Доуди Смит
Моят замък (12)

Дванайсета глава

Днес е денят на лятното равноденствие — прекрасен е като името си…

В момента съм в таванската стая. Избрах да пиша в нея, защото от прозореца й се вижда хълмът Белмот. Първо имах намерение да остана на самия хълм, но после се отказах, защото там щях да седя и да витая из спомените си, но не и да ги записвам. А трябва непременно да опиша всичко, случило се днес, за да ми остане завинаги — прекрасно и непокътнато, недокоснато от болката и тъгата, които ми предстои да изпитам. Да, със сигурност ще ме боли — съзнанието ми не спира да го повтаря…

Нима е грехота, че изпитвам щастие? Не трябва ли вместо това да се разкъсвам от чувство за вина? Не, не аз съм предизвикала случилото се и то не може да нарани никой друг, освен мен. Сигурно и аз имам право да се порадвам на малко щастие, нали? Поне докато трае…

Усещам се така, сякаш в сърцето ми разцъфват цветя, а в душата ми пърхат криле — о, защо вече не мога да пиша стихове както едно време? Опитах, но се получи нещо като евтина сантиментална песен, затова скъсах листа с римите. Ще трябва да се задоволя с простото описание на онова, което ми се случи вчера — без артистични настроения и дитирамби. Но толкова ми се иска да бях поетеса, за да отдам заслужена почит на вчерашния ден…

Моят прелестен ден започна с изгрева на слънцето — по принцип често се събуждам по това време, но обикновено отново заспивам. Вчера обаче, още щом отворих очи, се сетих, че е денят на лятното равноденствие — най-любимият ми ден в годината. Полежах будна в леглото, обзета от радостно вълнение, и започнах да чертая планове за начина, по който щях да проведа среднощния ритуал на върха на могилата. Изглеждаше ми много важен и ценен — дори повече от друг път, — защото имах предчувствие, че може би ще го изпълня за последен път. Не че възнамерявах да се откажа от ритуала си, но си спомних, че сестра ми го надрасна, когато беше долу-горе на моята възраст. Напълно съм съгласна с нея, че ще бъде ужасно да изпълнявам любимия си ритуал, без наистина да се отдавам изцяло. Миналата година той премина малко странно — Топаз бе предложила да ми асистира и действията ни бяха по-езически от всякога. Най-вълнуващо все още си остава времето, когато двете с Роуз бяхме малки момиченца и докато свещенодействахме, изпитвахме едновременно благоговение и страх.

За първи път започнахме да изпълняваме ритуали на могилата, когато бях на девет години. Идеята ме осени след прочитането на една книга за фолклора. Мама смяташе, че онова, което се каним да вършим, не е подходящо за малки християнски момиченца (спомням си учудването си, когато бях наречена „християнка“), и много се притесняваше, че докато танцуваме около оброчния огън, някой пламък може да подхване полите на роклите ни. Майка ни почина през зимата на същата тази година и при следващото лятно слънцестоене ние накладохме много по-голям огън отпреди. Докато добавяхме дърва в пламъците, изведнъж си спомних за нея и се запитах дали ни вижда от своето кътче на небето. Почувствах се виновна — не само заради огъня, но и заради това, че бе престанала да ми липсва и си бях позволила да се забавлявам. Когато дойде ред на празничната торта обаче, отново изпитах задоволство, защото можех да си хапна две парчета — мама ми разрешаваше по едно. Накрая съвестта ми надделя и се задоволих само с едно. Майката на Стивън винаги ни правеше красива торта за нощта на лятното слънцестоене — цялото семейство можеше да опита от нея, но никой друг, освен нас не беше допускан на специалните ритуали. Макар че след като двете с Роуз видяхме призрак на могилата, Стивън пое задължението на бодигард — гледаше да се мотае из двора, докато траеше бдението ни, в случай че извикаме за помощ.

Докато вчера се излежавах в леглото и наблюдавах как слънцето се издига над пшеничените нивя, се опитах да си припомня всичките вечери на лятното слънцестоене, които бяхме чествали. Мислите ми летяха назад във времето и аз се унесох в лек и приятен сън. Сънувах, че съм на кулата Белмот и приветствам изгрева на слънцето — всичко под мен ми приличаше на огромно златно море, разляло се докъдето поглед стига. От нашия замък не бе останала и следа, но това ни най-малко не ме притесняваше…

По време на закуската Стивън ме уведоми, че няма да присъства на обяда, защото отново заминава за Лондон, за да позира за госпожа Фокскотън.

— Тя иска да започне работа много рано, затова ще тръгна днес и ще преспя у тях.

Попитах го дали има в какво да сложи багажа си и той ми показа една проядена от молци вълнена торба, принадлежала навремето на майка му.

— Мили боже, не можеш да използваш това! — възкликнах. — Ще ти дам моя куфар — достатъчно е голям.

— Добре тогава — отвърна той и се усмихна.

Установих, че багажът на Стивън се състои само от пижама, бръснач, четка за зъби и гребен.

— Не можа ли да си купиш поне един халат, Стивън? Все пак предния път ти платиха цели пет гвинеи!

Той отвърна, че бил предвидил онези пари за друго.

— Ами тогава отдели няколко шилинга от заплатата си — вече не е необходимо да ни даваш всичките си пари, нали забогатяхме с двеста лири!

Стивън ми отговори, че не би могъл да променя каквото и да било, преди да го е обсъдил с Топаз.

— Може би тя продължава да разчита на мен — рече той. — Пък и двестате лири рано или късно ще свършат. Не си позволявай да свикваш с мисълта, че си богата — опасно е.

Накрая все пак успях да го накарам да ми обещае, че ще помисли по въпроса за халата, но разбрах ясно, че обещанието бе направено единствено с цел да ми достави удоволствие. Или пък за да се сложи край на спора ни. Напоследък Стивън е престанал със специалните си опити да ме радва, а това без съмнение е чудесно.

Тъкмо той потегли към гарата и в кухнята цъфна баща ми, облечен в най-хубавия си костюм. Представете си, господинът също се бил запътил към Лондон, и то с намерение да остане там няколко дни!

— Къде ще отседнеш, у Котънови ли? — позволих си да го попитам.

— Какво? Къде? Да, смятам, че бих могъл да отседна там. Каква добра идея! Някакви съобщения до момичетата? Не казвай нищо за момент.

Втренчих се в него. Бях поразена. Баща ми бе взел една чиния от масата — най-обикновена стара нащърбена чиния с изрисувани върбови клонки — и внимателно я оглеждаше. Бях я открила в кокошарника и донесла вкъщи, за да запълня липсата на достатъчно съдове.

— Интересно. Твърде вероятно е, наистина — рече накрая той и пое към къщичката на вратаря, понесъл чинията със себе си. След няколко минути се върна с празни ръце, седна на масата и се зае със закуската си.

