Доуди Смит
Моят замък (13)

Тринайсета глава

О, с каква горчивина чета последния ред, написан преди малко повече от три седмици — сега, когато дори не мога да си спомня вкуса на щастието!

Не прочетох нищо повече, освен последното изречение — страхувах се, че може да загубя тъпото примирение, което тази сутрин най-после успях да наложа над себе си. То е неописуемо потискащо, но е за предпочитане пред безнадеждното отчаяние, освен това ме подтикна да излея мислите си на страниците на този дневник и така да убия два-три часа от времето си. Но дали ще събера сили да пиша за отвратителното нещо, което сторих на рождения си ден? Дали ще мога да го опиша изцяло, без да скривам или туширам нищо? Може би…

Господи, колко лошо беше времето през тези последни три седмици — проливни дъждове, студени ветрове! Рожденият ми ден беше единственият слънчев в този отрязък от време. Днес също е топло, но потискащо. Седя на каменните стъпала, водещи към кулата Белмот. Елоиз е с мен — по това време на годината трябва да бъде държана настрани от други кучета, затова съм я вързала здраво с каишка за колана си, в случай че внезапно реши да се отправи на някоя интимна визита. Спокойно, Елоиз, още няколко дни и страстите ти ще утихнат, тогава отново ще бъдеш свободна.

Дъждът се изля в неделята след деня на лятното слънцестоене. Бях се качила в таванската стаичка. Погледнах навън през прозореца и видях тежките черни облаци, забулили небето. Спуснах се към долния етаж и започнах да затварям прозорците. Тогава още се чувствах щастлива, или поне така си казвах.

Когато се наведох да дръпна крилата на прозореца в спалнята ни, забелязах колко неподвижна и изпълнена с очакване изглеждаше пшеницата, надявах се, че е достатъчно млада и силна, за да устои на един проливен дъжд. После отместих очи надолу и видях разкъсаната цветна гирлянда, заседнала сред водораслите. В следващата секунда дъждът започна да се лее. Сякаш хиляди чисто нови монети от по един шилинг затупкаха по сивата повърхност на водата под прозореца. Понечих да изтичам навън и да спася гирляндата си, но в същия момент тя се плъзна във водата и потъна.

Чух драскането на Елоиз по задната врата. Отворих й възможно най-бързо и я пуснах да влезе. Козината й беше прогизнала. Избърсах я и се заех да разпалвам огъня в кухнята. Тъкмо когато съчките пламнаха, Стивън се върна от Лондон. Изпратих го да се преоблече в сухи дрехи, после двамата седнахме да пием чай. Разказах му за вечерта, прекарана със Саймън — разбира се, премълчах подробностите от емоционално естество, — а после той ми разказа за своето пътуване. Беше преодолял смущението си от фотоапарата, но очевидно се срамуваше заради гръцката туника, която Леда Фокскотън този път го беше накарала да облече. Каза, че и двата пъти е вечерял с Фокскотънови и че го настанили да спи в стая със златни завеси и златни купидончета над леглото. Освен това Обри Фокскотън му подарил домашен халат, който бил почти нов. Показа ми го и аз го одобрих, а после се съгласих, че Фокскотънови наистина трябва да са много мили хора. Цялото ми негативно отношение към Леда Фокскотън сякаш се бе изпарило.

— Показа ли ти снимките, които беше направила първия път? — полюбопитствах.

— О, да, видях ги. — Стивън не ми се стори много ентусиазиран.

— А аз кога ще ги видя? Тя не ти ли даде поне няколко?

— Предложи ми, но аз не пожелах. Толкова са големи и… ами представят ме в много ласкав вид. Ще взема две-три, когато отида да позирам отново, ако наистина искаш да ги видиш.

— Значи пак ще ходиш?

— Да, но за нещо по-различно. — Той се изчерви до корените на косата си. — О, чувствам се много глупаво дори да приказвам за това.

Спомних си писмото на Роуз.

— Да не би да иска да ти направят пробни снимки за някой филм?

Стивън отвърна, че това, разбира се, били пълни глупости.

— Но на вечерята снощи дойде един мъж, който работи в киното, и каза, че съм подходящ. Накараха ме да прочета на глас някакъв текст. Трябва да отида на прослушване — така му викат. Само не знам дали наистина ще го направя.

— Разбира се, че трябва да отидеш, Стивън! — казах окуражаващо.

Той ми хвърли кос поглед и попита дали би ми харесало, ако стане актьор — стана ми ясно, че съм сгрешила, като съм си мислела, че е загубил интерес към мен. (Тогава още не предполагах колко много всъщност съм грешала.) Задавах му въпроси единствено от любезност — нищо друго, освен Саймън не ме интересуваше в момента, — но се опитвах да изглеждам развълнувана от перспективите, очертаващи се пред Стивън.

— Но това ще бъде невероятно, Стивън! Разбира се, че ще ми хареса!

— В такъв случай ще опитам. Казаха, че ще ме обучат.

Помислих си колко добри резултати биха могли да постигнат с него — Стивън притежава доста хубав глас.

— Много е вълнуващо! — повторих. — Възможно е да стигнеш дори до Холивуд.

Той се засмя и отговори, че не разчита на това.

След като допихме чая си, Стивън ми помогна да оправим масата и после двамата отидохме във фермата Фор Стоунс. Семейство Стебинс бяха организирали парти. Мога да се обзаложа, че Айви много се зарадва на новината, че Стивън може да се снима във филм. (Не беше сигурно, разбира се, но тя го прие като даденост.) Легнах си рано, все още замаяна от щастие. Дори трополенето на дъждовните капки по покрива ми доставяше удоволствие, защото ми напомняше, че Саймън се беше погрижил течовете да бъдат отстранени. Всичко, което по някакъв начин бе свързано с него, беше особено значимо и ценно за мен. Ако някой дори само споменеше името му, имах чувството, че са ми поднесли подарък. Аз самата копнея да го повтарям непрекъснато — стига да ми се удаде възможност, веднага се хващам за нея.

Татко се върна на другата сутрин. От торбата се подаваше телефонен указател на Лондон.

— Мили боже, телефон ли ще ни прокарват? — извиках.

— О, за бога, не! — Татко хвърли торбата върху един от кухненските столове, откъдето тя моментално се строполи на земята. Указателят и още няколко книги се разпиляха по пода. Баща ми ги напъха обратно в торбата колкото се може по-бързо, но въпреки това имах достатъчно време, за да зърна някои от заглавията: „Езикът на цветята“, „Начално ниво на обучение по китайски“ и вестник „Пощенски гълъб“.

— Къде е чинията с върбовите клонки? — попитах го, като се опитвах гласът ми да звучи както всеки друг път.

— Изпуснах я на автобусната спирка на Ливърпул стрийт, но тя изпълни предназначението си. — Той тръгна към стаичката на вратаря, но после се спря и каза, че първо би искал да пийне чаша мляко. Докато му го поднасях, попитах дали наистина е отседнал в апартамента на Котънови.

— О, да — отвърна баща ми. — Настаниха ме в стаята на Саймън — между другото, той настоя да ти предам поздравите му, каза, че двамата сте прекарали чудесно, когато е идвал тук.

— А ти къде отиде, когато той се прибра?

— Останах си в стаята му, а той се настани в хотела на Нийл за една вечер, много мило от негова страна наистина. Саймън е невероятно добър, за нещастие.

— Защо „за нещастие“? — попитах.

— Защото Роуз не пропуска да се възползва от добрината му — отвърна баща ми. — Но пък, от друга страна, не съм виждал някой мъж, който до такава степен да си е изгубил ума по жена — направо да се възмутиш от целия женски пол!

— Не виждам защо, като се има предвид, че и Роуз е влюбена в Саймън.

— Наистина ли? — повдигна вежди баща ми.

Нищо не казах, надявайки се, че той ще се откаже от допълнителни коментари по темата, но за съжаление го чух да вика:

— Сигурна ли си, че сестра ти е влюбена в него, Касандра? Много ще ми е интересно да разбера.

— Ами на мен тя ми каза, че е — измърморих. — А ти знаеш, че Роуз никога не лъже.

Татко замислено замълча за минута, после отвърна:

— Да, права си. Не си спомням някога да е изричала дори и най-незначителна лъжа. Да, да, щом като казва, че е влюбена, значи наистина е — държането й от снощи също го потвърждава, естествено, ние си знаем каква е Роуз по природа.

Той остави празната си чаша на масата, а аз я взех и я отнесох до мивката. Предпочитах да съм с гръб към него, докато водим този разговор.

— И какво е било снощното й държане? — попитах.

— Изключително студено. Тя не спираше да демонстрира колко е сигурна във властта си над горкия Саймън. О, трябва да ти кажа, че сестра ти просто не може да се сдържа — тя е от жените, които не бива да бъдат обичани нежно. Ако някой мъж се влюби в такава жена, той трябва да я третира с първична бруталност. Роуз сякаш непрекъснато провокира Саймън да прояви нещо такова към нея. Но ако наистина е влюбена в него, значи всичко е наред. Саймън е много интелигентен и евентуално ще успее да постигне някакъв баланс в съвместния им живот — защото той изобщо не е слаб характер, сигурен съм в това. Само че, когато един мъж е хлътнал до уши, това неизменно го поставя в неизгодна позиция.

