара да мисля, че хората от Елизабетинската епоха са се наслаждавали на постоянна пролет.

После всеки от нас се сещаше за пореден стих и го изрецитираше на глас. Когато стигнахме до:

Младите любовници се срещат,

старите съпруги се препичат на слънце,

из въздуха се носи кукане на кукувица —

установихме, че вече сме пристигнали в селото.

— Чуваш ли наистина кукане на кукувица? — попитах го.

— Чакай да се ослушам — рече Саймън.

Двамата замълчахме и чухме:

как ковачът удря силно с чука;

как кокошката съобщава, че е снесла яйце;

радио, настроено на вълните на Британската радио корпорация;

дрънченето на водната помпа в парка на селото.

Доста неприятни шумове наистина, но само след минута се намеси часовникът на църковната кула. Неговият звън някак обедини всички останали звуци в едно и им придаде неповторима хармония. После Елоиз развали всичко, като силно залая и се спусна да преследва нещо, което пробяга сред високата трева.

— А колко аромата долавяш във въздуха? — попитах Саймън.

Започнахме да броим:

пушек от комин;

топъл мирис на пролетен бриз (в него открихме дъх на слама, сено, коне, чисти крави — все приятни миризми; прасета, кокошки, вкиснало зеле — противни, но не чак толкова, защото едва се долавяха);

аромат на прясно изпечен пай;

сладък свеж аромат, комбинираш в себе си по малко от уханието на разцъфнали цветя, свежа трева, чист пролетен въздух, на който човек обикновено не обръща внимание, освен в случаите, когато специално мисли за това.

— Чудя се колко ли още миризми долавя Елоиз? — рече Саймън.

— Да видим. Какво подушваше кучето от известната поема на Честъртън? „Вода и камък, роса и наближаваща буря…“

— „И неделна утрин“. Колко прав е поетът, че неделната утрин също има свой специфичен аромат! — възкликна Саймън.

О, колко прекрасно е да си с някой, който знае същите стихотворения, които и ти! Надявам се, че един ден Саймън ще ми стане зет.

Завихме по късата алея, водеща към най-красивата част на Годсенд. Църквата, построена в нормански стил със саксонско влияние, е от едната страна на алеята, между къщата на викария от епохата на кралица Ана и училището от осемнайсети век, в което преподава госпожица Марси. Отсреща е кръчмата „Ключовете“. Понеже алеята прави нов завой точно там, всичките тези постройки изглеждат като цялостен архитектурен ансамбъл, който според Топаз е „изключително завладяващ“. Кръчмата е боядисана в кремаво, а фронтоните й са много оригинални. Точно зад нея се издига вековен кестен — още не е цъфнал, но листата му са обагрени във възможно най-наситения зелен цвят, който човек може да си представи. До фасадата на кръчмата е залепена дървена пейка, пред която е разположена дълга маса — част от нея е засенчена от разкошната корона на кестена. Точно там бяха седнали Роуз и Нийл, всеки с бутилка джинджифилова бира в ръка.

Оказа се, че сестра ми се отбила до селото на връщане от фермата на господин Стебинс, за да си купи калъпче тоалетен сапун. (Всяка седмица Топаз ни дава по един шилинг за джобни и това ще продължава, докато не похарчим напълно парите, получени при продажбата на пътническото одеяло.) В магазина се натъкнала на Нийл, който пък точно си купувал цигари.

— Когато й споменах, че скоро ще се появиш, тя се почувства задължена да те изчака — уведоми Нийл брат си. Може и да си въобразявам, но ми се стори, че в гласа му имаше сарказъм.

Седнахме. Саймън, естествено, се намести до Роуз. Нийл ме попита какво ще пия. Мислех да поискам лимонадено после ме осени невероятно смело хрумване.

— Може ли да си поръчам шери бренди? Винаги съм искала да опитам какъв вкус има.

— Не можеш да пиеш ликьор преди обяд — смъмри ме Роуз с тон на възрастен човек.

