Доуди Смит
Моят замък (7)

Седма глава

Поканени сме на вечеря в Скотни след една седмица, броено от днес!

Има и още нещо, за което искам да пиша — нещо, което е само моя тайна. О, не знам откъде да започна!

Слязох от кулата Белмот и с все сила хукнах към замъка. Успях да пристигна навреме, за да предупредя останалите за предстоящото посещение на благородните господа от Скотни. Роуз и Топаз тъкмо гладеха и сестра ми си сложи чиста и още топла от ютията блуза. Топаз набързо се пооправи и се зае да вади чашите за чай. Аз се измих и после установих, че трябва да избирам какво да направя — да отида да предупредя татко или да се среша, нямаше да имам време да свърша и двете. Стигнах до компромисен вариант — взех четката за коса и докато тичах към стаичката на вратаря, успях да пригладя разрошените си кичури. Татко така подскочи, когато му съобщих новината, че в първия момент се уплаших, да не би да реши да се скрие някъде, за да избегне срещата с Котънови. Той обаче грабна четката ми и обра с нея полепналите по сакото му косми. Не възразих — сега не беше моментът да си придиряме.

Накрая дори се оказа, че сме готови няколко минути по-рано, защото Котънови оставиха колата си на главното шосе и тръгнаха пеша към замъка. Калта беше изсъхнала, но пътят си оставаше доста изровен.

— И госпожа Котън е с тях! — извиках, когато посетителите ни се появиха на хоризонта.

Татко каза, че ще отиде да ги посрещне при главната порта.

— Ако този път нещо се провали, поне няма да бъде по моя вина. Обещал съм на Топаз. — После ни огледа мрачно и добави: — Радвам се, че сте все още достатъчно млади, за да бъдете пласирани.

Роуз и Топаз бяха запалили огън във всекидневната и освежили обстановката с букет нарциси. Пламъците в камината придаваха на стаята по-пролетен вид от всякога. Отворихме прозорците — лебедите плуваха току под тях, без да проявяват особен интерес към нашите вълнения. Изведнъж си припомних първия ни пролетен следобед в същата тази стая, когато Роуз изпълняваше своята композиция на старото пиано, а мама се привеждаше над пълния с вода крепостен ров и сивата й рокля трепкаше при всеки повей на вятъра. „О, мамо, направи така, че на Роуз да й се случи онова, което е най-добро за нея!“, помолих се мълчаливо аз, после почти видях как мама забързано се спуска от небето, за да вземе нещата в свои ръце и да ги накара да проработят. Накъде само избиват мислите на човек, когато види отворен прозорец!

Татко въведе Котънови във всекидневната.

Роуз беше казала, че госпожа Котън е красива, но аз не бих я описала точно по този начин. Топаз например е безспорна красавица — главно поради факта, че създава усещането за принадлежаща към някаква нова раса, по-бяла от бялото. Роуз, с нейния чудесен свеж тен и очи, способни да озарят цялото й лице, е красива. Госпожа Котън е внушителна. Не, това определение навежда на мисълта, че е едра жена, а тя не е. Просто изглежда чудесно, така както трябва. Тенът й е точно толкова блед, колкото е необходимо. Черната й коса е започнала да посивява, но не й придава вид на остаряваща жена, защото сивите косми са точно толкова, колкото си му е редът и са разположени точно там, където им е мястото. Фигурата й е перфектна, също и дрехите — костюм от туид в две части, но много по-вълнуващ, отколкото съм си представяла, че може да бъде един костюм от туид. Преобладаващият цвят е синьото, което те кара да забележиш очите на дамата. Страхувам се, че съм я оглеждала доста втренчено — надявам се да е разбрала, че го правя от възхищение, а не поради липса на добро възпитание. Тъй като е майка на Саймън Котън, едва ли е на по-малко от петдесет години, колкото и да не е за вярване. Сега, като се замисля по този въпрос, установявам, че не мога да си я представя по-млада. Госпожа Котън наистина изглежда напълно различна от всички петдесетгодишни жени, които някога съм виждала.

Говореше солидно, това е най-точната дума — докато я слушах, си представях стена, изградена от думи. За щастие, приказва красиво — точно като Саймън — и изобщо не възразява, когато я прекъсват. Синовете й го правят през цялото време, а татко бързо усвои тази тяхна техника, защото госпожа Котън се обръщаше главно към него. Той й представи Топаз, после мен. Госпожа Котън се ръкува с нас и изрази надежда, че Роуз се е съвзела от преживения шок.

