Доуди Смит
Моят замък (3)

Трета глава

Току-що изчетох този дневник от началото до края. Установих, че ми е много лесно да разшифровам стенографските знаци — дори онези, които надрасках снощи на лунна светлина. Количеството на написаното ме изненадва. Понякога една страница може да ми отнеме часове, макар мисълта ми да тече изключително бързо. Но думите, които съм използвала, не са най-подходящите. Нима, докато чете всичко това, някой би могъл да си представи нашата кухня, осветена от пламъка на огъня в камината, или пък кулата Белмот, забила връх в сребристите облаци, или Стивън, който незнайно как успява да изглежда едновременно като благородник и просяк? (Между другото, беше ужасно нечестно от моя страна да отбележа по-преди, че той изглежда малко отнесен.) Когато чета някоя книга, впрягам в действие цялото си въображение, а писането е почти като четенето — и двете ти дават усещане за преживяно. Да преживяваш онова, което четеш, увеличава стократно удоволствието от това занимание, но се съмнявам, че много хора се опитват да го правят.

В момента се намирам в таванската стая, защото Роуз и Топаз са се разприказвали в кухнята. Измъкнали са отнякъде кутия със зелена боя — останала още от времето, когато изпълнявах ролята на елф в една училищна пиеса — и се канят да боядисват някои стари дрехи. Нямам намерение да се превръщам в автор, който може да работи единствено ако се усамоти. В края на краищата Джейн Остин е писала своите романи във всекидневната и когато някой е пристигал на гости, е оставяла писането за по-късно (макар да съм сигурна, че не й е било много приятно да го прави). Но аз още не съм съвсем като любимата ми писателка и онова, което мога да изтърпя, си има граници. Освен това искам да съм на спокойствие, когато описвам замъка. На тавана е ужасно студено, но съм си сложила палтото и вълнените ръкавици. Ейб, нашият красив бледо риж котарак, се е настанил в скута ми и ме топли, докато пиша, положила тетрадката си върху цистерната за вода. Истинското му име е Абелард, за да си върви с Елоиз (едва ли е нужно да казвам, че Топаз ги е кръстила с тези имена), но ние рядко използваме това претенциозно име. Ейб е добър по природа, но не и сантиментален. Жестът, който ми прави този следобед, е наистина рядка проява на внимание от негова страна.

Днес май трябва да започна със заглавието:

Как Се Озовахме В Замъка.

Докато татко беше в затвора, живеехме в един лондонски пансион. Мама не искаше да останем в старата къща в близост до съседа, който имаше склонност да прескача оградата. Когато баща ни излезе на свобода, реши да купи къща в провинцията. По онова време трябва да сме били в нормално финансово състояние, защото „Джейкъб Рестлинг“ се продаваше невероятно добре за книга от нейния тип, а лекциите, които татко изнасяше, докарваха дори повече приходи, отколкото продажбите. Мама пък от своя страна имаше личен доход.

Татко реши, че графство Съфолк е най-подходящо за нас, тъй че много скоро се настанихме в хотела в Кингс Крипт и започнахме да обикаляме района, за да си харесаме къща. Това не беше проблем, защото тогава все още имахме кола: татко и мама сядаха отпред, а Роуз, Томас и аз се настанявахме отзад. Беше невероятно забавно, защото настроението на баща ни неизменно беше добро — Господ ми е свидетел, че тогава изобщо не даваше признаци душата му да е пронизана от стоманено острие. Но определено хранеше предразсъдъци по отношение на съседите. Огледахме множество прекрасни къщи в близките села, но той отхвърли всичките.

Настъпи късна есен — златна и мека. Възхищавах се на обагрените в топли цветове поля и зеленикавите води на езерата. Роуз не обича равнината, но аз винаги съм я харесвала — тя чудесно подчертава безкрайността на небето! Една вечер, когато имаше невероятно красив залез, се загубихме. Мама държеше картата, опъната на коленете си, и не спираше да твърди, че цялата околност се е обърнала с краката нагоре. Когато обаче завъртя картата обратно, всичко си дойде на мястото. Според нейните твърдения имената на населените места бяха онези, които трябваше да се четат обърнато. Двете с Роуз ужасно се смяхме на тази случка — много ни хареса, че сме се изгубили. Татко пък прие объркването на мама с абсолютно спокойствие.

