Доуди Смит
Моят замък (16)

Шестнайсета глава

Двамата с Томас влетяхме в кухнята точно когато Топаз драскаше една клечка кибрит, за да запали газената лампа. Чух гласа на Саймън още преди да съм видяла лицето му:

— Роуз тук ли е?

— Роуз ли? — удивих се.

— О, господи! — извика Саймън.

В този момент фитилът на лампата пое пламъка от кибритената клечка и освети лицето на Саймън — беше изкривено от тревога.

— Сестра ти изчезна — обясни Топаз. — Не се плаши, не е нещастен случай или нещо от този род; оставила е бележка на Саймън, но… — Тя хвърли бърз поглед към него, после добави: — В бележката всъщност не е обяснила нищо. Очевидно си е тръгнала тази сутрин. Саймън беше отишъл да закара майка си при някакви приятели в провинцията, а Роуз бе казала, че не й се ходи с тях. Той остана у въпросните приятели до вечерта, така че се прибра в апартамента късно. Аз пък бях заета през целия ден — позирах пред Макморис, а после ходих с него на театър. Когато се прибрах вкъщи, заварих Саймън да чете бележката, която Роуз му бе оставила. Помислихме си, че може да се е върнала при вас, затова веднага потеглихме насам.

— Тя със сигурност е добре — казах успокоително на Саймън. — Днес предобед получих телеграма от нея, в която се казваше, че ще ми пише, когато може, и че ме моли да я разбера. — Едва сега осъзнах, че тази молба на Роуз за разбиране някак не се връзваше с нашето скарване. Очевидно се отнасяше до бягството й.

— Откъде е изпратена телеграмата? — попита ме Топаз.

— Не обърнах внимание. Сега ще я донеса.

Беше в спалнята ми. Докато тичах нагоре по стълбите, чух Топаз да казва:

— Представете си само! При цялата тази бъркотия Мортмейн продължава ли, продължава спокойно да си спи! — Уплаших се, че може да реши да отиде да го събуди, но — слава богу! — не й хрумна да го направи.

Поднесох телеграмата на светлината на лампата.

— Хей, ама тя май я е изпратила от онова местенце край морето, където ходихме на пикник! — възкликнах.

— Защо й е било да отива там? — удиви се Томас. — И не е ли могла тази глупачка да обясни в бележката си какво всъщност става?

— Струва ми се, че Роуз бе достатъчно красноречива — рече Саймън. — Благодаря ти, че се грижиш за чувствата ми, Топаз, но наистина няма смисъл. — Той извади бележката от джоба си и я сложи до телеграмата. — Вижте какво ми е писала.

„Скъпи Саймън — започваше сестра ми, — искам да знаеш, че в началото не съм те лъгала. Наистина смятах, че те обичам. Сега не ми остава нищо друго, освен да те помоля да ми простиш. Роуз.“

— А така! — рече Томас и ми хвърли многозначителен поглед.

— Но това още нищо не значи — започна Топаз. — Опитвам се да обясня на Саймън, че сестра ви най-вероятно е реагирала така, защото нервите й са опънати до крайност покрай всичките тези сватбени приготовления. След ден-два ще й мине. Очевидно е решила да се усамоти в онова градче, за да помисли.

Саймън извади джобния си часовник и го погледна.

— Много ли си уморена? Искам да тръгнем натам още в този момент — обърна се той към Топаз.

— Искаш да тръгнем по следите й ли? О, Саймън, сигурен ли си, че е разумно да го правим? Ако Роуз иска да остане насаме за известно време…

— Няма да я притеснявам. Дори няма да й се мяркам пред погледа, щом не иска да ме вижда. Но ти можеш да си поприказваш с нея. Нужно ми е да знам малко повече, отколкото в момента.

— В такъв случай ще дойда, разбира се. Изчакай само да си разменя няколко думи с Мортмейн…

Тя понечи да тръгне към горния етаж, но аз се изпречих на пътя й.

— Няма смисъл да се качваш горе — казах.

— Какво, да не би пак да е отишъл в Лондон?

— Не… — Хвърлих търсещ поглед към Томас с надеждата, че ще ми помогне да обясня. — Виж какво, Топаз…

— Казвай бързо какво става! Какво криете от мен? — Топаз беше толкова уплашена, че напълно бе забравила да използва любимия си контраалт.

— Татко е добре — побързах да я успокоя, — но не е в спалнята ви. Новините са добри, Топаз, наистина… Много ще се зарадваш, когато разбереш.

В този момент се намеси Томас:

— Татко лежи в тъмницата на кулата Белмот от два дни. Затворихме го там, за да го накараме да работи, и ако можем да му вярваме, това е довело до успех.

Мисля, че брат ми обясни нещата достатъчно ясно, но Топаз го засипа с цял куп объркани въпроси. Когато най-сетне успя да проумее какво всъщност се е случило, гневът й нямаше граници.

— Вие сте го убили! — изпищя тя.

— Е, снощи поне си беше жив и риташе — отвърнах. — Нали, Томас?

— Е, чак пък да е ритал! Но истината е, че татко е напълно спокоен и овладян — обясни Томас. — Ако имаш малко здрав разум в главата си, Топаз, ще го оставиш да прекара там долу поне още няколко дни.

Топаз обаче не го слушаше — беше хукнала към гардероба, където обикновено закачахме ключа за кулата Белмот.

— Къде е? — викаше тя. — Дайте ми го веднага! Ако до две минути не получа този проклет ключ, ще разбия вратата с брадва и пак ще вляза!

О, бях сигурна, че подобно изпълнение щеше да е съвсем по вкуса й! Вече се беше успокоила и сега се вживяваше в трагичната си роля.

— Ще се наложи да го пуснем — обърнах се към Томас. — Утре и без това щях да го сторя — със или без твоето съгласие.

— Аз пък не бих — отвърна брат ми. — Така ще провалим целия експеримент. — Но въпреки тези думи той отиде да запали една газена лампа.

Всички се изсипахме на двора. Луната се беше скрила, но звездите продължаваха да трепкат по небето.

— Чакайте, ще взема фенерчето си от колата — рече Саймън.