Успях да измърморя:

— О, надявам се, че нещата ще се развият благополучно и за двамата.

После насочих цялото си внимание към чашата. За мое най-голямо облекчение татко стана и се запъти към стаичката си. Когато ме подминаваше, той подхвърли:

— Много се радвам, че си поприказвахме по този въпрос. Сега съм значително по-спокоен.

Аз обаче не можех да кажа същото за себе си. Предполагам, че би трябвало да се зарадвам, като го слушам да приказва толкова рационално, но бях прекалено потънала в собствените си мъки и грижи — защото по време на въпросния разговор ме бяха нападнали нещастието и чувството за вина. Всяка дума, с която баща ми бе описал чувствата на Саймън към Роуз, се забиваше в сърцето ми като нож. Чак тогава осъзнах, че не само прекрасното чувство да обичаш ми беше давало криле, а също и надеждата, че Саймън всъщност не е чак толкова влюбен в сестра ми, че всъщност аз съм тази, която той обича, и че целувката го е накарала най-сетне да го осъзнае.

„Ти си глупачка, дори нещо по-лошо от глупачка — нареждах аз. — Ти си една бъдеща крадла, Касандра Мортмейн!“ Заплаках и извадих носната си кърпичка, от която ме лъхна ароматът на парфюма, изпратен ми от Роуз. Сетих се, че дори не й бях писала, за да й благодаря за подаръка. Но преди да го сторя, трябваше да очистя съзнанието си. Много добре знаех как: не биваше да допусна нещата, които въображението ми рисуваше, да се случат в действителност. Трябваше да се откажа от всякакви надежди, че е възможно да отнема Саймън от сестра си.

Това ме накара да се запитам дали в началото на запознанството ни с двамата Котънови съм имала някакви шансове да спечеля сърцето на Саймън. Може би бях пропуснала шанса си на първи май, когато аз и той вървяхме заедно към селото. О, ако бях мъничко по-забавна! Но това едва ли би ми помогнало особено — Саймън не бе обърнал внимание на това дали Роуз е забавна, или не, беше се влюбил в красотата й и после всичко в сестра ми бе започнало да му се вижда изключително.

После си спомних думите на госпожица Марси: „Скъпата ни Роуз ще води мъжете за носа“, и ми хрумна, че и баща ми беше имал предвид същото, когато бе отбелязал, че сестра ми осъзнава властта си над Саймън и не пропуска случай да я демонстрира. Изведнъж изпитах огромното желание да разбия Роуз на пух и прах, направо да я смажа.

Седнах до огъня и оставих въображението си да се развихри. Представих си апартамента на госпожа Котън — снабдих го с балкон, гледащ към Хайд Парк. Започнахме там, после се прехвърлихме вътре. Роуз ни свари, докато Саймън ме целуваше, и направо побесня. Или това стана по-късно? Толкова много неща си представях, че те започнаха да се объркват и сливат. Не бих могла да ги опиша в детайли, защото, макар и в момента да бяха прекрасни, впоследствие ми донесоха срам и угризение. Продуктите на въображението са като наркотик — човек се нуждае от тях все по-често и по-често и с всеки следващ път изпитва необходимостта да си представя нещата още по-вълнуващи и прекрасни — докато не се стигне до пълно затъпяване, разбира се. То изчезва след няколко дни и фантазиите отново се развихрят с пълна сила. Не знам как бих се осмелила да погледна Роуз в очите след всички неща, които в представите си й казвах и причинявах — стигнах дотам, че се видях да я удрям и ритам! Естествено, неизменно си повтарях, че тя не е влюбена в Саймън, а е с него само заради парите му. Бедната Роуз! Аз толкова я обичам, а същевременно страшно я мразя.

Изобщо не бях в настроение да пиша на сестра си, но следобеда успях да си наложа да седна и да хвана писалката — имах чувството, че съм влязла в ролята на главната героиня на някой роман, и наистина се вживях в нея. Писах на Роуз какво удоволствие ми е доставил подаръкът й, разказах й за Ейб и Елоиз, както и за отвратителното време — дъждът беше много полезен като преход към: „Какъв късмет, че поне в нощта на лятното слънцестоене времето беше чудесно. Доволна бях, че Саймън дойде и се присъедини към ритуала — предай му, че всяка минута, прекарана в неговата компания, много ми е харесала…“ Обзе ме неописуемо вълнение, докато пишех тези редове — сякаш признавах на Саймън колко щастлива бях, че ме е целунал. Ала след като пуснах писмото и си тръгнах към къщи, започнах да се притеснявам: ами ако той наистина се досетеше какво съм имала предвид? Хрумна ми още нещо, от което направо ми призля: ами ако беше казал на Роуз, че ме е целунал? Ами ако двамата добре са се посмели за моя сметка?

Толкова ме заболя, че простенах високо. Идеше ми да се отъркалям в калта и да потъна вдън земя от срам. Добре, че много добре знаех как ще изглеждам, след като го сторя, така че си останах права. Само дето не можех да продължа по пътя си. Приседнах на една греда и се опитах да избия пороя мисли от главата си — и, разбира се, случи се точно обратното. Зададох си въпроса дали Саймън не беше постъпил нечестно, като ме бе целунал, след като беше влюбен в Роуз, дали не беше от онези мъже, които смятаха, че могат да целунат, което си момиче поискат? Най-зле се чувствам, когато си помисля нещо лошо за Саймън, не че го допускам често или задълго.

След като постоях известно време на дъжда, стигнах до извода, че не се е случило нищо страшно, като ме е целунал. Въпреки че ме беше уверил в противното, бях сигурна, че го е направил, защото Роуз му е липсвала. Струва ми се, че американците се целуват много по-често и с по-голяма лекота, отколкото англичаните. Преди време госпожица Марси ми беше показала едни американски списания, където почти на всяка страница се виждаха картинки на целуващи се хора. Предполагам, че американците са много емоционална нация. Със сигурност не бих се изненадала, ако Нийл беше понечил да ме целуне — изобщо нямаше да си внуша, че го прави, защото е дълбоко влюбен в мен. Със Саймън нещата сякаш стояха другояче, но…

Изведнъж извърнах лице към дъжда и извиках:

— Той няма да каже на Роуз, няма да ми се присмее. Не е направил нищо лошо — каквито и да са били мотивите му, те със сигурност са били почтени. Ако обичаш някого, трябва да му вярваш.

После се надигнах от гредата и отново поех към къщи. Беше ми горещо въпреки студения проливен дъжд.

Успокоението ми трая до другата сутрин. Още щом се събудих, върху гърдите ми легна огромна тежест. Спането е прекрасно нещо — никога преди не съм го възприемала като върховно удоволствие, но напоследък го смятам именно за такова. Най-любимото ми време са минутите преди да заспя — тогава мога спокойно да се отдам на мисли за Саймън и да прогоня за малко неприятното чувство. Често си лягам и през деня. Не е много нормално за някои, които е влюбен толкова силно като мен, да яде и спи толкова често, нали? Дали не съм почнала да откачам?

Другият лукс, който си позволявам, е плачът. Винаги, след като съм плакала, се чувствам блажено спокойна. Само дето не мога да го планирам — обикновено на лицето ми му трябва много време, докато възвърне нормалното си изражение след дълъг и освежителен плач. Така че не е подходящо да проливам сълзи сутрин, защото ще трябва да седна на масата срещу татко на обяд, следобедите също не са особено благоприятни за това занимание — Томас се прибира от училище към пет. Остава ми времето, след като съм си легнала и преди да съм заспала, но, както вече казах, това са най-щастливите ми минути и не искам да ги развалям. Дните, в които татко прекарва часове в библиотеката в Скотни, са най-добри за плакане.

В срядата от тази първа моя нещастна седмица се отбих да видя викария. Той има доста партитури с музика и се надявах, че ще мога да открия някоя от мелодиите, които бях слушала със Саймън. Дъждът беше спрял за малко и аз тръгнах, газейки из разкаляния път към селото. Трябваше да внимавам да не се издам пред викария. Същевременно се питах дали няма да е облекчение да се доверя на някого — както направи Луси от романа „Вилет“. Е, вярно, че викарият не е на достатъчно високо стъпало в църковната йерархия, за да му се изповядва човек, а освен това знаех, че по-скоро бих умряла, отколкото да кажа дори и дума пред когото и да било. Но чувствах, че нещастница като мен все пак би трябвало да потърси някаква помощ от църквата. После си рекох, че когато съм щастлива, изобщо не се сещам за съществуването на църквата, така че едва ли бих могла да очаквам тя да стори нещо за мен, когато изпадна в отчаяние, както сега. Не можеш да получиш пари от застраховка, ако предварително не си внесъл определената сума, нали така?

Заварих викария да обмисля поредната церемония, увит в пътническото одеяло, което бе купил от нас. Обожавам кабинета му — облицован е с боядисани в зелено дървени плоскости, с изключение на едната стена, която от горе до долу е покрита с рафтове с книги. Икономката му поддържа идеален ред и чистота.

— Каква приятна изненада! — възкликна той, щом ме видя. — Вече имам извинение да спра работата си и да запаля огъня в камината.

Позволи ми да прегледам партитурите — те миришат на мухъл и са доста захабени. Викарият ги е купувал главно при разпродажби. Докато обръщах страниците, си мислех за всички хора, които са правили това преди мен, и така се чувствах някак по-близко до композиторите.