Внезапно в далечината пред нас се появи хълм, на върха, на който се извисяваше висока кръгла кула. Татко веднага реши, че непременно трябва да отидем и да разгледаме кулата, макар майка ни да не беше много въодушевена от идеята. Беше трудно да стигнем дотам, защото пътят криволичеше, минаваше през падини и горички и тогава кулата съвсем изчезваше от погледа ни. Въпреки това тя неизменно се появяваше на хоризонта, което докарваше татко, Роуз и мен до възторг. Мама продължаваше да повтаря, че вече е станало прекалено късно за Томас — брат ни наистина бе заспал, сгушен между мен и Роуз.

Най-накрая стигнахме до един занемарен пътен знак, на който пишеше: „Само за Белмонт и замъка“. Стрелката сочеше към тясна, обрасла с треволяци поляна. Татко подкара през нея и тревите оживено се съпротивляваха на колата, удряйки я шумно. Спомням си, че тогава направих асоциация с приказката за Спящата красавица и Принца, който е трябвало да си проправя път през непроходимата гора, за да стигне до притихналия замък. Живият плет беше толкова висок и пътят извиваше толкова често, че не виждахме на повече от няколко метра напред. Мама повтаряше, че трябва да се връщаме, преди да сме закъсали, и че най-вероятно ни очакват километри, докато стигнем до целта си. После изведнъж се озовахме на равно и открито, откъдето видяхме не кулата, която бе крайната точка на нашето пътешествие, а един доста голям замък. Татко извика възторжено и всички наскачахме от колата, вперили удивени погледи в ширналата се пред нас гледка.

Колко странен и красив изглеждаше замъкът, озарен от лъчите на залязващото слънце! Още си спомням тази първа среща с него — виждам сивите каменни стени и кули, изрязани върху фона на бледожълтото небе, отражението на замъка в пълния с вода крепостен ров, изумруденозелените водорасли, полюшващи се грациозно току до огледално гладката повърхност. Не се чуваше никакъв звук и нашите развълнувани гласове подсилваха усещането за абсолютна тишина.

Татко посочи към портата — от двете й страни се издигаха кръгли кули, средите, на които бяха свързани с помещение с тесни и високи прозорци. От дясната страна на къщичката на вратаря не бе останало нищо друго, освен развалини, затова пък отляво тръгваше висока крепостна стена със защитни бойници и стигаше чак до една отдалечена ъглова кула. Над дълбокия ров минаваше мост, който стигаше до масивната, обкована с огромни железни гвоздеи дъбова порта. В едното крило бе изрязана миниатюрна вратичка, която се полюшваше леко открехната. В мига, в който татко забеляза това, се озова светкавично пред нея. Мама замърмори за незаконно влизане в чужда собственост и други подобни. Дори се опита да попречи на мен и на Роуз да влезем в двора на замъка, но накрая вдигна ръце. Тя и Томас останаха отвън — брат ни се беше събудил и тихо хлипаше.

Колко добре си спомням как хукнахме презглава към замръзналия в тиха неподвижност двор, аромата на влажен камък и водорасли, който ни удари в носа, докато пресичахме моста, огромното вълнение, което ни изпълни миг преди да преминем през ниската вратичка! Щом пристъпихме прага й, се озовахме в хладния пасаж под помещението, свързващо двете централни кули. Точно там за първи път почувствах замъка — на това място човек най-ясно си дава сметка за това колко огромна е масата камъни около него. Бях прекалено малка, за да ме занимават въпроси за далечното минало и историческите факти. За мен замъкът бе като излязъл от вълшебна приказка, а особеният хлад, идващ от каменните стени, бе толкова мистичен, че побързах да се вкопча здраво в Роуз. Двете заедно затичахме към светлината в другия край на пасажа, а после замръзнахме на местата си от удивление.