— Вижте само тези прекрасни лебеди! — бе следващото нещо, което изрече, после без предисловие се прехвърли на „Джейкъб Рестлинг“. Оказа се, че тя също е слушала една от лекциите, които баща ми бе изнесъл в Америка.

Двамата продължиха разговора, като не спираха да се прекъсват, без да се сърдят един на друг заради това. Роуз седеше на канапето до прозореца и разговаряше със Саймън, а Топаз и аз отидохме до кухнята, за да подготвим чая за сервиране. Нийл любезно ни придружи, предлагайки ни помощта си.

Стояхме прави до огъня и чакахме водата да заври.

— Майка ви наистина ли не знае, че мечката всъщност е била нашата Роуз? — попитах го аз.

— Господи, не! Това изобщо няма да й хареса — не отговаря на нейната представа за добра шега. Освен това няма да е честно по отношение на сестра ти, ако тръгнем да разправяме какво точно се случи снощи.

Прав беше, разбира се — госпожа Котън със сигурност щеше да се зачуди защо Роуз е хукнала да бяга. (Предполагам, че Нийл се досещаше за истинската причина — че Роуз бяга от тях, защото е обидена, че са ни пренебрегнали. Какъв срам!)

— Не виждам как някой може да повярва на легендата, че сте убили огромна мечка само с помощта на една вила за обръщане на сено — подхвърлих.

— Не съм я убил, само я раних — много лошо, струва ми се, но не достатъчно, че да я извадя от строя. Тя с рев се нахвърли върху мен, аз отстъпих встрани и тя падна в реката — чух я как тежко цопна във водата. Взех огромен камък — бедния звяр, хич не ми се щеше да го доубивам, но се налагаше. Нададе предсмъртен стон, когато камъкът го удари по главата, и потъна. Вдигнах фенера високо и видях как по повърхността на водата заизлизаха мехурчета. Също така съзрях и огромна тъмна буца — тялото на мъртвото животно, — очертана под водата и носена бавно от течението.

— Но вие нямахте фенер — възразих. — Нито пък е имало мечка — засмя се Топаз.

За малко да му повярвам, макар да знаех добре каква беше истината, сърцето ми чак се сви от мъка по убитата мечка. Нищо чудно, че и госпожа Котън е приела тази история за чиста монета.

— Мама настоя да отидем до цирка и да обезщетим собственика заради понесената от него загуба — продължи Нийл, а устните му се разтегнаха в усмивка. — Оказа се, че циркът е второразреден и не разполага с никакви мечки, но собственикът се съгласи да разпространи нашата история, надявайки се, че това ще привлече клиенти на представленията му. Опитах се да купя един от лъвовете му, но той ми заяви, че не се продават.

— За какво ви е лъв? — попитах.

— О, лъвовете са много сладки животни — неопределено отвърна Нийл.

Водата вече беше завряла. Свалихме чайника от огъня и запарихме чая.

След като сервирахме, Нийл отиде да седне на канапето до Роуз. Саймън пък стана, приближи до Топаз и започна любезно да разговаря с нея. Татко и госпожа Котън със задоволство продължаваха да се прекъсват. Беше истинска наслада за мен да наблюдавам всеки един от присъстващите в стаята, само дето не можех да следя всички разговори едновременно. Най-любопитна бях да разбера как вървят нещата на Роуз. Виждах, че оставя Нийл да говори през по-голямата част от времето, но ми се стори, че изобщо не го слуша, което не беше добре. Сестра ми току се надвесваше над прозореца, за да храни лебедите. Нийл изглеждаше озадачен. После забелязах, че Саймън не отделя очи от Роуз. По едно време сестра ми срещна погледа му и на устните й трепна усмивка. Нийл я стрелна с очи, после се изправи и помоли Топаз за допълнително чай (макар впоследствие изобщо да не пи от него). Саймън отиде при Роуз. Тя продължаваше да не говори много, но изглеждаше така, сякаш намира всяка дума, изречена от по-големия Котън, за ужасно интересна. Подочух това-онова — Саймън й разказваше за Скотни Хол.

— Не, никога не съм го разглеждала отвътре — каза сестра ми.

— Но разбира се, че трябва! Надяваме се, че ще приемете да вечеряте с нас следващата седмица.

