Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Capture the Castle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
aisle (2015)

Издание:

Автор: Доди Смит

Заглавие: Моят замък

Преводач: Мария Чайлд

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: Роман

Националност: Английска

Печатница: „Унискорп“

Редактор: Мариета Цанова

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 954-330-022-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2273

История

  1. — Добавяне

Петнайсета глава

Пиша тези редове, седнала зад бюрото на баща ми в стаичката на вратаря. Нямаше да съм по-изненадана дори ако беше кралското бюро в Бъкингамския дворец!

Девет и половина вечерта е. (По това време миналата седмица разговарях със Саймън в коридора до балната зала в хотела — имам чувството, сякаш са минали години, откакто това се е случило!) Смятам да пиша, докато стане два часът след полунощ — тогава ще трябва да събудя Томас. Предната вечер той беше дежурен първа смяна, а аз — втора; сега сме обратно. Откакто започнахме тази лудост, се чувствам ужасно. Всъщност вече започнах да свиквам, но стомахът ми продължава да се свива понякога. О, дали сътворихме някакво чудо, или отключихме вратите на ада?

Не приключих разказа си за завръщането ми от Лондон — споменът за сълзите ми на моста над Темза ме изпълваше с такова самосъжаление, че нямах сили да продължа да описвам онова, което се случи впоследствие. Не че има кой знае какво за казване. Двамата със Стивън хванахме първия влак за Съфолк. Аз спах почти през цялото време, докато пътувахме. Когато се прибрахме у дома, отново си легнах и продължих със съня.

Събудих се чак следобед и установих, че съм останала съвсем сама в замъка. Стивън беше отишъл във фор Стоунс, татко в Скотни, а Томас отново прекарваше уикенда със съученика си Хари. Стивън се прибра от фермата около девет вечерта и отиде да си легне, без да ми се обади. По това време бях горе на тавана и пишех в дневника си. Докато го чувах как пресича двора, се запитах дали да не сляза долу и да си поприказвам с него, но знаех, че едва ли ще намеря подходящите думи. По-късно можех да отида до кухнята и да му сваря малко какао, да подхвана темата за новата му работа и перспективите му като актьор, но той ме изпревари и си легна.

Замина обратно за Лондон в понеделник сутринта — беше събрал дрехите си в един малък моряшки сандък, който госпожа Стебинс му зае. Навремето сандъкът принадлежал на брат й, който избягал от семейството и станал моряк. Не отидох да го изпратя на гарата, защото Стивън ми каза, че господин Стебинс щял да го закара дотам с колата; предположих, че и Айви ще го съпроводи. Чувствах, че трябва да му позволя да се възползва от всяка възникнала възможност за утеха, и, честно казано, предпочитах да намери утеха с Айви, отколкото с Леда Фокскотън. Айви наистина е много мило момиче! Отидох до фермата, за да си побъбря с нея и баща й, докато Стивън се приготви за път. Айви бе облечена в бледосив костюм, с бели ръкавици и най-бялата шапка, която някога съм виждала, а бузите й пламтяха. Тя е доста хубава, макар стъпалата й да са огромни.

Стивън толкова се забави, че накрая отидох да проверя какво става. Видях го да стои прав по средата на малката си стаичка и да се оглежда.

— Може би когато отново видиш тази стая, ще си известен — казах му. — И все пак не изчаквай прекалено дълго, ела да ни посетиш възможно най-скоро, чу ли?

— Няма да се върна — тихо рече той. — Дори и да се проваля като актьор. Не, няма да се върна тук.

Казах му да не говори глупости — естествено, че ще се върне! Но Стивън отрицателно поклати глава и хвърли последен поглед на стаята. Двете снимки — на майка му и моята — бяха изчезнали. Чаршафите от леглото липсваха и върху него се виждаше само прилежно сгънатото тънко одеяло.

— Изчистих стаята, за да не ти създавам допълнителна работа — обясни ми той. — Можеш да затвориш вратата и да забравиш за съществуването на тази стая. Върнах на господин Мортмейн книгите, които ми беше дал, преди да отиде в Скотни. Четенето сигурно ще ми липсва.

— Но сега вече ще можеш сам да си купуваш книги! — възкликнах.

Отвърна ми, че не се е замислял по този въпрос.

— Все още не мога напълно да свикна с мисълта, че ще изкарвам толкова много пари — въздъхна той.

— Гледай да спестяваш по малко, за всеки случай — предупредих го.

Той кимна и отвърна, че сигурно много скоро отново щял да се върне към гледането на прасета. После чухме клаксона на колата на господин Стебинс.

— Ще изляза да те изпратя, но предпочитам да си вземем довиждане тук. — Протегнах ръка към него и добавих: — Можеш да ме целунеш, ако искаш. Ще ми хареса, ако го направиш.

За секунда си помислих, че наистина ще го стори, ала Стивън поклати глава и просто стисна дланта ми в своята. Опитах се да му помогна с пренасянето на багажа, но той ме отстрани и метна сандъка на рамо. Двамата тръгнахме към колата. Елоиз се въртеше наоколо и душеше гумите. Стивън се наведе, сложи сандъка в багажника, после взе кученцето на ръце и го целуна по главичката. Нито веднъж не погледна назад, когато колата пое по пътя към селото.

Докато миех съдовете в кухнята, се сетих, че нямам представа къде се канеше да отседне Стивън, щом пристигнеше в Лондон. Дали щеше да се върне у Фокскотънови? Предположих, че Роуз щеше да знае. (Бях писала на сестра си, обяснявайки й, че съм сгрешила, и я молех за прошка. Тя не побърза с отговор, но днес получих телеграма от нея — казваше, че ще ми отговори, когато може, и добавяше, че се надява да я разбера. Никъде в телеграмата не се споменаваше думата „прошка“, но понеже отдолу се беше подписала с „вечно любеща те Роуз“, предположих, че вече не ми се сърди.)

През по-голямата част от понеделника писах и плаках. Не успях да се взема в ръце навреме и когато Томас се върна от училище, ме изгледа подозрително и рече:

— Ревала си, нали? Бас държа, че животът в замъка ти се струва твърде депресиращ след приятния престой в Лондон.

Това обяснение ме устройваше. Уверих го, че точно това е причината за сълзите ми, и добавих, че ми е станало много мъчно, когато Стивън си е заминал, и че се притеснявам за него.

— На твое място не бих се тревожил — успокои ме Томас. — Сигурен съм, че Стивън ще стане филмова звезда. Всички момичета от селото са луднал и по него — Все обикаляха наоколо с надеждата, че ще го срещнат и задяват. Един ден ще осъзнаеш какво си изпуснала.

Заех се да приготвям чая. Томас беше донесъл риба треска от града.

— Татко ще вечеря в Скотни, така че няма нужда да го чакаме — съобщих спокойно.

— На слугите сигурно им е писнало да се въртят около него — отбеляза Томас. — Какво прави той там ден след ден? Дали чете просто за да си убива времето, или е намислил нещо?

— А, ще ми се да можехме да разберем — въздъхнах.

— Хари казва, че баща ни трябва да бъде подложен на психоанализа.

Извърнах се изненадано към брат си.

— Нима Хари знае нещо за психоанализата?