— Извинявай — казах му, когато пресичахме моста, водещ към могилата. — Едва ли имаме право да те въвличаме в семейните ни неприятности, когато си толкова притеснен.

— Притеснен или не — не бих пропуснал това шоу за нищо на света! — отвърна ми Саймън.

Откъм кулата не се чуваше нито звук.

— Сега да не вземеш да крещиш, че си пристигнала да го спасяваш — предупредих Топаз. — Знаеш какво е да те събудят внезапно.

— Като че ли пък някой е в състояние да събуди баща ти, щом веднъж е заспал!

Идеше ми да й зашия един — отчасти защото се държеше като глупачка и отчасти защото самата аз се тресях от нерви.

— Дай ми ключа — прошепна Топаз на Томас, когато стигнахме до каменните стъпала пред вратата на кулата. — Искам да вляза при него сама.

— Добре, но ако не внимаваш какви ги приказваш, ще слезеш при него летяща с главата надолу! — заплаши я Томас. — Остави ни с Касандра да отворим вратата и да спуснем стълбата в подземието, а после ти ще се появиш като ангела на спасението.

Идеята да се превъплъти в божествено създание очевидно й се хареса.

— Добре, но нека да види първо моето лице — настоя Топаз.

— Движи се колкото се може по-тихо — продължи Томас. — Искам да му хвърля един поглед, преди да се е събудил. Взех фенерчето от Саймън.

Отворихме вратата почти безшумно, после застанахме на ръба на подземието и аз насочих лъча на фенерчето надолу.

Татко лежеше неподвижно върху леглото — в първия момент чак се уплаших, че може да е умрял! После обаче до слуха ми достигна лекото му похъркване и се успокоих. На масата лежаха четири купчини от изписани листове, всяка притисната с камък.

Двамата с Томас тихо спуснахме стълбата в дупката. Топаз трябваше да слезе, обърната с лице към стъпалата, което съвсем не подхождаше на един ангел спасител, но щом краката й стъпиха на пода, тя се извърна с лице към леглото, изправи рамене, вдигна лампата високо над главата си и мелодраматично извика:

— Мортмейн, дойдох да ти помогна! Аз съм Топаз, Мортмейн! Вече си в безопасност!

Татко скочи стреснато и седна в леглото.

— Мили боже, какво става?

Топаз се спусна към него и се метна на леглото, при което пружината се огъна и баща ни вирна ръце и крака.

Томас и аз се задавихме от смях, а до нас достигаше странна смесица от звуци — баща ни едновременно псуваше, прозяваше се и се смееше, а Топаз припяваше като на умряло.

— Не е ли по-добре да ги оставим известно време насаме? — рече Саймън.

— Да, прав си.

Поехме към замъка и останахме да ги изчакаме в двора. Когато забелязахме пламъчето на газената лампа, приближаващо откъм могилата, Саймън реши, че ще е по-тактично, ако се оттегли в колата си.

— И ние ли да изчезнем? — попита ме Томас.

— Не, по-добре да останем и да се изправим очи в очи с побеснелия враг.

Когато Топаз и татко стъпиха на моста, двамата с брат ми затичахме към тях. Топаз беше увиснала на ръката на баща ни и му казваше:

— Облегни се на мен, Мортмейн, облегни се на мен, скъпи… — Все едно че беше малкият лорд Фаунтлерой, повел дядо си на разходка.

— Добре ли си, татко? — подвикнах му отдалеч.

— Моите скъпи малки похитители! — уморено рече той. — Да, мисля, че все някак ще оцелея, стига Топаз да престане да се отнася с мен така, все едно съм едновременно двамата малки принцове, затворени в Тауър.

Докато той влизаше в кухнята, Топаз изостана, вкопчи се в ръката ми и аз станах свидетел на едно от най-невероятните й превъплъщения — от милата и благородна спасителка не бе останала и следа; от очите й изхвърчаха искри и тя цялата се тресеше от нетърпение.

— Бързо бягай да видиш какво е написал! — трескаво прошепна в ухото ми тя, после изчезна в кухнята.

Двамата с Томас затичахме към могилата. За щастие фенерчето на Саймън все още беше в ръцете ми.

— Господи, какъв вълнуващ момент! — възкликнах, когато застанахме пред дървената маса в подземието. — Може би един ден ще го опиша подробно в татковата биография.

Томас махна камъка от първата купчина листове.

— Виж, това е началото — рече той и освети с фенерчето изписаните листа. Най-отгоре с едри букви се мъдреше: ПЪРВИ РАЗДЕЛ. — Брат ми обърна страницата и ахна от изумление.

Цялата втора страница бе изпълнена със същите огромни разкривени печатни букви — сякаш някое дете тепърва се учеше да пише. Прокарах лъча на фенерчето по написаните редове и прочетох:

Котката седи на постелката пред вратата. Котката седи на постелката пред вратата. Котката седи на постелката пред вратата… — и така до края на листа.

— О, Томас! — проплаках. — Превъртял е!

— Глупости. Нали го чу колко разумно говореше?

— Е, може и да е почнал да се възстановява, но… Нима не виждаш какво е направил? — Изведнъж се сетих какво бях извикала на татко, когато се бях разплакала пред затворената врата. — Томас, спомняш ли си какво му казах? Да напише каквото и да е, ако ще и „Котката седи на постелката пред вратата“! И той го е написал.

Томас продължаваше да обръща страница след страница.

Навсякъде пишеше едно и също: Котката седи на постелката пред вратата. После обаче това изречение премина в Котката ухапа един тлъст плъх — отново повторено многократно.

— Изживява второ детство — проплаках. — Върнахме баща си прекалено назад във времето!

— Виж, това звучи по-добре — каза Томас. — На това място е започнал отново да пораства.

Най-сетне видяхме нещо, изписано с нормалния почерк на татко.

— Но какво, за бога… О, господи, та той е съставял главоблъсканици!