Вместо сивите стени и високите кули, които очаквахме да видим, вляво от нас имаше дълга къща с варосани в бяло стени, пресечени от потъмнели от времето дървени греди, фасадата й бе осеяна с малки прозорчета с ромбовидни стъкла, скрепени с оловни рамки, позлатени от лъчите на залязващото слънце, а фронтонът на двукрилия покрив изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се срине. Тази къща принадлежеше към друга приказка — покриваше се едно към едно с къщичката от „Хензел и Гретел“ и за миг дори със страх си помислих, че като нищо някоя зла вещица може да е отвлякла татко. В този момент обаче го видях как безуспешно се опитва да влезе вътре през кухненската врата. Щом не успя, той се върна тичешком при нас и ни уведоми, че е забелязал един отворен прозорец точно до входа — ако прехвърлеше Роуз през него, тя би могла да ни отключи и ние да влезем. Зарадвах се, че изборът му бе паднал на Роуз, а не на мен — щях да умра от ужас, ако ми се наложеше да остана сама в тази загадъчна къща дори за секунда. За разлика от мен сестра ми беше къде-къде по-безстрашна. Тя дори опита да се покатери по стената и сама да се преметне през прозореца още преди татко да е посегнал да я повдигне. След малко Роуз изчезна от погледите ни. Чухме я как се бори с тежките резета. Накрая успя и отвори вратата. На лицето й грееше триумфална усмивка.

Квадратното фоайе беше тъмно и студено, с остро доловима миризма на мухъл. Дървените плоскости, покриващи стените, бяха боядисани в жълтеникавокафяв цвят.

— Можете ли да повярвате, че някой е сторил това с тази прекрасна стара облицовка? — възкликна възмутено баща ни.

Последвахме го. Стените на стаята вляво бяха облепени с тъмночервени тапети. Вътре имаше огромна камина с черна решетка от ковано желязо и прелестно малко прозорче, гледащо към градината. Въпреки това първото ми впечатление беше, че помещението е противно.

— Таванът е фалшив — отбеляза татко и се протегна, за да почука със свитите си пръсти по него. — О, боже, предполагам, че това трябва да е дело на викторианците! Превърнали са това място в образец на кича.

Върнахме се в хола и оттам обратно в голямата стая, която сега ползваме като всекидневна — тя се простира по цялото протежение на къщата. Двете с Роуз тичешком прекосихме обширното помещение и се покатерихме върху пейката, вградена в стената. Татко отвори двете тежки крила на прозореца, така че да можем да се надвесим навън и да видим отраженията си във водата на защитния ров. Баща ни обърна внимание на дебелината на стените и ни обясни как къщата е била построена върху развалините на замъка.

— Някога тук трябва да е било наистина красиво — рече той, без да откъсва поглед от ширналата се пред нас ливада. — И отново може да бъде така. Само си помислете как би изглеждало това място през лятото, когато полето от другата страна на рова се изпълни със златна пшеница.

После се обърна и нададе ужасен вик при вида на тапетите. По думите му те наподобяваха гигантски размазани жаби. Така беше наистина, а в теракотените плочки с тютюнев цвят, оформящи бордюр около камината, имаше нещо чудовищно отблъскващо. Ала за сметка на това прозорците, чиито стъкла бяха съставени от ромбовидно изрязани елементи, предоставяха възможност да се насладим на прелестната гледка, която представляваха градината и зашеметяващият залез, а що се отнася до защитния ров — вече бях напълно в негов плен.

Докато двете с Роуз се забавлявахме да махаме на отраженията си в зеленикавата вода под нас, баща ни пое по късия коридор, отвеждащ до кухнята. Изведнъж го чухме възмутено да вика:

— Тази свиня! Ох, тази свиня!

В първия момент си помислих, че трябва да е открил истински прасета в кухнята, но се оказа, че думите му са просто продължение на гневната тирада, изразяваща мнението му за предишния собственик на къщата, успял да нанесе такива поражения върху нея. Видът на кухнята наистина беше ужасен. Помещението бе разделено на няколко по-малки — в едното от отделенията, изглежда, бяха държали кокошките! Окаченият таван беше грозно увиснал, стълбището и шкафовете бяха боядисани в същото противно жълтеникавокафяво като в антрето. Онова, което ме разстрои най-много, бе купчината от парцали и слама, в която най-вероятно бяха преспивали скитници. Постарах се да стоя възможно по-далеч и бях изключително доволна, когато татко ни поведе по стълбите към горния етаж.

