Доуди Смит
Моят замък (8)

Осма глава

Ще трябва да разкажа за посещението ни в Скотни Хол на части, защото знам, че докато пиша, ще бъда многократно прекъсвана — което всъщност никак няма да е лошо. Животът е прекалено хубав и не си струва човек да го прекарва седнал дълго време на едно място. Освен че, както изглежда, Котънови много ни харесват, изведнъж се сдобихме и с двайсет лири — викарият купи одеялото, което прилича на изтъкано от вълната на коли. Утре отиваме на пазар в Кингс Крипт. На мен ще ми купят лятна рокля. О, прекрасно е да се събудиш с мисълта, че ти предстои нещо вълнуващо!

А сега за Скотни. Приготвяхме се за партито цяла седмица. Топаз купи няколко метра розов муселин за роклята на Роуз. Стана направо невероятна! (Пропуснах да спомена, че преди да стане модел, мащехата ми е работила в една много известна модна къща, само че тя не говори много за този период, както и за миналото си като цяло. Това много ме изненадва, защото Топаз е откровена по толкова много други въпроси.)

Роуз се сдоби и с истински кринолин — малък наистина, но пък за сметка на това без него целият разкош на роклята й се губеше. Взехме го назаем от бабата на господин Стебинс, която е на деветдесет и две години. Когато роклята бе завършена, господин Стебинс докара баба си, за да види как изглежда Роуз с нейния кринолин, и старата жена ни разказа, че го е носила по време на сватбата си, когато е била шестнайсетгодишна. Спомних си за стиховете на Уолър „Върви, прекрасна Роуз…“.

Колко малко време те споделят —

така прекрасни и невинни!

Не го изрецитирах на глас, разбира се. Старата дама и без това плачеше за двама.

Беше ни много приятно, докато пришивахме воланите към полите на роклята. През цялото време си представях, че сме героини от викториански роман. Роуз с желание се включваше в играта, но в момента, в който се споменеше името на Котънови, млъкваше като риба. Отказваше да говори за тях дори вечер, преди да заспим. Не се сърдеше или цупеше, просто вечно беше прекалено заета — например да лежи и самодоволно да се усмихва. Е, трябва да призная, че аз също пазех своите тайни за себе си — не обелвах и дума за онова, което се беше случило между мен и Стивън, защото щях да умра от срам, ако трябваше да разкрия пред сестра ми чувствата си към него. Но пък, от друга страна, аз винаги съм била по-потайна от Роуз. Знам, че тя смята Стивън за… ами за човек, принадлежащ към по-нисша класа от нашата. (И аз ли мисля така? Ако отговорът е „да“, би трябвало да съм засрамена от тази проява на снобизъм.) Със задоволство мога да отбележа, че успях да осъществя намерението си да се държа по-хладно с него или, по-точно казано, да не допускам прекалена близост помежду ни. С изключение на онзи кратък миг снощи, когато взех ръката му в своята и… но това е част от историята за посещението ни в Скотни Хол, затова ще го оставя за по-нататък.

Истинско вълнение настъпи, когато започнахме да се обличаме за вечерята. Навън все още беше достатъчно светло, но ние пуснахме завесите и запалихме газената лампа и свещите, защото веднъж бях прочела някъде, че модерните жени се обличат НА светлина на свещи и ПОД светлината на свещи. Роклите ни бяха грижливо положени върху леглото с балдахина. Моята бе изпрана, а Топаз леко беше уголемила деколтето й, за да я направи по-актуална. Госпожица Блосъм буквално изпадна във възторг при вида на роклята на Роуз.

— Мили боже! — възкликна тя. — Това ще очарова джентълмените. Не съм подозирала, че имаш такива бели рамене, Роузи! Да не повярва човек, че Господ те е дарил с тази коса и същевременно те е предпазил от лунички!

Роуз се засмя, но и продължи да се ядосва, че не може да се види в цял ръст — голямото ни огледало отдавна е продадено. Задържах малкото пред сестра ми, за да може да се огледа на части, но това само я раздразни още повече.

— Над камината във всекидневната също има огледало — казах. — Може би ако се качиш на пианото…

Роуз хукна нататък, за да опита.

Татко излезе от банята и мина покрай нас на път за спалнята. В следващата секунда го чух да крещи:

— Какво, по дяволите, си направила със себе си?!

В гласа му прозираше такъв ужас, че в първия момент си помислих, че с Топаз се е случило нещо лошо. Хукнах натам и се спрях нерешително на прага. Но и оттам виждах добре мащехата си. Беше облякла черната си вечерна рокля, в която никога не се бе харесвала. Това бе една наистина изключително безлична рокля! Косата й бе събрана на кок, а по лицето й се виждаха следи от грим — не много, само малко руж и червило. Резултатът беше удивителен: мащехата ни изглеждаше твърде обикновена — симпатична, но незаслужаваща особено внимание.

Нито тя, нито татко ме забелязаха. Чух я да отвръща:

— О, Мортмейн, тази вечер е посветена на Роуз. Искам цялото внимание да бъде съсредоточено върху нея…

Върнах се на пръсти в моята спалня. Бях поразена от пълната липса на егоизъм у Топаз, особено след като знаех, че е прекарала часове в прекрояване на най-хубавата си вечерна рокля. Знаех какво имаше предвид тя, разбира се — ако се появеше в целия си блясък, на фона на нейната красота Роуз щеше да изглежда просто хубавка, но нищо повече. Изведнъж си спомних онази първа вечер, в която Котънови се появиха в дома ни — тогава Топаз също бе правила всичко възможно, за да остане в сянка. О, благородна Топаз!

Чух баща ми да вика:

— Хич не ми пука, по дяволите! Останало ми е толкова малко, с което мога да похваля. Господи, остави ме да съм горд поне с жена си!

— О, скъпи! — възкликна Топаз.

Не чух останалото, защото забързах към долния етаж, за да задържа Роуз там. Усетих, че не бива да се месим в разправията горе. Освен това изпитах срам — винаги се чувствам така, когато се сетя за втория брак на татко.

Когато двамата слязоха долу, Топаз си беше снежнобяла както винаги, а сребристорусата й коса се спускаше на блестящи вълни по гърба. Беше облечена в най-хубавата си рокля — сива, с гръцка кройка, прилична на ефирен облак, а прелестния сив ешарп бе драпирала артистично около главата и раменете си. Изглеждаше невероятно красива, точно така си представям Ангела на смъртта.

Колата на Котънови пристигна, карана от шофьор в униформа, и ето че потеглихме. Терзаех се от мисълта, че Стивън и Томас ще трябва да останат вкъщи, но Топаз се беше погрижила да им осигури наденички за вечеря.