Виждах, че е потънал в мисли, но много исках да разбера какво е сторил с чинията, затова попитах:

— Ценна ли ти се видя?

— Може и да е — отвърна татко, вперил поглед пред себе си.

— Познаваш ли някой, който да пожелае да я купи?

— Да я купи ли? Не бъди глупава. И не говори.

Отказах се от опитите си да изкопча нещо повече от него.

— Къде е багажът ти? — попитах го, когато баща ми излезе от къщи с ръце в джобовете, готов за тръгване.

На лицето му се появи объркано изражение, а после рече:

— О, ами реших, че няма да мога да пренеса и куфара, и велосипеда си, така че ще тръгна без багаж. Охо! — Очите му се спряха върху оръфаната торба на Стивън — бях я изхвърлила навън, защото гъмжеше от молци.

— Ето това би могло да ми свърши работа! — извика татко. — Ще закача тази торба на кормилото. Бързо, приготви ми нещата!

Започнах да му разкривам недостатъците на въпросната проядена торба, но той ме заблъска навътре, крещейки:

— Пижама! Бръснарски принадлежности! Четка за зъби, носна кърпа и чиста риза — ако имам такава!

Когато стигнах до банята, чух:

— Стига толкова! Бързо слизай, че ще изпусна влака!

Затичах надолу по стълбите. Щом обаче се спрях задъхана пред баща ми, установих, че той изобщо не се е разбързал — седеше си на стълбището пред задния вход и съсредоточено оглеждаше пробитата торба.

— Много интересно. Материята ми прилича на персийски килим, но всъщност не е — започна той, после скокна и извика: — О, боже, бързо, давай ми тези неща! — Часовникът на църковната кула в Годсенд беше отмерил часа и бе върнал баща ми към действителността.

Той напъха всичко в торбата, метна я на кормилото на велосипеда и пое с пълна скорост към централната порта, прегазвайки небрежно една цветна леха. В пасажа под къщичката на вратаря удари рязко спирачки, скочи от велосипеда и хукна нагоре по стълбите, водещи към неговата стаичка. Колелото с трясък се стовари на земята. Докато стигна до него, за да го вдигна, баща ми вече препускаше надолу, понесъл старата чиния в ръце. Натика я в платнената торба, после бясно натисна педалите. Торбата ритмично се заудря в коленете му. На първия завой татко неочаквано извърна глава в моята посока и извика:

— Довиждане! — Загуби равновесие и замалко да падне от колелото. След миг изчезна от погледа ми.

Не бях го виждала толкова непоследователен и непредвидим. Или може би бях? Не беше ли такъв и в онези далечни дни от нашето детство, когато лесно губеше контрол над гнева си?

Докато се връщах обратно към къщи, осъзнах, че тази вечер ще бъда съвсем сама — Томас беше отишъл за уикенда у Хари, неговия приятел от училище. За секунда се почувствах изоставена и ужасно самотна, но после си казах, че няма от какво да се страхувам — в тази част на графството рядко се появяваха просяци. Освен това те винаги се държаха любезно, пък и Елоиз е страхотно куче пазач и другар.

Веднъж щом свикнах с идеята, че оставам сама, установих, че тя всъщност много ми харесва. Замъкът щеше да бъде само и единствено мой през следващите два дни — нет що, което никога преди не се беше случвало, а днешният специален ден ми принадлежеше изцяло. Дори някак си усещах, че съм особено важна за самата себе си. Когато вдигнех ръка, я поглеждах и си казвах: „Моя е!“ Всяко движение ми доставяше удоволствие — едновременно като физическо усилие и като начин за контакт с въздуха, който ме докосваше, макар да беше абсолютно неподвижен. Чувствах се свободна, щастлива и волна, имах усещането, че вече съм преживявала същото — може би в някой предишен живот. Сякаш целият ми ден бе едно дълго авеню, отвеждащо ме към дом, който някога съм обичала и който неизвестно как съм забравила. Очаквах с нетърпение да стигна пред прага на този свой стар забравен дом, за да мога най-сетне да извикам: „Сега вече знам защо съм била щастлива!“

Каква магическа сила имат думите! Докато пиша горните изречения, всичко сякаш оживява пред погледа ми — виждам широката дълга улица, дърветата от двете й страни, преплели клони високо над главата ми в своеобразен тунел. Неподвижният въздух е наситен със спокойствие и същевременно — с очакване. Вървя под зеления покрив от листа и клони… и през цялото време, докато ходя, знам, че тази улица е всичко, което е било до вчера, това дълго пътуване към красотата… Колко странни са картините, които понякога рисува човешкото въображение…

Стоя и се любувам на небето — никога не бях го виждала обагрено в толкова яркосиньо. От време на време огромните перести облаци закриват слънцето и краищата им се обагрят в искрящо сребърно. Целият днешен ден е сребрист и блестящ. Гласовете на птиците звучат рязко… Вчера беше златист ден, с меки очертания и приглушени птичи песни…

Привърших с домакинските си задължения преди десет часа и се зачудих какво да правя с остатъка от сутринта. Поразходих се из градината, после отидох до могилата и полегнах върху тучната зелена трева до брега на рова. Потопих пръсти в искрящата вода и установих, че е много по-топла, отколкото си мислех. Реших да поплувам. Направих две обиколки около замъка, а в главата ми звучеше „Водната сюита“ на Хендел.

Докато простирах мокрия си бански да съхне, изпитах неистово желание да легна и да се попека на слънце напълно гола. Случваше ми се за първи път — до този момент Топаз бе държала монопола над нудистките изпълнения в нашето семейство. Ала колкото повече си мислех за това, толкова по-привлекателна ми се струваше идеята. Можех да полегна на върха на кулата, залепена до моята спалня — така никой случаен минувач или работник из нивята нямаше да ме види. Изкачих се гола и с разтуптяно сърце до горе — чувствах се особено, беше ми невероятно приятно, но не можех да си обясня защо. Опънах одеялото, което бях взела със себе си, и се отпуснах блажено.

Чувствах се защитена. Кулата, върху която се препичах, бе най-добре запазената от всички в замъка. В цепнатината на една от бойниците й цъфтеше невен, а водопадът от слънчеви лъчи нежно пръскаше по тялото ми.

Каква огромна разлика има между това да си облечена дори в най-оскъдния бански костюм и да си напълно гола! След няколко минути, прекарани в блажено спокойствие, усетих как живея с всяка пора от тялото си, сякаш, стига да поисках, можех да започна да мисля дори с крайниците си. Внезапно осъзнах, че глупостите на Топаз за сливане с природата съвсем не са измишльотини! Топлината на слънцето създаваше илюзия за огромни ръце, докосващи нежно кожата ми, трепетът на ветреца бе като деликатно пробягващи по тялото ми пръсти. Изключително вълнуващо усещане!