Спалните не се различаваха особено от стаите, които вече бяхме разгледали — същите отвратителни окачени тавани, абсурдни камини и отблъскващи тапети. Когато обаче видях входа към кръглата кула в стаята, която в момента е моя и на Роуз, изпитах истинско въодушевление. Татко се опита да отвори вратата, но тя беше закована към рамката и той тръгна обратно към площадката при стълбището.

— Ъгловата кула, която видяхме отвън, трябва да е някъде тук — отбеляза той.

Последвахме го. Озовахме се в малката стаичка, същата, която сега заема брат ни Томас, а оттам — в банята. Вътре имаше огромна вана, облицована с махагон, както и две тоалетни чинии, поставени плътно една до друга, със седалки от махагон и един общ капак. Върху керамичното казанче беше нарисуван замъкът Уиндзор. Когато се дръпнеше въжето, долната част на замъка отиваше надолу. Точно над това изображение се виждаше текст, оставен от предишните наематели: „Имай вяра в Мен и Аз ще пребъда“. Татко приседна на ръба на ваната, задавен от смях. Той така и не допусна нещо в тази баня да се промени, така че текстът си стои до ден-днешен.

Ъгловата кула се намираше между ваната и тоалетните чинии. В нея не можеше да се влезе направо, тъй като на това ниво нямаше врата, така че трябваше да се изкачим по спираловидното каменно стълбище в самата кула. Стъпалата бяха толкова изпотрошени, че се принудихме да се върнем назад. Въпреки това успяхме да се изкатерим достатъчно високо, за да открием изход, от който човек се озоваваше директно върху крепостната стена. Тя беше достатъчно широка, за да се ходи по нея, освен това от двете й страни имаше парапети. Застанали там, ние успяхме ясно да видим колата и мама, която се опитваше да приспи Томас.

— Гледайте да не ни забележи — предупреди ни татко, — защото ще реши, че ще си счупим вратовете.

Пътеката, обхождаща стените по цялото им протежение, свършваше при едната от кулите към къщичката на вратаря. В кулата открихме врата, зад която се намираше една-единствена просторна стая — тази, която бе разположена точно над входа на замъка.

— Слава богу, това тук поне не е пипнато! — възкликна баща ни, когато пристъпихме вътре. — О, как само бих могъл да творя в тази стая!

От едните решетъчни прозорци се разкриваше гледка към вътрешния двор, а от другите — към ширналата се зад укрепителния ров ливада. Татко каза, че прозорците са в стил „Тюдор“ и че очевидно са по-нови от самата стая, но доста по-стари от къщата, прилепена към крепостната стена.

Върнахме се обратно в кръглата кула и внезапно решихме, че макар и изронени, каменните стъпала са достатъчно добри да ни отведат до самия връх. Когато обаче се закатерихме нагоре, обгърнати в мрак, ми се прииска да не бяхме вземали такова решение. Баща ни извади кибрит и осветяваше пътя ни с кибритени клечки, но когато всяка една от тях догаряше, за миг наоколо се възцаряваше пълна тъмнина, докато баща ни не светнеше отново. А усещането от хладния грапав камък под стъпалата и дланите ми бе наистина странно. Когато обаче най-сетне се озовахме на върха на бойницата, осъзнах, че всичките тези мъки са си стрували: никога преди не бях се качвала толкова нависоко. Изпитах пълен триумф заради проявената храброст. Не че бях имала някакъв избор — през цялото време Роуз ме беше побутвала отзад.

Стояхме на върха и погледите ни обхождаха ширналата се пред погледа ни красота. Толкова високо бяхме, че полята изглеждаха като пачуърк. В далечината се мяркаха малки горички, а на около миля вляво се виждаше миниатюрно селце. Минахме от другата страна на бойницата, за да огледаме и вътрешния двор, и в един глас възкликнахме:

— Ето я!

Току зад порутената западна стена се издигаше малко възвишение и на него се извисяваше кулата, която така дълго бяхме търсили. И до ден-днешен не мога да си обясня как така не бяхме я забелязали още с влизането си в двора на замъка. Най-вероятно шубраците, избуяли в занемарената градина, ни бяха накарали да побързаме да извърнем погледи встрани, към нещо друго — къщата например.