Той се обърна към майка си за потвърждение и госпожа Котън покани всички ни. За една инфарктна частица от секундата си помислих, че ще остана на сухо, защото госпожа Котън запита:

— Достатъчно голяма ли е Касандра за вечерни партита?

Но Нийл извика:

— Ама разбира се, че е! — И всичко си дойде на мястото.

О, харесвам го този Нийл! Когато семейство Котън си тръгнаха, аз вървях с него, татко придружаваше госпожа Котън, а Саймън кавалерстваше на Роуз. Нийл се заинтригува как възнамеряваме да се придвижим до Скотни и когато отвърнах, че ще трябва да помислим по въпроса, той обеща да изпрати тяхната кола. Невероятно мил е, макар че, когато минавахме покрай хамбара, се сетих за приказките му по адрес на Роуз. Май не бива да си вадим прибързани заключения от едно-две дочути неща. Освен това Саймън бе този, който ме бе нарекъл „преднамерено наивна“. Нийл ме бе определил като „хубаво дете“, което не съвпада напълно с моето виждане за самата себе си, но все пак е мил комплимент.

Когато се връщахме обратно към замъка, татко се възхити от любезността на Котънови, после попита дали имаме подходящи рокли за предстоящото парти. Аз също се притеснявах по този въпрос, но отвърнах:

— О, Топаз ще измисли нещо.

— Чудя се дали някоя от дрехите на леля ви Милисънт няма да свърши работа? Ако не — да вървят по дяволите, все трябва да е останало нещо, което да можем да продадем… — Татко хвърли умолителен поглед към мен.

Хванах го под ръка и отвърнах:

— Ще се оправим, не се тревожи.

Той погледна колебливо към Роуз — сестра ми вървеше и се усмихваше на себе си. Не мисля, че беше чула и дума от онова, което си приказвахме.

Заварихме Топаз да мие чаените чаши.

— Мортмейн, заслужаваш медал! — възкликна тя, щом ни видя.

— За какво? — учуди се баща ми. — О, защото говорих с госпожа Котън ли? Беше ми невероятно приятно.

Топаз го изгледа замислено.

— Когато бях в Америка, свикнах с виталността на американките — обясни баща ми.

— Всичките ли говорят толкова много? — поинтересувах се аз.

— Не, разбира се, че не. Но госпожа Котън принадлежи към онзи често срещан тип жени, който си пада по лекциите. Първо посещават някоя сказка, а после си устройват забавления. Невероятно гостоприемни са. — Той седна върху кухненската маса и заклати крака. Приличаше на пакостливо момче. — Енергията им е направо удивителна — продължи. — В състояние са да родят и отгледат три-четири деца и едновременно с това да въртят домакинството, да се информират за последните новости в областта на изобразителното изкуство, музиката и литературата — знанията им са повърхностни, разбира се, но, мили боже, и това е нещо! Отгоре на всичкото притежават и дял в някой бизнес. Също така някои от тях се женят по няколко пъти просто за да избягат от еднообразието.

— Не смятам, че който и да е съпруг би издържал на подобно напрежение повече от две-три години — отбеляза Топаз.

— В началото и аз мислех така. Неспирният порой от приказки буквално изчерпа силите ми. След време обаче свикнах. Приличат на топки за тенис — ти ги удряш и те отскачат, за да ударят теб. Като цяло резултатът е повече от стимулиращ — освен ако тотално не те разгромят — сухо рече Топаз.

— Понякога оказват и такъв ефект — призна баща ми. — Голяма част от американските мъже са невероятно мълчаливи.

— Стори ми се, че госпожа Котън знае доста неща за „Джейкъб Рестлинг“ — намесих се аз.

— Най-вероятно я е прочела, преди да дойдат тук — американските интелектуалки имат навика да го правят и бих казал, че е много мило от тяхна страна. Интересно е, че голяма част от тях посивяват преждевременно. И бих искал да отбележа какво удоволствие бе за мен да видя така елегантно облечена жена.

Татко започна да си тананика разсеяно и се отправи към стаичката си — сякаш изведнъж съвсем бе забравил за нас. Идеше ми да му забия един заради последната забележка — във връзка с елегантността на госпожа Котън, — защото в момента Топаз бе възможно най-далеч от образа на елегантната жена: роклята й от домашнотъкано платно като че ли беше първа братовчедка на конопените чували, а прекрасната й руса коса, която остро се нуждаеше от измиване, бе прибрана във вехта изпокъсана мрежичка.