По едно време почувствах, че коремът ми много се е напекъл, и се обърнах. Гърбът ми обаче не проявяваше интерес към сливането с природата. Вече можех да мисля единствено с мозъка си, но той сякаш временно беше изключил. Заслушах се в тишината — сутринта бе невероятно тиха. Не се чуваше нито лай на куче, нито кудкудякане на кокошки, нито дори песен на птица. Уплаших се да не би внезапно да съм оглушала, когато до ушите ми достигна странен плющящ звук. Какво ли можеше да е? Сетих се — мокрият ми бански костюм, развян от вятъра. После в невена зажужа пчела и изведнъж сякаш всичките пчели на света забръмчаха в небето. Скочих и засенчих очите си с длан. Един аероплан се носеше към мен — идваше все по-близо и по-близо. Спуснах се бързо по стълбите и само главата ми остана подадена навън. Самолетът профуча ниско над замъка и аз си представих, че съм някоя средновековна лейди от рода Дьо Годис, наблюдаваща летящ човек, преминаващ през вековете — и може би надяваща се, че той е принцът, пристигащ да завоюва сърцето й.

След това средновековната лейди се спусна в спалнята си и започна да облича роклята си.

Тъкмо приключих с обличането, когато пощальонът се спря под прозореца ми и извика:

— Има ли някой вкъщи? — Носеше колет — за мен! Роуз се беше върнала в онзи магазин и бе купила парфюма. А аз бях решила, че е забравила! О, какъв невероятен подарък! Под външната опаковка забелязах втора — бяла, обсипана с цветни букети. Вътре имаше синя кутийка от кадифе, а в нея — стъклено шишенце, с гравирани луна и звезди, пълно с бледозеленикава ароматна течност. Капачката бе прикачена на сребърна жичка с висящ на нея сребърен печат. Потиснах първоначалния си порив да отворя шишенцето на мига. По-добре щеше да е да го оставя като прелюдия към езическия ритуал тази вечер — нещо, за което да копнеех през целия ден. Поставих парфюма върху тоалетната масичка — в половината, която принадлежеше на Роуз — и й изпратих мислено горещите си благодарности. Реших да й пиша след ритуала и да й кажа, че съм си сложила от нейния парфюм в чест на вечерта на лятното равноденствие… О, защо не й писах още в същия момент? Какво ще й кажа сега?

Бях гладна, но не ми се готвеше, затова отворих една консерва боб — каква благодат е, че отново можем да си позволим да купуваме готови храни! Към боба добавих хляб и масло, лист маруля и студен сутляш, както и две резенчета кейк (истински кейк, купен от магазина!), както и чаша прясно мляко. Ейб и Елоиз седяха на стълбите и също бяха почерпени, разбира се. Ометоха боба за нула време. Нашите питомци са всеядни — Елоиз яде дори посолена маруля. (През бедняшкия ни период тя се бе превърнала в истинска вегетарианка.) После, доволни и с пълни стомаси, се опънахме върху леглото с балдахина и си подремнахме — Ейб, свит на топка в краката ми, а Елоиз — гушнала се в скута ми.

Спали сме сигурно няколко часа — не мисля, че съм имала по-дълъг следобеден сън от този. Когато най-сетне се събудих и установих, че е четири часът, се почувствах виновна. Елоиз замаха с опашка, сякаш току-що се прибирах отнякъде, а Ейб ни изгледа така, като че ли ни вижда за първи път през живота си, след което скочи от леглото, опъна гръб, заточи нокти в единствения крак на госпожица Блосъм и се спусна надолу по стълбите. Когато погледнах през прозореца, видях котарака ни да стои на отсрещната стена — старателно облизващ лапичката си. Тогава ми хрумна да си измия косата.

После дойде ред и на събирането на цветята за ритуала.

Трябва да са диви цветя — не си спомням дали така повеляваше традицията, или двете с Роуз си го бяхме измислили, но години наред неизменно се появявахме пред огъня с гирлянди от див зюмбюл и слез на шиите, с букети от напръстничета в ръка и с диви рози, затъкнати в косите. Въпреки че Роуз се отказа от честването, тя продължаваше да взема участие в брането на цветята и оплитането на венците. Вчера, докато го вършех сама, не спирах да приказвам на сестра си и да чувам отговорите й — от това Роуз започна да ми липсва още по-силно.

Със задоволство установих, че горичката е пълна с разцъфтели диви зюмбюли. Една от най-прелестните гледки, които съм виждала, е как Елоиз души зюмбюл с дългата си муцунка. Не знам как е възможно някои хора да казват, че бултериерите са грозни. Елоиз е изключителна, макар напоследък доста да се е закръглила.

Потопих букетите — дивите цветя увяхват много бързо, затова трябва да престоят във вода колкото може по-дълго, тъй като никога не изплитам венеца си преди седем вечерта. Чакайки този час да настъпи, се заех да събирам съчки за огъня. Привърших с изплитането на цветния гирлянд около осем вечерта. Небето беше все така ясносиньо, но очертанията на бледата луна вече се виждаха. Облякох зелената ленена рокля, окачих гирлянда на шията си и закичих косата си с диви рози. Чак тогава — ама съвсем в последната минута! — отворих шишенцето с парфюм, което ми беше изпратила Роуз. Вдъхнах дълбоко от омайващия аромат и мислено се озовах в огромния красив магазин, от който бяхме прибрали кожите на леля Милисънт. О, божествено ухание! Ала най-странното бе, че вече не ми напомняше за мириса на диви зюмбюли. Капнах малко парфюм върху кърпичката си и за секунда долових лек зюмбюлен полъх. През останалата част от времето обаче ароматът на парфюма бе сладък и мистериозен, напомнящ ми за лукс и най-вече за Лондон. Беше силен и буквално уби по-слабия дъх на дивите цветя. Знаех, че ще развали и прелестното ухание на свежа трева, което се носи над Белмот след топъл ден. Твърдо реших да не се парфюмирам за ритуала. Още веднъж подуших шишенцето, затворих го и слязох в кухнята, за да си взема нещата, а после поех към могилата. Бях доволна, че Елоиз не ме последва, защото винаги се опитва да отхапе парче от церемониалния кейк.

Въздухът беше застинал. Не се усещаше дори лек полъх. Слънцето вече бе залязло. Обикновено започвах тържествената част малко по-рано, за да виждам как огненият му диск изчезва зад линията на хоризонта, но опитването на парфюма бе отнело повече време, отколкото бях предполагала. Небето над Белмот беше воднисто жълто, с една яркозелена ивица, прорязваща го в основата. Но този невероятен изумруден цвят бързо избледня и изчезна още преди да стигна до кръга от камъни, очертаващи мястото на огъня на върха на могилата. Наслаждавах се на небето, докато и жълтият нюанс не изчезна от него, после се обърнах с лице към ниско надвисналата луна. Синьото, което я ограждаше, се беше сгъстило и тя вече не изглеждаше бледа, а по-скоро приличаше на огромна блестяща снежна топка.