Имаше един много лесен акростих, ребус, няколко главоблъсканици с имена на животни и всякакви други игри за развиване на ума, които можеха да се срещнат по страниците на нашите стари детски книжки. После дойде ред на опростените гатанки. На последната страница татко беше написал:

Да прегледам:

старите тетрадки,

сборниците с детски стихчета,

„Детски пътеводител към знанието“,

пъзели,

секцията с играчките в Лондонския музей.

— Това ми се струва достатъчно нормално — отбеляза Томас, — готов съм да се обзаложа, че означава нещо.

Не можех да повярвам. О, бях преодоляла първоначалния си страх, че баща ми е откачил напълно, но си мислех, че всичките тези дивотии са изписани просто за да си убие времето. Томас отмести камъка, затискащ Секция Две.

— Е, в това тук няма нищо инфантилно — рече той. — Не че мога да го разбера…

Страниците бяха изпълнени с множество номерирани изречения. Помислих си, че татко се е опитвал да пише стихове — някои от изреченията наистина представляваха прелестни комбинации от думи и макар да ми звучаха неразбираемо, все пак долавях някакъв скрит смисъл. После възродилите се мои надежди внезапно угаснаха.

— Това са насоки към решаването на кръстословици — казах. — Просто се е забавлявал. Нямам намерение да продължавам да чета тези глупости.

Мина ми през ума, че ако не побързам да се върна в замъка, Саймън може да си тръгне, преди да съм го видяла повторно.

— Ела насам с фенерчето! — извика ми Томас. — Аз няма да напусна това подземие, докато не прегледам и последния написан от баща ни лист!

Понеже вече бях на стълбата и не давах никакви признаци, че имам намерение да се връщам, брат ми издърпа фенерчето от ръцете ми и след секунда извика:

— О, трябва да видиш Секция Три! Представлява диаграми, отбелязващи разстоянието между отделни населени места. Освен това е нарисувал някаква птица, от човката, на която излизат думи.

— Пощенски гълъб — осведомих го. — Съвсем скоро ще стигнеш до проядената от молци торба и нащърбената чиния.

— Сигурен съм, че в това се крие нещо! — извика брат ми.

Не вярвах, пък и в този момент наистина не ме беше чак толкова грижа. Цялото ми същество се бе устремило към Саймън.

Когато след известно време влязох в кухнята, Топаз се спусна към мен и рече:

— Можем да говорим — Мортмейн влезе да се изкъпе. О, не е ли прекрасно, че отново е започнал да работи? Какво открихте там долу?

Така да не ми се искаше да я разочаровам, че й казах какво смята Томас за написаното от татко. В мига, в който споменах думата „кръстословици“ обаче, блясъкът в очите й помръкна.

— Но аз съм сигурна, че той си мисли, че е работил! — възкликна разтревожено тя. — Умът му трябва напълно да се е объркал след всичко, което е преживял! Трябва да ти кажа няколко неща, моето момиче… но сега нямаме време. Налага се да направим нещо за Саймън. Касандра, ще отидеш ли с него вместо мен? Аз ще остана при баща ти. Не искам да разбере какво е направила Роуз, преди да се възстанови от преживения шок. Той дори не знае, че Саймън е тук.

Сърцето ми подскочи до гърлото.

— Да, разбира се, че ще отида!

— И, за бога, опитай се да налееш малко мозък в главата на сестра си! Вече казах на Саймън, че предпочитам ти да го придружиш — той не възразява, дори си мисли, че имаш по-голямо влияние над Роуз от мен. Чака те в колата.

Хукнах да се приготвя. Бях невероятно щастлива, независимо от разочароващите резултати, които бяхме постигнали с татко и въпреки нещастната физиономия на Саймън. Роуз го беше изоставила и аз щях да посрещна зората с него в колата.

Сетих се, че съм забравила дневника си върху бюрото на баща ми, но за щастие Топаз излезе с пакет сандвичи, които ни беше приготвила за из път, и обеща да го прибере, преди някой да го е видял.

— Предай поздравите ми на татко и му кажи, че сме действали, водени единствено от най-добри намерения — казах й. Искаше ми се да бъда добра и мила с целия свят — толкова щастлива се чувствах!

После двамата със Саймън потеглихме. Когато минахме покрай кръчмата в Годсенд и очите ми се спряха на стария кестен, се запитах дали Саймън си спомня колко красива изглеждаше сестра ми на фона на наситенозелените листа през онзи прелестен майски ден. О, щях да направя всичко по силите си, за да го накарам отново да изпита щастие — сега, когато вече бях свободна да опитам.

Говорехме малко — главно за татко. Саймън не вярваше, че онова, което двамата с Томас бяхме открили в кулата, наистина са глупости. Дори прояви желание да види написаното, преди да стигне до някакво по-конкретно заключение.

— Макар че, да си призная, всичко ми звучи малко странно — добави той и потъна в мълчание.

Проговори отново след доста време:

— Ти знаеше ли, че Роуз не изпитва никакви чувства към мен? — Понеже отговорът ми се забави, той добави: — Забрави, че изобщо съм те питал. Не е честно да ти задавам подобни въпроси.

— Саймън… — започнах.

Тук той ме прекъсна:

— Предполагам, че е най-добре изобщо да не говоря за това — не и преди да съм напълно сигурен какво мисли и чувства сестра ти.

После ме попита дали не ми е студено и не е ли по-добре да вдигне гюрука на колата. Отказах му.

— Искаш ли сандвич? — попитах. Мисля, че прие да изяде един само за да ми прави компания.

Не след дълго доловихме мириса на море.

— Сигурна ли си, че точно тук идвахме за оня пикник? — попита ме Саймън, оглеждайки се наоколо, докато поемахме по централната улица на малкото градче. — Изглежда ми някак по-различно.

Отвърнах, че може би това се дължи на ваканционната атмосфера, царяща наоколо въпреки ранния час. В началото на май градчето си беше най-обикновено провинциално, ала сега приличаше на огромен летен лагер.

По улицата не се мяркаше жива душа, но видяхме вратата на един хотел отворена и спряхме. Някаква жена чистеше фоайето. Позволи ни да погледнем в регистъра с гостите, но името на Роуз не беше там.

— Най-добре ще е да изчакаме хората да се събудят, тогава можем да поразпитаме из къщите — предложих.