— Може би щеше да му се стори стимулиращо, ако и аз говорех толкова много — с въздишка рече тя.

— Не биваше да коментираме — възразих.

Честно казано, аз самата също намирах госпожа Котън за стимулираща личност, но не бях толкова нетактична, че да изразя това свое мнение гласно.

— Топаз, мислиш ли, че вечерният му костюм вече е прояден от молците? Не го е обличал от последното парти в дома на леля Милисънт.

Топаз отвърна, че се е погрижила за костюма на татко.

— Само ще трябва да му намерим копчета за ръкавели, защото той продаде своите. О, Касандра, направо не е за вярване — един гений, един мъж, по книгата, на когото американските критици пишат есета, да няма свестни копчета за ръкавели!

Отвърнах, че много гении нямат дори ризи, на които да слагат копчета за ръкавели, а после започнахме да обсъждаме с какво ще се облечем самите ние за партито.

При мен нещата не са съвсем зле — винаги мога да си сложа бялата рокля, с която ходех по училищните тържества. Тя би била подходяща за всяко момиче на моята възраст. А Топаз можеше да преправи някоя от своите вечерни рокли за случая. Истинският проблем е Роуз.

— Никоя от дрехите на леля ви Милисънт не може да послужи за ушиването на рокля за сестра ти — въздъхна Топаз. — Не виждам нищо подходящо и сред моите тоалети. Роуз има нужда от нещо разкошно, с много волани. Понеже по никакъв начин не бихме могли да скрием ранновикторианския й чар, по-добре да го подчертаем.

Чувах как Роуз свири на пиано във всекидневната. Затворих плътно вратата на кухнята и казах:

— Как ти се стори днешното й държание?

— Поне беше по-тиха, макар пак да правеше мили очи. Но както и да е — това вече няма значение.

Погледнах я удивено и Топаз продължи:

— Саймън Котън е силно увлечен по нея, не забеляза ли? Веднъж щом мъжът падне в капана, момичето може да си позволи да бъде толкова глупаво, колкото си поиска, а той най-вероятно ще си помисли, че глупостта е особено привлекателно качество.

— И Нийл ли е увлечен?

— Съмнявам се — отвърна мащехата ми. — Имам чувството, че Нийл сякаш вижда през нея. Забелязах как един-два пъти я погледна изпитателно. О, в какво ще я облечем, Касандра? Наистина мисля, че има шансове със Саймън — познавам симптомите, а при него те са налице.

Изведнъж си представих лицето на Саймън Котън — бледо, с контрастираща черна брада.

— Наистина ли ще си доволна, ако Роуз се омъжи за него, Топаз? — попитах.

— Бих искала да й се удаде тази възможност — твърдо отвърна Топаз.

Скоро след това пристигна госпожица Марси. Носеше книга за баща ми. Осведоми ни, че викарият е поканен на същата вечеря, на която ще ходим и ние — научила за това от икономката му.

— Повечето хора са получавали покана за обяд или чай — каза госпожица Марси. — Покана за вечеря обаче си е нещо съвсем друго.

Споделихме с нея проблема във връзка с роклята на Роуз.

— Трябва да бъде розова — отсече госпожица Марси. — И с кринолин. Точно такава видях в най-новия брой на списание „Домашен разговор“.

После се впусна в подробности около модела.

— О, господи, това ще бъде идеално за Роуз! — въздъхна Топаз.

Госпожица Марси се изчерви, примигна и рече:

— Можете ли да я ушиете, госпожо Мортмейн? Ако скъпата Роуз ми позволи да й подаря плата, разбира се.

— Аз ще ви позволя! — извика Топаз. — Чувствам се в правото си да го направя.

Госпожица Марси й хвърли светкавичен поглед и мащехата ми едва забележимо кимна. За малко да се изсмея. Двете бяха толкова различни една от друга — госпожица Марси приличаше на дребно розово птиченце, а Топаз бе висока и бледа, подобна на богиня — и въпреки това неистовото желание да омъжат Роуз ги сближаваше толкова много, че те дори започваха да си приличат.

— Можем да предложим на госпожица Марси да си избере нещо от дрехите на леля Милисънт в знак на благодарност за прекрасния жест — рекох.

