Доуди Смит
Моят замък (10)

Десета глава

О, как копнея да изплюя камъчето още в тази минута, но няма да го направя! Сега е моментът да се науча на изкуството да държа читателя в напрежение.

Минаха две седмици от приятния обяд в селото, по време на които не чухме нищо за Котънови, но и, честно казано, не очаквахме, защото знаехме, че все още са в Лондон. Докато описвах въпросния ден, имах чувството, че го изживявам отново, и бях доволна от този факт. Въпреки това описанието ми отне много време, защото Топаз изведнъж бе обхваната от манията да оправя къщата и да пере и имаше нужда от помощта ми. Пишех предимно вечер, след като си легнех, и съвсем нямах време да подлагам Роуз на кръстосани разпити. Тя самата не показваше никакви признаци, че изгаря от желание да споделя каквото и да било. В последно време се беше отдала на дълги самотни разходки из околността. Забелязала съм, че тази потребност от усамотяване я обзема главно когато се хванем да чистим.

Свърших с разказа си за първи май едва четиринайсет дни по-късно и изведнъж почувствах, че е крайно време да се случи нещо ново. Бяхме си легнали, когато попитах Роуз дали знае кога точно ще се върнат Котънови.

— О, те вече са тук — нехайно отвърна сестра ми.

Научила новината сутринта, докато била в селото. И я запазила за себе си!

— Не се надявай да ги видиш скоро — добави тя. — Нийл ще се опита да държи брат си настрана от мен колкото се може по-дълго.

— Глупости — рекох, макар наистина да бях почнала да вярвам, че Нийл не одобрява Роуз.

Опитах се да измъкна още малко информация от нея, но тя не се поддаде. Разбирах я до известна степен. Когато нещата придобиват особено важно значение за теб, е опасно да допуснеш да се рееш в облаците.

На следващия ден, неделя, се случи нещо, което съвсем изби мисълта за Котънови от главата ми. Когато слязох в кухнята за закуска, Топаз ме уведоми, че Стивън е тръгнал за Лондон. Не беше казал нищо на никого. Може би и Топаз нямаше да разбере, ако не беше станала по-рано да приготви закуската и го сварила, готов за път.

— Беше много спокоен — каза тя. — Попитах го дали не се страхува, че може да се изгуби, а той отвърна, че ако това се случи, просто ще вземе такси. Но не вярвал да се стигне дотам, защото госпожица Марси му казала кои точно автобуси да ползва.

Ядосах се, че е питал госпожица Марси, а е запазил всичко в тайна от нас.

— Мразя тази Фокскотън! — процедих през зъби.

— Предупредих го да внимава — успокои ме Топаз. — И, разбира се, интересът й наистина може да се окаже чисто професионален. Макар че много се съмнявам.

— Да не искаш да кажеш, че тя ще се опита да го съблазни? — Чак подскокнах от ужас при тази перспектива. За първи път осъзнах, че точно това е била причината, поради която не исках той да ходи в града.

— Е, все някой ще го направи рано или късно, но би било по-добре да е някое мило момиче от селото. Недей да гледаш толкова страшно, Касандра.

Отвърнах, че не бих имала нищо против да го направи с някоя, която да е достатъчно добра за него.

Топаз любопитно ме изгледа.

— Наистина ли изобщо не те привлича? Ако бях на твоята възраст, нямаше да му устоя — толкова е хубав! И не става въпрос само за външния му вид, разбира се.

— О, знам, че се отличава с прекрасен характер — казах.

— Не това имах предвид — засмя се Топаз. — Но обещах на баща ти, че няма да те окуражавам по отношение на Стивън, така че да оставим този разговор.

Чудесно знаех какво има предвид мащехата ми. Но ако Стивън е наистина физически привлекателен младеж, защо тогава не се усещам привлечена от него? Или може би съм?

След закуската отидох на черква. Викарият не можеше да повярва на очите си, че ме вижда. След службата, докато събуждах Елоиз, която беше заспала върху един от старите надгробни камъни в църковния двор, той дойде да си поприказваме.

— Чудя се дали тази невероятна изненада означава, че имаш да уреждаш лични сметки с Господа? — запита ме усмихнато той.

Разбира се, че не — макар че се бях помолила за Роуз. Не вярвам, че църковните молитви са особено ефикасни, но ще е истинско престъпление, ако цялото това продължително коленичене върху твърдия каменен под отиде на вятъра.

— Не, просто реших да се отбия — отвърнах неопределено.

— Ела да пийнем по чашка шери — предложи ми той. — Тъкмо ще видиш колко добре стои пътническото одеяло върху дивана във всекидневната ми.

Ала аз му отвърнах, че трябва да говоря с госпожица Марси, и забързах след нея. Истинската причина за слизането ми в селото бе тъкмо госпожица Марси.

Тя премина директно към въпроса, който бях намислила да обсъждам с нея.

— Колко се радвам за Стивън! — възкликна веднага госпожица Марси, щом се изпречих пред погледа й. — Да спечели пет гвинеи само за един ден — всъщност почти шест, ако успее да спести колкото се може повече от пътните разходи! Колко мила жена трябва да е тази госпожа Фокскотън! Да се погрижи да му изпрати пари дори за такси!

Не научих нищо интересно. Стивън се отбил при нея, за да й поиска пътеводител на Лондон. В библиотеката нямало такъв, но госпожица Марси му помогнала със съвети. Когато я оставих и си тръгнах, тя продължаваше да се прехласва по прекрасния шанс, който му се бил отворил, и по благородната душа на госпожа Фокскотън. Госпожица Марси не е жена със съвременни възгледи — каквито сме ние двете с Топаз.

Късно вечерта Стивън се прибра.

— Е, как мина? — поинтересува се Топаз за мое огромно облекчение. Бях се зарекла, че за нищо на света няма да му задавам въпроси.

Стивън отвърна, че е хванал точния автобус и се е заблудил за малко из града, докато се опитвал да открие къщата, но само след няколко минути се ориентирал. Госпожа Фокскотън го закарала до гарата със собствената си кола и използвала случая дори да направи специална обиколка, за да му покаже Лондон.

— Беше много мила с мен — добави той. — Изглеждаше доста по-различно, отколкото по време на партито в Скотни и се държа като делова жена. Даже беше облечена в панталони, като мъж. Никога не сте виждали такъв огромен фотоапарат, с какъвто разполага тя.

Топаз го попита с какво е бил облечен по време на фотосеанса.

— С риза и джинси, които госпожата беше приготвила предварително. Но според нея дрехите изглеждали прекалено нови. Даде ми ги, като ми поръча да ходя с тях на работа — така при следващите снимки щели да са точно такива, каквито трябвало да бъдат.

— Значи пак ще ходиш?! — Опитах се да овладея гласа си.

— Да — отвърна кратко Стивън.

Госпожа Ф. К. щяла да изпрати да го вземат, когато успеела да си уреди свободна неделя — най-вероятно това щяло да стане след около месец. После ни описа статуите, сред които го снимала, и добави, че бил поканен да обядва с фотографката и съпруга й.

— Студиото се намира в задната част на къщата им — обясни Стивън. — Невероятна къща! Килимите са като дебел мъх, а подът на хола е покрит с черен мрамор. Господин Фокскотън ме помоли да ви припомня за него, госпожо Мортмейн, мадам.

След тези думи той тръгна да се измие, докато Топаз му приготви вечерята.

— Всичко е наред — каза ми тя, когато останахме насаме. — Явно погрешно съм преценила онази жена.

Стивън се върна в кухнята, продължихме разговора си и всичко отново си беше както преди. Той каза, че искал да ми купи някакъв подарък, но всички магазини били затворени, разбира се.

— Единственото, което успях да намеря, е този шоколад — взех го от една машина за готови закуски на гарата. Не вярвам да е някакъв по-специален вид.