— Дали не е отседнала в „Лебеда“? — допусна чистачката. — Е, то не е точно хотел като нашия, но знам, че дават две-три стаи под наем.

Спомних си въпросния хотел — бях го забелязала в деня на пикника; беше на около миля надолу, по пътя за плажа. Не вярвах, че Роуз би могла да се настани точно там.

— И все пак можем да опитаме — възрази Саймън. — Градчето и без това не се е събудило, така че нямаме кой знае каква друга работа.

— Виж! Точно на онова място пекохме пържолите! — извиках, сочейки с пръст към дюните, а после ми се прииска да си отхапя езика.

Саймън извърна тъжно очи натам и мълчаливо кимна.

„Лебедът“ се виждаше отдалеч — много, много стара кръчма с няколко стаи на втория етаж, беше по-малка и по-невзрачна дори от кръчмата в Годсенд. Лъчите на изгряващото слънце се отразяваха от стъклата на прозорците.

Саймън спря точно пред входа.

— Някой е буден — отбеляза той и вдигна очи нагоре към един отворен прозорец, от който се носеше свеж момински глас — пееше „Рано една сутрин“.

— Това е Роуз! — прошепнах.

— Сигурна ли си? — Саймън изглеждаше поразен.

— Сто процента.

— Нямах представа, че може да пее така!

Той се облегна назад, заслушан в песента, а очите му блеснаха. След малко сестра ми спря да изговаря думите и премина към тананикане. Чувах я как се движи из стаята, как отваря и затваря чекмеджета.

— Тя не би пяла така, ако не беше щастлива, нали? — попита ме Саймън.

Насилих се да отвърна:

— Може би Топаз в крайна сметка ще се окаже права — просто нервите на Роуз да са били опънати до крайност. Да й извикам ли?

Но преди Саймън да успее да отговори, до нас достигна звук от почукване по вратата.

— Добро утро! — чу се мъжки глас. — Готова ли си да излезем да поплуваме?

Чух как Саймън ахна. В следващата минута колата вече летеше надолу по пътя.

— Но какво означава всичко това? — проплаках. — Това не беше ли Нийл?

Саймън кимна.

— Моля те, не говори за момент.

След няколко минути спря автомобила, извади цигара и я запали.

— Всичко е наред — рече. — Сега, като се замисля, ми се струва, че винаги съм го знаел.

— Но, Саймън, те двамата не могат да се понасят!

— Така изглеждаше, нали? — горчиво се усмихна той.

Потеглихме отново, лутахме се, докато не намерихме страничен път, по който да се върнем, без да минаваме покрай „Лебеда“.

Саймън почти не говореше. Сподели ми обаче, че Нийл е бил привлечен от Роуз в началото на запознанството ни.

— После реши, че е използвачка и лицемерка — или поне така каза. Самозаблуждавах се, че брат ми говори подобни неща, защото е засегнат, понеже Роуз е предпочела мен пред него, точно както съм се лъгал, че сестра ти ме обича. Или поне в началото вярвах, че тя изпитва някакви чувства към мен. От няколко седмици насам обаче имах съмнения. Надявах се, че всичко ще се оправи, когато се оженим. Господ ми е свидетел — изобщо не съм предполагал, че е влюбена в Нийл, нито пък че Нийл е влюбен в нея! Можеха да дойдат и честно да ми кажат. Не е присъщо на брат ми да постъпва така.

— И аз не бих твърдяла, че подобно поведение е присъщо за Роуз — въздъхнах.

Потеглихме обратно към къщи. Чувствах, че вече не съм същият човек. Проумях, че съм се заблуждавала, че бях предпочела да вярвам във вълшебни приказки. Вече бях сигурна, че никога нямаше да представлявам за Саймън това, което е била Роуз за него. Мисля, че го бях разбрала още в мига, в който видях как се промени лицето му, когато чу пеенето на сестра ми, и после — когато анализираше случилото се, без да произнесе дори една лоша дума по адрес на Роуз. Но най-вече го усетих по себе си — докато гледаш как страда човекът, когото обичаш, научаваш повече, отколкото когато самият ти страдаш.

Много преди да пристигнем в замъка, осъзнах, че стига да мога, бих му върнала Роуз — така и той, и аз щяхме да се чувстваме по-добре.

Вече е октомври.

Отново съм на могилата, близо до кръга, опасан с камъни. Вътре все още се виждат недогорели клонки от ритуала ми при честването на лятното слънцестоене.

Следобедът е прекрасен — малко е хладно, но съм облякла жакета от тюленова кожа на леля Милисънт и ми е достатъчно топло. Седя на килимчето, което татко непрекъснато разнасяше със себе си — напоследък обаче се е отказал от него и ползва огромния мечи кожух. По един или друг начин всички кожи на леля Милисънт в крайна сметка бяха използвани по предназначение.

Скоро ще бъдем заобиколени от онова, което Роуз нарича „море от кал“. Тази сутрин получих писмо от нея.

Тя и Нийл прекосили цяла Америка и в момента се намирали в калифорнийската пустиня. Само дето се оказва, че тя съвсем не се покрива с нашите представи за пустиня. Роуз пише, че там няма камили и че в ранчото им има три бани. Сестра ми е изключително щастлива — само дето няма къде да си носи скъпите тоалети. Облича се главно в шорти и тениски, но Нийл й обещал да я заведе в Бевърли Хилс, за да се натанцува на воля, издокарана в лъскавите си премени.

Ще ми се гневът ми към нея вече да е преминал; не е честно от моя страна, тъй като официално й простих. Пък и не може да се каже, че двамата с Нийл са избягали, без изобщо да дадат обяснение на Саймън. Нийл също беше писал на брат си и бе оставил писмото си върху масичката до бележката на Роуз, само че Саймън просто бе пропуснал да забележи писмото му през онази злополучна вечер.