— Защо не, ако го иска? — възрази Нийл и тръгна към бара.

Сестра ми превзето сви рамене и насочи цялото си внимание към Саймън. Той определено се радваше, че я вижда. След няколко минути му хрумна превъзходната идея четиримата да обядваме тук и извика на Нийл да даде поръчката.

По правило госпожа Джейкс, кръчмарката, сервира само хляб и сирене, но сега незнайно откъде успя да измъкне наденички, мед и кекс. Нийл изяде своята наденица с мед, което ми се стори много странно, но пък, от друга страна, май нямаше нещо, което да не ме учудва през този необикновен за мен ден. Шери брендито е невероятно вкусно!

Ала не мисля, че замайването ми се дължеше само на черешовия ликьор — чашата, в която ми го сервираха, беше толкова малка! (Да не забравя да спомена, че отделно ми поръчаха и лимонада.) Цялото преживяване беше изключително приятно — обядът на открито, яркото слънце, късчетата синьо небе, които прозираха между листата на стария кестен, милото държане на Нийл към мен и вниманието, с което Саймън обграждаше Роуз… Но, разбира се, и шери брендито си каза думата.

Когато Нийл ми донесе втора чашка, хвърлих бърз поглед към сестра си. Тя беше облечена в най-старата си рокля — онази, от избелял син памук, но дрехата си пасваше идеално с обстановката. Ветрецът подухваше леко косата й и един кичур се оплете в сведената над главата й кестенова клонка.

— Клончето притеснява ли ви? — попита я Саймън. — Можем да си сменим местата, ако искате. Надявам се, че ще откажете, защото изглеждате прекрасно на фона на тези зелени листа!

Доволна бях, че е забелязал.

Роуз отвърна, че клончето ни най-малко не я притеснява.

Когато Нийл постави втората чашка с шери бренди пред мен, сестра ми подметна:

— Е, сега, след като вече приключихме с обяда, мисля, че и аз мога да си пийна едно.

През цялото време бях наясно с факта, че ми завижда за сладкото питие. Нийл за пореден път се насочи към бара и сестра ми подвикна след него:

— Не, реших друго — искам кремдементе.

Изненадата ми беше голяма, защото бяхме опитвали кремдементе у леля Милисънт и единодушно бяхме заключили, че е отвратително питие. Не след дълго обаче ми стана ясно какво точно целеше Роуз — когато питието й беше поднесено, тя през цялото време държеше чашата вдигната на нивото на устните си, за да може цветът на мента да подчертава още повече златистата й коса, макар в същото време изобщо да не пасваше на зеленото на кестеновите листа. Трябва да призная, че сестра ми бе по-изкуствена от всякога, но Саймън тотално се беше прехласнал по нея. Не и Нийл. Той ми намигна и подхвърли:

— Няма да се изненадам, ако сестра ти реши да си сложи това питие като шапка на главата!

Нийл е невероятно забавен — интересен е по-скоро лаконичният начин, по който се изразява за нещата, отколкото онова, което наистина казва. Понякога звучи много мрачно, но на човек му е ясно, че се шегува. Предполагам, че на това му викат „духовитост“. Роуз беше права, когато твърдеше, че за Нийл Англия е абсолютна смешка, някаква смешна играчка, но противно на нея аз не вярвам, че той не понася страната ни — просто не я взема на сериозно. Изненадана съм, че Роуз намира това за толкова отблъскващо, след като и тя самата по принцип не е голяма фенка на Англия — или поне не колкото мен. Аз също не се възторгвам особено от Киплинг, от английския флаг и императорските знаци, но обожавам Лондон, английската провинция и имения от рода на Скотни. Да ядем хляб и сирене, седнали на припек пред стара кръчма, ми изглеждаше типично английско — независимо от ликьора. Госпожа Джейкс държи тези две бутилки с шери бренди, откакто се помня.