Колата бе огромна и прекрасна. Почти не говорехме, докато пътувахме — аз лично се притеснявах от присъствието на шофьора. Беше невероятно скован и вежлив, но вероятно имаше страшно добър слух. Облегнах се назад. Погледът ми се плъзна по бягащите покрай нас поля. Чувствах се крехка и изискана. Чудех се какво ли изпитват останалите. Татко изглеждаше много хубав във вечерния си костюм, освен това се държеше мило с всички и не спираше да се усмихва, но на мен ми беше ясно, че е нервен. Или поне си мислех, че ми е ясно, а после си дадох сметка, че всъщност знам много малко за него, за Топаз, за Роуз или за когото и да е на този свят, с изключение на самата себе си, разбира се. Ласкаех се от мисълта, че мога да чета мислите на хората, но това се отнасяше само за онова, което беше на повърхността в съзнанието им. Не успявах да проникна в дълбочина. След всичките тези години нямах представа например коя е причината баща ми да изостави писането! Нито пък знам какво точно чувства Роуз по отношение на Котънови. Що се отнася до Топаз — никога не бях успявала да разгадая мислите й. Разбира се, винаги съм знаела, че е много добра, но никога не бих допуснала, че е готова на жертва заради Роуз. И тъкмо когато бях почнала да се чувствам засрамена от факта, че съм я вземала за повърхностна, тя извика със сладникав гласец:

— Виж, Мортмейн, виж! О, не ти ли се иска да бъдеш много, много стар мъж, седнал в осветена от газени лампи кръчма?

— Да, иска ми се и държа непременно да страдам и от ревматизъм — засмя се баща ни. — Скъпа моя, ти си истинска глупачка.

Спряхме да вземем викария и в колата ни стана малко тясно — естествено, заради кринолина на Роуз… Нашият викарий е най-милият мъж, когото познавам — около петдесетте, пълничък, с къдрава златиста коса. Прилича на голямо бебе — образът му е далеч от този на църковен служител.

Веднъж татко му каза:

— Един Господ знае как си станал свещеник.

На което викарият отвърна:

— Ами да, точно негова работа е да знае.

Сега, когато пътувахме вече заедно, след като ни огледа хубаво, той отбеляза:

— Мортмейн, жените ти са забележително красиви.

— Аз не съм — подметнах.

— А-а, но за сметка на това пък си проницателна натура — нещо като смесица от Джейн Еър и Беки Шарп. Много опасна девойка. Харесва ми кораловата ти огърлица.

После въвлече всички ни в разговора и накрая дори шофьорът се разсмя. Странното е, че викарият може да накара хората около него да се смеят, без да казва нещо кой знае колко забавно. Предполагам, че това се дължи на умението му да предразполага всекиго.

Когато пристигнахме в Скотни Хол, вече се бе стъмнило. Всички прозорци светеха празнично. Знаех как изглежда къщата отвън, защото много пъти бях минавала покрай нея с велосипеда си на връщане от училище. Стилът на сградата е от шестнайсети век, а павилионът в градината — от седемнайсети. Нямах търпение да видя сградата отвътре. Изкачихме каменните стъпала пред централния вход и тежката врата се отвори, преди още да сме дръпнали звънеца. Никога преди не бях срещала иконом и не знаех как да се държа, но викарият го познаваше и си размени няколко реплики с него.

Оставихме връхните си дрехи във фоайето. Топаз ни беше дала някои от своите наметки, за да избегнем срама да се появим в опърпаните си зимни палта. В къщата цареше прекрасна атмосфера от отминали времена. Въздухът ухаеше на цветя и пчелен восък — сладък, но същевременно и кисел, застоял аромат. Мирис, който те изпълва с нежност и копнеж по миналото.

Бяхме въведени в малка всекидневна. До камината стояха Котънови и двама непознати. Госпожа Котън тъкмо беше взела думата, когато икономът съобщи за пристигането ни. Тя млъкна и се извърна към нас. В продължение на няколко мига не можа да продума — мисля, че бе поразена от вида на Роуз и Топаз. Забелязах погледа, който Саймън отправи към сестра ми. После Котънови побързаха да ни представят на другите си гости. Разменихме си ръкостискания.

Непознатите бяха някои си господин и госпожа Фокскотън — английски родственици на Котънови, далечни, мисля. Още щом чух, че мъжът се казва Обри, си спомних, че е архитект — бях чела за работата му в някакво списание. Обри Фокскотън е мъж на средна възраст със сивкав тен на лицето и тънка безцветна коса. В него има нещо много елегантно, а гласът му е невероятно приятен, макар и малко превзет. Стоях до него, докато си пиехме коктейлите (първият коктейл в живота ми, вкусът му беше отвратителен), и побързах да го разпитам за архитектурата на къщата. Той веднага се впусна в обяснения.

— Онова, което я прави идеална, е — редеше той, — че е умален модел на огромните къщи в благородническите имения. В нея има всичко — и просторна бална зала, и дълга галерия, и централен преден двор, а същевременно е малка и лесна за поддържане. От години мечтая за нея. Колко молих Саймън да се съгласи да ми я даде под наем! Дългосрочен.

Каза го достатъчно високо, за да го чуя не само аз, но и самият Саймън, който се засмя и отвърна:

— Няма да се съглася, дори да ми предложиш живота си.

Тогава господин Фокскотън смени темата:

— Кажете ми, онази изключителна дама в сиво — тя със сигурност е Топаз от известната картина на Макморис, дето е изложена в галерия „Тейт“, нали? — И след като поговорихме за Топаз около минута-две, той се отправи към нея.

Имах достатъчно време да забележа, че Саймън се възхищава от роклята на Роуз, както и да чуя нейните обяснения във връзка с кринолина — историята очевидно го заинтригува, защото той рече, че на всяка цена трябва да отиде да се запознае със старата госпожа Стебинс. После викарият дойде и допи коктейла ми вместо мен. Скоро след това се насочихме към трапезарията.

Масата беше обляна в светлина — толкова ярка, че останалата част от стаята изглеждаше почти черна. Семейните портрети, окачени по стените, сякаш плуваха в мрака.

От двете страни на госпожа Котън се настаниха баща ми и викарият. Топаз седна отдясно на Саймън, а госпожа Фокскотън — от лявата му страна. Роуз беше между викария и господин Фокскотън — щеше ми се да я бяха сложили да седне до Саймън, но предполагам, че омъжените жени се ползват с предимство. Подозирах, че Нийл е настоял аз да съм до него, защото ми бе съобщил, че ще си правим компания на масата, още преди да бъдем повикани за вечеря. Това ме изпълни с особена топлина към него.

Вечерята беше прекрасна! Сервираха ни истинско шампанско (много хубаво, също като джинджифилов ейл, само че без джинджифила). Щеше ми се да можех да опитам всичката тази храна при нормални обстоятелства, а не на парти — на такова място човек не може да оцени ястията подобаващо, защото е прекалено зает да се държи възпитано и любезно. Освен това бях малко нервна — ножовете и вилиците ми се виждаха прекалено много. Никога не съм допускала, че ще се почувствам невежа по отношение на приборите за хранене — в къщата на леля Милисънт обикновено се сервираха богати вечери, — но тук аз дори не успях да разпозная какви бяха повечето от ястията, които ни поднасяха. Не можех и да си помисля да копирам маниерите на Нийл, защото те определено бяха твърде странни, според мен. По едно време той май усети, че го наблюдавам втренчено, защото каза:

— Майка ми смята, че трябва да свикна да се храня като англичанин — като нея и Саймън, — но проклет да бъда, ако го сторя.