— Понякога баща му говори по този въпрос, нали е доктор.

— А вярва ли в силата на този метод?

— Не, винаги се изказва с пренебрежение, но Хари е доста запален.

Концентрирах се върху приготвянето на рибата, но когато седнахме на масата и започнахме да се храним, аз отново подхванах темата. Разказах му за разговора ми със Саймън, когато за пръв път се бяхме засекли на могилата, макар че не си спомнях подробностите.

— Ще ми се да го бях оставила да ми разкаже повече неща — казах. — Дали бащата на Хари няма някои книги по тази тема?

Томас обеща да разбере, макар според него вече да нямаше значение дали татко ще пише, или не — нали сестра ни се женеше за богаташ!

— О, Томас, разбира се, че има значение! — извиках. — За татко е много важно да започне да работи. За нас също, защото, ако всичките странни неща, които той върши напоследък, не са свързани с някакъв творчески процес, тогава той със сигурност е почнал да се побърква. А едва ли един луд баща е нещо, което би могло да ти се хареса, независимо от нежните ти чувства към него.

— Нима ти изпитваш нежност към баща ни? — попита ме Томас. — Аз лично не съм сигурен за моето отношение към него. Не че не го понасям, но…

Точно в този момент той влезе в кухнята. С половин уста отвърна на поздрава ми, после се устреми нагоре по стълбите. По средата на пътя се спря, погледна надолу и бързо се върна при нас.

— Можеш ли да ми запазиш това? — попита ме, хванал един оголен рибешки гръбнак.

В първия момент си помислих, че се опитва да бъде саркастичен, задето не сме му оставили от рибата. Започнах да обяснявам, че не сме го очаквали за вечеря, и предложих да му изпържа няколко яйца.

— О, аз вече ядох — отвърна той и пое към стаичката си, стиснал рибешкия гръбнак в ръка.

Ейб го последва, изпълнен с надежда. Когато се върна обаче, котаракът ни имаше твърде разочарован вид (трябва да отбележа!). Двамата с Томас се запревивахме от смях.

— О, бедничкият Ейб! — изрекох накъсано, опитвайки се да си поема въздух, и побързах да му дам остатъците в моята чиния. — Спри да се смееш, Томас! Ще се срамуваме от тази си реакция, ако се окаже, че татко наистина се е побъркал.

— Не е откачил, сигурен съм, че е намислил нещо — отвърна Томас, но после ме погледна уплашено и добави: — Все пак гледай да държиш ножовете надалеч от него. Утре ще се консултирам с бащата на Хари.

За съжаление, бащата на Хари не ни помогна ни най-малко.

— Каза ми, че, слава богу, не бил нито психоаналитик, нито психиатър, нито нещо друго, което да започва с „психо“ — осведоми ме Томас, когато на следващия ден се прибра от училище. — И също така ми съобщи, че не недоумявал защо държим баща ни отново да пропише, защото той веднъж прегледал набързо „Джейкъб Рестлинг“, но не могъл да разбере и думичка от тази налудничава книга. Хари наистина се засрами от невежеството на баща си.

— Нима Хари разбира „Джейкъб Рестлинг“?

— Естествено, че я разбира! Не знаеш ли, че нещо, което за едно поколение е изключително трудно и сложно, за следващото е просто като детска игра.

— И за стъпаловидната глава ли мислиш така?

— О, онази глава! — Томас толерантно се усмихна. — Нея татко я е написал просто за да се позабавлява. Пък и кой е казал, че винаги трябва да разбираш всичко? Човек може да се впечатли и от неща, които не схваща напълно, дори понякога ги харесва повече от онези, които са му пределно ясни.

Трябваше да се досетя, че бащата на Хари няма да ни помогне — той е от онзи тип мъже, които твърдят, че много си падат по сладките приказки.

Определено съм подценявала брат си! Само допреди няколко седмици бих очаквала да чуя от него, че и той си пада по забавните историйки — както бащата на приятеля му, — а ето че сега се оказваше съвсем друго. Установих, че брат ми харесва трудната за разбиране съвременна поезия (някакъв учител му бил давал стихосбирките, тъй като не били включени в учебната програма). Ще ми се да ми позволи и аз да почета малко от тези стихове, макар да съм сигурна, че не бих могла да харесам нещо, което не разбирам. С удивление открих колко високоинтелектуални са вкусовете му — много по-изтънчени от моите. Просто невероятно е колко е увлечен по различните форми на изкуството и как едновременно с това успява да обуздае емоциите си във връзка с тях. Да, хората никога не спират да ме изненадват!

След като приключихме с обсъждането на бащата на Хари, Томас се качи в стаята си за подготовка на домашните, а аз излязох навън. Вечерта изглеждаше прекрасна, но бях прекалено потисната, за да й отдам полагащото й се възхищение. През целия ден бях хранила надежди, че от тази работа с психоанализата все пак може да излезе нещо. Очаквах Томас да се появи с цял куп книги, от които да почерпим знания и да стигнем до метод, чрез който да помогнем на татко. И ако трябва да съм съвсем честна, не мислех само за неговото добро — същата тази сутрин ми беше хрумнало, че ако той отново започне да пише, Роуз сигурно ще разбере, че няма нужда да се омъжва, за да живее добре, и ще развали годежа си със Саймън. Той също не биваше да се жени за момиче, което нямаше чувства към него.

Вървях и си блъсках главата как да помогна едновременно на татко, на себе си, на всички ни. Погледнах към къщичката на вратаря — лампата горе светеше. Много пъти бях гледала към този прозорец по време на късните си разходки и винаги бях съжалявала, че близостта между мен и татко се бе изпарила. Определено не беше нормално да не знам почти нищо за собствения си родител. Запитах се дали вината не беше и у мен, а не само у него. Бях ли положила достатъчно усилия от своя страна, за да се сближим? В миналото със сигурност бях правила опити, но напоследък… Не. Намирах си извинения от всякакъв характер, включително си казвах, че човек не може да се сприятели с някой, който отказва да говори за себе си. После изведнъж ми хрумна, че един от основните принципи на психоанализата е да накараш пациента да заговори за себе си. Бях ли достатъчно настоятелна по отношение на татко? Нима се боях от него? Може би дълбоко в себе си изпитвах някакъв страх? Но защо? Той никога през целия си живот не беше вдигал ръка срещу някой от нас, никога. Единственото му оръжие бе мълчанието, понякога — сарказмът. Тогава каква и къде беше бариерата, която го ограждаше? И от какво се беше появила?

Опитвах се да намеря отговорите на всичките тези въпроси. Чудех се дали мама с приказките си за това, как по никакъв повод не бива да го безпокоим, не беше сложила основите на това отдалечаване? И Топаз, с този неин вечен навик да го защитава. Дали не таях някакви страхове от онази случка с ножа за рязане на торти? Дали наистина вярвах, че баща ми е в състояние да нарани някого? О, боже, ето че се бях превърнала в цял психоаналитик по отношение на себе си. Защо не можех да го направя и по отношение на татко?

