Доуди Смит
Моят замък (5)

Пета глава

По-късно, отново покачена върху сеното в хамбара.

Трябваше да спра до момента, в който Роуз се появи на площадката пред стълбището, защото Топаз ни извика да се нахраним. Понеже бе твърде заета и не беше успяла да сготви, менюто ни включваше студено брюкселско зеле и варен ориз. Не бих казала, че това е любимата ми храна, но поне е засищаща. Ядохме във всекидневната, която бе излъскана до блясък. Независимо че в камината гореше огън, в стаята бе студено. Забелязала съм, че току-що почистените стаи моментално стават по-студени.

Сега Роуз и Топаз са навън и оглеждат храсталаците за зелени клонки, които да потопят в големите кани от девънски порцелан. Мащехата ни се закани, че ако не намерят нищо подходящо, ще накъса голи клони и ще навърже нещо закачливо по тях. Човек би си помислил, че млада жена като Топаз, която си пада по разсъбличането, би предпочела да остави голите клони така, както са си.

Никоя от нас не иска да си признае, че очаква Котънови да ни посетят много скоро, но всички безумно се надяваме именно на това. Защото двамата мъже всъщност бяха Котънови от Скотни. Бяха закъсали до замъка точно когато за първи път отиваха да посетят завещаното от баща им имение. Не знам как не се досетих за това веднага! Много добре знаех, че наследникът е американец. Най-малкият син на стария Котън заминал за Щатите в началото на века — след някаква жестока семейна свада, предполагам — и по-късно приел американско поданство. По онова време нищо не намеквало, че точно той ще наследи Скотни, но двамата му по-големи братя били убити по време на Първата световна война, а преди дванайсет години третият загинал заедно със сина си при автомобилна катастрофа. След тези трагични случки американецът се опитал да се сдобри с баща си, но старецът заявил, че няма да се срещне с него, докато онзи не възвърне английското си поданство, което синът пък отказал да направи. Въпросният син починал преди около година. Двамата млади мъже, които се отбиха у нас, са неговите синове. Снощи Саймън — мъжът с брадата — спомена, че тъкмо успял да убеди дядо си да се съгласи да го приеме и старият господин Котън взел, че умрял. Много тъжно наистина.

Името на по-малкия брат е Нийл и причината да звучи толкова различно от брат си е, че е израснал в Калифорния, в ранчото на баща си, докато Саймън е живял в Бостън и Ню Йорк заедно с майка си. (Доколкото разбирам, родителите са били разведени. В момента госпожа Котън е в Лондон, но скоро и тя ще пристигне в Скотни.) Татко казва, че и акцентът на Саймън е американски, а в Америка има също толкова акценти, колкото и в Англия — дори повече. Според баща ни Саймън говори много добър, макар и малко архаичен английски, не като този, който в момента е на мода тук. Гласът му със сигурност е забележителен — макар да мисля, че повече харесвам по-малкия брат.

Колко жалко, че именно Саймън е наследникът на Скотни! Роуз намира брадата му за отвратителна, но може би все някак ще успеем да се отървем от тази растителност. Нима наистина признавам, че сестра ми е твърдо решена да се омъжи за човек, когото е видяла един-единствен път и когото не харесва особено много? Всъщност това, което току-що написах, е наполовина вярно. Другата половина е плод на въображението ми. Чувала съм, че повечето момичета се забавляват да си запълват времето по този начин, когато срещнат някой млад свободен мъж. Те просто се… чудят. А ако има семейство, в което нуждата от такова чудене да е особено силна, то това със сигурност е нашето. Но само що се отнася до Роуз. Замислих се дали и аз не се питам това-онова във връзка с двамата млади мъже, но съвсем честно мога да отговоря отрицателно. По-скоро бих умряла, отколкото да се омъжа за някой от тези приятни младежи.

Глупости! По-скоро бих се омъжила и за двамата, отколкото да умра. Но докато си седя тук, в сламата, осъзнавам, че има нещо твърде отблъскващо в начина, по който мислите на младите момичета отскачат директно към брака, вместо първо да се позанимаят с любовта. Да не говорим, че повечето от гореспоменатите мозъци нямат ни най-малка представа какво всъщност представлява бракът. Сега, като се замисля, ми хрумва, че всъщност си вадя тези заключения главно от книгите, които съм прочела, защото на практика единствените млади жени, които познавам, са Роуз и Топаз. Но някои художествени образи са много реални — като създадените от Джейн Остин например. И съм убедена, че в началото на „Гордост и предразсъдъци“ петте сестри Бенет просто искат да покорят младите мъже от Недърфийлд Парк и изобщо не се и замислят върху естеството на брака. Чудя се дали Роуз си дава сметка. Непременно трябва да й поговоря, преди да е хукнала да се обвързва. За щастие, не съм невежа по подобни въпроси — една заварена дъщеря на Топаз няма как да бъде задръстена. Знам всичко за нещата от живота. И не храня никакви илюзии по отношение на тях.