Въпреки че не открих онова, което търсех, ровенето из старите партитури ми подейства успокояващо — когато се пренасям в миналото, настоящето ми изглежда по-малко реално. Докато търсех, викарият бе извадил бисквити и Мадейра. Никога преди не бях пила мадейра — много ми хареса, по-скоро идеята, че пия вино, отколкото вкусът му. Чувствах се като героиня от някои стар роман. За миг се отделих от обвивката на собственото си тяло, погледнах се отстрани и си помислих: „Бедната Касандра! Не, на нея все не й върви. Започнала е да линее.“

Поприказвахме за Скотни и Котънови, за това, как чудесно се бяха наредили нещата за цялото ни семейство и колко щастливи сме всички заради Роуз. Викарият беше много заинтригуван, когато му казах, че Саймън е взел участие в ритуала, посветен на нощта на лятното слънцестоене, и ме обсипа с въпроси. После се прехвърлихме на темата за религията, което пък изненада мен, защото викарият рядко повдига този въпрос — искам да кажа, пред членовете на моето семейство.

— Тези дни трябва да опиташ да дойдеш на служба — посъветва ме той. — Вярвам, че ще ти хареса.

— Но аз и преди съм опитвала, нали? — възразих. — Идвала съм в църквата, но не смятам, че ми е от голяма полза.

Той се засмя и отвърна, че доколкото знаел, от време на време ме хваща по някоя инфекция, после рече:

— Болестите зависят много от физическото състояние на организма, но когато човек има емоционални проблеми, може да потърси облекчение в църквата.

Спомних си за разсъжденията ми по пътя към селото.

— О, не смятам, че е честно да се втурваш към църквата само когато се чувстваш зле! — възкликнах.

— Напротив, нечестно ще е, ако не го направиш, защото така лишаваш религията от възможността да изпълни главното си предназначение — да дарява мир и спокойствие на хората.

— Искате да кажете, че всеки човек, изпаднал в силна нужда, е възможност за Бог да се докаже?

— Точно така. Разбира се, има две крайности — на пълно щастие и пълно нещастие. И в двата случая човек трябва да се обърне към Бога.

Казах му, че никога не съм се замисляла по този въпрос. Викарият ми сипа още малко мадейра и рече:

— Смятам, че религията има шанс да се изяви винаги, когато човешкият гений създава нещо — музика, стихове, картини. Лично аз смятам, че сама по себе си религията също е изкуство — най-великото от всички изкуства на земята. Чрез него човек достига най-добро единение.

— Имате предвид единение с Бога, нали?

Той така изпръхтя, че мадейрата изхвърча от устата му.

— Какво толкова смешно казах? — попитах го, докато изтриваше сълзите от очите си.

— Разсмя ме пълното безразличие, с което произнесе тези думи. Господи, каква дълга и влажна седмица! — заключи и извърна очи към прозореца.

Дъждът бе започнал отново, по-силен отпреди.

— Чудя се само как младите днес възприемат понятието „Бог“. Когато го чуят, те изпитват непреодолима досада и се държат пренебрежително.

Опитах се да му обясня:

— Ами веднъж щом човек престане да вярва в добрия стар джентълмен с брада… Думата „Бог“ звучи прекалено конвенционално.

— Тя просто обобщава идеята за там, откъдето идваме, там, накъдето отиваме, и за смисъла на този път.

— И нима религиозните хора успяват да стигнат до отговора на тези въпроси?

— Стигат близо до отговора, и то само понякога. — Викарият добродушно ми се усмихна и двамата поднесохме чашите с мадейра към устните си. После той продължи: — Сигурно църковните служби също ти се струват конвенционални — мисля, че те разбирам. О, те са достатъчно добри за старците, а и са средство за сближаване на хората. Ако обаче някой атеист реши, че се нуждае от утехата, която религията може да му донесе, му препоръчвам да влезе и да седне в празна църква — казвам да седне, не да коленичи! И да се вслуша в тишината, а не да се моли. Отправянето на молитви към Бога е много сложна работа. Неопитните молители са склонни да мислят за Господ Бог като за някоя ротативка — ако нищо не спечелят, казват: „Бях сигурен, че е празна работа“. А всъщност цялата тайна на молитвата е да си сигурен, че ротативката е пълна.

— Но как може човек да е сигурен?

— Като се постарае сам да я напълни.

— С вяра ли?

— С вяра. Предполагам, че това е поредната скучна дума за теб. Предупреждавам те, че сравнението, което дадох с ротативката, ще се разбие на пух и прах само след миг. Та искам да ти кажа, че ако някога се почувстваш много, много нещастна — каквато очевидно в момента не си, като се има предвид колко блага са се изсипали върху семейството ти напоследък, просто опитай да поседиш в празна църква.

— И да се ослушам за отговора?

Двамата се засмяхме, после замълчахме, загледани в пламъците на камината. Мислех си колко добър е викарият и колко хубаво е, че никога не се прави на прекален светец. И за пръв път през ума ми мина мисълта, че щом такъв умен и високообразован човек може да се посвети на религията, значи е много безочливо от страна на някакво неуко момиче като мен да проявява пренебрежение към тези въпроси.

Зачудих се дали не съм атеистка. Никога не се бях определяла като такава, а понякога — особено когато времето е прекрасно — дори съм била почти сигурна, че някъде трябва да има нещо. Моля се всяка вечер, макар молитвите ми да са по-скоро гласно изказани пожелания… Е, не точно — моля се ей така, за всеки случай, ако вземе да се окаже, че има Бог. (Не бях отправяла молитви във връзка със Саймън — знам, че не трябва да се моля той да ме обикне, но в същото време не мога да поискам и другото — аз да престана да го обичам, по-скоро бих умряла, отколкото да изрека подобно нещо.) Със сигурност никога по време на молитвите ми не съм изпитвала чувство за единение с Бога. Авенюто, което си бях представяла — метафората на моя живот, любовта ми към Саймън, аз самата, завряна в таванската стаичка и драскаща бързо в дневника си — Всичко това се смеси в един образ, докато гледах огъня, стъкнат в камината на викария.

От мислите ми ме изтръгна звънът на часовника. Скочих да си вървя и бях поканена да остана за обяд, но за съжаление трябваше да се прибера у дома и да сготвя на татко.

Викарият ми помогна да си облека палтото и ме помоли, като мина покрай църквата, да надникна вътре за всеки случай — да видя дали не е забравил някой прозорец отворен. Дъждът отново беше спрял, но викарият искаше да е сигурен, че ако пак завали — което със сигурност ще се случи, — църквата няма да се напълни с вода. Махнах на любезния си домакин и хукнах през църковния двор. Влязох в църквата през страничния вход. Когато затворих вратата зад гърба си, ми хрумна, че викарият ме беше изпратил тук и дори ме бе посъветвал как да получа облекчение посредством религията, без да има ни най-малка представа колко много се нуждаех от това.

Проверих прозорците — всичките бяха здраво затворени. „Ето те в празна църква, Касандра — казах си. — Най-добре ще е да се възползваш от този шанс.“

Бях близо до олтара, затова реших да го огледам внимателно — беше красив, но не ми оказваше никакво особено. Въздействие. Букетът от бели рози, потопен отпред, беше прекрасен, но цветовете бяха поочукани от дъжда и имаха вид на изкуствени…

Помислих си, че изобщо не се усещам успокоена и в мир със себе си. После добрият глас на викария прозвуча в ушите ми: „Седни и се вслушай.“ Беше ми казал да не се моля и понеже олтарът винаги ме провокира да падна на колене и да се впусна в молитви, обърнах гръб, седнах на стъпалата пред него и зареях поглед из централния кораб на църквата. Ослушах се.

Чувах как дъждовната вода се стича по водосточните тръби, как клонките на едно дърво дращят по стъклото на близкия прозорец, но църквата изглеждаше някак откъсната от всичко, което ставаше навън — така както аз се чувствах откъсната от нея. „Аз съм безпокойство в тишина и тишина в безпокойство“, помислих си.

След около минута усетих, като че ли тишината притиска главата ми — в началото си внуших, че това сигурно е добър знак, но нищо особено не се случи. После си спомних, че викарият беше говорил за възможността човек да почувства Бог с всичките си сетива, затова дадох почивка на ушите си и задуших наоколо с нос. Долових мирис на старо дърво, древни молитвени килимчета и овехтели молитвеници — тежък, наситен с миризма на прах въздух. Не усещах аромата на розите пред олтара. Вкарах в действие следващото си сетиво. Естествено, в устата си усещах вкус на бисквити и мадейра. Докосване: усещане за хладния камък на стъпалата под мен. Що се отнася до зрението — наистина имаше какво да се види: резбованият купол, гробницата на Де Годис, високият амвон, който изглеждаше едновременно празен и обвиняващ. О, забелязах цяла дузина неща, повечето от тях — красиви, но не видях онова, невидимото, което търсех. Затова затворих очи: викарият беше препоръчал да се използват всичките сетива и едновременно с това никое от тях. Казах си, че може би ако успея да изпразня мозъка си от мисли…

Често се бях опитвала — дори по едно време бях убедена, че това е единственият начин, по който ще успея да надникна в бъдещето, но бях успявала да си представя единствено непрогледна тъмнина. Докато седях на стълбите пред олтара, видях сгъстена тъмнина от когато и да било и не само я видях, ами я и почувствах — сякаш тонове тъмнина ме притискаха от всички страни. Изведнъж си спомних един ред от стихотворение на Вон: „Някои казват, че Бог е дълбока, но ослепителна тъмнина“ — и в следващия миг тъмнината избухна като искрящ фойерверк. Дали това наистина беше Бог? Дали ми се беше случило? Не, сигурно си го бях въобразила. После часовникът на кулата иззвъня и изпълни пространството със звуци. Отворих очи — бях в прекрасна, студена и задушна църква, на която й беше все тая дали съм жива или мъртва.