Помолих го да ми обясни каква е разликата между английския и американския маниер на хранене. Изглежда, в Америка се смята за възпитано да отрязваш всяка хапка, преди да я пъхнеш в устата си, след което да прехвърлиш вилицата от дясната в лявата си ръка, после отново да вземеш ножа — и трябва да набождаш само един вид храна, а не да хапваш едновременно месо и зеленчуци например.

— Но това отнема много време! — възкликнах.

— Не е вярно — отвърна Нийл. — На мен ми се струва ужасно, като гледам как всички тук сте се вкопчили в ножовете си.

Идеята, че всичко, което англичаните правят, изглежда ужасно в очите на Нийл Котън, ми се стори вбесяваща, но успях да запазя самообладание.

— Ще ти кажа още нещо, което не правите както трябва — продължи Нийл и леко махна с вилицата си. — Виж как всички подават всичко първо на мащехата ти. В Америка всяко блюдо щеше да бъде поднесено първо на майка ми.

— Не смятате ли, че е редно да проявявате любезност към гостите си? — възразих. Мили боже, колко ли ужасно съм звучала!

— Но точно това, за което говоря, е любезност. Говори за загриженост по отношение на гостите, защото домакинята винаги може да покаже как точно се яде едно или друго ястие, в случай че някой не знае. Нали разбираш какво имам предвид?

Проумях обяснението му и реших, че това всъщност е дяволски добра идея.

— Ами, предполагам, че бих могла да свикна да прехвърлям вилицата си от едната ръка в другата — казах и дори го направих, ала ми се стори трудно.

Викарият ни наблюдаваше от другата страна на масата.

— По времето, когато тази къща е била строена, хората са използвали ками и пръсти, за да се хранят. Това сигурно ще продължи до момента, в който човечеството не започне да приема храна под формата на таблетки.

— Представяте ли си да каните приятели на по някоя таблетка? — засмях се.

— О, тогава таблетките ще се вземат само в тесен кръг или между другото — намеси се баща ми. — Яденето ще се превърне в такова незначително занимание, че няма да си струва да се говори за него. Натюрмортите с храна ще бъдат смятани за нещо рядко и странно и сигурно ще бъдат колекционирани единствено от недотам възпитани стари джентълмени.

Госпожа Фокскотън каза нещо на Нийл и той се обърна да й отговори, а на мен ми се удаде удобна възможност да огледам насядалата около масата група. Татко и викарият слушаха госпожа Котън, а Обри Фокскотън бе монополизирал Топаз. За момент никой не се занимаваше с Роуз и Саймън. Той я погледна. Тя му отвърна, леко трепкайки с мигли, и макар да знаех какво точно имаше предвид Топаз, когато говореше за старомодните похвати при свалките, погледът, с който Роуз възнагради Саймън, определено бе много вълнуващ — най-вероятно сестра ми доста се бе поупражнявала, за да го усъвършенства до такава степен. Във всеки случай този път Саймън съвсем не го намери за отблъскващ. Леко повдигна чашата си и над ръба й погледна сестра ми, сякаш вдигаше тост в нейна чест. Очите му горяха и изглеждаха невероятно красиви, а аз изведнъж се изпълних с надежда, че Роуз може наистина да се влюби в него, независимо от отблъскващата му брада. Но, о, небеса, аз лично не бих могла!

Сестра ми едва забележимо се усмихна, после се обърна и заприказва с викария. Казах си наум, че Роуз наистина се поддава на обучение — точно навреме бе престанала да отвръща на погледа на Саймън, защото, ако не го беше сторила, щеше да прехвърли границите на приличието.

Докато седях, гледах и слушах хората, насядали около масата, ме обзе странно чувство. Може би в резултат от репликата на баща ми по повод събиранията, в които централното събитие е яденето. Изведнъж ми се стори удивително, че хората трябва да се събират на обяд или вечеря — защото храната влиза вътре в устата, а навън излиза порой от думи. Когато наблюдаваш хора, които ядат и говорят — ама когато наистина ги наблюдаваш, — гледката е много особена: ръцете са непрекъснато заети, вилиците се движат нагоре-надолу, гърлата преглъщат, думите се леят между всеки две хапки, челюстите мелят като луди. Колкото повече се заглеждаш в едно вечерно парти, толкова по-странно ти се вижда то — всичките тези осветени от пламъците на свещите лица, ръцете, поднасящи чинии над раменете на гостите, притежателите на тези ръце, извръщащи се тихо и оттеглящи се чинно, без да вземат участие в смеха и разговорите. Насочих вниманието си към потъналите в сумрак части на трапезарията и видях прислужниците като реално съществуващи хора — хора, които ни наблюдаваха и шепнешком си разменяха инструкции и многозначителни погледи. Сред тях забелязах едно момиче от селото и леко му намигнах — прииска ми се да не бях го правила, защото тя прихна, а после с ужас погледна към иконома. В следващия миг чух въпрос, от който кръвта ми се смръзна в жилите: госпожа Котън попита татко откога не е публикувал нещо свое.

— От дванайсет години — безизразно отвърна той.

Всички членове на нашето семейство възприемаха този негов тон като знак, че разговорът е приключил. Госпожа Котън обаче реагира различно.

— Значи сте сметнали за най-разумно да оставите съзнанието си да се изчисти от влиянието на предишната ви книга — отбеляза тя. — Колко малко писатели са в състояние да сторят подобно нещо! — В тона й личеше разбиране и дори — благоговеене. После тя побърза да добави: — Но все пак този период при вас е доста дълъг, не мислите ли?

Забелязах как татко впи пръсти в ръба на масата. Уплаших се, че ще бутне стола си назад и ще напусне трапезарията — така както правеше у дома винаги, когато някой от нас го раздразнеше с нещо. Но той се овладя и много спокойно отвърна:

— Отказах се от писането, госпожо Котън. А сега нека да си изберем по-интересна тема за разговор.

— Но това е интересна тема! — не се предаваше тя.

Погледнах я крадешком — седеше с гордо изправени рамене в роклята си от тъмносиньо кадифе и с прелестен наниз от перли на шията. Не мисля, че някога съм виждала друга жена, която да изглежда толкова… безукорна.

— Предупреждавам ви, че съм изключително упорита, господин Мортмейн. Когато един писател като вас, който е надарен с безспорен талант, прекъсне творческата си дейност за толкова дълго време, смятам, че е задължение на някой да открие причините за това. Обикновено автоматично се стига до заключението, че въпросният творец е станал зависим от алкохола, но вашият проблем очевидно не е този. Може да има някакво психологично…

Точно в този момент Нийл се обърна към мен и ми каза нещо.

— Млъкни за секунда — изшътках му аз, но така или иначе пропуснах останалата част от речта на госпожа Котън. Чух само как баща ми възкликна:

— Мили боже, не може да ми говорите подобни неща, след като сте ме поканили на вашата собствена маса!

— О, аз винаги прилагам шокиращи тактики по отношение на гениалните мъже — засмя се госпожа Котън. — Ако някой не ги предизвика на публично място, те като нищо ще се измъкнат.

— Нямам никакъв проблем с измъкването, независимо дали се намирам на обществено събиране, или водя разговор на четири очи — възрази баща ми.

Аз обаче бях сигурна, че в този случай той не възнамеряваше да си плюе на петите и да избяга, а в гласа му се долавяше вълнение, което не бях чувала от години.