Моментът, в който Роуз се появи на стълбите, бе прекрасен. Веднага се сетих за Биатрикс от „Езмънд“ — само дето Биатрикс не се препъва в полата на роклята си на третото стъпало и не се улавя за перилата с боядисаната си в зелено ръка. Но всичко мина добре, защото, щом видя Котънови, сестра ми се превърна в самото олицетворение на девичето достойнство. Забелязах как започна да пристъпя грациозно и превзето. Когато се спъна, Нийл Котън се спусна да й помогне, а после всички се разсмяхме и се впуснахме в непринуден разговор, в хода, на който сестра ми забрави маниерниченето.

Докато бързах да се облека, скрита зад чаршафите, двамата Котънови обясниха кои са. Оказа се, че са в Англия едва от няколко дни. Запитах се какво ли би било да си на мястото на Саймън — за пръв път да пристигнеш посред нощ в огромно имение като Скотни, знаейки, че то е твоя собственост. За частица от секундата сякаш се превъплътих в него и погледнах през очите му. Нашият замък, изникнал неочаквано насред разкаляния английски пейзаж, определено бе странна гледка. Представях си го да надниква вътре през прозорчето на кухнята, както съм сигурна, че е направил, когато повторно се бе върнал в къщата, след като беше оставил брат си да се оправя с колата. Мисля, че успях да проникна в главата му, защото, докато тази картина изпълзяваше в съзнанието ми, Саймън каза:

— Не можах да повярвам на очите си, когато погледнах вътре! Кухнята ви приличаше на гравюра от някоя стара книга с вълшебни приказки.

Обзалагам се, че Роуз пък му се беше видяла като приказна принцеса — защото сестра ми наистина изглеждаше точно така. Беше мила, очарователна и непосредствена, а и не спираше да се смее с този свой звънлив смях, който толкова рядко напоследък имахме удоволствието да чуваме. Спомних си колко различна бе сестра ми само допреди половин час, припомних си и желанията, които бе изрекла пред дявола ангел. Случи се нещо странно — Саймън Котън изглеждаше еднакво запленен и от кухнята, и от Роуз, не спираше да мести поглед от сестра ми към обстановката наоколо и после обратно. Беше извадил фенерчето си — „прожектора“, както го наричаше по американски маниер, — за да огледа подробно стената над камината (аз вече бях успяла да се облека), и след като освети за известно време каменното лице, се оттегли към тясното прозорче, гледащо към крепостния ров. Това бе най-тъмното кътче в цялата кухня, фенерчето внезапно угасна и той го обърна към себе си, за да провери дали крушката не беше изгоряла. В този миг то отново светна. Сянката на главата му се очерта върху стената и благодарение на заострената напред брада пред нас сякаш се появи образът на самия дявол.

Роуз забеляза тази прилика по същото време, по което и аз, и тихо извика. Саймън бързо се извърна към нея, но в този момент Елоиз се шмугна измежду зелените чаршафи, оплете се в тях и ги събори на земята. Започнах да викам: „Ел, Ел!“, а после трябваше да обяснявам, че всъщност не съм имала видения, свързани с ада, а просто съм използвала съкратеното обръщение към кучето ни. Това доведе до няколко шеговити забележки по отношение на семейство Мортмейн. Въпреки че се засмях, не преставах да мисля за дяволската сянка. Това бяха глупости, разбира се — никога не бях срещала човек с по-благ поглед от този на Саймън Котън. Но Роуз е много суеверна. Чудя се дали по-малкият брат има някакви пари. Той също се държеше много мило със сестра ми. И с мен.

Имаше и един драматичен момент — когато Саймън ме попита дали ние сме собствениците на този замък, при което аз извиках:

— О, не! Собствениците сте вие!

Побързах да добавя, че според договора ни с предишния наемодател ни остава да живеем тук още трийсет години. Дали подобни договори са в сила, когато не си плащаш наема? Аз, разбира се, нищо не споменах по въпроса — имах чувството, че подобен разговор ще разруши красотата на мига.