Тишината наоколо беше така въздействаща, че сякаш я усетих като мека и плътна субстанция, обвиваща тялото ми отвсякъде. После часовникът на църковната кула удари девет и ме извади от вцепенението ми. Хвърлих наръч съчки на мястото, където щях да запаля огъня, и добавих няколкото по-дебели клона, които Стивън бе донесъл дотук, преди да замине за Лондон.

Качих се в кулата, за да взема прахан.

Огънят в чест на нощта на лятното равноденствие трябва да се пали с прахан и търкане на две късчета сухо дърво едно в друго. Когато за първи път измислихме този елемент от цялостния ритуал, с Роуз прекарахме близо час в безуспешни опити да възпроизведем искра, затова решихме, че няма да е кой знае какво нарушение на цялостния облик на обреда, ако използваме кибрит. Драсвахме клечката, запалвахме факла и Роуз изнасяше огъня навън, а аз вървях подире й, размахвайки букетчето от напръстничета.

Веднъж щом огънят бъде запален, цялата околност се изгубва в мрака, затова, преди да наклоня факлата към струпаните съчки, хвърлих един последен поглед наоколо. Не ми се щеше да оставя полята да си отидат. Тънките клонки подхванаха пламъка веднага и игриво запукаха. По-дебелите дървета прихващат по-трудно, затова коленичих на земята и започнах да духам, за да ги разпаля. Огънят лумна сякаш отведнъж. Видях как снежната луна бе хваната в огнена клетка. Пушекът се издигна нагоре и я закри за миг. Седнах и се втренчих в пламъците. Целият свят изглеждаше изпълнен със съскане, пукане и бучене.

И тогава, някак отдалеч, до мен долетя глас:

— Касандра!

Дали идваше откъм поляната? Или може би от замъка? Замръзнах на мястото си от изненада и зачаках да го чуя повторно. Опитах се да определя какъв беше гласът — мъжки или женски. Колкото и да се мъчех да си го спомня, в главата ми звучеше само пукането на огъня. След няколко секунди започнах да си мисля, че сигурно ми се е причуло, и точно тогава Елоиз залая — така, както лае, когато някой приближава.

Станах и се загледах надолу, към подножието на могилата. В началото очите ми не виждаха нищо — трябваше да свикнат с тъмнината. Над защитния ров се беше спуснала гъста мъгла и ми пречеше да забележа каквото и да било, и понеже Елоиз продължаваше да лае, реших да сляза долу и да разбера каква е причината за безпокойството й. Тръгнах, но след няколко крачки се спрях, защото кучето изведнъж замълча. И тогава гласът прозвуча отново:

— Касандрааа!

Сега вече бях сигурна, че е мъжки, но не можех да го разпозная. Със сигурност не беше на татко, нито на Томас, още по-малко на Стивън. Беше глас, който никога преди не ме беше викал.

— Тук съм! — извиках в отговор. — Кой е?

Видях нечия фигура да се мярка в мъглата. В момента минаваше по моста. Елоиз се втурна напред, изключително доволна.

„Ама разбира се! Трябва да е Нийл!“, помислих си и хукнах надолу да го посрещна.

Най-после виждах ясно. Не беше Нийл. Беше Саймън.

О, колко странно — не се ощастливих, че е той! Исках да е Нийл, ако изобщо някой трябваше да идва в нощта, в която провеждах свещенодействието си. Най-малко ми беше притрябвал човекът, който ме бе нарекъл „преднамерено наивна“. Сега щеше да има допълнително основание да затвърди това свое впечатление за мен.

Здрависахме се и аз реших, че ще го поканя да влезе вътре, без изобщо да споменавам за огъня, но Саймън погледна нагоре и рече:

— Бях забравил, че е нощта на лятното равноденствие — Роуз ми разказа за ритуалите, които провеждате всяка година по това време, стори ми се много интересно. Гирляндата ти е много красива!

Изведнъж осъзнах, че двамата се изкачваме нагоре по могилата.

Беше дошъл да се срещне с агента по недвижимите имоти, който отговаряше за Скотни, и бяха работили цял ден.

— После си помислих, че няма да е зле да се отбия тук и да поднеса почитанията си на теб и баща ти. Къде е той, между другото? В замъка не свети.

Обясних му, че татко е заминал за Лондон, и добавих, че най-вероятно е отседнал в апартамента на госпожа Котън.

— В такъв случай ще трябва да спи в моята стая — наблъскани сме като сардини в апартамента на майка ми. О, какъв божествен огън!

Седнахме на тревата. Чудех се какво ли му е разказвала Роуз за нашите ритуали — надявах се, че Саймън знае единствено за огъня и цветята. Забелязах, че гледа към кошницата ми, и побързах да отвлека вниманието му от нея.

— Как е Роуз? — попитах.

— О, много е добре — изпраща ти поздрави и целувки, разбира се. Топаз — също. Това в кошницата портвайнът на викария ли е? Роуз ми каза за него.

Гърлото на малката бутилчица портвайн стърчеше издайнически.

— Да, той ми дава по малко всяка година — отвърнах засрамено.

— Ще го пием ли, или ще правим възлияние с него?

— Ние?

— О, аз също смятам да празнувам заедно с теб. Ще представлявам Роуз — въпреки че тя се смята за прекалено голяма за подобни изпълнения.

Изведнъж престанах да се чувствам засрамена. Осъзнах, че Саймън е един от малкото хора, които биха открили истинската романтика в ритуала, посветен на нощта на лятното равноденствие, че ще види връзката между миналото и настоящето и че може би ще се усети по-силно свързан с Англия, ще преоткрие английските си корени. Затова казах:

— Добре. Ще бъде страхотно.

Започнах да вадя нещата от кошницата.

Той ме наблюдаваше с огромен интерес.

— Роуз не ми е споменавала за пакетчето с билки. За какво служат?

— Изгаряме ги — служат за защита от зли духове. Те, разбира се, не бива да са купени от магазин — трябва да бъдат собственоръчно набрани при пълнолуние. Но аз не знам къде да намеря такива, които да миришат наистина хубаво.

Саймън ме увери, че за в бъдеще ще мога да си вземам каквито си билки поискам от специалните лехи за билки и подправки в Скотни.

— Какво е това бялото?

— Сол — прогонва лошия късмет. Когато я поръсим в огъня, пламъците придобиват прекрасен син цвят.

— Ами кейкът?

— Изваждаме го и обикаляме с него около огъня, преди да го изядем. Пием и вино, след като сме изсипали малко в пламъците.

— И после започвате танците?

Казах му, че вече съм прекалено голяма, за да танцувам около огъня.

— Напротив, не си — възрази Саймън. — Аз ще танцувам с теб.

Не му казах нищо за химните, които обикновено напявам, защото ги бях съчинила още на деветгодишна възраст и звучаха наистина глупаво.