Звънът на часовника ме накара да осъзная, че ще закъснея с приготвянето на обяда на татко. Тичах почти през целия път към замъка. Цялото бързане се оказа напразно — когато влязох в кухнята, установих, че баща ми се е самообслужил — студеното печено изглеждаше така, сякаш бе накълцано с мистрия. После беше излязъл. Понеже велосипедът му липсваше, предположих, че е поел към Скотни. Възползвах се от възможността да се наплача като хората — до чая имаше много време, така че щях да успея да се появя в нормален вид пред мъжете. После се подкрепих с парче кейк и чаша прясно мляко. Чувствах се по-добре от всякога и не можех да спра да си задавам въпроса, дали наистина не бях успяла да се докосна до Бога по време на престоя си в църквата.

На следващата сутрин тежестта в гърдите ми вече бе адски непоносима. След закуската ми беше толкова зле, че когато вървях, се опирах с ръка на стените — не знам защо, когато съм нещастна, се опирам по стените, но е факт. Не ми се плачеше, крещеше ми се! Хукнах към полето, намерих едно отдалечено от всички кътче и завиках така, както никога не бях крещяла през живота си. После се почувствах изключително глупаво. Отгоре на всичко бях измокрена до кости. Обзе ме неустоимото желание да седна пред огъня в кабинета на викария, да отпивам мадейра и да си бъбря с приятния домакин. И понеже бях по средата на пътя между селото и замъка, реших, че всъщност мога да отскоча дотам. Трябваше да измисля благовиден предлог за това свое второ посещение — най-добро ми се стори обяснението, че дъждът ме е застигнал по пътя, а аз съм излязла без връхна дреха и ми е станало студено. Не че много ме беше грижа какво ще си помисли викарият или някой друг за мен — единственото, от което се нуждаех, беше пращящ огън и чаша мадейра.

Когато пристигнах пред къщата, вътре нямаше никой.

Стоях отвън, натисках звънеца и удрях с юмруци по вратата, но никой не се появяваше да ми отвори.

Поколебах се дали да не се промъкна в църквата и да изчакам завръщането на викария там, но точно в този момент госпожа Джейкс ми извика от кръчмата — викарият и икономката му отишли да пазаруват в Кингс Крипт и щели да се върнат по тъмно.

Изтичах при нея и я попитах дали би се съгласила да ми даде чаша портвайн на вересия. Госпожа Джейкс се засмя и отвърна, че по закон няма право да продава алкохол преди дванайсет на обяд, но може да ме почерпи едно.

— Кълна се, че имаш нужда да си пийнеш — рече тя, докато отивахме към бара. — Вир-вода си. Свали тази рокля и ми я дай да я изсуша на огъня в кухнята.

Там някакъв мъж оправял мивката, така че нямаше как да седна без рокля, но госпожа Джейкс залости вратата към бара и ме увери, че няма да пусне никого вътре. Съблякох роклята си и й я дадох, а после — останала само по гащи и корсаж — се наместих удобно на един стол и отпих от портвайна си.

Питието ме затопли приятно, но обстановката в старите английски кръчми едва ли може да разведри някого. В миризмата на вкиснала бира има нещо особено потискащо. Ако бях в по-добро настроение, може би щях да извлека някакво удоволствие от мисълта, че в продължение на триста години няколко поколения английски селяни са се отбивали тук да си пийнат, но вместо това си представях колко ужасен трябва да е бил животът им и не спирах да си повтарям, че всичките те вече са мъртви. На стената зад бара имаше огледало — в него се отразяваха мокрите надгробни камъни в отсрещния църковен двор. Замислих се за дъжда, който прониква в земята и стига чак до изгнилите ковчези, а през всичкото това време от мократа ми коса се отцеждаха капки и се търкаляха по гърба ми.

Както и да е, когато допих портвайна си, установих, че се чувствам малко по-добре. Усещах се някак тежка и тромава, а очите ми не спираха да се местят от едно нещо на друго, докато най-сетне не се спряха на бутилките с шери бренди и кремдементе — питиетата, които двете с Роуз си бяхме поръчали през онзи знаменателен майски ден. Изведнъж сърцето ми се изпълни с горчива омраза към зелената напитка и с особено силна привързаност към рубиненото на цвят бренди.

Приближих до вратата на кухнята и надникнах.

— Госпожо Джейкс, бихте ли ми сипали едно шери бренди, моля? — извиках. — Вече е дванайсет часът, така че може да ми сервирате, без да престъпвате закона, а аз ще ви платя по-късно.

Тя дойде и ми сипа една чаша. Когато върна бутилката на мястото й, със задоволство установих, че от нея е изпито повече, отколкото от кремдементето.

„Сега всички ще си мислят, че шери брендито е по-хубаво“, рекох си. В този момент на вратата на кръчмата почукаха двама старци и поискаха да изпият по една бира. Госпожа Джейкс ме отпрати заедно с напитката ми.

— Можеш да изчакаш в стаята на госпожица Марси — каза ми тя. — Роклята ти още не е изсъхнала.

Госпожица Марси обитава под наем в една от стаите над кръчмата — достатъчно далеч от шума на бара, разбира се. Откакто е дошла в Годсенд, не спира да разправя, че ще си купи собствена къща, но все така продължава да живее в „Ключовете“. Не мисля, че някога ще се изнесе. Госпожа Джейкс се грижи добре за нея, а и училището е на един хвърлей разстояние.

Докато се изкачвах по стълбите, краката ми се подгъваха. „Бедно дете — казах си, — ти си много уморена.“ С облекчение се отпуснах в плетеното кресло на госпожица Марси — беше по-ниско, отколкото бях предполагала. Отпих огромна глътка от шери брендито си, после допих и остатъка с дълбоко задоволство — да видим сега кое е по-доброто, мислех си, шери бренди или кремдементе! После обаче ми хрумна нещо, за което не се бях сещала до този момент — че всъщност зеленото е моят цвят, а розовото — на Роуз, така че цялата тази работа с ликьорите си беше пълна глупост. Зачудих се дали не съм започнала да се напипам. Хвърлих поглед към огледалото на тоалетната масичка. Изглеждах ужасно — косата ми висеше на фъндъци, лицето ми беше мръсно, а изражението ми — пиянски сантиментално. Ухилих се на себе си без причина, после се замислих коя в действителност съм аз, но ме обзе чувството, че съм на крачка от лудостта, затова побързах да извърна очи от огледалото и се опитах да насоча размишленията си в друга посока.

Огледах стаята на госпожица Марси. Колко интересно — всичките й лични вещи са много малки! Картините, окачени по стените, всъщност са пощенски картички с напечатани върху тях репродукции на майсторите от Старата школа.

Госпожицата има колекция от метални фигурки на животни, размерът на всяка от които не надвишава три сантиметра, колекция от миниатюрни дървени обувчици и шарени кутийки, големи колкото да поберат няколко пощенски марки. Онова, което прави всичките тези неща да изглеждат дори по-малки, отколкото бяха в действителност, е големината на стаята. Тя е огромна, а и мебелите на госпожа Джейкс са големи и масивни.

Докато оглеждах микроскопичните канички от девънски порцелан, наредени върху полицата на камината (пет на брой, с по едно диво цвете във всяка), усетих, че въодушевлението ми, причинено от шери брендито, помръква — може би това се дължеше на факта, че вятърът внезапно изфуча в комина и една студена въздушна струя ме прониза. Увих се в покривката на леглото и полегнах върху него. Тъкмо заспивах, когато госпожица Марси се прибра за обяд.

— О, бедното дете! — извика тя, спусна се към мен и сложи хладната си длан на челото ми. — Чудя се дали да не ти измеря температурата?

Уверих я, че ми няма нищо, а съм зачервена не от друго, а от изпития алкохол.

Тя се изкикоти, примигна объркано, после рече:

— Ама наистина ли?

Изведнъж се почувствах ужасно уморена от живота, а също и стара в сравнение с госпожица Марси. Тя ми донесе роклята и кана с гореща вода. Стана ми по-добре, след като се измих, макар тежкият воденичен камък да продължаваше да притиска гърдите ми.

— Трябва да се прибирам — казах. — Вече съм закъсняла с обяда на татко.

— О, баща ти е отново в Скотни — осведоми ме госпожица Марси. — Там го хранят с прекрасни крехки пържоли. — Научила това от госпожа Джейкс, която го била чула от месаря, който пък го бил чул от готвачката в Скотни. — Така че можеш да останеш и да обядваш с мен. Госпожа Джейкс ще изпрати достатъчно храна, ще има и за двете ни.