Аз лично бях видяла сестра си насаме само веднъж, преди да замине за Америка. Това се случи през онзи ужасен следобед, когато всички се събрахме в лондонския апартамент на госпожа Котън и сглобихме цялата мозайка. Първо госпожа Котън се срещна и разговаря с Нийл и Роуз и им прости; после Саймън се срещна с всеки от тях поотделно и също им прости. След това госпожа Котън попита татко дали би желал да се види с Роуз насаме и той бе възкликнал:

— Мили боже, не! Не разбирам как Саймън може да понесе целия този ужас!

На този изблик госпожа Котън отвърна:

— Човек трябва да се държи цивилизовано.

Тогава татко така гневно изсумтя, че Топаз трябваше да го хване за ръката и да го стисне предупредително. Накрая всички вечеряхме заедно и поляхме изобилното ядене с шампанско.

Стивън също дойде — беше облечен в прекрасен костюм и изглеждаше невероятно красив. Когато Роуз се здрависваше с него, му каза:

— Няма да мога да ти се отблагодаря до края на живота си!

Нямах представа за какво говори, докато не останах насаме с нея, за да й помогна да си събере багажа. Тогава тя ми разказа как Стивън отишъл в хотела при Нийл и направо му заявил, че Роуз не обича брат му. Нийл сигурно ми беше повярвал, когато му бях изпратила онова писмо, в което го уверявах в искрените чувства на сестра ми към Саймън. Но след като Стивън го посетил, Нийл отишъл в апартамента на майка си и попитал Роуз директно.

— И знаеш ли как се почувствах тогава? — каза тя. — Спомняш ли си онзи далечен ден, в който се прибрах у дома, след като бях прекарала скарлатина? Колко много се прегръщахме с тебе, без да кажем нито дума? Така стана и с Нийл, само че прегръдките бяха милион пъти повече. Мислех си, че никога няма да престанем да се прегръщаме. Щях да се омъжа за него дори да нямаше пукната пара! Наистина щях да го направя, само че той не ми даваше никакви шансове. Нали разбираш, нямах представа, че е влюбен в мен.

— Но, Роуз, Стивън откъде е разбрал, че Нийл те обича?

— Ами досещаше се, че Нийл проявява интерес към мен, защото… — Тук сестра ми млъкна и весело се изкикоти. — Спомняш ли си вечерта, в която ме взеха за мечка и когато ударих шамар на Нийл? Когато той ме понесе през тъмното поле към колата, се спря и ми каза: „Това е, задето ме удари!“, и ме целуна. Тогава Стивън ни видя.

Значи това бе премълчала тя, когато ми разказваше за случилото се през онази вечер! Знаех, че крие нещо, но после бях забравила.

— Но само защото е видял Нийл да те целува… — започнах.

— Случи се повече от веднъж всъщност — целувахме се много пъти. И беше прекрасно! Но аз си мислех, че трябва да го накажа заради гадостите, които го бях чула да говори по мой адрес, а също и задето се осмеляваше да ме целува така — нищо, че много ми харесваше. Освен това той не беше богатият наследник. Но честна дума, Касандра, ако Нийл поне веднъж ми беше показал, че държи на мен, никога нямаше да се съглася да се сгодя за Саймън. Той обаче не го направи — не благоволяваше дори да се държи любезно, а вечно беше груб и ужасен. Защото си е мислел, че преследвам Саймън — което аз действително правех, признавам си. Когато Саймън ме целуна, усещането не беше лошо — човек никога не може да е напълно сигурен, когато става въпрос за целувки. Обърках се. Но не задълго.

О, сега всичко си дойде на мястото! Спомних си как Роуз упорито се опитваше да намрази Нийл — нейната непоносимост по отношение на него винаги ми се беше струвала малко прекалена. Спомних си как беше побързала да накара Саймън да помоли брат си да дойде с нас на танци — уж за да ми осигурят кавалер. После го беше поканила на дансинга и ми се видя потисната, когато танцът й с Нийл бе приключил. А пък целият негов гняв, когато научи за годежа на Роуз и Саймън, си е бил чиста проба ревност!

Онази сутрин излезли от апартамента с идеята да се оженят незабавно…

— Знаеш, че това е възможно в Америка, Нийл така каза. Но скоро разбрахме, че тук нещата не стават толкова лесно. Затова отидохме в „Лебеда“ — решихме да изчакаме развоя на събитията там. Нийл предложи това място, защото на пикника за пръв път ме видял да се държа човешки! Всъщност ти си тази, на която трябва да благодаря за всичко, скъпа! Сигурна съм, че Стивън е отишъл да разговаря с Нийл само заради теб — казал на Нийл, че ти си подходящата жена за Саймън, не аз. Предполагам, се е досетил, че си влюбена в Саймън, и е решил да ти помогне.

О, скъпият Стивън! Как бих могла да му се отплатя за тази безкористност! Но щастието, което бе решил да ми подари, никога няма да бъде мое.

— Сега, разбира се, всяко нещо ще си дойде на мястото — продължаваше да бъбри Роуз. — Веднага след като Саймън се съвземе от загубата си, ще можеш да го спечелиш за себе си.

— Мислех, че вече си надраснала навика си да говориш за спечелването на мъже — отвърнах хладно.

Роуз се изчерви.

— Знаеш, че не това имах предвид. Наистина се надявам, че Саймън ще се влюби в теб. Той и бездруго те харесва много, дори и днес го каза.

През ума ми мина ужасна мисъл.

— Роуз! О, Роуз! — проплаках. — Не си му казала, че го обичам, нали?

Тя се закле, че и дума не е обелила.

Страхувам се обаче, че ме излъга. От известно време насам Саймън се държи много мило с мен — той винаги е бил такъв, но сега отношението му изглежда преднамерено. Дали не си въобразявам? Както и да е, не смея да го погледна в очите, когато се срещаме. А той идва в замъка почти всеки ден — сяда при татко и двамата с часове разговарят. И в момента са заедно — горе, в къщичката на вратаря.

Очевидно напълно бях сгрешила по отношение на татко. Твърде оригинално е да започнеш книга с изречението Котката Седи На Постелката Пред Вратата, повторено цели деветнайсет пъти.