Огънят беше почнал да догаря, щяхме да имаме нужда от още клонки, ако искахме да го поддържаме жив. В кулата бях забелязала няколко стари дънера, останали от времето, когато имахме обичай да си правим пикници на могилата. Помолих Саймън да ми помогне да ги пренесем дотук.

Когато приближихме до кулата, той спря за момент и се загледа замислено във високата й тъмна снага, очертана на фона на звездното небе.

— Колко е висока тази кула всъщност? — попита. — Трябва да е над двайсет метра.

— Не чак толкова — отвърнах. — Приблизително към осемнайсет метра, но изглежда по-висока, защото е сама — около нея няма други високи постройки.

— Напомня ми за една картина — „Кулата в Сорсърър“. Може ли да се стигне до върха?

— Преди няколко години Томас успя да се изкачи догоре, но наистина е много опасно — горната част на стълбището е в още по-лошо състояние отпреди. Но дори и да стигнеш до върха, няма как да стъпиш отгоре му — покривът е разрушен преди стотици години. Ела да ти покажа.

Изкачихме изронените каменни стъпала, водещи към входа. Щом стигнахме до последното, спряхме и вдигнахме очи към бледото небе, поръсено със звезди.

През отворената врата влизаше достатъчно светлина от запаления навън огън и Саймън можа да разгледа вътрешността на кулата. Показах му избитото стълбище, което приличаше по-скоро на безразборно струпана купчина камъни. (Точно сред тези камъни крия дневника си.) Саймън ме попита какво има отзад.

— Нищо — отвърнах. — Навремето там са били гардеробните. — Може би трябваше да ги нарека „личните покои“ на собствениците на кулата, но „гардеробни“ ми се видя по-неангажиращо.

— Колко етажа е имало?

— Три — забелязват се по отбивките, които прави стълбището. Първият е бил огромно антре, над него се е издигал етажът със стаите за живеене, а най-отдолу е била тъмницата.

— Бас държа, че им е доставяло удоволствие да седят и да пируват, докато затворниците са потраквали с вериги под краката им.

Отвърнах, че най-Вероятно пиршествата са се провеждали другаде — макар да няма останали следи, замъкът Белмот е бил много по-голям, отколкото човек би могъл да предположи, гледайки тази кула.

— Най-вероятно това е била наблюдателницата… Внимавай да не се блъснеш в рамката на леглото.

Въпросната рамка си стои на това място, откакто за първи път влязохме в кулата — рамка от двойно легло, очевидно много красива навремето, а сега просто безформена маса ръждиво желязо. В началото татко имаше намерение да я изхвърли оттук, но когато видя стръкче девесил, избуяло сред решетките и устремено към слънцето, гледката много му беше харесала и той се бе отказал от намерението си. Двете с Роуз обичахме да сядаме отгоре й — мама вечно недоволстваше, че белите ни гащички са белязани с ръждивите кръгове на пружините.

— Истинска сюрреалистична картина! — възкликна Саймън през смях. — Не мога да разбера защо в тази страна се ползват предимно метални рамки от легла. Какво толкова намират хората в тях?

Изразих мнение, че сигурно металните рамки са предпочитани, защото траят с векове, докато останалите се превръщат в боклук за нула време.

— Каква здрава логика имаш — никога не би ми хрумнало, че може да е заради това. — Той замълча за момент, после рече: — Усещаш ли го? Невидимото присъствие на хората, живели някога тук?

Знаех какво точно има предвид.

— Много пъти съм се опитвала да го доловя, но въображението ми винаги представя множество лица, сякаш извезани върху гоблен — не ги виждам като истински живи жени и мъже. Живели са толкова отдавна! Но за теб сигурно има нещо много вълнуващо във факта, че един от твоите древни предшественици е построил тази кула. Колко жалко, че името Дьо Годис е отмряло.

— Бих нарекъл първия си син Етиен дьо Годис-Котън, ако знаех, че това ще му помогне да води безметежно съществуване в Англия. Ти как мислиш, дали е възможно да извлече някакви екстри от подобно име? В Америка дете, което се нарича така, със сигурност ще си умре от срам.

Според мен това име би било срам за всяко дете не само в Америка, но и навсякъде другаде по света. После Елоиз се появи и ни подсети, че всъщност бяхме влезли в кулата, за да вземем дърва.

Започнах да измъквам клоните изпод една грубо скована маса и да ги подавам на Саймън, докато той стоеше на стълбите и ги поемаше, опитвайки се да запази равновесие.

— Виж, специално за теб се случи чудо! — рече той, когато най-накрая се изкачих при него.

Мъглата се беше изместила от защитния ров по посока на Белмот и цялото подножие на могилата бе изчезнало под белия й воал.

— Също като нощта, в която видяхме духа! — възкликнах.

— Какво сте видели?

Разказах му за случката, докато носехме дървата към огъня.

— Случи се през третата година от началото на ежегодните ни ритуали. Денят беше много топъл и тих — точно като днешния. Изведнъж се появи мъгла и започна да пълзи към нас. Докато приближаваше, от нея се оформи една гигантска фигура — о, беше по-висока дори от кулата! — и увисна между нас и замъка. Изглеждаше така, сякаш фигурата се накланя бавно и ни поздравява. Никога преди не бях изпитвала такъв неистов ужас, както в онази вечер. А най-чудното е, че никоя от нас не направи опит да побегне — просто стояхме като парализирани и пищяхме с все сила. Беше много съществен момент в ритуала — предварително бях произнесла заклинание, което да доведе до появата на неземна сила.

Саймън се засмя.

— Бедните дечица! И какво стана после?

— Започнах да умолявам Бог да премахне това чудовище пред нас и Той се смили — след минута-две Роуз събра куража да вдигне очи нагоре и видя, че страшната фигура е изчезнала. По-късно започнах да съжалявам, че духът се беше изпарил — почти съм сигурна, че никой друг, освен нас и древните брити не го е виждал.

Саймън отново се засмя, после ме изгледа с любопитство и попита:

— Дали случайно не продължаваш да вярваш, че онова, което сте видели тогава, е свръхестествено явление?

Вярвах ли? Неволно погледнах надолу към приближаващата мъгла и изведнъж споменът за онази огромна злокобна фигура се върна. Изпитах такъв ужас, че за малко да изпищя. Успях да се засмея неубедително и започнах да хвърлям клонки в огъня, за да избягна отговора на въпроса.

Роуз също вярва, че е имало дух — а по онова време тя бе четиринайсетгодишна и твърде земна.