Беше прекалено уморен, за да погълне повече от две-три хапки. Когато отиде да си легне, си го представих как влиза в своята малка, тъмна стаичка, а пред очите му играят картини от фотографското студио на госпожа Фокскотън и богатия й дом. Странно е, като си помисля, че Стивън е виждал неща, които аз още не съм — това го правеше някак независим и зрял.

На следващата сутрин изникна още нещо, върху което трябваше да помисля. Пристигнаха два колета за мен! От скарването ни с леля Милисънт никой не ми беше изпращал колети.

Не можех да повярвам на очите си, когато видях моето име, изписано върху пакетите. Отгоре се виждаха и фирмените знаци на два от магазините на Бонд стрийт. Нещата, които открих вътре, бяха направо невероятни. В първия пакет имаше огромна кръгла кутия с шоколадови бонбони, а във втория — специална тетрадка за водене на дневник, подвързана със светлосиня кожа и инкрустирана със злато. Страниците — двеста на брой, преброих ги — имаха позлатени ръбове, а на началната и крайната се виждаха сини и златни звездички. (Според Топаз тетрадката струва най-малко две гвинеи.) В нито един от двата пакета не открих картичка, но, разбира се, си спомнях, че Саймън ми беше обещал кутия с бонбони, ако му позволя да хвърли поглед на дневника ми. Предвидливо се беше погрижил и да има къде да пиша продължението му!

За Роуз нямаше нищо.

— Може да ми праща подаръци, защото ме смята за дете — казах на сестра ми. — Сигурно се страхува, че ако изпрати нещо за теб, ти ще откажеш да го приемеш.

— В такъв случай трябва да е голям песимист — с усмивка отвърна Роуз.

— Яж колкото си искаш — предложих щедро. — Ще ми върнеш жеста по-късно, като се сгодиш. Тогава ще получиш цяла дузина кутии с шоколадови бонбони.

Още не бяхме успели да се съвземем напълно от приятната изненада, когато колата на Котънови спря пред замъка. Вътре се виждаше само шофьорът. Донесе ни кутия с парникови цветя и бележка, с която Саймън канеше на следващия ден всички ни — включително Томас и Стивън — на обяд в Скотни. Кутията с цветята не беше адресирана до никого, а бележката бе за Топаз. Мащехата ни отбеляза, че Саймън е направил всичко точно както го изисква доброто възпитание. Тя върна отговор на поканата — приемахме да обядваме в Скотни, но за съжаление не беше сигурна дали Томас и Стивън ще могат да присъстват. Истината беше, че тя не искаше да отказва от тяхно име, без предварително да ги е попитала за мнението им. Томас, разбира се, настоя да отсъства един ден от училище и да дойде, а Стивън отвърна, че по-скоро би умрял, отколкото да се появи отново там.

Трябваше да опиша и второто ни посещение в Скотни — веднага след като то се състоя, но описанието на първи май доста ме изтощи. Сега, когато се връщам назад във времето, виждам главно зеленината на градината, в която прекарахме следобеда — защото бяхме поканени да останем и за следобедния чай. Партито бе изключително приятно и релаксиращо — не изпитах и грам притеснение, както при първото. (Все пак трябва да призная, че вечерното парти бе по-вълнуващо; то изпъква в съзнанието ми като ярко осветения център на някоя тъмна картина — светлина на свещи, лъскав паркет, мастилена нощ, надничаща през прозорците.) Госпожа Котън все още бе в Лондон, затова домакинстваше Саймън. Той се държеше сериозно, дори сковано и разговаряше главно с Топаз и баща ми. Беше изненадващо официален дори с Роуз. Аз обаче не мога да се оплача — отношението му към мен си беше същото. Нийл беше взел Томас под крилото си — докато бяхме на масата, непрекъснато го окуражаваше да се тъпче, а после двамата се отправиха към корта в градината за партия тенис. Нийл покани Роуз и мен да се включим в играта, но сестра ми отказа, защото не бе тренирала, откакто напусна училище. Двете с нея решихме да пообиколим наоколо и скоро се озовахме в най-голямата оранжерия на имението. Беше прекрасно да усещаме тежкия топъл въздух, наситен със землист аромат. Имахме чувството, че сме в някакъв само наш свят, напълно отделен от този на останалите.

— О, Касандра, то наистина ще се случи, нали? — възкликна внезапно сестра ми. По лицето й се бе изписало същото изражение, както в навечерието на всяка Коледа, когато окачваме чорапите си над камината.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попитах, а после осъзнах, че въпросът ми беше безсмислен — повече от очевидно бе, че Роуз е твърдо решена да го стори.

За моя голяма изненада обаче тя дълго мисли, преди да ми отговори, а очите й не се отместваха от Саймън, който седеше в другия край на градината и разговаряше с татко и Топаз.

— Да, напълно съм сигурна — рече най-сетне тя, а гласът й прозвуча някак рязко. — До този момент всичко ми изглеждаше като приказка, която сама си измислям. Сега обаче я изживявам наистина. Трябва да се случи. Ще стане.

— Ами и на мен ми се струва, че ще стане — казах й. Бях искрена, но, от друга страна, оранжериите винаги ме зареждаха с някакво чувство на очакване.

Нийл настоя Томас да вземе още един пушен бут, а към него добави и шест бурканчета сладко. Татко запротестира, но колкото от кумова срама — настроението му бе превъзходно. Зае цял куп книги от Саймън и веднага щом се прибрахме вкъщи, се оттегли с тях в стаичката си.

Следващото вълнуващо преживяване бе пикникът, който организираха Саймън и Нийл. Двамата Котънови ни навестиха съвсем неочаквано. Татко отново бе отишъл в Лондон (без да ни дава каквито и да било обяснения), а Топаз си намери някакво извинение и остана у дома, така че присъствахме само Роуз и аз. Качихме се в колата и отидохме до морето. Не беше типичен английски пикник, защото Нийл приготви пържоли на открит огън — това се наричало „барбекю“, както ни осведомиха. Пържолите бяха препечени отвън и полусурови отвътре, но цялото преживяване бе абсолютно романтично. В този ден Саймън изглеждаше по-млад и по американец от всякога. Двамата с Нийл се впуснаха в спомени за пикника, който си организирали като малки момчета — още преди родителите им да се разделят. Предполагам, че им предстоят дълги дни на повторно взаимно опознаване, но съм готова да се закълна, че Нийл е силно привързан към брат си. Що се отнася до Саймън — трудно е да се каже, — той е много по-прикрит и резервиран. И двамата са еднакво мили, но Нийл е по-открит и по-непосредствен. Въпросния ден се държа добре дори с Роуз — е, поне през по-голямата част от времето, но не виждам кой не би се държал мило с нея, при положение че тя се представяше в най-добрата си светлина. Може би морето и мирисът на печени на жар пържоли бяха причината сестра ми да се отпусне и да се превърне в предишната лъчезарна личност, която познавах. Тя се смееше, лудуваше и дори се спусна по корем надолу по една пясъчна дюна. Не се изкъпахме в морето, защото не се бяхме сетили да си вземем бански костюми, но не беше голям пропуск, тъй като водата и без това бе леденостудена.

Беше очевидно, че Саймън е във възторг от сестра ми.

Късно следобед, докато Роуз бе във вихъра си, Саймън се обърна към брат си и го попита:

— Виждал ли си някога такава промяна у някоя девойка?

— Не, но признавам, че е към добро — отвърна Нийл. Усмихна се на Роуз, а тя му отговори със смешна муцунка. В този момент бях сигурна, че двамата наистина изпитваха приятелски чувства един към друг.

— А ти смяташ ли, че съм се променила към добро? — обърна се Роуз към Саймън.