— Кажете ми — продължи татко — дали вие сте някакъв уникум, или клубният тип американки са станали по-опасни, отколкото ги помня?

На мен думите му ми прозвучаха ужасно грубо, пък било то и казани на шега, но госпожа Котън, изглежда, изобщо не възразяваше да се обръщат така към нея.

— Аз не съм онова, което вие разбирате под „клубен тип американка“. И между другото, струва ми се, че трябва да ви излекуваме от навика да правите генерални заключения за Америка на базата на две кратки посещения, по време на които сте се занимавали главно с изнасянето на лекции.

Този път баща ми си намери майстора — той имаше навика да говори за Америка така, сякаш при отпътуването си оттам я беше пъхнал в джоба на панталоните си и я бе донесъл у дома. Аз, естествено, изгарях от желание да чуя продължението на завързалия се диалог, но госпожа Котън ме забеляза. Наложи се бързо да се обърна към Нийл и да кажа:

— Кажи сега.

— За какво всъщност говорехме? — опита се да си спомни той. — Да не би преди малко да си помисли, че си си счупила някой зъб?

Засмях се и му казах в какво се бях заслушала.

— О, чакай само да видиш! — отвърна Нийл. — Тя няма да остави баща ти на мира, докато не почне да бълва гениални творби по осем часа на ден — освен ако преди това той не я погне с кухненския нож, разбира се.

Погледнах го удивено и Нийл продължи:

— О, майка ми накара семейния ни адвокат да изрови всички подробности около делото. Умрях си от смях. Но мисля, че мама беше малко разочарована, задето не е било истински опит за убийство.

— Вярваш ли, че подобна глупост го е накарала да се откаже от писането? — попитах.

— Ами, честно казано, аз не разбирам добре смисъла на „Джейкъб Рестлинг“. Не си падам много по литературата.

След това преминахме към обсъждането на други теми — сметнах, че ще е любезно от моя страна, ако го разпитам за Америка. Нийл ми разказа за ранчото на баща си в Калифорния — мястото, в което бе живял, преди да се присъедини към Саймън и госпожа Котън. (Като си помисля само колко ограничени са били контактите помежду им в недалечното минало!) Отбелязах колко е тъжен фактът, че баща им е починал, преди да успее да влезе във владение на Скотни Хол.

— Той и без това не би се преселил тук — отвърна Нийл. — Татко никога не би се съгласил да напусне Америка, за да живее другаде — беше много по-упорит в това отношение, отколкото съм аз в момента.

Бях на път да кажа: „Но брат ти ще остане да живее тук, нали?“, само че успях да се спра навреме. Имах чувството, че темата не е от най-приятните за Нийл Котън. Вместо това го попитах дали харесва роклята на Роуз — главно за да сменя насоката на разговора.

— Не особено, ако трябва да съм пределно искрен — отвърна той. — Много е натруфена за моя вкус. Но сестра ти изглежда невероятно красива в нея. И го знае, нали?

В очите на Нийл бляскаше игриво пламъче и точно то напълно лиши от грубост думите му. А и трябва да призная, че беше прав — Роуз наистина осъзнаваше колко чудесно изглежда в розовата си рокля.

За десерт поднесоха най-прекрасния замразен пудинг, който някога съм опитвала. Докато Нийл си слагаше парче от него в чинията, аз нададох ухо да чуя за какво си говорят татко и госпожа Котън. Изглежда, двамата си пасваха идеално, макар да създаваха впечатление на доста креслива двойка. Забелязах как Топаз ги наблюдава тревожно. После, когато татко се закикоти, по лицето на мащехата ми се изписа облекчение.

— О, я си поприказвайте малко с викария, дайте ми почивка! — извика той през смях.

— Добре, но ще подновя атаката си — отвърна госпожа Котън. Очите й блестяха и тя изглеждаше два пъти по-жизнена и енергична от всички нас, взети накуп.

— Е, как ти се струва твоето първо участие на подобно парти? — поинтересува се баща ми. Обръщаше се към мен за първи път, откакто бяхме пристигнали в Скотни Хол, но не можех да го виня за това. Беше много развълнуван и ми изглеждаше дори по-едър от обикновено — мигновено усетих онзи магнетизъм, който му беше присъщ от дните преди инцидента с ножа за рязане на кейкове. Бях наблюдавала тази негова привлекателност и жизненост по време на първите седмици от брака му с Топаз, но това състояние не бе продължило дълго. Хрумна ми ужасната мисъл, че баща ми може би се влюбва в госпожа Котън. След две минути прекъсване тя отново се обърна към него и двамата подновиха разговора си. Малко по-късно жените станаха и се оттеглиха от масата.

Докато се качвахме към горния етаж, Топаз ме хвана под ръка и прошепна:

— Чу ли? Той наистина ли се забавлява, или само се преструва?

Отвърнах й, че според мен оживлението на баща ми е искрено.

— Чудесно е да го видя отново такъв — продължи Топаз, но гласът й прозвуча тъжно. Една от теориите й е, че жената никога не бива да ревнува, нито да се опитва да задържи при себе си мъж против волята му, но мога да се закълна, че не й беше приятно да види как друга жена събужда задрямалото пламъче в любимия й Мортмейн.

Спалнята на госпожа Котън беше прелестна — пълна с цветя и осеяна с книги. Кушетката грабваше погледа, отрупана с малки възглавнички, а в камината гореше огън. Банята пък беше просто невероятна — стените й бяха огледални! Имаше и стъклена масичка, върху която бяха подредени цяла дузина шишенца с най-различни аромати и тоалетни води. (Американците казват „парфюм“ вместо „аромат“ — намирам първото за много по-правилно. Не знам защо англичаните смятат думата „парфюм“ за превземка.)

— Според Саймън тази баня е в пълен разрез с цялостната атмосфера на къщата — осведоми ни госпожа Котън, — но аз наистина нямам нужда от антики точно на това място.

— Нали е прекрасна? — обърнах се към Роуз.

— Невероятна е — съгласи се сестра ми с трагичен тон. Стана ми ясно, че тази баня толкова й харесва, че чак й се плаче.

Щом се поосвежихме, тръгнахме към дългата галерия — тя се простира по цялата дължина на къщата и понеже е тясна, изглежда дори още по-дълга, отколкото е в действителност. По протежението й имаше три камини — и трите запалени, но в помещението изобщо не беше горещо. Роуз и аз вървяхме и пътьом оглеждахме картините, статуите и всички интересни предмети, изложени в стъклени витрини, а госпожа Котън разговаряше с Топаз. Госпожа Фокскотън беше изчезнала нанякъде веднага след като вечерята бе приключила. Предположих, че се беше уединила в своята спалня.

С Роуз стигнахме до последната камина в дъното на галерията и се спряхме да изчакаме останалите. Чувахме гласовете им, но не и онова, което казваха, следователно и за нас двете беше безопасно да разговаряме.

— Как се чувстваше по време на вечерята? — попитах я.

Роуз отвърна, че било досадно, господин Фокскотън изобщо не й харесал, а освен това се интересувал единствено от Топаз.

— Така че се концентрирах върху прекрасната храна. А за какво си говорихте ти и Нийл?