След като вече бяхме разговаряли около двайсетина минути, на сцената се появи ново лице: Топаз, облечена в стария си костюм от туид. Мащехата ми рядко го носи, и то само през деня. Никога, ама никога не го облича вечер, защото това я прави да изглежда безцветна, а не порцелановобяла, каквато в действителност бе. Това ме порази, особено пък след като забелязах, че вратата на стаята й е открехната, което означаваше, че бе разбрала кои са посетителите ни. Едва се сдържах да не я попитам защо е решила да се прави на безлична — най-вероятно бе сметнала, че строгият костюм ще придаде на семейството ни липсващото му провинциално достойнство.

Представихме й братята Котън и Топаз размени няколко думи с тях, но като цяло бе прекалено тиха. Какво, по дяволите, й ставаше? След няколко минути тя се оттегли, за да приготви какао — нямаше какво друго да предложим на гостите си, освен какао и вода. Чаят бе свършил същата тази вечер — последната чаша бе поднесена на Томас заедно с вечерята.

Никога не пием какао вечер, освен ако случаят не е особено специален — като например, когато имаме болен вкъщи или пък трябва да се сдобрим след поредната семейна свада. Затова ми бе особено неприятно, че брат ми и Стивън ще пропуснат това удоволствие — двамата бяха отишли до Фор Стоунс за коне. Също така ми се струваше редно и татко да изпие чаша от това укрепително питие, но ми беше ясно, че той за нищо на света не би се срещнал с непознати. Страхувах се, че дори и да решеше да слезе до кухнята за бисквити, щеше да се оттегли мигновено и тихо още щом чуеше непознати гласове. Изведнъж задната врата се отвори и баща ми с гръм и трясък влетя в кухнята. Отново бе заваляло, а е доста по-бързо да се придвижиш до къщата, като притичаш през двора, вместо да пристъпяш внимателно по ръба на крепостните стени, и баща ми бе сторил именно това. Появи се, наметнал малко килимче върху главата си, ръсейки цветисти ругатни по адрес на времето и на газовата печка, която бе започнала да връща дима обратно в стаичката му, и забеляза Котънови едва някъде към средата на разпалената си реч. Топаз спря да разбърква какаото и гордо и отчетливо произнесе:

— А това е моят съпруг, господин Джеймс Мортмейн.

След което се случи нещо наистина прекрасно! Саймън Котън възкликна:

— Но… О, това е истинско чудо! Вие трябва да сте авторът на „Джейкъб Рестлинг“!

Баща ми се втренчи в него, а в очите му се четеше отчаяние. В първия момент си помислих, че е заради неочаквания му сблъсък с непознати, но после, когато той със заекване рече: „Ами да, всъщност аз…“, ми стана ясно, че е невероятно поласкан, но също така му е невероятно трудно да повярва, че е срещнал почитатели. Мисля, че точно така трябва да изглежда някой корабокрушенец, зърнал кораб в далечината. Саймън Котън приближи към татко, здрависа се енергично с него и се обърна към брат си с думите:

— Нийл, помниш ли „Джейкъб Рестлинг“?

Нийл отвърна:

— Да, разбира се, според мен той е забележителен.

От тона му разбрах, че Нийл нямаше никаква представа за какво всъщност става дума. Саймън започна да говори разпалено за книгата, сякаш току-що я беше прочел, макар по-късно да стана ясно, че я е изучавал в университета преди много, много години. В началото татко бе нервен и се чувстваше неловко, но постепенно се отпусна и накрая говореше предимно той, а Саймън само от време на време вметваше по някоя и друга дума. Най-сетне баща ми захвърли на пода килимчето, което продължаваше да обгръща раменете му — сякаш бе товар, който го задушаваше, — и тръгна към масата, викайки:

— Какао, какао! — сякаш това бе най-вълшебната напитка на този свят, което аз лично намирам за точно така.