Виждах силуета му на фона на осветения прозорец. Какво правеше? Фактът, че седеше зад бюрото си, не означаваше непременно, че се е хванал за перото. Та той винаги седи там, дори когато чете Енциклопедията например, защото му е много тежка да я държи в ръце. Дали и сега не четеше? Главата му беше наведена, но не виждах какво прави. После татко вдигна ръка и отметна падналия в очите му перчем. Пръстите му стискаха молив! Ами ако през цялото това време наистина е работил? Може би в момента пише някоя прекрасна книга, която щеше да се превърне в бестселър и да ни докара много пари? Колко жалко, ако станеше ясно прекалено късно — когато вече не може да се направи нищо, за да се помогне на Роуз и на мен!

Тръгнах обратно към замъка. Не си спомням да съм крояла някакви конкретни планове в онзи момент, просто вървях като в транс. Минах през пасажа под къщичката на вратаря, изкачих каменните стъпала, водещи към едната от двете лицеви кули, и почуках на вратата на татко.

— Махай се! — чу се отвътре.

Ключът беше от външната страна на ключалката, така че очевидно бе отворено. Престраших се и натиснах бравата.

Когато пристъпих вътре, баща ми се извърна рязко и заби очи в мен. Погледът му бе изпепеляващ. В следващия миг сякаш някакъв воал се спусна пред очите му и скри гневните искри.

— За нещо важно ли ме търсиш? — попита ме.

— Да. За нещо много важно — отвърнах и затворих вратата зад гърба си.

Баща ми се надигна от мястото си и приближи до мен.

— Какво става, Касандра? Пребледняла си. Да не си болна? По-добре седни.

Но аз не се възползвах от поканата. Стоях неподвижно и само очите ми шареха из стаята. Нещо се беше променило в нея. Полиците, опасващи стените, бяха изчезнали и бяха покрити с хартии в ярки цветове.

— Господи! Какво си направил? — възкликнах удивено.

— О, това ли? Просто страници от американски комикси, нищо особено — отвърна баща ми. — Е, ще ми кажеш ли какво става?

Приближих до едната стена и започнах да разглеждам картинките. Бяха залепени така, че помежду им да има връзка.

— Откъде си ги взел? — попитах го.

— Вчера ги донесох от Скотни. Изрязал съм ги от американски неделни вестници. Предполагам, че Нийл не може да живее без тях. Мили боже, само не започвай да ги четеш!

— Имат ли някакво отношение към работата ти?

Той отвори уста да отговори, но после замълча, а по лицето му се появи загадъчно изражение.

— За какво си дошла тук? — рязко запита той. — Моята работа не те интересува.

— Напротив, интересува ме. Точно затова съм тук — отвърнах. — Татко, трябва да ми кажеш с какво се занимаваш напоследък.

Баща ми втренчено ме изгледа, после с леден тон отвърна:

— И това ли е единствената причина за твоята неочаквана визита? Да ме провериш?

— Не, не — подхванах, а после събрах кураж и казах: — Да. Точно така. И няма да изляза оттук, докато не получа отговор.

— Ще излезеш и още как! — извика баща ми.

Хвана ме здраво над лакътя и ме повлече към вратата. Толкова се изненадах от реакцията му, че успях да се съвзема едва в последния момент, когато бях почти изтласкана навън. Отскубнах се от хватката му и се спуснах към бюрото. Бях обзета от дива надежда, че ще успея да зърна поне един ред от листовете, разпилени по бюрото. Баща ми обаче ме настигна и отново ме сграбчи за ръката — никога не бях виждала толкова гняв в погледа му. Така ме дръпна, че полетях към стената и се ударих във вратата. Болката беше ужасна. Свлякох се на пода и заридах.

— О, господи, лакътя ли си удари? — попита татко. — Сигурно страшно боли.

Приближи и опипа ръката ми за счупено — с удивление забелязах, че от гнева му не беше останала и следа. Продължих да плача и когато баща ми ме прегърна и ме поведе към дивана.

— Болката започна да намалява — казах му, когато отново бях в състояние да говоря. — Искам да поседна за малко.

Седнахме и татко ми подаде носната си кърпичка. Избърсах очите си, издухах си носа и изхлипах:

— Вече съм по-добре, виж! — Размахах ръка, за да му покажа, че мога да я движа безпроблемно. — Не е нищо сериозно.

— Но можеше и да е — възрази той. Лицето му бе напрегнато. — Не съм изгубвал така контрол над себе си от… — Млъкна, после се надигна и отиде до бюрото си.

— Откакто нападна мама с ножа за торти, нали? — продължих вместо него. — Разбира се, знам, че не си искал да й сториш нищо лошо — побързах да добавя. — Беше грешка, но… Тогава ти й беше много ядосан. О, татко, мислиш ли, че това е причината за настъпилата в теб промяна? Фактът, че си потискал гнева си, ли е причината да загубиш вдъхновение за работа?

Баща ми пренебрежително изсумтя и дори не благоволи да погледне към мен.

— Кой ти наби тази брилянтна идея в главата? Може би Топаз? — попита той.

— Не, аз самата се сетих, и то сега!

— Каква липса на въображение проявяваш! Но както и да е, това, което преди малко каза, са пълни глупости.

— При всички случаи не е по-глупаво от версията, че талантът ти е пресъхнал заради престоя ти в затвора — отвърнах, отново удивлявайки се на храбростта си. — Знаеш, че някои хора така смятат.

— Идиоти! — възкликна баща ми. — Мили боже, как е възможно няколко месеца в затвора да доведат до някаква генерална промяна у мен? Често си мисля, че ще ми хареса да се върна отново там. Поне пазачите не се мотаеха около мен и не ме оплакваха приживе. О, как си мечтая за спокойствието на килията!

Тонът му беше саркастичен, но в него нямаше и следа от гняв, затова събрах кураж да продължа:

— А ти самият имаш ли някаква представа какво те е накарало да спреш да пишеш? Саймън мисли, че…

Баща ми вдигна поглед към мен и рязко ме прекъсна:

— Саймън? Вие двамата сте ме обсъждали, така ли?

— Ами бяхме загрижени за теб…

— И каква е теорията на Саймън, ако смея да запитам?

Мислех да му споделя идеята за среща с психоаналитик, но я премълчах и се опитах да измисля нещо по-неангажиращо.

— Ами Саймън смята, че ти си самобитен автор; че не можеш да пишеш книга след книга, както обикновените писатели, защото искаш онова, което създаваш, да е стойностно. Според него ти се стремиш да намериш някаква нова форма… Спомена нещо подобно и през онази първа вечер, когато се запознахме с него и с брат му, не си ли спомняш?

— Да, спомням си много добре — отвърна баща ми и видимо се успокои. — Думите му тогава силно ме впечатлиха. После, естествено, осъзнах, че е било само тактичен начин да се измъкне от неприятна ситуация, но за известно време Саймън наистина бе успял да ме заблуди, че точно така си мисли. Дори ми се струва, че точно неговите думи станаха причина да започна да… — Той пак млъкна. — Хей, тичай да си легнеш, детето ми.

— О, татко! — извиках. — Да не искаш да кажеш, че отново си започнал да пишеш? Нима всичките тези странности — четенето на детски книжки и вестници от типа на „Пощенски гълъб“, наистина имат някакъв смисъл?

— О, небеса! За какъв ме вземаш? Разбира се, че имат смисъл!