— Наред с всички останали неща той отбеляза и това, че тази вечер си много красива.

— И какво друго?

— Говорихме главно за Америка. — Разказах й всичко, което успях да си спомня, и особено наблегнах на ранчото в Калифорния — то бе едно от нещата, които ми бяха направили силно впечатление.

— Какво, пълно с крави и други подобни гадини ли? — с отвращение произнесе Роуз. — Има ли намерение да се връща там?

— О, продали са ранчото, когато баща му починал, но Нийл казва, че един ден би искал да си има свое — ако може да си го позволи, разбира се.

— Но нали са много богати?

— О, я млъквай! — прошепнах и хвърлих тревожен поглед към госпожа Котън, но тя бе достатъчно далеч, така че нямаше как да ни чуе. — Не мисля, че Нийл е богат, освен това предполагам, че поддържането на тази къща поглъща всичките пари на Саймън. Хайде по-добре да се върнем назад и да пресрещнем останалите.

Когато стигнахме до камината в средата на пасажа, се натъкнахме на госпожа Фокскотън. За първи път имах възможността да я огледам хубавичко. Тя е дребна на ръст, с дълга черна коса, завита на кок ниско на тила, а кожата на лицето й е много тъмна. На мен и кожата, и косата й ми се сториха мазни. По-късно Топаз отбеляза, че овалът и структурата на лицето й са направо идеални, а аз не съм сляпа и бях установила това, но наистина смятам, че едно хубаво измиване с нищо не би навредило на въпросния перфектен овал и структура. Госпожа Фокскотън бе облечена в тъмнозелена рокля, ушита от някаква лъскава материя, толкова лъскава, че чак с вид на слуз — щом я погледнех, веднага се сещах за водорасли. Малкото й име — вярвате или не — е Леда.

Двете с Роуз тръгнахме към нея, но тя побърза да седне на един диван, качи краката си на страничната облегалка и отвори книгата с кожена подвързия, която сигурно бе свалила от стаята си.

— Възразявате ли? — попита тя. — Искам да довърша този роман, преди да си замина за Лондон, което ще стане утре.

— Какво четете? — поинтересувах се.

— О, не е книга за малки момичета — отвърна тя. Гласът й е отвратителен — звучи като блеене на овца, много тъпо, наистина. Дори не си прави труда да си отваря устата и думите сякаш излизат между стиснатите й зъби. Точно в този момент реших, че не я харесвам, а последвалите събития само затвърдиха това мое първо впечатление.

Мъжете не закъсняха да се появят — забелязах, че за госпожа Фокскотън не беше проблем да зареже четенето, щом се озова в тяхната компания. Татко и Саймън приключваха някакъв литературен спор. Надявах се, че бяха прекарали в приятни разговори в салона на първия етаж. Интересно бе да се види накъде ще се насочат новопоявилите се: татко и викарият се залепиха за госпожа Котън, Обри Фокскотън се извърна към Топаз, Саймън и Нийл дойдоха при Роуз и при мен, но госпожа Фокскотън почти веднага се надигна от дивана и откъсна Саймън от нашата групичка.

— Знаеш ли, че тук има един портрет, на който сякаш си нарисуван ти? — попита го тя, после го хвана под ръка и го поведе надолу по коридора.

— О, и аз го забелязах — казах.

Роуз, Нийл и аз тръгнахме след Саймън и госпожа Ф. К. Обзалагам се, че това ни най-малко не се понрави на госпожата.

Портретът беше много стар, от Елизабетинската епоха, ако не се лъжа — високата яка на изобразения мъж бе обшита с къдрички. Той бе нарисуван до кръста.

— Предполагам, че единствената прилика е в брадата — засмя се Саймън.

— Не, очите му са същите като твоите — настоя госпожа Фокскотън.

— И най-вече веждите — намесих се. — Леко извитите им крайчета. Както и косата, по-точно лимбата на челото.

Роуз не откъсваше поглед от картината. Саймън я попита за нейното мнение. Сестра ми се извърна и очите й съсредоточено се спряха върху му — сякаш поглъщаха чертите на лицето му една по една. Когато най-сетне проговори, единственото, което каза, бе:

— О, долавям бегла прилика.

Твърде неопределен отговор наистина. Имах чувството, че Роуз мислеше за нещо съвсем различно от портрета пред нас, нещо, свързано пряко и единствено със Саймън, но в един момент се върна към действителността и осъзна как всички очакваме отговора й.

Върнахме се при другите. Топаз и Обри Фокскотън също разглеждаха портрети, заварихме ги при Котънови от осемнайсети век.

— Сега ми просветна! — внезапно каза той, обръщайки се към мащехата ми. — Вие сте като слязла от картина на Блейк. Не мислиш ли, Леда?

Госпожа Ф. К. Прояви умерен интерес към темата. Тя хвърли продължителен преценяващ поглед на Топаз и рече:

— Да, стига да имаше малко повече месо по костите й.

— А Роуз е истинска Ромни — намеси се Саймън. — Доста прилича на лейди Хамилтън. — За пръв път той произнесе малкото име на сестра ми. — Касандра пък е родена за модел на Рейнолдс, разбира се — като я гледам, все едно виждам малкото момиченце с капана за мишки.

— Не съм като нея! — извиках засегнато. — Мразя въпросната картина на Рейнолдс. Мишката изглежда ужасена, котката — изгладняла, а момиченцето е просто едно жестоко малко зверче. Отказвам да ме оприличавате на нея.

— А, но ти ще пуснеш мишлето от капана и ще намериш вкусна умряла сардина, за да задоволиш апетита на котката — успокои ме Саймън. След тези думи установих, че започва да ми харесва.

Другите бяха заети да мислят коя картина е най-близко до госпожа Фокскотън. Накрая се спряха на някакъв сюрреалист на име Дали.

— Като онази Горгона, от чиито уши излизат змии — уточни господин Фокскотън.

Нямам ни най-малка представа какво е сюрреализъм, но с лекота мога да си представя змии да излизат от ушите на госпожа Ф. К. Нещо повече — изобщо не бих ги упрекнала, че се стремят да изпълзят навън.

После всички решихме, че е добре да потанцуваме.

— В хола — каза Нийл, — защото грамофонът е там.

Госпожа Котън, татко и викарият изостанаха доста назад, увлечени в разговора си.

— Няма да ни достигне един кавалер — оплака се госпожа Фокскотън, когато се озовахме на долния етаж.

Отговорих й, че предпочитам да стоя настрана и да гледам, защото и без това не знам никакви модерни танци. (Роуз също, но тя поне е опитвала някои нови стъпки един-два пъти на партитата в дома на леля Милисънт.)

— Какви танци владееш? — попита ме Саймън, а тонът му беше ироничен. — Сарабанда? Куранте? Павана?

Отвърнах, че мога да танцувам само валс и полка. Мама ни ги беше показала още когато бяхме съвсем малки.

— Аз ще те науча — предложи Нийл. Той постави една плоча на грамофона (очаквах това модерно приспособление, наречено „Викторола“, да бъде доста по-вълнуващо), после приближи към мен. Аз обаче му казах, че предпочитам първо да погледам.