Докато пиехме какаото си, разговорът стана по-общ. Татко ни смъмри заради боядисаните ни в зелено ръце, а Нийл Котън забеляза голямата купа в коритото и през смях отбеляза колко забавно е, че съм седяла на нея. Роуз ставаше все по-мила и по-мила, не спираше да се усмихва и приличаше на истински ангел. Сестра ми седеше до огъня, притиснала Ейб в скута си, и Котънови час по час се пресягаха да погалят котарака, чиято козина има същия цвят като косата на Роуз. Беше очевидно, че са запленени от всичко и всички. Когато Елоиз скокна върху контейнера с топлата вода и легна да подремне, Нийл отбеляза, че кучето ни е най-прелестното нещо, което някога е виждал. Лично аз не говорех много — баща ми и Котънови бяха взели думата, — но двамата млади мъже очевидно намираха и малкото, което казвах, за изключително умно и вълнуващо.

И точно когато всичко вървеше по мед и масло, Саймън Котън зададе въпроса, от който се страхувах през цялото време. Той се обърна към татко и попита:

— Кога можем да очакваме продължението на „Джейкъб Рестлинг“?

Знаех, че трябва да се опитам да отклоня вниманието към себе си, като разлея какаото си например, но то беше толкова вкусно, че щеше да е престъпление да го разхищавам. И докато се борех със себе си, баща ми отвърна:

— Никога.

В тона му не личеше нито гняв, нито горчивина. Думата прозвуча почти като въздишка. И не мисля, че някой друг, освен мен забеляза, че настроението на татко леко спадна, главата му се отпусна надолу, а раменете му увиснаха. Преди да успея да се намеся и да взема положението в свои ръце, Саймън Котън рече:

— Като се замисли човек, всъщност продължение на тази книга наистина не може да има.

Баща ми го стрелна с поглед и Саймън побърза да обясни:

— Обикновено книгите, които са уникални по своята същност, не могат да бъдат доразвивани. Въпреки че подобни произведения силно влияят върху работата на другите писатели, те не могат да усъвършенстват автора, сътворил въпросната уникална творба, защото с нея той е показал, че е достигнал до съвършенството.

Топаз не откъсваше напрегнат поглед от баща ми.

— О, може би… — започна тя, но баща ми я прекъсна.

— Искате да кажете, че авторите на едно значимо произведение обикновено си остават само с него, така ли? — попита тихо той.

— Опазил ме Бог! — възкликна Саймън Котън. — Не, разбира се. Онова, което имах предвид всъщност, е, че е погрешно да се използва думата „продължение“. Гениалните писатели навлизат в дълбочина, когато създават едно върховно произведение и то излиза в завършен вид. По-късно тези писатели отново насочват вниманието си към някой аспект от живота и се захващат за него със свойствената за тях страст и сътворяват поредното уникално нещо. Господ може да е създал и други светове, но не е добавял нищо към този, в който живеем, нали така?

Макар думите му да прозвучаха грандиозно, в тях прозираше искреност. И въпреки това на мен ми се стори, че дълбоко в себе си Саймън Котън мислеше другояче — това негово изказване бе просто хитроумен и любезен начин да се измъкне от конфузната ситуация. Ако бях права в това свое подозрение, той определено имаше силно развит усет за нещата, които не се виждаха, с просто око. Най-странното беше, че баща ми бе дълбоко впечатлен от речта на младия мъж. Той рязко отметна глава назад, сякаш внезапно осенен от великолепна идея, но не изрече нищо. По-скоро имаше вид на човек, който иска за момент да остане насаме с мислите си. После Саймън Котън го попита за третия сън в „Джейкъб Рестлинг“ и това отново върна татко към живота. Не бях го виждала толкова въодушевен от деня, в който се ожени за Топаз. Не говореше само за себе си. След като отвърна на въпроса, насочи разговора към всички нас и особено към Роуз. Казваше неща, които караха Котънови час по час да обръщат глави към сестра ми, и то определено с огромно задоволство.

Нийл Котън говореше по-малко от брат си. Прекара по-голямата част от времето седнал върху казана, до Елоиз. А веднъж, когато срещнах погледа му, той приятелски ми намигна.

Накрая Томас дойде и ни уведоми, че конете чакат. (Беше останало малко какао за брат ми, но не и за Стивън, който сигурно стоеше навън при конете. Добре, че му бях оставила половината от моето и го бях сложила до камината, за да се запази топло.) Татко и аз излязохме на двора с двамата братя Котън. Бяхме любопитни да видим как ще изтеглят колата от калта. Роуз не можа да ни придружи заради копринения пеньоар, а Топаз просто не изяви желание.

Беше наистина вълнуващо. Котънови светеха с фенерчетата си, всички се смеехме и цъкахме на конете, подканяйки ги да тръгнат. Накрая колата беше изтеглена и отново се озова на главния път. Последва забързано сбогуване, но двамата ни нови приятели ни увериха, че съвсем скоро ще се видим пак, и аз бях сигурна, че те наистина имаха намерение да ни посетят.