Стига вече, Касандра Мортмейн! Още те е яд, че Томас, а не ти разбра, че онова, което баща ти е започнал, наистина значи нещо! Опитваш се да намериш извинение за собствената си глупост — ама истинска глупост, защото татко достатъчно ясно ми беше дал да разбера, че всичките му ексцентрични прояви са били провокирани от желанието му да сътвори нещо. И не е вярно, че книгата му започва с деветнайсет котки, седящи на деветнайсет постелки пред деветнайсет врати. В преработената версия изречението се повтаря едва седем пъти. И в това може да се намери много логично обяснение, както твърди умният ми брат Томас. Те трябва да се набият в съзнанието на всяко дете, което се учи да чете и пише.

Дали не съм невероятно тъпа? Или пък старомодна? О, аз наистина разбирам, че главоблъсканиците и задачите, измислени от татко, са много оригинални и че езикът, с който ги представя, създава прелестни образи; но не виждам защо трябва да ги възприемам като нещо повече от обикновени задачи и главоблъсканици.

Татко ни използва — мен и Томас — като опитни свинчета за четирите части от своя сборник. Нямах проблем да се справя с детските гатанки — напротив, разгадах ги с лекота; успях да реша и кръстословиците, макар че не мога да се закълна, че изпитах огромно удоволствие. Отнесох се с дължимото уважение към онзи пощенски гълъб и дори успях да преодолея голяма част от четвъртия раздел, който представлява някакъв нов вид главоблъсканици, измислени от баща ни; само че на едно място зациклих.

Татко избухна в смях, когато Топаз отбеляза, че в първата част е доловила „полутоновете на вечността“. А що се отнася до мен — аз долавям „полутоновете на лудостта“!

О, не! Отново се забравям. След като Саймън твърди, че енигмите на баща ми са нещо изключително, значи наистина е така. (Точно Саймън даде това прелестно заглавие на томчето — „Енигми“.) Издатели от Англия и Америка платиха на татко авансово за правото да публикуват книгата му, макар да не се знае кога ще бъде напълно завършена. А първите четири раздела ще бъдат публикувани съвсем скоро в известно американско списание. Е, сега ще престана ли вече да се правя на интересна?

Само ако можеше татко да ми отговори на няколко въпроса! И колко добре би било Томас да изплюе камъчето! (Защото, след като ми каза, че първият раздел бил написан, с цел да се научат децата на четмо и писмо, брат ми млъкна като риба — не бил готов да ми разкрива повече неща по въпроса, представете си!) Топаз, разбира се, винаги с голяма охота споделя своите възгледи, но аз не смятам, че са ми от особена полза.

Човекът, който със сигурност би могъл да ми помогне да разбера значимостта на последното произведение на баща ми, е Саймън. Ала аз не искам да го питам, за да не оставям у него впечатлението, че търся близостта му. Избягвам да се задържам насаме с него, дори в повечето случаи изчаквам да си тръгне за Скотни и тогава се появявам пред близките си.

Дали днес да не го видя? Защо да не го причакам на пътя и да не му кажа, че ми се ще да поговоря с него във връзка с енигмите на татко? Наистина искам да обсъдим този въпрос заедно, но повече от всичко мечтая да се насладя на присъствието му. О, само да бях сигурна, че Роуз не му е казала какво изпитвам към него!

Ще изчакам до утре. Обещавам си, че утре…

Нещата напълно се изплъзват от контрола ми. Седя на могилата, поглеждам надолу и го виждам — застанал на двора. Щом разбра, че го наблюдавам, Саймън вдигна ръка, помаха ми и незабавно се запъти право към мен. О, господи! Не бива да загубвам ума и дума…

 

 

Колко много може да научи човек само за един час!

Искам да пиша единствено за случилото се точно преди Саймън да си тръгне, но първо ще започна с нещата, които подозирам, че може да ми се изплъзнат.

Той седна до мен на килимчето. Каза, че е дошъл да се сбогуваме — след няколко дни заминавал за Америка, отчасти защото госпожа Котън иска да прекара зимата в Ню Йорк и отчасти защото държи да е там, когато четирите раздела от томчето на татко бъдат публикувани. Смята да напише статия по темата.

— Баща ти казва, че съм като териер, преследващ неотлъчно плячката си — засмя се той. — Но си мисля, че на него му харесва да е в центъра на вниманието. Между другото е изключително важно работата му да бъде представена пред подходящите хора.

— Саймън — започнах, — може ли вместо прощален подарък да ми помогнеш да разбера каква всъщност е целта на баща ми с написването на тази книга?

— Знаеш ли, отдавна смятах да го направя. Когато си замина, ти ще си единственият човек покрай него, който ще е в състояние да го разбере. О, Томас, разбира се, е много умно момче, но у него все още се забелязват детински прояви. Както и да е, сигурен съм, че точно към твоето разбиране се стреми баща ти.

Бях изненадана и поласкана.

— Аз искрено се стремя да вникна в душата му, но ако той не ми обясни… Защо не желае, Саймън?

— Защото смисълът на енигмата е човек да я разгадае със своите собствени усилия.

— Но поне би могъл да ми разкрие правилата, по които това става!

Саймън ми отвърна, че тук е съгласен с мен и точно затова успял да убеди баща ми да му позволи да проведем този разговор.

— Искаш ли да ми зададеш някакви въпроси? — попита ме той.

— Да, и първият е защо изобщо трябва да пише енигми?

Саймън се засмя.

— Никой не знае защо един творец създава нещата по един или друг начин. Но баща ти може да се похвали с много могъщ предшественик — Господ е създал цялата вселена под формата на голяма енигма!

— И то много трудна за разгадаване според мен. Не виждам защо на татко му е хрумнало да копира Бог.

Саймън отвърна, че всеки творец в по-голяма или по-малка степен го прави, а и според него всяко човешко същество е потенциален създател.

— Мисля, че едно от нещата, които баща ти цели със своята нова книга, е именно да стимулира тази креативност. Разбира се, всичко вече веднъж е създадено, но човек трябва да го преоткрие.