— Чудя се. Дали да не кажем, че тази Роуз, която виждаме днес, е идеална за морския бряг и слънчевата светлина, а другата Роуз е перфектна за блеснали полилеи и вечерни партита? И може би трябва да добавим, че най-хубавото от всичко е да открием, че Роуз има не едно, а няколко лица?

Беше вперил своите очи право в нейните, докато говореше. Сестра ми устоя на погледа му. Но този път тя не го гледаше както по време на вечерята в Скотни Хол — сега в очите й нямаше и следа от флирт, бяха широко отворени и открити, и много трогателни. След кратко мълчание тя се усмихна сладко и каза:

— Благодаря ти, Саймън.

— Време е да си тръгваме — рече Нийл.

Мина ми през ума, че и той като мен е усетил важността на този момент и нарочно го прекратява. По обратния път Нийл се заяждаше с Роуз както обикновено, а тя просто го игнорираше. Беше жалко, като се имаше предвид колко добре се бяха държали един към друг по време на пикника.

Шофираше Саймън. Роуз седеше на предната седалка до него. Не разговаряха много — Саймън много внимава, когато кара. На мен ми беше забавно да седя до Нийл. Той ми разказа редица интересни неща за живота в Америка. Струва ми се, че там хората си прекарват чудесно, особено момичетата.

— Роуз и аз сигурно изглеждаме много задръстени в сравнение с американките — подметнах.

— Е, едва ли бих ви нарекъл задръстени — засмя се Нийл. — Дори мадам, с нейните вечни физиономии, не е такава — добави той, кимайки по посока на сестра ми. — Не, никога не бих нарекъл някой от вашето семейство задръстен или неоригинален, но… О! Предполагам, че официалността е дори във въздуха, който дишате тук. Чак и селата в Англия сякаш се придържат към някакъв протокол. Дори и ти самата не правиш изключение, въпреки че си толкова сладка.

Попитах го какво точно разбира под „официалност“. Нийл се затрудни да намери точните думи, с които да ми обясни, но схванах, че в понятието се включват резервираността и „някаква непроницаемост“.

— Не че това има съществено значение, разбира се — побърза да добави той. — Англичаните са голяма работа.

Ето какво най-много харесвам у Нийл — шегува се по адрес на добрата стара Англия, но винаги внимава да не засегне чувствата на англичаните.

После отново заговорихме за Америка и той ми разказа за едно свое пътешествие с кола от Калифорния до Ню Йорк. Разстоянието, което пропътувал, било към четири хиляди километра. Пристигал в някое малко градче по залез-слънце и подминавал жилищните квартали, потънали в зеленина — с клонести дървета и тучни поляни. Описа ми къщи без огради помежду им, както и местни жители, насядали по терасите пред домовете си на фона на светналите прозорци. После минавал през централната улица, пълна с магазини и неонови реклами, святкащи на фона на тъмното синьо небе. Трябва да призная, че никога преди не бях възприемала неоновите светлини като нещо особено романтично, но когато Нийл говореше за тях, те ми изглеждаха точно такива. Хотелите трябва да са прекрасни — дори и в малките градчета имало поне по един хотел, предлагащ стаи със самостоятелна баня, а всеки пътник би могъл да се нахрани до насита в места, наречени кафетерии. Разказа ми каква е природата във всеки един от щатите, през които минавал — оранжевите горички на Калифорния, кактусите в пустинята и огромния равен Тексас, старите градове на юг, където от дърветата висели фъндъци сиво-зелен мъх — това описание особено ми хареса. Докато пътувал, сезоните сякаш се сменяли пред очите му — тръгнал от Калифорния с нейното оранжево лято, а бил посрещнат от ледения зимен вятър на Ню Йорк.

Нийл твърдеше, че подобно пътуване ти дава възможност да почувстваш Америка изцяло. Неговият разказ ме накара да си представя този огромен континент по-живо, отколкото го бях правила някога с помощта на всички книги, които бях чела, и всички снимки, които бях видяла. Америка бе така дълбоко проникнала в него, че когато минавахме през някое селце и Нийл възкликваше: „Да, много е красиво!“, той всъщност виждаше Америка и си мислеше за Америка. Признах му, че и аз се опитвам да „видя“ неговата страна. Ако е възможно да прочетеш мислите на другиго чрез телепатия, защо тогава да не можеш да видиш и гледките, които рисува съзнанието на този друг човек?

— Да се концентрираме тогава — каза Нийл и хвана ръката ми под одеялото, което бяхме наметнали върху коленете си. Затворихме очи и се концентрирахме възможно най-силно. Мисля, че онова, което видях, бяха картини, нарисувани от повлияното от разказите му мое въображение, но същевременно се усетих волна и свободна. Когато отворих очи, полята и храстите, и дори небето изглеждаха толкова близко, че сякаш ме притискаха. Когато споделих това с Нийл, той ме погледна озадачено и каза, че точно такова усещане имал през цялото време, откакто бил пристигнал в Англия.

Дори след като престанахме да се концентрираме, той продължи да държи ръката ми, но не мисля, че в това имаше някакъв скрит смисъл. По-скоро ми се струва, че е типично американски навик. Като цяло жестът беше чисто приятелски и ме караше да се чувствам комфортно, макар от време на време през тялото ми да пробягваше някаква особена тръпка.

Пристигнахме в замъка по тъмно. Поканихме двамата братя да влязат, но те отвърнаха, че трябвало да се прибират, защото очаквали госпожа Котън да се върне същата тази вечер.

Татко се прибра, докато разказвах на Топаз как е минал денят ни. (Не отрони нито дума за това какво е правил и как е прекарал в Лондон.) Пътувал в едно купе с госпожа Котън и я поканил на вечеря следващата събота — заедно със Саймън и Нийл, разбира се. За пръв път видях Топаз истински ядосана.

— Как можа, Мортмейн?! — почти изкрещя тя. — С какво ще ги нахраним? И на какво ще им сервираме яденето? Много добре знаеш, че трапезарията е празна.

— О, ще им предложим омлет с шунка в кухнята — отвърна равнодушно баща ми. — Едва ли ще имат нещо против. Смятам, че бутът, който ни подариха, е достатъчно голям, за да има и за тях.

Загледахме го втренчено, обзети от пълно отчаяние. Добре, че Роуз не беше при нас, защото със сигурност щеше да хвърли нещо по него — той изглеждаше вбесяващо арогантен. Но после изведнъж омекна.

— Просто чувствах, че… трябваше… — Цялата неуместна храброст бе изчезнала от гласа му. — Тя ни покани на вечеря в Скотни другата седмица и аз… Мили боже, имам чувството, че напълно съм изкуфял — съвсем забравих, че нямаме мебели. Не можете ли да измислите нещо?

Татко погледна умолително към Топаз. Не понасям, когато започне да се самоунижава — прилича ми на лъв, който присяда на задните си лапи и очаква някой да благоволи да му подхвърли парче месо (не че някога съм виждала лъв в подобно положение). Топаз внезапно смекчи яростта си.

— Не се тревожи, все ще се справим някак си. В известен смисъл дори е забавно — един вид предизвикателство… — Опитваше се да използва най-нежния си контраалт, но гласът й потрепваше. Изпитах желание да я прегърна.

— Да отидем да хвърлим един поглед на трапезарията — прошепна в ухото ми тя, докато татко дояждаше вечерята си.

Взехме по една свещ и тръгнахме натам. Не знам на какво се беше надявала Топаз, но така и не го открихме — във всекидневната нямаше друго, освен празно пространство. Бяхме продали дори и килима, заедно с всичките мебели.

— От капака на рояла би излязла оригинална маса — отбеляза замислено Топаз.

— Да, а татко ще изрисува клавиши върху него, така ли? — засмях се.

— Не може ли да седнем върху възглавници на пода? Със сигурност няма да съберем достатъчно столове.

— И възглавниците не са достатъчно. Разполагаме единствено с достатъчно под.