Стивън и Томас отидоха да върнат конете, а аз и татко хукнахме към къщи, бягайки от дъжда. Момчетата бяха взели газената лампа и бе тъмно като в рог. Едва ли е нужно да казвам, че семейството ми не е имало електрическо фенерче от години. Татко здраво ме държеше за ръката, за да ме подкрепя в тъмното. Беше в превъзходно настроение. Попитах го какво мисли за братята Котън и той отвърна:

— Ами не смятам, че ще ни врънкат за наема.

После добави, че бил забравил колко стимулиращи можели да бъдат американците, и ми разказа няколко интересни случки от времето, когато е обикалял из Америка и изнасял лекции върху „Джейкъб Рестлинг“. Също така отбеляза, че Саймън Котън бил американец от типа на същите, които са описани в романите на Хенри Джеймс — от онези, които, щом пристигнат в Англия, се влюбват до безпаметност в нея.

— От него ще излезе страхотен собственик на Скотни — беше заключението на баща ми.

Единственият роман от Хенри Джеймс, който някога съм правила опит да чета, е „Какво знаеше Мейси“ — тогава бях някъде около деветгодишна и очаквах, че ще е книга за деца. По онова време имахме прекрасно томче с работите на Хенри Джеймс, с тъмновиолетова кожена подвързия, което по-късно бе продадено заедно с всички по-ценни книги от домашната ни библиотека.

Щом влязохме в двора на замъка, татко отиде в стаичката си, а аз нетърпеливо се втурнах към кухнята, за да се присъединя към момичетата. Заварих ги да коментират оживено. Топаз бе излязла от мълчаливото си състояние. Беше убедена, че Роуз е предизвикала истински фурор, и сега кроеше планове как да я снабди с нова рокля — от онези, истинските модни рокли, които носеха дамите в Лондон и които Роуз обожаваше. После решиха да почистят всекидневната, в случай че Котънови решат да ни посетят в скоро време. Попитах ги не мислят ли, че е прекрасно, задето татко очевидно ги харесва. Трите извърнахме глави към прозореца, през който се виждаше къщичката на вратаря. Видяхме силуета на баща ни, приведен над бюрото. Топаз каза:

— Случи се! Чудото се случи! Той отново ще започне да работи!

Стивън и Томас също се прибраха. Накарах Стивън да изпие какаото, което бях запазила за него — трябваше да го заплаша, че ще излея ароматната течност в мивката, ако той не се съгласи. После отидохме да си легнем.

Роуз извади всичките си дрехи и ги намята върху госпожица Блосъм, за да види дали случайно измежду тях няма някоя, която да е в по-добро състояние, отколкото си спомняше. За съжаление се оказа, че всичките й рокли изглеждат ужасно, но дори това не помрачи настроението й.

Двете не спирахме да бърборим. Внезапно се надигнах и седнах в леглото.

— Роуз, струва ми се, че прекалено много даваме воля на фантазията си — казах. — Не бива така. Разбира се, ще бъде чудесно, ако започнат да ни канят по балове и други такива, но… О, Роуз, ти би ли се омъжила за човек с брада?

— Бих се омъжила и за самия дявол, стига да има някакви пари — отвърна твърдо сестра ми.

Бях напълно сигурна, че Роуз не е забравила за сянката на Саймън Котън, очертана върху кухненската стена, но понеже тя не спомена нищо по въпроса, аз също си замълчах. Човек не бива да си позволява подобни коментари по отношение на един богат мъж.

След като изгасихме свещите, накарах госпожица Блосъм да заговори. Когато я попитах какво мисли за ситуацията като цяло, тя отвърна:

— Е, това все пак е някакъв старт, девойчета, няма защо да го отричаме. Сега от вас се иска да се представите в най-добрата си светлина. Разбира се, всичките тези вехтории, дето сте ги натрупали отгоре ми, няма да ви помогнат особено, но смятам, че можете да си измиете косите и да се погрижите за ръцете си — този зелен цвят може и да е изглеждал забавно веднъж, но втори път няма да предизвика умиление. Освен това няма да е зле да се погрижите за лицата си, а в момента най-доброто, което можете да направите за красотата им, е да се потопите в дълбок, релаксиращ сън.