Двете жени мигом се отправиха към всекидневната, в която бяха пръснати дрехите на покойницата, а аз останах в кухнята, за да приготвя чая на Стивън. Топаз беше решила, че онези от нас, които пият следобеден чай, ще получат по чаша какао към вечерята си. Стивън се разтревожи не на шега, когато чу, че ще се появя на вечеря в Скотни Хол с такава стара рокля.

— Не можете ли да си купите поне нов шал? — попита той. — Имам малко спестени пари.

Благодарих му, но отвърнах, че синият шал, който вървеше с бялата рокля, е много запазен — почти като нов.

— Ами тогава какво ще кажете за една панделка за косата, госпожице Касандра?

— Божичко, не съм слагала панделки от малка! — възкликнах.

— Носехте корделки на краищата на плитките си, преди да си подстрижете косата. Бяха красиви.

После Стивън ме попита дали сега, след като по-добре познавам двамата Котънови, съм започнала да ги харесвам повече.

— О, за Саймън нищо не мога да кажа — той през цялото време говореше с Роуз. Но Нийл е много мил.

— Смятате ли го за хубав?

Отвърнах, че едва ли бих могла да го определя като красавец.

— Не е точно хубав — не и колкото теб, Стивън.

Казах го, без да се замисля — всички вкъщи възприемаме като нещо нормално красотата на Стивън. При тези мои думи обаче той така силно се изчерви, че ми се прииска да не бях ги изричала.

— Нали разбираш, твоите черти са класически — обясних.

— Което като че ли е без особено значение, след като не съм джентълмен. — Стивън се усмихна някак саркастично, както ми се стори.

— Не говори така — прекъснах го. — Джентълмени са всички мъже, които се държат като такива. Ти със сигурност си един от тях.

Той поклати глава.

— Можеш да си джентълмен само ако си се родил такъв, госпожице Касандра.

— Стивън, това са пълни отживелици и глупости! — възкликнах. — Наистина. И между другото, би ли престанал да ми викаш „госпожице Касандра“?

Той ме погледна объркано, после рече:

— Да, разбирам: сега, след като вече сте пораснали достатъчно, за да ходите по вечерни партита, би трябвало да се обръщам към вас с „госпожице Мортмейн“.

— Напротив. Исках да кажа съвсем друго. Викай ми просто Касандра, без „госпожице“ отпред. Ти си член на семейството ни. Като си помисля, намирам за истински абсурд, че използваш официални обръщения. Кой те накара да ни викаш така?

— Майка ми — тя беше безкомпромисна в това отношение. Спомням си първия ден, в който пристигнахме в дома ви. Вие и госпожица Роуз си подхвърляхте топка в градината. Хукнах към вратата на кухнята — помислих си, че и аз мога да се включа в играта, но мама ме спря и ми обясни, че вие двете сте млади госпожици и аз не мога да си играя с вас, освен ако не ме поканите. Освен това ми заръча да ви наричам „госпожици“ и никога да не си позволявам прекалено много. Доста се поизпоти, докато ми обясни какво точно означава „да не си позволявам прекалено много“.

— О, Стивън, колко ужасно! Тогава си бил на…

— На седем, ако не се лъжа. Вие трябва да сте били на шест, а госпожица Роуз — на девет. Томас бе само четиригодишен, но трябваше да му викам „господин Томас“. Само дето той още преди години ме помоли да не му казвам така.

— Аз също трябваше да проведа този разговор преди години! — възкликнах.

Истината е, че изобщо не се бях замисляла върху този въпрос. Майката на Стивън бе работила при родителите ни няколко години, преди да се омъжи. Когато останала вдовица, поискала отново да се върне на служба в дома ни и да даде Стивън в някой детски дом. Знам, че беше много благодарна на мама, задето й позволи да доведе Стивън със себе си — може би именно това я беше накарало да попрекали с изискванията по отношение на почтителното държане на сина си.

— Както и да е, сега ти го казвам — продължих, — така че се постарай да го запомниш.

— А на госпожица Роуз направо Роуз ли да й викам? — попита ме той.

Не бях сигурна как би реагирала Роуз на подобно свойско обръщение, затова отвърнах:

— О, какво ни интересува Роуз? Става дума за отношенията между теб и мен.

— Не мога да наричам вас само по малко име, а към нея да се обръщам с „госпожице“ — твърдо възрази той. — Това би я поставило над вас.

Обещах да говоря с Роуз по въпроса и поисках да ми подаде чашата си, за да му сипя допълнително чай. Започвах да се чувствам неудобно.