Татко се спусна бързо по стълбите и аз уплашено завиках след него:

— Чакай, чакай!

Той се спря, взе ме на ръце и пропусна Роуз напред, като й позволи тя да осветява пътя ни с кибритени клечки. Татко явно предположи, че като стигнем до края на стълбището, ще се озовем пред коридора, водещ към къщичката на вратаря, но последната кибритена клечка бе използвана по-рано, така че тръгнахме обратно към банята и оттам — към фоайето на долния етаж. Мама тъкмо влизаше през входната врата. Беше тръгнала да ни търси, помъкнала след себе си един твърде кисел и сънлив Томас. Брат ни не обичаше да остава сам в колата. Татко показа на мама кулата на хълма — сега, когато вече знаехме накъде да гледаме, нямаше проблеми да я открием. Предложи да отскочим набързо дотам и да я разгледаме, после, без да дочака отговор, се втурна. Мама извика след него, че не би могла да го придружи заради Томас. Чувствах, че трябва да остана при нея и брат ми, но не го направих. Затичах след баща ми и Роуз.

Прехвърлихме се през срутените стени, очертаващи границите на градината, и преминахме по разклатеното дървено мостче в югоизточната част на защитния ров. Озовахме се в подножието на хълма. Според татко това не бе естествена природна формация, а дело на ръцете на древните ни предшественици. Всъщност още при тази наша първа среща със замъка хълмът се сдоби с названието „могилата“. Вече не се виждаха останки от каменни стени. Изкачвахме се по гладка пръст. На върха обаче се натъкнахме на някакви неравности, които според татко навремето трябва да са изпълнявали ролята на отбранителни съоръжения. И ето ни най-сетне насред обширното, обрасло с трева плато. В най-отдалечения край имаше по-малка кръгла могилка. Именно върху нея с цялата си горда прелест се издигаше кулата. Тъмният й силует се открояваше на фона на обагреното от последните отблясъци на залязващото слънце небе. Входът беше на около четири метра нагоре и до него се стигаше по тясно каменно стълбище. Татко доста се мъчи да отвори вратата, но без успех, така че онази вечер не успяхме да разгледаме кулата отвътре.

Затова пък обиколихме цялата могила. Татко ни обясни, че зеленото плато е представлявало двор на замъка и че цялата тази част е много по-стара от руините в ниското. Залезът избледня и вятърът се усили. Изведнъж всичко започна да ми изглежда страшно, ала татко продължаваше да се разхожда и безгрижно да бъбри. Изведнъж Роуз подметна:

— Прилича досущ на кулата от „Ланкашърските вещици“, в която е живяла старата Демдайк.

Сестра ми беше почнала да ми чете откъси от тази книга и така ме бе наплашила, че мама я беше заставила да престане.

Точно когато Роуз направи това свое заключение, чухме зовящите викове на майка. Гласът й звучеше някак пискливо и странно, почти отчаяно.

Сграбчих Роуз за ръката и казах:

— Да вървим, мама е уплашена.

Постарах се да си внуша, че тичам надолу към замъка именно за да помогна на мама, а не защото аз самата съм обзета от ужас.

Двете със сестра ми прескочихме останките от каменната стена, обграждаща градината на замъка. Препускахме Все по-бързо и по-бързо — имах чувството, че всеки момент ще паднем. През цялото време на дивия ни бяг изпитвах неописуем страх, но и силен възторг. Чувствах се така през цялата тази първа вечер.

Мама седеше на площадката пред входа на къщата със заспалия в скута й Томас.

— Не е ли прекрасно?! — възкликна баща ни. — Ще имам този замък, ако ще това да ми коства и последното пени.

Мама примирено въздъхна:

— Ако това ще е кръстът ми, надявам се Господ да ме дари с достатъчно сили, за да го нося.

При тези нейни думи татко избухна в смях, а аз направо бях шокирана. Нямам ни най-малка представа дали мама е имала за цел да звучи забавно — напоследък все по-често и по-често установявам, че споменът ми за нея бързо избледнява. Дори когато си спомням нещата, които някога е казвала, не мога да се сетя как точно звучеше гласът й. И макар все още ясно да си представям силуета й на стълбите пред къщата, костюма й от кафяв туид и меката й филцова шапка, изобщо не мога да си спомня чертите на лицето й. Затова изваждам снимката й.