Когато огънят отново лумна, реших, че е време да продължим ритуала. Отново бях започнала да изпитвам неудобство пред Саймън. Пропуснах заклинанията (от което ритуалът стана доста скучен), хвърлихме солта и билките в огъня и разделихме кейка с Елоиз. Саймън настоя да му отрежа съвсем малко парче, защото бил преял на вечеря. После изпихме портвайна на викария — бях взела само една чаша, затова Саймън изпи своя дял направо от бутилката. Надявах се, че сега вече ще мога да приключа с честванията, но Саймън ми напомни, че ни предстоят танци около огъня. Станахме и просто направихме тичешком седем обиколки покрай огнището, а Елоиз ни следваше по петите и възбудено джафкаше. Знаех, че Саймън възприема всичко много на сериозно, затова се опитах да си придам вид на доволна — дори успях да направя няколко ентусиазирани подскока. Топаз е подходящият човек, когато трябва да се подскача, миналата година направо разтресе могилата.

— А сега какво? — попита Саймън, когато се строполихме изнемощели върху тревата. — Няма ли да принесем в жертва Елоиз?

— Ако го сторим, със сигурност бихме я излекували от животинска чума, но тя не страда от подобно заболяване. Всъщност не е останало нищо специално за правене — след като приключа с танците, просто сядам и изчаквам пламъците да догорят, а междувременно се опитвам да се пренеса назад в миналото.

Това бе напълно по вкуса на Саймън, но двамата не успяхме да стигнем кой знае колко надалеч в пренасянето си, защото не спирахме да говорим.

Мъглата се надигна нагоре, заплашвайки да закрие луната. Замъкът блесна в сребристо.

— Възможно ли е подобна гледка да бъде нарисувана?! — възкликна Саймън. — Дебюси би могъл да го изрази с музика. Харесваш ли го?

Трябваше да му призная, че никога не съм чувала дори нота, написана от Дебюси.

— О, не може да е вярно! Дори на плоча или по радиото ли?

Когато му обясних, че нямаме нито грамофон, нито радио, той изглеждаше поразен — струва ми се, че на американците им е трудно да приемат, че някои хора на света могат да я карат и без подобни чудеса на техниката.

Разказа ми, че в Скотни вече има нов грамофон — от онези, които сами си сменят плочите. Помислих, че се шегува, но той започна да ми обяснява принципа на действие и аз разбрах, че говори самата истина.

— Но защо всъщност да не те закарам да го видиш още сега?! — възкликна по едно време той. — Можем и да хапнем нещо.

— Нали каза, че си преял! — напомних му.

— Да, но ти не си. Ще ти правя компания, докато се храниш. А Елоиз ще получи кокал в кухнята. Виж я само как се опитва да изтрие росата от муцунката си! Хайде, да вървим — тази трева вече е прекалено влажна. — Той решително стана и ми помогна да се изправя.

С удоволствие приех поканата му, защото действително бях страшно прегладняла. Докато Саймън прибираше багажа в кошницата, аз застанах на стъпалата пред кулата и се опитах да съживя чувствата, които обикновено изпитвах през нощта на лятното слънцестоене. Изведнъж разбрах, че с право съм се страхувала, че тазгодишният ритуал можеше да бъде последен за мен и че ако някога отново го проведа, то ще бъде просто за забавление, а не от дълбока вътрешна потребност. Тъгата, която изпитах, не бе особено силна — хей, предстоеше ми вечеря в Скотни, не можех да бъда тъжна! Въпреки това си казах, че, срам не срам, ще трябва да се простя с магията на тази вечер — и не до следващата година, а завинаги. Сбогуването става чрез надаването на силен пронизителен вик — беше вълнуващо, когато двете с Роуз го правехме, но и сама бях достатъчно добра.

— Ауейууу! — изкрещях.

Гласът ми се удари в крепостните стени и се върна при мен. Елоиз вдигна глава към небето и нададе вой — ехото отново й отговори. Саймън бе впечатлен, сподели, че според него това е най-хубавият момент в целия ритуал.

Спускането надолу по хълма бе съпроводено от странни усещания — сякаш всяка стъпка ни отвеждаше навътре в мъглата, а ние все повече и повече потъвахме в нея, докато накрая тя покри и главите ни. Все едно някой воден дух ни бе повлякъл към дъното на езерото, което обитаваше.

— По-добре ще е да си наметнеш нещо — рече Саймън, докато вървяхме по моста, отвеждащ към двора на замъка. — Колата е открита и ще ти е студено. Ще те изчакам в нея.

Хукнах към горния етаж, за да си измия ръцете, после си капнах малко от новия парфюм — изглеждаше ми напълно подходящ за вечеря в Скотни. Гирляндата ми от цветя бе все още свежа, затова реших да не я свалям. Докато тичах към колата на Саймън обаче, си помислих, че цветята може да изглеждат като покана за питие, затова дръпнах гирляндата от шията си и я пуснах във водата на рова.

Колата, с която бе пристигнал, беше нова — много дълга и ниска.

— Аз лично я намирам за прекалено импозантна, но Роуз направо си изгуби ума по нея — обясни Саймън.

В Скотни светеха само няколко лампи — зачудих се дали слугите вече не са си легнали, защото миг преди това бях чула часовника на църковната кула да отмерва десет удара. Икономът излезе да ни посрещне. Колко изключително трябва да е да можеш да кажеш на един висок внушителен мъж: „Би ли донесъл табла с храна за госпожица Мортмейн, ще бъдем в павилиона“, без дори да се извиниш за безпокойството, което му причиняваш по това време на нощта! Аз обаче сметнах за нужно да се извиня и икономът отвърна:

— Няма нищо, госпожице.

Той тръгна към кухнята и изведнъж ми хрумна, че съвсем скоро ще бъде иконом и на Роуз. Чудя се дали сестра ми някога би могла да свикне с неговото присъствие.

Прекосихме мрачния хол и излязохме в градината през задната врата.

— Ето ги и твоите билки на лунна светлина — уведоми ме Саймън и ме поведе към една скучна леха. Идеята за билки е много по-вълнуваща от самите билки. Когато стигнахме до шадравана, Саймън пусна водата и тя заигра в големия кръгъл басейн. Седнахме на каменната пейка и се полюбувахме на подскачащите струи, после влязохме в павилиона. Саймън запали една свещ.

— Ще я изгася, когато пусна грамофона — каза той. — Ще можеш да гледаш фонтана, докато слушаш Дебюси — двете неща много се връзват.

Седнах до един от трите високи извити прозорци и впих поглед навън. Не бях влизала в павилиона, откакто го бяха превърнали в музикален салон. Освен прекрасния нов грамофон вътре имаше и огромен роял, а по полиците се виждаха прилежно наредени грамофонни плочи. Саймън приближи до тях и започна да търси албума на Клод Дебюси.

— Щом чуеш „Лунната соната“, се обзалагам, че ще я разпознаеш — каза ми Саймън.