Роуз възприе сериозно намека за боядисаните ръце. Още щом станахме на следващата сутрин, тя прекара цял час в търкане, докато не отми и последните зелени следи от кожата си. Понеже сестра ми използва последните остатъци от специалната каша, с която сваляхме мръсотията от ръцете си, аз ще трябва да изчакам боята по моите да изсветлее и да изчезне от само себе си. В момента е в сиво-зелена фаза и прилича на кир. О, току-що ми хрумна блестяща идея — веднага след чая ще атакувам упоритата боя с парче шкурка!

Колко неочаквано може да настъпи промяна в нечий живот! Вчера по това време беше студено и мрачно, а днес е истинска пролет — не стига, че снощи се запознахме с братята Котън, ами и времето е решило да ни зарадва, изпращайки ни първия истински повей на пролетта. От мястото си в сеното ясно виждам как е напъпила трънката… Току-що установих, че ако наклоня глава встрани, прозорчето под покрива сякаш става по-голямо и ми разкрива различни части от околния пейзаж. Много забавна игра наистина.

О! О, божичко! Те са тук — Котънови! Току-що свърнаха по алеята! О, какво да правя?

Вече подминаха хамбара. Нямаше как да предупредя Роуз и Топаз — не можех да изляза от укритието си, без да бъда забелязана. Поне знам, че двете момичета са се върнали от разходката — преди малко чух Роуз да свири на пианото. Но как ли ще бъдат облечени? И — о, небеса! — Роуз имаше намерение да си мие косата! Дори и в най-смелите си мечти не се бяхме надявали, че Котънови ще се появят още днес!

Видях как двамата братя изчезват в пасажа под къщичката на вратаря. Дали трябва да се измъкна от хамбара и да отида в къщата? Аз, разбира се, искам да ги срещна и да си поприказвам с тях отново, но на чорапа ми има огромна дупка, а ученическата ми престилка е цялата в прах и слама…

Мина около половин час, откакто написах последното изречение. Не влязох вкъщи. Лежах върху сламата и се опитвах да си ги представя във всекидневната, до лумтящия в камината огън. Всъщност не беше кой знае каква трагедия, ако Роуз си беше измила косата, защото тя изглежда прекрасно и с мокра коса. Сигурна съм, че постъпих добре, като останах тук — дори и само заради това, че понякога приказвам повече, отколкото е необходимо. Трябва много да внимавам никога да не отвличам вниманието от Роуз. Не спирам да си повтарям, че всичко е истина, а не просто илюзия: познаваме двама мъже! И те ни харесват — или поне би трябвало да ни харесват, след като толкова скоро се връщат при нас.

Не ми се пише вече. Ще ми се само да си лежа по гръб на сеното и да мисля. Но има нещо, което искам да уловя и опиша, а именно — чувството, което ме обзе, докато гледах как Котънови приближаваха към замъка. Обичам да наблюдавам хората, когато те не могат да ме видят. Често съзерцавам членовете на нашето семейство през някой прозорец и установявам, че ми изглеждат доста по-различни — все едно виждам отражението на стаята в огледало. Не мога да намеря точните думи, за да изразя въпросното усещане — то ми се изплъзна, докато се опитвах да го уловя.

Брадата на Саймън Котън изглежда още по-ексцентрична на дневна светлина. Сега установих, че той всъщност изобщо не е стар — предполагам, че дори няма трийсет години. Зъбите му са прекрасни, а устата — доста привлекателна, с добре оформени устни, макар че изглежда някак гола насред всичките тези косми. Как е възможно на един млад човек да му харесва да има брада? Дали не прикрива някой белег с нея?

Веждите му са леко повдигнати в ъгълчетата.

Лицето на Нийл Котън пък е невероятно очарователно, независимо от факта, че взети поотделно, чертите му са доста обикновени. Косата му е много хубава — светлокестенява и чуплива. Нийл изглежда пращящ от здраве, докато Саймън е малко блед. И двамата са високи — Саймън е малко по-висок от брат си, но за сметка на това Нийл е по-широкоплещест. Изобщо не си приличат.

Саймън носи костюми от туид, по английски маниер.

Нийл е облечен в сако, каквото не съм виждала никога през живота си — предницата и гърбът са от кариран плат, а ръкавите — едноцветни. Изглежда като изфабрикувано от две стари сака, но аз много се надявам да не е така, защото това би означавало, че Нийл е беден, а брат му — злобен. И тъй като платът ми се струва съвсем нов, предполагам, че въпросното сако е просто образец на най-последната американска мода.