Разсмяхме се така, че чак восъкът от свещите закапа върху дланите ни, и ни стана по-добре.

Накрая Топаз накара Стивън да откачи вратичката на кокошарника и да я закрепи върху две дървени магарета. Сложихме новата си маса до пейката под прозореца, където можеха да седнат трима души. Решихме да изработим покривка от сивите брокатени завеси в хола — стана невероятна, макар свързващият ръб да личеше малко и краищата й да опираха в краката ни. Сребърните ни прибори, финият китайски порцелан и кристалните чаши отдавна бяха напуснали дома ни, но викарият ни даде назаем неговите, като добави и един сребърен свещник. Разбира се, поканихме и него на въпросната вечеря. Той пристигна рано, седна в кухнята и се зае да излъсква сребърните прибори, докато ние се обличахме. (Роуз облече черната рокля на Топаз — в нея сестра ми изглеждаше направо невероятна.)

Менюто ни бе:

Бульон (приготвен от костта на пушения бут).

Пилешко варено и задушена шунка.

Праскови със сметана (Котънови изпратиха прасковите съвсем навреме).

За мезе: мус с подправки и шунка.

Топаз сама приготви всичко, а Айви Стебинс се съгласи да ни сервира. Стивън и Томас й помагаха. Нямаше никакви фалове, като изключим това, че Айви не спираше да се втренчва в брадата на Саймън. По-късно ми каза, че през цялото време я побивали тръпки.

Госпожа Котън, както винаги, говореше, без да спре, но се държеше много мило с всички. Мисля, че именно тя ни накара да повярваме, че вечерята е преминала с голям успех. Американците се адаптират без проблем — Нийл и Саймън помогнаха при миенето на съдовете. (Наричат го „справяне с посудата“.) Аз лично бих предпочела те да не се включват в разчистването, защото нашата кухня ни най-малко няма американски вид. Вътре беше ужасно разхвърляно. Томас беше сложил всички използвани чинии на пода, за да могат Елоиз и Абелард да ги оближат — глупаво хрумване, като се има предвид, че пилешките кости са твърде дребни и съответно — опасни за животните.

Айви миеше съдовете, а ние ги подсушавахме. После Стивън закара Айви у тях. Тя е на същата възраст като мен, но е едра и много красива. Несъмнено е хвърлила око на Стивън — преди не го бях забелязала, но тази вечер ми направи впечатление. Предполагам, че за него ще е голям късмет, ако се ожени за Айви, защото тя е единственото дете на Стебинсови и след време ще наследи фермата. Зачудих се дали няма да я целуне пред вратата им. Дали изобщо някога беше целувал момиче? Част от мислите ми бягаха към Стивън, но като цяло вниманието ми бе насочено към Котънови. Нийл седеше на масата в кухнята и галеше Ейб, който направо бе примрял от удоволствие. Саймън кръстосваше напред-назад и проверяваше как е свършена работата. Изведнъж си спомних за онази първа вечер, в която се запознахме с тях. Надявах се, че Роуз е забравила за сянката на Саймън, очертана върху стената — аз самата почти бях престанала да мисля за това. У Саймън със сигурност няма нищо, което да накара човек да го свърже с дявола.

След като приключихме с разчистването на трапезарията, преминахме към най-вълнуващата част от вечерта.

Започна се с това, че Саймън попита дали можем да ги разведем из замъка: очаквах тази негова молба и предварително се бях погрижила спалните да бъдат идеално изчистени и оправени.

— Запали газената лампа, Томас, после ще се качим на крепостната стена — казах. Чувствах, че колкото по-романтична изглежда вечерта, толкова по-добре ще бъде за Роуз. — Ще започнем от хола.

Прекосихме всекидневната, където продължаваха да седят останалите. Татко и госпожа Котън разговаряха, Топаз слушаше, а очите на викария бяха неестествено отворени, което ми подсказваше, че е изпаднал в полудрямка. Когато нашата групичка се появи, той се поразсъни и ни даде да разберем, че с най-голямо удоволствие би се присъединил към нас, но аз не го окуражих — целта ми беше да останем възможно по-малко.

— Първо ще отидем до къщичката на вратаря, точно над централната порта — каза Роуз, когато влязохме в хола, и бързо се озова пред входната врата. Стана ми ясно, че иска да избегне повторното отиване в трапезарията. Аз лично смятах, че празнотата в трапезарията е много по-привлекателна от мебелировката в спалните ни.

Докато прекосявахме двора, Саймън погледна към могилата с кулата Белмот и възкликна:

— Вижте колко мрачна и висока изглежда кулата на фона на звездното небе!

Усещах, че се настройва на романтична вълна. Беше прелестна вечер с топъл и нежен ветрец — о, невероятно подходяща за замисъла ми нощ!

Винаги, когато се качвам по стълбите, водещи към стаичките над портата, се сещам за мига, в който за пръв път видях замъка и за начина, по който Роуз ме побутваше отзад, докато налучквах с крака изронените каменни стъпала. Този далечен детски спомен ме изпълни с нежност към сестра ми и намерението ми да направя за нея най-доброто, на което бях способна, се усили още повече. Следвахме светлината на газената лампа. Саймън не спираше да се възхищава на извитото стълбище, а аз се ядосвах, че не насочва вниманието си към сестра ми.

— Невероятно! — възкликна за пореден път той, когато най-сетне се озовахме върху крепостната стена. Никога преди не се бях качвала тук в толкова късен час, беше наистина вълнуващо. Не че можехме да видим друго, освен звездите и трепкащите светлини на Годсенд. Въпреки това усещането бе неповторимо — сякаш нощта бе слязла ниско над нас и ни прегръщаше.

Томас закачи лампата на бойницата и пламъкът озари косата и лицето на Роуз — само това се виждаше от нея, защото черната й рокля се сливаше с тъмнината. Ветрецът подухна и пелерината й от лек шифон погали лицето на Саймън.

— Сякаш усетих крилете на нощта — засмя се той.

Контрастът между него и сестра ми беше поразителен — тя изглеждаше безплътна и светла, той — тъмен и загадъчен. Колкото и да се напъвах да измисля някакъв начин да ги оставя насаме, не успях — все пак човешкото въображение си има граници.

След малко тръгнахме по протежението на стените — Нийл искаше да направи пълна обиколка и да научи всичко за отбранителната система на средновековните замъци. Роуз се спъна в дългите поли на роклята си още след първите няколко крачки и Саймън посегна да я подкрепи, след което повече не пусна ръката й, докато не преодоляхме стъпалата на кулата, отвеждаща в банята, така че все пак времето не беше изгубено напразно.

Оставихме Томас да показва банята — чух как Нийл избухна в смях при вида на замъка Уиндзор, закачен над тоалетното казанче. Двете с Роуз избързахме напред, за да запалим свещи в спалните.

— Не можеш ли да намериш някакъв начин аз и Саймън да останем сами? — прошепна ми тя.

Казах й, че от вечерята насам се мъча да измисля нещо, но без успех.

— Много е трудно. Не можеш ли да го подмамиш да се усамотите някъде?

Тя отвърна, че изостанала назад, когато сме излизали от къщичката на вратаря, но Саймън не уловил сигнала й.

— Той само каза: „Томас, не бързай толкова, защото Роуз не вижда добре“. И аз трябваше да ускоря крачка.

— Не се притеснявай, кълна се, че ще измисля нещо — казах аз.

Чухме мъжете да прекосяват площадката към коридора.

— Кой спи в леглото с балдахина? — попита Саймън, когато влязоха в нашата спалня.

— Роуз — бързо отвърнах, макар тази седмица да бе мой ред да ползвам големия креват. Къде-къде по-романтично беше за Саймън да си представя сестра ми под балдахина, отколкото в тясното легло с табли от ковано желязо. После той посегна и отвори вратата към нашата кула и беше възхитен да види розовата рокля на Роуз, окачена в кръглото помещение — тя държеше роклята си там, защото гардеробът ни е прекалено малък и воланите биха се измачкали.