— О, хайде де, Касандра! — настоя той, но госпожа Фокскотън се намеси.

— Остави детето, щом не иска! Нека види няколко танца, а ти изтанцувай първия с мен, братовчеде.

Разреших въпроса, като изтичах по стълбите, седнах на най-горното стъпало и загледах надолу. Роуз танцуваше със Саймън, Топаз — с господин Фокскотън. Трябва да призная, че госпожа Фокскотън танцуваше наистина прелестно, макар през цялото време главата й да лежеше прекалено интимно върху гърдите на Нийл. Роклята на Роуз се развяваше красиво, но сестра ми непрекъснато пропускаше стъпки. Топаз се движеше вдървено — тя намира модерните танци за твърде вулгарни, — но госпожа Фокскотън танцуваше толкова добре, че мащехата ми видимо се поотпусна в обятията на мъжа й. От високо танцуващите двойки бяха интересно зрелище. Холът беше едва осветен и дъбовият паркет изглеждаше като езеро на лунна светлина. Отново долових мистериозния аромат на миналото, но този път примесен с парфюма на госпожа Фокскотън — тежък, загадъчен аромат, който с нищо не напомняше за цветен букет. Облегнах се на резбованите дървени перила и се заслушах в музиката. Почувствах се напълно различно от друг път — някак по-нежна, по-красива. Сякаш десетки мъже бяха влюбени в мен и не представляваше проблем аз също да се влюбя в тях. Усещането бе особено интензивно в областта на слънчевия сплит — чувство на уязвимост е най-точното определение, което бих могла да дам. Отдадох се на анализирането на това, което изпитвах, загледана в голямата ваза с бели лалета на фона на огромния прозорец с вдигнати завеси. Изведнъж замръзнах на мястото си от ужас.

В тъмното пространство от външната страна на прозореца се мярнаха две лица, после мигновено изчезнаха. Напрегнах очи, за да ги видя отново. Танцьорите се носеха по паркета и ми закриваха гледката. По едно време лицата пак се появиха, но този път ги виждах още по-размазано. После приближиха и в този момент плочата свърши. Танците спряха, а лицата изчезнаха.

Обри Фокскотън извика:

— Видя ли това, Саймън? Двамата селяни пак се опитват да ни наблюдават!

— Това му е най-лошото на живеенето в близост до централното шосе — обясни Саймън на Роуз.

— О, по дяволите, какво ви пука? — извика Нийл. — Да гледат, като искат.

— Да, но снощи уплашиха мама. Мисля, че просто ще ги помоля друг път да не го правят, стига да мога да ги хвана, разбира се.

Саймън приближи до вратата и я отвори. Хукнах с все сила надолу по стълбите и след минута се озовах пред него. Над вратата имаше лампа, но отвъд периметъра, в който се простираше светлината й, всичко изглеждаше мастиленочерно.

— Не ги гонете — прошепнах едва.

Той ми се усмихна развеселено:

— О, небеса! Нямам намерение да ги наранявам. — После слезе по стъпалата пред входа и извика: — Има ли някой?

Съвсем наблизо се разнесе приглушен смях.

— Крият се зад кедровото дърво — каза Саймън и тръгна натам. Молех се двамата неканени посетители да избягат, но не чух никакъв шум от тичащи крака. Хванах Саймън за ръката и промълвих:

— Моля ви, върнете се вътре и кажете, че не сте успели да ги откриете. Бяха Томас и Стивън.

Саймън прихна.

— Трябва да са дошли дотук с велосипедите си — добавих. — Моля ви, не им се сърдете. Те просто са искали да видят как се забавляваме.

— Томас, Стивън, къде сте? Влезте и се присъединете към компанията ни.

Те не отговориха. Със Саймън вече се бяхме приближили до стария кедър. В този момент двете момчета хукнаха, само че Томас се спъна в нещо и се просна в цял ръст на земята.

— Хайде стига! — извиках. — Не се притеснявайте, всичко е наред.

Саймън се спусна да помогне на брат ми да се изправи — знаех, че Томас не се е ударил, защото през цялото време не спираше да се смее. Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и успях да различа Стивън на няколко метра по-далеч. Беше спрял и сякаш се чудеше дали да дойде при нас, или да продължи да бяга. Отидох при него и го хванах за ръката.

— Много съжалявам — прошепна той. — Знам, че постъпихме ужасно.

— Глупости — успокоих го. — Никой не възразява. — Дланта на ръката му беше влажна. Сигурна съм, че в този момент Стивън наистина се чувстваше ужасно.

Останалите бяха чули виковете и вече стояха на площадката пред входната врата. Нийл приближи тичешком с фенерче в ръка.

— Да вярвам ли на очите си? Моят стар приятел Стивън! — извика той. — Случайно да има някоя мечка наоколо тази вечер?

— Не искам да влизам вътре, моля ви! — прошепна в ухото ми Стивън, но аз и Нийл го хванахме от двете страни и го повлякохме към къщата.

За разлика от Стивън Томас изобщо не възразяваше да се присъедини към веселбата. Докато вървеше, не спираше да се кикоти.

— Видяхме ви по време на вечерята, но после всички се изнесохте нанякъде — призна той. — Вече се бяхме отчаяли и се гласяхме да си ходим, когато отново се появихте.

Щом видях Стивън на светло, застанал под светлината на полилея в хола, съжалих, че съм настояла да влезе — беше се изчервил като домат и не смееше да гъкне от неудобство. Роуз още повече утежни ситуацията, когато афектирано рече (предполагам, че думите й бяха провокирани от неловкост):

— Извинявам се заради тях. Мисля, че двамата трябва да се срамуват от постъпката си.

— Не обръщайте внимание на старата мърморка Роуз, момчета — усмихнато каза Нийл. — Да вървим да опустошим хладилника.

Веднъж бях гледала в някакъв филм как се опустошава хладилник и трябва да отбележа, че ми се беше сторило страхотно забавление. Нямах нищо против и аз да се присъединя към тях, но госпожа Фокскотън ме извика и беше редно да отида при нея.

— Кой е онзи младеж? Високият, със светлата коса? — поиска да знае тя.

Разказах й накратко за Стивън и връзките му с нашето семейство.

— Трябва непременно да го снимам.

— Какво, сега ли?

Госпожата издаде звук, подобен на цвилене, който по всяка вероятност трябваше да представлява смях.

— Разбира се, че не, глупаво дете. Той трябва да дойде в Лондон. Аз съм професионален фотограф. Виж, защо не го попиташ? Всъщност недей, не си прави труда. — Тя хукна нагоре по стълбите.

Нямаше и следа от Нийл и момчетата. Много съжалявах, че ги бях изпуснала, защото вече усещах глад въпреки обилната вечеря. Предполагам, че стомахът ми е усетил възможността да се напълни веднъж като хората. Страхувах се, че ако се върна обратно в хола, Саймън може да се почувства задължен да ме покани на танц — той отново танцуваше с Роуз и аз не исках това да се променя. Помислих си, че ще е добре за мен да се оттегля на горния етаж.