— Дори и нащърбената чиния ли? И опитите ти да четеш по улеите на грамофонната плоча? Колко вълнуващо! Макар че просто не съм в състояние да си представя…

— Не е и нужно — сряза ме той. — Гледай си твоята работа и не си пъхай носа в чуждата, това е.

— Не мога ли с нещо да ти бъда полезна? Аз съм доста интелигентна, както знаеш. Никога ли не изпитваш желанието да си поприказваш с някого?

— Никога — отвърна баща ми. — Да говоря, да говоря… Същата като Топаз си. Като че ли изобщо ще разберете за какво става дума, като ви кажа! Да не говорим пък за Топаз — в момента, в който разбере, че съм се хванал на работа, всеки художник в Лондон ще го знае. Ти пък ще кажеш на Саймън, а той ще напише някоя прочувствена статия по въпроса. Мили боже! Колко дълго една новост ще си остане такава, щом всички започнат да се занимават с нея? Според мен пазенето на тайна е есенцията на всяко творчество. А сега изчезвай!

— Ще изчезна, ако ми отговориш само на един-единствен въпрос: колко време ще ти отнеме да довършиш новата си книга?

— Да я завърша ли? Че аз още не съм я започнал! В момента събирам материал, а това може да се проточи до безкрайност, както знаеш. — Закрачи из стаята и заговори по-скоро на себе си, отколкото на мен: — Може би е възможно да поставя началото и сега, в този момент, ако съм изправен пред страх от смъртно наказание. Имам нужда от гръбнак…

— Заради това ли взе онзи от рибата?

Той се извърна нервно към мен.

— Не ме иронизирай, ако обичаш! — По лицето ми прочете, че не съм имала подобни намерения, засмя се и продължи: — Не, някъде по пътя рибата треска се превърна в херинга. Знам, знам, много неща се променят. Трябва да започна да изучавам видовете риби, населяващи световния океан, също и китовете… и предшествениците на китовете… — Отново говореше на себе си, като не спираше да кръстосва из стаята. Не смеех да помръдна. — Праисторическите, допотопните риби… Ноевият ковчег може би? Не, само не библейски сюжети този път! Праисторическите са по-добри — всичко започва от една малка костица на мамут…

Татко се спусна към бюрото си и записа нещо върху един лист, после седна и продължи да мърмори. Долавях само отделни накъсани фрази: дизайн… дедукция… реконструкция символ… отрязък… проблем… вечно търсене на неразгадаемото — вечната енигма…

Тук гласът му съвсем замря.

Седях, забила очи в гърба му, и се чудех дали идеята, която търсеше, вече го е осенила. Молех се да е така — за негово добро, а най-вече защото бях загубила всякаква надежда, че каквото и да е започнал, ще го завърши навреме, за да помогне на Роуз и на мен.

След няколко минути започнах да си мисля дали не е по-добре незабелязано да се измъкна от стаичката, но се страхувах, че докато отварям вратата, може да вдигна шум, а ако идеята наистина го беше осенила, дори едно леко изскърцване би могло да провали всичко. После ми хрумна, че ако свикне с присъствието ми в стаята му, постепенно би придобил навика да се обръща към мен за помощ. Спомних си, че навремето му харесваше мама да седи край него, докато пишеше, макар да не й даваше да гъкне, нито пък да види какво е написал.

Вятърът духна силно и внезапно отвори прозореца. Баща ми трепна, извърна глава натам и примигна. Имаше вид на човек, който се връща към действителността след много далечно пътуване.

Очаквах, че ще се ядоса, като види, че продължавам да стоя зад него, но той само разсеяно промълви: „Здравей“, и пак ми обърна гръб.

— Идеята ти беше ли добра? — попитах го наивно.

Първоначално той сякаш не разбра за какво точно говорех, но после отвърна:

— Не, не, оказа се поредната безсмислица. Да не би през цялото време да си стискала палци за мен, детето ми? Майка ти имаше навика да седи така.

— Знам. Точно за нея си мислех преди малко.

— Наистина ли? И аз. Сигурно е телепатия.

Вятърът продължаваше да духа, той стана и отиде да затвори прозореца. Застана изправен до него, загледан навън.

Уплаших се, че отново ще забрави за присъствието ми, затова попитах:

— Мама много ти помагаше, нали?

— Да, макар и по доста странен начин. — Татко седна на пейката под прозореца, давайки ми да разбера, че е готов да си побъбрим малко. — Един Господ знае, че в главата й никога не се раждаха идеи, бедната жена, но тя имаше изключителния навик случайно да казва полезни неща в най-подходящия момент. Като например споменаването на името Джейкъб точно когато търсех централната идея за „Джейкъб Рестлинг“. Тя всъщност говореше за млекаря Джейкъб, но името ми бе от огромна полза. А присъствието й в стаята ме зареждаше с увереност — сякаш самата атмосфера бе наситена с молитвите й. Е, лека нощ, дете мое… — Той отново се изправи и приближи до мен. — Лакътят ти по-добре ли е?

— Да, благодаря — отвърнах.

— Хубаво. Следващия път, когато дойдеш, ще се постарая да ти окажа по-добро посрещане — може да постеля дори червено килимче. Трябва да призная, че съм много любопитен да разбера коя е причината за тазвечерната ти атака. Не вярвам госпожа Котън да те е подтикнала, нали?

— О, не, разбира се! — Нямах никакво намерение да му съобщавам истинската причина за нахлуването ми в светилището му, защото нямаше да е честно по отношение на Роуз, а и само щях излишно да го притесня. — Просто бях разтревожена.

— Мили боже, да не искаш да кажеш, че си се замислила за психическото ми състояние? — извика татко, после се изкикоти, а накрая ме погледна загрижено. — Бедно мое момиченце, наистина ли ти мина през ума, че съм почнал да откачам? Е, признавам, напоследък се държа доста ексцентрично и много хора ще решат, че съм напълно откачил, когато книгата излезе. Ако изобщо излезе. Защо пък да не рискувам? Единственото, което ме затруднява, е намирането на основната идея. Липсва ми увереност в това какво мога, не е от леност, кълна се… Искам да знаеш, че ако съм престанал да пиша, то не е, защото ме е мързяло, чуваш ли? Просто… Просто ми беше невъзможно.

— Разбира се, че ти вярвам, татко — отвърнах. — Както вярвам, че много скоро ти отново ще започнеш да пишеш.

— Надявам се. — Той се изсмя кратко. — Защото, ако не започна скоро да го правя, наистина ще се побъркам. Понякога адът ми се струва силно привлекателен. Хей, хей, не приемай думите ми на сериозно!

— Няма — казах с накъсан от вълнение глас. — Защо не ме оставиш да идвам и да седя при теб така, като навремето правеше мама? Ще се моля през цялото време — също като нея. Наистина съм добра в отправянето на молитви. А ти ще седнеш зад бюрото си и ще започнеш да пишеш още сега.

— Не, не, още не съм готов. — Баща ми определено изглеждаше уплашен. — Знам, че намеренията ти са добри, скъпа, но присъствието ти малко ме изнервя. Хайде, отивай да си лягаш. Аз ще направя същото.