— О, като си помисля само, че някой закача дрехите си в шестстотингодишна кула! — възкликна той.

Нийл преметна ръка около раменете на госпожица Блосъм и заяви, че тя е точно от типа жени, които харесва, после отиде до прозореца и се надвеси над защитния ров. Изведнъж ме осени прекрасна идея.

— Какво ще кажеш да се изкъпем? — предложих.

— С удоволствие — с готовност се съгласи той.

— Какво? Ще се къпете през нощта? — Томас ме гледаше с ококорени от почуда очи.

— Да, ще бъде забавно. — Слава богу, че брат ми успя да забележи лекото ми намигване и престана да се блещи. — Дай на Нийл твоите бански гащета — страхувам се, че имаме само един чифт, Саймън, но ти можеш да ги ползваш после. Роуз не бива да се къпе, защото лесно настива. (Боже, прости ми тази лъжа! Роуз е здрава като кобила — точно аз съм тази, която започва да киха от нищо.)

— Ще ви гледаме през прозореца — каза Саймън.

Извадих банския си костюм, а после хукнах към стаята на Томас. Брат ми крещеше, че не може да открие шортите си — за една инфарктна частица от секундата ми мина през ума, че може да ги е забравил в училище.

— Каква е играта? — прошепна ми той, щом се озовах при него. — Не знаеш ли, че водата е ледена?

Знаех, разбира се. Никога не се къпем в защитния ров преди края на юли или началото на август — след което обикновено съжаляваме, че сме го сторили.

— По-късно ще ти обясня — отвърнах. — Да не си посмял да започнеш да разубеждаваш Нийл.

Най-накрая успях да намеря шортите — брат ми беше запушил с тях дупката към комина, за да не му духа. Добре, че бяха черни на цвят.

— По-добре да се преобуеш в банята — казах на Нийл — и да слезеш през кулата. Покажи му как да стигне обратно дотам, Томас, а после остани да ни светиш с лампата. Ще се срещнем при рова, Нийл.

Подадох му шортите и хукнах да се преоблека. Докато тичах към съседната стая, чух Саймън да вика подире ми:

— Приятно къпане!

Двамата с Роуз седяха до прозореца и изглеждаха много доволни.

Още докато се преобличах, осъзнах на каква лудост щях да се подложа — самата мисъл за студената вода ме караше да потръпвам от ужас. Заслизах към кухнята, облечена само в банския си костюм, и се чувствах като ескимос, поел към ледения ад.

Нямах никакво намерение да се показвам на възрастните — банският ми беше твърде умалял, затова минах през руините в задната част на кухнята. Точно зад тях има едно мостче, което отвежда към полето. Седнах на него, като се стараех да не докосвам водата със стъпала. Нийл не беше слязъл — луната се издигаше високо и ми помагаше да видя целия ров. Снопове лунна светлина пресичаха ливадата и гледката бе толкова неземна, че аз напълно забравих страха си от студеното. Колко различна може да бъде луната! Понякога е бяла, друг път — златиста, трети път — сребриста, като тази вечер.

Водата в рова беше тъмна, но със златни и сребърни отблясъци. Среброто идваше от луната, а златото — от осветените прозорци на замъка. После се появи Томас, понесъл газената лампа в ръка, и нов златен поток се вля във водата. Веднага след брат ми се появи и Нийл, изглеждаше много висок в черните плувни гащета.

— Къде си, Касандра? — извика той.

Отвърнах високо, че идвам, после топнах пръстите си във водата, за да свикна с най-лошото. Беше още по-студено, отколкото бях предполагала, и намерението ми да се хвърля смело в рова и да стигна с плуване до Нийл моментално се изпари. Така че поех през зелените жита, потръпвайки от хладния им допир, после седнах на отсрещния бряг и подхванах интелигентен разговор. Освен че се страхувах да се потопя в ледения ад, под краката си чак усещах, че трябва да удължа разговора ни колкото се може повече, за да дам достатъчно време на Роуз — знаех, че още щом се потопим във водата, ще се озовем обратно на брега.

Заговорих за красотата на нощта. Разказах му забавната история за опита ми да преплувам рова, седнала в плетен кош за дрехи, след като за пръв път бях прочела за примитивните лодки от преплетени върбови клонки. После се прехвърлих на добре изпитаната тема за Америка, но той ме прекъсна с думите:

— Предполагам, че нарочно го усукваш, за да отложиш момента на потапянето си във водата. Аз обаче смятам вече да влизам. Достатъчно дълбоко ли е за гмуркане?

Отвърнах, че да, стига да внимава.

— Гледай да не затънеш в тинята на дъното — предупреди го Томас.

Нийл колебливо се гмурна, после почти веднага показа глава на повърхността и извика:

— Боже, тук наистина е студено! Невероятно, като се има предвид какъв топъл ден беше днес.

— Чудя се дали изобщо да влизам — рекох аз. — Доста ядох и стомахът ми тежи.

— Няма да се измъкнеш с подобни оправдания — каза Нийл. — Идеята беше твоя. Или влизай, или ще те бутна насила. Хей, вярно, че водата е студена, но се понася.

Заговорих мислено с Бога: „Моля те, Боже, помогни ми! Правя го заради сестра си. Затопли водата поне мъничко“. Но, разбира се, знаех, че молбата ми няма да бъде изпълнена. Последната ми мисъл, преди да скоча, бе, че краят ми наближава.

Беше истинска агония — все едно че ме деряха с ледени ножове. Заплувах с бясна скорост, неуспешно опитвайки се да убедя сама себе си, че скоро ще се почувствам по-добре, че ще ми стане по-топло. Нийл плуваше редом с мен. Сигурно съм изглеждала твърде мрачна, защото по едно време той попита:

— Добре ли си?

— Почти — едва успях да продумам и се изтеглих върху малкото дървено мостче, откъдето първоначално бях тръгнала.

— Веднага се връщай във водата и не спирай да плуваш! — заповяда ми той. — В противен случай бягай вкъщи и се преоблечи. О, хайде де! Ще видиш, че ще свикнеш.

Отново се спуснах във водата — този път като че ли не беше толкова зле. Когато доплувахме под прозорците на всекидневната, вече бях почнала истински да се забавлявам. Топаз и викарият, застанали в жълтия правоъгълник на прозореца, ни наблюдаваха с интерес. На прозореца над тях обаче нямаше никой — Роуз и Саймън бяха изчезнали. Надявах се, че бяха прекалено погълнати един от друг, за да имат време да погледнат навън. Приближихме до стъпалата на ъгловата кула. Томас беше изчезнал. Молех се да не му е скимнало да отиде при Роуз и Саймън.

Когато завихме към предната част на замъка, изведнъж потънахме в тъмнина — нямаше светещи прозорци, нито газени лампи, които да очертават пътя ни, единственият ни помощник беше луната. Заплувахме по гръб — така ни беше по-лесно да виждаме тъмните крепостни стени — никога преди не ми се бяха виждали толкова високи, както тази вечер. Леките вълнички се разбиваха с плясък в стените и от тях се носеше специфичният мирис — като при приближаваща буря през летен ден, примесен с този на загнили водорасли. Попитах Нийл как би описал тази миризма, но той кратко отвърна:

— О, предполагам, че мирише просто на влажни камъни.

Стори ми се, че му се ще да мисли за нещо друго — за вряло олио, изсипвано върху главите ни от бойните кули например. Всичко, свързано с отбранителните функции на замъка, му беше адски интересно. Когато се изравнихме с къщичката на вратаря над главната порта, той ме попита как действа механизмът на подвижния мост и се разочарова, като разбра, че не е от онези, които се вдигат и спускат. Наричаме го „подвижния мост“ само за да го различаваме от моста на Белмот. После Нийл поиска да разбере какво е довело до разрушението на част от стените и много се ядоса на пуританите на Кромуел, когато му казах, че точно те са свършили тази работа.