Роуз и аз се върнахме при колата с мама, но татко продължи да обикаля наоколо, докато съвсем се стъмни. Спомням си го как сякаш изникна на стената — на мястото, откъдето се влизаше в къщичката на вратаря, и как внезапно започнах да се чудя дали наистина и аз самата преди малко съм била там горе. Дори в здрача различавах златистата му коса и прекрасния му профил. В онези дни той беше в превъзходна физическа форма — баща ни винаги е бил едър мъж, но тогава бе по-слаб и с по-широки плещи.

Толкова бе въодушевен, че през целия път обратно към Кингс Крипт натискаше педала за газта до дупка. От високата скорост Роуз, Томас и аз направо отскочихме назад и се залепихме за седалката. Мама отбеляза, че при този тесен път бързото каране не е безопасно, и татко рязко намали — до такава степен, че в един момент започнахме да се движим със скоростта на заспал охлюв, което накара мен и Роуз да избухнем в смях.

— За всяко нещо си има причина — рече мама, — а и Томас отдавна трябваше да е в леглото.

Той обаче внезапно се изправи и патетично извика:

— Мили боже, ама наистина трябваше да съм си легнал!

Това ни докара до нов изблик на смях, към който се присъедини дори и мама.

На следващия ден баща ни поразпита местните хора и се отправи към Скотни Хол. Когато се върна, обяви, че господин Котън няма намерение да продава замъка, но е съгласен да ни го даде под наем за срок от четирийсет години.

— Освен това имам пълната свобода да правя каквито си искам промени в къщата — добави татко, — защото старият джентълмен е убеден, че не бих могъл да я направя по-ужасна, отколкото е в момента.

Разбира се, татко изцяло преобрази къщата — вароса фасадата, смъкна осем пласта тапети от дървената облицовка на стените на всекидневната, премахна най-грозните камини, окачените тавани и стените, преграждащи кухнята. Възнамеряваше да направи още много подобрения, особено такива, които щяха да ни донесат удобства. Доколкото си спомням, мама искаше да прокараме централно отопление, както и генератор за електрически ток, но той така се отдаде на реконструирането на антикварните мебели още преди да е започнал ремонта, че накрая тя го убеди да съкрати работата до минимум. Подобренията можеха да бъдат въведени и по-късно, може би когато напишеше следващата си успешна книга.

През пролетта се нанесохме в новия си дом. Ясно си спомням следобеда, в който за първи път пристъпихме в обновената всекидневна — всичко вътре беше ново и свежо: завесите от кретон, изпъстрени с цветя, красивите старинни мебели, боядисаните в бяло дървени панели на стените (последното просто беше наложително, тъй като плоскостите бяха в ужасно състояние). Изпаднах във възторг при вида на огромната ваза, пълна със свежи букови клонки. Седнах на пода и се заех да съзерцавам наситенозелените листа, докато Роуз изпълняваше на старото мамино пиано композирания от нея самата етюд „На една водна лилия“. По едно време татко се появи в стаята с ликуващ вид и ни осведоми, че вън ни очаква изненада. Отвори широко крилата на прозореца: във водата на крепостния ров плуваха два прекрасни бели лебеда. Надвесихме се навън и започнахме да им хвърляме трохи хляб, а ветрецът рошеше леко косите ни и едва-едва разклащаше листата на потопените във вазата букови клонки. Излязох в градината. Тревата беше равно подрязана, цветните лехи — оформени. Из въздуха се носеше сладкият аромат на разцъфнали пролетни цветя.

Татко подреждаше книгите си в къщичката на вратаря. Щом ме видя през прозореца, той ми подвикна:

— Не е ли прекрасен този дом, а?

Съгласих се с него, разбира се. И днес продължавам да мисля същото, макар че всеки, който прекара дори само една зима тук, ще реши, че Северният полюс е за предпочитане.