Стивън дълго разбърква чая си, после рече:

— Наистина ли вярвате в онова, което казахте за джентълмените? Че джентълмен е този, който се държи като такъв?

— Разбира се, Стивън, заклевам се.

Толкова исках да ми повярва, че се приведох над масата и лицето ми се озова току пред неговото. Той ме погледна право в очите. Отнесеният му поглед вече го нямаше, от очите му сякаш извираше някаква светлина, но едновременно с това бяха по-тъмни от всякога. Погледът му беше толкова директен, че сякаш ме докосваше. Това усещане продължи само секунда, но в тази секунда Стивън бе един напълно различен човек — много интересен, дори будещ вълнение, признавам си.

В този момент брат ми влезе в кухнята и аз отскочих назад.

— Защо си се зачервила толкова, момичето ми? — подигравателно запита Томас.

Разбирам защо понякога Роуз изпитва непреодолимото желание да му забие един в ухилената физиономия. За щастие Томас не изчака да му отговоря, а започна да разправя, че във вестника имало статия за убитата мечка, отнесена на около двайсет мили надолу по реката. Посмях се заедно с момчетата на тази история, после сложих да сваря едно яйце за брат си. Стивън стана и излезе на двора.

През цялото време, докато сервирах яденето на Томас, си умирах от притеснение — внезапно осъзнах, че не мога да продължа да се преструвам. Не можех вечно да се заблуждавам, че Стивън е просто силно привързан към мен и че това няма ни най-малко значение. От седмици не бях се замисляла върху отношенията ни и напълно бях забравила за необходимостта от време на време да се държа рязко с него — така както ме бе посъветвал татко. Казах си, че трябва веднага да започна с промяната, после разбрах, че нямам сили да го направя — не и след като току-що го бях помолила да зареже официалностите и да се обръща към мен на малко име и след като ме бе гледал така, че чак свят ми се беше завил.

Усамотих се в градината, за да помисля на спокойствие. Беше в онези часове на вечерта, когато бледите цветя изглеждат по-бледи, отколкото са в действителност. Всичко наоколо сякаш бе замръзнало в пълна неподвижност. Газената лампа в стаята на баща ми мъждукаше, Топаз и госпожица Марси си бяха запалили свещ в трапезарията, а Роуз все така продължаваше да свири на пианото във всекидневната, без да има нужда от светлина. Замайването ми беше отминало, чувствах се странно, сякаш ми бяха поникнали криле. Тръгнах през пасажа, водещ към централната порта, и излязох на поляната. Минах покрай хамбара. Стивън излезе оттам. Не се усмихна, както обикновено правеше, щом ме видеше. Този път в погледа му сякаш имаше въпрос.

— Да се поразходим — рече той.

— Добре — казах, после размислих и се поправих: — Не, не, не мисля, че ще го направя, Стивън. Искам отново да видя госпожица Марси, преди да си тръгне.

Изобщо не исках да видя госпожица Марси, желанието ми беше да се разхождам с него, но просто знаех, че трябва да проявя твърдост.

Стивън кимна. Двамата се запътихме обратно към замъка, без да си продумаме.

Когато с Роуз си легнахме, я попитах дали възразява Стивън да пропуска „госпожице“ пред името й.

— Все ми е тая — отвърна сестра ми. — Да ми вика както иска. В края на краищата той плаща за храната, която ям.

Започнах да говоря за Котънови, но тя ми отвръщаше с неохота — изглежда, искаше да остане насаме с мислите си. Затова млъкнах и също започнах да размишлявам.

Рано сутринта видях Стивън на двора — пускаше кокошките навън. Казах му, че Роуз няма нищо против да й вика просто Роуз. Бях изключително кратка — не е трудно човек да е кратък рано сутрин.

— Добре — отвърна Стивън. Не можах да прочета нищо по лицето му.

По време на закуската Роуз и Топаз решиха да отидат до Кингс Крипт и да купят някои неща, необходими за ушиването на роклята на сестра ми. (В момента и двете са в селцето, а аз разполагам с почти целия ден само за себе си.)

Препичах си филийка на печката, когато Стивън приближи до мен и каза:

— Моля ви, позволете ми да помоля госпожа Мортмейн да ви купи нещо за партито.

Благодарих му, но го уверих, че нямам нужда от нищо.

— Сигурна ли сте? — усъмни се той, а после добави много тихо, сякаш се упражняваше в изричането на непозната за него дума: — Касандра?