Беше прав, разбира се — още щом чух първите ноти, си я спомних, веднъж една от съученичките ми изпълняваше тази соната на училищен концерт. Прелестна музика! Грамофонът също е чудесен — имах чувството, че слушам истинско изпълнение на пиано, но същевременно то беше много по-чисто от всяко изпълнение на живо, което бях чувала. И плочите наистина се сменяха сами! После Саймън ми каза, че следващото парче се нарича „Ла Катедрал Енглоути“. Наистина си представяш потъналата катедрала, която се показва над водата, а камбаните й започват да бият, после усещаш как отново потъва в морето.

— Сега вече знаеш защо казах, че Дебюси би могъл да опише замъка с музиката си — рече Саймън. — Виждам, че наистина ти харесва, но ми се струва, че след време ще го надраснеш. Ти си от онези деца, у които с течение на времето се развива страст към Бах.

Казах му, че докато ходех на училище, не съм изпитвала никакъв особен интерес към творбите на Бах — те оставяха у мен усещането, че някой периодично ме удря с лъжица по главата. Все пак не мога да твърдя, че съм имала добра музикална подготовка — парите за уроци свършиха, когато бях на дванайсет години.

— Ще ти пусна нещо от Бах, което със сигурност ще ти хареса — обеща Саймън и отново разрови албумите. — Също така бих искал да чуеш няколко съвременни композиции. Колко жалко, че Роуз не обича музиката!

Извърнах се към него и го загледах поразена.

— Но тя я обича! — възкликнах. — Свири много по-добре от мен, а също и пее.

— Няма значение как свири и пее — сестра ти не изпитва истинска наслада от музиката — твърдо повтори той. — Заведох я на концерт и тя направо щеше да си умре от скука. А, ето я и вечерята.

Икономът постави сребърна табла върху постланата с дантелена покривка малка масичка пред мен и ми сервира желирана супа, студено пиле, плодове, вино и лимонада, в случай че виното не ми хареса. Саймън нареди на иконома — името му е Грейвс, между другото, да запали всички възможни свещи в стаята и аз се почувствах така, сякаш съм се върнала в осемнайсети век.

— Твърдо съм решил да не прокарвам електричество тук — каза ми Саймън и освободи Грейвс.

След миг откри плочата, която търсеше, но я остави за после, след като привърша с яденето. Пусна някаква лека музика, намали звука на грамофона и седна при мен.

— Разкажи ми за Роуз — помолих го, защото изведнъж се сетих, че почти не съм питала за сестра си. Голяма егоистка бях!

Той ми разказа за тоалетите и за възхищението, което Роуз будела с появата си.

— И Топаз, а и майка ми изглеждат доста добре. Когато трите излязат заедно, това се превръща в истинско събитие.

Подметнах, че трябва да се присъединя към тях, за да доближа вида на групата до средното ниво, и в същата секунда ми се прииска да не бях го изричала. Тази моя забележка би могла да бъде погрешно изтълкувана като просене на комплимент.

Саймън се засмя и ми каза да не се правя на ударена.

— Ти си много по-красива, отколкото му е позволено на интелигентно момиче като теб. Всъщност — тук в гласа му се промъкна нотка на изненада — ти наистина си много, много красива.

— Мисля, че изглеждам малко по-добре, когато сестра ми не е наоколо — отбелязах.

Той пак се засмя.

— Е, тази вечер със сигурност си невероятно красива. — После вдигна чашата си и ме погледна над ръба й така, както веднъж бе сторил с Роуз. Изчервих се и побързах да сменя темата.

— Напоследък написал ли си нещо? — попитах.

Отвърна ми, че започнал едно критическо есе върху творбата на баща ми, но не знаел как да го завърши.

— Просто няма начин да напиша нещо за него и да не извадя на показ факта, че той отдавна е престанал да твори. Да можеше някой да ми даде поне мъничко надежда, че не е изоставил перото…

Поколебах се дали да не споделя със Саймън надеждите си, но това би означавало да му разкажа за странностите, които забелязвам напоследък в поведението на баща си. Честно казано, идеята да спомена четенето на детски книжки и съзерцаването на стари нащърбени чинии нещо не ми се нравеше. Така че оставих Саймън да продължи да разправя за своето есе, което ми се стори доста непонятно — той трябва наистина да е много умен, щом умее да говори и мисли по този начин.

Когато доядох пилето, Саймън ми обели една праскова. Бях му благодарна за това, тъй като беленето на праскови не е най-силната ми страна. Забелязах колко фини ръце и пръсти има и внезапно разбрах какво беше имала предвид Топаз, когато веднъж бе отбелязала, че всичко в него е красиво. Беше облечен в бяла копринена риза — бе свалил сакото си — и линията на раменете му изглеждаше в пълно съответствие с линията на челюстта му (колко добре постъпи Роуз, като го накара да махне проклетата брада!). Обзе ме особеното чувство, че го рисувам — знаех точно как да предам лекото повдигане в крайчетата на веждите, извивката на устните му… И докато въображението ми нанасяше щрих след щрих, всеки един от тях сякаш се проектираше върху собственото ми лице, рамене, ръце. Странно, не виждах рисувания от мен въображаем образ — пред очите ми стоеше истинският Саймън Котън, осветен от трепкащото пламъче на свещта, и продължаваше все така внимателно да бели прасковата.

Дояждах последното парче, когато откъм грамофона се разнесе невероятен звук. Попитах Саймън как се нарича тази мелодия и той отвърна:

— Тази ли? „Любовникът“, мисля. Какво ще кажеш да изтанцуваме един танц, а после ще те откарам у вас.

Той се приближи до грамофона и малко усили звука, после се върна при мен. Никога преди не бях танцувала с него и сега се чувствах много нервна — не както когато бях танцувала с Нийл. За моя голяма изненада със Саймън стъпките сякаш ми идваха отвътре. Ръцете му ме държаха много по-леко и естествено и след първите няколко секунди престанах да се притеснявам, че мога да се объркам. Нийл направо принуждава партньорката си да го следва, докато Саймън й дава пълна свобода.

Мелодията привърши, но Саймън протегна ръка и пак натисна копчето. Отново затанцувахме. Не продумвахме. Всъщност не бяхме си казали нито дума, откакто бяхме започнали танца. Не си спомням дори да съм разсъждавала — просто се движех, потопена в някаква първична омая.

Когато плочата свърши, Саймън се усмихна и рече:

— Благодаря ти, Касандра. — Продължаваше да ме държи в ръце.

Отвърнах на усмивката му.

— И аз ти благодаря — беше прекрасно.

Тогава той се приведе над мен и ме целуна.

Опитвам се да си спомня какво изпитах в онзи момент.

Изненада — със сигурност, но всички останали съпровождащи емоции някак си ми убягват. Да, със сигурност знам едно — че се чувствах щастлива, неизказано щастлива. Щастието изпълваше мозъка ми, сърцето ми, цялото ми тяло. Имаше и усещане за падащ мрак… Когато се опитвам да възстановя момента, този мрак се връща… После потръпвам от студ — студът на раздялата. В онзи миг се чувствах отделена не само от Саймън, но и от самата себе си. Фигурите, които виждам през осветения от свещ прозорец на павилиона, принадлежат на двама непознати.