Седяхме и разговаряхме, докато църковният часовник не отмери два следобед. И тогава се случи нещо невероятно: ученичките на госпожица Марси запяха. Прозорците на училището бяха широко отворени и детските гласове изпълниха въздуха — високи и чисти. Докато слушах песните, се пренесох назад в миналото — видях средновековна Англия, себе си на десетгодишна възраст, всички отминали лета и тези, които ни предстояха. Не си спомнях да ми се е случвало нещо по-прекрасно през целия ми живот и точно докато си мислех това, Саймън възкликна:

— Чували ли сте нещо по-прекрасно!

— Да купим лимонада за децата — предложи Нийл.

Взехме две дузини бутилки и ги занесохме в училището.

Госпожица Марси направо щеше да припадне от радост и представи Саймън на децата като „ескуайър на Годсенд и Скотни“.

— Хайде, произнеси реч, всички очакват от теб точно това — прошепнах му.

Саймън възприе думите ми сериозно и ме погледна отчаяно. После им каза колко много му харесало изпълнението им и че се надявал да посетят Скотни някой ден и да попеят на майка му. Всички радостно заръкопляскаха, с изключение на едно малко момиченце, което изпищя и се скри под чина си — мисля, че се беше уплашило от брадата на ескуайъра.

Когато излязохме от училището, Котънови предложиха да ни закарат до замъка. Нийл отиде да се разплати с госпожа Джейкс, а аз измъкнах Елоиз от кухнята на кръчмата — естествено, беше нападнала наденичките. Саймън стоеше отвън, облегнат на ствола на стария кестен, и гледаше към училището.

— Ще хвърлиш ли поглед за момент към онзи прозорец? — помоли ме той.

Направих го. Въпросният прозорец е висок и тесен, с извита горна част. От вътрешната страна на перваза се виждаше клонче хиацинт, потопено в стъклен буркан. Белите жилки на корените му прозираха във водата.

— Каква прелестна гледка, достойна е за четката на художник! — възкликнах.

— Точно това си мислех и аз. Ако бях художник, сигурно щях да рисувам само прозорци.

Обърнах очи към кръчмата.

— Ето ти още един красив прозорец — казах му и кимнах по посока на виелицата правоъгълна табела с фирмата на кръчмата, над която се виждаха отворените крила на малък витражен прозорец. Червените завеси бяха дръпнати и откриваха гледка към вътрешността на стаята — малка кана за вода, порцеланов умивалник, креват от ковано желязо. Само за рисуване!

— Накъдето и да се обърне човек… — Саймън млъкна и обходи с поглед наоколо, попивайки всеки детайл от прелестната гледка.

Икономката на викария спусна щорите, защото слънцето бе силно. Прозорците заприличаха на затворени очи. (Госпожа Джейкс ни беше казала, че викарият отсъства, иначе щяхме да се отбием и при него.)

Ученичките на госпожица Марси изведнъж притихнаха — предполагам, че бяха заети с лимонадите си. За момент се възцари блажен мир и спокойствие. После часовникът на църквата отново се обади, един див гълъб излетя от камбанарията и се приземи на покрива на кръчмата — точно над отворения прозорец. Нийл запали двигателя на колата.

— Не мислиш ли, че е много красиво? — обърна се Саймън към брат си, когато потеглихме.

— Да, красиво като картина — отвърна Нийл. — От онези, по пъзелите.

— Ти си безнадежден случай! — извиках през смях.

Знаех какво има предвид, разбира се, но за разлика от пъзелите красотата на места като Годсенд не може да бъде разрушена.

Роуз седна до Саймън на задната седалка. Елоиз и аз се настанихме отпред. През по-голямата част от пътя Нийл шофира с една ръка, защото с другата прегръщаше кученцето.

— Господи, нямате представа колко е силно сексуалното й излъчване! — възкликна той по едно време.

После нарече Елоиз „сладко пухче“ и я попита дали би била така добра да престане да му мие ушите. Не че любезната му молба бе чута и уважена — Елоиз никога не пропуска възможността да оближе човешко ухо, намиращо се на един език разстояние от нея.