Беше ми приятно да се разхождам сама из къщата — винаги усещам по-добре един дом, когато обикалям сама из него. Вървях бавно, разглеждайки старите картини по стените на коридорите. Навсякъде из Скотни Хол човек се натъкваше на следи от минали времена. Миналото е като настоящето — лека милувка, носеща се из въздуха. Рядко изпитвам подобно усещане, когато съм в замъка, вероятно защото е бил преустройван толкова много пъти, че най-старите му части са напълно различни от онова, което са били в началото. А може би прекрасните стари мебели в Скотни Хол допринасят за този удивителен ефект.

Очаквах да чуя гласове, които да ми покажат накъде да вървя, за да стигна до галерията, но наоколо цареше пълна тишина. Стигнах до един отворен прозорец, гледащ към двора, и се облегнах на перваза. Оттам се виждаха не само прозорците на галерията, но също и тези на кухнята, където в момента се намираха Стивън, Томас и Нийл — седяха на масата и се тъпчеха с храна. Изглеждаше ми забавно.

Когато стигнах до галерията, установих, че татко и госпожа Котън са се усамотили в дъното й, докато викарият се беше опънал на същия диван, на който бе лежала госпожа Фокскотън със забравената от нея книга. Разказах му за появата на Томас и Стивън.

— Да отидем да си побъбрим с тях — предложи той. — Освен ако не държиш да дойда и да танцувам с теб. Честно казано, когато танцувам, подскачам като индийска гумена топка.

Отвърнах, че бих искала да разгледам кухнята. Викарият се надигна и затвори четивото.

— Госпожа Фокскотън каза, че тази книга не е подходяща за малки момичета — осведомих го.

— Не е и книга за малки викарии — с кикот отвърна той.

Поведе ме към задното стълбище — познаваше къщата добре, защото години наред бе поддържал приятелски отношения със стария господин Котън. Беше интересно да се направи сравнение между господарските покои и онази част, в която живееше прислугата. Тук килимите бяха протъркани и стари, а осветлението — доста по-остро. Беше по-студено, а особената миризма на старо бе лишена от онази особена привлекателна романтична нотка, напротив — тук миришеше единствено на влага и мухъл.

За сметка на това пък кухненското помещение беше истинска прелест — с боядисаните си в бяло стени, с бялата емайлирана готварска печка и най-огромния хладилник, който някога бях виждала. (Хладилникът на леля Милисънт беше голям, но стар и раздрънкан.) Нийл и момчетата продължаваха да ядат. Тук присъстваше и четвърто лице — на масата, приседнала плътно до Стивън, се мъдреше госпожа Фокскотън.

Когато влязохме, тя тъкмо подаваше визитката си на Стивън и му казваше:

— Достатъчно е само да покажеш тази визитка на някой таксиметров шофьор и той ще разбере накъде да кара. Ще ти платя таксито щом пристигнеш пред дома ми — или може би е по-добре да ти дам парите още сега. — Тя отвори дамската си чантичка.

— Наистина ли се каниш да позираш за снимка? — попитах го веднага. Стивън само поклати глава и ми показа визитната картичка. На нея с едри букви беше написано „Леда — Художник фотограф“, а най-отгоре имаше нарисуван красив малък лебед, встрани, от който бе напечатан адресът на госпожа Фокскотън.

— Бъди добро дете и ми помогни да го накарам да се съгласи — обърна се тя към мен. — Той може да дойде в събота. Ще му покрия пътните разходи, а освен това ще му платя две гвинеи за позирането. Точно той е типът, който търся от месеци наред.

— Не, благодаря ви, мадам — отвърна много учтиво Стивън. — Ще се чувствам неудобно.

— Мили боже, от какво ще се чувстваш неудобно? Ще снимам само главата ти. Ще приемеш ли да позираш за три гвинеи?

— Какво, само за един ден ли?

Тя го изгледа косо, после бързо рече:

— Пет гвинеи, ако дойдеш идната неделя.

— Не приемай, ако не искаш, Стивън — казах му.

Той преглътна и потъна в дълбок размисъл. Накрая успя да промълви:

— Ще трябва да помисля още, мадам. Ще получа ли петте гвинеи, ако закъснея малко?

— Можеш да избереш, която си искаш неделя — винаги ще намеря време за теб. Само ме уведоми предварително, за да се освободя. Или ти ми пиши от негово име — обърна се госпожа Ф. К. Към мен.

— Той сам ще ви пише, ако реши — отвърнах хладно. Тя говореше така, сякаш Стивън беше някой неграмотник.

— Не го разубеждавай — смръщи вежди тя. — Пет гвинеи, Стивън. Освен това едва ли ще те задържа за повече от два-три часа.

Тя грабна едно пилешко крилце и заби зъби в него. Нийл предложи и на мен, но апетитът ми вече се бе изпарил.

Стивън каза, че е време с Томас да си вървят. Нийл ги покани да останат и да потанцуват, но не настоя, когато видя, че Стивън не изгаря от желание. Излязохме да ги изпратим — бяха скрили велосипедите си зад къщата. По пътя натам минахме покрай склада за месо, където висяха бутове шунка.

— Старият господин Котън ни изпращаше по един такъв бут всяка Коледа — отбеляза Томас. — Само че миналата Коледа почина.

Нийл посегна и откачи най-големия бут от куката, на която висеше, и го подаде на брат ми:

— Заповядай, Томи.

— О, Томас, не можеш… — започнах, но не исках Нийл и мен да нарече „старата мърморка Касандра“, затова завърших по малко по-различен начин, отколкото бях възнамерявала: — Всъщност предполагам, че можеш. — Със сигурност щях да припадна от ужас, ако изведнъж брат ми решеше да откаже шунката. Накрая предложих аз да занеса бута у дома, тъй като Томас нямаше как да го закрепи на велосипеда си.

— Но се закълни, че няма да ти скимне да се правиш на дама и да го оставиш тук в последния момент — прошепна ми той. Заклех се.

След като момчетата потеглиха, ние се върнахме в хола. Там танците продължаваха.

— Ела, Касандра — каза Нийл и ме завъртя около себе си.

О, боже, танцуването е много специално нещо, като се замисли човек. Ако някой мъж задържи ръката си около кръста ти или те хване за ръка, когато не танцувате, това се възприема като изключително важен знак. Докато танцуваш, това дори не ти прави впечатление — или ти прави, но съвсем слабо. Успявах да спазвам стъпките с по-голяма лекота, отколкото бях предполагала, но въпреки това не можех да се отпусна напълно и да се забавлявам така, както ми се искаше. Бях доволна, когато мелодията свърши.

Нийл покани Роуз и аз изтанцувах един прекрасен валс с викария. Така ни се зави свят, че накрая се стоварихме омаломощени върху дивана. Не мисля, че като партньорка Роуз се справяше по-добре от мен, защото чух Нийл да й казва:

— Престанете да добавяте малки модни стъпчици от себе си.

Мислех, че думите му ще я засегнат, и не сгреших. Когато мелодията приключи, Нийл покани сестра ми да излязат в градината, за да глътнат малко чист въздух, но тя почти грубо отвърна:

— Не, благодаря.