Вече излизат от замъка! Дали да не изтичам и да ги пресрещна? Ей така, просто да се здрависам с тях? Не, не и с тези мръсни ръце…

Случи се нещо ужасно — толкова ужасно, че не знам как ще го напиша. О, как можаха, как можаха да постъпят така?

Когато приближиха до хамбара, ги чух да си приказват.

— Божичко, Саймън, извади голям късмет, че бързо разбра! — възкликна Нийл.

— Невероятно, нали? — отвърна Саймън. — Снощи тя съвсем не правеше подобно впечатление. — Той хвърли поглед назад към замъка и добави: — Какво прекрасно място! Но ужасно за живеене. И това семейство очевидно няма пукнат цент. Предполагам, че човек не би могъл да обвини бедното момиче.

— Напротив, може, дори само заради това, че така явно ти се натиска! — възрази Нийл. — И какъв ужасен копринен пеньоар по това време на деня! Колко странно, че когато снощи я видях облечена в него, всъщност доста ми хареса.

— Мащехата ми изглежда доста приятна. Чувстваше се толкова неудобно, колкото и аз. Мили боже, в какво неприятно положение ме постави това момиче!

— Най-добре да забравим за съществуването им, Саймън. Ако не го сторим, тя като нищо ще те изложи някъде.

Саймън отвърна, че не изключва подобна вероятност. Двамата говореха тихо, но всяка дума достигаше до мен с ужасна яснота.

— Колко жалко, че не видяхме отново детето — подхвърли Нийл, докато подминаваха хамбара. — Беше много сладка.

— Малко преднамерено наивна, не мислиш ли? — отбеляза брат му. — Най-зле ще ми е да зарежа стареца — наистина се надявах, че ще мога някак да му помогна. Но предполагам, че едва ли може да се направи нещо за човек, който напълно се е алкохолизирал.

О, направо ми идеше да го убия! Та татко няма какво да яде, камо ли пък да пие! Сигурно до ушите им е стигнал някой злонамерен слух от селото. Как смеят някои хора да приказват, че баща ми е пияница! Освен това той не е старец — още не е навършил петдесет години!

Не чух нищо повече. Сега ми се иска да бях изскочила от хамбара и да наложа двамата надути негодници с юмруци. Щях да им покажа дали се държа преднамерено наивно!

Какво, по дяволите, е направила Роуз? Трябва незабавно да разбера.

Осем часът. Във всекидневната.

Дойдох тук, за да се махна от сестра си. В момента тя суши косата си в кухнята и оформя маникюра си с помощта на заострена кибритена клечка. Не спира да говори. Не знам как я понася Топаз — особено пък след като й казах за подслушания от мен разговор (защото просто трябваше да споделя, не можех да задържам подобно нещо в себе си). Или пък може би щях да го запазя в тайна, ако когато влязох в стаята, не бях намерила мащехата си сама. Бях много разстроена. Започнах шепнешком да й разказвам какво бях подслушала, тъй като в нашата къща всичко се чува.

— Чакай малко — каза ми Топаз и ме задърпа към градината.

Роуз тананикаше на горния етаж и ние не проронихме нито дума, докато не минахме по моста и не приближихме до могилата с кулата.

Топаз не се ядоса чак толкова, колкото бях очаквала, но аз, разбира се, умишлено пропуснах онази част, която засягаше баща ми. Тя дори не бе изненадана от чутото. Каза ми, че Роуз забелязала Котънови през прозореца на спалнята и нищо не било в състояние да я спре да навлече набързо копринения пеньоар. Освен това се държала като малоумна пред двамата братя и не спирала да се излага пред Саймън Котън.

— Искаш да кажеш, че се е държала прекалено свойски с него ли?

— Не точно. Това не би било толкова зле, но за нещастие сестра ти бе превъзбудена и през цялото време предизвикваше бедния Саймън — ако имаше ветрило, като нищо щеше да го потупа с него и да му подвикне: „Фу! Срамота!“. И не спираше да пърха с мигли като някоя средновековна девица.

О, сега ми стана ясно! Роуз бе възприела този маниер от книгите, които бяхме чели. Не познавахме други млади жени, освен Топаз, а точно нея Роуз никога не би си и помислила да копира. О, бедната, бедната Роуз! Та тя не е виждала съвременни момичета дори и на кино!