Щом пристигнахме до замъка, реших, че доброто възпитание изисква да поканим двамата мъже вътре, но Нийл отвърна, че е уредил среща на Саймън с агента по недвижими имоти, който се занимава и със Скотни. Очевидно Саймън няма търпение да се запознае с всички подробности, засягащи новопридобитото от него имение, макар да се съмнявам, че земеделските въпроси са му по вкуса. В това отношение Нийл е по-осведомен от брат си, което е жалко, защото, така или иначе, няма намерение да остава в Англия.

— Саймън каза ли дали ще ни посетят отново? — попитах Роуз, докато наблюдавахме отдалечаващата се по пътя кола.

— Не се тревожи, ще се върнат. — Тонът на сестра ми бе презрителен, което изобщо не ми хареса — не смятах, че Котънови заслужават такова отношение, след като се бяха държали толкова мило с нас.

— Май си станала много самоуверена — отбелязах, но после внезапно през ума ми мина мисъл, от която ми призля. — О, Роуз, не може да продължаваш да им се сърдиш заради онова, което ги чух да казват по твой адрес! Та то беше толкова отдавна!

— Не понасям Нийл, той е против мен. — Тя драматично отметна глава назад.

Казах й да не се прави на идиотка.

— Но той наистина ми е враг! — продължи сестра ми. — Лично ми го съобщи тази сутрин, преди ти и Саймън да се появите пред кръчмата. Каза, че все още храни надежди брат му да се върне в Америка заедно с него.

— Това не го прави твой враг — възразих, но трябва да призная, че отношението на Нийл към нея наистина беше враждебно.

Разбира се, Скотни е главното нещо, което би могло да задържи Саймън в Англия, но мисля, че и женитбата му за английска девойка би наклонило везните в полза на оставането му тук завинаги.

— Напротив, прави го. Както и да е, мразя го. Но той няма право да ни се меси! — Роуз цялата пламтеше, а в погледа й прозираше отчаяние, чак ме хвана срам заради нея.

— О, Роуз, не се вживявай толкова — казах с умолителен тон. — Саймън може изобщо да няма намерение да ти предлага брак. Американските мъже са свикнали да поддържат чисто приятелски отношения с момичетата. Най-вероятно те двамата ни намират за отчайващо смешни.

— Ах, този проклет Нийл! — извика гневно сестра ми.

Трябва да си призная, че предпочитам да я гледам ядосана, отколкото депресирана. Спомних си за деня, в който ни погна един разярен бик (в крайна сметка се оказа малко по-едра крава). Този спомен ме изпълни с нежност към сестра ми и аз й повторих всичките мили неща, които Саймън бе казал за нея. Освен това я накарах да се закълне, че никога няма да ме издаде, че съм го излъгала — дори и ако се омъжи за него. Щеше да ми е неприятно да знам, че той знае, независимо че го бях направила единствено от благородни подбуди. О, все повече и повече съжалявам, че й позволих да измъкне от мен подробностите около онзи злополучен разговор, който бях подслушала! Това не само я бе озлобило по отношение на Нийл, но и беше разпалило амбициите й да се омъжи за Саймън на всяка цена.

Заварихме Топаз заспала на пейката под прозореца на дневната — стори ми се, че е плакала. Когато обаче се събуди, мащехата ни бе в добро настроение. Каза, че обядът ни е във фурната. (Оставихме го за вечеря.) Разказахме й за времето, прекарано с двамата Котънови, и тя възкликна:

— Как, за бога, ще им се отплатим за гостоприемството? Не спирам да мисля по този въпрос, откакто ни поканиха в Скотни. Да дадем вечеря в тяхна чест, е изключено — нямаме къде да ги сложим да седнат. Дали не бихме могли да организираме пикник?

— Не, не бихме могли — отвърна Роуз, — само ще объркаме нещата. Оставете ги на мира, нека те да тичат след нас.