Следващото нещо, което си спомням особено ясно, е смехът на Саймън — беше тих и нежен, но ме стресна.

— Ти си невероятно дете — прошепна той.

Попитах го какво има предвид.

— Само това, че целуваш страхотно — отвърна и веднага добави закачливо: — Трябва да имаш доста практика.

— Не съм целувала мъж през живота си! — извиках и веднага ми се прииска да не бях го казвала, защото, щом веднъж разбереше, че не съм свикнала да се целувам с мъже, ала въпреки това съм отвърнала на неговата целувка, той щеше да се досети от какво значение бе цялото това изживяване за мен. Откопчих се от прегръдката му и хукнах към вратата. Исках да скрия чувствата си.

— Касандра, спри! — Той ме сграбчи за ръката в мига, в който натиснах дръжката на бравата. — О, господи, много съжалявам! Трябваше да се досетя, че няма да ти хареса!

Не беше познал, мислейки си, че ме е ядосал. Успях да се овладея и отвърнах:

— Стига глупости, Саймън! Разбира се, че не си ме разсърдил.

— Но ти със сигурност изглеждаше… — По лицето му се четяха тревога и объркване. — Защо тогава се опита да избягаш от мен? Мили боже, не е възможно да съм те уплашил, нали?

— Разбира се, че не!

— Тогава защо?

Помъчих се да изровя някоя разумна причина.

— Саймън, нито съм се ядосала, нито си ме уплашил. Как бих могла да възразя да ме целуне някой, към когото изпитвам такава силна привързаност, каквато към теб? Но после… Ами изведнъж се ядосах, че си решил, че си в правото си да ме целуваш, когато си поискаш.

Той изглеждаше поразен.

— Но аз… Не съм си мислел нищо такова. Не разбираш ли, че това бе внезапен порив — защото ти беше толкова сладка през цялата вечер и защото много ми бе приятно да танцувам с теб, и защото страшно много те харесвам?

— И може би защото ти липсва Роуз — добавих безпомощно.

Саймън се изчерви и отвърна:

— Да бъда проклет, ако подмина тези твои думи с мълчание — това би било обида и за двете ви. Не, дете мое, тази целувка беше само и единствено за теб.

— Както и да е, вдигнахме голям шум за нищо — казах. — Да забравим за случилото се. Моля те, прости ми, че се държах като глупачка. А сега може ли да чуя нещо от Бах, преди да си тръгна? — Чувствах, че по този начин ще разсея напрежението му.

Саймън продължаваше да стои и да ме гледа тревожно — мисля, че се опитваше да намери думи, с които да се изрази най-ясно. Накрая се отказа.

— Добре. Ще слушаме Бах, докато гася свещите. По-добре седни отвън, за да не те притеснява сноването ми напред-назад из стаята. Ще спра фонтаните, за да чуваш по-добре.

Седнах на каменната пейка пред кръглия басейн и се загледах в притихващата вода. После откъм павилиона се разнесе музика — най-нежната и спокойна мелодия, която бях чувала през целия си живот. Виждах как Саймън обикаля из стаята и загася свещите с помощта на една малка метална фунийка. Прозорците постепенно притъмняваха, докато накрая станаха напълно черни. Плочата спря. Настъпи такава тишина, че чувах собственото си дишане.

— Е, успях ли да спечеля още един почитател на музиката на Бах? — подвикна ми Саймън, докато затваряше вратата на павилиона зад гърба си.

— Всъщност да! Бих могла да слушам онази мелодия в продължение на цяла вечност — отвърнах и го попитах за името й.

Продължихме да говорим за музика, отивайки към кухнята, откъдето трябваше да вземем Елоиз. Не беше трудно да намерим теми за разговор и по обратния път към дома. Бях успяла да потисна истинските си чувства и онова, за което говорехме, ми приличаше на леко повърхностно докосване.

Когато спряхме пред централната порта на замъка, часовникът на кулата в Годсенд удари полунощ.

— Е, поне успях да върна Пепеляшка преди дванайсет — пошегува се Саймън и ми помогна да сляза от колата.

Влезе с мен в кухнята и запали свещ. Благодарих му за прекрасната вечер, а той — за това, че съм му позволила да вземе участие в свещения ритуал по приветстването на лятното слънцестоене. Призна, че ще запомни преживяването за цял живот. После, докато си стискахме ръцете, ме попита:

— Наистина ли си ми простила?

Отвърнах му, че може да бъде сигурен.

— Вдигнах много шум за нищо. Божичко, несъмнено ме мислиш за голяма пуританка!

— Нищо подобно! — отвърна Саймън. — Мисля, че ти си олицетворение на всичко най-хубаво, което съм срещал, и ти благодаря отново. — Стисна за последно дланта ми и в следващия миг вратата се затвори зад гърба му.

Останах неподвижна в продължение на няколко секунди, после хукнах нагоре по стълбите и излязох на крепостната стена през кулата, опряна в спалнята ми. Мъглата се беше разпръснала и аз ясно виждах как фаровете на автомобила се отдалечават по посока на селото. Продължих да гледам натам дълго след като светлините изчезнаха, мярнах ги още веднъж, когато колата излезе на пътя за Скотни.

През цялото време, докато стоях на стената и наблюдавах, за мен не съществуваше нищо друго, освен тези две бледи светлинки. Най-сетне дойдох на себе си и слязох в спалнята си да се преоблека и да си легна, като нарочно насочвах мислите си към всичко друго, само не и към собствените си чувства. Щом обаче се озовах в леглото, обгърната от тъмнина, позволих на емоциите да се върнат и да ме завладеят. Изпитвах истинско щастие — само щастие и нищо друго, — също като в момента, в който бях позволила на Саймън да ме целуне, но много по-чисто и ведро. О, знаех, разбира се, че той принадлежи на Роуз и че никога не бих могла да й го отнема, дори и да проявях глупостта да опитам, което, естествено, никога нямаше да се случи. Това обаче нямаше никакво значение. Да съм влюбена, ми се струваше най-големият лукс, за който бих могла да си мечтая. Хрумна ми, че истински ценното е да обичаш, не да очакваш да бъдеш обичан в отговор — че ако обичаш чисто, истински и всеотдайно, любовта ще ти носи само и единствено щастие. За миг ми се стори, че съм открила някаква изключително важна истина.

Погледът ми случайно се спря върху силуета на госпожица Блосъм, чух я да казва:

— Е, просто се придържай към това успокояващо схващане, патенце, защото имам чувството, че наистина ще ти потрябва.

Напълно съзнавах, че е права. Но проумяването на горчивата реалност не ме доведе до униние. Заспах с усмивка на уста, по-щастлива от когато и да било.