Трябва да съм изглеждала доста объркана, защото той замълча, а после рече:

— Чакай, дай ми минутка, не мисля, че ти обясних достатъчно ясно…

След това легна по гръб на тревата — както през онзи първи май — и затвори очи. Позволих си да му хвърля един-единствен бърз поглед. Не исках да си мисля колко много ще ми липсва, когато замине за Америка — по-късно щях да имам достатъчно време за това.

Накрая Саймън отново заговори:

— Смятам, че баща ти използва интереса, който стотици хора проявяват към пъзелите, гатанките и главоблъсканиците, за да ги стимулира да преоткриват света. И смята, че това започва от най-ранна детска възраст.

Говори още дълго, накрая аз го помолих да ми повтори всичко дума по дума. И изведнъж проумях! О, стана ми абсолютно ясно!

— Но как действа това? — извиках. — Каква е ролята на всичките тези „котки върху постелки пред вратата“?

— Представи си, че си едно дете, което за пръв път се сблъсква с първите символи от света на енигмите — буквите. Припомни си как са ти изглеждали, преди да си осъзнала значението им. После си помисли как стигаш до момента, в който буквите оформят думи, а думите започват да рисуват картини в съзнанието ти… Защо ме гледаш с такова притеснение? Още повече ли те обърквам?

— Не, ни най-малко — отвърнах. — Разбрах всичко, което ми обясни. Но, Саймън, аз се чувствам толкова разочарована от баща си! Защо му е да представя нещата тъй усложнено? Защо не каже директно онова, което мисли?

— Защото има много неща, които чисто и просто не могат да бъдат казани направо. Опитай се да дадеш директно обяснение на красотата например и ще разбереш какво имам предвид. Всеки новатор се е сблъсквал с отрицанието на околните. Спомни си за Бетховен и за други гениални композитори, художници и писатели. И колко много хора ги обожават сега. В литературата новаторите се срещат най-рядко, затова такива творци като баща ти трябва да се приветстват с бурни аплодисменти и да се окуражават.

— Ще го окуражавам колкото мога! — обещах. — Дори и да не харесвам работите му, няма да му го показвам.

— Едва ли ще успееш — възрази Саймън. — А ако баща ти се сблъска с твоето отрицание, може способността му да възприема нюансите на света около себе си да се парализира. О, господи, как да те спечеля на негова страна? Виж — можеш ли да изразяваш онова, което чувстваш по отношение на неговите творби, само на страниците на този дневник? И винаги ли използваш чисти и ясни изрази? Не прибягваш ли понякога и до метафори? В известен смисъл цялото творчество на баща ти представлява една огромна метафора.

Когато Саймън каза това, веднага се сетих за онова мое вълшебно авеню, водещо към отдавна забравения ми дом… Тогава наистина думите не ми бяха стигнали, за да изразя всичко, което чувствах. Дали и татко не прибягваше до този начин?

— Нещо щракна в главата ти — каза Саймън. — Можеш ли да го изразиш с думи?

— Със сигурност не с прости и ясни — отвърнах.

Вече едва прикривах вълнението си — споменът за нощта на лятното слънцестоене се беше върнал. О, колко много обичах Саймън!

— Знаеш ли, наистина престанах да се чувствам отблъсната от енигмите на баща ми. Сега вече всичко ще е наред. На негова страна съм.

После заговорихме за онова, което бе накарало татко пак да пропише. Предполагам, че никога няма да успеем да разберем дали затварянето му в тъмницата на кулата е изиграло някаква роля в този процес.

Според Саймън е възможно въздействието да е било комплексно…

— Нашето пристигане тук, разговорите с мама, която е много стимулираща личност, както знаеш; може да му е помогнало и четенето на книги в Скотни. Възможно е затварянето му в подземието на кулата да му се е сторило като някакво емоционално освобождение, а самият той твърди, че всичко се дължи на теб, Касандра, и на репликата ти: Котката Седи На Постелката Пред Вратата. Това му е послужило като тласък, дало му е идеята за дете, което тепърва се учи да чете.

Аз лично смятам, че онова, което най-много бе помогнало на баща ни, е, че си беше изпуснал нервите. Вече съм почти сигурна, че след инцидента с ножа за рязане на торти той е станал прекалено предпазлив и това до известна степен е била причината да държи под ключ емоциите си. А без емоции творчество няма. Саймън намира теорията ми за доста добра.

— А как се държи той напоследък?

— През повечето време е по-мил от всякога, но прихване ли го — става нетърпим! Топаз е щастлива от живота!

— Милата Топаз! — възкликна Саймън и се засмя. — Сега, след като започна да работи, тя е идеалната съпруга за него и той го знае. Но не мисля, че животът в замъка ще бъде много забавен за теб през предстоящите зимни месеци. В апартамента в Лондон ще оставим една прислужница — ако решиш, можеш да отскачаш дотам. Сигурна ли си, че не искаш да постъпиш в колеж?

— Напълно. Искам да пиша, а какъв по-добър колеж за това от самия живот?

Той отново се засмя и каза, че съм много забавна — понякога се държа като прекалено голяма за възрастта си, а понякога съм същинско дете.

— Бих искала обаче да се науча да пиша на машина и да усъвършенствам стенографските си умения — казах му. — Тогава мога да стана секретарка на някой писател, докато чакам самата аз да пропиша.

Саймън каза, че Топаз ще се погрижи за всичко. Знам, че е оставил на мащехата ми пари — да има достатъчно за всички ни. О, той наистина е много мил и щедър „покровител“!

— И трябва непременно да ми пишеш — добави. — За всичко. Макар че скоро ще се върна.

— Чудя се.

Саймън хвърли бърз поглед към мен и ме попита какво имам предвид. Прииска ми се да не бях се изпускала, но от седмици насам живеех в страх, че постъпката на Роуз може така да го е наранила, та да го откаже от идеята да се установи в Англия.

— Чудя се дали Америка няма да те присвои.

Той толкова се забави с отговора си, че аз започнах да си представям как вече никога няма да се върне и как в Скотни ще се настанят гадните Фокскотънови. Потръпнах при тези мисли. Саймън забеляза това и се премести по-плътно до мен. Уви и двама ни в килимчето и рече:

— Ще се върна. Никога не бих изоставил Скотни.