— Не бива да забравям да си нося кибрит — каза татко, докато слизахме надолу по стълбите. — Стивън вече не е тук и няма кой да ми оставя запалена лампа пред вратата.

Отвърнах, че аз мога да се грижа за това в бъдеще, после предложих да му сваря малко какао. Той отказа.

— Но може да си гризна някоя бисквитка — добави. — А ти ми намери по-голяма свещ — имам намерение да чета поне три часа, преди да заспя.

Когато му дадох чиния с бисквити и една чисто нова свещ, той възкликна:

— Промяната във финансовото ни положение напоследък не спира да ме удивлява.

Това бяха последните му думи, преди да се оттегли.

Томас седеше на масата в кухнята, погълнат от домашните си. Изчаках, докато се уверя, че татко е приключил с тоалета си и наистина си е легнал, после прошепнах:

— Да излезем навън, трябва да ти кажа нещо. Ще отидем на ливадата — не искам татко случайно да ни чуе през някой отворен прозорец.

Отдалечихме се на достатъчно разстояние, за да можем да разговаряме нормално, без да бъдем чути, и аз предадох целия си разговор с татко. Обясних посещението си в стаичката му с внезапно обзел ме импулс.

— Е, как ти се струва? — попитах, когато привърших с разказа си.

— Ужасно — призна Томас. — Страхувам се, че той наистина откача.

— В такъв случай сигурно съм оставила погрешно впечатление у теб. Държането му беше странно само по едно време — докато говореше за китове и мамути.

— Но всичките тези резки промени в настроението му са притеснителни — първо избухва, а след това се държи изключително мило… да добавим и всичките тъпотии, които го интересуват напоследък… О, боже, само като се сетя как награби онзи оглозган рибешки гръбнак… — Тук брат ми избухна в смях.

— Не се смей, Томас — казах му. — Приличаш ми на някой глупак от осемнайсети век, подиграващ се на лунатиците от Бедлам.

— Предполагам, че ако бях живял по онова време, сигурно щях да им се надсмивам — нали знаеш, някои неща могат да изглеждат смешни дори когато са трагични. — После той изведнъж стана сериозен. — Чудя се дали все пак не го подценявам. Може наистина да има някакви идеи и да ги пази в тайна. Води си бележки, така ли? Страхувам се да не си остане само с тях.

— Искаш да кажеш, че се притесняваш, че няма никога да започне с писането на самата книга? О, Томас, ако това стане, той наистина може да си загуби ума! Наблегна ми, че не говори сериозно, но аз знам, че е възможно да му се случи да изпадне в необратимо състояние на умопомрачение. Дори да е на границата — знаеш, че линията между гениалността и лудостта е практически незабележима. О, само ако можеше някой да го бутне в правилната посока!

— Не ми се струва да си постигнала нещо съществено тази вечер, освен да го накараш да си легне с поредния детективски роман в ръка. Както и да е, трябва да се връщам — независимо дали баща ни е нормален, или не, трябва да приключа с домашното си по алгебра.

— Означи го с X — като неизвестна величина — подхвърлих. — Ще поостана още малко тук.

Изчаках, докато Томас напълно изчезна от погледа ми, а после хукнах с всичка сила към могилата. Докато изкачвах тичешком стъпалата, водещи към кулата Белмот, си спомних за нас двамата със Саймън в нощта на лятното слънцестоене. После се върнах към действителността. Можеше да се окаже, че в дневника ми се намира ключът към решаването на проблема с татко — исках да препрочета онази част, в която бях записала разговора си със Саймън за психоанализата. В сърцето ми отново пламна искра надежда — ако татко започнеше някоя нова важна книга, може би щях да успея да убедя Роуз поне да отложи женитбата си, а после… После можеше да се случи какво ли не.

Измъкнах изпод камъните металната кутия от бисквити, в която напоследък държах трите тетрадки, съставляващи дневника ми — ученическото ми куфарче вече бе проядено от мравките. Седнах на ръждясалата пружина и запрелиствах страниците. Светлината от газената лампа, която бях взела със себе си, бе достатъчна, за да виждам добре. Не ми отне много време да открия описанието на първи май.

Първо беше изказването на Саймън, че не вярва баща ми да е спрял да пише само защото е бил в затвора и може би причината трябва да се търси много, много по-назад в миналото. Също, че и затворът вероятно е стимулирал проявлението на проблема. После попаднах на онази част, в която Саймън допускаше, че ако Мортмейн бъде върнат обратно в килията, това може да помогне за отстраняването на проблема. Според Саймън това лечение не би могло да бъде проведено, защото баща ни не би се съгласил, а в случай че дадеше съгласието си да го пъхнат обратно там, той нямало вече да се чувства като в затвор.

Нямаше нищо друго по този въпрос. Затворих тетрадката и зареях поглед навън.

И тогава… Изведнъж целият план се оформи в съзнанието ми — до последния детайл! В първия момент ми хрумна, че си го мисля само на шега, а когато го разкажа на Томас, той ще си умре от смях. Точно тогава часовникът на църковната кула удари десет. Пред мен се появи лицето на мама — не такова, каквото го знаех от снимките й, а каквото си беше — видях светлата й коса, дори луничките, покриващи носа и страните й. А бях забравила, че е имала лунички. В същото време чух гласа й — за първи път от години насам. „Знаеш ли, скъпа моя — казваше тя, — имам чувството, че този твой план може да се окаже наистина добър.“

„Но, мамо! — чух се да отвръщам. — Това е невъзможно! Направо фантастично!“

„Е, защо не, баща ти е фантастичен човек!“

Изтичах от кулата. Решението беше взето.

Влетях като вихър в кухнята на замъка и измъкнах отново Томас навън. За моя изненада планът ми изобщо не му се стори налудничав или невъзможен. Напротив, прегърна го с жар.

— Дай ми парите, които са заделени за домакинството, и още утре ще купя от града всичко, което ни е необходимо — каза брат ми. — Ще го направим вдругиден. Трябва да действаме бързо, защото Топаз като нищо може да се завърне другата седмица.

Не споменах за странния си разговор с мама — вероятно щях, ако Томас се беше възпротивил на плана ми. Дали наистина вярвах, че бях получила този съвет от майка, или просто дълбоко в себе си исках да е било така? Не съм сигурна, само знам, че се случи.

На следващата сутрин татко се отправи към Скотни, както обикновено, така че нямаше опасност да разбере какво замисляме. До момента, в който Томас се върна от града, бях приготвила всичко, с изключение на няколко тежки неща, които не можех да пренеса сама. Той ми помогна, после двамата седнахме и уточнихме за последно детайлите.

— Ще го направим веднага след закуската — предложи Томас, — защото иначе татко може пак да отпраши към Скотни.

Когато във вторник сутринта отворих очи, първата ми мисъл бе, че не мога да го извърша. Беше опасно, можеше да се случи нещо наистина ужасно! После обаче си спомних думите на татко, че ако скоро не започне да работи, импулсът му може да умре.

Докато се лашках между убедеността и колебанието, в стаята влетя Томас и задъхано ми съобщи, че баща ни нямал намерение да изчака закуската — щял всеки момент да потегли към Скотни. Нямаше време, за какъвто и да е размисъл — трябваше да приложим плана си в действие. Осъзнах, че ако не го осъществим, нямаше да си го простя.