— Срамота! — възкликна той, без да откъсва поглед от високата купчина камъни. Отбелязах, че за първи път го виждам да се вълнува във връзка с нещо старо.

— О, причината, поради която харесвам това място, е не защото е старо — отвърна Нийл. — Просто все ми се струва, че навремето тук е било голям купон!

Гмурнахме се под моста на Белмот и се озовахме от южната страна на могилата. Тук няма руини, градината се спуска директно до водата. Във въздуха се носеше омайващият аромат на цъфнал шибой. Казах си, че никога преди не съм виждала цветя да растат точно над главата ми — беше приятна промяна да съзираш първо стъблата на цветята, после долната част на самия цвят.

Чувствах се уморена, затова отново се отпуснах по гръб и се оставих на течението. Нийл направи същото. Звездите трепкаха в небето над нас, а откъм всекидневната се разнесе звукът на пианото — викарият свиреше „Водна сюита“ на Хендел. Предполагам, че я бе избрал специално заради нас. Много мило от негова страна, наистина. Как ми се щеше да можех да прекарам часове така — легнала по гръб във водата, унесено заслушана в звуците на пианото, но отново ми стана студено и се наложи да се върна към бързото темпо на плуване.

— Вече направихме пълен кръг около замъка — казах на Нийл, когато отново стигнахме до малкото дървено мостче. — Сега наистина трябва да си почина.

Той ми помогна да изляза на брега и двамата заскачахме по натъркаляните по земята камъни към задната част на къщата. Седнахме, облегнали гръб на стената на кухнята. Слънцето я беше напекло през деня и сега тухлите излъчваха благословена топлина. Луната ни осветяваше изцяло. По главата и раменете на Нийл се виждаха парченца от наситенозелени водорасли — изглеждаше прекрасен.

Помислих си, че цялото това плуване около шестстотингодишния замък под снопове лунна светлина, музика и мирис на разцъфнал шибой наистина бе допринесло за създаването на една особено романтична ситуация. Колко жалко, че двамата с Нийл не бяхме влюбени един в друг. Зачудих се дали не трябваше да накарам Роуз и Саймън да поплуват вместо нас, но после реших, че студената вода е все пак убиец на чувствата, защото, когато Нийл ме прегърна през раменете, усещането не бе дори наполовина толкова вълнуващо, колкото когато бе държал ръката ми под пътническото одеяло на връщане от пикника. Не знам, може би нещата щяха да се променят към по-добро, ако бяхме разполагали с достатъчно време, но в следващата минута чух Топаз да вика името ми — нямах представа къде е, докато не видях светлината на газената лампа на Томас на моста на Белмот. После чух силния глас на баща ми — уведомяваше ме, че отиват да разведат викария и госпожа Котън из могилата и старата кула.

— Внимавай да не настинеш! — достигна до мен предупреждението на Топаз.

Нийл отвърна:

— Веднага ще я изпратя да се преоблече, госпожо Мортмейн.

— Но на мен не ми е студено! — опитах се да възразя.

Страхувах се, че времето може да не е било достатъчно за Роуз.

— О, напротив, студено ти е. Цялата трепериш. Аз също. — Нийл свали ръка от раменете ми и се надигна. — Хайде, ставай. Откъде да си вземем сухи хавлии?

Никога такъв обикновен въпрос не ме е удрял право в слънчевия сплит, сега обаче се случи точно това. Хавлии! С толкова малко хавлиени кърпи разполагаме, че в дните, в които перем, просто се отърсваме от водата и изчакваме да изсъхнем.

— Ей сега ще ти донеса една — отвърнах безгрижно, после бавно поех към вътрешността на къщата, за да имам време да измисля спасителен план. Знаех, че в банята има две розови хавлиени кърпи за гости — така им викахме, макар да бяха минали покрай хавлиените кърпи! Всъщност ставаше дума за две миниатюрни салфетки за сервиране на чай, любезно заети ни от госпожица Марси. Нима можех да предложа това на един огромен мокър мъж? Не, разбира се. После изведнъж ми просветна.

Когато стигнахме до задния вход, казах:

— Влез в кухнята — ще се посгрееш на огъня, докато ти донеса кърпа.

— Но дрехите ми са в банята… — започна Нийл.

Вече тичах нагоре по стълбите, викайки през рамо:

— И тях ще ти донеса.

Бях решила да му дам моята кърпа или тази на Роуз — зависи коя от двете щеше да се окаже по-суха. Щях да я сгъна така, че да изглежда като прана, после да се върна при Нийл, притискайки я към гърдите си, и да му се извиня, че без да искам, съм я намокрила. Нямаше да се наложи да прекъсваме усамотяването на Роуз със Саймън, защото и двете кърпи бяха в кръглото фоайе, където висеше роклята на сестра ми — бях ги захвърлила там, докато оправях набързо спалните в чест на посещението на Котънови. Имах намерение да се преоблека със светкавична скорост по същото време, по което се преобличаше и Нийл, а после да седна при него в кухнята и да го задържа със сладки приказки колкото е възможно по-дълго.

Отворих вратата към кръглото фоайе изключително тихо и пристъпих вътре. Понеже беше много тъмно, се придвижвах почти на четири крака. По едно време се оплетох в роклята на Роуз, но щом се освободих, забелязах ивица светлина изпод вратата на нашата спалня. Знаех, че хавлиите са само на една ръка разстояние оттам. Протегнах ръка и започнах да опипвам пода.

И тогава чух гласа на Саймън иззад вратата:

— Роуз, ще се омъжиш ли за мен?

Замръзнах на мястото си. Не смеех дори да дишам от страх да не усетят, че съм наблизо. Аз, разбира се, очаквах Роуз веднага да отвърне: „Да!“, но тя не го направи. За около десет секунди се възцари гробно, наситено с напрежение мълчание, после сестра ми отчетливо произнесе:

— Моля те, Саймън, целуни ме.

Нова пауза, доста продължителна, през която си казвах, че не бих искала първата ми целувка да бъде с мъж с брада, и се чудех дали Нийл щеше да ме целуне, ако Топаз не се беше развикала. После Роуз отново проговори — с този неин развълнуван, накъсан гласец, който познавах толкова добре:

— Да, Саймън, моля те.

Двамата отново притихнаха. Грабнах едната хавлия — другата не успях да открия — и на пръсти тръгнах към стълбите. Изведнъж се спрях. Дали нямаше да е по-разумно да вляза в стаята, в случай че… Не знаех какво точно имах предвид под „в случай че“ — със сигурност не си представях, че Саймън изведнъж може да промени намеренията си и да оттегли предложението си, нали? Единственото, в което бях сигурна, бе, че колкото по-скоро годежът им бъде официално обявен, толкова по-добре. Върнах се.

Бутнах вратата към спалнята. Заварих Роуз и Саймън прегърнати. Саймън бързо извърна глава към мен, после ми се усмихна.

Надявам се, че успях да отвърна на усмивката му. Надявам се също, че не съм изглеждала като ударена с мокър парцал по главата, както всъщност се чувствах. Защото в първия момент имах чувството, че мъжът, който държи сестра ми в обятията си, не е Саймън. Брадата му беше изчезнала!

— Имаш ли нещо против Роуз да се омъжи за мен? — попита ме той.

Изведнъж всички започнахме да приказваме в един глас. Прегърнах сестра си и стиснах ръката на Саймън.

— Мило дете, та ти си като ледена шушулка! — възкликна бъдещият ми зет. — Бързо свали този мокър бански.

— Първо трябва да занеса една кърпа на Нийл — отвърнах. — Както и дрехите му. — Тръгнах към банята, за да ги взема.