Знаех, че е влюбен в това старо имение. Много, действително много. До известна степен ми прилича на любовта към някоя красива, но мъртва жена. Известно е, че духът на подобни къщи не може да се съхрани за неограничено дълго време.

После заговорихме за есента — Саймън спомена, че се надява да има възможност да се наслади на прелестната гледка, която представлява по това време Нова Англия.

— Там по-красиво ли е, отколкото тук?

— Не, но не е толкова меланхолично. Твърде много от красивите неща в Англия навяват меланхолия. Но сега не съм меланхолично настроен. Никога, когато съм с теб, не съм. Знаеш ли, че това е третият разговор, който двамата с теб водим на тази могила?

Разбира се, че знаех.

— Предполагам, че си прав — отвърнах с възможно най-равнодушен тон.

Не мисля, че успях да го заблудя, защото Саймън обви ръка около раменете ми. Докато съм жива, няма да забравя тази изпълнена с мълчание минута.

Накрая той промълви:

— Бих искал да заминем двамата за Америка. Ще дойдеш ли?

За момент си помислих, че се шегува, но Саймън повтори въпроса си:

— Искаш ли да дойдеш с мен, Касандра?

Нещо в тона му ми подсказваше, че ако отвърна „да“, той ще ми предложи да се омъжа за него, а аз още не бях готова за това. Не знам защо, но наистина ми трябваше още време.

Отвърнах с възможно най-естествен глас:

— Ако бях минала през достатъчно подготовка, щях да те придружа като твоя секретарка. Макар да не съм склонна да оставя татко сам за толкова дълго време. Не и тази година.

Мислех, че ако поставя нещата по този начин, той няма да се досети, че съм разгадала намеренията му, но Саймън ме притисна към себе си и рече:

— Добре, малка умнице!

После поговорихме за колата, която оставя на разположение на татко — всъщност цялото имение е на наше разположение. Можем да го посещаваме, когато пожелаем. Аз не бях много речовита — през цялото време се чудех дали не съм направила ужасна грешка.

Не след дълго Саймън стана и ме загърна в килимчето, после ме помоли да си покажа ръката.

— Вече не е онази малка зелена ръчичка, която си спомням от първата ни среща — засмя се той и взе дланта ми в своята.

— Саймън, трябва да знаеш, че много бих искала да видя Америка — когато обстоятелствата са по-благоприятни, разбира се — казах.

Той обърна дланта ми нагоре, целуна я и отвърна:

— Ще ти донеса вести за тях, когато се върна.

После тръгна надолу по могилата.

Не бях направила грешка! Знаех, че желанието му да ми предложи да стана негова жена преди малко беше импулсивно — също както когато ме целуна през онази нощ на лятното слънцестоене. Харесваше ме много, но все още копнееше за Роуз.

Роуз и Саймън, Саймън и аз, аз и Стивън, Стивън и… ами онази отблъскваща Леда Фокскотън може би — наистина интересна игра! Хората, които участваха в нея, направо плачеха да бъдат наранени. Евентуално дори Леда щеше да остане с разбито сърце, макар, честно казано, изобщо да не ме беше грижа за нея.

Но защо, о, защо трябва Саймън все още да е влюбен в Роуз? След като имаше толкова малко общо с нея, а с мен — толкова много! Една част от мен копнее да хукна след него и да изкрещя: „Да, да, да!“ Само допреди няколко часа подобна възможност би била истински рай за мен! Със сигурност бих могла да му доставя… задоволство.

Но доставянето на задоволство не е достатъчно, не и за този, който дава.

Смрачава се. Вече почти не виждам онова, което пиша, а пръстите ми са вкочанени от студа. От прекрасната ми синя тетрадка е останала само една празна страница, но тя ми е напълно достатъчна. Нямам намерение да продължавам с този дневник — вече съм надраснала желанието да пиша за себе си. Днес започнах да го правя само от чувство на задължение — струваше ми се, че трябва да завърша историята на Роуз. Както и моята, разбира се…

Не бива да съм тъжна, след като пред мен се откриват такива светли перспективи — Саймън е свободен, имаме на разположение кола, имение и апартамент в Лондон! Стивън също има апартамент там, макар и малък. Толкова добре изпълни ролята си с козите, че му дадоха реплики за следващия филм, в който ще участва. Ако отида в Лондон и отседна в апартамента на Котънови, може някоя вечер да изляза със Стивън и да се държа много, много мило с него! По сестрински начин, разбира се. Сега, като се замисля, ми става ясно, че тази зима ще бъде много приятна, особено пък след като татко се е отърсил от вцепенението си. Освен това има стотици хора на света, за които мога да пиша…

Няма смисъл да се преструвам, че не плача, защото не е така… Трябва да спра, за да избърша сълзите си. Сега е по-добре.

Сигурно наистина ще бъде скучно човек да е женен и да се отдаде на заседнал живот. Лъжкиня! Ще бъде истински рай!

Остава ми само половин страница. Дали да не я изпълня с „Обичам те, обичам те, обичам те“, както баща ми направи с онова изречение за котката? Не, дори едно разбито сърце не заслужава да се хаби за него такава луксозна хартия!

Прозорецът на кухнята в замъка светна. Тази вечер ще се изкъпя в коритото пред камината, на фона на музиката, идваща от грамофона на Саймън. Топаз вече го е пуснала — прекалено силно, за да съобщи на татко, че е време да се появи за вечеря. Но понеже съм далеч, звукът ми се струва прекрасен. Пуснала е „Огнената птица“ на Стравински. Птицата сякаш пее: „Какво да правя? Къде да отида?“

Ще се прибереш вкъщи за вечеря, моето момиче — много по-добра вечеря от онази, която ядеше миналата година по това време!

Над полята пада мъгла. Защо лятото е толкова романтично, а есента тъй изпълнена с тъга?

През нощта на лятното слънцестоене също имаше мъгла, стелеше се и когато поехме на път с колата…

Той каза, че ще се върне.

Остана ми само полето. Достатъчно е, за да напиша в него: „Обичам те, обичам те, обичам те!“