Храната на госпожица Марси пристига на табли направо от кухнята, но тя разполага със специални лакомства, които държи в големия махагонов шкаф в единия ъгъл на стаята.

— Обичам да си хапвам от тези нещица през нощта — довери ми тя, докато изваждаше кутия с бисквити. — Винаги се събуждам около два часа след полунощ и тогава непременно трябва да сложа нещо в устата си.

Представих си я — легнала в огромното меко легло, загледана в озарения от лунна светлина квадратен прозорец и гризяща бисквита.

— Дълго ли оставате будна? — попитах.

— О, около четвърт час. Когато чуя часовника да отмерва два и четвърт, си казвам, че трябва да бъда добро момиче и да заспя отново. Обикновено си измислям по някоя приятна малка историйка, докато заспивам.

— Като каква например?

— О, не става дума за истински истории, разбира се. Понякога се опитвам да си представя какво става по нататък с героите от някоя книга — искам да кажа, след като съм стигнала вече до края. Или пък мисля за интересните хора, които познавам — милата Роуз, пазаруваща из Лондон, Стивън, позиращ пред добрата госпожа Фокскотън.

— А не ви ли се случва да си измисляте истории за самата себе си?

Тя ме погледна удивено.

— Знаеш ли, не мисля, че някога съм го правила. Може би защото не се намирам за особено интересна.

На вратата се почука и госпожица Марси стана да внесе таблите с храната. Госпожа Джейкс ни беше изпратила задушено месо и ябълков пай.

— О, много добре! — възкликна госпожица Марси, щом видя яденето. — Задушеното действа особено успокояващо в дъждовни дни като днешния.

Щом седнахме да се храним, подхвърлих, че е рядкост да срещнеш човек, който да не намира себе си за интересен.

— Ама никога ли не сте се занимавали със себе си в своите фантазии, госпожице Марси? — настоях.

Тя налапа една огромна хапка и замислено задъвка.

— Може би съм го правила, но е било много отдавна — отвърна след известно време. — Когато съм била малко момиченце. Скъпата ми майчица винаги ми повтаряше, че съм била изключително егоцентрична и недоволна.

— Е, сега със сигурност не сте такава, госпожице Марси. Какво ви е променило?

— Бог ми изпрати истинско изпитание, скъпа. — После ми разказа, че двамата й родители починали един след друг в рамките на един месец, тогава била едва седемнайсетгодишна. Каза, че се чувствала ужасно. — О, скъпа! Не вярвах, че слънцето ще заблести отново! Един ден местният свещеник ме помоли да придружа група деца, които отиваха на лагер в планината. И знаеш ли? Стана истинско чудо! Мисля, че именно по онова време започнах да намирам другите за по-интересни от мен.

— На мен едва ли би ми подействало така — рекох. — Искам да кажа, ако някога се почувствам нещастна…

Тя ме увери, че рано или късно ефектът и върху мен щял да бъде същият, после ме попита много ли ми липсва Роуз. Забелязах, че ме гледа втренчено, очаквайки отговора, затова отвърнах:

— О, да! — И заприказвах за новите дрехи на сестра си и за това колко се радвам за нея, докато не чухме детски гласове под прозореца: децата се връщаха в училището след обедната си почивка. Тогава госпожица Марси скокна, извади малка кутийка и напудри носа си в снежнобяло.

— Днес следобед имаме пеене — уведоми ме тя. — Винаги очакват с нетърпение часовете по музика.

Спомних си за пеенето на децата през онзи прекрасен майски ден и за Саймън — толкова мил и засрамен, когато се беше изправил да изнася реч пред учениците. О, прелестно време — тогава още не беше направил предложение на сестра ми!

Слязохме в кръчмата и аз благодарих на госпожа Джейкс за всичко, включително и задето се бе съгласила да ми продаде шери бренди на вересия. (Струва цял шилинг, и то след намалението! Пиенето наистина разорява хората!) Дъждът беше престанал, но навън продължаваше да е сиво и студено.

— Надявам се, че до събота ще се проясни — каза госпожица Марси, — защото тогава смятам да заведа децата на пикник. Дали би намерила време да ми помогнеш, скъпа? Ти измисляш такива хубави игри!

— Страхувам се, че съм доста заета, натрупала ми се е работа покрай замъка — отвърнах бързо.

Хлапетата пищяха из двора на училището и бях сигурна, че не бих могла да понеса подобно нещо в рамките на цял следобед.

— Колко съм несъобразителна! — възкликна госпожица Марси. — Ама разбира се, трябва наистина да ти е натоварено, особено в края на седмицата. Тогава, освен баща ти вкъщи са и двете момчета, трябва да се грижиш за тях. Но може би ти остава малко свободно време през дългите вечери? Някои от старците в селото обожават да им се чете на глас.

Онемях от удивление. Нито Роуз, нито аз някога сме си падали по този вид дейности, пък и, честно казано, не вярвам, че селяните искат някой да ги занимава с подобни неща. Изглежда, госпожица Марси забеляза изражението на лицето ми, защото тутакси рече:

— О, това бе просто идея, нищо повече. Помислих си, че може да те разведри, ако животът ти се струва скучен без Роуз.

— Всъщност изобщо не ми е скучно — отвърнах. Бог ми е свидетел, че наистина не бих нарекла „скучно“ дълбокото отчаяние, в което бях изпаднала. Милата госпожица Марси нямаше как да знае, че хич не ми е до Роуз! В този момент към нас се спуснаха някакви малчугани — носеха жаба в кутия за обувки. Госпожица Марси се сбогува и тръгна с тях към езерото, за да видят как жабата ще скокне във водата и ще заплува.

Когато се прибрах, замъкът беше напълно пуст — дори Ейб и Елоиз бяха излезли нанякъде. Усетих вина, задето не бях се върнала навреме, за да ги нахраня. Излязох на двора и започнах да ги викам, но те не се появиха. Почувствах се по-самотна от всякога и много, много тъжна. Накъдето и да се обърнех, виждах потискаща сивота: в защитния ров течеше сива вода, крепостните стени извисяваха сива снага, небето бе ниско надвиснало — мрачно и сиво. Даже пшеницата, която по това време на годината ставаше златистозелена, сега изглеждаше безцветна.

Седнах на пейката до прозореца и се загледах тъпо в госпожица Блосъм. Изведнъж гласът й проряза съзнанието ми:

— Трябва да отидеш на онзи пикник, скъпа моя.

Попитах я наум защо смята така.

— Защото малката госпожица Примигващи очички е права — това ще те разсее от грижите ти. Когато човек прави нещо за другите, това го зарежда с положителна енергия.

— Също като портвайна — отвърнах саркастично.

— Не подхожда на възрастта ти да говориш подобни неща — скастри ме госпожица Блосъм. — Макар да съм готова да призная, че беше комична гледка, докато се втеляваше покрай онова шери бренди. Трябва да ти се признае, че имаш вкус към добрите питиета!

— За съжаление, не мога често да удавям мъката си в пиене — отвърнах. — Прекалено скъпо е. Едно добро почистване на къщата ще има същия ефект, а е далеч по-евтино.

— Също и религията — подметна госпожица Блосъм. — Някои твърдят, че обръщането към Бога е най-добрият начин да намериш успокоение. Ако беше продължила да се опитваш да постигнеш единение с Господ, можеше и да успееш!

Знам, че ще прозвучи странно, но много често ми се случва да казвам чрез устата на госпожица Блосъм неща, които не съм подозирала, че знам. Когато тя заговори за приближаването ми до религията, осъзнах, че всъщност е много права. Дали бях станала вярваща? Е, промяната в мен не бе чак толкова драстична — може би просто бях станала малко по-благосклонна към религията, това е. Осъзнах и смисъла на сравнението, което викарият беше направил между религията и изкуството — превръщането на скръбта в красота наистина би могло да помогне на човек да се излекува от тъгата си — точно както едно произведение на изкуството може да представи нещо тъжно в красива светлина.

Помислих си, че тайната е в жертвоготовността. Човек трябваше да е готов да пожертва нещо в името на изкуството. Същото е и с религията — впоследствие жертвата се възнаграждава. Просто се загубваш в нещо, което е извън теб, и така намираш мир и спокойствие. Госпожица Марси бе преодоляла своята скръб със същия способ — само че не се беше обърнала към религията, а към другите хора. Кой подход беше по-добър — на госпожица Марси или на викария? Единствената разлика между тях двамата бе, че тя обича селяните и Бог, а викарият — Бог и селяните. Дали пък аз не бих могла да комбинирам обичта към Бог и към ближния си, без да поставям единия или другия на по-преден план? И исках ли да опитам?

Осъзнах, че отговорът е „да“! О, за момент искрено вярвах, че съм в състояние да го сторя — видях се как редовно ходя на черква, моля се и правя красиви букети за вазите пред олтара. Представих си, че се държа невероятно мило с всички у дома, както и с хората от селото — как разказвам приказки на децата, чета на старците… Щях ли да го върша от сърце, или всичко щеше да е преструвка? Но дори и да започнеше като преструвка, то със сигурност щеше да прерасне в нещо истинско впоследствие, нали? А може би вече беше реалност — защото дори само мисълта за това бе повдигнала тежестта от сърцето ми и я бе захвърлила надалеч. Макар все още да продължавах да виждам мъката си, бях престанала да я чувствам.