И двамата се изчервихме. Мислех си, че като престане да вика „госпожице“ на Роуз, всичко ще изглежда в реда на нещата, но, уви, бях се излъгала.

— Мили боже, този огън е горещ! — възкликнах. — Не, честна дума, не се сещам за нещо, което наистина да ми трябва.

— Тогава ще продължа да спестявам за… За същото, за което започнах да спестявам — завърши неопределено той и излезе. Време беше да върви на работа.

В момента е четири часът. Татко отиде на гости на викария, така че вече целият замък е на мое разположение. Странно колко различна изглежда една къща, когато човек остане сам в нея. Много по-лесно е да се отдадеш на съкровени мисли, отколкото когато около тебе щъка някой. Да, трябва да помисля…

Не стигнах кой знае колко далеч с размислите. Следобедът е тих и жълт, предразполагащ към мечтание. През последните десет минути не правех нищо друго, освен да седя неподвижно, приковала невиждащ поглед в блестящия квадрат на кухненския прозорец. Трябва да се взема в ръце и да бъда напълно откровена със себе си…

Доста мислих. И ето до какви открития стигнах:

(1) Моите чувства не са със същата сила като чувствата на Стивън.

(2) Снощи исках да отида на тази разходка с него и понеже винаги съм мразела онези девойки от романите, които са прекалено, ама прекалено невинни, ще взема да го напиша черно на бяло: мисля, че ако бях излязла на разходка със Стивън, той щеше да ме целуне.

(3) Тази сутрин, докато разговарях с него до кокошарника, разбрах, че не искам да ме целуне.

(4) Сега, в този момент, не мисля, че искам Стивън да ме целуне…

Помислих още малко — осъзнах, че мечтая. Изживях отново момента, в който Стивън ме гледаше с онзи особен поглед, докато аз се привеждах над масата… Дори само от самия спомен главата ми пак се замая. После си въобразих, че отивам на разходка с него, че двамата вървим през поляната, пресичаме шосето, водещо към селото, и навлизаме в малката горичка отсреща. Дивите зюмбюли още не са поникнали, но аз си представих, че поляните са осеяни с тях. В горичката беше тъмно и хладно, почти студено. Измислих реплики за Стивън, чух гласа му, който ги казваше. Тъмнината се сгъстяваше — единственото по-светло петно бе късчето небе, мяркащо се между клоните на дърветата. И накрая той ме целуна.

Но точно това някак си не успявах да си представя — не знаех как точно се чувства човек, когато го целуват. И ми се прииска да не бях си фантазирала всичко това, прииска ми се…

Привършвам разказа си за днешния ден в спалнята, защото чух как Стивън се мие на водната помпа на двора. Погледнах през прозореца, видях го и ме обзе чувство на вина, примесено със срам, че си представях всичките онези работи с него. Няма да допусна никога повече да се отдавам на подобни фантазии. Сега вече съм напълно сигурна, че не искам Стивън да ме целуне. Изглежда невероятно красив така, както е застанал прав до помпата, но отнесеният израз е отново върху лицето му — о, бедничкият Стивън, аз съм истинско чудовище, погледът му съвсем не е отнесен! Но съм сигурна, че никога не би се сетил да ми каже всичките онези красиви изрази, които бях сложила в устата му.

Няма да мисля за това. По-добре да се съсредоточа върху предстоящото парти в Скотни Хол — то е къде-къде по-интересно. Макар че може би е по-вълнуващо за Роуз, отколкото за мен. Чудя се какво ли ще е усещането при целувката на някой от двамата Котънови… О, НЕ! Няма да почна да си представям това сега! Наистина съм шокирана от себе си!

Както и да е, няма време за мечти — Роуз и Топаз се връщат от Кингс Крипт.

Иде ми да откъсна последните страници от този дневник. Дали да не го направя наистина? Не, пред дневника си човек трябва да е пределно откровен. Пък и съм сигурна, че никой, освен мен не може да разчете стенографските знаци. Но все пак трябва да скрия дневника — винаги го прибирам в куфарчето, с което ходех на училище, а куфарчето заключвам с катинар. Този път смятам да го отнеса в кулата Белмот, там имам специален тайник, за който дори Роуз не знае. Ще изляза през предната врата, за да избягна срещата със Стивън — не знам как бих могла да го погледна в очите след всичките фантазии, в които го бях включила. За в бъдеще ще се държа по-рязко с него, кълна се, че ще го направя!