Колко странно нещо е човешката памет! Когато затворя очи, виждам три различни замъка: първия — от онази вечер, окъпан в розовозлатисти отблясъци; другия — светъл, уютен и свеж, от ранните ни дни в него; и третия — такъв, какъвто е сега. Последната картина е много тъжна, защото всичките ни хубави мебели са изчезнали — в трапезарията няма нищо друго, освен един килим. Не че това помещение ни липсва — то бе първото, в което бяхме попаднали при запознанството си със замъка, а освен това е твърде далеч от кухнята — нашето постоянно убежище напоследък. Във всекидневната все още има няколко стола и слава богу, че няма кой да се навие да купи пианото, защото е прекалено старо и масивно. Но красивите кретонени завеси са избелели и цялата стая има занемарен вид. Тази пролет наистина трябва да се опитаме да поосвежим дома си — ако не друго, то букови клонки поне имаме в изобилие.

От пет години сме в това състояние на крайна бедност. Струва ми се, че след като мама умря, живяхме известно време с парите, които тя ни остави. Макар по онова време да не се интересувах много от финансови въпроси, бях убедена, че рано или късно татко отново ще започне да печели. Мама ни беше възпитала да вярваме, че той е гений, а гениите не бива да се пришпорват.

Какво всъщност става с татко? И с какво се занимава през цялото време? Както вчера писах, той не прави друго, освен да чете детективски истории, но това беше глупаво обобщение — госпожица Марси рядко му носи повече от два романа на седмица (но пък е вярно, че татко е в състояние да препрочита някои книги до безкрай, което направо ме поразява). Той, разбира се, се увлича и от друг тип литература. Всичките ни ценни томове са разпродадени (колко ужасно ми липсват!), но са останали още доста, включително и едно непълно издание на „Енциклопедия Британика“. Знам, че често я чете — забавлява се да се прехвърля от една справка на друга и може да го прави с часове. Освен това съм сигурна, че е погълнат от мисли — на няколко пъти изобщо не отвърна, когато почуквах на вратата му, а щом влизах в стаичката, го намирах седнал неподвижно на стола си, вперил невиждащ поглед в пространството. Когато времето е хубаво, излиза навън и дълго се разхожда, само че не е правил това от месеци.

Загубил е връзка с всичките си приятели в Лондон, а единственият му другар тук е викарият, който е най-добросърдечният човек на света — ерген, за дома, на когото се грижи застаряваща икономка. Сега, като се замисля, установявам, че през тази зима татко не се е срещал дори с него.

Затварянето на баща ни в себе си и откъсването му от външния свят силно ограничава и нашите социални контакти. Да не говорим, че тук и без това няма с кого толкова да се общува. Селото е малко и единствените му забележителности са църквата, домът на викария, малкото училище, кръчмата, един магазин, който изпълнява ролята и на поща, и шепа схлупени къщурки. Въпреки това паството, което обслужва викарият, е многобройно — в него се включват всички богомолци от околните ферми и селца. Селото е невероятно красиво, а името му е необичайно — Годсенд, съкратено от Годис Енд. Наречено е на името на нормандския рицар Етиен дьо Годис, който е построил и замъка Белмот. Нашият замък — имам предвид този, около който е издигната крепостната стена и към който е прилепена нашата къща, също се казва Годсенд. Построен е от един по-късен представител на рода Дьо Годис.

Никой няма представа откъде идва името „Белмот“ — така се нарича цялата могила ведно със замъка, построен върху нея. Би могло да се допусне, че първата сричка „бел“ — „хубав“, е от френски произход, но викарият е поддръжник на друга теория: според него замъкът е кръстен на финикийския бог на слънцето Бел. Древните ни предшественици са издигнали могилата, за да палят огньове на върха й в нощта срещу 21 юни — деня на лятното слънцестоене. Викарият смята, че норманите просто са се възползвали от готовото насипно съоръжение. Баща ми не е съгласен с теорията на приятеля си и я опровергава с думите, че финикийците са боготворели звездите, а не слънцето. Няма значение, могилата е еднакво добра за прекланяне както пред едното, така и пред другото. Когато ми остане малко време, аз самата отивам там, за да отдам почитта си към Бога.