Изведнъж се случи нещо изключително странно: представих си новия път, водещ към Кингс Крипт, оживената централна улица на града, малките тесни улички, които са истински ад за шофьорите, но поразяват с красотата си. Осъзнах, че и викарият, и госпожица Марси бяха успели да избягат от страданието, което поваля повечето хора: той — с помощта на своята религия, тя — чрез грижите си за другите. Разбрах и още нещо: че когато човек страда, има опасност да пропусне ужасно много, може би целия си живот! Дали госпожица Марси изглеждаше толкова млада за възрастта си, защото бе намерила своя начин да преодолее страданието? Дали заради това викарият, въпреки начетеността си, изглеждаше като голямо розовобузесто бебе? И двамата бяха стигнали до своите си отговори.

— Не искам да пропусна нищо! — казах на глас и тъгата ме връхлетя отново като отприщен бент. Опитах се да отворя сърцето си за нея, да я приема като неизменно стъпало от натрупването на личен опит и усетих, че вече ми е по-лесно да я понеса. Почти веднага обаче се почувствах много зле — едновременно физически и психически. Всичко ме заболя — главата, сърцето, ребрата, раменете и гърдите, дори ръцете. Изпитах такава силна необходимост да получа успокоение от някого, че отидох до госпожица Блосъм и положих глава на гръдта й — представих си, че е мека и топла под тъмносинята сатенена блуза, и я чух да казва:

— Точно така, пиленцето ми — изживей живота си, не го заобикаляй.

Тогава в главата ми прозвуча друг глас — горчив и саркастичен: „Прекалено ниско си паднала, момичето ми, за да прегръщаш този шивашки манекен. Не си ли малко големичка за тази глупост с госпожица Блосъм?“

За пръв път се опитах да си спомня как всъщност си бях „измислила“ госпожица Блосъм. Дали първообразът й не беше някоя прислужница от дома на леля Милисънт? Или я бях взела от някоя книга? Внезапно я видях по-ясно от когато и да било — бе застанала зад бара на една стара кръчма в Лондон, беше ме погледнала мило, после бе наметнала късо палтенце от тюленова кожа на раменете си, над тъмносинята си сатенена блуза, беше изгасила лампите в кръчмата и бе изчезнала в нощта, заключвайки вратата зад себе си. В следващата секунда гръдта й стана твърда като дърво и аз усетих мирис на прах и старо лепило. Разбрах, че госпожица Блосъм си е отишла завинаги.

Добре че Елоиз се появи точно в този момент, иначе щях да се съдера от плач и нямаше да успея да се съвзема преди вечерята. Човек не може да изплаква мъката си пред Елоиз — вярно, че тя доста съчувствено помахва с опашка, но обикновено изглежда засрамена от държането ти и бърза да се оттегли. Освен това трябваше да стана и да й дам да яде.

След тази случка не мога да погледна госпожица Блосъм. Не само защото вече не е нищо повече от един най-обикновен шивашки манекен, но и защото ми навява мисли за трупа на шивашки манекен.

Религия, работа за благото на околните, едно силно питие, но има и друг начин за бягство, далеч по-страшен от напиването! Опитах го преди седмица, на рождения си ден.

Когато се събудих през онази сутрин, слънцето грееше за пръв път от четиринайсет дни насам. Едва бях осъзнала този факт, когато пред вратата на спалнята ми се разнесе музика. Скочих от кревата и се спуснах навън — на пода стоеше портативен радиоприемник, към който бе прикрепена поздравителна картичка: „С най-добри пожелания! От Стивън“. Значи за това спестявал! Заради това се беше съгласил да застане пред апарата на Леда Фокскотън!

— Стивън! Стивън! — извиках.

— Отиде на работа по-рано — изкрещя ми Томас откъм хола. — Мисля, че се страхуваше да не го засрамиш, като се втурнеш да му благодариш. Много хубаво радио, между другото. Бързо се обличай и слизай долу — ще слушаме музика, докато закусваме.

Брат ми дойде и взе транзистора още преди да съм успяла да завъртя копчето за станциите. Мислех да му извикам веднага да ми го върне, но после си казах: „О, боже, като че ли има някакво значение!“. Сърцето ми както винаги бе натежало от тъга. Обличайки се, си мислех, че само допреди две седмици и два дни появата на това радио идеше да ме направи неописуемо щастлива, а сега ми беше все тая. После ми хрумна, че бих могла да убия мъката си в музика.

Когато слязох в кухнята, заварих закуската сервирана — Стивън се беше погрижил и за това. Не беше забравил да сложи и ваза с цветя на масата.

— А ето и моя подарък — каза Томас. — Не го опаковах, защото още не съм го довършил.

Подаръкът от брат ми е една книга по астрономия, от която той много се интересува. Доволна бях, че е избрал нещо, което самият той иска да има, защото, макар напоследък да разполага с джобни пари, ще мине доста време, докато бъде компенсиран за годините, през които не е имал нито пени в джоба си.

После дойде татко. Той, разбира се, бе забравил, че имам рожден ден.

— Но Топаз със сигурност ще си спомни — безгрижно рече той. — И ще ти изпрати подарък от името на двама ни. — Обзе го ужас, когато видя радиото — смята, че липсата на такъв уред е едно от малките удоволствия, съпровождащи бедността. Но по време на закуската не откъсваше очи от приемника. Онова, което в крайна сметка му хареса в моя подарък, бе, че внася особена атмосфера.

— Дали не би могла да ми го дадеш за час-два? — попита ме татко, когато Томас тръгна на училище. — Тези звуци са невероятни.

Съгласих се. Единственото, което имаше значение за мен, бе дали Саймън ще ми изпрати подарък, или не.

Колетът пристигна в единайсет. В кутията имаше домашен халат от Топаз, едно томче на Шекспир от името на татко (колко находчиво от страна на Топаз! — баща ми мразеше да ми дава назаем книгите си), нощница — истинска коприна! — от Роуз, шест чифта копринени чорапи от госпожа Котън и огромна кутия шоколадови бонбони от Нийл. Саймън не ми изпращаше нищо.

Наистина нищо! Седях и се взирах тъпо в подаръците. Бях смазана от разочарование, когато откъм пътя се чу клаксон на кола. В следващия миг на поляната спря ниска камионетка и шофьорът извади от багажника някакъв сандък. Викнах на баща си да слезе долу и хукнах навън. Двамата с татко заедно вдигнахме капака на сандъка — вътре имаше радиограмофон. О, това беше най-прекрасното нещо, което бях виждала през целия си живот! Затворен, грамофонът прилича на куфарче — дори има дръжка, за която да се носи. Отвън кутията е лъскава и синя на цвят. В комплект с грамофона върви и поставка за плочи. Струваше ми се, че никой никога не е получавал толкова прекрасен подарък за рождения си ден!

В сандъка открих и бележка от Саймън:

Скъпа Касандра,

Исках да ти изпратя радиограмофон, който да работи с ток, но се сетих, че в замъка нямате електричество. Този апарат работи с батерии, които могат да се зареждат периодично в гаража в Скотни, но фонографът е от старите — трябва да го навиваш, за да върви. И все пак — по-добре, отколкото нищо, нали? Изпращам ти плоча на Дебюси, но не успях да намеря плоча на Бах с мелодията, която ти пуснах онази вечер. Можеш да си вземаш плочи от Скотни, докато решиш каква музика всъщност харесваш, а после ще ми кажеш и аз ще ти купя толкова плочи, колкото пожелаеш.

От магазина ми се заклеха, че ще получиш подаръка точно на рождения си ден — надявам се, че са спазили обещанието си. Много, много най-искрени поздрави от мен. Скоро ще се видим!

С обич, Саймън

Писмото бе написано с молив — очевидно Саймън го бе съчинил в музикалния магазин, така че не можех да очаквам да бъде дълго и лично. Освен това накрая бе написал „с обич“ — можеше просто да сложи едно „твой“ или нещо подобно. Аз, разбира се, знаех, че обичта му не беше от същия вид като моята, но и това ми бе достатъчно.

Препрочитах редовете отново и отново, а през това време баща ми изтръгваше вбесяващо хаотични звуци от радиото.

— О, престани! — изкрещях накрая. — Ще го повредиш.

— Звуковете са като крясъци на загубени души на чайки, не мислиш ли? — попита ме той.

Спуснах се към радиограмофона и го изключих. Във възцарилата се тишина дочувахме музиката, долитаща от стаичката на вратаря — радиото на Стивън свиреше.

— Запитвала ли си се как би се почувствал твоят обожател, като види този скъп подарък? — попита ме баща ми.

В момента единственото, което изпитвах към Стивън, бе омраза, защото присъствието му щеше да убие радостта ми от подаръка на Саймън — е, не изцяло, естествено.

За щастие татко не изчака да му отговоря, а продължи:

— Това радио е доста по-силно. Ще ми го дадеш ли назаем?

— Не! — изкрещях толкова високо, че той се втренчи изумено в мен. — Искам да изпробвам грамофона — добавих с по-нормален тон.

Татко внезапно се усмихна и изхъмка:

— Хм, хм. — Звучеше почти бащински. После взе грамофона, внесе го вътре и ме остави насаме с него. Започнах да вадя плочите от обвивките им и да ги превъртам отново и отново. Освен албума на Дебюси Саймън беше купил прелюдии и фуги от Бах.