Тя тръгна нагоре по стълбището и когато се отдалечи достатъчно, за да не може да ни чува, Топаз рече:

— Не я съди много строго. Когато някое момиче усети силата си за първи път, то обикновено започва да се държи по този начин. — После така широко се прозя, че реших да я оставя да довърши дрямката си.

Отидох да си взема дневника от хамбара и се сетих за писмото на Леда Фокскотън до Стивън. Казах си, че е нелепо да се нервирам за подобни глупости и че изобщо няма да споменавам за писмото пред Стивън — просто ще оставя плика там, където той със сигурност ще го намери, когато се върне от работа. Помислих си също, че може да не иска другите да го видят — а Роуз доста обича да си вре носа в чужди работи, — затова го отнесох в стаята му. Не си спомням да съм влизала друг път тук, освен когато проучвахме замъка за първи път — тогава това бе онази част от кухнята, в която предишните стопани бяха отглеждали кокошки. Впоследствие татко бе преградил огромното помещение и бе направил две малки стаички — едната за Стивън, другата — за майка му. В момента използваме втората като килер.

Отворих вратата на Стивън и бях шокирана от тъмнината, която цареше вътре. Тесният и дълъг прозорец бе закрит от избуял бръшлян, а бялата мазилка бе станала сива и се лющеше от стените. В единия ъгъл имаше тясно легло с увиснала пружина, но завивките бяха идеално опънати. До него имаше забравил цвета си скрин. На мястото, където навремето е имало дръжки, сега стърчаха гвоздеи. На стената се виждаха три кукички, на които Стивън сигурно закача дрехите си. Върху скрина видях гребена му, сложен точно по средата между две снимки — едната беше на майка му като млада, с бебето Стивън на ръце, а другата — моя. И двете фотографии бяха поставени в алуминиеви рамки, по-големи от необходимото. На пода до леглото стоеше стара дървена кутия, върху която лежаха екземпляр на „Джейкъб Рестлинг“, който татко бе подарил на Стивън преди много, много години, и томче със стихове на Суинбърн. (О, боже, сега от Суинбърн ли беше започнал да преписва?)

Това беше всичко. В стаята нямаше нищо друго — нито килим, нито стол, нито пердета. Миришеше на влага и мухъл. Не приличаше на никое друго място в замъка, освен на кухнята — но такава, каквато я бяхме видели през онази далечна ранна вечер. Зачудих се дали духовете на древните кокошки не смущават съня на Стивън.

Дълго гледах снимката на госпожа Коули, спомних си колко нежна бе тя с нас, след като мама почина. Нахлу ми и споменът как отидох да я видя в болницата и отчасти помогнах на татко да съобщи на Стивън, че майка му няма да се оправи. „Лошо. Благодаря ви, сър. Това ли е всичко?“, беше казал Стивън тогава и се бе скрил в стаята си. След като майка му почина, усетих, че е ужасно самотен, затова започнах да му чета всяка вечер — предполагам, че ми е харесвало да чета на глас. Точно по онова време той започна да проявява интерес към поезията. Една година по-късно татко се ожени за Топаз и покрай вълненията около това събитие вечерите ми със Стивън приключиха — бях напълно забравила за тях до този момент, когато застанах пред снимката на майка му. Стори ми се, че очите й ме гледат с укор, задето не се държах достатъчно добре със сина й. Зачудих се дали не мога да направя нещо, за да подобря обстановката в стаята му. Можех например да му ушия пердета, ако Топаз успее да отдели пари за подобно нещо. Да не говорим, че обвитият с бръшлян прозорец е най-красивото нещо в тази спалня и ще бъде жалко да бъде скрит. Пък и дълбоко в себе си знаех, че милото държане от моя страна няма да донесе нищо добро на Стивън — колкото и абсурдно да звучи, имам чувството, че именно резкостта ми е доказателство за това колко държа на него. Погледнах госпожа Коули в очите и й казах:

— Правя всичко, на което съм способна. Наистина.