— Как ти се вижда Саймън без брада? Харесва ли ти? — извика подире ми Роуз.

Знаех, че трябваше да кажа нещо по въпроса, но ме беше срам да заговоря първа за това.

— Прекрасен е! — извиках.

Наистина ли? Разбира се, без брадата Саймън изглеждаше поне с десет години по-млад, освен това с удивление бях установила, че е невероятно красив. Но в същото време в изражението на лицето му имаше нещо беззащитно — той сякаш беше малко момче, а не зрелият мъж, когото познавах. О, брадичката му е волева, не това имах предвид. Просто ми се стори, че Саймън изглежда… объркан и безпомощен.

Как, за бога, сестра ми е успяла да го убеди да се обръсне? Предположих, че го е предизвикала. Трябва също така да добавя, че бях удивена, че се е съгласил да използва тъпия бръснач на баща ми и миниатюрния емайлиран леген, в който се миех аз. Някак си не се връзваше с образа на гордия и важен Саймън. (Но пък, както вече казах, предишният Саймън беше изчезнал заедно с брадата. Сега дори не можех да повярвам, че някога съм се страхувала от него. Не че промяната се дължеше само на липсата на брадата. Мисля, че за това допринасяше и осъзнаването на факта колко дълбоко е влюбен той в Роуз.)

Когато се върнах в кухнята, заварих Нийл до огъня. От банските му гащета се виеше пара.

— Вече си мислех, че си ме забравила — отбеляза той и ми се усмихна.

— Не е ли страхотно? — извиках. — Саймън и Роуз се сгодиха!

Усмивката му изчезна със скоростта на светлината.

— Не изглеждаш особено доволен — казах.

— Доволен?! — За секунда той просто стоеше неподвижно и ме гледаше втренчено, после издърпа хавлията от ръцете ми. — Разкарай се оттук и ме остави да се преоблека! — нареди ми с наистина груб тон.

Оставих дрехите му и тръгнах да излизам, после се спрях.

— Нийл… Моля те… Ще ми кажеш ли защо толкова мразиш Роуз? Забелязах го още от самото начало.

Нийл продължи методично да бърше раменете си.

— Не — отвърна той. — Не я мразя от самото начало. Трябва да ти кажа, че когато я видях за първи път, сестра ти много ми хареса.

— Но сега вече не мислиш така, нали? Защо?

Той спря да се бърше и ме погледна право в очите:

— Защото е сметкаджийка. Знаеш го много добре, Касандра.

— Не е вярно! — отвърнах. — Как смееш да твърдиш подобно нещо!

— Можеш ли с ръка на сърцето да кажеш, че тя не се жени за Саймън заради парите му?

— Разбира се, че мога! — Изрекох го с пълна убеденост — в онзи миг наистина го вярвах. След миг обаче почувствах как лицето ми почервенява, защото…

— Ти си проклета малка лъжкиня — рече Нийл. — А аз те мислех за такова добро и искрено хлапе! Нарочно ли ме заведе да плуваме?

Изведнъж ужасно се ядосах — на себе си и на Роуз.

— Да! — изкрещях. — И се радвам, че го направих. Роуз ми каза, че ти ще се намесиш, стига да можеш — просто защото искаш Саймън да се върне в Америка с теб! Гледай си твоята собствена работа, Нийл Котън!

— Разкарай се оттук! — избоботи той.

Изглеждаше толкова ядосан, че се уплаших да не ме фрасне. Хукнах към стълбите, но когато стигнах до най-горното стъпало, се спрях и заговорих с всичкото достойнство, на което бях способна:

— Ще те посъветвам да се овладееш, преди да се срещнеш с брат си.

После захлопнах вратата зад гърба си и пуснах резето — не можех да рискувам да го оставя да ме последва.

Една от положителните страни на гнева е, че загрява човек. Вече не ми беше толкова студено, но, така или иначе, трябваше да сменя мокрия си бански със сухи дрехи, затова отидох в стаята на Топаз. Привършвах с обличането, когато чух, че групичката, която се бе отправила към кулата Белмот, се връща. В съседната стая Саймън каза на Роуз:

— Да отидем и да им съобщим новината.

Побързах да се присъединя към тях и тримата заедно слязохме на долния етаж.

Срещнахме останалите в хола. Госпожа Котън бе застанала съвсем близо до запалената лампа, така че ясно виждах изражението на лицето й. Изненадата й беше огромна, когато видя, че брадата на Саймън я няма. Успя да изрече само едно:

— Саймън!…

След което той я прекъсна:

— Роуз прие да се омъжи за мен.

Тук долната челюст на госпожа Котън тотално увисна. Бях повече от сигурна, че разочарованието й е еднакво по сила с изненадата. Само след секунда обаче тя се овладя и успя да си придаде вид на много доволна. Целуна Роуз и Саймън, благодари на сестра ми, че е накарала сина й да се обръсне. Разцелува също мен и Топаз — дори си помислих, че ще целуне и баща ми! И през цялото това време думите не спираха да се леят от устата й! Веднъж бях споменала, че говорът й прилича на стена от слова, този път ми напомняше за боен кораб, вкарал в действие всичките си оръдия. Но госпожа Котън определено се държеше много мило. Колкото повече я опознава човек, толкова повече я харесва.

Нийл се появи по средата на поздравленията — със задоволство установих, че ризата му е ужасно измачкана. Никой не би допуснал, че само допреди няколко минути той е бълвал огън и жупел.

— Поздравления, Саймън — виждам, че брадата ти е изчезнала! Роуз, скъпа, сигурен съм, че се досещаш за всичко, което искам да ти пожелая.

Трябва да призная, че думите му ме вбесиха със своята двусмисленост, но Роуз, изглежда, не схвана подтекста им. Тя любезно му благодари и продължи да слуша възклицанията на госпожа Котън.

Викарият съобщи, че у тях има една бутилка шампанско, и Нийл веднага предложи да отидат да я вземат с колата — и даже има наглостта да ме покани да ги придружа. Отказах с възможно най-хладен тон, като същевременно внимавах да не будя подозрения.

Но по-късно, когато Котънови си тръгваха, той ме придърпа встрани и ме попита:

— Ще се сдобрим ли?

— Не съм сигурна, че горя от желание — рекох. — Ти ме нарече лъжкиня.

— Ами ако ти се извиня?

— Искаш да кажеш, че вече не ме мислиш за лъжкиня, така ли?

— Няма ли да се задоволиш с едно директно извинение?

Сигурно бих могла, но ако го сторех, това със сигурност нямаше да премахне подозренията от Роуз. Затова не казах нищо. Нийл продължи:

— Да предположим, че също така ти призная, че не те обвинявам за лъжата — ако изобщо си излъгала. И че ти се възхищавам за страстта, с която защитаваш сестра си. Не е необходимо да ми отвръщаш каквото и да било, но те моля, ако приемаш извинението ми, да ми стиснеш ръката.

Той плъзна длан в моята и я стисна. Отвърнах с леко стискане.

— Добре! — каза Нийл, после добави с най-сериозния тон, който някога съм го чувала да използва: — Касандра, не е заради това, че искам Саймън да се върне с мен в Америка. Честна дума. Разбира се, от егоистична гледна точка бих бил доволен, ако той го направи, но…

— Не биваше да го казвам — прекъснах го. — Мой ред е да ти поднеса извиненията си.

— Приемам ги. — Отново стисна дланта ми, после я пусна и тежко въздъхна. — О, може би съм си създал напълно погрешно впечатление за Роуз, може би тя наистина е влюбена в него. Защо не? Всяко момиче на нейно място би хлътнало по Саймън, предполагам.