Имах намерение да препиша едно есе на тема „Замъците“, което бях подготвила за историческото дружество в училище, но сега го намирам за ужасно дълго и доста нескопосно (как ли са имали търпение да го изслушат в училище?), затова ще го перифразирам и предам в съкратен вариант.

Замъците

В ранния нормански период от историята ни, изглежда, е имало насипи, оградени с ровове и дървени стени, служещи за защита. Зад рововете и загражденията предшествениците ни са си правели дървени къщи, а понякога са издигали и могили от пръст, които да изпълняват ролята на наблюдателници. По-късните нормани започнали да строят високи централни кули от камък с квадратна основа, но впоследствие се оказало, че е много лесно опорните ъглови камъни на тези бойници да бъдат изравяни и измъквани от местата им. Така враговете успявали да разрушават строителните съоръжения, затова се преминало към градеж на кръгли кули, от типа, на които е и тази в Белмот. По-късно централните бойници били ограждани с високи каменни стени, наричани преградни. Те обикновено образували квадрат, а от двете страни на помещението за стражите, както и в четирите ъгъла и в средата на всяка една от стените се издигали изпъкнали кули, откъдето наблюдателите можели да забележат и прогонят всеки нападател, осмелил се да приближи крепостта. Само че враговете разполагали с множество други трикове за провеждане на атака — като забележителната метателна машина, наречена требушет, посредством, която изхвърляли огромни камъни или трупове на коне по посока на крепостта, причинявайки големи щети. Впоследствие на някого му хрумнало да огради крепостните стени със защитен ров. Разбира се, оградените с ровове замъци трябвало да бъдат строени в ниското. Кулата Белмот, издигната на висока могила, най-вероятно датира от по-стари времена — когато е бил построен и замъкът Годсенд. По-късно всички замъци са се превърнали в паметници от стари времена и пуританите на Кромуел са сринали две от стените на нашия замък до основи, а една друга — частично.

Името на благородниците Дьо Годис е умряло дълго преди това и двата замъка преминали в наследство по дъщерна линия на семейство Котън от Скотни. Постройката, изградена насред руините, известно време е служела за резиденция на вдовиците Котън, а после се превърнала в най-обикновена чифликчийска къща.

Сега не е дори и това — просто е убежище на разорените Мортмейнови.

О, как ще се справяме с парите занапред? Със сигурност сме достатъчно интелигентни, за да припечелим нещо или да се омъжим успешно — е, поне Роуз, защото аз по-скоро бих умряла, отколкото да надяна брачни окови, а освен това дълбоко се съмнявам, че мога да меля брашно, с когото и да е. Но виж, ако Роуз срещне някого… Навремето всяка година ходехме в Лондон и отсядахме у една леля на татко, която имаше къща в Челси — с езерце с водни лилии и колекция от картини на избрани художници. Точно там татко за първи път се срещна с Топаз — леля Милисънт така и не му прости заради неподходящия брак и вече не получаваме покани за гостуване. Много жалко, защото напоследък изобщо не се срещаме с никакви мъже — дори и с художници. Горката аз! Чувствам как изпадам в униние. Докато пишех, се бях пренесла в миналото и светлината на спомените ме сгряваше — златната светлина на онази далечна есен, сребристата светлина на пролетта и най-сетне — странната сива, но вълнуваща светлина, струяща от историческото минало. Но вече съм обратно на земята. Дъждът удря по прозореца на таванската стая, леденостуденият вятър препуска нагоре по стълбището, а Ейб напусна скута ми и слезе на долния етаж, така че вече няма кой да ме топли.

О, небеса, как само се сипе като из ведро! Дъждът е като плътен диагонален воал, спуснат над Белмот. Ала независимо дали е окъпан от дъжд или от слънчеви лъчи, замъкът винаги е красив. Как ми се ще да беше нощта на лятното слънцестоене, за да се покатеря на могилата и да запаля там своя оброчен огън.

Откъм цистерната се чува бълбукащ звук — това означава, че в момента Стивън помпи вода в кухнята. О, блаженство! Тази вечер е мой ред да се къпя. А щом като Стивън е вкъщи, значи е дошло време за вечеря. Ще сляза долу и ще бъда много мила и добра с всички. Благородните дела и горещите вани са най-добрият лек срещу депресията.