Под прозореца се чу шум от помпане на гума.

— Прекалено късно е! Изпуснахме го! — извика Томас.

— Не съвсем — отговорих убедено и му заповядах: — Измъкни се незабелязано оттук и тичай към кулата Белмот. Скрий се отзад и бъди готов да ми се притечеш на помощ. Хайде, тичай!

Брат ми изчезна, а аз се спуснах бързо по стълбите и излязох на двора. Престорих се на много притеснена, че баща ми излиза, без да е закусил.

— О, в Скотни ще ме нахранят — отвърна безгрижно той.

Аз заприказвах за колелото му, предложих да го почистя вместо него и отбелязах, че се нуждае от нови гуми.

— Задната има нужда от още малко помпане — вметнах и се засуетих около нея, опитвайки се да спечеля достатъчно време, та Томас да успее да стигне до кулата.

След това, когато татко понечи да яхне велосипеда си, подхвърлих небрежно:

— О, би ли отделил една минутка, за да дойдеш с мен до кулата Белмот? Мисля, че ще искаш да уведомиш собствениците на Скотни какво става там напоследък.

— О, боже, много ли вреди са й нанесли последните дъждове?

— Ами предполагам, че ще забележиш някои промени — рекох.

Прекосихме моста и започнахме да се изкачваме по могилата.

— Човек рядко може да види синьо небе като това — отбеляза баща ми. — Чудя се дали агентите на Саймън са упълномощени да извършват ремонти в кулата?

Той продължи да бъбри и изглеждаше напълно нормален. Всичките ми притеснения и колебания се върнаха, ала зарът вече беше хвърлен.

— Наистина трябва да прекарвам повече време тук — рече той, докато изкачвахме каменните стъпала.

Отворих тежката дъбова порта и го пропуснах да мине напред. Татко влезе в кулата, изкачи се по стълбата и примигна, за да свикне с мрака, който цареше вътре.

— Не виждам добре — въздъхна той и се огледа наоколо. — Хей, да не би да сте си направили убежище там долу?

— Не още, но един от нас в най-скоро време ще се възползва от него — отвърнах и бързо добавих: — Можеш да се спуснеш долу по дървената стълба и да разгледаш, ако искаш.

Татко като никога послуша съвета ми. Докато слизаше в подземието — някогашния затвор на замъка, аз направих знак на Томас и той мигновено се появи.

— Кажи ми какво имаше предвид, Касандра? Какво трябваше да видя? — Извика отдолу баща ми.

Не отвърнах.

Той отново извика, но аз запазих мълчание. Двамата с Томас тихо издърпахме стълбата. Баща ни приближи до отвора, през който се беше спуснал, и погледна нагоре.

— Не чуваш ли, като те питам? — провикна се той, после се сепна: — А, Томас, защо не си на училище?

Аз и брат ми се втренчихме в него. Каменните стени обграждаха баща ни така, сякаш беше пропаднал в дълбок кладенец.

— Какво става? — продължи да вика той. — Защо не ми отговаряте?

Зачовърках из мозъка си — исках да намеря най-тактичния начин да му обясня какво точно му се е случило. Накрая запитах:

— Защо не се огледаш, татко? Това е изненада.

Бяхме свалили ръждясалата пружина долу, отгоре й бяхме поставили дюшека от леглото с балдахина, а върху него — чаршафи и одеяло. Имаше и възглавница. Върху масата от грубо дърво стоеше купчина хартия и писалки, както и няколко камъка, които баща ни да използва за затискане на изписаните листа. Бяхме му донесли дори креслото от кухнята.

— В онази ниша има леген и кана за миене, както и вода за пиене — извиках му отгоре. — Смятаме, че през тесните прозорчета все пак влиза достатъчно светлина, за да можеш да виждаш. През нощта, естествено, ще ти даваме газената лампа. С една кошница ще ти спускаме превъзходна храна — купихме термос и…

Не можех да продължа — нямах сили да гледам изражението на лицето му. Току-що бе разбрал, че стълбата я няма.

— О, небеса! — извика той, а после се тръшна на леглото и избухна в смях. Смееше се неспирно и чак започнах да се страхувам, че ще се задуши.

— О, Томас — прошепнах, — да не би случайно да сме го бутнали в погрешната посока?

Татко бършеше сълзите от очите си.

— Моите мили, мили дечица! — каза накрая той. — Касандра, на колко си години — седемнайсет, осемнайсет? Или може би на осем? Веднага ми донеси тази стълба!

— Кажи нещо, Томас! — пошушнах на брат си.

Томас се изкашля и много бавно и отчетливо произнесе:

— Мислим, че е време да започнеш да работиш, татко — за твое собствено добро е, както и за наше. Пък и смятаме, че като си затворен тук, това може да ти помогне да се концентрираш и със сигурност ще се окаже полезно и в други отношения. Уверявам те, че много сериозно обмислихме постъпката си, преди да пристъпим към действие, и сега провеждаме психоаналитичен…

— Върнете веднага стълбата! — изкрещя баща ни.

Стана ми ясно, че речта на Томас го е извадила от равновесие.

— Няма смисъл да крещиш — спокойно рече брат ми. — Сега ще се оттеглим, за да ти дадем възможност да се настаниш и да свикнеш с обстановката. Когато дойдем да ти донесем обяда, ще ни кажеш, ако имаш нужда от някои книги или пък от още хартия.

— Да не сте посмели да си тръгнете! — Гласът му този път прозвуча жалостиво.

— Не си хаби силите да викаш — казах му. — Никой няма да му се притече на помощ — няма жива душа на мили разстояние. О, татко, провеждаме експеримент — дай ни шанс.

— Ах вие, малки откачалки! — започна гневно баща ни.

— Предупреждавам те, че ще стане голяма разправия — прошепна ми Томас. — Дай да затворя вратата.

— Обядът ще ти бъде поднесен в един часа, татко — извиках окуражаващо, докато брат ми захлопваше тежката порта.

Нямаше никаква вероятност да успее да се измъкне от подземието, но сметнахме, че заключването на вратата ще подсили психологическия ефект.

Баща ни продължи да крещи, но когато стигнахме до моста, вече бяхме престанали да чуваме гласа му.

— Мислиш ли, че се е изтощил от викане? — обърнах се към Томас.

— Не, още го чувам, макар и много слабо — отвърна брат ми. — Онази кула е истински убиец на всеки звук.

— О, Томас, сигурен ли си, че не извършихме голяма глупост?

— Напълно — безгрижно отвърна брат ми. — Дори самата промяна на атмосферата може да се окаже достатъчна, за да му помогне.

— Но да го заключим така… Та подземието все пак е било тъмница! Да затворим собствения си баща!

— Ами в това е цялата работа де! Не че прекалено много разчитам на психологическото въздействие на този факт — деца, затворили собствения си баща! Струва ми се обаче, че когато разбере, че няма да излезе оттам, докато не напише нещо, ще се стегне и ще се хване на работа.

— Глупости! Ако не излезе от дълбините на душата му, експериментът ще се окаже напълно безсмислен. Не можеш да накараш насила един мозък да създава шедьоври.