После си помислих, че за Стивън ще е по-добре изобщо да не разбира, че съм влизала в стаята му — не знам, може би защото всяка спалня е строго лично пространство, а може би защото предусещах, че той няма да се чувства комфортно, ако разбере, че съм видяла мизерните условия, в които живее. Лъчите на следобедното слънце проникваха между бръшляновите клонки и хвърляха зелени сенки из цялата стая. Закачените на стената дрехи имаха уморен, почти мъртвешки вид.

Ако оставех писмото тук, Стивън щеше да се досети, че съм била аз, така че в крайна сметка собственоръчно му го предадох — веднага щом се върна от работа. Обясних с възможно най-равнодушен тон как се е озовал пликът у мен, после изтичах нагоре по стълбите. Той ми благодари, но не направи какъвто и да било коментар. Още не знам дали смята да ходи в Лондон, или не.

След вечеря седнах в дневната и започнах да пиша. Толкова бях погълната от дневника си, че изобщо не чух кога баща ми се е върнал и влязъл при мен.

— Здравей — казах и учтиво попитах: — Свърши ли си работата?

— Работа? Каква работа? — възкликна учудено той. — Ходих в Британския музей. — Внезапно посегна да вземе дневника ми. Дръпнах тетрадката и я притиснах уплашено към гърдите си.

— Мили боже, да не си помисли, че искам да си вра носа в тайните ти? Просто ми се щеше да видя доколко си напреднала със стенографията. Ще ми покажеш ли как става? Ако предпочиташ, напиши на отделен лист „Боже, краля ни пази!“.

Реших, че няма проблем да му покажа дневника си — за всеки случай избрах такава страница, в която липсваха лични емоции и размисли. Откъде да знам дали татко нямаше да се окаже по-проницателен от Саймън и да успее да разгадае написаното? Той се втренчи в листа, после придърпа по-близо свещта и ме помоли да му покажа думите символи.

— Няма такива — отвърнах. — Всичко, което виждаш, са съкращения.

— Лошо, лошо! — нетърпеливо измърмори баща ми, бутна тетрадката встрани и с бърза стъпка пое към стаичката си над централната порта.

Топаз му приготвяше сандвичи с шунка в кухнята. Сподели, че баща ми не е обелил и дума за деня, прекаран в Лондон.

— Е, поне знаем, че не е бил при госпожа Котън — казах, — а в Британския музей.

— Като че това доказва нещо — мрачно отвърна Топаз. — Хората го използват точно с цел тайни любовни срещи. Аз самата веднъж се срещнах с баща ти в залата с мумиите.

Тя тръгна да му занесе сандвичите, защото той сам я беше помолил за това. Когато се върна, ми рече:

— Баща ти се е побъркал, Касандра. Опънал е един лист картографска хартия на бюрото си и ме накара да кажа на Томас да му даде назаем компасите си. Когато му обясних, че Томас отдавна спи, той възкликна: „Ами тогава ми донеси една коза! О, я си лягай! Лягай си, веднага!“ Божичко, наистина ли иска коза?

— Не, разбира се — засмях се. — Става дума за една доста идиотска асоциация — нали се сещаш, „Козата и компасът“ звучи точно като име на някоя кръчма. Обикновено в тези названия не може да се открие никаква логика. И преди съм го чувала да си прави подобни шеги, но винаги съм ги смятала за малко тъпички.

Топаз ми се стори някак разочарована — мисля, че идеята да се впусне в преследване на кози посред нощ й се виждаше доста привлекателна.

Няколко минути по-късно баща ми пристигна в кухнята и заяви, че трябва да вземе компасите дори това да означава, че Томас ще се събуди.

Аз обаче се престраших, влязох тихо в спалнята на брат си и успях да измъкна кутията от чантата му, без да ме усети. Татко ги грабна и изчезна мигновено от погледите ни. Беше три часът след полунощ, когато най-сетне се прибра да си легне. Представяте ли си, да стои буден до три часа, за да си играе с компаси и картографска хартия! Направо ми идеше да го убия!