Ала не беше ми изпратил плочата с мелодията „Любовникът“.

Мина малко време и по-добрата ми половинка взе връх. Цял следобед се притеснявах как да не нараня чувствата на Стивън. Сложих радиото му на масата в кухнята и го надух до дупка, когато наближи време той да се прибира от работа. Щом Стивън се върна, аз се спуснах към него и го засипах с благодарности за прекрасния подарък — не мисля, че някога съм го виждала толкова доволен, както онази вечер. По време на обяда бях попитала татко дали няма да е по-добре да скрия радиограмофона някъде за ден-два, но той предположи, че това може да нарани Стивън дори повече.

— Просто му кажи колко си доволна, че ще имаш едно мъничко транзисторче, което да носиш навсякъде със себе си, и че най-вероятно ще използваш само грамофона, но не и радиото на Саймън — посъветва ме баща ми и аз реших, че съветът му звучи разумно, но в следния миг той взе една плоча в ръка и се загледа в издълбаните по черната й повърхност ивици, сякаш се опитваше да ги разчете. Със сигурност човек, който прави нещо подобно, не е съвсем нормален, нали?

Направих каквото можах, за да поднеса новината за радиограмофона тактично — повторих всичко, което ми бе казал баща ми, че и още отгоре.

— Твоето радио е с кутия от истинско дърво — отбелязах — и е с прекрасна полировка.

Но блясъкът от очите на Стивън бе изчезнал. Той ме попита дали може да види подаръка на Саймън — бях качила грамофона в спалнята си.

В продължение на няколко секунди Стивън разглеждаше грамофона, после рече:

— Да, много е красив. — След което се извърна да си ходи.

— Но радиото му не е много добро — подхвърлих подире му.

Той продължи мълчаливо надолу по стълбите, не се обърна.

О, толкова го съжалих в този момент! След всичките тези месеци на лишения! Хукнах подире му и се спрях на площадката пред стълбите, водещи към кухнята. Видях Стивън да стои прав пред масата, загледан в мъничкия кафяв транзистор. После посегна към него, изключи го и излезе навън. Лицето му бе сгърчено горчиво.

Настигнах го, когато пресичаше моста.

— Да се поразходим — предложих му.

— Добре, щом искаш. — Каза го, без да поглежда към мен.

Поехме към ливадата. Чувствах се по същия начин, както когато веднъж Роуз страдаше от много силен зъбобол — изпитвах вина, че съм някак настрани от болката на Стивън, че не я изпитвам с тялото си, като че съчувствието не е достатъчно. Но все пак, когато се запитах дали заради спокойствието на Стивън бих се лишила от подаръка на Саймън, отговорът ми бе категорично „не“.

Опитвах се да говоря нормално, разказвах му как ще излизам на разходка, понесла малкото транзисторче, което ми беше подарил (макар да знаех, че това щеше да става само когато Стивън е наоколо — през останалото време щях да влача тежкия грамофон, който Саймън ми бе изпратил.) Предполагам, че преиграх, защото накрая Стивън ме прекъсна и каза:

— Няма нищо, не се притеснявай.

Хвърлих бърз поглед към него. Той се опита да ми се усмихне окуражаващо, но отбягваше погледа ми.

— О, Стивън! — проплаках. — Твоят подарък е далеч по-голям! На Саймън не му се е налагало да работи и да спестява за неговия.

— Не, това е само моя привилегия — кротко отвърна той.

Това бе особено красив жест от страна на Стивън и аз изпитах още по-силно съжаление. Открих, че се укорявам, задето се бях влюбила в Саймън, а не в него. Точно тогава той тихо добави:

— Скъпа моя.

В тази секунда през ума ми мина една много откачена мисъл. О, защо стана така? Дали особеният трепет в гласа му не бе събудил някакво чувство у мен? Или може би защото тъкмо минавахме покрай ниската горичка и аз си спомних как веднъж си бях представяла, че съм там с него?

Млъкнах и го погледнах право в очите. Лицето му бе позлатено от залеза. Той не отвърна на погледа ми и ме попита дали искам да се връщаме.

— Не — отговорих, — да влезем в горичката и да видим дали няма да открием цъфнали зюмбюли.

Стивън най-после се осмели да ме погледне.

— Хайде! — подканих го.

Докато навлизахме навътре, си помислих, че сега е моментът да докажа грешността на теорията си, че нещата, които раждаше въображението ми, никога не се случват в действителност. Всъщност те наистина не се случиха, защото онова, което стана, бе твърде различно от фантазиите ми. Горичката бе оредяла, така че в нея не беше тъмно и студено, както си бях представяла. Въздухът бе топъл, а през клонките зад гърбовете ни проникваха оранжевите лъчи на залязващото слънце. Няколкото зюмбюла, които открихме, бяха изсъхнали на коренчетата си. А вместо чувство на спокойно очакване ме обзе диво опиянение. Стивън не каза нито дума от онова, което го бях чула да казва във фантазиите ми. Всъщност той изобщо не говореше, аз също мълчах. Продума чак когато стигнахме до една мъничка полянка в самото сърце на гората. Беше близо до мен — стоеше неподвижен и ме гледаше, а в очите му се четеше въпрос. Кимнах леко и тогава той ме сграбчи в прегръдките си и ме целуна нежно. Целувката му не събуди никакво чувство у мен, дори не му отвърнах. Но изведнъж устните му станаха по-настойчиви — целуваха ме отново и отново, и в тези целувки не усетих нежност. Това ме промени — цялото ми тяло затрептя и ми се прииска той никога да не спира. Дори не се възпротивих, когато Стивън смъкна роклята ми. В крайна сметка накрая той бе този, който спря.

— Не ми позволявай, недей! — извика, после ме отблъсна от себе си толкова силно, че за малко да падна. Препънах се, но успях да запазя равновесие. Усетих, че ме обзема див ужас. Хукнах обратно през гората.

— Не се притеснявай, не бягам подире ти! — извика Стивън, но аз продължавах да тичам, преплитайки крака и закривайки лицето си с длани.

Влетях в кухнята и се втурнах нагоре по стълбите — исках час по-скоро да се затворя в стаята си и да остана сама, но се подхлъзнах и паднах. Прониза ме остра болка в коляното. Отпуснах се върху стъпалата и горчиво заридах. Най-гадното от всичко бе, че през цялото време, докато лежах там, се надявах Стивън да дойде и да види в какво ужасно състояние се намирах — макар че все още не мога да си обясня защо.

Не след дълго той наистина се появи. Застана на прага на кухнята и рече:

— Касандра, моля те, не плачи! Нямах намерение да влизам, но като те чух… Моля те, моля те, спри!

Аз обаче не преставах. Стивън приближи до стълбището.

— Всичко е наред, наистина — продължи той. — Няма нищо лошо в това, че се обичаме.

Извърнах разкривеното си от плач лице към него и изкрещях:

— Аз не те обичам. Мразя те!

Едва тогава забелязах изражението в очите му и разбрах колко наранен бе той. До този момент не бях мислила за нищо друго, освен за своето собствено нещастие.

— Не, чакай, не исках да кажа това, но… — запелтечих. — О, никога няма да успея да ти го обясня.

При тези думи се спуснах към стаята си и заключих двете врати зад гърба си. Бях готова да се хвърля върху леглото и хубавичко да се нарева, когато погледът ми се спря върху подаръка на Саймън, положен върху каменната пейка под прозореца. Свлякох се на колене пред грамофона, отпуснах глава върху лъскавата кутия и я обгърнах с ръце. Как ми се искаше да съм мъртва!

Дойдох на себе си едва когато се стъмни. Запалих свещ и се затътрих към леглото си. Няколко минутки по-късно чух гласа на Стивън откъм коридора:

— Не искам да вляза, само те моля да прочетеш бележката, която съм ти пъхнал под вратата.

Докато вдигах листа от пода, чух шума от отдалечаващите му се стъпки, последван от затръшването на долната врата.

Скъпа Касандра — започваше писмото, — моля те, не бъди нещастна. Всичко ще се оправи. Просто си много млада. Понякога го забравям, защото си толкова умна. Не мога да ти го обясня, защото ми се струва, че ще се почувстваш дори още по-зле, пък и не знам как да го направя. Но наистина нищо лошо не се е случило. Вината е само моя. Ако мислиш, че можеш да ми простиш, задето така съм те шокирал, моля те, напиши „да“ на един лист и го пъхни под вратата ми. Сега излизам и няма да се върна, докато не видя, че прозорецът ти е угаснал, така че няма опасност да ме срещнеш. А утре сутринта ще съм тръгнал за работа още преди да си се събудила. Няма да говорим за това — или поне не скоро. Ти ще ми кажеш, ако решиш, че искаш да го обсъдим. Честно, всичко е наред.

С обич,

Стивън

Целувки, но само когато ги пожелаеш.

На отделен лист беше написал: „Може би това ще ти помогне да разбереш. Естествено, то се отнася за по-далечно време, когато вече ще сме женени“, и после беше преписал четири реда от „Философия на любовта“:

Нищо на света не е само,

и всичко на закон се подчинява,

и смесва се един дух с други —

защо пък не — и моят с твоят?