— Защо не? — възрази Томас. — Мозъкът на баща ни е бил оставен на спокойствие години наред и не е родил нищо, да видим какво ще стане сега, когато е принуден.

Закусихме набързо, после написах бележка до училищните власти, с които ги уведомявах, че в продължение на няколко дни брат ми няма да е в състояние да посещава занятията поради болест, и се качих горе да оправя леглата. Томас бе така любезен да се заеме с бърсането на праха.

— А така! — възкликна по едно време той. — Я виж това!

На тоалетката в спалнята на татко лежеше ключът от стаичката му.

— Какво ще кажеш да хвърлим един поглед вътре — предложи Томас.

Докато се качвахме нагоре по каменните стълби, аз усетих угризения на съвестта.

— О, Томас, все едно че го шпионираме!

— Разбира се, че е така — отвърна брат ми и отключи вратата.

Сега вече се и изплаших — сякаш духът на баща ни продължаваше да изпълва стаята и в момента беше бесен, задето се вмъквахме вътре като крадци. Първото нещо, което забелязах, бе, че листовете вече не са отгоре, а бюрото е заключено.

Радвах се, че не открихме нищо съществено. Чувствах се по-зле от това, че тършувах из стаята му, отколкото, че го бяхме заключили в кулата.

Томас остана горе да прочете комиксите, а аз слязох в кухнята да приготвя обяда. Точно в един часа отнесохме една пълна кошница на могилата — вътре имаше термос с топла супа, пилешка салата, ягоди със сметана и една пура на стойност девет пенса.

— Чудя се дали постъпваме добре, като го разглезваме с тази обилна храна — рече Томас. — Ако го оставим само на хляб и вода, ще пресъздадем затворническата атмосфера къде-къде по-реалистично.

В кулата цареше тишина. Отключихме вратата, водеща към подземието, и надникнахме: татко лежеше на леглото, вперил поглед нагоре.

— Здравейте — рече той изключително любезно, щом ни видя.

Направо бях поразена, а и още повече се изумих, когато го видях да ни се усмихва. Аз, разбира се, също му се усмихнах в отговор и казах, че се надявам да има добър апетит.

Томас започна да спуска кошницата с едно въже.

— Обядът е лек, за да не ти се приспи от него — обясних. — Довечера ще ти сервираме повече храна, предвидили сме дори вино.

Татко благодари на Томас с подчертана любезност за кошницата, после започна да я опразва от съдържанието й.

— Страхотно! — възкликна той и отново се усмихна. — Така, слушайте ме сега, смешници: имах достатъчно време, за да помисля… Наистина беше изключително приятно да си лежа тук на леглото, да гледам към небето и да разсъждавам. И съм напълно искрен, когато ви казвам, че съм трогнат от вашия опит да ми помогнете. Не съм сигурен дори дали не сте успели. Беше наистина стимулиращо преживяване — хрумнаха ми две-три невероятни идеи. Беше истински успех — не разбирате ли? Но вече започна да ми омръзва. Ако ме подържите още малко в този изолатор, може да провалите чудесните резултати, постигнати до този момент. Сега ще седна да похапна от тази прекрасна храна, а през това време вие ще донесете стълбата, нали? — Гласът му трепна на последната дума.

Хвърлих поглед към Томас, за да видя реакцията му при тази неочаквана реч на баща ни, но той попита с метален глас:

— Да си решил, че ти трябват някакви книги или още хартия за писане, татко?

— Не! — изкрещя баща ни и цялата му любезност мигновено се изпари. — Единственото, което искам, е да изляза от тази дупка!

Томас затръшна вратата.

— Вечерята ще е в седем — извиках, но се съмнявам, че татко изобщо ме чу, защото междувременно надаваше неистови крясъци. Надявах се поне да не е загубил апетит.

Следобеда прекарах в четене на комиксите, залепени по стените в стаичката на баща ми — човек си мисли, че те са тъпи, но постепенно се увлича по тях. После приготвих вечерята. За татко сложих пъпеш, студено пушена сьомга, праскови от консерва, сирене и бисквити, бутилка вино, за която бяхме платили цели три шилинга, кафе и още една пура от девет пенса. Добавих и малко портвайн от шишенцето, което ми беше дал викарият.

Внесохме вечерята в кулата точно когато часовникът от църковния двор в Годсенд удари седем. Беше прекрасна тиха вечер, но още докато пресичахме моста, бяхме чули виковете на баща ни.

— Цял следобед ли си крещял? — попитах го, щом Томас отвори вратата.

— Почти — отвърна татко с прегракнал глас. — Все някой ще мине през това поле рано или късно.

— Много се съмнявам — отвърна Томас. — Житото е пожънато и прибрано. И между другото, гласът ти не се чува отвъд могилата. Ако освободиш кошницата от обяда, ще я изтегля и ще ти пуснем вечерята долу.

Очаквах баща ми да избухне, но той дори не отвърна, а чинно се зае да свърши онова, което Томас му беше предложил. Движенията му бяха някак вяли. Беше си свалил сакото и бе разкопчал горното копче на ризата си, за да изглежда трогателно — все едно че бе готов да го изведат за екзекуция.

— Трябва да му донесем пижамата и халата — прошепнах на Томас.

Татко ме чу и извърна глава нагоре:

— Ако ме оставите тук тази вечер, ще откача — наистина, Касандра, повярвай ми. Това… Това чувство, че си лишен от свобода… Бях забравил колко шокиращо може да бъде. Не знаете ли как се отразява престоят на хората в тесни килии? Не сте ли чували за клаустрофобия?

— Там долу имаш достатъчно място — отвърнах възможно най-твърдо. — И никога не си страдал от въпросната клаустрофобия. Нали все се заключваш в стаичката над централната порта!

— Друго е, когато се заключваш сам! — извиси глас той. — Ах вие, проклети малки идиоти, пуснете ме навън! Пуснете ме!

Чувствах се ужасно, но на Томас изобщо не му пукаше. Изглежда, усети, че омеквам, защото ми прошепна:

— Ще трябва да минем през този етап. Остави на мен тази работа.

Той пусна кошницата в подземието и извика:

— Ще те освободим веднага щом напишеш нещо — около петдесетина страници, да речем.

— Та аз никога не съм изписвал петдесет страници за по-малко от три месеца, дори когато все още бях в състояние да пиша! — изкрещя баща ми и се тръшна в креслото, обвивайки лице в дланите си.

— Ще си вземеш ли вечерята, или не? — попита Томас. — Най-добре първо извади кафеничето.

Татко погледна нагоре. По лицето му плъзна гъста червенина. Той направи скок към кошницата и в следващия миг покрай главата ми прелетя чиния, а една вилица мина през вратата, докато я затваряхме.

Отпуснах се уморено на стълбите и заридах.

— Мили боже! — извика отдолу баща ми. — Ударих ли те, Касандра?

— Не — извиках. — Добре съм. Но моля те, не изхвърляй чиниите си, преди да си ги опразнил! О, не можеш ли просто да се опиташ да напишеш нещо, татко? Каквото и да е! Дори онази детска залъгалка, нали се сещаш — „Котката седи на постелката пред вратата“, ако искаш! Каквото и да е, само започни да пишеш!