— Те няма да се върнат — отбеляза Топаз. — Сигурна бях дори преди да ми кажеш какво си чула от скривалището си в хамбара.

Казах, че Котънови и без това не са ни притрябвали и че те трябва да са ужасни хора, щом си позволяват да говорят така за сестра ми. Топаз обаче не беше на това мнение.

— Роуз си го заслужи — рече тя. — Мъжете нямат нищо против да им показваш, че ги харесваш, но когато открито им демонстрираш намеренията си, бягат като дявол от тамян. А Роуз именно това направи — най-безсрамно се натискаше на Саймън Котън. Ако Мортмейн беше тук, щеше да й попречи да се изложи така, той самият щеше да поведе разговора и всичко щеше да е наред. О, дявол да го вземе!

Татко бе излязъл да се поразходи — за първи път от месеци насам. Топаз каза, че Саймън Котън му е донесъл книга, написана от известен американски литературен критик, където имало статия и за „Джейкъб Рестлинг“.

— Предполагам, че Саймън може да се върне, за да си поприказва с Мортмейн — добави Топаз, ала аз силно се съмнявах.

Започна да се стъмва. Прозорците на кухнята светнаха и в очертанията на единия от тях се мярна фигурата на Роуз.

— Дали да не й кажем? — попитах колебливо.

Топаз отвърна, че според нея е по-добре да не го правим — освен ако случайно не вземат да ни поканят на гости в Скотни.

— Тогава ще се наложи да й вкараме малко здрав разум в главата.

Сигурна съм, че няма да ни поканят в Скотни.

Топаз обгърна ръка около кръста ми и двете заслизахме от могилата. Когато се озовахме в подножието, тя погледна назад към кулата Белмот, извисила тъмна снага на фона на помръкналото небе.

— Красиво е, нали? — отбеляза с невероятна нежност в гласа.

Как е възможно да се интересува от природните красоти в момент като този? Когато Топаз нарисува кулата, на картината сякаш бе изобразена черна игла за коса, забодена на обърнат с дъното нагоре зелен леген.

Свещта ми догаря, а във всекидневната става все по-студено. Огънят в камината изгасна преди часове. Само че аз не мога да пиша всичко това, докато Роуз е в същата стая с мен. Когато я наблюдавам, имам чувството, че гледам хванат в капан плъх, който се надява, че ще се измъкне на свобода, докато аз съм убедена, че усилията му са обречени на неуспех. Не че някога съм виждала плъх в капан, нито пък Роуз се смята за такъв, но сега едва ли е най-подходящият момент да придиряме на метафорите, които използвам.

Елоиз бутна вратата, промъкна се в стаята и ме близна по ръката — много мило, стига да не беше чувството, че замръзвам, докато ръката ми съхне. В момента чувам почти всичко, което става в кухнята. Татко е вътре и говори разпалено — според него американският критик е открил в „Джейкъб Рестлинг“ неща, които той, авторът, никога не е възнамерявал да показва или внушава. Смята, че арогантността на литературните критици не познава граници. Очевидно мисълта да обсъди този въпрос със Саймън Котън го зарежда с положителна енергия. Жизнерадостта на Роуз нараства с всяка изминала минута. Със съжаление трябва да отбележа, че в момента сестра ми дори си подсвирква.

Стивън влезе във всекидневната и ме загърна с палтото си. От него се носи миризма на коне.

Дали наистина съм преднамерено наивна? Може би съм, може би този дневник е доказателството точно за това. За в бъдеще ще се задоволя да отразявам само голата проза. Но аз всъщност няма повече да пиша тук, защото стигнах до края на тази тетрадка — вече съм изпълнила двете корици и продължих перпендикулярно на редовете. Най-вероятно веднъж кръстосано, стенографското писмо никога вече няма да може да бъде разчетено.

Минали са едва двайсет и четири часа от мига, в който двамата Котънови се натъкнаха на мен, докато си вземах вана зад прострените в кухнята зелени чаршафи.

Топаз току-що извика, че е приготвила какао. О, благословено питие! Няма да е чак толкова хубаво, защото Топаз го е направила с вода, тъй като последното мляко отиде покрай Котънови. Нали нямахме чай, който да им предложим… И все пак, дори и приготвено с вода, какаото си е хубаво. Но лошото е, че Роуз ще си мисли, че го пием, защото празнуваме, докато аз и Топаз ще сме наясно, че всъщност погребваме неосъществените си надежди.

Край

Затвори тази тетрадка.