Отдолу бе прибавил „Пърси Шели, роден 1792, умрял 1822“, вероятно да не си помисля, че отново е откраднал от поезията на някого.

О, Стивън, много добре знам защо преписваше от творбите на известните поети! Аз самата копнея да изразя любовта си към Саймън, но думите все не ми достигат!

Написах ДА й пъхнах отговора си под вратата на стаичката му. Не можех да постъпя другояче, а освен това наистина му прощавах. Този отговор обаче щеше да го накара да продължи да вярва в една лъжа — че съм се разплакала, защото той ме е шокирал с държането си. От този ден не сме оставали сами дори за секунда. Разговаряме естествено за пред останалите, но аз никога не го поглеждам в лицето. Предполагам, че Стивън го отдава на вродената ми срамежливост.

Разбира се, най-добре щеше да е да му кажа, че между нас двамата нищо не би могло да се случи, но не можех да го нараня. Пък и едва ли бих успяла да го убедя, че говоря истината, освен ако не обясня, че съм влюбена в друг — защото, докато той ме прегръщаше и целуваше в горичката, аз наистина се държах така, сякаш го исках. О, защо го бях провокирала? Защото точно това бях направила. Защо, защо? Та цялото ми същество копнееше за Саймън! Може би щях да успея да разбера мотивите си, ако престанех да се мразя толкова.

Сигурна съм в едно: не беше честно да го подмамвам в горичката — нито спрямо него, нито спрямо мен самата. Вярно, че и съжалението, което изпитвах към него, ме бе подтикнало до известна степен, но това не беше оправдание. И само благодарение на здравия разум на Стивън нещата не взеха по-лош обрат.

Бях съгрешила. О, господи, каква огромна грешка! Но едва ли щях да го сметна за грешка, ако на мястото на Стивън беше Саймън. Докато разменях местата им, все повече и повече осъзнавах, че съм опетнила спомена за целувката на Саймън. О, как щях да посрещна бъдещето? Щях да бъда шаферка на сватбата на Роуз, година след година щях да я гледам как живее със Саймън в Скотни и как той я боготвори. Как щях да успявам да прикривам чувствата си, когато ги видех заедно?

Само да можех да се махна! Но единственото нещо, заради което си струваше да живея, бе да виждам Саймън!

Веднъж бях писала, че не завиждам на Роуз, задето ще се омъжва, че щастливият брак със сигурност е нещо много скучно. Господи, каква глупачка съм била!

Татко се задава с велосипеда си по алеята — прибира се от Скотни. Момчетата също ще се върнат всеки момент. Трябва да сляза долу и да направя чай. Колко странно се чувствам да се върна към настоящето, след като съм прекарала цял ден в компанията на този дневник!

Усещам, че ме обзема желание да плача. Ще изтичам към могилата — ще се смея и ще пея, докато не прогоня меланхолията.

 

 

Девет часът, писано в леглото.

Нещо се случи! Знам, че не бива да започвам да храня надежди, опирайки се на такава несигурна основа, но не мога да се сдържа да не го правя.

Докато пиехме чая, пристигна телеграма от Леда Фокскотън. Беше за Стивън — викаше го в Лондон в края на следващата седмица, затова той отиде до фермата, за да попита дали ще го освободят от работа в събота. Щом излезе, изключих транзистора му и се качих в стаята си, за да пусна радиограмофона на Саймън. Томас също дойде и ме помоли да чуе плочата на Бах — брат ми много харесва токатите и прелюдиите му. Легнахме по леглата и се унесохме в музиката. Напоследък ми се струва, че Томас се държи по-зряло и интелигентно отпреди. Той винаги е бил отличен ученик, но доскоро никога не съм си и помисляла, че може да е интересен събеседник. Е, признавам, че брат ми приятно ме изненадва. Вероятно помъдряването му се дължи на добрата храна, която приема от известно време насам.

След като плочата на Бах свърши, Томас каза:

— Спомняш ли си вечерта, в която Роуз се покатери нависоко, за да си пожелае нещо от каменната глава?

Попитах го какво го е накарало да се сети за това.

— Предполагам, че грамофонът на Саймън — той също е една от промените, които Котънови внесоха в нашия живот с появата си. До този момент не бях се сещал, че Роуз бе готова да продаде дори душата си на дявола: тя тъкмо казваше това, когато двамата Котънови пристигнаха в замъка.

Загледах го втренчено.

— Но Роуз не се продава — тя е влюбена в Саймън. Сама ми го каза, а много добре знаеш, че сестра ни никога не лъже.

— Така е — кимна Томас. — В такъв случай сигурно е успяла да се самозаблуждава за известно време, защото аз съм сигурен, че тя не го обича. Пък и е възможно най-неподходящата жена за Саймън.

— Но откъде знаеш, че не е влюбена в него?

— Първо, тя почти не споменава името му. Сестрата на Хари е влюбена и не спира да говори за годеника си. Двамата с Хари се хванахме на бас миналата седмица, когато останах на гости у тях. Тя спомена името му петдесет и един пъти — преброихме ги.

— Глупости — отвърнах. — Роуз по принцип си е въздържана.

— Въздържана? Роуз? Как не! Ако наистина си пада по нещо, не спира да говори за него! Знаеш ли, че в писмото, което получих от нея, нито веднъж не се споменава името на Саймън?

— Кога си получил писмо от сестра ни? Ще може ли да го видя? — попитах.

Брат ми каза, че преди няколко дни срещнал пощальона на пътя и той му дал писмото.

— Не ти го показах, защото Роуз така ме помоли — по много глупава причина, между другото, така че не виждам защо да не ти дам да го прочетеш, наистина. Чакай, ей сега ще го донеса.

Беше много особено писмо — и в него наистина нямаше нито дума за Саймън, но Роуз не говореше и за никой друг, дори не и за себе си. Представляваше просто един дълъг списък с нещата, които са й били купени, и цената на всяко едно от тях. Накрая сестра ни беше написала:

Предпочитам да не показваш това писмо на Касандра, защото ми е неудобно, че аз имам толкова много прекрасни дрехи, а тя — толкова малко. Ти няма да ми завиждаш, защото не си момиче, а на мен така ми се искаше да споделя с някого за всичко това!

— Бас държа, че знам защо е направила този списък — подхвърли Томас. — Иска да убеди сама себе си, че си струва да се омъжи за пари. О, аз лично не бих се притеснил от този факт — както знаеш, жените се омъжват главно по сметка. Както и да е, за нас това е Божия благодат, макар за Роуз да е по-скоро наказание от дявола.

— Ами за Саймън какво ще кажеш? — попитах.

— Саймън? О, той е безнадежден случай. Спомняш ли си последното ни посещение в Скотни — точно преди всички да заминат за Лондон? Той спомена името на Роуз четирийсет и два пъти, докато ме развеждаше из конюшните — преброих. На конете сигурно им се доповръща от сестра ни.

Възразих, че той няма никакви реални доказателства за безразличието на Роуз, но в сърцето ми се надигна дива радост. Наистина беше странно, че не споменаваше Саймън в писмото си! Ако си влюбен в някого, искаш да пишеш за него, нали? Господи, та аз не спирам да драскам името на Саймън дори върху отпадъчната хартия! След като Томас се оттегли в стаята си, за да се залови с домашните си, аз извадих писмото, което Роуз ми беше изпратила, и го препрочетох. Първоначално надеждите ми бяха напълно попарени — какво по-красноречиво доказателство от следните думи: „Колко е хубаво, че освен всичко друго съм и влюбена в Саймън?“. Ами ако наистина си беше внушила? Ако наистина се самозаблуждаваше, както твърдеше Томас? Толкова малко от писмото й е посветено на бъдещия й съпруг! Освен това общият тон е тъжен — Роуз ми пишеше за самотата, която я обземаше, за необходимостта да се затваря в банята, докато настроението й се повиши. Господи, ако Саймън беше мой, дори за секунда нямаше да се почувствам самотна!

Лежах в леглото и се опитвах да си представя какво писмо бих написала аз до сестра си, ако бях на нейно място. Едва ли щях да разголя най-съкровените кътчета на душата си, но знам, че щях да й кажа кои от моите рокли се харесват най-много на Саймън, какво си мисли той за поредното театрално представление, което сме посетили…

Сигурна съм, че той щеше да е най-важното нещо в писмото ми.

Дали не си внушавам? Дали не съм започнала да вярвам в това, в което ми се щеше да вярвам? Дори Роуз да не го обича, Саймън е лудо влюбен в нея — и това ми е ясно. Но ако тя се откаже от него, той може би…

О, колко е горещо в тази стая! Не смея да отворя прозореца — Елоиз като нищо ще скочи през него. Отвън я чака един пес от Фор Стоунс. Елоиз, скъпа, той е напълно неподходящ за теб! Дали не си е тръгнал… Не, още е тук и обикаля около замъка. Виждам и още едно куче… Втори ухажор. Не че Елоиз възразява — напротив, изглежда ужасно доволна…

Току-що реших какво ще направя! По някакъв начин трябваше да разбера истината. Ако Роуз наистина обича Саймън, ще се оттегля с достойнство и никога няма да се опитам да й го отнема — дори в мислите си. Ще се скрия някъде — може би в колеж или кой знае къде… Но първо трябва да знам истината. Трябва да се видя със сестра си.

В събота заминавам със Стивън за Лондон!