Плачът ми стана още по-силен и сърцераздирателен. Томас ме забута надолу по стълбите.

— Не трябваше да го правим — ридаех, докато се спускахме по могилата. — Ще го пусна още тази вечер, пък ако ще да ни убие.

— Не, няма! Спомни си нашата клетва. — Бяхме се зарекли, че ще го освободим само ако и двамата сме съгласни. — Аз още не съм готов да се предавам. Ще видим как ще се държи след вечерята.

Когато започна да се стъмва, взехме пижамата и халата на татко, както и една газена лампа и отново поехме към могилата. Този път откъм кулата не се чуваше нито звук.

— О, Томас, ами ако си е разбил главата в стената? — прошепнах. И точно в този момент до носа ми достигна ароматът на запалена пура.

Когато отворихме вратата, видяхме баща ни да седи до масата, с гръб към нас. Щом ни чу, бавно се извърна и застана така, че да го видим — в едната си ръка държеше пурата, а в другата — молив.

— Брилянтната ви идея направи истинско чудо! — извика той с дрезгав, но щастлив глас. — Чудото стана! Започнах!

— О, невероятно! — възкликнах.

— Прекрасно, татко. Може ли да видим какво точно си написал? — попита равно и овладяно брат ми.

— В никакъв случай — нищо няма да разберете! Но наистина съм започнал, кълна ви се! Хайде сега, пуснете ме.

— Това е уловка — прошепна в ухото ми Томас.

— Колко страници написа, татко? — попитах.

— Немного — през последния час тук стана доста тъмно…

— В такъв случай газената лампа ще ти дойде добре — рече Томас и започна да я спуска в подземието.

Татко я свали от въжето, после спокойно заговори:

— Томас, давам ти честната си дума, че започнах отново да пиша — ето, можеш и сам да видиш. — Приближи един лист до газената лампа, после го остави настрани. — Касандра, ти самата се занимаваш с писане, така че ще разбереш по-добре от брат си — когато човек е в началото, първите резултати може да не се окажат съвсем задоволителни. По дяволите, та аз започнах едва след вечеря! Отлична храна, между другото; много ви благодаря. А сега бързо ми донесете стълбата — искам да се кача в стаичката си — ще работя през цялата нощ.

— Но ти се намираш на идеалното място за работа през нощта! — възрази Томас. — Едно преместване в къщичката на вратаря само ще прекъсне творческия ти процес. Ето ти халата и пижамата. Ще намина да те видя утре сутринта. Лека нощ, татко! — Томас хвърли дрехите в дупката, затвори плътно вратата, врътна ключа и ме хвана решително над лакътя: — да вървим, Касандра.

Тръгнах без възражения. Не вярвах, че баща ни блъфира — смятах, че планът ни наистина се беше оказал успешен и бе започнал да действа. Освен това татко се бе държал много уравновесено, така че не виждах защо да не го оставим да прекара нощта в подземието.

— Само че ще трябва да го пазим — казах. — В случай че подпали завивките си или нещо от този род.

Разделихме нощта на две — легнах и спах до два след полунощ, после смених Томас. На всеки кръгъл час отивах до кулата, но единственият звук, който чух, бе леко хъркане някъде около пет сутринта.

Събудих Томас в седем. Възнамерявах двамата да посетим твореца, но когато излязох от тоалетната, видях, че брат ми е тръгнал сам. Пресрещнах го по пътя, когато той вече се връщаше.

Томас ме уведоми, че татко е добре и че с благодарност приел топлата вода, която му занесъл.

— Започвам да вярвам, че наистина работи — когато отворих вратата, той седеше на масата и пишеше! Освен това е спокоен и проявява склонност да ни съдейства. Нещата от вечерята бяха прибрани в кошницата и ме очакваха, а когато надникнах вътре, татко каза, че би искал да си получи закуската.

Всеки път, когато се качвахме до кулата през този ден, заварвахме татко да пише като луд. Продължаваше да иска да го пуснем, но не влагаше особена жар в изразяването на желанието си. Когато тази вечер му прибрахме лампата, той рече:

— Хайде, хайде, нали ме затворихте тук точно, за да пиша! — Едва ли би издържал да блъфира толкова дълго, нали така? Оставихме му лампата.

Бих го пуснала, ако Томас не настоя, че преди да го направим, татко ще трябва да ни покаже какво е написал.

В момента наближава четири часът сутринта. Реших да не събуждам Томас в два, защото исках да запиша в дневника си всичко, случило се до този момент; пък и бедното момче спи като заклано — тук е, на дивана зад мен. Според него нямало смисъл да дежурим тази нощ, но аз бях непреклонна — освен че се притеснявах за татко, имах и друг страх — показанията на барометъра бързо падаха. Какво щяхме да правим, ако случайно се изсипеше дъжд?

Томас е къде-къде по-твърд от мен. Преди да си легне, занесе чадър на татко.

Погледнах навън през прозореца — една от причините да се установим в стаичката над главната порта е, че от нея чудесно виждахме кулата Белмот, както и шосето, водещо към нашия замък. Макар че кой би дошъл у нас по това време? Никой, разбира се.

Имах чувството, че съм воин на пост. Както силните мъже, бродили по тази висока крепостна стена преди шест века…

Току-що за пореден път погледнах към кулата. Луната се беше издигнала високо над нея и я осветяваше в сребристо. Дали знаеше, че там долу, в затвора, отново лежи затворник?

Четири часът е! Колко дълбоко спи Томас!

Елоиз също спи и най-вероятно сънува, че гони зайци — от време на време проскимтява, а лапичките й потрепват. Ейб ни удостои с компанията си за малко, но по-късно се оттегли и в момента е навън — ловува на лунна светлина.

Утре непременно трябва да пуснем татко на свобода, дори и да не ни покаже какво е написал, нали? Когато му оставяхме фенера, лицето му изглеждаше като на светец — сякаш пред очите му препускаха видения.

Дали вече да не събудя Томас? Приключих с писането за тази вечер. Не ми се спи. Ще изнеса лампата и ще поседя навън, за да се наслаждавам на луната…

Спомням си, че когато започнах своя дневник, първите ми разсъждения бяха свързани с луната. Колко много неща се бяха случили от тогава до днес!

Сега ще си помечтая за Саймън. Сега ли? Като че ли изобщо бях спряла дори за секунда да мисля за него! Дори и когато бях най-притеснена за татко, едно гласче не спираше да ми нашепва, че нищо няма такова значение за мен, както Саймън. О, ако Роуз развали годежа, някой ден той сигурно ще се влюби в мен, нали?

По шосето се движи кола! Колко странно, кой може да е поел на път в този необичаен час?

О, боже! Колата завива към замъка! О, какво ще правя сега?

Трябваше да запазя спокойствие — най-вероятно някой бе объркал пътя. Но ако татко чуе бръмченето на мотора, той ще се развика! Дали е възможно пътниците в колата да го чуят? О, защо тези хора не вземеха да се върнат там, откъдето бяха тръгнали!

Колата все повече приближава. Не мога да се отърся от усещането за предстояща катастрофа…

Катастрофата в действителност се случи! От колата излизат Саймън и Топаз!