Аз пък си помислих, че предположенията му са погрешни — на мен ми се струваше, че много момичета няма да се почувстват привлечени от Саймън, въпреки благия му характер, но същите тези момичета със сигурност биха си паднали по Нийл. Лунната светлина озаряваше светлата му коса, която изглеждаше по-къдрава от обикновено. Казах му, че в къдриците му все още има остатъци от водорасли, при което той се засмя и възкликна:

— Това беше едно дяволски добро къпане!

После госпожа Котън извика:

— Хайде свършвайте, вие двамата.

След като те потеглиха, нощта сякаш изведнъж замря в тишина. Мисля, че всички бяхме малко смутени. Когато влязохме вътре, татко се обърна към Роуз:

— Е, щастлива ли си сега, скъпа?

— Да, много! — отвърна Роуз малко рязко. — Но съм ужасно уморена. Отивам да си легна.

— На всички ни е време за сън — заяви Топаз. — Ако почнем да мием чашите, ще събудим Стивън, затова по-добре да ги оставим за утре.

Стивън не спеше, въпреки че се беше върнал преди доста време. Стори ми се, че доста се беше забавил, докато изпращаше Айви. Поканих го да дойде и да пийне чаша шампанско за здравето на Роуз, но той отказа. Когато му съобщих за годежа, по устните му плъзна странна усмивка.

— Ами няма да казвам нищо по въпроса — рече и отиде да спи. Един Господ знае какво имаше предвид.

Имах предчувствие, че е целунал Айви.

Нямах търпение да накарам Роуз да се разприказва, но знаех, че тя няма да обели нито дума, докато стъпките между банята и спалните не утихнат. Тази вечер татко и Томас ми се видяха ужасно бавни с вечерния си тоалет. Когато най-сетне всички се затвориха в стаите си, Роуз стана и провери дали вратите са плътно затворени, после скокна в леглото си и духна свещта.

— Е? — рекох подканящо.

Тя зашепна бързо-бързо, нямаше търпение да ми разкаже всичко — с най-малките подробности. Права бях, като допуснах, че е предизвикала Саймън да се обръсне.

— В първия момент той помисли, че се шегувам. После реши, че се опитвам да го направя на глупак, и съвсем се затвори в себе си. Не му обърнах никакво внимание — просто трябваше да го видя без брада, Касандра, направо ми навяваше ужас, като я погледнех. Приближих до Саймън, вдигнах поглед към него и промълвих: „Имаш такава прекрасна уста, защо трябва да я криеш?“. После прокарах пръсти по устните му. Той се опита да ме целуне, но аз се дръпнах назад и извиках: „Не и докато си с тази брада!“ — „Ще ми позволиш ли да те целуна, ако я обръсна?“, попита ме тогава той. „Не мога да кажа, докато не видя лицето ти без нея“ — после хукнах да му донеса бръснарските принадлежности на татко. През цялото време, докато Саймън се бръснеше, не спирахме да се смеем. Трябваше на няколко пъти да отблъсквам атаките му, защото все налиташе да ме целуне. Бръснеше се толкова несръчно, че в един момент съжалих, задето съм го накарала да се захване с тази работа. Усещах, че вътрешно кипи от гняв. Божичко, да го беше видяла каква гледка представляваше само, докато режеше кичурите с ножицата на Топаз! Сигурно съм изглеждала примряла от страх, защото той ми извика: „Не ме гледай, не ме гледай!“. Седнах на пейката пред прозореца, впих поглед навън и зашепнах наум: „Моля те, Боже, моля те…“. Все не продължавах нататък. Стори ми се, че минаха часове, докато Саймън най-сетне се извърна към мен и рече: „Е, сега вече ще видиш най-лошото“. Гласът му звучеше особено, някак дрезгаво. Разбрах, че гневът му е отминал, изглеждаше толкова трогателен и покорен — и толкова красив! Не мислиш ли, че Саймън е красив, Касандра?

— Да, много. Какво стана после?

— Казах: „Но това е прекрасно, Саймън! Харесвам те много повече, отколкото преди. Много, много ти благодаря, че го направи заради мен!“. И тогава той ме помоли да се съглася да стана негова жена.

Не й казах, че съм чула предложението му. На мен не би ми харесало да знам, че някой е присъствал, докато са ми предлагали брак.

Роуз продължи:

— После… Беше много тихо, сигурна бях, че не си в кулата — и изведнъж се сетих за твоите думи: че няма да знам какво точно изпитвам към него, докато не го оставя да ме целуне. Права беше — о, аз знаех, че го харесвам и че му се възхищавам, но още не бях сигурна дали съм влюбена в него! Сега ми се предоставяше шанс да разбера. Предложението му за брак беше щит за репутацията ми. Помолих го да ме целуне. Беше прекрасно, толкова прекрасно, колкото…

Гласът й трепна и замря. Предположих, че преживява отново онзи важен момент, затова й дадох около минута-две на разположение, за да му се наслади отново.

— Е, хайде, продължавай — настоях аз накрая. — Толкова прекрасно, колкото какво?

— Колкото би могло да бъде. О, небеса! Не бих могла да го опиша с думи. Както и да е — всичко си беше наред. Влюбена съм и съм невероятно щастлива. Ще направя така, че и ти да бъдеш щастлива. Ще дойдеш да живееш при нас и също ще си намериш подходящ съпруг. Може дори да се омъжиш за Нийл.

— Мислех, че не го понасяш.

— Тази вечер не мразя никого. О, какво облекчение! Вече знам, че съм влюбена в Саймън!

— Ако не беше го установила, щеше ли да му откажеш? — попитах.

Роуз мълча дълго, преди да отвърне. Когато заговори, тонът й бе отбранителен:

— Не, нямаше да му откажа. Точно преди да ме целуне, си казах: „Ще се омъжиш за него на всяка цена, моето момиче.“ И знаеш ли какво ме накара да си го кажа? Точно зад него видях кърпата си — бях му я дала да си избърше лицето след бръсненето — изтъняла, насечена и прокъсана. В тази къща няма нито една резервна хавлия…

— На мен ли го казваш! — прекъснах я с жар.

— Няма да живея така! Няма! Няма!

— Е, сега ще можеш да имаш колкото си искаш хавлии — казах с гласа на госпожица Блосъм. — Моите поздравления, Роузи, скъпа!

— Ще имам и много дрехи — добави Роуз. — Ще мисля за бъдещите си тоалети, докато заспивам.

— Не искаш ли да легнеш в леглото с балдахина, за да съответства на стила ти? — предложих й аз.

Но тя не пожела да се премести.

Докато лежах и си припомнях детайлите от плуването в защитния ров, забелязах силуетите на каната и легена на фона на тъмния прозорец. Още не можех да повярвам, че и те са взели участие в избръсването на Саймън. Продължавах да виждам двете му лица — онова с брадата и новото. После се сетих, че имаше друг подобен случай — някакъв известен човек се беше обръснал заради жена. Напразно опитвах да си спомня името му, накрая заспах.

Рано на другата сутрин, още щом отворих очи, си казах: „Самсон и Далила.“ Сякаш някой прошушна тези думи в ухото ми. Разбира се, на Самсон му бяха отрязали косата, а не брадата, така че историята не съвпадаше напълно, но въпреки това бях сигурна, че на Роуз много би й допаднала ролята на Далила.

Седнах в кревата и се загледах в сестра си. Какво ли сънуваше? Страните й бяха порозовели от съня, а златистата й коса лежеше разпиляна върху възглавницата. Роуз изглеждаше зашеметяващо красива. Странно, колко е различна със затворени очи — много по-невинна, нежна и ведра. Изпитах силен прилив на обич към нея. Спеше спокойно и дълбоко, въпреки че бе заела най-неудобната поза, която човек можеше да си представи, с едната ръка, висяща между решетките от ковано желязо. Помислих си в колко по-различно легло щеше да спи тя скоро и се почувствах невероятно щастлива заради нея.