После всички отидохме в дългата галерия, където татко и госпожа Котън продължаваха да си приказват. Щом ни видя, дамата любезно млъкна. В продължение на няколко минути разговорът се въртеше около общи неща, но госпожа Фокскотън не преставаше да се прозява, да закрива устата си с ръка и да повтаря: „Извинете ме“, с което още повече привличаше вниманието върху себе си. Накрая Топаз се видя принудена да каже, че е време да си вървим. Госпожа Котън любезно запротестира, но нареди да приготвят колата.

Взех пушения бут, когато минавахме през хола, и тактично го скрих под шала, който Топаз ми беше дала назаем — бе напълно излишен като допълнение към тоалета ми, но в крайна сметка сега влезе в употреба. Саймън и Нийл ни съпроводиха до колата и обещаха, че ще минат да ни видят, когато се върнат от Лондон — заминаваха на следващия ден и щяха да останат там за две седмици.

И така, партито свърши.

— Мили боже, Касандра, откъде взе това? — попита татко, щом наместих бута в скута си.

Отговорих му, а също така уточних, че съм го крила за всеки случай — защото, ако го беше видял, той можеше да ми забрани да го взема.

— Да ти забраня да го вземеш ли? Трябва да си си загубила ума, дете мое. — Татко взе бута и го претегли с ръце. Започнахме да правим разни предположения за теглото на шунката, което си беше чиста загуба на време, защото нямахме кантар, с който да проверим кой е най-близо до истината.

— Прегръщаш го така, сякаш е твоята първа рожба — отбеляза баща ми, когато ми го върна.

Отвърнах, че едва ли нечия първородна рожба е била толкова желана за родителите си, колкото този бут — за мен. След тази моя реч всички потънахме в мълчание — изведнъж се бяхме сетили за присъствието на шофьора.

Когато се прибрахме у дома, не се впуснахме да обменяме впечатления. Струваше ми се, че всички искахме първо да се усамотим и помислим. Аз специално направих точно това.

Легнахме си с Роуз. И двете нямахме търпение да духнем свещите и да повторим цялата вечер през съзнанието си.

Изпитвах по-голямо вълнение да си спомням отделните моменти от партито, отколкото когато те наистина се случваха. Докато не дойде ред на сцената в кухнята — момента, в който госпожа Фокскотън беше поканила Стивън да й позира. На това място установих, че съм бясна. Запитах се защо — какво лошо имаше в това Стивън да изкара пет гвинеи за няколко часа седене пред обектива? Пет гвинеи са страшно много пари. И всеки фотограф има право да си наема модели, нали така? Реших, че проявявам липса на чувство за реалност, но въпреки това гневът ми ни най-малко не намаля.

Докато правех усилие да се преборя със себе си, Роуз стана и отиде до прозореца. Отвори го и седна на пейката пред него.

— Не можеш ли да заспиш? — попитах я.

Сестра ми отвърна, че дори не се е опитвала, и аз предположих, че и тя като мен си е припомняла подробности от изтеклата вечер. Прииска ми се двете с нея да споделим впечатленията си, а също и да изживея вълненията й.

Надигнах се и също се приближих до прозореца. Нощта беше тъмна и аз виждах само очертанията на Роуз. Внезапно тя каза:

— Ще ми се да знаех повече по отношение на мъжете.

— И какво по-специално? — запитах с окуражителен тон.

Роуз мълча толкова дълго, че почти изгубих надежда да получа отговор, после думите изведнъж се заизсипваха от устата й:

— Той ме харесва, знам, че ме харесва! Но най-вероятно многократно се е усещал привлечен от различни жени. Това, че ме харесва, не означава непременно, че ще ми предложи брак. Ах, само ако знаех кой е най-умният начин, по който да се държа!

— О, Роуз, някога запитвала ли си се какво всъщност означава бракът? — възкликнах.

— Да, тази вечер — когато го погледнах, за да видя дали си приличат с мъжа от онзи стар портрет, изведнъж си представих, че съм в леглото с него.

— Какъв момент си подбрала само! Аз впрочем забелязах, че си някъде другаде. Е, как ти се стори?

— Доста странно. Но мисля, че бих могла да го понеса.

— Само заради парите ли е, Роуз?

— Не съм сигурна — отвърна тя. — Честна дума. Не съм… Не разбирам сама себе си. Невероятно вълнуващо е, когато мъжете се увъртат около теб. То е като… О, едва ли ще го разбереш.

— Мисля, че бих могла. — За момент се поколебах дали да не й кажа за чувствата, които бе събудил Стивън у мен, но преди да успея да изрека и дума, сестра ми продължи:

— Харесвам го, наистина го харесвам. Той е много мил и възпитан, а и е първият човек, който ме кара да се усещам истински значима. Освен това е и хубав — по свой собствен начин, не мислиш ли? Или поне очите му. Само да можех някак да свикна с брадата…

— Сигурна ли си, че не предпочиташ Нийл? Той е много добър, а по лицето му няма и следа от брада.

— О, Нийл… — Тонът й бе толкова пренебрежителен, че беше повече от очевидно — Нийл я бе засегнал жестоко. — Не, ти можеш да си го хванеш.

Честно казано, подобна идея никога не ми беше хрумвала. Аз, разбира се, не я възприех на сериозно, но чувствах, че си заслужава да я обмисля, когато остана на спокойствие.

— Само ако можех да накарам Саймън да се обръсне — продължи сестра ми, после гласът й стана рязък. — Какво значение има всъщност? Бих се омъжила за него дори да не можех да го понасям. Виждала ли си нещо по-красиво от банята на госпожа Котън, Касандра?

— Да, доста неща — отвърнах твърдо. — И никакви бани на света не биха те направили щастлива, ако се омъжиш за брадат човек, когото отгоре на всичкото не понасяш.

— Не съм казала, че не го понасям, напротив — харесвам го. Даже почти… — Тя млъкна и се върна в леглото си.

— Може би няма да си сигурна какво точно изпитваш към него, докато не те целуне — допуснах.

— Но аз не мога да му позволя да го стори, докато не ми предложи брак! — твърдо рече тя. — Това поне е нещо, което знам със сигурност.

Помислих си, че сестра ми е доста старомодна, но запазих това мнение за себе си.

— Ще се моля действително да се влюбиш в него — и той в тебе, разбира се. И ще го направя както трябва, не в леглото, както обикновено.

— Аз също — отвърна тя и отново скочи.

Двете усърдно се замолихме, Роуз — по-усърдно от мен. Когато си легнах, тя продължаваше да стои на колене.

— Стига толкова, Роуз — спрях я накрая. — Достатъчно е просто да споменеш нещата, които искаш. Безкрайните молитви са като досадно дуднене.

Разбира се, още дълго не можахме да заспим. Мъчех се да измисля нещо умно, което да ни каже госпожица Блосъм, но нещо не бях във форма. По едно време чух звуците на бухал и успях да се успокоя, представяйки си го как лети над тъмните поля. После изведнъж се сетих, че ако го прави, то значи, че е тръгнал на лов за мишки. Обичам бухалите, но ми се ще Бог да ги беше създал вегетарианци. Роуз не спираше да се върти в кревата.

— О, престани да се мяташ — почти й заповядах. — Ще скъсаш и последната останала здрава тел от пружината.

Но тя продължи да се върти неспокойно. Чух я да диша равномерно едва когато часовникът на църковната кула в Годсенд удари два след полунощ. Тогава и аз заспах.